Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (4)

Четвърта глава

Докато рисуваше, Сибил си пееше, пригласяйки на Арета Франклин. Зад нея, през отворения прозорец се промъкваше свежият априлски вятър и удивителният шум от улиците на града в яркия слънчев ден. Светлината обаче не бе по-ослепителна от настроението й.

Тя се обърна към огледалото на стената до нея и се опита да изобрази на лицето си изненада, но единственото, което видя в отражението срещу себе си, беше усмивка. И преди я бяха целували. И преди я бяха прегръщали. Ала ако сравнеше всичко, което можеше да си спомни от предишния си опит в тази област, със зашеметяващата прегръдка на мъжа от отсрещния апартамент, бе все едно да сравни фойерверк с ядрен взрив.

Първото съска, пука, избухва за секунди и ти доставя минута удоволствие. Второто изригва и променя живота на земята за векове напред. Точно това се бе случило и с нея. Прегръдката на Престън Макуин я бе оставила невероятно замаяна за часове напред.

Сибил си припомняше усещането, наслаждаваше се на всеки миг от своето шеметно, лекомислено и съвсем женско поведение. Нима можеше да има на света нещо по-прекрасно от това, да се чувстваш слаба и силна едновременно, глупава и мъдра, объркана и самоуверена? И всичко, което трябваше да стори, бе да затвори очи и да позволи на въображението си да се върне обратно, за да изживее отново преживяното.

Чудеше се какво ли чувства и мисли той. Според нея никой не можеше да остане безучастен при събитие с подобен магнитуд. А в края на краищата, и той като нея бе на кота нула. Не можеше един мъж да целуне една жена по този начин и после да не изпитва никакви странични ефекти. Това страдание обаче, реши тя, докато тялото й тръпнеше, беше силно подценявано.

Сибил се засмя, въздъхна, наведе се над рисунките си и отново запя с Арета Франклин за радостта да се чувства истинска жена.

— Господи, Сиб, та тук е направо хладилник! Ще замръзнеш!

Тя се обърна, цялата сияеща.

— Здрасти, Джоуди! Здрасти, малък сладък Чарли!

Бебето й се усмихна с полузаспала усмивка, а Джоуди отиде до прозореца, като го придържаше седнал на единия си хълбок.

— Седиш точно срещу отворения прозорец. Навън не е повече от десет градуса.

Тя изсумтя и шумно затвори прозореца.

— На мен пък ми е горещо. — Сибил остави молива и се приближи, за да щипне Чарли по бузката. — Не е ли удивително, че мъжете отначало са такива? Малки, сладки и красиви бебета! После те… После стават мъже и се променят в нещо съвсем различно!

— Аха. — Изненадана, Джоуди се намръщи и се вгледа по-внимателно в приятелката си. — Изглеждаш ми странна. Добре ли си? — След което сложи майчински ръка върху челото й. — Нямаш температура. Я си покажи езика!

Сибил се изплези и събра очите си на носа, както правеше, когато искаше да разсмее Чарли. Бебето и този път се заля в смях.

— Не съм болна. Чувствам се великолепно. Чувствам се като човек, спечелил един милион след облагане с данъци.

— Хм! — Още по-заинтригувана, Джоуди прехапа устни. — Ще отида да сложа Чарли да спи, че очичките му се затварят. После ще направя кафе и идвам да ми разкажеш какво става. Защото ми е ясно, че става нещо важно. Не отричай!

— Добре. Ъхъ, добре. — Все още замечтана, Сибил взе червения молив и започна да рисува малки сърца върху парче хартия.

Тъй като се забавляваше, тя нарисува едно по-голямо и в него скицира лицето на Престън.

Има красиво лице, помисли си замечтано Сибил. Стиснати устни, сериозни очи, изсечени черти и гъста тъмна коса. Но устните му ставаха необикновено нежни и красиви, когато се усмихнеше. А очите му изобщо не бяха студени, щом се засмееше.

Харесваше й, когато успяваше да го разсмее. Гласът му звучеше така, сякаш почти бе забравил как се прави това. Можеше да му помогне, засмя се тя и прибави към лицето му и топла усмивка. В края на краищата, нали един от нейните малки таланти беше да кара хората да се смеят. А и след като му помогнеше да си намери някаква стабилна, постоянна работа, той просто нямаше да има повече за какво да се тревожи.

А Сибил щеше да му помогне, за да бъде сигурна, че яде редовно, и то нормална храна. Винаги бе готвила прекалено много само за един човек. И освен това беше сигурна, че ще намери някой приятел с излишен диван, с който да се раздели срещу неголяма сума.

Познаваше доста много хора, с чиято помощ да се завърти колелото и да му се помогне. Той щеше да се чувства много по-добре и по-сигурен, когато се установеше на някаква работа, нали така? Нямаше да бъде като намеса в личния му живот. Това бе специалитет на дядо й. Тя само щеше да помогне на своя съсед.

На своя страхотен и много секси съсед, който можеше така да се целува, че да изпрати жената направо в рая. Ала, естествено, нямаше да направи всичко това за него само заради целувката. Сибил тръсна глава и обърна листа с леко чувство на вина. Не беше ли помогнала на господин Пийбли да си намери добър педикюрист? И никой не го смяташе за неотразим Адонис с ледени очи и страхотно нежни ръце.

Разбира се, че не. Тя беше само една добра съседка. А пък ако имаше някои други облаги… Е, какво от това!

Доволна от плана си, Сибил подви крака под себе си и отново започна да рисува.

 

 

Джоуди сложи Чарли да спи и си помисли, както винаги, че бе най-най-красивото бебе в целия свят. Когато той затвори натежалите си клепачи, тя оправи одеялцето му, сложи любимия му мечо до главичката да го пази и слезе долу, за да спре музиката.

После отиде в кухнята на Сибил и започна да шета из нея, все едно, че беше в собствената си кухня. Направи кафе и го сипа в две големи жълти чаши, после сложи в една чиния две кифли със сладко от боровинки, подреди всичко върху таблата и тръгна към Сибил.

Този ритуал преди обяд беше любимата й част от деня.

През последните няколко години Сибил й беше станала по-близка дори от сестра. Да, точно така, по-близка, замисли се Джоуди и смръщи носле. Собствените й сестри винаги и непрекъснато се хвалеха със съпрузите, децата, къщите си. Какво пък толкова! Всеки можеше да види, че нейният Чък и малкият Чарли бяха къде-къде по-хубави и способни! А Сибил я слушаше. Тя бе до нея в трудния момент, когато трябваше да вземе важното решение да напусне постоянната си работа, за да остане вкъщи да си гледа бебето. Сибил бе неотклонно до нея, когато в началото двамата с Чък изпадаха в паника, че Чарли прокашлял или кихнал. Нямаше по-добра приятелка от нея на този свят. Ето защо Джоуди бе твърдо решена да я види щастлива.

Тя внесе таблата с кафето и кифлите, остави я на масата и подаде на Сибил чашата й.

— Благодаря, Джоуди.

— Страхотна серия си захванала тази сутрин. Не мога да повярвам, че Емили е навлякла шлифер и мека шапка и е проследила тайнствения господин през цяло Сохо. Откъде й е дошло наум да го направи?

— Тя е импулсивно същество. — Сибил си отчупи от кифлата. Бяха свикнали да обсъждат заедно постъпките и поведението на Емили, както и останалите й герои. — И освен това е много любопитна и иска да знае всичко.

— А ти какво направи? Успя ли да откриеш нещо за тайнствения господин?

— Да — въздъхна Сибил. — Казва се Макуин.

— Чух вече това. — Мигновено заинтригувана, Джоуди застана нащрек и посочи с пръст Сибил. — Ти защо въздъхна?

— Не, не съм. Просто си поех въздух и го издишах.

— Да, да, издишала го била! Казвай, какво става!

— Е, добре… Всъщност… — Направо умираше от нетърпение да й разкаже всичко. — Снощи излязохме заедно.

— Каквооо? Излезли сте заедно? На среща? — Джоуди бързо придърпа един стол и се намести удобно на него. — Къде, кога, как? Давай, Сиб! В подробности.

— Добре. И така… — Сибил се обърна към нея и сега стояха с глави, почти допрени една до друга. — Знаеш как госпожа Волински се опитва непрекъснато да ми натрапва племенника си, нали?

— Пак ли? — възмути се Джоуди и завърта изразително очи. — Нима не може да види, че вие двамата абсолютно не си подхождате?

Обичта към приятелката й предпази Сибил от импулса да спомене на Джоуди, че страда от същата избирателна слепота, поради която не вижда колко неподходящи един за друг са и Сибил и Франк.

— Тя го обича, затова. Както и да е, беше ни уредила среща за снощи, а аз не можех да изтърпя подобно мъчение. Но първо трябва да се закълнеш, че няма да кажеш на никого, нито на нея, нито на когото и да било друг.

— Освен на Чък.

— Съпрузите се освобождават от клетвата за пазене на тайна в този случай. Така… Значи аз й казах, че вече имам определена среща и не мога да отида у тях. Тя веднага ме попита с кого. И аз изтърсих „с господин Макуин“.

— Имаше среща с 3-Б?

— Нямах никаква среща. Излъгах я, защото бях объркана и трябваше много бързо да измисля нещо. Знаеш, че когато лъжа, започвам да заеквам. Това беше първото, което ми дойде на езика.

— Трябва да практикуваш по-често. — Джоуди кимна с глава и отхапа от кифлата. — Ако практикуваш, ще свикнеш.

— Може би. И така, след като й казах, осъзнах, че тя цяла вечер ще стои зад пердето и ще дебне, за да види дали наистина ще излезем заедно. Трябваше да направя нещо, за да накарам господин Макуин да излезе с мен. Затова му дадох сто долара и го заведох на вечеря.

— Ти си му платила? — Очите на Джоуди се разшириха, а сетне се присвиха подозрително. — Това е направо умопомрачителна идея! През цялото време, когато съм излизала на срещи, особено през един сушав период в колежа, нали съм ти разправяла, когато бях във втори курс, не съм се сетила за подобен ход. И през ум не ми е минало да предложа на някое момче пари, за да излезе на вечеря с мен. А от къде на къде реши, че сто стигат? Да не би това да е някаква установена цена?

— Не, просто ми се сториха достатъчно. Той няма постоянна работа, както знаеш. И аз реших, че би могъл да използва парите за нещо и да хапне топла храна. Прекарахме чудесно — добави Сибил с усмивка. — Наистина чудесно. Ядохме спагети и си говорихме. Е, говорихме, е силно казано. Всъщност говорих главно аз, тъй като Макуин не каза много.

— Макуин, значи. — Джоуди повтори името му. — Звучи наистина тайнствено. А малкото име? Не знаеш ли първото му име?

— Не го попитах. Както и да е. Слушай нататък, има още. Тръгнахме да се прибираме. Струваше ми се, че го бях разведрила малко, Джоуди. Изглеждаше отпуснат, по-спокоен и някак си дружелюбен. И тогава видях, че колата на Джони Волински е пред къщи и се паникьосах. Реших, че госпожа Волински няма да престане да ми го натрапва дотогава, докато не разбере, че си имам гадже. В този миг ми хрумна да предложа на Макуин още петдесет долара, за да ме целуне.

Джоуди стисна устни и после отпи от кафето си.

— Трябваше да му кажеш, че това влиза в стоте долара.

— Не. Вече бях определила условията, а и нямаше време за нови пазарлъци. Госпожа Волински гледаше през прозореца. И така, той ме целуна, точно там, на тротоара.

— Уха! — Джоуди грабна останалата кифла. — И какво точно направи?

— Просто ме сграбчи и ме вдигна във въздуха, като ме притисна силно към себе си.

— Мили боже! Какъв мъж! Сграбчи те, значи? Направо обожавам да ме сграбчват!

— После стъпих на земята, ала трябваше да се повдигна на пръсти, защото е много висок.

— Аха. — Джоуди задъвка кифлата, като облизваше трохичките от устните си. — Вярно, висок е. И е много добре сложен.

— Наистина. Джоуди. Струваше се ми се, че е като скала.

— О, Господи! — При това стенание Джоуди се хвана за корема. — Давай нататък. Значи остана на пръсти. И после?

— После той просто… Връхлетя.

— Ох! Ох! Първо те сграбчи, после връхлетя! — Навсякъде се разлетяха трохи, докато Джоуди възторжено размахваше ръце. — Това е направо класика! Не всяко момче се държи по този начин обаче. Чък се осмели едва на шестата ни среща. А после се озовахме в моя апартамент и ядохме китайска храна в леглото.

— Макуин наистина си го бива. Съвсем честно ти казвам. После, когато главата ми щеше да се пръсне, той ме сграбчи и само ме гледаше.

— Майко мила!

— И после… Повтори всичко отново.

— Повтори още веднъж? — Развълнувана до сълзи, Джоуди хвана ръката на Сибил. — Направил е дубъл! Господи, знаеш ли, че има жени, които през целия си живот нямат щастието да получат дубъл. Мечтаят си за това, но никога, никога не получават двойна порция от това, което си преживяла.

— И на мен ми беше за пръв път! — промърмори Сибил. — Беше… Страхотно!

— Добре, добре, разкажи ми само за целувката! Каква беше, с устни, и език, и зъби? Кажи, де!

— Беше гореща.

— Ще отворя прозореца. Цялата се изпотих! — Джоуди скочи, отвори широко прозореца и си пое дълбоко въздух. — Значи беше гореща. Много гореща. Продължавай.

— Беше като… Ами все едно щеше да ме разкъса, да ме погълне. Когато цялото ти тяло просто, просто го няма… — Сибил не намираше думи, затова вдигна ръце и ги размаха диво. — А главата ти се върти сякаш на около половин метър над раменете… Не знам как да ти го опиша.

— Опитай се, моля те. — Джоуди я стисна за раменете. — Направо ще се побъркам. Опитай така, по десетобалната система. Каква оценка му даваш?

Сибил затвори очи и се замисли.

— Няма система, по която да го оценя.

— Винаги има оценъчна система. Може да не я приемаш, но има.

— Не, Джоуди, за него няма.

Без да откъсва очи от Сибил, Джоуди отстъпи назад.

— Това е измислица. Големият град си създава митове.

— Ала е вярно — сериозно рече Сибил. — Вярно, приятелко моя, и вече дори е проверено.

— Мили боже! Трябва да седна. — И Джоуди седна, като не откъсваше очи от приятелката си. — Значи той се целува, без да се вмества в каквато и да било скала за целувките. Вярвам ти, Сиб. Хиляди други не биха. Милиони биха казали, че не ти вярват, но аз ти вярвам.

— Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Даваш ли си сметка какво означава това? Той просто те е разбил и край. Никога повече няма да можеш да се целуваш с някой друг, по-слаб от него. Дори десетката ще ти се стори слаба. Винаги ще търсиш някой, който да се целува извън класацията.

— Мина ми през ума. — Истински замислена, Сибил взе отново молива си. — Вярвам, че можеш да изживееш един щастлив и пълноценен живот, някъде между седем и десет, дори и след подобен опит. Човекът стъпи на луната, Джоуди. Пътува във времето и пространството, търси някакви свои други, нови светове, ала само за кратко. Трябва да се върне на земята и да живее.

— Това е много мъдро — промърмори Джоуди и извади кърпичка от джоба си. — И толкова смело.

— Благодаря ти. Но междувременно — добави Сибил с усмивка, — няма нищо лошо в това, да почуквам на отсрещната врата от време на време.

 

 

Тъй като не искаше да изглежда, че го очаква с нетърпение, Сибил прекара цялата сутрин в работа. Не прекъсна рисуването до два часа, когато сметна, че съседът й може да се зарадва, ако изпият заедно по едно кафе, а може дори да се поразходят в слънчевия априлски следобед.

Той наистина по-често би трябвало да излиза навън, реши тя. Да се възползва от възможностите, които предлага градът. Представяше си го как броди из празния апартамент, потиснат от липсата на работа и трупащите се сметки за плащане. Беше сигурна, че ще може да му помогне, поне за това. Нямаше причина да не го препоръча тук-там и да му даде първоначален тласък, за да тръгне. Поне в началото.

Чу звуците на саксофона в мига, в който застана пред огледалото в своята спалня, за да пооправи грима си. Това я накара да потръпне отново. Този възбуждащ звук. Той заслужаваше отдих. Нещо, което да изтрие циничния блясък в очите му. Нещо, което да му докаже, че животът е пълен с изненади. Сибил искаше да му помогне. Искаше тази скрита тъга да бъде прогонена.

В края на краищата, тя го беше развеселила предната вечер, нали? Беше му помогнала да се отпусне. Щом като можеше да го направи веднъж, щеше да може и втори път. Силно искаше да го види да се смее отново, да чуе саркастичните нотки в гласа му, когато подхвърля своите хапливи забележки. Да види как усмивката изгрява на лицето му при някоя нейна фраза или жест, с които успяваше да пробие защитната му черупка.

И ако помежду им прескачаха сексуални искри, какво толкова лошо имаше в това?

Тъкмо си затананика тихичко под носа, когато звънецът на входната врата зазвъня.

— Да?

— Търся Макуин. Вие сте апартамент 3-А, нали?

— Той е в 3-Б.

— Знам, по дяволите. Но защо не отговаря?

— Вероятно не ви чува. Упражнява се.

— Отворете ми, сладурче. Аз съм неговата агентка и много бързам.

— Агентка ли? — зачуди се Сибил. Ако това беше агентката му, Сибил трябваше да я види. Вече си бе помислила за десетина имена, които можеха да му предложат подходяща работа. — Добре. Качвайте се.

Сибил отвори външната врата, след което отвори своята собствена и зачака.

Жената, която излезе от рядко използвания от обитателите на сградата асансьор, имаше вид на преуспяваща делова дама, установи изненадана Сибил, облечена в убийствен червен костюм. Беше тънка и стройна, имаше тъмносини очи, които просветваха интелигентно, и невероятна грива от руса коса на разкошни кичури.

Движеше се с точността на куршум и носеше кожено куфарче, което Сибил веднага оцени, че струва колкото месечния наем на добър апартамент в центъра на града.

Странно, зачуди се тя, защо тогава нейният клиент стоеше гладен и без работа, когато тя можеше да си позволи модни тоалети и скъпи аксесоари?

— 3-А?

— Да, аз съм Сибил.

— Аманда Дрешър. Благодаря, Сибил. Нашето момче не вдига телефона и явно е забравил, че имахме среща в един часа в „Четирите сезона“.

— В „Четирите сезона“? — напълно зашеметена, Сибил се стъписа. — Онзи до парка?

— Защо, знаете ли друг? — засмя се Манди, натисна звънеца на апартамент 3-Б и, доколкото познаваше жертвата си, задържа доста пръста си на него. — Нашият Престън е голям талант, ала мен лично ще ме довърши.

Престън. Трябваше й само една минута, за да се оправи от объркването, да подреди и избистри нещата.

— Престън Макуин. — Сибил въздъхна нечуто, което бе израз на чувството й за предателство и унижение. — „Объркани души“.

— Да, точно така. Това е нашето момче — отвърна весело Манди. — Хайде, хайде, Макуин, отвори проклетата врата. Мислех, че когато реши да отседне в града за няколко месеца, ще имам възможност да поддържам по-нормална връзка с него. Но това се оказа още по-тежко, нещо като бягане с препятствия. А, ето го, че идва.

И двете чуха как ключалката бе превъртяна нервно. После той отвори със замах вратата.

— Какво, по дяволите, искате… А, Манди?

— Пропусна обяда — сряза го тя. — Не отговаряш на телефонните ми обаждания.

— Забравих за обяда. А телефонът не звъни.

— Заредил ли си му батерията?

— Сигурно не. — Престън стоеше на прага и гледаше през коридора към Сибил, която го наблюдаваше с обидени очи и бледо лице. — Влизай. Само ми дай една минута време.

— Вече ти дадох цял час. — Манди хвърли поглед през рамото си, докато влизаше в апартамента. — Благодаря ти, че ми отвори, сладурче.

— Няма нищо. Наистина няма нищо — отвърна Сибил и погледна Престън право в очите. — Копеле такова — процеди тихо и затвори вратата си.

— Има ли къде да седна тук? — попита зад него Манди.

— Не. Да. Горе. По дяволите — промърмори Престън и се презря заради обзелото го чувство на вина. Опитвайки се да го прогони, той също затвори вратата. — Не използвам долния етаж.

— Не се оправдавай. Е, кое е хлапето, което живее в апартамента срещу теб? — попита Манди и остави куфарчето си върху плота в кухнята.

— Никое. Кембъл. Сибил Кембъл.

— Името ми се струва познато. Ами да, разбира се, „Приятели и съседи“. Познавам агента й. Направо е луд по нея. Кълне се, че е единственото нормално и нестрадащо от нервни кризи същество, което някога е срещал. Никога не хленчи, не пропуска срокове, не се глези и в момента му печели купища пари от продажбите на книжки и календари плюс невероятно сполучливата й серия от комикси — тя хвърли към Престън пълен с укор поглед. — Направо се чудя какво ли е да имам клиент, който не изпада в кризи, помни часовете на деловите ни обеди и освен това ми изпраща подаръци за рождените дни.

— Неврозите са част от играта, а колкото за обяда, наистина извинявай.

Раздразнението й премина в тревога.

— Какво става, Престън? Изглеждаш ми разбит. Да не би пиесата да не върви?

— Напротив, върви. И то много по-добре, отколкото очаквах. Просто не съм се наспал.

— Защото непрекъснато свириш на тръбата си, вместо да спиш?

— Не — отвърна той. Защото непрекъснато мисля за жената от 3-А. Бродя из къщата и мисля за нея. Искам жената от 3-А. Жената, която сега несъмнено ме смята за по-долен и от най-гнусното и лепкаво влечуго. — Имах тежка нощ, Манди. Това е всичко.

— Добре. — Въпреки че му беше ядосана, тя искрено се тревожеше за него. Прекоси стаята и разкърши рамене. — Ала ми дължиш един обяд. Какво ще кажеш за едно кафе? Засега?

— Има малко на печката. Беше съвсем топло в шест сутринта.

— Тогава ще направим ново. Аз ще го направя. — Манди отиде зад бара.

След като кафето бе готово, тя го сипа в две чаши и отвори бюфета. Смяташе благоденствието на Престън за част от нейните задължения.

— За бога, Престън, гладна стачка ли правиш? Тук няма нищо, освен остатъци от чипс и нещо, което някога вероятно е било хляб, но сега може да послужа за научен експеримент.

— Не съм пазарувал вчера. — Очите му отново сами се спряха на външната врата, а мисълта му се върна при Сибил. — Обикновено си поръчвам вечеря по телефона.

— По този, който не работи ли?

— Ще заредя батерията, Манди.

— Да видя. Ако се беше сетил навреме, сега щяхме да седим в „Четирите сезона“ и да празнуваме. — Тя се усмихна и се наведе към него през плота. — Сключих договора, Престън. „Объркани души“ ще стане основното събитие в света на киното тази година. Наех продуцентите, които ти искаше, режисьора, който ти искаше, и правото да напишеш сценария. И отгоре на всичко един доста хубавичък и задоволителен хонорар. — Манди спомена седемцифрено число.

— Не искам да го провалят — беше първата реакция на Престън.

— Това ще бъде твоя работа — въздъхна Манди. — Ако само се опитат, ти ще го предотвратиш. Така че хващай се със сценария.

— Не. — Той поклати глава, отиде до прозореца и се опита да възприеме новината. Филмът щеше да промени интимността, която пиесата излъчваше на театралната сцена. Ала щеше да направи творбата му достояние на милиони. А творбата му означаваше много за него. — Не искам да се връщам там, Манди. Не и толкова надълбоко.

Тя взе двете чаши с кафе и отиде до него до прозореца.

— Искаш ли да си консултант?

— Да, това ще ми свърши работа. Можеш ли да го уредиш?

— Мисля, че мога. Е, сега, ако престанеш да се премяташ като циркаджия, може ли да поговорим за това, което пишеш в момента?

Сухият й тон го върна в действителността и Престън сви устни. Остави чашата с кафето на перваза, обърна се и взе финото й лице в ръцете си.

— Ти си най-добрият и сигурно най-търпеливият агент в бранша. Какъв късметлия съм да те имам.

— Не знаеш колко си прав. Надявам се, че си толкова горд със себе си, колкото съм и аз. Ще се обадиш ли на семейството си?

— Остави ми няколко дни да свикна с мисълта.

— Новината ще излезе светкавично в пресата, Престън. Сигурно не искаш да го научат по този начин.

— Не, права си. Ще им се обадя. — Най-сетне той се усмихна. — След като заредя батерията на телефона. Защо не взема да се обръсна и да излезем, за да пием шампанско?

— Ами да, защо не? А, чакай, има още нещо — добави тя, докато той вече се изкачваше по стълбите. — Хубавицата от 3-А? Имаш ли желание да ми кажеш какво става между вас двамата?

— Не съм сигурен, че има нещо за казване — промърмори Престън.

 

 

И продължаваше да не бъде сигурен, когато почука на вратата й късно същата вечер. Но знаеше със сигурност, че трябва да отговори на въпроса, който видя в очите й.

Не че това й влизаше в работата, напомни си той. Не беше я молил да си пъха носа тук и там. Всъщност беше направил всичко възможно да я държи настрани.

До снощи, помисли си Престън и потисна въздишката си. Лошо, много лошо, реши той. Беше просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Не беше преценил правилно нещата. Не биваше да следва импулса си и да тръгва с нея. Не биваше да прави грешката да си позволи удоволствието да бъде с нея. А най-малкото да я целува. Като се сети за това, споменът за устните й се върна, въпреки че Престън не искаше.

Когато Сибил отвори вратата, той беше готов с извинението.

— Виж, извинявай — подзе Престън с най-искрен глас. — Ала това изобщо не беше твоя работа. Хайде да уточним нещата.

Направи опит да влезе, но тя сложи ръка на гърдите му.

— Не те искам тук.

— За бога. Ти започна първа. Може би и аз се хванах, но ти…

— Какво съм започнала?

— Това — рече той, бесен, че му липсват думи. Бесен от изражението на отритнато кученце, което се появи в очите й.

— Добре, аз го започнах. Не трябваше да ти нося курабии. Беше грешка от моя страна. Не трябваше да се тревожа, че си без работа, не трябваше да те водя на вечеря, защото мислех, че нямаш възможност да си я позволиш сам и стоиш гладен от дни наред.

— По дяволите, Сибил!

— Ти ме накара да мисля така. Ти ме накара да мисля, че си някой беден, безработен музикант и съм сигурна, че доста си се посмял тайничко на заблуждението ми. Блестящият и обсипан с награди драматург Престън Макуин, авторът на зашеметяващия бестселър „Объркани души“! Дори се обзалагам, че си учуден, че знам творбите ти. Една празноглавка като мен, която само много говори — тя го бутна с ръка. — Какво би могла да знае една незначителна художничка на комикси за истинското изкуство, в края на краищата? За сериозния театър, за голямата литература! Защо пък да не се посмееш малко за моя сметка? Ти, надут, самозабравил се подлец! — Гласът й пресекна, въпреки че си бе обещала да не го допусне. — А аз само се опитах да ти помогна.

— Не съм те молил за помощ. Нито съм я искал. — Виждаше, че почти бе готова да избухне в сълзи. Колкото повече наближавате този миг, толкова по-бесен ставаше Престън. Знаеше как жените използват сълзите, за да съсипват. Този път нямаше да го позволи. — Моята работа си е лично моя.

— Твоите пиеси вървят на Бродуей. Това ги прави не твои, а публични — отвърна остро тя. — И това не е причина да се преструваш, че си музикант, който само свири на саксофон.

— Свиря на проклетия сакс, защото обичам да свиря на него. Не се преструвам. Ти си си го измислила.

— Ти ме остави да си мисля така.

— И какво от това? Преместих се тук, за да имам малко спокойствие и тишина. За да бъда сам. И първото нещо, което ми се случва, е, че ти ми носиш курабийки. След това ме проследяваш и заради теб прекарвам половината нощ в полицейския участък. После ме молиш да изляза с теб, за да можеш да се измъкнеш от клопката на една седемдесетгодишна бабичка, защото нямаш достатъчно смелост и сили да й кажеш да не се бърка в личния ти живот. И накрая като капак ми предлагаш петдесет долара, за да те целуна.

Унижението докара първата сълза, която бавно се плъзна по лицето й и накара стомахът му да се свие на топка.

— Недей — изтръгна се от него. — Недей започва.

— Да не плача, когато ме унижаваш? Когато ме караш да се чувствам глупава, смешна и да умирам от срам? — Сибил не се опита да избърше сълзите си. Просто го гледаше с огромните си очи, пълни с обвинения. — Извинявай, обикновено не плача. Плача само, когато някой ме засегне.

— Сама си го изпроси. — Трябваше да й го каже, беше сигурен, че е прав. После се обърна и тръгна към своята врата.

— Това са фактите, Престън — рече тихо тя. — Да, фактите са точно такива и ти ги представи правилно и по реда им. Само че пропусна чувствата, които стоят зад тях. Донесох ти курабийките, защото мислех, че можем да бъдем добри съседи и приятели. Вече ти се извиних, че те проследих, ала нищо, извинявам ти се още веднъж.

— Не искам да слушам повече…

— Не съм свършила — рече Сибил с толкова спокойно достойнство, че той отново почувства неопределена вина. — Заведох те на вечеря, защото не исках да обиждам една добра стара жена и защото мислех, че си гладен. Беше ми приятно да бъда с теб и почувствах нещо необикновено, когато ме целуна. Мисля, че ти също го почувства. Така че, ти си прав. — Тя кимна студено, въпреки че по бузата й течеше сълза. — За всичко съм си виновна само аз. Надявам се, че си си спестил всички чувства, които са ти необходими за работата и пиесите. И че ще можеш да намериш начин да ги изразиш в тях. За живота те не са ти нужни. Съжалявам те, Престън. И извинявай, че нахлух неканена в твоята светая светих. Няма да го направя никога повече.

Преди да реши какво да й отговори, Сибил затвори вратата. Той чу как ключът се превъртя с ужасно скърцане, което прониза душата му. Обърна се и влезе в своя апартамент, като също заключи вратата след себе си.

Ето на, получи си това, което искаше, каза си Престън. Тишина. Спокойствие. Самота. Тя няма повече да почука на вратата ти и няма да прекъсне мислите ти. Няма да те разсее и разсмее, да те въвлече в чувства и мисли, които не искаш да изпитваш. Чувства, с които не знаеш какво да правиш.

И той застана в празната стая, изтощен като след буря и бесен на себе си.