Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (6)

Шеста глава

С коса, все още мокра от сутрешния душ, Престън седеше в своята кухня на един от столовете, които Сибил бе настояла да му даде от своите. Докато ядеше царевични люспички с банани, полети обилно със студено прясно мляко, които тя му бе донесла, след като бе претършувала какво има в бюфета му, той преглеждаше сутрешния вестник.

Дори и най-големият загубеняк в кухнята, при което явно имаше предвид него, би могъл да си залее царевичните люспички с мляко и да си нареже един банан за закуска. Така беше казала Сибил.

Престън бе решил да не се засяга, въпреки че не се смяташе за толкова непохватен в кухнята, за какъвто явно го мислеше Сибил. Нима не наряза доста прилично салатата например, докато тя свещенодействаше и наистина направи нещо прекрасно с две свински пържоли.

Тази жена беше страхотна в кухнята, помисли си той усмихнат, и безвъзвратно му развали апетита за бързите сандвичи, с които бе живял преди. Сибил явно не се притесняваше от факта, че след онази първа вечеря, която му сготви, двамата повече не излязоха навън. Престън предполагаше, че не след дълго щеше да й омръзне да готви вечери и щеше да поиска да отидат на ресторант. Обикновено хората искат разнообразие, когато и най-приятното нещо се превърне в ежедневие.

А според него те вече имаха нещо като своя установена програма. През целия ден всеки от тях си стоеше в собствената си бърлога и си вършеше работата, с изключение на няколкото пъти, когато тя намина при него и настоя да излязат на разходка. До пазара, да му купят лампа или просто да вземат глътка въздух.

Той се огледа из стаята и се усмихна на фантастичната бронзова жаба, която всъщност представляваше поставката на лампа с триъгълен абажур. Престън все още не бе сигурен как Сибил успя да го накара да вземе подобно нещо или как се съгласи да купи от госпожа Волински онзи шезлонг, от който тя явно искаше да се отърве. И беше напълно права, реши той. Та кой, по дяволите, би държал в хола си подобен шезлонг на зелени и жълти карета? В крайна сметка се оказа, че нелепият на вид шезлонг бе невероятно удобен за почивка.

Разбира се, след като вече имаше стол и лампа, трябваше да има и маса. Това беше една солидна маса стил „Чипъндейл“, която плачеше за ремонт, и поради тази причина, както правилно отбеляза Сибил, я взеха толкова изгодно. Сибил обеща да свърже Престън с един приятел, чието хоби беше да реставрира стилни мебели.

Тя също така имаше друг приятел, който беше цветар, и това обясняваше защо върху кухненския плот на Престън се кипреше нова ваза със свежи жълти маргарити.

А друг един неин приятел — от които Сибил явно имаше цял легион, рисуваше по улиците на Ню Йорк и продаваше картините си по ъглите. Така че тя мило предложи на Престън да купи една-две картини, за да освежи стените.

Той й беше казал, че не желае да освежава нищо, ала въпреки това на стената в хола му вече висяха три съвсем прилични оригинални акварели.

Сега Сибил го уговаряше за килими.

Престън не знаеше как го правеше тя, че в крайна сметка той се съгласяваше с нея, затова поклати глава и се зае отново със закуската си. Сибил не спираше да говори, докато накрая той изваждаше портфейла си и протягаше ръка да вземе поредната си придобивка.

Но те все още живееха отделно и не пресичаха пътищата си. Е, имаше един съботен следобед, когато тя нахлу с кофи, парцали, четки и един Господ знае още какво. Ако щял да живее тук, беше му заявила решително, поне трябвало да се почисти. И тогава, без сам да се усети, вместо да си седи пред компютъра и да пише, прекара цели три часа в дъждовния следобед в търкане на пода и бърсане на прах.

Пак тогава за малко да не я хвърли в леглото. Едва се сдържа да не го направи, спомни си Престън, когато тя застана шокирана и безмълвна на прага на спалнята му.

След което бързо се окопити и му изнесе истинска лекция. Той трябвало да уважава повече поне работното си място, ако не уважава мястото, където спи, щом двете са едно и също.

Защо, по дяволите, държи пердетата непрекъснато спуснати? Да не би да обича да живее в пещери? Или може би спазва някакви религиозни забрани, които не му позволяват да си пере мръсните дрехи?

Тогава Престън я беше сграбчил в порива си на законна самоотбрана и бе затворил устата й по най-задоволителния за него начин. И ако не бяха се спънали в една малка планини от мръсни дрехи, която стърчеше насред стаята, той се съмняваше, че щяха да завършат следобеда с посещение на химическото чистене…

Все пак, имаше си и своите предимства, помисли си Престън. Приятно му беше да живее в чисто жилище, въпреки че и преди не бе обръщал голямо внимание на бъркотията. Харесваше му да се хвърли в леглото сред чистите чаршафи, въпреки че предпочиташе да се хвърли в него заедно със Сибил. И освен това беше трудно да се оплаква, когато отвореше бюфета и там го очакваше истинска храна.

Дори сексуалното напрежение работеше за него. Писането му вървеше по-лесно, думите направо сами се изливаха. Пиесата бе претърпяла обрат и се бе фокусирала повече върху женския образ, който излъчваше слънчева невинност и ентусиазъм. Една жена, изпълнена с енергия и оптимизъм. Жена, която щеше да бъде изкушена и наранена от мъж, непритежаващ нито едно от тези качества. Мъж, който не можеше да спре да взема от нея с пълни шепи, след което щеше да я изостави с разбито сърце.

Престън много добре виждаше паралелите между образите, които създаваше, и живите им прототипи, ала отказваше да се задълбочава в това.

Той отпи от кафето и си напомни да попита Сибил защо кафето, което си правеше сам, винаги му намирисваше на блато, когато обърна вестника на забавната страница и видя, че там бе отпечатана нейната серия от комикси.

Плъзна бегъл поглед, намръщи се, върна се на първата рисунка и зачете кратките текстове отново.

 

 

Сибил вече работеше. Прозорецът й беше отворен, тъй като пролетта бе решила да бъде благосклонна. В стаята нахлуваше свеж бриз и носеше със себе си шума на улицата.

След като разчерта листа хартия, тя го постави на статива и се намести удобно. После отметна глава назад и огледа първата празна секция. Беше два пъти по-голяма по размер от това, което щеше да се появи във вестниците след две седмици. В главата й вече се оформяха ситуациите и образите, които щяха да изпълнят петте празни прозорчета, увенчани от остроумната поанта, и щяха да осигурят на читателите поредната порция сутрешен смях заедно с кафето.

Неуловимият тайнствен господин, сега вече известен като Куин, скрит в своята мрачна пещера, пишеше Големия американски роман. Привлекателният, неустоим и сексапилен господин Куин, толкова сериозен, толкова вглъбен в малкия си свят, изобщо не предполагаше, че Емили се промъква към неговата бърлога по противопожарната стълба, наднича през процепите на постоянно спуснатите пердета и с малкия си бинокъл се опитва да разгадае какво пише той.

Доволна от себе си — защото Сибил знаеше, че невинните й подпитвания и уж случайни въпросчета към Престън как върви работата му по пиесата бяха по-цивилизованият вариант на откровеното шпиониране на Емили — тя седна удобно и леко скицира първите щрихи на своята професионална интерпретация на мъжа от отсрещния апартамент.

Сибил безмилостно преувеличаваше както добрите, така и лошите му черти. Стройното мускулесто тяло, изсечените черти, студените очи. Грубостта му, чувствата му за хумор и изненадата му от света, в който живееше Емили.

Бедното момче, помисли си тя, то просто не знаеше какво да прави с нея.

Когато звънецът на вратата зазвъня, Сибил помисли, че сигурно бе Джоуди, която вероятно бе забравила ключа си, и пъхна молива зад ухото си.

Спря, за да остави чашата си с кафе по пътя си към вратата.

— Почакай малко. Идвам.

След това отвори вратата и изпита нещо като разтопяване на костите. Престън стоеше пред нея с още влажна коса и беше гол до кръста. О, Господи! Само при вида на голите му гърди Сибил се изпоти и облиза нервно устни.

Джинсите му бяха избелели, краката боси, а лицето… Лицето му бе удивително сериозно и тъжно.

— Здрасти! — успя все пак тя да произнесе приветливо, докато всъщност й се прииска да го ухапе. — Да не ти е свършил сапунът под душа? Искаш ли да ти дам назаем?

— Какво? Не. — Той беше забравил, че е полугол. — Искам да те питам за това — продължи Престън и й подаде вестника.

— Добре, влизай. — Така щеше да е по-добре, помисли си Сибил, защото Джоуди щеше да пристигне всеки момент и присъствието й щеше да я възпре да му се нахвърли. — Защо не си сипеш малко кафе и не се настаниш удобно? Днес работата ми върви много добре.

— Не искам да те прекъсвам, но…

— Не ми пречиш изобщо — продължи бодро тя през рамо. Като се упъти към стълбите. — Там има кифлички с канела. Ако искаш, вземи си.

— Не искам. — По дяволите, помисли си той, и в крайна сметка си сипа кафе и си взе кифличка.

Досега никога не беше се качвал горе, тъй като никога не бе идвал, когато Сибил работеше. Беше му мъчително, ала не устоя на изкушението и надникна в спалнята й, където видя голямото легло, покрито със синя завивка и истинска планина от разноцветни възглавнички. Зърна и тънките бели метални пръчки на леглото и пред очите му изплува еротична картина — как хваща Сибил за ръцете, просва я на леглото и свършва всичко онова, което искаше да свърши с нея.

Миришеше на нея. Свежо, женствено, с изкусителния аромат на ванилия. Имаше розови цветчета в една купа, книга до леглото и свещи на прозореца.

— Откри ли кафето и кифличките? — извика тя.

Престън се отдръпна.

— Да. Слушай, Сибил… — Влезе в ателието. — Господи, как може да работиш при този шум?

Тя го погледна изненадано.

— Какъв шум? О, това ли? — Продължи да рисува с друг молив, защото бе забравила онзи, който сгърчеше зад ухото й. — То е нещо като фон. Изобщо не го чувам.

Стаята изглеждаше удобна и атмосферата беше творческа. Имаше много спретнати полици, където стояха наредени принадлежностите й за рисуване, бурканчета с десетки моливи и четки, туби с бои. Той позна един акварел от оня неин приятел художник върху едната стена и картина от майка й на другата.

Имаше сложна и непонятна метална скулптура в ъгъла, малко букетче от теменужки в старинна стъклена мастилница и уютен диван до стената, и той целият отрупан с възглавнички.

Но самата Сибил не изглеждаше на място, наведена над голямата дъска с подвити под нея крака, с лакирани в розово нокти. Зад едното й ухо стърчеше молив, а на другото се люлееше кръгла златна обица.

Тя изглеждаше разпиляна и секси. Заинтригуван Престън приближи и надникна над рамото й. Ако някой направеше подобно нещо с него, когато той работеше, Престън беше убеден, че несъмнено натрапника щеше да го застигне незабавна и мъчителна смърт.

— За какво са тези тънки сини линии?

— Това е разчертаване, перспектива. Необходимо е малко математика, преди да се хвана за работа. Работя в пет прозореца за всекидневниците — обясни Сибил. — Трябва да им ги предам върху хартия, по този начин, като разработя темата, геговете, диалога, така че серията да се разгърне в пет свързани части.

Доволна, тя се пренесе към следващата секция.

— Първо скицирам само за да видя как ще изглежда. Може да се нарече чернова, в която нахвърлям историята, след това решавам къде има нужда от промяна, пипвам тук-там и изобщо разработвам серията в детайли, преди да премина към мастило.

Престън разгледа първата рисунка намръщен.

— Това аз ли съм?

— Хм. Защо не си вземеш един стол? Така ми скриваш светлината.

— Какво прави тази тук? — Той пренебрегна предложението й и посочи с пръст втората рисунка. — Шпионира ме, нали? А ти шпионираш ли ме?

— Не ставай смешен. Ти дори нямаш противопожарна стълба до стената на спалнята си. — Сибил погледна в огледалото си, направи няколко муцунки, което го накара да я загледа, и продължи да рисува третата картинка.

— А какво ще кажеш за това? — попита Престън и я тупна с вестника по рамото.

— Кое? Господи, миришеш чудесно! — Тя се обърна и го подуши. — Какъв сапун използваш?

— Защо питаш? Да не би да го накараш в следващата серия да си вземе душ? — Когато Сибил сви устни, явно замислена над предложението му, той поклати глава. — Не. На това трябва да се сложи край. В началото ми беше забавно, когато започна тази пародия с мен в комиксите си, но… — В този миг спря, защото чу, че външната врата се отвори и затвори. — Кой идва?

— Сигурно Джоуди и Чарли. И какво, не ти ли харесва новия ми персонаж? — Тя спря да скицира и му се усмихна. — Чудя се, защото не си го споменавал досега. Знаеш ли, някои хора дори не могат да се разпознаят. Просто защото нямат самочувствие, предполагам. Ала за теб бях сигурна, че ще се познаеш, ако погледнеш дори веднъж серията. Здравей, Джоуди. Познаваш Джоуди, а това е Чарли.

— Здравей. — Не беше лесно дори за една щастливо омъжена жена да задържи долната си челюст да не падне, когато неочаквано види пред себе си хубав, добре сложен и полугол мъж. — Ами, здрасти. Да не пречим?

— Не. Престън дойде да ми зададе няколко въпроса за серията.

— Много ни харесва новия ти герой. Как върти Емили на пръста си! Нямам търпение да видя какво ще стане по-нататък — рече Джоуди и се засмя, когато Чарли извика едно „та!“ и посегна към Престън с ръчички. — Нарича всеки мъж, когото види, „та“. Чък малко се сърди, но за Чарли всички мъже са еднакви, нали разбирате.

— Да. — Престън разсеяно погали с ръка меката кестенява косичка на детенцето. — Искам само да разбера как ще продължи тази история — обърна се той към Сибил.

— Та! — извика отново Чарли и протегна ръчички с надежда да го вземат, а усмивката му беше полузаспала.

— Искам да знам колко близко се придържаш към действителността — продължи Престън, като машинално взе бебето и го сложи на рамото си.

Сърцето на Сибил подскочи и тя направо се разтопи.

— О, ти обичаш бебета?

— Не, хвърлям ги от третия етаж при първа възможност, само да ми паднат — отвърна ядосано той и кимна успокоително с глава, когато Джоуди подскочи при думите му. — Спокойно. Шегувам се. Искам само да знам каква е тази работа тук. — Престън премести бебето на другото си рамо и хвърли комикса на масата.

— О, това за „извън класацията“ ли? Това е първата част. Утре ще излезе втората. Мисля, че стана добре.

— Чък и аз си паднахме от смях, когато я четохме тази сутрин — намеси се Джоуди, докато гледаше как Престън разсеяно подрусва вече заспалото бебе.

— Значи, тези две жени тук…

— Да. Емили и Кари.

— Знам много добре кои са — прекъсна я той и присви очи срещу тях. — Те обсъждат, или по-точно дават оценка, по дяволите, на начина, по който Куин е целунал Емили преди няколко дни.

— Ами да. И казваш, че Чък се смя? — обърна се Сибил към Джоуди. — Чудех се дали на мъжете ще им хареса така, както на жените.

— Моля ти се, направо си умря от смях.

— Извинете ме. — С едва сдържано възмущение Престън вдигна ръка. — Бих искал да знам нещо! Значи, вие двете седите тук и обсъждате различните си сексуални похождения, след което ги подреждате по скалата от едно до десет, преди да ги поднесете на американската публика да се посмее, докато си хапва закуската.

— Нищо не обсъждаме! — обърна се към него Сибил с широко отворени очи и невинно изражение. — Това са комикси, Макуин. Вземаш ги прекалено на сериозно.

— Значи всичко това, че целувката му била извън всякаква класация, е само измислица?

— Че какво друго?

Той не сваляше поглед от лицето й.

— Не ми се иска да мисля, че след като най-после спя с теб, ще прочета в сутрешния вестник в цели пет картинки как съм се представил и каква оценка си ми дала.

— О, Господи! — Джоуди сложи ръка на сърцето си. — Трябва да сложи Чарли да спи. — Тя взе детето от Престън и забърза към спалнята.

— Макуин — усмихна се Сибил и почука с молива по масата. — Имам чувството, че това събитие ще си струва да заеме една цяла страница в неделния вестник.

— Това закана ли е, или шега? — Когато тя само се изсмя, той я сграбчи и я завъртя към себе си, след което изкара въздуха от дробовете й с една жестока целувка. — Кажи на приятелката си да си върви и ще разберем какво е.

— Не, няма. Защото само тя ме възпря да не ти прегриза гърлото, когато влезе тук.

— Ти какво, опитваш се да ме подлудиш ли?

— Не съвсем. Това е само нещо като страничен ефект. — Пулсът й биеше като барабан. — Трябва да си вървиш. Най-после открих какво ми пречи да работя. Ти.

Тъй като не виждаше никаква причина да полудява сам, Престън се наведе отново за последен път и впи устни в нейните.

— Когато решиш да опишеш това… — Той лекичко захапа долната й устна със зъби. — А аз очаквам да го направиш, бъди честна и оцени точно всичко.

Тръгна към вратата и се обърна в мига, в който Сибил потръпна.

— Пак ли е извън класацията? — попита ехидно Престън, осъзнал, че всъщност не просто му беше забавно, ами беше направо поласкан.

Тя не каза нищо, само разпери безпомощно ръце, и той се разсмя. И все още се смееше, когато слезе по стълбите, отвори вратата и излезе.

— Как си? — попита шепнешком Джоуди и подаде глава през вратата.

— О, Божичко! Джоуди, какво ще правя? — Смаяна, Сибил сложи и втория молив зад ухото си, при което първият падна, ала тя изобщо не му обърна внимание. — Мислех си, че всичко е наред. Искам да кажа, какво лошо има да се впуснеш в нещо, което обещава да се превърне в страхотен роман с един невероятен, разкошен и много интересен мъж!

— Чакай да помисля — рече Джоуди, пресегна се и взе чашата с кафе на Престън, до която той така и не беше се докоснал. — Ами, да. Нищо. Отговорът на въпроса е нищо лошо.

— И ако си малко влюбена в него, това само ще подслади нещата, нали?

— Точно така. И иначе е приятно, но все едно да изядеш прекалено много шоколад наведнъж. Много ти е забавно, докато трае, а сетне се чувстваш гузна и ти е малко гадничко.

— Ами ако стигнеш до края?

Джоуди остави кафето.

— Ти стигнала ли си до края?

— Току-що.

— О, скъпа! — Изпълнена със съчувствие към Сибил, Джоуди я прегърна и завъртя. — Всичко е наред. Това щеше да се случи, рано или късно.

— Знам, ала все си мислех, че ще е по-късно.

— Всички така си мислим.

— Той не иска да се влюбвам в него. Това само ще го раздразни. — Тя обърна лице към рамото на Джоуди и въздъхна. — И на мен не ми е много приятно това, но ще трябва да свикна.

— Сигурно. Горкият ми братовчед Франк. — Джоуди въздъхна и потупа Сибил по рамото. — Той всъщност никога не е имал шанс, нали?

— Е, съжалявам.

— О, няма нищо. — Джоуди отписа любимия си братовчед от живота на Сибил с просто махване на ръка. — Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Мислех да избягам и да се скрия.

— Така правят лиглите.

— Да, лиглите. Какво ще кажеш тогава да се престоря, че си отивам завинаги?

— Това пък го правят слабоумните.

Сибил си пое дълбоко въздух.

— Тогава да отидем на пазар?

— Това вече се казва приказка. — Като изкозирува с ръка, Джоуди се упъти към вратата. — Ще помоля госпожа Волински да наглежда Чарли, след което ще подходим към този проблем като истински жени.

Сибил си купи нова рокля. Едно плътно прилепнало по тялото й черно изкушение, което накара Джоуди да се ококори, докато Сибил го изпробваше, и да обяви:

— Горкият човек, направо е свършен!

Купи си и нови обувки. С токчета високи цял километър и тънки като върха на скалпел.

Купи си и бельо. От онова, което жените обличат с надеждата да бъдат видени от мъж, който да пожелае да го разкъса.

Тя само си представи треперещите от желание пръсти на Престън как минават по копринените и нежни като паяжина чорапи, прилепнали по бедрата й.

После избраха цветя, свещи, вино. Пазарувайки за вечерята, Сибил реши да раздразни сетивата и да повиши апетита, като заложи на по-примитивния вкус.

Когато се прибра в къщи, беше натоварена до ушите, ала съвсем спокойна и изпълнена с приятни предчувствия. Всичко трябваше внимателно да бъде подредено и тя съсредоточи усилията си в тази задача. Тъй като за целта искаше да разполага с остатъка от деня, за да подготви нещата идеално, написа бележка на Престън и я лепна на вратата му.

Сетне се заключи, въздъхна дълбоко и занесе всички покупки в спалнята. Подреди нежните лилии и розови пъпки във вази и купи и ги разположи по масичките, върху шкафа, на перваза на прозореца. После аранжира свещите, всичките бели. Сложи на едно място три, на друго само една, а пет-шест нареди в кръг върху огледална чиния. Някои от тях запали и стаята се обля в нежна светлина и приятен аромат.

После разопакова двете нови винени чаши с високи столчета и ги постави върху ниската масичка пред плетения люлеещ се стол. Напомни си да изстуди виното. Погледна леглото, спря и се замисли. Ако отметнеше завивката, нямаше ли да е прекалено очебийно? После се разсмя на глас. Е, какво? Стигна дотук, и сега край, така ли? След като и това беше свършено, тя се огледа из стаята и видя, че всичко бе така, както го искаше.

Слезе долу, за да подготви някои неща за вечерята, която възнамеряваше да сготви. Ослуша се с надеждата, че той ще започне да свири и така част от него ще дойде при нея. Но апартаментът му беше съвсем тих. Много внимателно подбра музиката и зареди компактдиска.

Доволна, Сибил се върна в спалнята, сложи новата си рокля на леглото и потръпна от предчувствие, докато приготвяше черния дантелен сутиен и предизвикателния колан от същата дантела. Как ли щеше да се почувства, когато ги облече? Сигурна в себе си, реши тя. Тайнствена и съблазнителна.

Потръпна отново, обзета от внезапно желание, и отиде да си вземе една гореща вана. Наля си малко вино и запали свещи в банята, за да повдигне настроението си, преди да влезе във водата. Затвори очи и си представи ръцете на Престън. Горещи и нежни като пяната, която галеше кожата й. Почти час по-късно, Сибил мажеше всеки милиметър от тялото си с крем, като прекарваше ръце по кожата си, за да се убеди, че бе нежна и уханна.

 

 

В това време Престън отлепи бележката от входната си врата.

„Макуин. Имам един план. Ще те видя по-късно.

Сибил.“

План ли? Какъв план? Тя си кроеше планове, докато той се бе измъчвал по нея през целия ден! Прочете отново бележката, бесен както на нея, така и на себе си. Защото не можеше да си представи, че ще прекара още една вечер самотен, мислейки отново и единствено само за нея. По дяволите! А той беше излязъл и й беше купил цветя! Не беше купувал цветя за жена, откакто…

Престън смачка бележката в юмрука си. Ала какво друга можеше да очаква! Жените бяха преди всичко непостоянни. Знаеше това, приемаше го и ако си беше позволил да забрави този важен детайл по отношение на Сибил, нямаше кого друг да обвинява, освен себе си. Тя искаше да го види по-късно? Това му приличаше на някаква игричка. Но той нямаше да се хване на номера й.

Престън влезе в апартамента и хвърли люляците, които необяснимо защо му напомняха за нея, на плота в кухнята. После хвърли смачканата на топка бележка на земята, взе саксофона си и излезе, за да оправи настроението си при Делта.

Точно в седем и половина Сибил извади пълнените гъби от фурната. Масата бе сервирана за двама и внимателно украсена с цветя и свещи. Чудесна салата от авокадо и домати се изстудяваше заедно с виното. След като вземеха аперитива си и основното ястие, Сибил имаше намерение да го изненада със своя специалитет — палачинки с морски деликатеси. Ако всичко се развиваше по плана, щяха да полеят вечерята с изстудено шампанско и малини със сметана. В леглото.

Чудесно, Сибил! Браво на теб. Тя свали престилката, огледа се в огледалото, за да провери тоалета си. Обу високите обувки, пръсна си още малко парфюм и се усмихна на отражението си. Време е! Да вървим да го вземем!

Пресече коридора, натисна звънеца и изчака няколко минути, докато сърцето й биеше лудо. Натисна още веднъж и пристъпи от крак на края.

— Какво значи това? Как може да те няма в къщи? Как може? Не си ли намерил бележката? Трябва да си я намерил. Няма я на вратата. Нима не бях написала специално, че ще те видя по-късно?

Цялата трепереща от възмущение и ярост, Сибил заблъска вратата с юмрук. Сетне се обърна и премига нещастно.

— Казах ти, че имам план. О, мили боже, нещо не си разбрал, нали, глупак такъв! Ти беше моят план! Ти, по дяволите!

Тя се върна в своя апартамент, за да си вземе ключа, сети се, че няма къде да го сложи и го пъхна в сутиена си, вместо да губи време да си търси чантичката.

Трийсет секунди по-късно, с риск да си счупи врата, вече тичаше презглава по стълбите.

 

 

— Проблем с жена ли имаш, сладурче?

Престън погледна Делта и си пое дъх.

— Няма жена. Няма проблем.

— О, хайде! Аз съм, Делта. — Тя го потупа с пръсти по бузата. — Тази седмица всяка нощ идваш тук късно и свириш като човек, който мисли само за една жена. Тази вечер пристигаш рано-рано и свириш като човек, който се е скарал с жената. Да не си се сдърпал с онова хубаво момиченце?

— Не. Ние имаме други неща за вършене.

— Все още те държи на разстояние, а? — Делта се разсмя, ала в смеха й имаше много съчувствие. — Е, някои жени са по-романтични в любовта от други.

— Няма нищо общо с романтиката и любовта.

— Може би точно там е проблемът ти. — Тя обви с ръка рамото му и го стисна. — Купил ли си й поне веднъж цветя? Казал ли си й, че има прекрасни очи?

— Не. — По дяволите! Беше й купил цветя. Днес. Но тя изчезна някъде и не се появи, за да си ги получи. А той ядосан ги хвърли. — Това е само секс, а не ухажване.

— О, сладурчето ми! Ако искаш едното, направи другото, с жена като тази.

— Точно затова съм по-добре без жена до мен. Искам всичко да е просто. — Престън вдигна сакса, вдигна и вежди. — А сега, ще ме оставиш ли да свиря, или ще продължаваш да ми даваш съвети как да подредя любовния си живот?

Делта поклати глава и отстъпи от сцената.

— Когато имаш такъв, скъпи, тогава ще ти дам съветите си.

Той започна да свири, вслушвайки се и музиката, която звучеше в главата му. В кръвта му. Пусна звуците да излязат на воля, ала музиката не го освободи от чувствата. Нито от мисълта за Сибил.

Преди можеше да го прави, каза си. Музиката му помагаше, споделянето с нея беше удоволствие. Не думите, които често носеха болка. Звуците се лееха, носеха се из въздуха, блъскаха се в стените и плачеха.

И тогава тя влезе през вратата.

Очите й, изпълнени с тайни, срещнаха неговите през завесата от дим. А усмивката, която се появи на лицето й, докато сядаше на стола, накара дланите му да се изпотят. Сибил навлажни устни, после прокара пръста си от средата на деколтето на копринената черна рокля до гърлото си. И пак обратно.

Престън я гледаше, а кръвта му забушува, когато тя кръстоса своите дълги крака с едно толкова бавно движение, сякаш беше предварително обмислено. Със сигурност движението, с което прокара ръката си от бедрото до коляното, бе предназначено да накара всеки мъжки поглед да проследи пътя на ръката. Точно това се случи с него и пулсът му подскочи като вълк, тръгнал на лов.

Тя се облегна назад в стола и сложи едната си ръка на рамката. Когато звуците заглъхнаха, прекара бавно връхчето на езика си по червените си устни. После стана, а очите й все още бяха приковани в неговите. Плъзна ръка по бедрото си, обърна се върху убийствено високите си токчета и тръгна към вратата. Но преди да излезе, погледна през рамо, отправи му знойна покана само с леко повдигане на веждите и остави вратата зад себе си да се люлее напред-назад.

Стонът, които се изтръгна от гърлото му, щом свали сакса от устните си, беше напълно неблагопристоен.

— Ще тръгнеш ли след нея, братко?

Престън се наведе и сложи саксофона в калъфа.

— Много глупаво ли изглеждам, Андре?

Андре се разкикоти и продължи да свири.

— Не. Никак.