Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (9)

9.

Магьосницата на покера се уплаши почти до смърт, когато двамата бандити влязоха в кръчмата, където закусваше заедно с Ласитър и Ной. За малко от страх да изпусне чашата с кафе, която тъкмо поднасяше към устата си.

Но бързо се овладя. С бегъл поглед успя да установи, че Ласитър и Ной нищо не са забелязали.

Но въпреки това не беше напълно сигурна. Не трябваше да забравя, че отсега нататък двамата мъже щяха да следят особено зорко всеки непознат. Бяха стигнали до убеждението, че Фъргюсън е бил член на една от двете банди — или на пустинните вълци, или пък на другата, на Сипаничавия Ханк.

Ласитър вече беше дал израз на подозрението си относно самозвания златотърсач Чарли Лулата, а Ной се беше съгласил с него. Отсега нататък трябваше да бъдат извънредно предпазливи и крайно недоверчиви към всяко непознато лице, което се появи.

Чарли Лулата се приближи към масата им и, целият обгърнат от тютюнев дим, любезно им пожела добро утро. Ниският дебеланко сияеше от радост.

— Намерили сте си компания, Чарли — каза Ласитър. — Заедно ли ще се отправите към Мексико?

— Само случайно запознанство — отвърна Чарли. — Снощи видях огъня му и останах при него. Струва ми се, че не е лошо момче. Името му е Люк Шърман. Току-що видях колата. Превърнала се е в истинска карета. С нея ще пътувате много приятно, госпожице О’Съливан.

— Благодаря, Чарли.

Той тръгна към масата, където вече се беше настанил Андерсън. Главатарят на бандата беше седнал така, че да може да наблюдава Магьосницата на покера. За щастие лицето му беше напълно безизразно. Шейла тайно вече се боеше, че той би могъл да се издаде с многозначителни погледи или дори с усмивка.

Сърцето й постепенно заби по-спокойно, но не я напускаше чувството, че Ласитър я погледна някак замислено. Дали защото съвестта й бе гузна?

Просто не трябваше да мисли за това. По-късно, когато в някой миг отново останеше сама, щеше да има възможност спокойно да премисли всичко.

Но съвсем не беше толкова лесно просто така да изключи, когато постоянно усещаше погледа на Андерсън върху себе си. За нея това беше малък ад. И огромно разочарование. Беше се зарадвала, че най-после си е разчистила сметките с Алекс. Наистина беше имала невероятен късмет. Както и Ласитър. Можеше сега мъртвият да е той, а не Алекс Фъргюсън.

Колко много се беше зарадвала, че най-после се е освободила от него. А ето сега тази нова, значително по-голяма опасност — Марк Андерсън. Познаваше този лешояд още от Невада. Знаеше, че постоянно държи край себе си голяма и силна банда. Беше му необходима, за да може непрекъснато да доказва сам на себе си, че е мъж от класа.

Всички тези мисли минаха през главата й в краткия миг, докато гледаше след Чарли Лулата.

— Колко е мил. Не намирате ли?

— Нямам доверие на никого — каза Ласитър толкова тихо, че никой, освен тях не го чу. — Ной, трябва да бъдем нащрек.

Мнимата Мара веднага се престори на изплашена. Тя владееше до съвършенство тази мимика.

— Мислиш ли, че това са бандити, Ласитър? — прошепна тя.

— Недей да шепнеш! — тихо каза Ласитър. — Не трябва да привличаш вниманието им, Мара. Ще поговорим по-късно, когато останем насаме.

— Съвсем правилно — промърмори Олд Ной. — Впрочем аз също имам някакво лошо предчувствие. Трябва да се постараем възможно най-бързо да излезем в пустинята. Там се чувствам по-добре от всеки друг.

Каза го с известна гордост и със сигурност не преувеличаваше. Излъчваше дълбока увереност в себе си. Именно по тази причина Ласитър беше на мнение, че няма от какво да се боят в бъдеще.

Продължиха да закусват почти без да разменят дума.

Ласитър имаше достатъчно време да помисли. Не само за двамата мъже на отсрещната маса. За Мара също.

Тя не беше онова невинно момиче, за което се представяше тук. Притежаваше твърдост, която обаче се опитваше да прикрие. Показваше се такава, каквато в действителност не беше. Защо го правеше? Може би се страхуваше, че дядо й би погледнал на нея с други очи, ако се покажеше като жена, която вече се е сблъсквала с тъмните страни на живота?

Ласитър много добре разбираше, че за нея животът не е бил безкраен празник. На сираците никога не им е било лесно да се справят сами. Често пъти получават удари и понякога са принудени да използват лактите си. Особено за красиво момиче като Мара съвсем не е било лесно да остане порядъчно. Отвсякъде мамят изкушения, а заедно с това и опасности. Момиче като нея би могло много бързо да бъде подмамено от долни типове и да бъде отклонено от правия път.

Дали това я беше направило вътрешно толкова твърда?

А може би не беше никаква шивачка, а момиче, израсло в долнопробни кръчми, пристанищни квартали и бордеи?

Умееше да борави с револвер. През нощта светкавично беше извадила ремингтъна на Ласитър и веднага беше стреляла с него. За такова нещо се искаше опит.

Е, добре, може да е било случайност, че е улучила, но Ласитър се съмняваше. Също както не вярваше, че тя наистина беше изпаднала в паника. В противен случай тя със сигурност щеше да натисне спусъка още няколко пъти.

Тя обаче спря след първия изстрел. Като че ли напълно сигурна в себе си.

Разбира се, имаше и друг вариант. Възможно беше дотолкова да се е уплашила от изстрела, че просто да е изпуснала оръжието, или пък от силата на отката да не е могла да го удържи.

Ласитър не искаше да прави прибързани заключения. Но въпреки всичко се вълнуваше.

Във всеки случай той желаеше Мара да е щастлива. Искаше да придружи двамата до оазиса, за който Ной разпалено му беше разказвал. След това отново трябваше да се посвети на задачата си да унищожи бандата на пустинните вълци. Затова беше изпратен от Бригада Седем. Във всеки случай вече си имаше работа с две банди. Това значително утежняваше работата му, но не му даваше основание да се откаже.

От време на време поглеждаше към Ной. Старецът мислеше за нещо. Изглежда, беше нещо приятно, защото той се усмихваше замечтано.

Ной и Мара бяха седнали срещу него. И двамата можеха да наблюдават подозрителните мъже на отсрещната маса. За съжаление Ласитър седеше с гръб към тях. Щеше да се чувства много по-добре, ако беше обратното.

Сам Рубенс влезе в кръчмата. Изглеждаше уморен, но доволен. Той и помощниците му бяха работили до късно през нощта, а на сутринта бяха станали много рано.

— Сега вече всичко е тип-топ — съобщи той. — Желаете ли да впрягаме конете, господине?

— Ще дойда с вас — каза Олд Ной. — Бих искал сам да избера конете. Ще дойдеш ли и ти, Ласитър? Четири очи виждат по-добре от две.

— През това време аз ще опаковам вещите си — каза Мара. — Бих искала също така да погледна в магазина, може би ще успея да намеря някои полезни за пътуването неща. Преди всичко имам нужда от няколко чифта панталони. Не смятате ли?

— Добре би било — с усмивка каза Ной. — Вземи всичко, което мислиш, че ще ти потрябва. Да ти дам ли пари?

— Не, благодаря. Имам достатъчно. Харчих много пестеливо тези, които ми изпрати.

— Това е много похвално — усмихна се Ной. — Но ти наистина не трябва да броиш всеки долар. Когато е за тебе, нищо не ми се струва скъпо.

— Зная, дядо.

Тя го целуна по бузата.

— Не ми припомняй отново, че съм стар — изръмжа той. — Нали не си забравила какво ми обеща?

— Извинявай. Повече няма да се повтори.

Тримата се разсмяха. Ласитър и Ной напуснаха кръчмата. Мара тръгна нагоре, за да приготви багажа си. Нямаше да й отнеме повече от две минути.

Но не това беше истинската причина да се прибере в стаята си. Тя очакваше нещо съвсем определено, защото добре знаеше правилата на играта на вълците, сред които се движеше от години.

Предположението й се оказа вярно. Едва бе влязла в стаята си, когато се появи Марк Андерсън, безшумен като дебнеща пума. Така дори го наричаха в Невада. Магьосницата на покера добре помнеше това.

Той се изсмя в лицето й, но изглеждаше доста дружелюбен.

Отдъхна си с облекчение.

— По-кротко, Пума — изсъска тя.

Той пристъпи към нея и хвана раменете й.

— Изглеждаш още по-добре отпреди — прошепна той. — Е, добре, нямаме много време. Хората долу си мислят, че съм излязъл малко да се поразтъпча. Не е нужно да ми обясняваш, вече знам всичко. Ти си очистила Фъргюсън. Много добре. От този момент нататък аз съм новият ти съдружник. Няма да се оставя да ме изиграеш. Познаваш ме. Държа по-добрите карти. Тези двамата не са никаква пречка за мене.

Тя благоразумно кимна. Нищо не можеше да направи. Андерсън я беше поставил натясно. Можеше да я изнудва, както си иска. Ако не се подчинеше, беше загубена.

— Какъв е планът ти, Пума?

— Тайно ще ви следваме. Засега това е всичко.

— Колко ще е твоят дял?

— Половината.

— Добре.

— Това е съдружие завинаги.

— И аз мисля така.

— Добре е, че си разбрала.

— Знам как са разпределени картите, Пума.

— Това винаги е било голямото ти предимство, Магьоснице. Разбираш си от занаята, моите уважения. Може ли да те попитам как откри този дядо?

— Това е много дълга история — изсъска тя. — Върви си сега, Пума. Не трябва да предизвикваш подозрение.

— Премахна ли истинската Мара от пътя си?

— Това не те засяга. Изчезвай!

Той й смигна.

— И така, ти си знаеш, Магьоснице. Бъди внимателна. Когато нападна с бандата си, гледай да се скриеш на безопасно място. Прекалено красива си, за да умреш толкова млада.

— Ще се погрижа за себе си, не се безпокой.

— За какво? — той се изсмя безочливо. — Има толкова други красиви жени. Главното е веднъж да пипна прословутото наследство. А то няма да ми избяга. Е, до скоро…

Той й кимна и изчезна също така безшумно, както се беше появил.

Магьосницата на покера сатанински се изсмя, когато отново остана сама.

— Има да се чудиш, Пума! — прошепна тя. — Не си представяй всичко толкова просто.

Мислеше си за Ласитър. Той беше съдружник, за когото винаги беше мечтала. А тя го смяташе за мъж от нейния тип. Беше й ясно, че в действителност и той иска само съкровището на Властелина на пустинята. Тъкмо заради това двамата биха били идеалните партньори. Не, не само заради това! Тя се беше влюбила. В сравнение с него всички останали мъже, които познаваше, бяха само купчина тор. Това, което преживя през последната нощ, не й беше предлагал никой друг мъж досега.

Беше не само силен, но и нежен. Точно любовникът, за когото от години мечтаеше. С него наистина би била щастлива, в това беше напълно убедена.

Би могла да започне нов живот и да се отърси от сенките на миналото. Изобщо не се притесняваше от мисълта, че едва преди броени дни хладнокръвно беше убила човек.

Но как трябваше да се държи сега? Дали да се довери на Ласитър? Трябваше много предпазливо да провери дали може да разчита на него.

А какво щеше да стане с Олд Ной?

Всъщност той изобщо не представляваше никакъв проблем. Трябваше само да продължи да вярва, че тя е негова внучка. Занапред той нямаше да е никаква пречка.

Тя дори продължи да мечтае.

Внезапно я осени идеята да има дете. Каква радост щеше да бъде това за Ной! А това щеше да привърже Ласитър още по-здраво към нея.

Представяше си всичко в най-хубава светлина.

Замечтана, тя слезе по стълбите и прекоси кръчмата. Чарли Лулата и спътникът му седяха на масата пред празните съдове от закуската и пиеха уиски. Бяха си поръчали цяла бутилка. Но тя беше предназначена преди всичко за Чарли, който не само обичаше да си пийва, но и невероятно трудно се напиваше. Марк Андерсън съзнателно се въздържаше да не пие. Много добре знаеше колко важно е да запази винаги ясен разсъдъка си.

Тя махна на Чарли и той й отвърна. Андерсън не й обърна никакво внимание. Поне за пред хората тя не го познаваше.

— Желая ви приятно пътуване, госпожице Мара — извика й Чарли.

— Благодаря, Чарли.

Излезе навън и се упъти към магазина, за да се запаси с удобни за път дрехи, преди всичко панталони. Помисли си, че ще има нужда от оръжие, но как би могла да го обясни на двамата си спътници? Та те я смятаха за момиче, което дори няма понятие от огнестрелно оръжие.

Отново й помогна случайността. Ной и Ласитър влязоха. Ной купи половин дузина пушки, също така много пистолети и муниции. После погледна изпитателно внучката си и попита:

— Би ли могла да си служиш с такова нещо в случай на нужда?

— По пътя бих могла да се науча — отвърна тя. — Вие бихте могли да ми обясните всичко.

— Да, идеята е добра.

Поиска да му покажат още оръжия и избра за Мара един малък револвер и един еднокалибрен пистолет.

— Това е само за случай на най-крайна нужда — обясни той, сочейки пистолета. — Скрий го така в багажа си, че никой да не го види. По пътя ще ти покажа как се стреля с него.

С пистолет от голям калибър тя вероятно би могла да си служи по-добре и от двамата мъже. Но това благоразумно премълча. Засега трябваше да остане тайна и фактът, че умееше отлично да стреля и с револвер, и с пушка. Щяха да имат време да го разберат, когато се наложеше.

Тя ни най-малко не се плашеше от мисълта за бъдещи престрелки. Дори беше твърдо убедена, че Пумата Андерсън и бандитите му нямат големи шансове.

Нямаше ни най-малка представа, какво още очакваше нея и двамата й спътници…