Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (7)

Седма глава

Когато той излезе от бара, тя чакаше на тротоара. Стоеше под светлината на бялата улична лампа. Едната й ръка бе върху предизвикателно извитото бедро, главата бе наклонена под ъгъл, а устните извити в лек намек за усмивка. Позата и видът й го накараха да си помисли за фотограф, който да направи една наистина художествена снимка за корицата на първокласно списание.

Снимка с надпис: „Изкушение в черно и бяло“. Престън тръгна към нея, поглъщайки я с всяка своя фибра. Късата коса с цвят на старо уиски обграждаше лицето й като старинна рамка. А късата черната рокля обгръщаше тялото й като втора кожа. Никакви бижута не разсейваха погледа му. Обувките й бяха с токове, високи цял километър, предназначени за необятно дългите крака. Единствените цветни петна бяха големите зелени очи и яркочервените устни. Устни, които бяха извити в предизвикателна и доволна женска усмивка.

Беше на три стъпки от нея, когато ароматът на парфюма й сякаш го повика с пръст и го заведе до нея.

— Здравей, съседе — измърка Сибил и гласът й се заби като допълнителен горещ куршум в слабините му.

Той наклони глава и повдигна вежда.

— Промяна на плана ли, съседке?

— Надявам се, че не. — Тя пристъпи към него, сложи ръце върху раменете му и после ги обви около врата му. Прилепи тяло към неговото и отново измърка. След което се засмя и тръсна глава. — Защото ти беше моят план, дървена главо!

Зачуди се дали самите й думи или леката обида накараха очите му подозрително да се присвият.

— Така ли?

— Макуин! — Сибил вдигна глава и приближи устните си много близо до неговите. След това с очи, приковани в неговите, леко ги облиза. — Не ти ли казах, че ти ще си първият, който ще научи?

— Да. — Със свободната си ръка Престън я прегърна през врата и доближи влажните й червени устни още по-близо до своите. — Колко бързо можеш да вървиш с тези обувки?

— Не много бързо — засмя се отново тя, леко позадъхана. — Но цялата нощ е пред нас, нали?

— Нощта може и да не ни стигне. — Той отстъпи от нея, ала след миг я хвана за ръцете. — Откъде взе това смъртоносно оръжие? Роклята, искам да кажа — добави, защото Сибил премига неразбиращо.

— О, тази стара дрешка ли? — Сега смехът й бе горещ и топъл. — Купих я днес, мислейки си за теб. А когато я обличах тази вечер, си представях как ще се чувствам, щом я свалиш от мен.

— Сигурно си се упражнявала — забеляза Престън, когато най-после започна да идва на себе си. — Защото много добре го правиш.

— Всъщност импровизирам всичко в крачка.

— Не спирай заради мен.

Странно, помисли си Сибил, но хладната пролетна вечер неочаквано й се стори гореща като тропическа нощ.

— Извинявай, че не бях по-ясна в бележката си. Умът ми беше зает с други неща. — Обърна се и беше доволна, че благодарение на високите токчета очите й бяха почти на нивото на устните му. — Всъщност беше зает до голяма степен с теб.

— Тя направо ме вбеси. — Никак не му беше трудно да го признае.

— Извини ме, ако приема това като ласкателство. Когато почуках на вратата и ти не ми отвори, реакцията ми беше същата. Прекарах много време, за да се приготвя за теб. Това наистина би трябвало да те поласкае.

— Сигурно доста си си поиграла, за да се нагласиш във вид, достоен за роклята.

— И не беше само това. — Сибил вече бе успяла да успокои бесния ритъм на сърцето си, ала когато стигнаха до входа на тяхната къща, то отново започна да се блъска в гърдите й. — Сготвила съм и вечеря.

— Така ли? — Не беше само поласкан, осъзна Престън. Не беше просто възбуден. Беше трогнат.

— Една приказна вечеря, ако смея да кажа — добави тя и се обърна с гръб към къщата. — Със сухо бяло вино за начало и ледено шампанско с десерта. — Сибил тръгна към асансьора, натисна копчето на три и се облегна на стената. — Което смятам да изпием в леглото.

Престън отстъпи крачка встрани, защото знаеше, че ако я докоснеше сега, просто много дълго време нямаше да излязат от асансьора.

— Нещо друго, което трябва да знам за твоите малки планове?

— О! Мисля, че не съм пропуснала нищо. — Тя излезе от асансьора, усмихна му се през рамо и се упъти към своята врата.

Той си помисли, че ако успееше да влезе в апартамента, без да се пръсне, щеше да й покаже, че също можеше да прави свои собствени планове.

— Ключът ли?

— Хм. — Без да сваля очи от него, Сибил бръкна с ръка в деколтето си, докосна парчето метал и видя как очите му, горещи и жадни, проследиха движението й. — О! — Тя извади обратно ръката си и я прекара лениво по шията си. — Не мога да го намеря. Може би ти ще ми помогнеш?

Престън реши, че е направил откритие в медицината. Възможно беше човек да остане спокоен и прав, след като кръвта се е изцедила до капка от главата му. Той плъзна пръсти под черната коприна и почувства трепета, който вълнуваше гърдите й. Продължи бавно още по-надолу, стигна до зърната и започна да ги гали, докато очите й се замъглиха и затвориха.

— Бих казала, че и ти доста си се поупражнявал.

— Всъщност и аз импровизирам в крачка.

— Ммм. Не спирай заради мен.

Той нямаше и намерение. Поне още няколко часа.

— Май го намерих — прошепна Престън и извади ключа.

— Да. — Сибил изпусна една дълга въздишка. — Знаех си, че ще успееш.

Той пъхна ключа в ключалката и отключи.

— Покани ме, Сибил.

— Моля — направи жест с ръка тя.

Престън отвори вратата и я привлече вътре. Сетне бутна вратата с крак, постави ръце на бедрата й и я повлече със себе си.

— Вечеря?

— Може да почака. — Вдигна телефонната слушалка и я пусна отворена, докато минаваха покрай нея.

— Вино?

— По-късно. Много по-късно. — Сибил се спъна в първото стъпало. Този път той се усмихна. — Давай нататък!

С крака, които бяха омекнали и не я слушаха, тя заизкачва стълбите, без да сваля ръце от раменете му.

— Помоли ме да те докосвам.

— Докосвай ме! — въздъхна Сибил и ръцете му тръгнаха по тялото й.

— Помоли ме да те целуна.

— Целуни ме!

Когато устните му стигнаха гърдите й, тя простена. Пред вратата на спалнята устните му бяха върху врата й, по лицето и накрая върху устните, но само търсещи и опитващи.

— Целуни ме!

— Ще те целуна. — Престън продължи да опитва с език ъгълчетата на устните й. — Искам да светнем лампата.

— Не. Имам свещи. Те са навсякъде. — Сибил се освободи, за да потърси кибрит и взе да тършува. — Не мога. Цялата треперя. Не е ли смешно?

Той взе кибрита от нея и премина с пръстите си по бедрото й.

— Искам да трепериш. Не мърдай — нареди Престън, докато вървеше из стаята и палеше свещите една след друга.

Затрепкаха пламъчета. Въздухът прошумоля. Той захвърли кибрита, обърна се и се върна при Сибил, която стоеше неподвижна, с огромни очи, изпълнени с нетърпение, желание и светлините на свещи.

— Сега. — Ръцете му се плъзнаха по кръста й и по-надолу. — Помоли ме да те взема.

— Вземи ме!

Устните му мощно се впиха в нейните. Тя отговори, като се хвърли самоотвержено в бурята. Ето, това искаше, тази дива, всепоглъщаща и разбиваща я страст. Сблъсъкът на чувствата, войната на желанията.

— Искам те! — Сибил покри с бързи целувки лицето му. — Искам те в леглото.

Тя извика, когато Престън я завъртя и обърна с гръб към себе си. Изненада се, защото видя отраженията им в огледалото пред тях. Видя бляскащите от нетърпение очи, докато той продължаваше да целува врата й.

— Имаме цялата нощ, не бързай! — напомни й Престън. — Гледай.

Наведе глава към извивката на шията й и премина с целувки и език по кожата, докато първите безпомощни звуци се изтръгнаха от гърлото й.

В огледалото Сибил виждаше ръцете му, които я галеха, чувстваше ги как обхващат гърдите й, как ги галят през коприната, а пръстите му масажират зърната й през плата. Сетне неочаквано потръпна, защото той прекара ръцете си по тялото й и слезе надолу. Извика от изненада и шок, когато пръстите му достигнаха центъра.

Престън вдигна глава, зъбите му проблясваха на светлината на свещите и захапаха крайчето на ухото й, когато погледите им се срещнаха в огледалото. Тя го беше побъркала, когато влезе в клуба. Сега той искаше да й го върне.

— Кажи ми, че искаш още.

Мускулите й бяха омекнали, а костите й бяха като разтопени.

— Престън!

Той прекара пръсти по бедрата й и почувства как мускулите й играят, а кожата й гори.

— Кажи ми, че искаш още!

— Господи! — Главата й падна върху рамото му, сякаш се бореше да си поеме въздух. — Искам още!

— И аз.

Престън свали копринените чорапи и докосна копринената кожа, измъчвайки сам себе си. Ароматът й го влудяваше, караше го да иска да свали всичко от нея. Ала той успя да се овладее, въпреки че едва контролираше дишането си, успя да задържи звяра в себе си, който беснееше неудържимо.

Защото, ако го изпуснеше, знаеше, че щеше да ги разкъса и двамата. Продължи да гали с пръсти врата й, гърба й, после раменете, докато стигна до ципа на роклята. Свали го и роклята падна в краката им. Изкушение в черно и бяло, помисли си отново Престън. Дори през мъглата на желанието видя, че очите й се промениха. В тях се появи нещо опасно.

Сибил бе шокирана, защото осъзна, че точно това искаше. Опасност, риск, възторгът да разчупи всички вериги, които той все още държеше под контрол. Някаква мощна сила я завъртя като във водовъртеж, когато взе ръцете му в своите и ги поведе по себе си.

— Купих това днес — прошепна тя и постави ръцете му върху гърдите си. — За да можеш да го разкъсаш тази нощ.

Сибил преплете пръстите си с неговите и ги сложи върху тънката дантела. Когато сутиенът падна, от гърдите й се изтръгна стон.

Това движение обаче го довърши. Обърна я, устата му намери нейната, а ръцете му бяха дори груби, когато я грабна и отнесе на леглото. Можеше да я изяде жива и не можеше да се спре. Чувстваше я как се надига и тръпне под него, чуваше приглушените й викове. После късаше коприна и дантели, отчаяно и безразсъдно.

Любуваше се на гърдите й, на нежната им извивка, на вълнението им, докато под устните му сърцето й биеше ускорено. Ръцете й се движеха по гърба му и сваляха ризата му, а ноктите й се забиваха в плътта му. Устните й бяха така алчни, а ръцете нетърпеливи, докато сваляше джинсите му. А когато обви с тях кръста му, в кръвта му избухна пожар.

Сибил се търкаляше с него, и двамата оплетени в чаршафите, които така старателно беше опънала. Цялата трепереща и останала без дъх, тя се обви около него в очакване.

Когато проникна в нея и сля топлината си с нейната, експлозията на удоволствието бе толкова невероятна, така гореща и всеобхватна, че сякаш го заля огромна приливна вълна, която накваси кожата му и погълна душата му. Сибил не му отстъпваше по бързина и сила на страстта.

Единственото, за което можеше да мисли Престън беше „още“. Трябваше да получи още от нея. Той хвана ръцете й, положи ги в основите на елегантните железни пръчки над леглото и отново проникна в нея. Почувства как тя се надига и го приема. Полудял от удоволствие, Престън гледаше лицето й и поглъщаше всеки израз на удоволствие или болка, докато я издигаше все по-високо и по-бързо, докато накрая Сибил само мълвеше името му, а очите й бяха замъглени и потъмнели.

Когато тялото й съвсем се разтопи под него, той се предаде. Ръцете му продължаваха да държат нейните, приковани към пръчките, въпреки че пръстите й бяха съвсем отпуснати. Тялото му покриваше нейното, докато тя започна да трепери. Накрая Престън легна до нея.

— Дишаме ли все още?

Той обърна глава и хвана пулса й в глътката.

— Сърцето ти все още бие.

— Слава богу, това е добре. А твоето?

— Мисля, че да.

— Тогава сигурно ще можем да останем така през следващите пет или десет години. Сигурна съм, че едва тогава ще мога да помръдна.

Престън вдигна глава. Въпреки че очите й бяха затворени, Сибил почувства, че я разглежда и си представи синия му сериозен поглед. Затова се усмихна.

— Аз те съблазних, Макуин. Беше много мило от твоя страна, че ми го върна.

— Няма проблеми. Това беше най-малкото, което можах да направя за теб.

— Никой досега не ме е карал да се чувствам така. — Тя отвори очи. — Никой дори не ме е докосвал по този начин.

Моментално разбра грешката си. От начина, по който я погледна, по който се дръпна от проявената интимност. Ако ставаше дума за секс, за удоволствие, за опасни чувства, да. Той щеше да бъде с нея. Но при него нямаше място за нежност, за сърдечна топлота, за любовни думи, за нещо, което можеше да промени равновесието.

Сибил почувства страшна болка и за двамата.

— Имаш страхотни ръце. — Тя се опита да се усмихне уж безгрижно и вплете пръстите си в неговите. — Определено ръце на звезда от А-отбора.

— И ти не падаш по-долу.

Престън се отпусна по гръб, ядосан и раздразнен на себе си заради чувството, което трепна дълбоко в него, когато Сибил го погледна с такава ослепителна искреност и любов в очите.

Не! Нямаше да позволи нещата да се изместят в тази плоскост. Нямаше да позволи да му се случи отново! Онази част от него, в която бе имало надежди и сърце, отдавна бе вкаменена.

Тя искаше да се сгуши в него, да скрие тялото си в неговото и да получи топлинка, ала усети, че това беше поредното табу. Остави нещата така, каза си Сибил, нека всичко остане просто и ясно. Иначе той ще стане и ще си отиде.

Затова седна и прекара ръце през разрошената си коса.

— Мисля, че малко вино ще ни дойде много добре сега. Какво ще кажеш?

— О, да. — Престън хвана с ръка глезена й, защото изпитваше необходимост да я докосва. — Не спомена ли нещо за вечеря?

— Макуин, очаква те едно удивително меню. — Тя се наведе над него и го целуна нежно. — Всичко е готово, само палачинките, пълнени с морски деликатеси, ще бъдат направени пред смаяните ти очи.

— Смяташ сега да готвиш?

— Ами да.

Той я проследи с поглед как става от леглото и отива към банята. Походката й накара кръвта му да закипи отново.

— За какво ти е това?

— Това ли? Нарича се халат — усмихна се Сибил и пристегна колана на кръста си. — Често се използва за прикриване на голотата.

Престън също стана, отиде при нея и отвърза колана.

— Свали го.

По тялото й премина трепет.

— Нали каза, че искаш да ядеш?

— Да. И искам да те гледам, докато готвиш.

— Тогава… Ох! — Тя се разсмя и отново върза халата си. — Няма да готвя гола. Тази твоя малка фантазия е обречена.

Той обаче не мислеше така.

— Всъщност, аз си мислех дали нямаш още едно такова… — Престън се обърна към леглото и вдигна онова, което бе останало от дантеления черен сутиен и колан. — Такова нещо.

Изненадана, сетне заинтригувана, Сибил вдигна вежди.

— Никой интелигентен купувач не си купува само един чифт. Имам още един комплект, но е в червено. Убийствено червено, което направо ще те разбие.

Усмивката му се разшири и той захвърли черната дантела.

— Тогава защо не го сложиш? Умирам от глад.

Да приготвяш палачинки с морски деликатеси, облечена само по бельо, не беше никак безопасно. Сибил откри това, когато Престън я притисна към вратата на килера и я облада там.

Беше страхотно. После я свали върху килима в дневната. Беше неописуемо. А когато я пъхна под горещата струя на душа, й се искаше това невероятно преживяване никога да не свършва.

През часовете на нощта той не спираше да я обсипва с ласките си и сякаш никога нямаше да й се насити. Или пък тя на него. Те двамата така добре си подхождаха, бяха в такъв съвършен синхрон, че понякога й се струваше, че неговото сърце бие вътре в нейното.

Свещите се бяха стопили в ароматни локвички и през прозореца се промъкваше светлината на утрото, когато Сибил се унесе в дълбок сън.

За да се събуди сама. Знаеше, че това не бива да я огорчава. Че Престън не бе останал при нея и не се бе събудил с нея. Това нямаше да става между тях. Тя го знаеше и го приемаше. Между тях нямаше да има нежни и глупави любовни думи, нито разголване на душите.

Границата на интимността им свършваше до физическата близост. Откъм неговата страна се издигаше дебела стена. Нейното сърце си беше неин проблем, не негов.

Как можеше той да знае, че никога не беше се отдавала така на никой друг мъж? Защо трябваше да очаква, че примитивната, необуздана страст, която изпитваха един към друг, всъщност бе породена от любов от нейна страна?

Сибил разтърка уморените си очи и стана от леглото. Беше пристъпила в тази връзка сама и с отворени очи, каза си тя, докато разтребваше спалнята си. Знаеше ограниченията… Неговите ограничения. Можеха да бъдат заедно, да се наслаждават един на друг, ала само до известни граници.

Добре, всичко беше чудесно. Тя нямаше да страда, нито да въздиша след него. Беше господарка на собствените си емоции, беше отговорна за действията си и нямаше никакво намерение да се разкисва само защото се бе свързала с един вълнуващ, интересен и очарователен мъж.

— По дяволите! — извика Сибил и изрита обувките си. — По дяволите! По дяволите!

Хвърли се върху леглото и грабна телефона. Трябваше да каже на някого, да сподели чувствата, които я измъчваха. А когато това беше наистина жизненоважно, имаше само един човек, с когото можеше да говори.

— Мамо? Ти ли си? Мамо, влюбена съм — рече тя и избухна в сълзи.

 

 

Пръстите на Престън тичаха по клавишите. Беше спал не повече от три часа, но беше бодър, а мозъкът бе чист като кристал. Първата му пиеса се бе изтръгнала от него мъчително. Всяка дума беше премислена и болеше като жива рана. А тази направо се лееше. Изливаше се като вино от вълшебна бутилка, която само е чакала да бъде отворена. Беше толкова невероятно жива. И за пръв път, откакто си спомняше, а това беше доста отдавна, и той се чувстваше така.

Виждаше съвсем ясно всичко — ситуациите, сцените, образите и всичко в тях. Обречените, благословените и триумфиращите. Един свят в три действия. Имаше енергия в този свят. Имаше живот в образите, които създаваше във въображението си и които вече живееха на сцената вътре в главата му. Престън ги познаваше, знаеше как сърцата им туптят и как ще бъдат разбити.

Мотивът за надеждата, който преминаваше като тънка линия през техния живот, не беше планиран, ала беше там, като една толкова дълбоко втъкана нишка, че Престън откри как го оплита и него самия.

Той писа, докато ожадня. Сетне се огледа из стаята. Все още беше тъмно, но от екрана на компютъра и от нощната лампа идеше светлина. Нямаше представа колко бе часът. И изобщо кой ден беше, всъщност. Гърбът и рамената му бяха схванати, стомахът му беше празен, а кафето в чашата пред него изглеждаше направо противно.

Стана, разкърши рамене, отиде до прозореца и дръпва завесите. Навън бушуваше пролетна буря. Изобщо не я беше забелязал. Сега гледаше бляскащите светкавици и препускащите на стада отчаяни пешеходци, които бързаха за срещи или просто да се подслонят някъде.

Предприемчивият търговец на ъгъла щеше да направи добър удар днес с продажбата на чадъри. Една вещ, която явно никой в Ню Йорк не притежаваше по-дълго от времето, за което изсъхваше уличният паваж.

Престън се зачуди дали Сибил също гледаше през своя прозорец. За какво ли мислеше и как ли би успяла да превърне тази най-обикновена пролетна буря в ярка и смешна случка, достойна за нейните комикси.

Сигурно щеше да използва нов образ, например Мъжът с чадъра, реши той, щеше да му създаде биография, да го облече в черен шлифер, да му даде име, минало и характер на чешит. И анонимният уличен продавач щеше да се превърне в част от нейния свят. Тя имаше такъв талант да превръща хората в част от своя свят!

И той самият беше вътре в него, напомни си Престън. Не можа да се удържи да не отвори тази колоритна врата и да прекрачи в бъркотията, в насладите, в жизнерадостния водовъртеж от страсти.

Сибил явно не можеше да разбере, че той не принадлежеше към този свят. Когато беше с нея, изглеждаше така, сякаш можеше да остане. И ако позволеше това да се случи, животът може би щеше да бъде много по-прост и изключителен. Като бурята в града, помисли си Престън. Да, ала бурите отминаваха.

Тази сутрин беше на крачка да го направи. Почти беше готов да остане в онова топло легло, до онова топло тяло, което се бе обърнало в съня си и беше го прегърнало с ръце и крака. Тя изглеждаше толкова… Мека, помисли си Престън. Толкова уютна, близка, ласкава. Това, което го стресна бе, че докато я наблюдаваше на трепкащата светлина на свещите, почувства някакъв друг вид копнеж. Копнежът да остане, да прогони всички съмнения и грижи и да задържи само мечтите.

И той реши, че щеше да бъде по-добре и за двамата, ако си отидеше, докато Сибил спи.

Дръпна отново завесите и слезе по стълбите. Направи си кафе, претърси бюфета за храна и си помисли дали да не подремне. Но пак се сети за Сибил и за нощта, която прекараха заедно. И знаеше, че тези мисли нямаше да му позволят да заспи.

Какво ли правеше тя сега? Не биваше да отива и да чука на вратата й. Сигурно работеше. Не биваше да прекъсва работата й само защото той вече беше свършил своята. Само защото тропотът на дъжда го бе накарал да се почувства самотен и напрегнат. Само защото я желаеше.

Нали обичаш да бъдеш сам, напомни си, докато кръстосваше из апартамента. А освен това обзелата го нервност винаги бе добре дошла за работата му.

Ала искаше да седне до нея и да гледа дъжда. Да я люби бавно и лениво, докато бурята бушуваше по улиците и тротоарите, а тях двамата ги обгърнеше като в пашкул от целия останал свят.

Искаше я, призна си неохотно Престън, защото му беше хубаво с нея.

Каза си, че за него беше съвсем безопасно, ако само я искаше. Опасно беше другото — преминаването на чертата, деляща желанието от нуждата. Колко ли се беше доближил вече той до тази много тънка и доста неустановена черта? Когато една жена влезеше под кожата на един мъж по този начин, това го променяше. Той ставаше уязвим, започваше да прави грешки и да разкрива части от себе си, които не биваше да разголва.

Но Сибил не беше Памела. Престън не беше толкова сляп, че да смята всяка жена на този свят за лъжкиня, измамница и студена като лед. Ако някога бе познавал някой, който да е най-малко способен на жестокост и измама, то това беше Сибил Кембъл. Което все пак не променяше основния въпрос. Малки, ситни стъпчици деляха желанието от необходимостта да обичаш някого. След като веднъж си се подхлъзнал и си се наранил, се научаваш да пазиш равновесие на всяка цена. Престън не искаше повече да изпитва онова отчаяние, уязвимост, загуба на собственото аз, които вървяха ръка за ръка с истинската интимност. И освен това беше престанал да вярва, че бе способен на всички тези чувства.

Което означаваше, че няма за какво да се тревожи, каза си той и отпи от кафето, загледан към вратата, сякаш можеше да проникне през нея и да види какво става в отсрещния апартамент. Тя не бе поискала нищо повече от споделена страст, приятелство и наслада. Точно както и Престън.

Сибил очевидно прекрасно разбираше, че връзката им щеше да бъде само временна. Той щеше да си замине след няколко седмици и животът им щеше отново да потече в различни посоки, по съответните коловози. Тя отново щеше да бъде със своите тълпи от приятели, а Престън със своята така желана самота.

Той рязко остави кафето, преди да осъзнае, че всъщност точно от тази мисъл го болеше. Е, можеха и да се виждат от време на време, каза си Престън и отново закрачи напред-назад. Къщата в Кънетикът бе на не много голямо разстояние от града. Нали точно затова я избра? Той ходеше в града достатъчно често. Значи ако имаше причина, можеше да го прави още по-често.

Докато Сибил не си намереше някой друг, сериозен приятел, помисли си Престън, пъхнал ръце в джобовете. Защо жена като нея ще чака точно него да влиза и да излиза от живота й, когато си поиска? Всъщност така би било правилно, реши той, докато нещо в него се разбунтува като гръмотевиците навън. Че кой я караше да го чака? Тя можеше спокойно да си хване някой от идиотите, които нейните досадни приятелки непрекъснато й натрапваха.

Не! Не и докато Престън все още живееше в отсрещния апартамент. Той отиде до вратата с намерението да уточни няколко неща. И я отвори точно в мига, в който Сибил се хвърляше в прегръдките на висок мъж с кестенява коса, изсветляла на кичурчета от слънцето.

— Все още си най-красивото момиче в Ню Йорк — рече мъжът с глас, който преобърна вътрешностите на Престън. — Дай ми една целувка.

Когато тя направи точно това, Престън се замисли кой начин за убийство щеше да бъде най-подходящ за отмъщение.