Джек Слейд
Годеницата на палача (3)

3.

Трябваше да ги уплаши до смърт. Луис Илая се бе заклел в това. Този чужденец се бе намесил в делата му. И при това бе убил двама от най-добрите му хора.

Това не можеше да му се размине без последствия.

Но както и през миналата нощ, палачите не бързаха. Така или иначе екзекуцията нямаше да се състои преди изгрев-слънце. Това беше прищявка на главатаря. Той притежаваше особено чувство за мрачна романтика. Обичаше да съзерцава обесения на зазоряване, когато пламваха първите лъчи на слънцето.

Бандата отново беше от седем души. И това беше прищявка на главатаря. Винаги водеше със себе си седем души като помощници или за охрана. Те бяха избраниците, така да се каже, ударното ядро.

Не бяха малко мъжете, които копнееха отново някой да бъде убит. Тогава можеха да заемат мястото му. Този път бяха освободени две места наведнъж. И двамата новаци изгаряха от нетърпение да се включат в следващата хайка.

Цялата банда се разположи извън града. Беше вече полунощ. Оставаха им около три часа за почивка.

Главатарят бе седнал малко встрани от наемните убийци и бе потънал в мрачни мисли.

Никой не знаеше какво крои. А и той не се разкриваше пред никого. Дори и пред най-доверения си помощник.

Името на този помощник беше Кристофър Малеско. Беше рус исполин с мускули от стомана. Изваждаше револвера си с такава бързина, че човек си помисляше за намесата на нечиста сила, когато го видеше. Но онези, които го бяха видели както трябва, вече не бяха между живите.

Беше бивш моряк, видял няколко континента и натрупал опит най-вече в Китай, Индия и Африка. Разказваше за това много рядко, и то само когато беше в добро настроение. Иначе беше мълчалив. Единствено когато имаше да свърши нещо, се оживяваше истински.

Любопитен бе да разбере що за човек е този Ласитър. Изглежда не ставаше дума за някакъв случаен тип. Този не се шегуваше. Да убиеш Хари Ронка и Тос Шарп беше факт, който говореше сам по себе си.

Ронка и Шарп не бяха много по-лоши от самия Малеско. Никога и през ум не му бе минавало, че сам човек би могъл да се справи и с двамата. Но ето че се случи. Имаше над какво да се замисли.

Въпреки всичко Малеско не се безпокоеше. Изпитваше само любопитство от срещата с Ласитър. А кой ще спечели борбата — това не го засягаше.

Видя как Луис Илая вдигна ръка и му махна. Русият мъжага се раздвижи веднага. Спря се на крачка пред главатаря.

— Размислих още веднъж, Крис — каза Илая. — По-добре ще бъде, ако потеглите още сега.

— Няма ли да дойдеш с нас, шефе?

— Ще чакам недалеч от фермата. Този път няма да се появявам. Промених плана си.

Малеско едва прикриваше учудването си.

— И какво трябва да направим, бос?

Понякога го наричаше шеф, понякога бос — както му дойдеше на езика. Изобщо си позволяваше доста волности, за които другите не бяха и помислили.

— Ще ти обясня всичко, Крис — отвърна Илая. — И искам отсега да те предупредя: този път може и да стане опасно. Ударът в никакъв случай няма да стане толкова лесно, както миналата нощ. Твърдо съм убеден, че ти ще се справиш.

— Съвсем сигурно.

— Тогава слушай добре…

Не се наложи Ласитър да спи в хотела. Беше поканен от шерифа да му гостува. Тази покана той прие с благодарност. Не защото го спохождаха някакви задни мисли за дъщерята на шерифа. О, не, Джейк Никъм беше необикновен човек. Беше вещ в много области и да разговаряш с него беше истинско удоволствие.

Шерифът имаше малка, но много уютна къща в западната част на града. Тя беше разположена малко встрани от другите къщи и беше заобиколена от горичка.

Джейк беше успял да превърне мястото в райски кът. Обичаше да се усамотява тук, когато искаше да си отпочине.

Живееше с дъщеря си Мара, а най-голямото му желание беше Керъл да се премести да живее у тях. При него би се чувствала като в рая, но тя не искаше. Бе го помолила за малко време, за да размисли. Искаше й се да се съвземе от ужасната история с Пит.

В единайсет часа вечерта шерифът Джейк Никъм показа леглото на госта си, за да може да си почине след трудния ден. След това Джейк се зае с обичайната вечерна обиколка.

Ласитър беше почти сигурен, че домакинът му ще отиде в бар „Пима“, за да говори още веднъж с Керъл. Шерифът искаше да е близо до нея и усърдно да следи никой да не протяга мръсните си лапи към нея.

Джейк беше твърдо решен да се бори за момичето. Ласитър му пожела тя най-после да се вразуми и да проумее, че под закрилата на този мъж ще се чувства дяволски добре. Не всеки ден едно момиче би могло да намери такъв кандидат за женитба. Би трябвало много, много дълго да търси.

Ласитър се изми старателно отвън на помпата и обръсна няколкодневната си брада. Едва тогава легна да спи. Тоест искаше да спи, но се случи нещо, което не беше предвидил.

Дъщерята на шерифа безшумно се вмъкна в стаята. Просто и без условности пристъпи до леглото, облечена в светлосиня копринена нощница, която по тези места представляваше малка скъпоценност. По всяка вероятност на петстотин мили оттук едва ли би се намерила друга жена, която би могла да си позволи толкова изискана дреха.

През коприната се виждаше почти като през стъкло.

Ласитър неочаквано се почувства съвсем бодър. И възбуден.

— Изненадан ли си? — попита тя. — Или да си отида?

— Действително съм изненадан — засмя се той. — Баща ти ми разправяше, че при Карлос Алберто си в здрави ръце.

— И все още съм — изкиска се тя. — Да не би това да е пречка да изживеем толкова вълнуващо удоволствие?

Как само полюшваше хълбоци. Имаше руса коса, но съблазнителният триъгълник между бедрата й беше черен като греха. Ласитър усещаше как гърлото му се свива.

Дали изобщо някой мъж би могъл да се възпротиви? Дори монах не би устоял на такова изкушение.

Ласитър я грабна толкова неочаквано, че тя не можа да му избяга.

Но, изглежда, Мара не държеше на подобни шеговити предисловия. Направо пристъпи към целта.

Беше като сблъсък на вилнеещи стихии.

Не си казаха нито дума. Сменяха местата си, погълнати един от друг, дращейки с нокти насам и натам, в някои моменти изглеждаше като борба.

Беше борба, която доставяше огромно удоволствие и на двамата.

Продължи повече от час.

— Това беше първият сеанс — блажено изстена Мара и притвори очи. — Знаех го от самото начало, Ласитър. Още щом те видях, бях сигурна. Дявол да те вземе, у тебе има нещо много особено. Но какво е? Можеш ли да ми обясниш?

— Така става само когато си от същия тип — отвърна той. — И двамата изпитваме еднакви чувства. С мене се случи същото, както и с тебе. В мига, когато влезе в кантората, аз също бях сигурен. Но какво щеше да направиш, ако баща ти не ме бе поканил да спя тук?

— Тогава щях да дойда в стаята ти в хотела. Ако беше необходимо, бих могла дори да се покатеря и по стената на някоя къща, толкова те желаех.

— И все още ме желаеш — сухо отбеляза той. — Как би постъпила, ако внезапно тук се появи годеникът ти?

— Посред нощ? — тя се засмя. — За бога, Ласитър, подобна идея никога не би му минала през ум. Той е мъж, който много държи на етикета. Но защо изобщо мислиш за това? Все някога ще се омъжа за него. И тогава ще живея в имение като почтена, благоприлична госпожа и ще родя много деца. А между другото ще си спомням за най-вълнуващите си приключения.

— Не си лишена от здрав разум.

— Какво друго ми остава? Карлос е най-добрият кандидат за женитба, който някога бих могла да намеря. Нямам намерение да го изпусна. Никога. Със сигурност ще ми предложи приятен живот, освободен от грижи.

— Баща ти е на друго мнение.

— Зная. Той го смята за мачо.

— Може дори и да е прав.

— Е, и какво? — тя се засмя. — Да не би да ме смяташ за глупачка, Ласитър?

Той отново я взе в обятията си.

Започна вихрен втори рунд.

Но внезапно бе прекъснат.

Всичко започна с това, че на гърба на Ласитър падна сянка. Той едва усети силния удар в тила си. Последното, което почувства, бе, че пропада в безкрайно дълбока черна дупка…