Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (11)

Единадесета глава

Сибил направи точно така, както й предложи Престън. Нуждаеше се от време, за да свикне със странното ново настроение, което усещаше, че го бе обзело. Или това беше някаква скрита негова страна, чудеше се тя, която той не беше й показал досега?

Как можеше да предполага, че Престън можеше да бъде толкова мил? И как можеше да предскаже, че проявата на тази негова нежност щеше да я извади от равновесие?

Сибил го обичаше, когато беше чепат и затворен, когато беше забавен или се забавляваше, когато беше горещ и нетърпелив за нея. Тя го обичаше всякакъв. Как можеше да го обича повече, когато беше мил и любезен?

Той явно се мъчеше, мислеше си Сибил, да й се извини, задето я бе обидил. И дори не осъзнаваше всъщност какво бе направил. Но и това й бе достатъчно. Беше й напълно достатъчно да знае, че бе искал да го направи. Тогава как тя можеше да каже „не“?

Една спокойна, обикновена вечер у дома щеше да бъде добре дошла и за двамата. Престън не обичаше тълпите, а в този момент Сибил също нямаше достатъчно сили да ги понесе. Така че двамата щяха да ядат пица пред телевизора и отново всичко щеше да си бъде на мястото. Щяха да се смеят, да говорят за разни незначителни неща и накрая да правят любов на дивана, докато по екрана вървеше някой стар филм.

Те отново щяха да направят нещата прости и лесни. Защото простото бе наистина най-доброто и за двама им.

Почувствала се доста по-добре, тя облече дълъг копринен син халат, оправи с пръсти все още влажната си коса и слезе по стълбите.

Първо чу музиката. Бавна, нежна, мечтателна. От онази, която кара пулса ти да спре и после да тръгне забързано. Това не я изненада. В края на краищата, знаеше, че той обича такава музика. Неговата си музика. Ала когато бе почти на половината път, видя запалените свещи. Десетки свещи, които трепкаха с пламъчетата си.

Престън стоеше прав сред тази тайнствена светлина и я очакваше. Беше се преоблякъл в черни панталони и черна копринена риза и беше избръснал двудневната брада, която преди няколко часа красеше лицето му. Беше протегнал ръка към нея и Сибил слезе на най-долното стъпало да я поеме, леко заслепена от начина, по който светлината проблясваше в косата му и правеше очите му да изглеждат още по-тъмносини.

— По-добре ли си?

— Да. Какво става тук?

— Ще вечеряме.

— Обстановката е доста изискана за една… — Той вдигна ръката й до устните си, леко я целуна и въздишката спря в гърлото й. — Пица — довърши тя и Престън се усмихна.

— Обичам да те гледам на светлината на свещи. Даа, виждам какво вълшебство става, когато те се отразяват в очите ти. Тези твои екзотични, страхотни очи — прошепна той и я привлече към себе си, за да ги целуне. — И кожата ти. — Устните му леко докоснаха лицето й. — Имаш невероятно нежна кожа. Боя се, че ще оставя следи, ако забравя колко е нежна и мека.

— Моля? — Главата й започваше бавно да се върти.

— Не бях нежен с теб, Сибил. Ще бъда — тази нощ. — Престън отново вдигна ръцете й, целуна ги и сърцето й спря. — Имам нещо за теб — рече той и извади от чекмеджето малка квадратна кутийка с красива розова панделка.

Тя инстинктивно скри ръцете си зад гърба.

— Не искам подаръци. Нямам нужда от тях.

Престън се намръщи, изненадан от остротата на тона й. Сетне се сети, че сигурно мисли за Памела.

— Това не е защото ти имаш нужда от тях, или защото си ги искала, или поради каквато и да било друга причина. А защото те ме карат да мисля за теб. — Той задържа кутийката затворена. — Отвори я, преди да вземеш решение. Моля те.

Почувствала се глупаво, Сибил пое кутийката и отвори леко капачето.

— Е, кой не обича подаръци? — рече весело тя. — Освен това ти пропусна рождения ми ден.

— Така ли?

Каза го с такова чувство на вина, че Сибил се засмя.

— Беше през януари и тогава ти изобщо не ме познаваше, което не е оправдание за това, че не си ми направил подарък. Така че това… — тя спря насред думата, загледана в обеците, които лежаха в кутийката. Две дълги висулки от хематит във формата на десетина малки рибки. Като рибки бодливки, закачени на кукичката.

Сибил се разсмя и се завъртя, докато ги вадеше от кутийката, сетне ги разклати.

— Колко са смешни!

— Знам. Затова ги купих.

— Харесвам ги.

— Така и предполагах.

Очите й святкаха, докато слагаше обеците на ушите си.

— Е, какво мислиш?

— Приличат ти. Определено.

— Много мило от твоя страна.

Тя вдигна ръце и го целуна толкова сърдечно, че сърцето му се разтуптя. Сетне я чу как изхлипа.

— О, Господи, недей. Моля те, не прави това.

— Извинявай. — Сибил притисна лице към гърдите му. — Просто… Толкова много неща наведнъж. Цветя, свещи и глупави рибки в една и съща вечер. Прекалено е дори и за мен. — Но си пое дълбоко въздух и отстъпи назад. — Е, сега вече всичко е наред.

— Слава богу. — Престън прокара пръст по клепача й, където висеше една малка сълза. — Готова ли си за шампанското?

— Шампанско? — Съвсем объркана, тя вдигна ръце. — Ами, струва ми се, че ще бъде неучтиво, ако не съм готова.

Погледна го как отива в кухнята, взема бутилката от кристалния съд за шампанско и я отваря. Какво, за бога, ставаше с този човек, запита се шокирана Сибил. Изведнъж беше станал спокоен, романтичен, нежен. Тогава се сети.

— Ти си завършил пиесата! О, Престън, ти си я свършил, нали?

— Не. Не съм. Не съвсем. — Той отвори тапата, която изгърмя, и наля от виното.

— Ами тогава? — Опитвайки се да познае, тя наклони глава, докато поемаше от ръката му чашата с искрящо вино с цвят на жито. — Тогава какво по-точно празнуваме?

— Теб. — Престън чукна чашата си в нейната. — Празнуваме само теб. Пия за теб. — Сложи ръка на бузата й и вдигна своята чаша към нейните устни.

Сибил опита от виното, щипещо върху езика, изгарящо гърлото й. Ала всъщност неговият поглед я караше да чувства всички тези неща, а главата й направо се завъртя.

— Не знам какво да ти кажа.

— Е, това е вече безпрецедентно явление! — Усмихнат, той доближи чашата до своите устни и отпи. Имаше чувството, че отпива от нея.

— Аха, значи всичко това е само за да ме накараш да млъкна, така ли? — Почувствала необикновено спокойствие, тя отпи от виното и се засмя. — Много умно.

— Аз все още не съм започнал. — Престън взе чашата от ръцете й и я пое в прегръдката си. Сибил вдигна устни към него, предвкусвайки целувката. Беше сигурен, че тя очаква да е, както винаги, настоятелен и горещ. Но той само долепи буза до главата й и я задвижи в ритъма на музиката. — Знаеш ли, никога не съм те канил на танц.

— Не си. — Очите й бяха затворени.

— Танцувай с мен, Сибил!

Тя обгърна с ръце гърба му, сложи глава върху раменете му и потъна в музиката заедно с него. Те танцуваха на място в кухнята, облени от светлината на свещите.

Когато устните му докоснаха брадичката й Сибил изви глава и те намериха нейните устни. Пулсът й беше бавен и спокоен, а коленете й меки и течни като вода.

— Престън — прошепна тя и се повдигна на пръсти.

— Това трябва да е вечерята — рече той почти в устните й.

— Какво?

— Вечерята. Звънецът на вратата звъни.

— А! — Сибил си мислеше, че нещо в главата й звъни и трябваше да се подпре на плота, за да не падне, когато Престън я пусна и отиде да отвори външната врата.

— Надявам се, че няма да бъдеш разочарована — каза той, като отвори вратата. — Защото не е пица.

— О, няма значение. Всичко е наред. — Беше й все едно какво ще яде, когато в стомаха й пърхаха стотици малки пеперуди.

Ала очите й щяха да паднат, когато видя двамата сервитьори на прага на вратата. Тя стоеше и ги гледаше стъписана, докато те подреждаха храната върху масата, където Престън вече беше сложил най-красивите й чинии. След по-малко от десет минути, когато те си отидоха, Сибил все още не можеше да намери сили, за да проговори.

— Не си ли гладна?

— Аз… Всичко е толкова невероятно!

— Хайде, ела и седни. — Той отново взе ръката й и я заведе до масата пред прозореца, след което леко я целуна по врата.

Сигурно беше яла. Но така и никога нямаше да си спомни какво бе яла и как е било на вкус. Вродената й дарба да наблюдава просто беше й изневерила. Виждаше единствено Престън. Спомняше си единствено начина, по който неговите пръсти галеха нейните, и как устните му докосваха ръцете й. Как се усмихваше и й наливаше вино, докато главата й съвсем се завъртя. Как я погледна, когато й подаде ръка, за да я вдигне на крака. Как сърцето й биеше, когато я вдигна на ръце и я понесе!

Тя изглеждаше толкова деликатна. Така уязвима, когато трепваше. Дори и да искаше да бъде друг, просто не можеше.

Той я понесе по стълбите към спалнята и я положи върху възглавниците. Запали свещите, които бе приготвил предварително, ала този път, когато се обърна към нея, докосването му бе много по-нежно. И после я взе, сякаш като насън, и я целуна.

Престън й даде повече, отколкото мислеше, че има в себе си. Намери повече в отговора й, отколкото вярваше, че бе възможно. Ако Сибил трепереше, той чувстваше не триумф, а нежност. Затова й даваше тази нежност обратно. Бавно, всеотдайно. С целувки, които бяха дълги, бездиханни, изпълнени с любов. Тя сякаш плуваше върху облак, където въздухът бе изпълнен с ухание на парфюм, а светът наоколо напълно незначителен.

Престън нежно свали халата от раменете й. Докосването на ръцете му предизвика безброй горещи тръпки по копринената й кожа. През полузатворените си очи Сибил видя как той се отдръпна, а погледът му проследи пътя на един-единствен пръст, който премина бавно по цялото й тяло.

— Толкова си красива, Сибил. — Тъмносините му очи срещнаха нейните. — Колко пъти досега съм забравял да ти го казвам? А да ти го показвам?

— Престън…

— Не, остави ме да правя и двете. Нека да те гледам как се наслаждаваш на ласките, с които трябваше да те дарявам преди. Като тази — прошепна Престън и прекара пръсти по кожата й.

Дишането й спря и облакът под нея започна да се тресе. После Престън наведе главата си и устните му преминаха по същия път, очертан от пръстите му.

Сега тя потъваше, бавно се носеше под повърхността на едно тъмно, горещо море. Беше безпомощна тук. Можеше да се задържи единствено за устните и ръцете му, които не спираха да я галят. Те бяха нейната котва. И тогава дойде първата вълна, с един дълъг и мощен гребен, помете я вихрено и я остави безсилна и безтегловна, но изпълнена с удоволствие.

Той искаше този миг да продължи, да го съхрани заедно с нея. Този път не бе като взрив, а като бавно тлеещ огън. Изследваше всеки сантиметър от тялото й с пръсти и устни, забавяше ритъма, когато дишането й се ускоряваше, и се разтапяше, когато тялото й му подсказваше, че се наслаждава неимоверно. Кръвта му бушуваше във вените, а сърцето му биеше лудо, докато стигна до мига, в който се сля с нейното.

Престън прошепна името й, когато сля и тялото си с нейното, а Сибил го обгърна и повече на света не съществуваше нищо, освен тях двамата. Те дишаха заедно, преглъщаха въздишките и виковете си, а ръцете им се срещнаха и преплетоха.

А когато тя се събуди, той все още я прегръщаше така, както я беше прегръщал, докато спяха.

 

 

— Това е било определено вечер номер едно от класацията на Десетте най-романтични вечери — заяви компетентно Джоуди, докато сменяше памперса на Чарли и му гукаше между коментарите. — Направо ми взе ума. Разходката с карета из Сентрал парк навръх Свети Валентин и дузината бели рози с чифт диамантени обеци, които братовчедка ми Шарън получи от бъдещия си съпруг, направо бледнеят и остават на второ място. Тя сигурно много ще се ядоса, като й разкажа.

— Просто досега не сме обръщали голямо внимание на тези неща — прошепна Сибил, гушнала едно от мечетата от огромната колекция на Чарли. — Не беше като друг път.

— Страхотно! — вдигна вежди Джоуди, докато стягаше новия сух памперс на бебето. — Беше чудесно, нали?

— Беше грандиозно. Нали си спомняш онази сцена от „През мъглата“ където Дориан и Алис се намират, след като са били жестоко разделени от злия, амбициозен чичо?

— Е? — завъртя очи Джоуди и вдигна на ръце Чарли, за да го подхвърли… — Знам я. Четох я до два през нощта, после събудих Чък. — Тя се усмихна замечтало на спомена. — На другия ден бяхме малко уморени и двамата, ала много, много доволни всъщност — тръсна глава Джоуди, докато носеше Чарли във всекидневната, за да го пусне да пълзи на пода. — Толкова ли беше хубаво?

— По-хубаво.

— Няма начин!

— Все едно, че извади сърцето ми от гръдния кош, задържа го и после ми го върна.

— Ох, майчице! — С омекнали колене Джоуди приседна на стола. — Толкова е красиво, Сибил! Толкова е прекрасно. Трябва да напишеш един любовен роман от тази история!

— Но не беше само това. Беше всичко. Всичко. — Все още й се виеше свят, затова тя обгърна раменете си с ръце и се завъртя в кръг, като побутна Чарли, който седна на дупенцето си и запляска усмихнат с ръчички. — Толкова съм влюбена в него, Джоуди! Не съм вярвала, че човек може толкова много да е влюбен и да не излее част от себе си. Просто няма място в мен за всичко това.

— О! — Въздишката на Джоуди бе дълга и изпълнена с разбиране. — Кога смяташ да му кажеш?

— Не знам. Не мога. — Този път Сибил въздъхна, взе пластмасовия черпен чук на Чарли от пода и удари с него по дланта си… — Не съм толкова смела, че да кажа на някого нещо, което той не иска да чуе.

— Сиб, момчето е лудо по теб.

— Да речем, че има някакви чувства към мен. Може би ако съумея да изчакам, ако той осъзнае и проумее, че няма да го предам, ще си позволи отново да чувства.

— Да го предадеш? — Само мисълта за това накара Джоули да настръхне. — Ти никога не си предавала никого. Ала може би този път ще предадеш самата Сибил.

— Джоуди. Той си има причини да бъде предпазлив — рече Сибил и поклати глава. — Не мога да ти кажа защо. Те са си лично негови. Собствени.

— Добре.

— Благодаря ти. Трябва да вървя. Имам да пазарувам един милион неща. Искаш ли нещо?

— Всъщност да. Ако излизаш.

— Значи, ще прибавя и твоите поръчки към списъка. Трябва да взема няколко неща за госпожа Волински и да кажа на госпожа Пийбли дали зеленото грозде на пазара е хубаво. Само чакай да намеря списъка си за пазаруване.

— Моля те, защото така и така излизаш и защото си ти. — Джоуди прехапа устни, после се усмихна. — Няма да кажеш на никой какво съм те помолила да ми купиш, нали?

— Заклевам се. — Сибил зарови из чантата си. — Дявол да го вземе, знам, че беше някъде тук.

Трябваше й повече време, отколкото смяташе. Не, Сибил обикновено винаги пазаруваше дълго. След като занесе на госпожа Волински нещата, които бе поръчала, и на госпожа Пийбли гроздето, което изглеждаше толкова апетитно, че се изкуши да купи един килограм и за себе си, тя почука на вратата ни Джоуди. Минаваше пет часът.

Подсвирна от изненада, когато никой не й отвори. Явно приятелката й можеше да издържа на напрежение, докато самата Сибил искаше моментално потвърждение. Джоуди или беше извела Чарли на разходка, или бе отишла на гости на някои друг съсед, така че и двете трябваше да почакат.

Натоварена с пликове, Сибил взе асансьора. И се усмихна глупаво, когато видя Престън да я очаква в коридора на техния етаж.

— Здравей, съседке! — Той посегна и пое пликовете от ръцете й, после се наведе и я целуна. — Дръж се — рече, защото тя се заклати на токовете си. — Я да го направим отново!

— Добре. — Сибил се засмя, обви с ръце шията му, повдигна се на пръсти и го прегърна силно. — Сега добре ли е?

— Супер. Какво носиш тук? Тухли ли?

Тя затърси вечно загубения си ключ и пак се разсмя.

— Главно храна и някои препарати за почистване. От всичко по малко. Взех някои неща и за теб. Ябълките бяха чудесни, а те са много полезни. Докато работиш, вместо да дъвчеш бонбони или сухи бисквити, ще хрупаш ябълки. — Най-сетне Сибил намери ключа си и отвори вратата. — О, купих и амоняк, с който ще можем да изчистим мръсотията и праха, които са се натрупали върху прозорците ти.

— Ябълки и амоняк. — Престън остави торбите на бара. — За какво друго би могъл да мечтае един мъж?

— За чийзкейк, например, съвсем пресен. Това е, не можах да устоя, като го видях.

— Но той ще трябва да почака. — Престън я вдигна във въздуха и завъртя около себе си.

— Виждам, че си в настроение. — Усмихната, тя се наведе и го целуна. — Ако усмивката ти стане още по-широка, ще падна в нея.

— Аз пък мисля, че сигурно си по-сладка от кейка. Завърших пиесата — неочаквано изтърси той.

— Завърши я? — Ръцете й, които обгръщаха раменете му, обвиха шията му. — Но това е чудесно! Направо страхотна новина!

— Никога не съм работил по-бързо. Има още нужда от изглаждане, ала в основни линии е завършена. Всичко. И ти имаш голяма заслуга за това.

— Аз?

— Да, особено след като влезе в нея. След като престанах да се съпротивлявам, да те гоня и да се опитвам да те извадя оттам, пиесата се написа сама.

— Нямам думи. Какво си написал за мен? Какво правя? Каква съм? Може ли да я прочета?

— Мисля, че наговори доста за човек, останал без думи — отбеляза Престън и я пусна на земята. — След като я пооправя още малко, ще можеш да я прочетеш. Хайде да отидем да хапнем и да празнуваме.

— Да хапнем? Искаш да отпразнуваме такова събитие със спагети и кюфтенца?

— Точно! И пак на същото място! — Не му пукаше изобщо дали звучи сантиментално, или не. — Там, където ходихме с теб, когато взе безработния музикант, за да го нахраниш с топла храна, помниш ли?

— И това ли си сложил в пиесата? Когато ти платих сто долара, за да излезеш с мен? Господи!

— Ще ти хареса, не се притеснявай.

— Как се казвам… В пиесата, искам да кажа, какво е името ми?

— Зоуи.

— Зоуи. — Сибил сви устни замислено, после трапчинката се появи до ъгълчето на устата й. — Харесва ми.

— Нищо обикновено не ти подхождаше. Каквото и име да ти сложех, ми го връщаше обратно. — Той кратко се засмя.

— Изглеждаш щастлив. — Тя посегна и прекара ръка през косата му. — Много е хубаво, когато те виждам толкова щастлив.

— По-късно ще ти изглеждам още по-щастлив. Хайде, да излизаме!

— Трябва да оставя покупките, да оправя малко грима си. Веднага след това ще излезем.

— Върви да оправяш това, което мислиш, че не ти е в ред. Аз ще извадя покупките.

— Добре. Всяко нещо на мястото му — нареди Сибил, докато се изкачваше по стълбите. — Да не ги нахвърляш направо в бюфета.

— Действай! — извика кратко след нея Престън и започна да изважда продуктите от пликовете.

През последните няколко часа направо беше полудял, докато я чакаше да се върне, за да й каже новината. Да го каже първо на нея. И да й каже… да намери начин да й каже, че някак си някъде през последните седмици всичко се бе променило за него.

Въпреки че беше се съпротивлявал, беше го отхвърлял, пренебрегвал, то се бе променило. За пръв път от много време насам Престън осъзна, че чувството, което продължаваше да изпитва, беше просто щастие. Тя беше права. Той изглеждаше щастлив. Беше щастлив. Ала причина за това не беше само пиесата. Причината беше Сибил. Тя го правеше щастлив.

Това чувство се бе промъкнало и в пиесата му, грееше и излъчваше надежда, която Престън не бе възнамерявал да вложи, когато я бе започнал. Но тя съществуваше, беше там. И нищо не можеше да я прогони.

И всичко това стана, когато Сибил влезе в живота му. С курабийките, с безкрайните си приказки, с присъствието, съчувствието, щедростта, смеха и жизнеността си. Това, което чувстваше към нея — а той просто нямаше друг избор, освен да чувства, го изпълваше, караше го да се чувства доволен от себе си и Престън си мислеше, че дори го спасяваше в истинския смисъл на думата.

Последното изречение в пиесата му го бе подсказало, помисли си усмихнат той.

Любовта лекува.

С малко повече време, с малко повече усилия, отново щеше да има възможността да изгради живота си. С нея. Нещо, в което бе престанал да вярва, че съществува.

Престън бръкна във втората чанта и извади една кутия. И почувства как светът, който до преди секунда беше здрав като скала, се разлюля, завъртя и сгромоляса в краката му.

— Мислех да се преоблека, ала реших, че ще бъде загуба на време, когато можем да празнуваме… — Сибил изтропа надолу по стълбите с глупавите обици, които той й бе подарил, люлеещи се на ушите й. — Само трябва да звънна на Джоуди да видя дали се е прибрала. Веднага след това излизаме.

— Какво е това, по дяволите? Сибил? — Блед, ледено сериозен и изпълнен с ярост, той й подаде теста за откриване на бременност, както пишеше върху кутията. — Бременна ли си?

— Аз…

— Мислиш, че си бременна и не си ми казала? Защо? Нима искаш да избереш подходящият за теб момент, място и настроение и чак тогава да ме осведомиш?

Възбудата и усмивката, които огряваха лицето й, изчезнаха и сега и тя пребледня като него.

— Ти така ли си мислиш, Престън?

— А какво, по дяволите, бих могъл да си помисля? Влизаш с танцова стъпка, засмяна, безгрижна и изведнъж попадам на това. — Той побутна с пръст кутията. — Ти, която винаги си твърдяла, че не играеш игрички и никога не лъжеш. На какво друго ти прилича всъщност всичко това?

— И това ме прави да приличам на Памела? — Всичката радост, която изпълваше сърцето й през деня, се превърна в студена сива пепел. — Пресметлива измамница? Още една използвачка?

Престън трябваше да се успокои, но шокът, че бе предаден тогава, когато най-после беше решил, че може да се довери, го разкъсваше отвътре.

— Сега сме аз и ти, и никой друг. Искам обяснение.

— Чудя се дали някога сме били само аз и ти и никой друг — прошепна Сибил. — Ще ти дам обяснение, Престън. Купих ябълките за теб, гроздето за апартамент 1-А и няколко дребни неща за госпожа Волински. А тази малка кутийка, която би трябвало да отговори на въпроса „да“ или „не“, е за Джоуди. Тя и Чък се надяват, че Чарли скоро ще си има братче или сестриче.

— За Джоуди?

— Точно така. — Всяка дума, която произнасяше, сякаш изгаряше гърлото й. — Аз не съм бременна. Можеш да се успокоиш.

— Извинявай. Съжалявам.

— О, и аз съжалявам. Ужасно съжалявам. — Очите й горяха, докато вземаше кутията. — Джоуди бе така възбудена и щастлива, когато ме помоли да й купя това. Така изпълнена с надежда! За някои хора мисълта да имат деца е много щастлива. Но за теб — продължи тя, като остави кутията обратно и го погледна, — това е заплаха, или може би просто лош спомен.

— Реакцията ми беше глупава, Сибил. Реагирах импулсивно.

— Можеше да кажеш инстинктивно, по-правилно е. И какво щеше да направиш, Престън, ако кутията беше за мен? Ако аз бях бременна? Може би щеше да си помислиш, че ти играя номера? Че те мамя и искам да те хвана в капан, за да проваля живота ти? Или може би щеше да се усъмниш, че бебето е от теб? Че съм била с друг и съм се смяла зад гърба ти?

— Не. Нищо подобно! — Тази мисъл направо го порази. — Не ставай смешна. Разбира се, че нямаше да си помисли такива неща!

— Какво смешно има? Тя го е направила, нали? Защо да не го направя и аз? Защо не? Ти я пусна да влезе тук. Памела. Ти остави вратата отворена и й позволи да влезе в живота ни.

— Права си, Сибил…

Тя отстъпи рязко назад, когато той посегна към нея.

— Не! Моля те не ме докосвай. Не мога да си го представя, ако си мислиш, че аз съм поредната пресметлива кучка или пък трогателно отстъпчива. Ала не съм. Аз съм си аз и винаги съм била честна спрямо теб. Ти нямаше никакво право да ме обиждаш по този начин и аз нямах право да ти го позволя. Стига, дотук. Искам да си вървиш.

— Няма да си вървя, докато не изясним нещата.

— Всичко е ясно. И не те обвинявам. Грешката е моя. Давах ги прекалено много и очаквах съвсем малко. Задоволявах се и с него. Но ти беше честен с мен. Каза ми: „Това е всичко, което имам, не искай повече“. Каза ми го: „Аз съм такъв. Приеми го или се откажи“. Всичко, което се случи, е по моя вина. Повече няма да го правя. Имам нужда в живота си от някой, който да ме уважава и да ми вярва. Няма да се задоволя с по-малко. Затова сега искам да си вървиш. — Сибил отиде до вратата и я отвори. — Върви си, по дяволите!

Въпреки яростта и гнева в очите й, те бяха пълни със сълзи. Въпреки че ръцете й бяха свити в юмруци, те трепереха. Престън отиде до вратата, ала спря и я погледна.

— Сбърках, Сибил. Ужасно сбърках. Прости ми. Съжалявам.

— И аз съжалявам. — Опита се да блъсне вратата, но си пое дъх. — Излъгах. Невинаги съм била честна с теб докрай, Престън. Ала сега ще бъда. Обичам те. И затова е жалко.

Той произнесе името й, пристъпи към нея, но тя тресна вратата и я затвори. И Престън чу как ключът се завъртя в ключалката.

Започна да удря по вратата и да сипе ругатни. После прекоси коридора и влезе в апартамента си, за да й се обади по телефона. Ала никой не му отговори.

Опита се отново да блъска по вратата и когато накрая почувства, че онова, което най-после бе започнал да цени в живота си, му се беше изплъзнало, започна да се моли. Но Сибил беше горе, вратите бяха добре затворени и тя не можеше да го чуе, защото плачеше в тъмнината.