Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfect Neighbor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 132гласа)

Информация

Сканиране
peppinka(2009)
Корекция
Xesiona(2009)
Допълнителна корекция
sonnni(2012)
Форматиране
smarfietka(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Слънчевата Кембъл

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина Прес“, София, 2000

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-078-3

История

  1. —Добавяне

Осма глава

— Матю! Ти защо не си ми казал, че ще идваш в града? Кога пристигна? Колко време ще останеш? О, толкова се радвам да те видя! Но ти си съвсем мокър! Влизай вътре, свали си якето! Кога ще си купиш ново? Това изглежда така, сякаш си бил с него на война.

Той се разсмя, вдигна я във въздуха и я целуна отново.

— Ти все още не спираш да бърбориш, както когато беше малка.

— Бърборя, когато съм щастлива. Когато ти си тук… О, Престън? — едва сега Сибил забеляза Престън, който стоеше като закован на вратата си. От очите й струеше щастие. — Извинявай, не те видях.

— Очевидно. — С голи ръце ще бъде най-задоволително, мина през ума му. Просто щеше да хване мъжа с красивите кафяви очи за врата и щеше да разкъса коженото му яке парче по парче. А после и самия него. И щеше да даде всички парченца на Сибил. — Не искам да ви прекъсвам.

— Толкова се радвам наистина! Матю, това е Престън Макуин.

— Макуин? — Матю прекара език по устните си. Беше сто процента сигурен, че мъжът срещу него искаше да го разкъса на парчета. Или поне да го набие. — Драматургът? Гледах пиесата ви миналия път, когато бях в града. Сиб изплака цели кофи сълзи. Щеше да наводни театъра, трябваше да я изнеса на ръце.

— Не беше точно така!

— Напротив. Ала ти беше свикнала да ревеш и на по-трогателни телевизионни реклами, така че беше лесна жертва.

— Това е смешно! О, телефонът звъни. Почакай за минута. — Тя изчезна във вътрешността на апартамента, като остави двамата мъже да се гледат враждебно в коридора.

— Аз съм скулптор — рече с усмивка Матю. — И тъй като ръцете ми трябват за работа, ще ви кажа, преди да се съглася да участвам в боксовия мач, който явно ви се върти в главата, че съм брат на Сибил.

— Брат ли? — Убийственият поглед в очите на Престън се посмекчи, но не изчезна съвсем. Все още беше готов да убива. — Не виждам особено голяма прилика помежду ви.

— Така е. Да ви покажа ли паспорта си, Макуин?

— Беше госпожа Волински — обяви Сибил, появявайки се зад гърба им. — Видяла те, че влизаш, ала не успяла да стигне до вратата, за да те поздрави. Предполагам, че иска да ти каже, че си по-хубав от всякога — тя се разкикоти и сграбчи лицето на брат си с две ръце. — Хубав е, нали?

— Престани!

— Но защо, като си е чиста истина. Ти имаш толкова красиво лице. И разбиваш сърцата на всички жени. — Сибил отново се разсмя, сетне взе ръката на Престън и предложи. — Хайде, влизайте! Да изпием по едно питие за добре дошъл.

Престън понечи да откаже, после сви рамене. Нямаше да му навреди кой знае колко, ако загубеше няколко минути, за да види що за птица бе братът на Сибил.

— С какъв материал работите?

— Главно с метал. — Матю свали якето си и го хвърли безгрижно на стола.

В същия миг Сибил го грабна оттам.

— Ще сложа това нещо в банята да съхне — рече тя. — Престън ще ни налее малко вино, нали? Моля те!

— Разбира се.

— Тя има ли бира? — попита брат й и се подпря на плота, докато Престън шеташе из кухнята, сякаш много добре знаеше, кое къде е, което накара по-големият брат да вдигне изненадано вежди.

— Има. — Той извади две бири, отвори ги и наля вино на Сибил. — На юг ли работите?

— Да. Ню Орлийнс ми допада повече от Ню Ингланд. Климатът е по-подходящ и ми дава възможност да работя повечето време на открито. Всъщност аз това искам. Сиб не ми е споменавала за вас. Откога сте тук?

— Отскоро.

Престън вдигна бирата си и отбеляза, че очите на Матю имат същия цвят като нейните коси. Цвят на добре отлежало уиски.

— Бързо ли работите?

— Зависи.

— Престън! — извика Сибил и влезе обратно в стаята. — Вие не използвате ли чаши?

— Нямаме нужда от чаши — усмихна се Матю, наблюдавайки предизвикателно Престън. — Ще си изпием бирата като истински мъже и после ще счупим бутилките.

— Значи не ви е необходимо сиренце, бисквитки или пастет, за да си замезвате?

— Кой е казал такова нещо? — попита Матю и се плъзна от високия стол. — Ти имаше четири такива стола, доколкото си спомням.

— Ами, дадох един на Престън, на заем. Какво правиш в Ню Йорк, Матю? — тя пъхна глава в хладилника.

— Имам малко работа във връзка с изложбата ми тази есен. Ще бъда тук няколко дни.

— И си си взел стая в хотел, нали?

— Да, защото твоята политика на отворените врати ме подлудява. — Той се обърна към Престън с бирата в ръка. — Вие живеете отсреща, нали? Значи знаете какво става тук. Просто е ужасяващо. Тя приема… — Той драматично завъртя очи. — Целият свят тук.

— Матю е професионален отшелник — отвърна сухо Сибил, докато приготвяше малки сандвичи, които направо бяха празник за окото. — Вие двамата ще си допаднете страшно. Престън също никак не обича хората.

— О, най-сетне един мъж със здрав разум. — Матю се усмихна на Престън и реши, че всъщност може и да го хареса. — Веднъж я оставих да ме склони да остана тук — продължи той и си взе една солена бисквитка. — Беше истински ужас! Три дни непрекъснато влизаха и излизаха разни хора, говореха, ядяха, пиеха, разхождаха се, водеха своите роднини и домашни любимци.

— Само едно-единствено кученце, което беше много сладко.

— И настояваше да седи в скута ми, без да съм го поканил, а после изяде чорапите ми.

— Ако не беше ги захвърлил на пода, нямаше да ги изяде. Освен това то само малко ги поразръфа.

— Това е въпрос на гледна точка — заключи Матю. — Както знаеш, в цивилизованите хотели единствените хора, които влизат в стаята ти, са камериерката и момчето от обслужването по стаите. И те чукат на вратата, преди да влязат, и много рядко водят със себе си малки сладки кученца с остри зъбки. — Матю се протегна и я хвана за брадичката. — Ала ще ти позволя да ми сготвиш вечеря, скъпа. Не мога да сравня твоята кухня с нито един рум сървис по света, дори и в най-изисканите хотели.

— О, каква чест за мен. Колко си мил!

— Някога хапвал ли си пилешка яхнийка, приготвена от Сибил, Макуин?

— Ще излъжа, ако кажа да.

— Тогава каня те да ми правиш компания.

 

 

Интересна вечер, мислеше си много по-късно Престън, като наблюдаваше отношенията между Сибил и брат й. Между тях съществуваше истинска обич и привързаност, приятелство. Те си разменяха незаядливи закачки, надпреварваха се да разказват спомени от детството си и се смееха. Той си спомни, че такива бяха и неговите отношения със сестра му. Преди Памела.

След това помежду им пак имаше привързаност, но естествените им отношения на брат и сестра изчезнаха. Просто се стопиха. Появи се някакво неудобство, което преди не съществуваше.

При Кембълови нямаше неудобство. И двамата весело разказваха истории за себе си или за другия, а после изместиха темата и започнаха да му разказват за тяхната отсъстваща и поради тази причина беззащитна сестра и за огромен брой братовчеди.

Когато си отиде, Престън си помисли дали не би могъл да поработи малко върху второ действие. Както беше загрял и в добро настроение, можеше да прибави няколко комични елементи.

Да, точно така, Престън, можеш да поработиш, каза си той. Докато Сибил явно щеше да бъде заета с брат си за известно време, това ще бъде най-подходящото ти занимание за през следващите няколко нощи. И от тази мисъл, кой знае защо, му стана много тъжно.

 

 

— Харесва ми този твой приятел. — Матю изпружи крака и отпи от брендито, което Сибил бе отворила в негова чест.

— Ами… Да си призная, и на мен.

— Ала е малко сериозен за теб.

— Аха. — Тя седна до него на дивана. — Малко смяна на темпото от време на време не вреди, нали?

— Той ли ще промени темпото? — Матю я мушна с лакът в ребрата. — Забелязах, че не си губихте времето, когато се качих да звънна по телефона.

— Щом като си звънял по телефона, как си успял да видиш какво правим? Освен ако не си ни шпионирал, мило братче! — Сибил сладко му се усмихна, запърха с мигли и го дръпна здравата за ухото.

— Не съм шпионирал. Просто така се случи, че погледнах надолу през стълбите в най-стратегически момент. А след това го видях как те гледаше, по време на вечерята, сякаш много добре знаеше, че си къде-къде по-вкусна от пилешката яхния, която, между другото беше направо фантастична. Та събрах две и две и всичко ми стана ясно.

— Бре, колко си умен, Матю! Винаги си бил много умен. Предполагам, че би било редно да ти кажа, след като си толкова любопитен, че Престън и аз сме заедно.

— Значи спиш с него.

Тя разшири очи.

— Ами… Не! Решихме да бъдем само партньори на канаста. Разбираме, че е много задължаващо, но смятаме, че ще успеем да се справим.

— Винаги си била голяма хитруша — промърмори Матю.

— Така успявам да поддържам репутацията си и да си уреждам живота.

— И сега правиш същото, като превръщаш Престън Макуин от отсрещния апартамент в неуловимия и тайнствен господин Куин от комиксите за Емили.

— Как бих могла да устоя на изкушението?

Матю сплете пръсти.

— Емили мисли, че е влюбена в него.

За секунда Сибил не каза нищо, после поклати глава.

— Емили е само един образ върху хартия, който прави това, което аз й кажа. Аз не съм тя.

— Ала много прилича на теб. Притежава някои от твоите най-привлекателни и най-досадни черти.

— Точно така. Затова я харесвам.

Той въздъхна и се загледа в брендито си.

— Слушай, Сиб, не искам да се меся в личния ти живот, но все още съм твоят по-голям брат.

— Ти, освен това, си моят любим по-голям брат, който е чудесен. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Няма защо да се тревожиш за мен. Престън не е и няма да се възползва от твоята малка сестричка. — Сибил взе чашата от ръцете на Матю, отпи от брендито и му я върна. — Всъщност аз се възползвах от него. Изпекох му курабийки и оттогава той е любимият ми роб.

— Ето че пак започна да хитруваш. — Матю се почувства неудобно и стана от дивана. — Добре, не искам да ми казваш подробности, но…

— О, аз пък чаках с нетърпение да споделя с теб всичко! Особено видео филмите, които направихме с него.

— Престани, Сиб! — Неудобството му премина в раздразнение и той прекара ръка през косата си. — Знам, че си пораснала и че си много сладка, въпреки този нос, който имаш.

— Носът ми е много привлекателен — отвърна тя и подуши демонстративно с него.

— Всички доста се потрудихме, за да те накараме да повярваш, че си успяла да преодолееш този лек дефект.

Сибил се засмя.

— Ти престани, Матю!

— Просто искам да кажа… Да внимаваш. Нали знаеш? Да внимаваш.

Очите й бяха пълни с обич, когато стана.

— Обичам те Матю. Въпреки този неприятен лицев тик, който имаш.

— Нямам никакъв тик!

— Е, и ние доста се потрудихме да те накараме да повярваш, че нямаш.

Тя се засмя и обгърна с ръце брат си в здрава прегръдка.

— Толкова е хубаво, че си тук. Не можеш ли да останеш за по-дълго?

— Не мога. — Той сложи бузата си върху главата й. — Отивам в Хайанис Порт за няколко дни. Ще се скрия, ще поскицирам. Дядо успя да ме убеди.

— Той е шампион в тези работи. Сигурно ти каза, че баба вехне по теб — усмихна се пак Сибил.

— Твърди, че е станала само кожа и кости. Защо не дойдеш и ти? Така ще им направим неочакван подарък. И освен това ще се подкрепяме, когато той започне да ни обвинява, че сме пораснали, а все още не сме се улегнали и не сме си народили един куп хлапета.

— Хм! Той ми се обади вече няколко пъти през последните седмици, като все ме изпреварваше и не ми даваше възможност аз да му позвъня първа. — Тя се замисли и взе да пресмята наум срещите и задълженията си. — Напреднала съм доста с работата и мога да отсъствам няколко дни. Ала имам една среща вдругиден, която не мога да отложа.

— Значи тръгваме след това. — Матю изви глава, когато видя сестра си, че се колебае. — Можеш да поканиш и твоя партньор на канаста да дойде с нас. Ще си направим турнир.

— На него може и да му хареса — промърмори Сибил. — Ще видим. Във всеки случай аз ще дойда.

— Добре. — Дано дойде и Престън Макуин, помисли си Матю и се подсмихна вътрешно. Много му се искаше да види как Дениъл Макгрегър го подхваща и обработва, както само той си знаеше.

Матю си отиде след полунощ. Сибил си каза, че трябва да си ляга. Не беше спала много предната нощ. Нито пък Престън. Най-разумното и прагматично нещо, което трябваше да направи, бе да се качи в спалнята и да се хвърли в леглото. Да загаси лампите и да потъне в сън.

Но вместо това тя прекоси коридора и натисна звънеца на Престън. Помисли, че вече си е легнал или е отишъл в клуба, когато чу ключа в ключалката.

— Здрасти. Не ти предложих нищо за лека нощ.

Той погледна през рамото й, после върна очи върху лицето.

— Къде е брат ти?

— По пътя към хотела си, предполагам. Отворих бутилка бренди и…

Не успя да довърши изречението, нито дори да се изненада, защото Престън я дръпна вътре, затвори бързо вратата и я подпря на нея. Устните й бяха светкавично затворени от неговите. Когато стигна до шията й Сибил успя да си поеме дъх и да проговори.

— Значи ли това, че не искаш бренди? — Тъй като той вече разкопчаваше ризата й, тя му отговори със същото. — Нито пък шоколадови бонбони с мента за след вечеря?

Силата на желанието, обзело го в мига, в който я видя, бе неудържима. Престън просто не успя да му устои. Ръцете му сами я пожелаха и я взеха. Устата му сама намери нейната и се впи в нея, докато накрая наведе главата й назад, за да я погълне цялата.

И Сибил се устреми към него също така нетърпеливо и всеотдайно, като стенеше от удоволствие, докато той сваляше джинсите й. Всичко нейно беше и негово. Престън напълни ръце с гърдите й, после слезе с устни и започна да ги целува и обсипва с ласки, докато тя заби нокти в гърба му.

Нейната кожа, като гореща коприна, го доведе до полуда. Желанието преряза като с бръснач слабините му, докато ръцете й обгърнаха раменете му и дишането й премина в стон.

Не бе възможно! Не, не бе възможно да чувства толкова много и да остане жива, бе последната свързана мисъл, която мина през съзнанието й. После устните му, пръстите, езикът и зъбите преминаха по тялото й и я отведоха отвъд пределите на разума.

Чу собствения си лек вик, но някак си отдалеч. Сякаш се бореше за въздух, а тялото й плуваше в някакво горещо море от удоволствия, които експлодираха едно след друго. Сломена, Сибил стоеше подпряна на вратата и бе готова да го приеме.

Едно отдаване, което наля масло в огъня. Ръцете му се плъзнаха по влажната й кожа. Устните му продължиха упоритото си пътешествие, като искаха и търсеха повече, докато тялото й започна да трепери. Престън я остави стенеща и премина с език по плътта, като се наслаждаваше на невероятното съчетание от солена влага и жена. Ръцете му бяха по-груби, отколкото би искал, когато я довлече и постави на стола под себе си и повдигна бедрата й.

Очите й срещнаха неговите и той наблюдаваше как зеленото постепенно потъмнява и сякаш помътнява, как дългите й мигли трепкат и се спускат.

Сега, когато го бе приела и обгърнала с горещата си топлина, стоновете им се сляха. Главата й падна назад и откри онази бяла нежна трапчинка на гърлото, където пулсът й биеше лудо.

Тя се отдаде на ритъма. Този път ритъмът бе неин. Беше бърз и огнен. Всеки удар на сърцата им ги запращаше все по-навътре в една тъмна вселена от удоволствия, които стигаха почти до делириум. Престън жадуваше за мига, в който разумът щеше да изчезне напълно.

Стрели от усещания, ярки, болезнени и остри преминаваха през него. Разкошният вкус на плътта й, на устните й, на влажната коприна на кожата го подлудяваха, докато ръцете му я галеха и изтръгваха онези тихи, почти животински звуци в гърлото й, а на лицето й се появи израз на блаженство и задоволство.

Той стигна до върха, опита се да задържи още миг, само още един миг, в който не бе в състояние да каже откъде започва тя и къде свършва той самият. Ала Сибил го дръпна силно към себе си и с един победоносен жест го увлече в своя ритъм.

След това, както и първия път, тя просто се разтопи. Чувството да усеща главата й на рамото си, а устните й върху шията си, събудиха мъглива жар в него. Престън затвори очи и се остави на топлината й.

Спомни си какво му беше казала преди. Че никой не я бе докосвал като него. Никоя жена, помисли си той, не беше го докосвала като нея. Но колкото и умен да беше и с огромен запас от думи за белия лист, не знаеше как да й го каже.

— Исках да те докосна през цялата вечер. — Е, най-после успя да измисли нещо, без да рискува.

— Мммм. Като си помисля, че почти бях стигнала до леглото. — С дълга доволна въздишка Сибил оправи косата си. — Знаеш ли, бях сигурна, че този стол ще ти върши чудесна работа.

В гърдите му заклокочи смях.

— Мислех да го дам да го подновят. Сега обаче ще го дам да го позлатят.

Тя се наведе и взе лицето му в ръцете си.

— Харесват ми тези неочаквани изблици на хумор у теб.

— Не е смешно — отвърна сериозно Престън. — Ще ми струва цяло състояние.

Очакваше тя да се засмее, с оня смях, който толкова много му харесваше. Ала усмивката й беше замислена, а очите меки.

— Престън — прошепна Сибил и сведе устни към него.

Бавната, нежна, дълбока целувка достигна до душата му. Опипа с нерешителни пръстчета сърцето му и го накара да копнее за нещо, в което той упорито отказваше да повярва. Нещо се бореше в него, мъчеше се да излезе. Нещо, което накара ръцете му да треперят в усилието си да останат твърди и стабилни. Но сладостта, която го бе покорила, го замая.

Престън бе преминал онази тънка линия, разделяща желанието от нуждата, и сега се чувстваше ужасяващо близо до ръба на любовта. Тя въздъхна и притисна бузата си до неговата. Господи, колко много желаеше това!

— Студено ли ти е? — промърмори той, усетил кожата й да настръхва.

— Малко. — Сибил затвори очи и си напомни, че човек не може да има винаги всичко, което поиска. — Ала съм жадна. Искам малко вода.

— Добре, сега ще ти донеса.

— Не. — Сибил се плъзна от него и го остави изведнъж странно смутен от неочакваното чувство на загуба. — Имаш ли никакъв халат?

Престън се усмихна.

— Каква е тази твоя мания за халати?

— Няма значение. — Тя грабна ризата му и я навлече. — Матю те хареса — изкоментира неочаквано и тръгна към кухнята.

— Е, и аз го харесах. — Той си пое дълбоко въздух. Най-после успя да се овладее. — Онова странно метално нещо в твоето ателие е негово произведение, нали?

— Да. Страхотно е, нали? Матю има уникално виждане за нещата. Да го гледаш как работи, ако, разбира се, не те убие преди това, е едно неповторимо преживяване.

Сибил отвори бутилка минерална вода, напълни една висока чаша до горе, изпи почти една трета от нея и се върна при Престън. Дори и не забеляза как той изненадано премига, когато се намести в скута му като котенце.

— Между другото — продължи тя и му предложи чашата с вода, — какво би казал за едно малко пътуване?

— Какво пътуване?

— Няколко дни в Хайанис Порт. Матю отива да види баба и дядо, Макгрегърови. И аз мисля, че бих могла да направя същото. Дядо обича да ни обвинява, че не го посещаваме достатъчно често. Там е страхотно. Къщата е… Не мога да ти опиша. Трябва да се види. Но ти ще я харесаш. Ще ги харесаш и тях. Искаш ли да излезеш за малко от този град, Макуин, и да се поразсееш?

— Звучи ми повече като семейно събиране. — Стори му се много странно, направо нетипично, че се почувства толкова нещастен от перспективата Сибил да бъде далеч от него за няколко дни.

— При Макгрегърови всичко е семейна история. Дядо много обича хората. Той е над деветдесет и все още е пълен с неизчерпаема енергия.

— Знам. Направо е забележителен. И двамата са. — Престън я погледна, когато тя изненадано се усмихна. — Познавам ги. Слабо. Те са приятели на родителите ми.

— Така ли? Не знаех. Нали ти казах за спираловидната семейна връзка. Макгрегър с Блейд, Блейд с Грандо, Грандо с Кембъл, Кембъл с Макгрегър. Не е необходимо да е в същия ред.

— Не започвай отново. Зави ми се свят.

Тя се разсмя и го целуна.

— Ами тогава, след като ги познаваш, а вече видя и Матю, няма да се чувстваш като натрапник на група непознати. Ела с мен. — Сибил прекара езика си по крайчето на ухото му и стигна до шията. — Ще бъде толкова хубаво!

— Можем да си останем и тук, в този стол, и пак да ни бъде хубаво.

Тя пак се разсмя.

— В къщата на Макгрегър има десетки и десетки стаи — прошепна Сибил. — И в повечето от тях има големи и меки… Познай какво? Легла.

— Кога тръгваме?

— Наистина ли? — Завладяна от идеята, тя се облегна назад. — Какво ще кажеш за вдругиден? Имам среща по обяд. Веднага след това можем да тръгнем. Ще наема кола.

— Имам кола.

— О! Така ли? — ококори очи тя. — Виж ти… Готина ли е?

— Какво мислиш за седаните с четири врати?

— Това сигурно е много надеждна и стабилна кола. Харесвам разумните коли.

— Тогава моето порше няма да ти хареса.

— Порше? — Сибил се заля в смях. — О, кажи ми, че е кабрио!

— Други желания?

— Да. Кажи ми, че е с пет скорости.

— Съжалявам, ала е с шест.

Очите й се разшириха от радостна изненада.

— Ама наистина? Не ме ли лъжеш? Може ли аз да карам?

— Разбира се. Ако вдругиден не завали сняг, ти си на волана.

Тя леко се нацупи и започна да си играе с косата му.

— Аз съм отличен шофьор.

— Не се и съмнявам. — Реши, че ще бъде по-разумно, ако я отклони от темата, вместо да я остави да го накара да промени намерението си. Затова изля малко студена вода от чашата на голия й гръб, което я накара да подскочи и да се извие така, че гърдите й се опряха съблазнително в неговите. — Е, какво, мислиш, ще можем да постигнем, ако разтворим още този шезлонг?

— Сума удивителни неща — промърмори тя и изви врата си, за да предостави повече възможност на устните му. — Ти знаеше ли, че тази сграда е на дядо ми?

— Да. Той ми каза за този апартамент, когато си търсех нещо подходящо. Обърни се. Да, точно така.

— Дядо ти предложи апартамента? — В същия миг Престън я положи върху стола и това я отвлече от мисълта, която започна да се заражда в главата й. — Всъщност, я ми кажи, той кога… О, Господи, ти си невероятен!

— Благодаря. Но мисля да бъда нещо много повече.