Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (9)

Девета глава

Къщата, която Дениъл Макгрегър бе построил, се извисяваше предизвикателно върху голите скали над развълнуваното море. Нищо, освен старите сиви камъни, не беше обикновено. Всичко в нея, от острите кули и кулички до плющящото знаме, върху което се виждаше герба на клана Макгрегър, излъчваше гордост.

Беше изградена, както го бе планирал Дениъл, върху здрави основи с грандиозна гледка. И беше построена, за да остане във вековете.

Дивите виещи се рози, които щяха да разцъфтят бурно с идването на лятото, та чак до късна есен, не намаляваха въздействието от къщата. Напротив, дори засилваха магията.

— Спри — промърмори Престън и сложи ръка на рамото на Сибил. — Спри за малко.

Тъй като го разбираше и освен това беше поласкана, че видът на величествената постройка му въздейства така. Както винаги бе въздействал и на нея. Тя внимателно спря колата.

— Като приказка е, нали? — Сибил се наведе над волана, за да види по-добре къщата през завесата от дъжд, който плющеше по предното стъкло. — Не някоя лековата пародия, а истинска, от плът и кръв.

— Виждал съм я на снимки. Но те изобщо не дават реална представа.

— Това не е само къща. Това е най-великолепният и щедър дом на света. Когато и да дойдем, винаги сме откривали нещо ново. Нещо различно и прекрасно. — Както и този път, помисли си замечтано тя. Отново щеше да открие нещо прекрасно. Този път заедно с Престън. — Изглежда невероятно в дъжда.

— Предполагам, че винаги изглежда невероятно.

— Прав си. Трябва да я видиш през зимата. Ние винаги идваме тук за Коледа. Снегът и вятърът й придават вид на нещо замръзнало във времето от векове. А миналата година, точно в края на лятото, когато розите цъфтяха, а небето бе толкова високо и бездънно синьо, че очакваш да се счупи, сякаш е яйце, моят братовчед Дънкан се ожени тук. Ала в дъжда… — Сибил замечтано се усмихна, облегната върху волана. — Имам чувството, че съм в Шотландия.

— Била ли си там?

— Ммм. Два пъти. А ти?

— Никога.

— Трябва да отидеш. Там са корените ти. Ще бъдеш изненадан, когато откриеш как нещо те влече само като вдишаш въздуха в планините или погледнеш от високото към някое езеро.

— Може би ще отида. Вероятно ще ми трябват няколко седмици отдих, след като свърша пиесата. — Той обърна глава към нея. — Е, как ти се видя колата?

— Тъй като ми позволи да покарам само около четиридесет и пет секунди, трудно мога да отговоря. Ако ми дадеш утре да направя няколко кръгчета…

— Талантът ти да убеждаваш няма да ти помогне да те оставя зад волана повече, отколкото е необходимо да изкараш колата по алеята. Така че хич не си прави труда.

Тя безгрижно сви рамене и си помисли, ще видим тази работа. След което подкара съвсем благоприлично по хълма и паркира пред къщата. Подаде му ключовете и го целуна леко по бузата.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Хайде засега да оставим багажа. После ще го внесем. Първо ще се стоплим, ще пийнем уиски и ще хапнем кифлички пред камината. — Сибил отвори вратата, стрелна се през дъжда, спря под главната порта да изтръска косата си като мокро кученце и се разсмя.

Цели десет секунди Престън не можеше да помръдне. Гледаше я като омагьосан през ситната завеса на дъжда, косата й беше мокра и прилепнала по главата, а лицето й бе живо и сияеше от щастие.

Искаше да припише всичко това на желанието си да я притежава, чисто и просто мъжко желание. Но желанието рядко пронизва толкова надълбоко, нито забива така яростно нокти в стомаха…

Ако не можеше да пренебрегне това чувство, то поне можеше да го утоли. Той също излезе на дъжда и остави вятъра да го удря по лицето като досадна жена, докато вървеше към нея. И както тя се смееше, Престън я прегърна здраво, притегли я към себе си и впи устни в нейните в някакъв неистов порив на притежание.

Ръцете й за миг трепнаха безпомощно от тази неочаквана, почти брутална целувка. Ала Сибил почувства отчаяното желание, което извираше от устните му. Почувства едва потискания огън в тялото, което се притискаше към нейното. Ръцете й се вдигнаха, погалиха раменете му и спряха там.

— Престън…

Той чу шепота й през бученето в главата му, което напомняше плющенето на дъжда в бушуващото море под тях. Мекият звук на гласа й го накара да поотпусне прегръдката, а сетне и целувката, преди да се откъсне от нея.

— При цялото това многолюдно семейство тук — обясни Престън и с разсеян жест прибра мокър кичур от косата й зад ухото, което накара сърцето й глупаво да се забърза, — едва ли ще мога да направя това дори веднъж.

— Е, да… — въздъхна дълбоко тя, като се надяваше по този начин да се успокои. — Тази целувка ще ми държи влага през цялото време. — После се засмя, хвана го за ръцете и го въведе в къщата.

Там беше топло, уютно и гостоприемно. По стените висяха лъскави мечове и щитове. Беше дом на воин, който никога не е забравял, че е такъв. Миришеше на цветя и на дърво. И на отминали години, които говореха за благородство.

— Сибил!

Ан Макгрегър слизаше по широкото стълбище, а нежното й лице грееше от удоволствие. Все още черната й коса се спускаше по гърба, а тъмнокафявите очи бяха ясни и усмихнати, когато протегна ръце и пое Сибил в прегръдката си.

— Бабо! — Тя въздъхна дълбоко. — Как може винаги да си толкова красива?

Ан я стисна леко в прегръдката си и се засмя.

— На моите години най-доброто, на което човек може да се надява, е да бъде поне представителен.

— О, не и ти! Ти винаги си красива. Нали Престън?

— Дори много красива.

— Е, една жена никога не е достатъчно стара, че да не оцени любезната лъжа, изречена от устата на красив млад мъж. — Ан му подаде ръка, като продължи да прегръща с другата си ръка Сибил. — Здравей, Престън. Съмнявах се, че ме помниш. Трябва да си бил на не повече от шестнадесет, когато те видях за последен път.

— Почти — съгласи се той и пое ръката й. — Но аз ви помня много добре, госпожо Макгрегър. Беше на пролетния бал в Нюпорт и вие бяхте много мила с младото момче, което искаше да бъде някъде другаде в онзи момент.

— Спомняш си, значи. Сега вече съм поласкана. Хайде, елате да се сгреете. Дъждът по това време на годината все още е студен.

— Къде са дядо и Матю?

— Ох! — засмя се Ан леко и ги поведе през дългия коридор към стаята, която в семейството наричаха „Тронната зала“. — Дениъл отведе бедния Матю при помпата за басейна. Казва, че не работи, а знаеш как се отнася дядо ти към ежедневното си плуване. Твърди, че то го поддържало млад.

— Него всичко го поддържа млад.

Фразата „тронна зала“ беше съвсем подходяща за огромната стая, в която на най-централно място се мъдреше царственият стол с висока облегалка на Дениъл, тапициран в червено. Мебелите бяха старинни и масивни, с изящни резби. Лампите вече бяха запалени, а в голямата камина гореше буен огън.

— Ще пием чай. Убедена съм, че Дениъл ще настоява да прибавим и уиски към него и като извинение ще използва вашата компания. Настанявайте се, чувствайте се като у дома си — покани ги Ан. — Ако веднага не му съобщя, че сте тук, ще ми го натяква до края на живота.

— Ти седни — настоя Сибил. — Аз ще отида. На връщане ще донеса и чая.

— Ти си добро дете. — Ан потупа Сибил по ръката и седна до огъня. — Винаги си била. — Тя посочи с ръка стола до себе си. — Престън, Дениъл и аз гледахме пиесата ти в Бостън преди няколко месеца. Беше много силна и разтърсваща. Семейството ти сигурно много се гордее с успеха ти.

— Всъщност мисля, че повече са изненадани.

— Понякога това е едно и също нещо. Ние никога не очакваме от децата си или от най-близките си, без значение колко много им се възхищаваме, да постигнат истинския успех или да бъдат гении. Когато това се случи, то ни разтърсва и си казваме: „Но как така съм могъл да го пропусна, да не го забележа толкова години?“.

— Вие познавате моето семейство — рече спокойно Престън. — Затова разбирате, че пиесата в известен смисъл ги описва. Тя е доста автобиографична. Наистина ги е разтърсила в истинския смисъл на думата.

— Да, знам. Ала понякога е по-добре раната да бъде изрязана с хирургически нож, иначе ще гнояса. Добре ли е сестра ти?

— Да. Тя има децата си. Те са всичко на света за нея. Те я крепят.

— А ти, Престън? Теб какво те крепи? Може би работата ти?

— Очевидно.

— Извинявай. — Леко недоволна от себе си, Ан вдигна ръце. — Пъхам си носа, където не ми е работата, а това обикновено е приоритет на Дениъл. То е негова запазена марка. Но се интересувах, защото помня онова малко момче на пролетния бал и начина, по който гледаше сестра си. Това ми напомни за начина, по който Алън и Кейн се грижеха за Сирина, и колко много това я дразнеше, така, както явно е дразнело… Джина, нали? Сестра ти беше Джина?

— Да. — Сега той се усмихна. — Това наистина я подлудяваше. — Усмивката му повехна. — Ако бях се погрижил както трябва за нея няколко години по-късно, тя нямаше да пострада.

— Престън, не си ти човекът, който я е наранил — напомни му Ан. — Ала всъщност не искам да те връщам назад в миналото. Я ми кажи върху какво работиш сега или е тайна?

— Това е една любовна история, която се развива в Ню Йорк. Поне така се обърна действието. Засега.

Погледът му премина над раменете на домакинята, когато чу смеховете, идещи откъм коридора. Аха, помисли си Ан и се подсмихна вътрешно, ето как се е обърнала историята.

— Защо все още не си сипала на госта ни уиски, Ан?

Дениъл влезе в залата и сякаш я изпълни. Въздухът стана по-малко, пространството по-тясно. Размерите, телосложението, гръмовитият глас и достолепието, които се излъчваха от него, не бяха намалели с годините. Очите му бяха искрящо сини като езерата и родната му Шотландия. Косата и гъстата му брада бяха снежнобели.

— Как може да не почерпиш гостенина, който е карал часове наред в дъжда и е довел тук любимата ми внучка?

— О, така значи! — възропта Матю зад гърба му. — Когато трябваше да се поправи помпата на басейна, аз бях любимият ти внук.

— Добре де. Нали вече я поправи! — рече Дениъл и потупа Матю по гърба с обич, каквато би проявил бащата мечок към малкото си меченце.

— Радвам се да ви видя, господин Макгрегър. — Престън прекоси стаята и протегна ръка.

Но за Дениъл такъв поздрав за добре дошъл не бе достатъчен, особено, когато бе заинтересуван от човека насреща си. Той го сграбчи в прегръдката си със силата на стоманен капан, който щракна необратимо.

— Изглеждаш във форма, Макуин. А доброто уиски винаги прави шотландеца да изглежда още по-добре.

— Ще ти сложим една капка в чая, Дениъл — предупреди Ан и стана да обслужи гостите.

— Капка? — Беше много смешно да видиш такъв грамаден мъж да се цупи като дете. — Ан!

— Добре, две капки и нито дума повече — отсече тя с усмивка. — Я ми кажи, Престън, ти пушиш ли пури?

— По принцип не.

Ан се обърна и изгледа предупредително Дениел.

— Значи, ако мина покрай теб и те видя с пура в ръката, ще знам кой ти е я тикнал между пръстите, миг преди да се измъкне от стаята.

— Тази жена е заядлива до смърт — промърмори Дениъл. — Добре, момчето ми, седни и ми разкажи как я карате със Сибил.

В главата на Престън звъннаха предупредителни звънчета.

— Как да я караме?

— Ами нали сте съседи?

— А, да. — Успокоен, Престън седна. — Дели ни само един коридор.

— Тя е хубава като иглика, нали?

— Дядо! — въздъхна Сибил, която тъкмо влизаше в стаята и буташе количката със сервиза за чай. — Не започвай с Престън. Не са минали дори и десет минути, откак е пристигнал, и ти…

— Какво да започвам? — присви очи Дениъл. — Ти хубава ли си, или не?

— Аз съм възхитителна — засмя се тя и го целуна по носа. И в това време успя да му прошепна в ухото: — Дръж се прилично и ще ти сипя малко от моето уиски, докато тя не гледа.

Зъбите на Дениъл блеснаха в усмивка, а веждите му скочиха високо.

— Това се казва добро момиче!

— Никога не си хапвал подобно нещо, Макуин — обърна се Сибил към Престън, доволна, че успя да подкупи дядо си, и му поднесе малка чиния с кифлички. — Не мога да постигна подобно съвършенство. Моите са хубави, ала тези са…

— Сибил е голяма готвачка — похвали я Дениъл и се намуси, докато наблюдаваше как жена му наистина отмерва само две капки уиски в чая. — Трябва да си храниш от време на време момчето, чу ли, Сибил? Като добри съседи.

— Направи ни чудна пилешка яхния онази вечер — намеси се Матю и намаза кифличката си със сладко от ягоди. Беше обещал да бъде нещо като буфер. — Престън, искаш ли уиски, или ще пиеш чай?

— Ще взема уиски, благодаря. Чисто.

— Че как другояче може да го пие човек? — възропта Дениъл и отпи от своя чай. — Значи вече си опитал от моята Сибил, а? — изтърси той и с нескрито задоволство видя как Престън едва не се задави с кифличката, от която отхапваше.

— Моля?

— От ястията, които готви, де. — Очите на стареца излъчваха самата невинност. Ами да, помисли си той, колелото вече се завъртя, момчето ми. Така ще те засиля, че свят ще ти се завие. — Жена, която умее да готви като моята скъпа Сибил, трябва да има семейство, което да храни.

— Дядо! — Сибил потупа с пръст чашата си с уиски.

Когато човек се разкъсва между желанието си да пие от любимото си, но забранено питие и бъдещето на внучката си, какво трябва да избере, замисли се Дениъл. Значи, ще се жертвам, намуси се той.

— Искам да знам кой мъж няма да оцени хубавата и топла храна? Може ли да ми каже някой? Съгласен ли си с мен, момче?

Явно беше навлязъл в някаква опасна територия, успя да съобрази Престън, ала не усещаше накъде отиват нещата. Затова отговори:

— Да, така е.

— Ето на! — Дениъл удари с ръка по масата и чиниите подскочиха. — Ха-а! Макуин е добро и благородно име. Ти трябва да си горд с него!

— Благодаря — предпазливо рече Престън.

— Но мъж на твоята възраст трябва да помисли за бъдещето, за поколението. Ти трябва да си вече на тридесет, нали?

— Да. — Точно така беше, но откъде, по дяволите, го знаеше старецът, учуди се Престън.

— Когато човек стане ни тридесет, е време да тегли чертата и да си направи равносметката. Да се замисли за задълженията си към името и фамилията.

— Значи на мен ми остават още няколко години — прошепна Матю на Сибил.

Тя го сръга в ребрата и прошепна в ухото му:

— Направи нещо!

— Аха. Че да се захване с мен, нали? Ще ти струва скъпо.

— Кажи цената!

— Добре. — И като самоотвержен воин, който се хвърля с открити гърди в битката, той се тръшна в близкия стол. — Дядо, не съм ти разправял за една жена, с която се виждам напоследък?

— Жена ли? — объркан, Дениъл премига, после загледа внука си. — Каква жена? Мислех, че си достатъчно зает с големите си метални играчки, че да се занимаваш и с жени.

— Обръщам им достатъчно внимание — лукаво усмихнат го успокои Матю и вдигна чашата си за наздравица. — Ала тази е нещо специално.

— Така ли? — хвана се на въдицата Дениъл. — Специална, значи! Ами да, трябва наистина да е специална, че да ти хване окото за по-дълго от едно мигване!

— О, тази съм я гледал доста по-дълго време. Казва се Лулу — измисли си в момента Матю. — Лулу Ларю. Макар да мисля, че това е артистичния й псевдоним. Тя е танцьорка на маса.

— Танцува върху масите! — извика Дениъл, докато жена му се заля в смях и продължи да пие чая си. — Гола върху масата?

— Разбира се, че гола. Какъв смисъл ще има, ако е облечена? Има най-впечатляващата татуировка, която съм виждал, върху… Нали се сещаш къде?

— Гола и татуирана танцьорка! По дяволите, Матю Кембъл! Искаш да разбиеш сърцето на скъпата си майка ли? Ана, ти чу ли всичко това?

— Да, разбира се, Дениъл. Матю, престани да дразниш дядо си.

— Добре, бабо. — Матю сви рамене и се засмя, като видя как очите на Дениъл се присвиват в две сини цепки. — Но не разбирам защо да нямам гола татуирана танцьорка, ако искам.

 

 

Много по-късно, след като падна нощта и дъждът спря да вали, Престън влезе тихо в стаята на Сибил, за да се възползва от огромното легло, за което му бе споменала.

Бяха прекарали един почти прекрасен ден. Достатъчно прекрасен, че тя да се сгуши до мъжа, когото обичаше, и да си представи как той, както в приказките, е изкачил стените на замъка, за да я намери, да я обича и да остане с нея завинаги.

— Кажи ми нещо — прошепна Престън, прекалено отпуснат и доволен, че да се тревожи за това, колко успокояващо е да лежи тук, ръката й да го прегръща, главата й да лежи на гърдите му и телата им да споделят интимната си топлина.

— Добре. Въпреки задълбочените изследвания, точният брой на ангелите, които могат да танцуват върху върха на една карфичка, никога не е бил документиран.

— Мисля, че са шестстотин тридесет и четири.

— Това си е чисто предположение. Също така в нито едно изследване не е открито точно колко жаби трябва да целуне човек, за да намери принца жаба.

— Това може да се открие лесно. Но… — Харесваше му как Сибил се смее и притиска към него. — Всъщност искам да разбера едно… И ти най-добре би могла да ми отговориш, като експерт по въпроса. Какво, по дяволите, беше това, което разиграхте днес с дядо ти по време на чая?

— Кое? — Сибил вдигна глава, отметна кичура, паднал върху челото й, и завъртя очи. — О, онази сценка ли? Не те предупредих, защото все пак напразно се надявах, че няма да стане необходимо. Грешката е изцяло моя. — Тя се отмести и завъртя така, че тялото й легна и покри неговото. — Знаеш ли, че имаш прекрасни очи, Макуин? Те са почти прозрачни. Имам чувството, че направо мога да скоча в лунното синьо и да изчезна.

— Това искрено мнение ли е, или само смяна на темата?

— И двете. — Ала тъй като осъзнаваше, че така или иначе ще трябва да му отговори, Сибил седна, целуна го и посегна да вземе халата си, който бе захвърлила на земята до леглото преди известно време.

— Защо непрекъснато искаш да се увиваш с нещо, когато ще говориш с мен?

Тя го погледна и за негова изненада се изчерви.

— Останки от пуританското ми възпитание.

— Невероятно устойчиви останки — отбеляза той, но се усмихна, когато Сибил завърза халата с колана си. — Сега. Какъв беше този неочакван интерес на дядо ти към моето фамилно име или, както продължи по време на вечерята, към добрата ми кръв, здравите корени на моите прадеди и тъй нататък.

— Е, Макуин. Ти нали все пак си шотландец!

— Трето поколение жител на Роуд Айлънд.

— Е, това няма особено значение в по-широк исторически план. — Тя стана и наля една чаша вода с лед, която сложи на нощната масичка. — Първо трябва да ти се извиня — подзе, без да го погледне. — Ала се надявам, че ще разбереш дядо ми. Той го прави от любов и нямаше да го направи, ако не те харесваше.

Нещо много подобно на нервен възел се стегна в стомаха му.

— Кое по-точно?

— Не го осъзнавах или поне не бях вникнала достатъчно дълбоко във фактите, докато не дойдохме тук. А трябваше, трябваше да се досетя — промърмори Сибил, като седна на леглото и му подаде чашата с вода. — Онази нощ, когато ти спомена, че го познаваш и че той ти е предложил апартамента, нещо се помъчи да изплува в главата ми, но… — Тя сви рамене. — Както и да е. Това повече няма значение.

— Но кое, Сибил? Обясни ми за какво говориш.

Тя си пое въздух, издиша го. Сякаш да събере смелост, и го погледна право в очите.

— Дядо те е избрал за мен. Само защото много ме обича — добави бързо. — И иска това, което мисли, че е добро за мен — сватба, семейство, дом, деца, съпруг. Явно това си ти.

Това не бяха нерви, а истинско мъчение, установи Престън.

— И как е стигнал до това заключение? — попита той и остави чашата с вода върху нощната масичка, която изтрака в тишината.

— Това не е обида, Макуин. — Гласът й стана по-студен поне с няколко градуса. — Това е комплимент. Както ти казах, той ме обича много. Значи има много добро мнение за теб. Щом вярва, че е избрал най-подходящия съпруг за мен и най-добрия баща за многото правнучета, които се надява, че ще му народя.

— Мислех, че не искаш да се жениш.

— Не съм казала, че искам. Казах, че дядо иска — брадичката й се вирна, преди да стане отново от леглото. Отиде до огледалото, взе четката си за коса и започна да се реши. — А фактът, че ти си толкова очевидно ужасен от това, е невероятно обиден.

— Предполагах, че приемаш това за забавно.

— Мисля, че е мило.

— Значи смяташ, че е много мило твоят деветдесет и няколкогодишен дядо да ти търси мъже?

— Той не ги причаква зад ъгъла, нито ги води под конвой в къщи. — Кой знае защо се почувства силно засегната и захвърли четката. — Няма смисъл да се паникьосваш, Макуин. Все още не съм приготвила чеиза си, нито съм запазила час в църквата. И мога чудесно да си намеря съпруг и сама. Когато искам и когото искам. Което, както вече ти казах, не желая. — Сибил наклони глава и понеже не знаеше какво да прави, отвори кутийка с крем и започна да маже ръцете си. — Сега съм изморена и искам да си легна. И тъй като ти не обичаш да спиш с мен, след като сме правили секс, трябва да си ходиш.

Това, което зърна в очите й в огледалото, само гняв ли беше, зачуди се Престън, или нещо повече?

— Защо си сърдита?

— Защо съм сърдита ли? — спокойно повтори тя, ала не беше сигурна дали да се разплаче, или да се разкрещи. — Как може някой, който пише за чувствата и мислите, вълнуващи хората, с такова проникновение, да задава подобен въпрос? Кажи, защо съм сърдита, Престън? — Сибил се обърна, защото искаше да го гледа право в очите. — Защото седиш тук, на леглото, което току-що сме споделяли, което все още е топло от моето тяло, и си страшно объркан и шокиран от факта, че някой, който ме обича, мисли, че между нас би могло да има нещо повече от секс.

— Разбира се, че между нас има нещо повече от секс — рече Престън. Собственото му настроение се промени и той също почувства, че го обзема гняв. Стана и грабна джинсите си.

— Така ли? Има ли наистина? И какво е то? — Студеният равен глас го накара да я погледне и почувства лек пристъп на вина.

— Ти си ми скъпа, Сибил. И много добре го знаеш.

— Просто ме намираш забавна. Това не е едно и също.

Да, беше повече от гняв, осъзна Престън, преди тя да се обърне с гръб. Беше обида. Отново я беше наранил, без да иска. Той взе ръката й и я обърна към себе си.

— Ти си ми скъпа. Много скъпа.

Сърцето й, което вече беше негово, се стопи и омекна.

— Е, добре. — Сибил стисна ръката му и после я пусна. — Да забравим този разговор.

Престън искаше да се съгласи, защото така щеше да бъде по-просто и за двамата. Но усмивката, която му хвърли, докато отиваше към прозореца, не светеше и в очите й. Очите й бяха тъжни и обидени.

— Сибил, не мога да ти дам повече от това.

— Не съм искала повече от това. Виж, луната изгрява. Всички облаци се разбягаха. Утре ще можем да отидем на скалите. Малко е хладно. — Неочаквано сърцето й подскочи в гърдите и тя обгърна с ръце раменете си. — Мисля, че трябва да сложим още една цепеница в огъня.

— Аз ще го направя.

Огънят в камината гореше буйно и ярко. Ала той взе един дънер от кошницата, сложи го в пламъците и загледа как огънят запръска искри и обхвана дънера.

Известно време единственият звук в стаята беше пукането и съскането на дървото. И тъй като Сибил не каза нищо, Престън се почувства принуден сам да й разкаже.

— Би ли седнала?

— Обичам да стоя до прозореца и да гледам звездите. В Ню Йорк не можеш да видиш звезди. Само светлините на града. И забравяш да поглеждаш небето, забравяш, че има звезди. В Мейн, където съм родена и израснала, звездите са страшно много. Покриват цялото небе. Не осъзнавах, че ми липсват, докато не ги видях отново. Човек може дълго време да мине без някои неща. Дори без много неща, без да забелязва, че му липсват.

Ръцете му спряха на раменете й, тя се стегна инстинктивно и направи усилие, за да се отпусне. Когато се обърна към него, вече се усмихваше.

— Защо не излезем и не ги разгледаме по-добре, докато все още са на небето?

— Искам да седнеш и да ме изслушаш.

— Добре. — Като се опита да бъде безразлична, Сибил отиде до един стол пред камината и седна. — Слушам те.

Той седна до нея, наведе се и я погледна в очите.

— Винаги съм искал да пиша. Не мога да си спомня друго желание. Не романите, за които се надяваше баща ми. Винаги съм искал да пиша пиеси. Всичко беше съвършено ясно в главата ми. Сцената, действието, движенията на актьорите, репликите, дори точните ъгли и осветлението на прожекторите. Често, дори прекалено често, това беше света, в който живеех. Ти произлизаш от изтъкната фамилия, която винаги е имала много светски задължения и изисквания.

— Да, така е.

— Аз също. Търпях, в редки случаи се забавлявах, ала главно търпях или пък се измъквах от подобни сбирки.

— Ти цениш прекалено много свободата си — вметна тя. — Разбирам те. Баща ми е същият, и Матю.

— Да, ценя я. Нуждая се от нея. — Прекалено възбуден, за да седне, Престън започна да крачи из стаята. — Обичам родителите си, сестра си, без значение колко малко се разбираме понякога. Сигурен съм, че съм ги обиждал и съм им причинявал болка безброй пъти с необмислените си постъпки, но ги обичам.

— Разбира се, че ги обичаш… — започна Сибил, но не каза нищо повече, защото той поклати глава.

— Сестра ми Джина винаги е била много общителна, много отворена с хората. Тя е красива жена. Нямаше двадесет и три години, когато се омъжи. За моя най-добър приятел от колежа. Аз ги запознах.

Все още го болеше, когато си спомнеше за това. Първата стъпка в онова нещастно за всички пътуване беше всъщност негова. Престън погледна чашата с вода и му се прииска да беше пълна с уиски.

— Бяха чудесна двойка — прошепна тихо той. — Изпълнени с любов, надежди и планове. Джейкъб се появи на бял свят една година по-късно. А нямаше и година след това и тя отново беше бременна и сияеща от радост.

Престън пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. Ала не видя звездите.

— По онова време първата ми пиеса вече беше написана. Постави я една местна трупа, на малка театрална сцена, но елегантна и с име. Баща ми, както знаеш, е известен писател, така че работата на неговия син веднага възбуди интерес.

— Това е било интерес към теб самия — вметна Сибил и той я погледна, благодарен за разбирането, че се нуждае от това уточнение. Не можеше да бъде другояче, помисли си Престън, защото и тя беше дете на известни родители и сигурно беше минала по същия път.

— Сега се надявам, че е било така. Ала не и тогава, не и в началото. А за мен и моята работа беше жизненоважно да се утвърдя сам, да засветя със собствена светлина. Да не разчитам на името на баща си. Това отчасти беше и от гордост — продължи замислено той. — Но другата причина бе уважението. Каквато и да бе причината, тази първа моя пиеса беше много важна за мен.

Тъй като Престън се обърна, явно, за да събере мислите си, Сибил проговори.

— Преди да излезе първата ми серия комикси, не спах цялата нощ. Колкото и много да обичах работата си обаче, нямаше да мога да издържа, ако хората си мислеха, че съм се възползвала от името на баща ми като трамплин.

— Някои винаги ще мислят така — промърмори той. — Ала това няма значение. Работата е най-важна и има най-голямо значение. И онази пиеса беше такава за мен. Нямаше нито един аспект, в който да не бях участвал — декорите, сцената, осветлението, костюмите, репетициите. Всичко.

Тя се усмихна.

— Представям си, сигурно си подлудил всички, включително и себе си.

— Сигурно. Трупата беше съставена от много талантливи актьори. Актрисата, която играеше главната роля, бе ослепително красива. Сигурно най-красивата жена, която бях виждал в живота си. Тя ме заслепи.

Престън погледна Сибил.

— Тъкмо бях навършил двадесет и пет и бях безнадеждно влюбен в нея. Всяка минута, която бях с нея, приемах като подарък. Само да я гледам на сцената, как произнася думите, които аз бях написал. Да я виждам как ме гледа или как се усмихва, или пък да ме пита това ли съм имал предвид и правилно ли го произнася. Беше ми достатъчно, за да живея. Колкото повече хлътвах по нея, толкова по-малко значение имаше пиесата. — Дори и сега болката го изгори, въпреки че беше я прогонил. Заради това, от което бе лишен. Ограбен. — Тя беше внимателна. Беше мила. Дори малко срамежлива, когато не бе на сцената. Аз си търсех извинения, за да бъда с нея. После започнах да осъзнавам, че тя прави същото, за да бъде с мен. Станахме любовници през един неделен следобед, в нейното легло, а после тя плака на рамото ми и ми каза, че ме обича. Мислех си, че съм готов да ми отсекат ръката заради нея в оня миг.

Сибил силете ръце в скута си и се зачуди какво ли би било да бъде обичана от мъж като него по този начин. Не каза нищо обаче, защото виждаше, че не бе свършил, че имаше още за разказване. И виждаше също така, че това, което следваше, все още му причиняваше болка.

— Цели седмици — продължи той, — светът ми се въртеше единствено и само около нея. Пиесата мина, получи много прилични оценки и отзиви. Но единственото, за което можех да мисля, беше, че пиесата бе причината, която ми я даде. Само това имаше значение за мен.

— Любовта е имала по-голямо значение.

— Така ли? — Престън се засмя кратко и в очите му проблесна цинично пламъче. — Ала думите остават, Сибил. Ето защо писателите трябва много да внимават с тях.

Любовта остава, искаше да му каже тя и почти го бе изрекла, но видя, че всъщност неговата любов си бе отишла.

— Купувах й подаръци — продължи той, — защото те я правеха щастлива. Водех я да танцуваме по клубовете, защото обичаше да се показва пред публика и да бъде сред много хора. Беше толкова красива, че си мислех, че заслужава да бъде сложена във витрина. Тя се нуждаеше от красиви дрехи, от скъпи бижута, за да бъде блестяща във витрината, нали? Тогава защо да не й ги купувам? А ако тя се нуждаеше от налични пари, защо да не й напиша чек? Това бяха само пари, а аз имах предостатъчно.

Сибил виждаше накъде вървят нещата или поне си мислеше, че вижда. Тя искаше, ужасно много искаше да стане, да отиде при него, да го прегърне и да го успокои. Ала това, което виждаше в очите и чуваше в гласа му, не беше нещастие, беше дълбоко огорчение.

— Тя беше талантлива и аз исках да й помогна да стане известна актриса. Защо да не използвам моето влияние или името на баща ми, на семейството ми, за да й помогна да направи кариера?

— Ти си я обичал — рече тихо Сибил, вече страдаща заради него. — Това, което никога няма да направиш заради себе си, би направил за човека, когото обичаш.

— И смяташ, че е правилно? — Престън поклати глава. — Не, не е правилно да използваш някой друг. Но аз го направих. Тя заговори за женитба, срамежливо и с копнеж. Аз се колебаех. Нейната кариера изискваше цялото й внимание. Можеше да почакаме, докато нещата се подредят. След пиесата, казах й, след като тя започне да се издига, ще отидем в Ню Йорк и ще си основем собствен театър. Щяхме да го направим заедно, да го притежаваме заедно. — Заедно, помисли си той, беше дума, която най-често не отговаряше на истината. — После един ден тя дойде при мен, хлипаща, тресяща се от нерви, бледа и уплашена. Лицето й беше мокро. Каза ми, че е бременна и от прекрасните й очи се стичаха големи сълзи. Обвиняваше себе си и ме молеше да не я изоставя. Къде щеше да отиде, какво щеше да прави? Имала била малко пари. Беше много уплашена. Мислеше, че ще я намразя.

— Не — прошепна Сибил. — Ти не би я намразил.

— Разбира се, че не. Не я мразих, не я обвинявах. Бях също като нея уплашен, разтреперан, ала част от мен ликуваше. Защото решението беше взето без мое участие. Повече нямаше нужда да бъда практичен, да мисля за бъдещето и кариерата й. Можех да се оженя за нея и да започна живота си с нея. — Престън закрачи из стаята, неспокоен и тъжен, безпомощен в клетката на своето минало. — Парите не бяха проблем. Бях получил голяма част от наследството си на двадесет и пет, още повече щях да получа, когато станех на тридесет. Парите не бяха проблем — повтори отново той, после вдигна ръжена и разбърка дървата в камината. — Избърсах сълзите й и я взех в прегръдките си. Казах й, че всичко ще бъде чудесно. Всичко ще се оправи. Ние ще се оженим веднага. Ще останем в Нюпорт, докато се роди детето, после ще идем в Ню Йорк, както бяхме планирали. Ще бъдем вместо двама — трима, само това щеше да бъде разликата, но щяхме да бъдем щастливи. Последва една затрогваща сцена на раздяла, после тя се върна в малкия си апартамент, за да се успокои и да съобщи на родителите си чудесните новини. Решихме да идем при моите родители след представлението същата вечер, за да кажем и на тях. Аз започнах да правя планове. Представях си как съм неин съпруг, баща на нашето дете, детето, което бяхме създали заедно.

— Ти си искал бебето, нали? — рече Сибил, спомнила си колко нежен беше Престън с бебето на Джоуди.

— Да, исках го. — Той се обърна към нея, с гръб съм огънят. Ала топлината на пламъците не можеше да разтопи студените спомени, останали в него. — Исках и нея, и бебето, и живота, който щяхме да изградим заедно. И докато плувах в мечтите си, по облаците на собственото си щастие, пристигна сестра ми. — И сега сякаш я виждаше пред очите си. Виждаше всеки миг, всеки жест, чуваше всяка дума. Една друга сцена, в друга една пиеса. — Също като Памела и тя хлипаше, плачеше, трепереше и беше бледа. И също като Памела беше бременна. Освен това беше в напреднала бременност и аз се уплаших за нея. Сестра ми се хвърли в прегръдките ми, ридаеща, и през сълзи успя да ми каже, че съпругът й си има любовница. — Гласът му се промени, стана по-нисък, по-тъмен, по-равен. Също и очите му. Станаха студени и безжизнени. — Разказа ми как неочаквано се върнала в къщи, като оставила Джейкъб на майка ми, защото била забравила нещо. Щели да бъдат навън през целия ден. Така че никой не очаквал, че ще се върне само час, след като били излезли. Никой не очаквал, че ще влезе и ще намери съпруга си припряно да навлича панталоните си, докато в леглото им лежала друга жена. В нейното собствено легло.

— О, Престън, това е ужасно! — Сибил стана. — Ужасно за сестра ти, ужасно за цялото семейство. Коя е… О, Господи, това е била… — замлъкна, защото осъзна истината. Видя сцената, която бе нарисувал пред нея и си спомни същата сцена от пиесата му. — О, не! Господи!

Той отстъпи назад, не желаейки да приеме съчувствието, което му предлагаше.

— Да, името й в „Объркани души“ е Лина, но това беше Памела. Самата Памела. Красива, умна и студена. Жената, която можеше да играе, без да репетира. Която можеше да изиграе един мъж само заради парите му, заради авторитета, властта, възможностите, които й предлагаше. Щеше да се ожени за мен заради всички тези неща и да даде моето име на бебето, което моят най-добър приятел, съпругът на сестра ми, й беше направил. Ала аз повече не исках да бъда използван.

— Ти си я обичал, а тя те е наранила така дълбоко. Наранила е всички ви.

— Да. Аз я обичах, но тя ме научи. Научи ме да не вярвам на сърцето си. Сестра ми вярваше на сърцето си и това едва не я погуби. Ако нямаше Джейкъб и бебето, което носеше, мисля, че щеше да умре. Ала те се нуждаеха от нея и това я спаси.

— Но ти не си имал нищо.

— Имах моята работа и удовлетворението да погледна в лицето жената, която разби живота ни. Тя плака и се кле, че това е лъжа. Някаква ужасна грешка. Моли ме да й повярвам и аз почти го бях направил. Нали ти казах, че беше голяма актриса. Много добра.

— Не — прошепна Сибил. — Ти си я обичал. Затова си искал да й повярваш.

— Може и така да е. Ние поспорихме и някои от слоевете на така идеално положената й маска паднаха. Видях я истинска, такава, каквато беше. Интригантка, лъжкиня, измамничка. Една жена, на която нищо не й струва да прелъсти съпруга на друга жена заради удоволствието и да отиде при друг мъж заради облагите. Ала всичко свърши. — Престън се усмихна тъжно. — Шоуто трябва да продължава. Животът също.

— Как го направи?

— Тя беше много добра, но трябваше само да си спомня, че работата ми е по-важна от нея. По-важна от всичко друго. — Той вдигна вежди. — Мислиш, че е било хладнокръвно решение от моя страна?

— Не. — Сибил сложи ръце на раменете му, после на бузите му, като се запита дали той осъзнаваше, че болката му все още бе в него. — Мисля, че е било смело решение. — После се наведе към него и въздъхна, когато ръцете му най-после я обгърнаха. — Тя не е заслужавала и най-малката частица от сърцето ти, Престън. Нито тогава, нито сега.

— Сега е само един интересен образ в една пиеса. Ала аз не мога да дам на никого вече толкова много. Нямам го, за да го дам.

— Ако мислиш така, значи си й позволил да вземе много повече от теб. — Сибил вдигна глава и очите й бяха пълни със сълзи. — Позволил си й да те победи.

— Никой не спечели. Нито сестра ми, нито приятеля ми, нито аз. Три живота бяха разбити и всичко, което Памела спечели от това, бяха само няколко прослушвания за филми и бижутата, които й бях купил. Никой не спечели — прошепна пак той и избърса сълзата от лицето на Сибил. — Не плачи. Не ти разказах всичко това, за да плачеш, а за да ти помогна да разбереш кой съм.

— Знам кой си и не мога да престана да плача. Не мога да не страдам за теб.

— Сибил… — Престън я привлече по-плътно до себе си. — Ако продължаваш да носиш сърцето си толкова открито, някой ще мине и ще го разбие.

Тя затвори очи, но не му каза, че някой вече го бе сторил.