Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (5)

5.

Когато Ласитър дойде на себе си, откри, че е завързан на стълба, на който преди няколко часа беше изтезаван Олд Ной.

Имаше чувството, че е попаднал направо в преизподнята. Цялото му тяло гореше, като че ли се намираше по средата на буен огън.

Не можеше да си спомни някога да се е чувствал по-безпомощен от сега.

Освен всичко останало наближаваше краят. Неумолимо. В целия този проклет Девилс Пойнт имаше само един-единствен човек, на когото можеше да се разчита. Ной, мъжът от пустинята.

Но какво ли можеше да направи той? Беше сам, стоеше на губеща позиция. За него би било равносилно на самоубийство изобщо да предприеме нещо.

А и защо въобще да предприема каквото и да било? В края на краищата, въпреки че едва преди няколко часа заедно бяха преодолели опасността, за него Ласитър си оставаше един непознат.

Бандитите стояха близо до стълба и правеха вулгарни забележки. Искаха да го измъчват, като с наслаждение му описваха по какъв начин ще го убият.

Думите минаваха покрай ушите му. От подобни приказки отдавна вече не можеше да се развълнува.

Освен шестимата бандити, по прашната улица не можеше да се види жива душа. При това, в този град имаше поне три пъти по толкова мъже. Ако обединяха силите си, бандитите нямаха никакви шансове.

Но те нямаше да обединят силите си. Страхът им беше по-голям от всяка воля за себеутвърждаване. Познаваха жестокостта на пустинните вълци, които вече се бяха превърнали в почти непобедима сила тук, в Югозапада — земята на големите пустини и големите планини, която беше почти безлюдна. Тези дяволи постъпваха с жителите както си искаха. И най-лошото беше, че силите на държавата не стигаха, за да се разруши ужасното им господство.

Някъде на неизвестно място съществуваше тайна централа — един, така да се каже, сатанински разум, който направляваше всичките им действия с чудовищна пресметливост. Голямата общност на бандитите беше разделена на множество малки банди. Някоя от тях можеше да бъде заловена и негодниците да отидат в затвора или на бесилката. Но ставаше както с многоглавото чудовище в легендите — като отсечеш една глава, на нейно място веднага изникват няколко нови.

И така, малките успехи не решаваха проблема. Вече бяха изпращани армейски части, които в мащабни маневри кръстосваха цялата околност. Напредваха строго систематично и толкова внимателно, че през гъстата мрежа не можеше да се промъкне дори мишка.

Но подобни мащабни операции се оказаха преливане от пусто в празно. Как можеш да се бориш с бандити, когато не можеш да видиш и един от тях? Изчезваха като призраци в мига, щом усетеха, че е станало прекалено опасно за тях.

Трябваше да се атакува централата. Трябваше да се унищожи главата. А това беше по силите само на един-единствен мъж.

Това бяха основанията да бъде избран и изпратен именно Ласитър.

Тук не ставаше дума за наказателен отряд.

Чак сега за първи път това премина през главата му.

Той се питаше защо досега не са освободили пленените си приятели от избата под кръчмата. Би било напълно естествено. Защо не предприемаха нищо? Да не би да искаха да ги накарат да се поизпотят още малко, за да могат после още повече да ги подиграват?

Сипаничавият излезе от кръчмата. Имаше нещо брутално предизвикателно в стъпките му. Държеше се като някой, който се перчи, че би могъл да смаже всичко под ботушите си.

Той беше сатана в човешки образ.

Само човек като него би могъл да погледне с насмешка бесилката. Дявол като него винаги намираше спасителна пролука.

Това беше най-страшното при такива престъпници. Но понякога прекомерната им самоувереност ги подвеждаше да правят грешки. За щастие това се случваше често.

Чак сега нещо определено направи впечатление на Ласитър.

Странно! Преди това не беше забелязал.

Тези мъже не носеха жълтите наметала. Бяха облечени като всички останали. Във външността си не се отличаваха от тях дори и по най-дребни подробности.

Не бяха ли от бандата на пустинните вълци? Това ли беше причината да не се погрижат за пленниците от избата?

Ханк Уебстър се изправи пред Ласитър. Изсмя се злорадо.

— Е, как се чувстваш, Ласитър?

Ласитър не отговори. Само впери поглед в него.

Сипаничавият запали цигара и издуха дима в лицето на Ласитър.

— Знаех си, че ще се съпротивляваш, Ласитър. Моите хора бяха подготвени за това. От самото начало нямаше никакъв шанс. Но, моите уважения, ти поне се опита да се отбраняваш.

— Защо си хабиш думите? — промърмори Ласитър. — Защо просто не побързаш?

— Може би преди това ще ми разкажеш още нещо, Ласитър?

— Така ли?

— Интересува ме кой те е пратил тук.

— Може би вятърът.

— Да, знам — изсмя се Сипаничавия. — Вятърът на случайността — той презрително се изплю. — Наистина ли ме смяташ за толкова тъп, Ласитър? Ти все пак си по петите на нещо съвсем определено. Също както преди две години в Монтана. Не, човече, на мене не можеш да ми излезеш с тоя номер. През цялото време се ослушвах за тебе. Разправяй каквото си щеш. В моите очи ти си оставаш хитра лисица, Ласитър. Работиш за правителството и прибираш тлъсти премии. Сега искаш да влезеш в дирите на пустинните вълци, така ли?

— Но ти не си от тях, нали? — каза Ласитър.

— Много правилно си разбрал, Ласитър. Ние сме нова организация. На пустинните вълци не им остава много време. Свършено е с тях. Скоро ще държим здраво в ръцете си всичко тук.

— Трябва да сте много силни.

— Такива сме, Ласитър.

— Колко души можете да съберете? Сто?

— Приблизително толкова. Мислиш ли, че не е достатъчно?

Ласитър сметна, че има малък шанс. Трябваше само да успее да предизвика любопитството на тези негодници.

— Бих могъл да ти разкажа доста работи, Ханк. Знам много неща, които ти не знаеш.

— Предлагаш ми сделка, а, човече?

— Имаш ли нещо против? В края на краищата, става дума за главата ми. А аз имам какво да предложа. Накарай ги да ме отвържат и ще поговорим подробно. Не казвай веднага „не“, Ханк! Със сигурност ще съжаляваш.

Сипаничавият се замисли. Това, което беше казал Ласитър, звучеше примамливо. Но кое беше по-силно у него? Омразата му или желанието да разбие прословутата банда на пустинните вълци?

— Виждам, че не можеш да решиш — започна да го подиграва Ласитър. — Мога да те разбера. Ти не си големият бос.

— Откъде знаеш?

Ласитър не знаеше. Просто беше решил да опита и беше попаднал право в целта.

— Както виждаш, Ханк, знам много неща. Бих могъл да ти окажа ценна помощ.

— И ние на тебе — изръмжа Сипаничавия. — С наша помощ да си разчистиш сметките с пустинните вълци, а накрая да се разправиш и с нас. Ти си способен да го направиш — както и твоите работодатели.

— Нямам никакви работодатели, Ханк. Работя за собствена сметка. Никога не е било другояче.

— Има хора, които твърдят, че работиш за правителството.

— Вече чувах подобни слухове — гласът на Ласитър беше пресипнал. Ставаше му все по-трудно да говори. Гърлото му беше толкова пресъхнало, че дори дишането му причиняваше болка. — Но няма никакви доказателства, Ханк. Винаги съм бил единак и такъв ще си остана. Но ти още не ми вярваш. Убий ме! Нищо не мога да променя. Не се противи на чувствата си!

Той се изсмя накриво. Това му причиняваше болка, защото лицето му беше подпухнало от юмруците на Сипаничавия Ханк.

Бандитът го гледаше, смръщил чело. Не му беше лесно да вземе решение. Ласитър знаеше това. Нарочно беше говорил толкова високо, за да могат останалите негодници да чуят всяка дума. Сега Сипаничавия трябваше да държи сметка за това, че големият бос ще научи за станалото.

Осеяното с белези лице непрекъснато менеше изражението си. Ласитър затвори очи, не можеше непрекъснато да гледа към прежурящото слънце. Това почти го ослепяваше.

Не беше толкова важно какво е изражението на Уебстър. По-важно беше какво ще каже.

Най-после той каза нещо. Само една-единствена дума.

— Проклятие!

Той крачеше нервно насам-натам. Беше скръстил ръце на гърба си, а вътрешно се разкъсваше от съмнения.

Ако не послушаше Ласитър, можеше да се окаже грешка със смъртоносни последици. Големият бос не знаеше пощада, когато някой направеше нещо, противоречащо на интересите на цялата банда.

Достатъчно беше само да стигне до ушите му, че Ласитър е направил конкретно предложение. Само да чуе, че това е бил човек, който е показал, че знае някои неща за организацията на пустинните вълци. Може би също е знаел нещо и за зловещия им главатар в сянка, когото дори не всички членове на бандата познаваха.

Ласитър би могъл да им бъде много полезен в предстоящата схватка. Но е бил убит, защото един от главатарите на име Уебстър е поставил личното си желание да отмъсти над общите интереси.

За такова поведение можеше да има само едно наказание — смърт!

Такива бяха мислите, които измъчваха Сипаничавия Ханк, и Ласитър го знаеше. Сега всичко зависеше от решението на бандита.

Времето течеше мъчително бавно.

Ласитър си мислеше за Олд Ной. И за пленниците в избата под кръчмата.

Дали Сипаничавия Ханк изобщо знаеше каква драма се беше разиграла в Девилс Пойнт преди няколко часа? По всичко личеше, че не знае, в противен случай вече щеше да е предприел нещо.

Вероятно не беше чул нищо и за стареца от пустинята, който се беше бил толкова смело заедно с Ласитър. Иначе любопитството му вече щеше да е събудено.

Или може би си мислеше, че по-късно ще му остане време да се погрижи и за това? Дали не смяташе, че е само малка подробност, която все още може да се уреди?

Ханк отново се изправи срещу Ласитър.

Слънцето стоеше ниско, непосредствено над пустинята на запад.

Най-късно след половин час над земята щеше да падне здрач.

— Ти събуди любопитството ми, Ласитър.

— Така си и знаех.

— Ще те заведа при големия бос.

— Всичко е наред.

— Надявам се само, че тогава наистина ще имаш какво да предложиш, Ласитър.

— Остави ме да те изненадам, Ханк!

— Не бързай да се радваш, Ласитър! Босът трудно може да бъде учуден. Трябва наистина да имаш какво да предложиш.

— Имам. Не се тревожи за това. Какво ще кажеш сега най-после да вземеш един нож? Тогава ще мога да ти разкажа някои неща, които сигурно те интересуват.

— Дотогава има още няколко часа — изръмжа Сипаничавия, който не беше доволен от собственото си решение. — Ще потраеш още малко, кучи сине.

— Отмъщението е сладко, нали? — изсмя се Ласитър.

— Някой ден все пак ще те пратя в ада — процеди през зъби Уебстър. — Все ми е едно какво ще се случи в следващите дни. Дори босът да те признае за най-големия герой! Все ще се намери удобен случай да ти тегля куршума, гаден кучи сине!

Беше се привел напред и изсъска заплахата си толкова тихо, че никой, освен Ласитър не можа да го разбере.

— Добре е, че го знам — изтощено каза Ласитър. — Сега поне ме остави за малко на мира!

Но никой не можа да намери спокойствие.

Най-напред Сипаничавия отиде при другите бандити и тихо им каза нещо. Двама от тях трябваше непрекъснато да държат под око Ласитър и веднага да го застрелят, ако направи нещо подозрително.

Възможно беше някой да се опита да го освободи.

Ласитър вече мислеше за близкото бъдеще. Може би съвсем не беше толкова лошо, че историята претърпя такъв обрат. Сега имаше възможност да се опита да прогони дявола. Останалото щеше да се разбере по-късно.

По такъв начин той винаги печелеше. Пред него се откриваха неочаквани перспективи.

Олд Ной и без това не би му помогнал. Старият самотник се интересуваше единствено от уединения си живот някъде в сърцето на необятната пустиня.

Това обаче беше голяма заблуда.

Мракът бавно се спусна над земята. Най-напред на кадифено черното небе проблеснаха звезди. После изгря луната. Полумесец. Въпреки това светлината беше забележително ярка.

В нощта безмълвно се движеха сенки.

Сипаничавия каза:

— Двама души остават тук на пост! Останалите могат да дойдат с мене в кръчмата. Може би ще прекараме весела нощ. Дори в дупка като Девилс Пойнт би трябвало да има няколко що-годе симпатични жени! Как мислите?

Той се засмя, а останалите се присъединиха. После решиха кой ще пази Ласитър в следващите два часа. Искаха да се редуват.

Така и не взеха решение.

Един от мъжете внезапно изкрещя:

— Внимание, шефе!

Мъжът беше забелязал раздвижване между къщите. Всички извадиха оръжията си, готови за схватка.

В мрака отекна твърд глас:

— Предайте се! Обкръжени сте!

Беше Олд Ной. Гласът му не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

Сипаничавия Ханк и неговите бандити веднага откриха силен огън по посока на гласа.

Само след няколко секунди на нощната улица в Девилс Пойнт настана страхотна бъркотия.

Изстрели гърмяха и свистяха в диво стакато. Мъже ревяха един през друг и залитаха, улучени от куршуми.

Нападателите стреляха безпощадно. Но бандитите се отбраняваха със същата твърдост и безцеремонност.

Нямаше какво да губят. Ставаше дума само и единствено за живота и всички действаха по един и същ начин.

Ласитър стоеше в суматохата, завързан на стълба, и трябваше безучастно да наблюдава какво става около него. Най-лошото беше, че дори не можеше да се наведе, и куршумите профучаваха опасно близо до ушите му. Беше истинско чудо, че още не са го улучили.

Навсякъде около него цареше ужасна бъркотия. Беше невъзможно да се различат приятели от врагове.

Постепенно стрелбата отслабна. Ставаше все по-тихо.

Накрая само тук-там се чуваха стенанията на ранените.

Пред Ласитър се появи едрата фигура на Ной. Бялата му коса блестеше като сняг на лунната светлина. В силната ръка на стареца проблесна дълъг нож.

Няколко секунди по-късно Ласитър беше свободен. Зави му се свят, когато кръвта нахлу в изтръпналите крайници. Задържа се с две ръце за стълба.

— Благодаря — пресипнало каза той. — Каква изненада, Ной. Не се надявах на това.

— Дължах ти го, приятелю.

Той подаде на Ласитър бутилка. Беше уиски, разредено с чиста вода. Подейства му дяволски добре.

Погледна към стареца.

— Кой…

Ной неопределено сви рамене. Изглежда, не му беше особено приятно да отговори. Явно се чувстваше неловко, когато гледаше Ласитър в очите.

— Пленниците от избата — след кратко колебание отвърна той. — В това виждах единствената възможност, Ласитър. Дано не се окаже грешка.

— И какво става с тях сега?

Ной отново сви рамене.

— Изглежда, имат неприятности — каза той. — Да проверим.

Необходимо им беше известно време, докато успеят да открият мъжете там, където се бяха строполили. Някои бяха още живи. Но на никого вече не можеше да се помогне. Навсякъде раните бяха прекалено тежки.

Внезапно извън града отекна тропот на копита.

Ласитър и Ной се спогледаха. Знаеха какво означава това. Конникът, който бягаше, можеше да е само Сипаничавия. Беше единственият, когото досега не бяха открили сред ранените и убитите.

— Водачът на глутницата — каза Ной. — Без съмнение е той.

— Тези не са от пустинните вълци — каза Ласитър.

Ной кимна.

— Зная. Не носеха жълти наметала. Затова отидох в избата при пленниците. Убедих ги, че това е единственият им шанс. Без тяхна помощ нямаше да успея да те измъкна.

Настана тишина. Ранените вече не се чуваха.

Още веднъж двамата мъже ги огледаха. Всички бяха мъртви.

— Трябваше веднага да стреляме — мрачно отбеляза Ной. — Беше грешка от моя страна да се обаждам. Но си мислех, че ще се предадат. Не можех да предположа, че ще се съпротивляват така ожесточено. Трябваше да разберат, че нямат никакъв шанс.

— Станалото — станало — каза Ласитър. — Какво смяташ да правиш сега? Още ли искаш да чакаш пощенската кола?

Старецът кимна.

— А ти, Ласитър? Какви планове имаш?

— Още не съм мислил.

— По поръчение на правителството ли си тук?

— Не.

Ласитър изпитваше искрено доверие към стария мъж. Въпреки това премълча истината. Това беше основно правило на Бригада Седем — никога на външен човек да не се поверява информация, дори и на най-добър приятел, на когото може да се разчита. Дори и такъв човек би могъл да прояви слабост, когато го изтезават.

Всеки служител на Бригада Седем винаги е разчитал само на себе си. Не можеше да очаква помощ даже от шериф или съдия-изпълнител, дори и в специални случаи. Нямаше право да се представя като специален агент на секретен правителствен отдел.

Защото и между хората, носещи звезди, можеше да има предатели.

Благодарение на тези правила, досега Бригада Седем винаги работеше добре. По този начин бяха успели да разкрият такива престъпници, които никой никъде не би заподозрял. Сред тях се бяха оказали дори висши правителствени служители.

— Аз си го мислех — усмихна се Ной. — Но това не ме засяга. Съжалявам, че изобщо те попитах.

— Всичко е наред, Ной. Мисля, че ще изчезна възможно най-бързо. Така или иначе ме влече на юг. А и ти отново ще се оттеглиш в усамотение.

— Не искаш ли още малко да ми правиш компания? — попита Ной. — Може би докато пощенската кола от Запад пристигне. Или бързаш да изчезнеш на юг?

— Не съм беглец, ако това имаш предвид.

— Тогава остани още няколко дни!

— Имаш нужда от помощта ми?

— Така е — призна Ной. — Смятам, че си човек, на когото може да се разчита. Освен това ти си добър събеседник. Мъж като тебе се среща рядко. Бих искал да ти направя едно предложение, Ласитър. Със сигурност няма да съжаляваш.

— Любопитен съм да чуя.

— При определени обстоятелства съм готов да те посветя в тайните си, Ласитър. Остани при мене, заслужава си — гласът му беше преминал в шепот. Всяка негова дума звучеше като заклинание. — Повярвай ми, приятелю. Няма да съжаляваш!

— Звучи дяволски интригуващо — усмихна се Ласитър. — Не искаш ли да ми разкриеш още нещо?

Олд Ной поклати глава.

— Би било прекалено рано, приятелю. Имай търпение. Когато настъпи моментът, ще научиш всичко.

Ласитър се престори, че още се колебае. В действителност отдавна беше взел решение.

Искаше да остане с тайнствения мъж от пустинята. Той със сигурност знаеше много повече, отколкото беше казал. Ласитър беше почти сигурен, че чрез него би стигнал до гореща следа.

— Е, добре — бавно каза той. — Успя да събудиш любопитството ми, Ной. Може ли поне да науча кого очакваш с тази пощенска кола?

Олд Ной се усмихна замислено.

— Една жена — прошепна той. — Една от най-красивите жени, които някога си виждал, приятелю.

Не звучеше лошо. И интригуващо, освен това. Вече много дълго време Ласитър не беше виждал красива жена. Но на първо място го интересуваше каква е връзката.

Тук със сигурност се криеше още нещо. Ласитър го усещаше инстинктивно.

Може би Ной наистина беше този легендарен Властелин на пустинята и се нуждаеше от някого, който да му помогне да опази съкровищата си и в случай на нужда да ги защитава.

Защо иначе бяха по петите му, както дяволът след някоя бедна душа! Това можеше да бъде единственото обяснение.

Ной го погледна и приятелски му се усмихна.

Ласитър се почувства като малко момче, хванато да тършува за сладкиши — струваше му се, че Ной е отгатнал мислите му.

В този момент дочуха приближаващи стъпки.

Рубенс и Фостър се приближаваха. Фостър беше разкопчал якето си, за да се вижда звездата на ризата му.

— Мисля, че вече стига — каза той. — Напуснете града! Вие двамата не носите нищо друго, освен нещастие!

Ласитър беше готов с язвителен отговор, но Ной го изпревари:

— Имате право, Фостър — каза той. — Ние наистина нямаме какво да търсим тук. Хайде, Ласитър, да изчезваме…

Малко по-късно те напуснаха малкия град…