Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (12)

12.

Голяма каменна къща, напомняща на испански замък. Пред нея — наситенозелен парк с хиляди пъстро цъфнали ухаещи цветя. Сред тях няколко малки езерца с мексикански декоративни рибки. По високи палми скачат маймуни и крещят папагали. Всичко беше много по-завладяващо в своята прелест, отколкото Ласитър си беше представял. Мара се възхищаваше почти до забрава. И на двамата не достигаха думи, за да изразят чувствата си.

Всичко това трябва да струваше цяло състояние. Ной беше вложил тук милиони и беше скрил цялото това великолепие от света.

Това също доказваше вътрешната му сила.

Много други богати хора изпитваха истинско удовлетворение, единствено когато могат да изложат богатството си на показ и могат да важничат с това. Ной се отличаваше от тях.

По-късно той им показа своята пещера със съкровища. Намираше се между скалите, където беше разположен внушителният дом.

В пещерата имаше злато, сребро и скъпоценни камъни в големи количества. Всичко — под формата на скъпи накити. Мара непрекъснато надаваше викове на възхищение. При вида на такава красота всяка жена би била смяна.

— Всичко това един ден ще принадлежи на вас двамата — скромно каза Ной.

Върнаха се в голямата, приличаща на крепост къща. Под нея, в долината, бяха разположени малките кирпичени къщи на индианците, които живееха тук в извънредно миролюбива общност.

Всичко това те дължаха на мъдрата предвидливост на Ной.

Какъв мъж!

Какъв човек!

— Сега първо всички ще се освежим! — предложи Ной. — Вие двамата бихте могли да се изкъпете в атриума, ако имате желание. Заедно, разбира се. Е, сега вече достатъчно добре се познавате. Няма какво повече да криете един от друг. Искате ли? Аз изчезвам в моята собствена баня.

Това беше още един незабравим час за Ласитър и Мара. Като палави деца те лудяха в големия басейн под открито небе. Само много малко хора биха могли да си позволят подобен лукс.

Но всичко това някак си не съвпадаше с образа, който досега Ласитър си беше изградил за Ной. Този лукс не се вместваше в представата за непретенциозния начин на живот, който той твърдеше, че обича. Би могъл да вложи парите си на друго място. Тогава би могъл да сподели щастието си с много други хора.

Ласитър започна да изпитва съмнения.

Но Мара отново го отклони от мислите му. Знаеше как да привлече вниманието му към други неща.

— Под открито небе усещането е съвсем различно — засмя се тя. — Зная го от последната нощ. Ела, скъпи! Искам най-после да разбера как е под вода…

Със смях и погълнати един от друг, двамата се гмурнаха под водата и едва след минута отново излязоха на повърхността. Ласитър го правеше не за пръв път. Знаеше всички възможни варианти, с които да изненада момичето.

Магьосницата на покера!

Само ако го знаеше!

Беше истински замаяна. Всъщност тя самата още не го беше проумяла напълно, тъй като това далеч надминаваше и най-смелите й очаквания.

С какво беше заслужила толкова много щастие? Непрекъснато с огромна почуда си задаваше този въпрос.

Не помисляше дори и за миг, че заради това хладнокръвно беше убила човек.

Подобни неприятни спомени трябваше просто да бъдат прогонени. Неведнъж беше постъпвала точно така. Истинската Мара О’Съливан беше само една от многобройните й жертви. Какво значение имаше съдбата на един човек за Магьосницата на покера? Абсолютно никакво!

Тя направо се разтапяше от щастие.

До момента, когато всички бяха сполетени от беда. Дойде като гръм от ясно небе.

Откъм долината отекнаха изстрели. Край малкото село на индианците се бяха появили ездачи, които стреляха по всичко, което се изпречваше на пътя им. Беше все едно дали са мъже, жени или деца.

Ездачите, които бяха нахлули в долината, искаха в кървава схватка да заграбят всичко. Начело яздеше Пумата, Марк Андерсън. Видът на неоценимото богатство почти беше помрачил разсъдъка му. И това необуздано чувство за превъзходство!

Тук никой не можеше да му противостои!

Но горе, в къщата, Ласитър, Ной и момичето светкавично бяха успели да облекат по някоя дреха. С оръжие в ръка, те се втурнаха навън.

На края на терасата имаше достатъчно каменни бойници, зад които човек можеше да се прикрие и да стреля.

Стреляха неудържимо, когато първите нападатели влязоха в парка. Погледът на Ласитър случайно попадна върху момичето и за първи път той я видя да действа.

Ококори очи от учудване.

Тя се биеше като тигрица! Беше стиснала зъби и изкривила лице, а изстрелите й бяха съпроводени от диви викове, изпълнени с омраза.

Първата атака беше отбита. Навсякъде лежаха убити и ранени. Нападателите бяха понесли значителни загуби. В началото бандата наброяваше приблизително двайсет души. Сега бяха останали може би десет. Те след кратка пауза отново нападнаха. И отново трябваше да се оттеглят, понесли загуби.

Тогава Ной беше улучен от куршум.

Той се строполи зад една мраморна статуя, след като със залитане беше направил още три крачки.

Този куршум постави фаталната точка на една страховита драма.

Гробна тишина се възцари внезапно в рая, който се беше превърнал в ад.

Никой от бандитите не беше останал жив. Бяха рискували много в лудостта си. Сляпата им атака се беше превърнала в самоубийство.

Ласитър и Мара коленичиха край Ной. Стенейки, той се изправи, още веднъж събрал сила от каленото си тяло.

Но Ласитър усети, че смъртта вече се беше изправила зад Ной. Той не можеше да бъде спасен. При такава рана дори най-голямото лекарско умение би било напразно.

Ной опря гърба си на мраморната статуя и уморено се усмихна.

— Зная — промърмори тихо, — с мене е свършено. Сега, най-накрая, въпреки всичко изгубих голямата игра. А аз, глупакът, си бях въобразил, че бих могъл да избягам от съдбата си. Ласитър, Мара, милото ми дете, аз трябва да ви направя едно признание. Искам да облекча съвестта си, преди да застана пред най-великия съдник…

Той отправи поглед към небето. Беше късен следобед. Скоро слънцето щеше да залезе. А с него и животът на Властелина на пустинята щеше да угасне завинаги.

— Да, той съществува, най-великият съдник — прошепна старецът. — В това твърдо съм вярвал през целия си живот. И знам, че трябва да отговарям за всичко, което съм сторил…

Той отново трябваше да направи пауза. Дишаше все по-трудно и мъчително, но се бореше с безсилието си. Искаше да успокои съвестта си.

Ласитър имаше лошо предчувствие.

Започна да проумява истината. Тази мисъл не беше преставала да го вълнува. Но непрекъснатият вихър на събитията му беше пречил. Нито веднъж досега не бе успявал сериозно да помисли за наглед дребните неща.

Властелин на пустинята!

Тайнственият бос на страшните пустинни вълци.

Беше един и същи човек.

Ной се усмихна уморено и изтерзано. Но погледът му беше учудващо бистър. Той сякаш направо се впиваше в Ласитър.

— Сега ти го разбра, Ласитър. Виждам го по очите ти. Да, аз съм босът на пустинните вълци. Оттук управлявах всичко и дърпах конците. Докато ясно забелязах, че започвам да остарявам, и разбрах, че не може да продължава така. Организацията беше станала по-силна от мене. Тогава взех решение да я разпусна. Беше почти невъзможно. И така, аз се оттеглих. Без моето ръководство така или иначе един ден всичко щеше да се разпадне. Така и стана. По-бързо, отколкото мислех. А другата банда също е свършена. Значи вие няма за какво да се безпокоите. Сега всичко тук принадлежи на вас. На писалището ми ще намерите моето завещание. Мара, детето ми, бъди щастлива с Ласитър. А ти, Ласитър, й бъди добър спътник до края. Елате, дайте ми ръцете си…

Той безсилно протегна ръце, насочил длани нагоре. Ласитър и Мара бяха коленичили от двете му страни. Всеки хвана по една ръка на умиращия и безкрайно бавно той съедини ръцете им. По странен начин това напомняше истински тържествена раздяла. Но Ласитър не искаше да му отнеме тази последна малка радост.

— Живейте по-добре от мене — прошепна Ной. — Мара, преди трийсет години аз убих баба ти. От ревност. Ние имахме една малка дъщеря. Твоята майка. Аз редовно й изпращах пари. По-късно забравих за нея. Успях само да науча, че си е намерила добър съпруг. Смятах, че не е необходимо да се грижа за нея и по-нататък. Едва преди половин година започнах да правя издирвания и така открих тебе. Вярвах, че така ще успея да изкупя част от стария си дълг. Същевременно исках да направя още една сделка със съдбата. Знам, че това беше безсрамно желание. Но накрая си въобразих, че всичко ще бъде добре. Сега трябва да си платя. Моли се за мене, когато умра.

— Да, дядо — обеща Мара с треперещ глас.

Той отново погледна към Ласитър. Имаше достатъчно сили, за да говори.

— Наистина ли нищо не забеляза, Ласитър? От това най-много се страхувах. Когато мъжете от другата банда дойдоха в Девилс Пойнт, след като ги бяхме победили, се боях, че ще забележиш нещо. Наистина ли нищо не ти направи впечатление?

— Какво?

— Бихме могли да ги унищожим, без ние самите да понесем загуби. Но аз не пожелах. Затова в последния момент им извиках да се предадат. В действителност това беше само предупреждение за тях. Исках да се стигне до престрелка. Никой не трябваше да оцелее. В суматохата застрелях двама от собствените си хора. А трети оставих да умре от загуба на кръв. Исках всички да останат неми, неми…

Раменете му се отпуснаха. Цялото му тяло все повече се свиваше.

— Прости ми, Мара. Моля те, прости ми…

Това бяха последните му думи.

Той лежеше тих и спокоен.

Ласитър се чувстваше като замаян. Всичко му приличаше на лош сън. Не можеше да проумее как е смятал този човек за истински приятел. Гласът на Мара прекъсна мислите му.

— Разочарован ли си сега, Ласитър?

Той поклати глава.

— Трябва още дълго да мисля за това.

Нейните мисли бяха вече устремени в бъдещето. Отсега нататък не съществуваха никакви пречки. С един замах беше станала богата и силна. Не беше необходимо да продължава да се преструва пред Ласитър. Впрочем, трябваше да е доволен, че ще може да остане неин съдружник. Тя беше единствена наследница, а той — напълно зависим от нея, така мислеше тя. Ако й омръзнеше, можеше просто да го натири като куче.

Тя имаше всички основания скрито да ликува.

Но внезапно един добре познат глас я откъсна от мислите й. Неописуем ужас обзе красивата жена, която още витаеше в облаците.

— Мисля, че можеш да престанеш вече с играта на криеница, Шейла.

— Марк! Какво…

— Мислеше, че съм мъртъв като останалите — изсмя се Пумата Марк Андерсън. — Но аз навреме се измъкнах от опасната зона, когато забелязах, че с остатъка от бандата ми е свършено. Размислих, че ще спечеля много повече, ако се дели на по-малко. Остава единствено въпросът, какво ще стане с него. Аз мисля, че той е излишен като всички останали. Ще е напълно достатъчно, ако останем само ние двамата, Шейла.

Беше насочил пушката си към Ласитър. Беше се появил така внезапно и неочаквано, че го остави неподготвен.

Ласитър се опита да спечели време.

Какъв удар представляваше това за него!

За втори път в този късен следобед се сблъскваше с горчиво прозрение.

— Мара — каза той, — какво означава това? Какво иска този човек? Защо те нарича Шейла?

— Защото аз не съм истинската Мара — хладно отвърна тя. — Истинската внучка на Ной вече не е жива. От няколко дни почива в мир в гробището на Паловерде. На другия край на пустинята.

— Наричат я Магьосницата на покера — изсмя се Андерсън. — Тя те изигра. Успокой се, не си първият. В ада ще се срещнеш с куп свои предшественици.

Показалецът му беше на спусъка на уинчестъра.

— Това, че успя да изиграе и двама ви, е най-големият й удар — с насмешка продължи той. — Дяволски много ще внимавам да не преметне и мене. Тя…

Отекна изстрел.

На гърдите на Андерсън внезапно се появи дупка от куршум. Той политна назад и падна. От неговия „Уинчестър“ също отекна изстрел, предназначен за Ласитър, но куршумът излетя към небето.

Мнимата Мара стоеше, стиснала едрокалибрения пистолет, който Ной й беше купил в Девилс Пойнт. Беше двуцевен пистолет. Във втората цев имаше още един куршум.

— Да, Ласитър, така е — студено каза тя. — Сега знаеш тайната ми. Аз съм Магьосницата на покера. Със сигурност си слушал за мене. Случайно в Паловерде се запознах с внучката на Ной. Тя беше болна и без друго скоро щеше да умре. Аз, в крайна сметка, малко съкратих страданията й. Но това не е интересно. Искам да зная какво става с тебе, Ласитър. Държа на това, което ти казах, когато се любихме. За мене ти си най-очарователният мъж, когото съм срещала. Да останем съдружници. Заедно ще живеем прекрасно. Как мислиш?

Сега беше ред на Ласитър да блъфира.

Беше единственият му шанс.

Той беше сигурен, че би застреляла и него, без да й мигне окото, ако дори само намекнеше, че не е съгласен с нея и никога не би се съгласил да стане съдружник на една кучка.

Той кимна и се изсмя като човек, който е съгласен с всичко и е изключително доволен.

Не му оставаше нищо друго. Магьосницата на покера държеше пистолета в ръка, а тя стреляше безпогрешно.

— Това е добро предложение — каза той. — Смятам също, че си подхождаме.

Надяваше се, че тя ще свали оръжието. Когато му се удадеше случай да я пипне, щеше да я отведе, където й беше мястото — пред съдията.

Отсега знаеше, че няма да му е лесно. Не и след чудесните мигове, които бяха прекарали заедно.

Тя бавно отпусна ръката си и с облекчение се усмихна.

— Да, ти си наистина единственият мъж, когото бих приела за съдружник — каза тя. — Това, че те познавам, е най-голямото щастие, което някога…

Внезапно прогърмя изстрел. В същия миг тялото й потрепери.

Ласитър се хвърли настрани и се завъртя. Светкавично извади ремингтъна си от кобура.

Но вече нямаше смисъл да стреля.

Марк Андерсън отново беше паднал по гръб. Лежеше неподвижно. В свития юмрук продължаваше да стиска оръжието, с което беше застрелял Магьосницата на покера.

Ласитър пристъпи към нея. Тя лежеше по гръб и го гледаше с големи, бавно угасващи очи.

— Аз те обичах — прошепна тя. — Аз наистина те обичах, Ласитър…

После замлъкна завинаги.

Той дълго стоя и гледа лицето й, на което беше изписан полъх на онази ангелска усмивка, която толкова го беше привличала.

Стоя там, докато слънцето напълно се скри.

— Прекалено голям залог — промърмори той, клатейки глава. — Прекалено голям…

И бавно откъсна поглед от нея…