Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (5)

Пета глава

Престън не можеше да спи, освен на кратки дремки. И дремките му бяха изпълнени със сънища. В тях прегръщаше Сибил. Гърбът му беше опрян до стената, в ъгъла или на ръба на някаква скала. Винаги изглеждаше така, сякаш тя го бе закарала там, така че да не може да мръдне никъде, освен да се притисне плътно до нея. А когато го направеше, сънят му ставаше брутално еротичен и щом успееше да се откъсне от нея, откриваше, че е възбуден, изпълнен с желание и спомени за вкуса на устните й.

Той не можеше да яде, само ровеше из храната, когато изобщо сядаше да хапне нещо. Нищо не му харесваше. Всичко му напомняше за онова просто и вкусно ястие, което двамата изядоха в малкия италиански ресторант преди няколко вечери. Живееше на кафе и спомени, докато нервите му не се изопнаха докрай, а стомахът му не започна да се бунтува.

Затова пък можеше да работи. Някак успяваше да се впише в историята, да се превъплъти в героите си, да излее в тях емоциите, които го вълнуваха. Беше много мъчително да откъсва тези чувства от собственото си сърце и да ги преотстъпва на образите, които създаваше, да ги погълнат жадно. Но Престън харесваше тази симбиоза, дори й се наслаждаваше. Спомняше си какво беше казала Сибил, преди да затвори вратата си — че влага своите чувства в работата си и не знае как да ги изрази в живота.

Беше права. И това беше по-добрият начин. Според него бяха много малко хората, на които можеше да довери чувствата си. Родителите му, сестра му. Въпреки че желанието му да изпълни очакванията им беше за него нож с две остриета. След това Андре и Делта, тези редки приятели, които си бе позволил и които не очакваха от него повече, отколкото искаше той самият.

Манди, която го пришпорваше, когато се нуждаеше от подтикване, слушаше го, когато искаше да облекчи душата си и някак си успяваше да се погрижи за него, когато сам не можеше да го направи.

Не искаше никаква жена да рови в душата му. Не и отново. Беше запомнил добре урока си и старателно държеше настрани всички кандидатки, откакто Памела бе напуснала тази така уязвима територия. Беше го изцедила завинаги, мислеше си Престън, с всичките свои лъжи, предателства и измами. Един мъж можеше да получи добър урок на крехката възраст двадесет и пет години, който да му държи влага дълго време. Откакто бе престанал да вярва в любовта, никога повече не си изгуби времето да я търси.

Ала сега не можеше да спре да мисли за Сибил. Чу я да излиза няколко пъти през последните три дни. Неведнъж го разсейваше смехът й, който се разнасяше откъм нейния апартамент, както и чужди гласове и музика. Тя явно не страдаше, напомни си унило. Тогава защо той страдаше?

Поради чувството си за вина, реши Престън. Беше я обидил напълно излишно. Не беше нарочно. Просто Сибил го бе очаровала — невероятно, ала беше самата истина. Беше го очаровала напълно. Той нямаше намерение да я прави на глупачка, нито да наранява чувствата й. А сълзите й все още го измъчваха, макар и да знаеше колко фалшиви и коварни могат да бъдат, когато се стичат по лицето на една жена.

Но по бузите на Сибил те не изглеждаха нито фалшиви, нито коварни, спомни си Престън. Изглеждаха естествени като дъждовни капки. Той не бе в състояние да реши проблема, своя собствен проблем, напомни си Престън, докато не се срещнеше с нея. Не беше й се извинил както трябва. Така че щеше да й се извини още веднъж. Тя вече бе имала достатъчно време, за да се справи с емоциите си, които бе изтървала тогава.

Нямаше причина двамата да останат врагове, в края на краищата. Сибил беше внучка на един човек, от когото Престън се възхищаваше и уважаваше. Той се съмняваше, че Дениъл Макгрегър щеше да изпитва същите чувства към него, ако узнаеше, че Престън Макуин бе накарал неговото малко момиченце да плаче.

А Престън трябваше да си признае, че много държеше на мнението на Дениъл Макгрегър за него. Както и на мнението на Сибил, напомни му едно гласче отвътре.

Ето защо той крачеше напред-назад из апартамента си, вместо да си гледа работата. Беше я чул да излиза, ала не бе достатъчно бърз, за да я догони по стълбите или да я настигне долу във фоайето, преди да излезе от къщата. Затова сега щеше да я чака тук, реши Престън. Тя все щеше да се върне по някое време.

Щеше да я чака. А когато това станеше, той щеше да я принуди да изслуша едно цивилизовано извинение. Беше му ясно като бял ден, че тази жена имаше добро сърце. Щеше да му прости. Станеше ли това, можеха да бъдат добри съседи.

Оставаше обаче и въпросът за онези сто долара, които, въпреки че отначало го бяха разсмели, сега го караха да се чувства гадно. Престън беше сигурен, че сега Сибил бе готова да се изсмее на цялата история. Колко време това лъчезарно създание можеше да бъде сърдито?

Щеше да бъде обаче истински изненадан, ако можеше да види лицето на Сибил, която в този момент се изкачваше с асансьора към третия етаж. Тя ужасно се дразнеше от мисълта, че за да отиде до своята врата, трябва да премине покрай неговата. Дразнеше се, че това я караше да мисли за него, да си спомня колко глупаво бе постъпила и освен това колко глупаво се чувстваше сега, когато си спомняше всичко.

Сибил премести двете тежки торби, които носеше, в едната си ръка, а с другата се опита да изрови от чантата си ключа, така че да не се задържа в коридора и секунда повече от необходимото.

Асансьорът стигна до третия етаж и леко подскочи, както правеше винаги. Тя все още търсеше ключа в чантата си, като в същото време отвори вратата и излезе на площадката.

В същия миг го зърна. Замръзна на мястото си и очите й се разшириха.

— Сибил! — Не беше виждал досега очите й студени, но почувства, че този хлад го прониза и промени ритъма на сърцето му. — Дай да ти помогна с торбите.

— Нямам нужда от помощ, благодаря. — Виж, ако имаше още една ръка, че да потърси с нея ключа, нямаше да бъде лошо!

— Мисля, че ще имаш, ако продължиш да ровиш в чантата си за ключа.

Той се опита да се усмихне, а сетне се намръщи, защото се спречкаха, когато посегна да вземе едната от торбите й. Накрая просто я изтръгна насила от ръцете й.

— Слушай, по дяволите! Вече ти се извиних. Колко пъти трябва да ти го казвам, та да престанеш да се цупиш?

— Ти върви по дяволите — сопна му се Сибил. — Колко пъти трябва да ти го казвам, та да разбереш?

Най-накрая успя да открие ключа си и го пъхна в ключалката.

— Дай ми торбата.

— Ще ти я внеса вътре.

— Казах, дай ми проклетата торба! — Пак се вкопчиха в торбата и накрая тя изсъска: — Задръж си я тогава!

Сибил отвори вратата, но преди да успее да я хлопне в лицето му, Престън сложи крак и влезе вътре. Очите им се срещнаха. Двамата се гледаха намръщено и на него му се стори, че вижда свиреп блясък в нейните.

— Хич не си го и помисляй! — предупреди я той. — Аз не съм някой слаботелесен джебчия от улицата.

На нея наистина й мина през ума хубавичко да го подреди, ала реши, че така само щеше да му придаде по-голямо значение, отколкото бе решила, че ще има за нея. Затова се обърна на пети с розовите си велурени маратонки и остави своята торба върху плота на кухнята. Когато и Престън направи същото, тя кимна.

— Благодаря. Най-сетне я остави. Искаш ли бакшиш?

— Много смешно. Нека първо да оправим това. — Той извади от джоба си стодоларовата банкнота, която Сибил му беше дала. — Заповядай.

Тя погледна равнодушно парите.

— Няма да ги взема. Ти си ги изработи честно.

— Няма да приема парите ти за нещо, което се превърна в лоша шега!

— Лоша шега! — Ледът в очите й се превърна в два зелени пламъка. — Според теб това ли беше? Ха-ха, добре тогава. Значи сега, щом ми ги връщаш, аз ти дължа още петдесет долара, нали така?

Тази забележка го довърши и челюстта му увисна, докато Сибил грабна чантата си.

— Недей, Сибил. Просто вземи парите.

— Не.

— Казах, вземи парите. — Престън я дръпна за китката, разтвори дланта й и пъхна банкнотата в нея. — Сега… — Но не довърши изречението, защото смаян видя как тя накъса стодоларовата банкнота на малки парченца.

— Е, проблемът е решен.

— Това — каза той с тон, за който се надяваше, че е спокоен, — беше невероятно глупаво.

— Глупаво ли? Ами да, напълно в тон с онази глупава лоша шега. Защо да нарушаваме традицията? Можеш да си вървиш — рече спокойно Сибил.

Тонът й беше толкова великодушен, толкова царствен, че Престън премига от изненада.

— Много добре — промърмори той. — Откъде го извади този маниер на господарката на замъка!

Следващото й изявление, изказано със същия надменен глас, беше още по-неочаквано и този път Престън просто зяпна.

— Направо страхотно — отвърна той след ругатнята й. — И съм сигурен, че нямаш предвид това, което каза, в романтичен смисъл.

Сибил само се обърна, отиде зад плота и започна да вади продуктите от торбите и да ги прибира по местата им. Реши, че щом обидите и ругатните не подействаха, може би презрението й щеше да свърши работа.

И сигурно щеше да успее, ако Престън не бе забелязал, че пръстите й треперят, докато пъхаше една кутия в бюфета. В този миг той почувства как всичко в него избледнява и остава единствено чувството за вина.

— Сибил, извинявай… — Видя как ръката й трепна нерешително, после грабна кутията със супа и я остави встрани. — Просто така се случи, а аз не направих нищо да го спра. А трябваше.

— Не трябваше да ме лъжеш. Щях да те оставя на мира.

— Не те излъгах. Или поне не започнах. Ала те оставих да си мислиш нещо друго, а не истината. Просто исках да бъда сам. Нуждая се от личната си свобода.

— Имаш си я. Не съм аз тази, която нахлува неканена в чужди апартаменти.

— Не, не си. — Той пъхна ръце в джобовете си, отново ги извади и ги постави на плота. — Обидих те, а не го исках. Извинявай.

Тя затвори очи, защото почувства, че вратичката към сърцето й, която се бе заклела да държи затворена, отново се отваря.

— Защо?

— Защото мислех, че така ще те държа настрана. Защото в някои отношения ти беше направо трогателна. И защото ми беше приятно, че искаш да ми помогнеш да си намеря работа. — Видя как раменете й потръпнаха при последното изречение и се намръщи. — Не исках да те обидя. Сибил, как можех да остана равнодушен, когато ми предложи сто долара, за да вечерям с теб? Хайде, кажи ми! Сто долара, само и само защото не искаше да нараниш чувствата на една стара жена и същевременно искаше да нахраниш с топла вечеря един безработен музикант? Това беше трогателно… А тази дума не ми идва лесно на езика.

— Това е унизително — прошепна тя и взе втората торба, като започна да вади от нея продукти и да ги слага в хладилника.

— Не е. — Престън се престраши и заобиколи плота, така че сега и двамата стояха от вътрешната му страна. — Просто изпуснах момента, когато трябваше да го сторя, и грешката е моя. Ако ти бях казал кой съм, докато вечеряхме, ти щеше да се изсмееш. Вместо това аз те накарах да плачеш и тази мисъл не ми дава мира.

Сибил стоеше неподвижно и гледаше втренчено хладилника. Не бе очаквала, че той можеше да се чувства виновен, защото смяташе, че изобщо не му пука. Но явно не беше така. А тя не можеше да остане безразлична, когато някой страдаше.

Пое си дълбоко въздух и си каза, че могат да започнат отначало. Да се опитат отново да бъдат приятели. Най-обикновени приятели.

— Искаш ли една бира?

Всички стегнати възли в тялото му моментално се отпуснаха.

— Ами да.

— И аз тъй мисля. — Сибил посегна за бутилката, сложи я върху плота и взе чаша. — Не съм те чувала да говориш толкова много, откакто те познавам. — Когато се обърна да му подаде чашата с бира, очите й се смееха. — Сигурно устата ти е пресъхнала.

— Благодаря.

Трапчинката на бузата й се очерта.

— Само че нямам курабийки.

— Винаги можеш да направиш малко.

— Може би. — Тя отново се обърна да довърши подреждането на продуктите. — Ала си мисля да забъркам един пай. — Хвърли поглед през рамо и вдигна едната си вежда. — Никога не сме яли пай.

— Не, не сме.

Прекалено много ме изкушава, помисли си отново Престън. Беше облечена с обикновена бяла памучна риза, по-голям размер от нейния, със светлосини панталони и с глупавите си розови маратонки.

След като бе ходила само на пазар, той си помисли, едва ли си беше пръснала от онзи страхотно приятен парфюм, за да достави удоволствие на някой друг, освен просто на себе си. Но нямаше представа защо бе сложила две златни кръгли обици на едното си ухо и един диамант в другото? И в крайна сметка се бе получило едно удивително съчетание.

Когато Сибил се обърна, за да бръкне отново в торбата, Престън я хвана за китката със свободната си ръка.

— Може ли да започнем отначало?

— Така изглежда.

— Да, само че има още нещо. — Той остави чашата бира. — Аз те сънувам.

Сега нейната уста пресъхна. А в стомаха й лудо запърхаха с крилца стотици пеперудки.

— Моля?

— Сънувам те — повтори Престън и пристъпи към нея така, че гърбът й се опря в хладилника. Този път нейният гръб се опря в стената, помисли си отнесено той. Не неговият. — Как съм с теб, как те докосвам. — Без да откъсва очи от лицето й, Престън прокара пръсти по връхчетата на гърдите й. — И се събуждам с твоя вкус в устата.

— О, Господи!

— Ти каза, че си почувствала нещо, когато съм те целунал, и си мислеше, че аз също съм го почувствал. — Без да сваля поглед от нея, ръцете му слязоха по бедрата й. — Беше права.

Тя усети как коленете й омекват и преглътна. Преглътна с мъка.

— Така ли?

— Да. И искам да го почувствам отново.

Сибил се отдръпна, когато той се наведе напред.

— Почакай!

Устните му спряха на едно дихание от нея.

— Защо?

Съзнанието й беше абсолютно празно.

— Не зная.

Устните му се извиха в една от редките усмивки, които бе виждала върху тях.

— Когато разбереш, ми кажи да спра — предложи Престън и я обгърна с ръце.

Беше същото. Тя беше сигурна, че нямаше да бъде. Че не можеше да се повтори още веднъж онова удивително усещане, което завъртя главата, забърза сърцето и сгорещи тялото й. Но то отново се случи, сякаш всяка частица от нея го беше очаквала и го бе получила. Джоуди беше права, помисли си замаяно Сибил. Той я беше превзел.

Свежа, ярка, мека и слънчева. Всичко това беше тя, помисли си Престън. Гореща, сладка, всеотдайна. Всички онези неща, от които бе забравил да се нуждае, сега трептяха в ръцете му. А ето че ги искаше. Искаше и нея, с едно непоносимо желание, което не бе очаквал.

Със сподавено стенание той залепи устни на шията й.

— Тук. Точно тук.

— Не. — Това бе последното нещо, което Сибил очакваше да чуе от собствената си уста, когато ръцете му я караха да го иска. Ала въпреки че кръвта й кипеше от желание, тя повтори още веднъж. — Не. Почакай.

Престън вдигна глава и впи очите си в нейните. Неговите бяха с цвета на бурно море.

— Защо?

— Защото аз… — Главата й падна назад със стон, когато ръцете, му горещи и силни, преминаха по всяка извивка на тялото й.

— Искам те. — Пръстите му галеха гърдите й. — И ти ме искаш.

— Да, но… — Ръцете й обгърнаха раменете му и спряха там, сякаш се бореше с нова вълна от желания. — Има някои неща, които не си позволявам да правя импулсивно. Съжалявам наистина, ала това е едно от тях.

Сибил отново отвори очи и си пое накъсано въздух. Колко втренчено я наблюдава, осъзна тя. Колко настойчиво, въпреки че желанието замъгляваше погледа му.

— Това не е игра, Престън.

Той вдигна вежди, изненадан, че бе разгадала мислите му толкова точно.

— Не? Права си, не е — съгласи се, защото й вярваше. — Ти не си достатъчно опитна в тази игра, нали?

Но някой сигурно е, помисли си тя и кой знае защо й стана неочаквано мъчно за него.

— Не знам. Никога не съм я играла.

Престън отстъпи, сви рамене и сякаш напълно възвърна самообладанието си, докато нейното тяло трептеше от емоции. Сибил неволно вдигна ръка и докосна шията си там, където устните му сякаш бяха докоснали оголен нерв.

— Трябва ми време, за да ти се отдам по този начин. Да се прави любов е дарба и тя не бива да се прахосва безразсъдно.

Думите й го впечатлиха и, по неясни за него причини, успокоиха.

— Ала много често става точно така.

— Не и с мен — поклати глава тя. — Не и с мен.

Тъй като изпита неочаквано желание да я погали по бузата, той пъхна ръцете си в джобовете. По-добре да не я докосва, отсъди Престън. Все още не.

— А значи ли това, че трябва да остана доволен от себе си, ако те послушам?

— Това значи, че би трябвало да разбереш защо ти казвам „не“, когато много искам да ти кажа „да“. Защото и двамата знаем, че можеш да ме накараш да кажа това „да“ без никакви усилия.

В очите му проблесна светкавица.

— Това е много опасна откровеност, Сибил.

— Ти се нуждаеш от истината. — Тя едва ли познаваше друг, който да се нуждае от истината повече от него. — А аз не лъжа мъжете, с които бих искала да бъда по-близка.

Той пристъпи към нея отново и забеляза как устните й трепнаха. Можеше да я накара да каже „да“ и мисълта за това беше опияняваща. Ако го направеше обаче, щеше да разруши нещо, за което не бе напълно сигурен, че съществува.

— Трябва ти време — рече Престън. — Горе-долу колко?

Устните й отново трепнаха.

— Ами… И сега се чувствам по същия начин, както преди пет минути. Но… — Сибил се опита да се усмихне и устните й се извиха. — Не мога точно да кажа, ала ти обещавам, че ще бъдеш първият, който ще научи.

— Може би да изчакаме ден-два — прошепна той и си позволи да докосне устните й със своите.

Тя остана с широко отворени очи с надеждата, че това ще й помогне да си събере мислите. Но зрението й леко се замъгли.

— Ами… Да, идеята не е лоша.

— Тогава, нека да бъде седмица — промърмори Престън и задълбочи целувката още повече, докато Сибил съвсем омекна в ръцете му.

След това се отдръпна, а тя притисна с ръка сърцето си.

— Две седмици. Винаги много съм харесвала този период от време. Бихме могли да опитаме за две седмици.

Последното нещо, който очакваше да направи, когато бе разкъсван от желание, беше да се засмее.

— Дай да го оставим за по-нататък, а?

— Добре. Умно. — Сибил се помъчи да успокои дишането си и взе празната бутилка бира. — Ами… Всичките тези…

Тя посочи неопределено с ръка.

— Тези продукти — довърши услужливо той, очарован от объркването й.

— Да, продукти. Накупила съм толкова неща… Мисля, че бих могла да приготвя нещо…

— За вечеря? — вметна отново Престън, когато Сибил сложи ръце на слепоочията си и кимна към печката.

— Точно така. Вечеря. Много странно, как понякога думите просто ти изскачат от главата. Ще приготвя нещо за вечеря. — Тя си пое дълбоко въздух. — Ще останеш ли за вечеря?

Той отпи от бирата и се наведе над плота.

— А може ли да те гледам как готвиш?

— Разбира се. Можеш да седнеш тук и да режеш зеленчуци например.

— Добре. — Тъй като идеята бе удивително привлекателна, Престън се завъртя и приседна на стола. — Обичаш ли да готвиш?

— Да. Наистина обичам да готвя. Това е цяло приключение, пълно с изненади. Всички тези продукти, подправки, топлината, времето, сместа от аромати и вкусове…

— Ами. Готвила ли си някога гола?

Сибил спря за секунда да ръси с червения пипер. Разкикоти се и остави подправката на плота помежду им.

— Слушай, Макуин! Не си прави шегички! — Сетне сложи ръка върху неговата и я стисна. — Аз се гордея с майсторството си.

— Не си правя шегички. Това бе един съвсем сериозен въпрос.

Когато тя отново се разсмя, наведе се и го целуна шумно по устата, той дори не осъзна собствената са глупава усмивка.

— Е, ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не. Никога, когато задушавам пиле, което мисля да направя.

— Добре. Ала аз имам богато въображение.

Сибил се разсмя отново, след което зърна блясъка в очите му и се прокашля.

— Мисля, че ми се пие малко вино. Ти искаш ли вино?

Престън вдигна почти пълната си чаша с бира и рече:

— Да, разбира се.

Тя взе бутилка бяло вино от хладилника, след което се обърна и отново се разсмя.

— Престани да правиш така.

— Какво правя?

— Караш ме да се чувствам гола. Върви и пусни малко музика — нареди Сибил и махна с ръка към дневната стая. — Можеш да отвориш прозореца, защото тук наистина е горещо. И ми остави една минута, за да прогоня лъстивите мисли от главата си и да измисля някаква друга тема за разговор.

— Че ти никога не си имала проблеми с говоренето.

— Смяташ това за обида, нали? — отвърна Сибил, когато той стана от стола. — А аз не. Аз съм тънък познавач на изкуството да се води разговор.

— Да не би това да е учтивото определение на кречетало?

— Е, тази вечер просто преливаш от остроумие! — Всъщност нищо друго не би я забавлявало повече.

— Сигурно е заради компанията ми — промърмори той и вдигна вежди, докато ровеше из компактдисковете. — Имаш доста приличен вкус за музика.

— А ти друго ли очакваше?

— Не очаквах Фетс Уокър, Арета, Би Би Кинг. Но, както виждам, имаш и доста лековати нещица.

— Може ли да знам какво лошо има в това, да слушаш весела музика?

В отговор Престън вдигна един диск с „Най-големите хитове на Картридж Фемили“.

— А това тук?

— Извинявай, ала това ми е подарък от един много скъп приятел и освен това е класика.

— Класика ли? Каква класика?

— Ти явно не си падаш по носталгията. И не желаеш да признаеш закачливото, скрито послание на Дейвид Касиди в „Мисля, че те обичам“ или отчаяното желание, от което е проникнато парчето „Има ли някой, който не иска да бъде обичан“. С удоволствие бих ги обсъдила с теб.

— Бас държа, че знаеш думите наизуст.

Тя успя да преглътне усмивката и започна да мие зеленчуците.

— Естествено. През един кратък слънчев период на моята младост свирих в рок група.

— Не се и съмнявам. — Престън се спря на Би Би Кинг.

— Водещ вокал и ритъм китара. Казвахме се „Турбос“ — усмихна се Сибил и се приближи до плота. — Джеси, соло китарата, беше луд по колите, затова.

— Ти си свирила на китара?

— Да. Беше една червена „Фендър“. Мисля, че мама все още я пази в детската ми стая. При балетните ми пантофки, химическите колби и стъкленици, скиците от периода, когато исках да стана моден дизайнер и книгите за животновъдство, преди да осъзная, че ако стана ветеринар, ще ми се налага и да умъртвявам животните, а не само да си играя с тях.

Тя остави дъската за рязане на плота и си избра подходящ нож от чекмеджето.

— Това бяха просто търсения.

Очарователно, помисли си Престън. Тази жена бе очарователна.

— Китарата и балетните палци бяха просто търсения?

— Защото не можех да реша каква искам да стана. Всичко, което опитвах, отначало ми беше много приятно. А след това се превръщаше просто в работа. Знаеш ли как да нарежеш чушките?

— Не. Това отнася ли се и за работата, която вършиш сега?

Сибил въздъхна и започна да реже пиперките на тънки ивички.

— Това сега не е просто работа, а много, огромно количество работа, но все още ми доставя удоволствие. Ти не се ли забавляваш, когато пишеш?

— Рядко.

Тя го погледна.

— Тогава защо го правиш?

— Защото не ми позволява да правя нищо друго. Тази работа е единственото ми търсене.

Сибил кимна и започна да избира едри бели гъби.

— Също като майка ми. Никога не е искала да прави нищо друго, освен да рисува. Понякога, когато я гледам да работи, просто виждам колко болезнено е да има вдъхновението, картината пред очите си и да изсмуче всичките си способности и талант, за да го превъплъти върху платното. Ала когато свърши и всичко е чудесно, тя просто грейва. Предполагам от задоволство, а може би от изненада на какво е била способна. Че е успяла да го направи. Вероятно същото е и с теб. — Сибил го погледна и видя, че я наблюдаваше внимателно. — Винаги ли се изненадваш, когато разбера нещо ново за теб? Нещо, което не е на повърхността?

Той сграбчи ръката й, преди да успее да се обърне.

— Ако е така, това означава, че аз съм този, който не те разбира. Сигурно ще продължа да те обиждам, докато се науча да те разбирам.

— Аз съм смешно лесна за разбиране.

— Не. И аз мислех така. Но не бях прав. Ти си лабиринт, Сибил. Със стотици завои, извивки, глухи алеи и неочаквани ъгли.

Лицето й грейна в красива усмивка.

— Това е най-хубавото нещо, което си ми казал.

— Аз съм костелив орех. Ще постъпиш много умно, ако ме изгониш и си заключиш здраво вратата.

— Да постъпя много умно ли? Вече не мога по-умно. — Тя нежно сложи ръка на бузата му. — Струва ми се, че ти си новото ми търсене.

— Докато престане да бъде удоволствие и се превърне просто в ежедневие?

Очите му са толкова сериозни, помисли си Сибил. И той е готов да повярва в най-лошото.

— Макуин, ти вече си ежедневие и все още си в моята кухня. — Сибил се усмихна. — Знаеш ли как да нарежеш морковите на тънки резенчета?

— Не.

— Тогава гледай и се учи. Следващият път ще трябва да поемеш своя дял от готвенето. — Тя изчисти моркова с няколко бързи и опитни движения и стрелна Престън с поглед. — Все още ли съм гола?

— Искаш ли да бъдеш?

Сибил се разсмя и взе чашата си с вино.

 

 

Приготвянето дори на проста вечеря отнема много време, когато се разсейваш с разговор и събеседникът ти отправя дълги, томителни погледи или те докосва нежно. Изяждането дори на скромна вечеря отнема много време, когато седиш и неусетно се влюбваш в човека срещу теб.

Сибил веднага разпозна симптомите — забързаното тупкане на сърцето, изпълващото цялото й същество желание. И когато всичко това е обвито в ефирен воал от замечтани усмивки и леки въздишки, любовта просто е на една ръка разстояние. Сибил се чудеше какво ли щеше да стане, когато само посегнеше…

Много дълго време ти отнема да кажеш лека нощ, когато на прага някой те целува силно и умопомрачително. А още повече време ти трябва да заспиш, когато тялото те боли от копнежи, а мисълта ти е пълна с мечти. Едва когато чу тихия стон на саксофона му, Сибил се усмихна и се остави на музиката да я приспи.