Джек Слейд
Ласитър и Покеровата вещица (4)

4.

Ласитър и Ной плениха петима бандити. Останалите бяха загубили живота си в жестоката, безпощадна престрелка. Затвориха пленниците в избата под кръчмата. Сред тях бяха Бът Карсън и Люк Шонеси, който мислеше бавно, но затова пък задълбочено. Той би действал по друг начин и би подмамил Ласитър в клопка. Но още преди да може да каже нещо, другите се хвърлиха като обезумели в атака.

Бът Карсън сякаш бе загубил разсъдъка си. Свит в един ъгъл, гледаше тъпо пред себе си. С ужас си мислеше какво щеше да направи с него големият бос, ако някога пак се мернеше пред очите му. Най-добре би било да избяга на хиляди мили оттук, ако все още искаше да избегне смъртта си.

Ласитър и тайнственият старец, който се бе представил единствено с името Ной, разговаряха горе в бара.

Както и бандитите, и Ласитър знаеше, че няма никакъв смисъл да проявява любопитство. Ако този мъж сметнеше за нужно, сам щеше да отговори на всички въпроси.

Но имаше неща, за които можеше да се пита.

— Как се измъкна от стълба, Ной? Помогна ли ти някой в суматохата?

— Не ми се вярва, че някой би се осмелил — с усмивка отвърна старецът. — Разкъсах въжетата, Ласитър. Само със силата на мускулите си. Тези негодници нямат добри въжета. Освен това те ме подцениха. През нощта щях да им избягам.

— Ако ти бе останала достатъчно сила за това — скептично отбеляза Ласитър. — Щяха да те пребият до смърт.

— Скоро щяха да престанат, приятелю. Въпреки това съм ти благодарен. Ти ми спести някои неща.

Жената на бармана сложи кана с кафе на масата пред тях. С него пиха и уиски.

— Ще трябва да почакате малко за храната — каза тя и по лицето и гласа й можеше да се разбере, че все още е много развълнувана.

Мъжът й, заедно с двама помощници, се опитваше да създаде някакъв ред в хаоса след избухването на бомбата. Оказа се, че в действителност щетите не са толкова големи, както изглеждаше в началото.

Лека-полека започнаха да влизат посетители, предимно мъже. Разговаряха сдържано помежду си. Очевидно имаха някакъв проблем.

След известно време двама от тях се приближиха. Единият беше Сам Рубенс, белокосият началник на станцията на Уелс Фарго. Другият се казваше Оуен Фостър, дебел мъж на възрастта на Рубенс. Дръпна леко ревера на лененото си яке и отдолу се показа ламаринена звезда, на която беше написано Шериф. Той бързо скри звездата, сякаш се боеше, че някой би могъл да открие нещо нередно по него.

— Защо изобщо я носите? — язвително попита Ласитър. От подобни неща направо се вбесяваше. — Вие шериф ли сте или не?

Оуен Фостър изтри с ръкав капчиците пот, които бяха избили по плешивото му теме.

— Някои хора много обичат да се целят в нея — изпъшка той. — Ако знаехте какво става тук, Ласитър, нямаше да гледате на мене с толкова лошо око.

— Междувременно успях да разбера какво става тук, шерифе. Дори да се чувствате безсилен пред пустинните вълци, не трябва да нарушавате закона.

— Аз съм не само шериф, но и кмет — потиснато обясни дебелият мъж. — По дяволите, Ласитър, да не би да си мислите, че се чувствам добре? Когато ме избраха преди две години, всичко тук беше все още спокойно. Работата ми се състоеше предимно в това да решавам обичайните спорове, но това съответстваше повече на задачите ми като мирови съдия. Искате ли да ми отнемете звездата, Ласитър? Ще ви я дам веднага, и то с радост. Градът ще го узакони веднага с избирането ви за мой заместник.

Ласитър поклати глава.

— Това не е работа за мене.

— Така си и мислех — промърмори Фостър. — Първо охулвате човека, а после си вземате думите обратно. Но вие имате право. Какво общо имате с тази дупка? Тя не е ваша грижа. Ние сме хората, които трябва да се справят с проблемите си.

Постепенно той се окопити. Досегашната му сдържаност беше изчезнала. Гледаше Ласитър твърдо в очите.

— И това е причината да дойдем при вас — продължи той. — Ние, да, ние сме онези, които трябва да си решат проблемите. Тези пустинни вълци досега ни бяха оставили на мира. От време на време спираха при нас, обаче не създаваха никакви безредици. Нямаха и никакви основания, защото няма какво да се отмъкне от нас. Не си струва да се напада Девилс Пойнт. Но сега нещата се промениха. Разбирате ме, нали?

Той погледна Ласитър и Ной. Погледът му се местеше ту към единия, ту към другия.

Те знаеха какво има предвид.

Съдия-изпълнителят и мъжът от станцията на Уелс Фарго бяха дошли като официални представители на гражданството. Със съвсем определено искане.

— Вие сте взели пленници — енергично продължи Оуен Фостър. — Това много ни притеснява. Такова нещо не можем да си позволим. Скоро приятелите на пленените ще дойдат и на бърза ръка ще застрелят всички тук. Те не се спират пред нищо. За да отмъстят, ще изгорят града до основи. Вие двамата няма да сте в състояние да издържите в такава битка. Бандитите са предупредени. Ще дойдат веднага с толкова много хора, че тук всичко ще се разтресе. А после ние ще сме потърпевшите.

Той гледаше с упрек към двамата.

— Разбирам ви — каза Ной, а Ласитър кимна. — Значи искате да освободим пленниците, шерифе?

— Да, така е. Правилно ме разбрахте, господине — отвърна мъжът, който беше едновременно шериф, кмет и мирови съдия. — Какво да ги правим в противен случай? Нямаме затвор. И което наистина много ни липсва — компетентен съд, който би могъл да осъди тези мъже. Аз като мирови съдия нямам такива пълномощия. Това е в компетенциите само на федерален съдия. Ако ние осъдим пленниците, това би било саморазправа.

Думите направо бликаха от устата му. Знак за това, че вече беше премислил основно всичко.

Ласитър не можеше да прикрие насмешката си. Но кой би могъл да упрекне този достоен за съжаление мъж, че се държи така? Той чисто и просто изпитваше страх. При това не само за себе си, а и за хората от този малък град, за които се чувстваше отговорен, и за многобройните си функции.

Не, заради това не можеше и не трябваше да се гледа с лошо око на Оуен Фостър. Беше попаднал в затруднение, разрешаването на което далеч не беше по силите му.

— Виждам, че се усмихвате, господин Ласитър — с огорчение въздъхна Фостър. — Мислете си за мене каквото искате. Смятайте ме за проклет страхливец и още по-проклет слабак. Нищо не мога да променя. За осигуряване безопасността на града не виждам никакъв друг изход, освен възможно най-бързото освобождаване на пустинните вълци.

— Не бива да се двоумим твърде дълго — настоя началникът на станцията, който за пръв път се намеси в разговора.

Ласитър и Ной се спогледаха, после кимнаха.

— Имам само едно условие — каза стария човек. — Бих искал да ги държим затворени, докато дойде пощенската кола от Запад. Вие казахте, че тя ще пристигне след два дни, нали, господин Рубенс?

Сам Рубенс кимна.

— Това е денят на пристигането по разписание. Пощенската кола минава оттук веднъж на всеки две седмици. Понякога има закъснение. Но никога не е било повече от два дни.

— Защо искате да задържите пленниците дотогава, господине? — попита Оуен Фостър. — Имате ли някаква определена причина?

— Да, имам — отвърна белокосият старец. — Но не бих искал да говоря повече за това.

— Шушука се, че вие сте легендарният Властелин на пустинята — не се стърпя Фостър. — Има ли нещо вярно в това, господине?

Дали го наричаше „господине“ от уважение, или го правеше, защото не знаеше с какво име да се обърне към него? Струваше му се прекалено просташко да го нарича само Ной.

Олд Ной се усмихна благо.

— Успях да дочуя какво шушукаш хората — каза той. — Зная, че се носят слухове за някакъв тайнствен мъж, на когото са дали името Властелин на пустинята. Но за това нищо не мога да кажа. А също така не съм склонен да разказвам повече за себе си. Джентълмени, можете да научите само толкова: живея на тайно място в пустинята, където има само няколко души. Аз съм отшелник, или пустинник, ако така ви харесва. Оттеглих се преди много години, защото животът сред толкова много хора беше прекалено напрегнат. Там намерих щастие и спокойствие. Не бих искал да заложа това щастие на карта. Надявам се, че ще проявите разбиране за положението ми, джентълмени — той направи малка пауза, преди да продължи: — Дошъл съм тук по съвсем определена причина. Очаквам един човек, който трябва да пристигне с тази пощенска кола. Тук съм, за да посрещна този човек. Когато уредя тази работа, ще напусна Девилс Пойнт. Има вероятност да не успея, ако пустинните вълци прекалено рано насочат вниманието си към мене. Те ще ме преследват безпощадно, защото предполагат, че притежавам големи съкровища. Но аз не съм богат. Единственото ми съкровище е животът, който водя. Но тези мъже никога не биха ми повярвали. Ще ме дебнат като лешояди и вече няма да имам нито минута спокойствие. Това, което направиха с мене тази сутрин, е само един вид предупреждение. Току-що го казах на Ласитър. Те нямаше да ме убият. Това беше само обикновен опит да ме накарат да проговоря. В крайна сметка щяха да ме отведат при големия бос. Едва там щяха да ме изтезават както трябва, за да им издам тайната на голямото съкровище. Вероятно накрая щяха да ме убият. От ярост, защото няма да мога да им дам това, което са очаквали от мене. Но те пак биха ме убили, ако имах това прословуто съкровище. В края на краищата, всичко би свършило по един и същи начин. Е, това е всичко, което мога да ви разкажа. Имате ли още въпроси, джентълмени?

Фостър и началникът на станцията Рубенс го гледаха замислено. Най-после Фостър се размърда.

— Сигурно много добре се ориентирате в пустинята, господине. Какво мислите за слуховете за така наречения Властелин на пустинята? Вярвате ли, че той съществува?

Олд Ной се усмихна и се облегна назад.

— Един набаб със съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни? Уверен съм, че такива неща има само в приказките. Дори и да имаше такъв Властелин на пустинята, откъде щеше да има тези съкровища, питам ви, господа? Земята тук е бедна. Няма богати хора, от които да могат да се откраднат съкровища. А земята в пустинята също не дава нищо. Злато и сребро има в планините на запад и на север от пустинята. Да не би да вярвате, че Властелина на пустинята е натрупал богатствата си от въздуха?

Рубенс и Фостър смутено свиха рамене. Колко прав беше всъщност старият мъж? Досега не бяха се замисляли за това.

— Винаги съм казвал, че това е просто измислица — промърмори дебелият Фостър. — Питам се само защо пустинните вълци така твърдо вярват в съществуването на този мъж.

— Алчността им ги влудява — спокойно отбеляза Ной. — Но това няма да ме безпокои вече. Скоро отново ще изчезна. Там, където ще отида, никой няма да ме открие. А сега ви моля да ме извините за няколко минути…

Той се изправи и излезе от кръчмата през задната врата.

В същата секунда, когато тя се затвори, се отвори летящата врата откъм улицата. Ласитър видя да влизат двама мъже. Мислеше си, че става дума за хора от града. Не изпита ни най-малко съмнение.

Видя как мъжете се приближиха до бара и си поръчаха нещо за пиене.

Ласитър се обърна към шерифа и началника на станцията на Уелс Фарго. Щеше да е по-добре, ако беше насочил вниманието си към двамата новодошли.

Трябваше да бъде по-бдителен. Тогава щеше да разбере, че и отвън, на улицата, няколко души се бяха промъкнали към кръчмата.

Те също не бяха жители на Девилс Пойнт, както и двамата мъже, които току-що бяха влезли.

Хората от града го знаеха. Както знаеха също, че тук скоро отново ще става нещо. На никого обаче и през ум не му минаваше да се намесва.

Ласитър и загадъчният старец трябваше сами да изсърбат попарата, която бяха надробили.

— И вие ли сте на същото мнение, Ласитър? — попита Фостър. — Смятате ли, че е правилно толкова време да държим пленниците затворени тук?

Ласитър сви рамене и каза:

— Старецът си знае най-добре, че няма от какво да се страхува, докато оцелелите негодници не могат да предупредят останалите бандити. Той би искал да може необезпокоявано да изчезне в тайнственото си царство. Няма да се тревожи заради вашите проблеми с пустинните вълци. Смятам, че е мъдър старец. И аз напълно го разбирам.

— Аз изпитвам страх от него — тихо каза шерифът. — Нищо не мога да направя — този мъж ме кара да се чувствам безкрайно притеснен. Не мога да го разбера. Крие нещо.

— Това той вече и сам го каза — Ласитър се усмихна безгрижно.

Но в следващия миг вече не се усмихваше.

Нещо твърдо го подпираше между плешките. Без съмнение беше дулото на огнестрелно оръжие. При това от доста голям калибър, доколкото успя да прецени.

— Това е „Паркър“ — обади се скърцащ глас. — Зареден е със сечено олово, Ласитър. Ако си свия пръста, част от тебе ще хвръкне през бара.

Ласитър се вслуша в гласа. Звучеше му някак познат. Такъв неприятно дрезгав глас не можеше да бъде забравен лесно.

Но в този момент не можеше да си спомни откъде го познава. А пък и не беше толкова важно. В края на краищата, си имаше достатъчно други грижи.

Ласитър опря длани на бара.

Защото вътре не беше само онзи тип с пушката. В този момент двамата непознати, които бяха влезли преди една минута, се отдалечиха от бара и извадиха револверите си.

През летящата врата влязоха още няколко души. Всичките бяха заедно. С този, който стоеше с пушката зад Ласитър, ставаха шестима. Може би имаше и седми, който сигурно беше извън града при конете.

Един от негодниците при вратата пъхна два пръста в устата си и пронизително изсвири. Секунди по-късно се чу приглушен тропот на копита. Беше точно така, както бе предположил Ласитър. Тези типове бяха оставили конете си навън и бяха дошли пеша.

Беше попаднал в капан. Нищо не можеше да предприеме, поне на първо време. Той прочете по лицата им, че безпощадно биха го застреляли, ако се опиташе да се съпротивлява. Може би чакаха само да им даде повод да се нахвърлят върху него.

Ласитър обаче се държеше по единствено правилния начин. Седеше си съвсем спокойно.

— Колко съм чакал този момент — обади се неприятният скрибуцащ глас зад гърба му. — Отначало не можах да повярвам, когато чух, че си се появил по тия места. Сега вече знам, че не е било слух.

Той се засмя неудържимо. Едва успя да се успокои. Ласитър бавно извърна глава. Тогава видя лицето на мъжа.

И разбра, че е настъпил последният му час. Този мъж не би проявил никаква милост. Не трябваше да се надява на каквото и да било.

Беше Ханк Уебстър, Сипаничавия. Преди две години Ласитър го беше предал в ръцете на един шериф в Монтана. Тогава беше твърдо убеден, че Уебстър ще свърши на бесилката. Върху него можеше да бъде стоварена вината за толкова безобразия, че със сигурност щяха да стигнат за една дузина смъртни присъди.

А сега този криминален престъпник стоеше зад него жив и здрав. За Ласитър това беше една от най-ужасните изненади в живота му. По всяка вероятност и последната.

Сипаничавото лице на мъжа беше изкривено в отвратителна гримаса.

— Да не си си глътнал езика, а, Ласитър?

Ласитър кимна. Този тип имаше право. Кой ли не би си глътнал езика или поне не би се стъписал за няколко секунди, ако изведнъж се окажеше очи в очи с някого, отдавна смятан за мъртъв.

— Значи си успял да се измъкнеш, Ханк. Сигурно не са те пазили добре.

— Не беше никак трудно — изсмя се Сипаничавия. — Шерифът имаше двама направо тъпи помощници, които беше направил надзиратели в затвора. Когато от кантората си забеляза, че нещо не е наред, и поиска да им се притече на помощ, те вече бяха мъртви. Тогава свърших и с него. Вдигна се голяма пушилка. Нищо ли не си чул или пък прочел във вестника, Ласитър? За това се изписа доста мастило.

— Сигурно точно тогава съм си блъскал главата над нещо друго — отвърна Ласитър. — Може би тогава съм бил в Мексико.

— Това не е толкова важно — изръмжа Ханк.

Пред очите на Ласитър лицата се завъртяха в шеметен вихър. Той се мъчеше да не падне, но подсъзнанието му подсказваше, че е загубил.

Вече не усещаше как бандитите го блъскаха от всички страни. Играеха си с него като с топка. Това им доставяше сатанинско удоволствие.

Биха могли да го довършат с един удар, но съвсем съзнателно не го направиха. Искаха да покажат на целия град, че тук те са пълновластните господари.

Ханк Уебстър беше едър мускулест мъж. Имаше огромни юмруци и беше силен като бик. Въпреки това не се беше осмелил да се бие с Ласитър, докато той беше на себе си.

Но сега си играеше с жертвата си, както си искаше.

Този подъл кучи син!

Беше мъчително да се наблюдава как той систематично пребиваше Ласитър.

Когато след това пребития мъж остана да лежи на мръсния под, изглеждаше, че и последната искрица живот в него е угаснала.

— Изнесете го навън — заповяда Сипаничавия. — И го завържете на онзи стълб. Аз най-напред ще изпия една глътка. Заслужил съм го…

Той гръмко се засмя.

Мъжете от Девилс Пойнт боязливо се свиха. Всички те предусещаха ужасен наказателен съд…

Мислеха, че тези негодници са от бандата на зловещите пустинни вълци. Ласитър също мислеше така — или по-точно беше мислил, докато все още можеше. Сега въобще не беше в състояние да мисли. Беше изключил.

Затова пък друг един мъж мислеше повече от друг път.

Мъжът, дошъл от пустинята, видя всичко от тъмния коридор към задния двор. Беше излязъл по нужда, но бързо му мина. За това се беше погрижило напрежението, което междувременно го обхвана.

Той слезе надолу към избата. В очите му проблясваха диви пламъчета. Лицето му беше като изсечено от гранит.

Ако някой го бе видял такъв, по всяка вероятност би настръхнал от ужас.

Ной отиде при пленниците в избата.

— Дошъл съм тук, за да ви направя предложение — започна да обяснява той с плътния си глас. — Слушайте…

Обясни им какво е намислил.

Те го наблюдаваха с огромно недоверие.

И се колебаеха.

Но накрая се убедиха, че ще споделят участта на Ласитър, ако не се съгласят с необикновеното предложение на загадъчния старец…