Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (3)

Трета глава

Когато главата й беше пълна със сцени и хора, Сибил можеше да работи, докато пръстите на ръцете й се схванеха от умора и повече не можеха да държат нито молив, нито четка.

Целият следващ ден тя изкара единствено на курабии и диетични безалкохолни напитки, които, според нея, щяха да неутрализират калориите, погълнати с курабийките. Върху хартията, лист след лист, Емили и нейната приятелка Кари, която през последните няколко години започваше все повече да прилича на Джоуди, правеха планове и търсеха начини да разкрият тайните на мистериозния господин.

Смяташе да го нарече Куин, но след още няколко серии. Рано беше да разкрива самоличността му.

Цели три дни Сибил почти не напусна работната си маса. Джоуди имаше ключ, така че дори не беше необходимо да тича и да отваря всеки път, когато решеше да я посети. А самата Джоуди винаги беше много доволна, ако отвореше вместо Сибил вратата на госпожа Волински или на който и да било от съседите, решили да позвънят.

Така че на третата вечер в апартамента се бяха събрали достатъчно много хора за едно малко импровизирано парти, докато Сибил довършваше оцветяването на последната си голяма неделна серия.

Някой беше пуснал уредбата. Музиката бе силна, но не й пречеше. От долния етаж се чуваха гласове, смях и разговори, ала и те не й пречеха. По някое време чу възгласи като за поздрав, сякаш някой нов гост беше пристигнал току-що.

Тя подуши миризмата на пресни пуканки и си помисли дали някой ще се сети да й донесе малко и на нея.

Отдръпна се леко назад и заразглежда направеното. Не, наистина не притежаваше остротата на бащиното си око, нито гения на майка си. Но все пак притежаваше „приятен малък талант“, както се бе изразил съседът.

Имаше бърза и талантлива ръка. Можеше да рисува. И то достатъчно добре, намуси се Сибил, ако имаше настроение. Комиксите й дадоха поле за действие и възможност да прави собствен анализ на обществения живот.

Може би никога нямаше да задълбае в по-болезнени проблеми или да обърне саркастичното си перо към политиците. Ала сега знаеше, че рисунките й карат хората да се смеят. Те ги забавляваха, правеха им компания, докато пиеха сутрешното си кафе или през ленивите им неделни следобеди. А това, макар и малко, я правеше щастлива, реши тя и постави името си под рисунката.

Ако оня Макуин от 3-Б си мислеше, че лековатата му забележка за таланта й я беше засегнала, много се лъжеше. Защото Сибил бе напълно доволна от приятния си малък талант да рисува това, което иска и може.

Цялата зачервена от успешната работа, която свърши през последните три дни, тя вдигна слушалката на телефона, който звънеше.

— Ало?

— О, най-сетне да чуя едно доволно момичешко гласче!

— Дядо! — Сибил се облегна на стола си и отпусна схванатите мускули на раменете си. — Да, аз съм наистина едно много доволно момиче и на света няма никой друг, с когото да искам да говоря, освен теб.

Всъщност Дениъл Макгрегър не й беше точно дядо, но това не пречеше на никой от двамата да приема нещата като такива. Любовта и привързаността бяха над обстоятелствата.

— Така ли? Тогава защо не ми се обаждаш, нито на мен, нито на баба си? Знаеш как се тревожи за теб, откакто отиде да живееш съвсем сама в този огромен и ужасен град!

— Сама? — Развеселена, Сибил отдалечи телефона от ухото си, така че звуците от първия етаж да достигнат до слушалката в Хайанис Порт. — Това, което чуваш, на сама ли ти прилича?

— Къщата ти отново ли е пълна с хора?

— Така изглежда. Дори не знам кои са. Как си? Как са другите? Разкажи ми всичко! Моля те!

Тя се отпусна, щастлива, че може да побъбри с него за семейството, за своите лели и чичовци, за братовчедите, за бебетата.

Слушаше и се смееше, от време на време подхвърляше по някоя забележка и истински се зарадва, когато той й каза, че планира да събере отново цялото семейство през лятото.

— Чудесно! Нямам търпение да видя всички отново! Струва ми се, че е минал цял век, откакто Иън и Нейъми се ожениха миналата есен. Липсваш ми.

— Ами тогава защо трябва да чакаш чак до лятото? В края на краищата си на една крачка от нас. Ела.

— Може би ще те изненадам.

— И аз имам една изненада за теб. Обзалагам се, че все още не си чула, че малката Нейъми чака бебе. Под коледната елха ще си имаме още една рожба тази година.

— О, дядо! Това е чудесно! Ще им се обадя веднага тази вечер. А след като Дарси и Мак чакат дете всеки момент, ще дундуркаме доста бебета тази Коледа!

— Щом толкова много обичаш бебета, защо не вземеш да се погрижиш и за едно свое собствено, а, момиченце?

Това беше стара тема на разговор между тях и забележката му я накара да се усмихне.

— Дядо, нали всичките ми братовчеди си вършат така добре работата!

— Я не ме баламосвай! Те може и да си я вършат тяхната, ала това не значи, че ти трябва да занемариш своята, момиченце! Макар да си Кембъл по рождение, в сърцето си си Макгрегър.

— Е добре, тогава ще се предам и ще се оженя за Франк.

— Кой, оня с рибешката уста ли?

— Не, той само се целува като риба. И освен това… Да, де, същият, с рибешката уста. Ще ти произведем една дузина хлапета.

— Да, да! На теб ти трябва мъж, а не пъстърва, издокарана в италиански костюм. Мъж, в чиято глава да не се въртят само долари и центове. Да има нещо повече, да разбира от изкуство и да бъде достатъчно сериозен, че да те предпазва от неприятности и беди.

— Аз мога и сама да се пазя — напомни му Сибил, но реши, че ще бъде най-добре да не му споменава за последния инцидент на улицата. — Освен това баба не ми позволи да те взема с мен, така че сега чезна тук сама в големия, лош град.

Дениъл се засмя доволно.

— От всички мъже в този ужасен град все ще се намери някой, който да ти хареса. Нали все пак излизаш от време на време? Не седиш по цял ден в къщи да рисуваш смешните си картинки!

— Само напоследък, ала това е, защото хванах една гореща тема и трябва да я направя. В апартамента срещу моя дойде нов наемател. Един такъв начумерен и саможив. Ама наистина ти казвам, направо си е груб и неучтив. Мисля, че не работи, освен че свири на саксофон понякога в един малък бар няколко преки по-надолу от блока ни. Той е просто идеалният прототип за съсед на Емили.

— Така ли?

— Да! Стои си по цял ден сам в апартамента, не говори с никого. И се казва Макуин.

— Ако не говори с никого, откъде знаеш, че се казва Макуин?

— Дядо! — Тя се усмихна. — Можеш ли да си помислиш, че няма да заговоря някого, ако си го намисля? Не че успях да го накарам да се разприказва, след като го натъпках с моите курабийки, но поне измъкнах името от устата му.

— И как изглежда този съсед, момиченце?

— Много добре. Много, много добре. Емили направо ще се побърка.

— Емили? Наистина ли? — Дениъл се разсмя в другия край на жицата.

След като научи всичко, което искаше да чуе от своята внучка, той се обади още веднъж. Сумтеше и разглеждаше ноктите си, в очакване на отговор. Когато Престън вдигна телефона, възрастният човек доволно се усмихна.

— Да, моля!

— Както обикновено, много любезен, Макуин. Винаги, когато те чуя, гласът ти стопля сърцето ми.

— Господин Макгрегър! — Не можеше да сбърка този шотландски акцент.

Настроението му рязко се промени и Престън се усмихна топло, след което бутна компютъра встрани.

— Позна. И как се чувстваш в апартамента?

— Достатъчно добре. Трябва още веднъж да ви благодаря, че ми позволихте да го използвам, докато жилището ми е в ремонт. Никога не съм бил способен да работя, когато около мен има много хора. — Той се намръщи, защото през съседната стена до него долиташе шум, смях и музика. — Не че в момента тук е тихо и спокойно. Съседката ми явно празнува нещо.

— Сибил? Тя ми е внучка, нали ти казах. Много общително дете.

— Да, казахте ми. Не мислех, че ви е точно внучка.

— Така е, ала аз я приемам като внучка. Всъщност по непряка линия. Защо не прекъснеш работата си и не се присъединиш към тях, момчето ми?

— О, не, благодаря. — Предпочиташе да изпие препарат за отпушване на канали. — Струва ми се, че жителите на цялото Сохо са се събрали оттатък. Тази ваша къща, господин Макгрегър, е пълна с хора, които говорят повече, отколкото ядат. А вашата внучка се очертава като първенец измежду всички.

— Много общително дете, нали ти казах. Като зная, че си наблизо, в отсрещния апартамент, и се чувствам по-спокоен. Ти си разумен човек, Макуин. Мисля, че няма да ми откажеш, ако те помоля да я държиш под око. Тя понякога е доста наивна и аз се тревожа за нея.

Престън си представи сцената на улицата, как за секунда се справи с нападателя си и го просна на земята с точността на боксьор от лека категория и се засмя.

— На ваше място аз не бих се притеснявал.

— Добре, но бих искал да знам, че ти си наблизо. Такова хубаво младо момиче като Сибил… Хубава е, нали?

— Като пъпка на роза.

— А също така и много умна. И отговорна, въпреки че изглежда сякаш преминава най-безгрижно през живота си като еднодневна пеперуда. Не може да си безмозъчен безделник и да правиш тези смешни комикси ден след ден, нали? Трябва да си творец, художник и достатъчно практичен. Ала ти ги разбираш тези работи. Да пишеш пиеси не е лесна работа.

— Не е. — Престън разтърка очи, зачервени и уморени от непрекъснатата работа с компютъра. — Никак дори.

— Ти имаш талант, Макуин, рядък талант. Възхищавам ти се.

— Понякога имам чувството, че е проклятие. Но го приемам, къде ще ходя.

— Трябва да излизаш по-често, да се разведряваш, да целунеш някое момиче. Не че разбирам много от писане, въпреки че имам двама внука, които си вадят хляба точно с това, и то доста добре. Трябва да се възползваш от големия град сега, преди отново да се върнеш в крепостта си и да заключиш вратите на къщата.

— Може би ще ви послушам.

— О, още нещо, Макуин. Ще ми направиш голяма услуга, за което ще ти бъда безкрайно благодарен, ако не споменаваш пред Сибил, че съм те помолил да я наглеждаш. Тя е много непокорна и свободолюбива и сигурно ще побеснее от това. Ала баба й много се тревожи, направо е болна заради нея.

— Няма да чуе нито дума от мен — обеща Престън.

След като шумът оттатък стана непоносим и започна да го подлудява, той стана и излезе. Отиде в клуба, но откри, че това не му подейства успокояващо, нито прогони мислите, които се въртяха в главата му.

Много лесно си представи Сибил, седнала на масата в дъното, с брадичка, подпряна на ръцете, с извити устни и замечтани очи. Беше нахлула и окупирала едно от най-ревниво охраняваните кътчета в мозъка му, а Престън ожесточено се съпротивляваше.

Клубът на Делта бе едно от неговите спасителни убежища. Много често беше шофирал чак от Кънетикът до Ню Йорк само за да застане до Андре на сцената и да посвири, така че всичкото напрежение, събирано през деня, да се разтопи и да излезе от него заедно с музиката.

След това можеше или отново да се върне у дома си, или да отиде в задната стаичка на клуба, да легне на малкия диван и да спи до сутринта.

В клуба никой не му досаждаше, нито искаше от него нещо, което той не можеше да даде.

Ала сега, откакто Сибил беше идвала тук, Престън непрекъснато поглеждаше към онази крайна маса и се чудеше дали тя отново ще се появи. Да го погледне с огромните си зелени очи!

— Човече — рече Андре, като спря, за да отпие голяма глътка вода от чашата, която стоеше върху пианото. — Тази вечер ти не свириш блус. Направо го създаваш и преживяваш.

— Да, има нещо такова.

— От опит знам, че обикновено причината е жена. В повечето случаи.

Престън поклати глава и вдигна отново саксофона към устата си.

— Не е жена. Работата ми е виновна.

Андре само сви устни, докато Престън засвири и музиката му бе страстна и задъхана като човешки пулс.

— Ти казваш така, братко. Ама кой знае дали е вярно.

Прибра се в къщи около три след полунощ, готов да почука на вратата на Сибил и да помоли за тишина. Беше обаче разочарован да открие, че партито вече бе свършило. Откъм нейния апартамент не идеше нито звук. Беше тихо.

Той влезе в своя, затвори и си каза, че би могъл да се възползва от тишината. След като си направи кафе, което бе достатъчно силно, че да го накара дори да танцува, седна пред компютъра, при своята пиеса, и се върна при героите си, които бяха съсипали живота си, защото не можеха да достигнат до сърцата си. Нито да ги отворят и простят.

Когато спря да пише, слънцето беше изгряло. Неочакваната енергия, която го беше обзела снощи, се бе изпарила. Но Престън реши, че това бе първата добре свършена работа от седмица насам. Затова я отпразнува, като се хвърли по очи в леглото и напълно облечен заспа.

После започна да сънува. Сънува едно красиво лице, обрамчено с бляскава кафява коса, огромни очи с цвят на перести папратови листа и дълги мигли. Сънува глас, който ромолеше като поточе.

„Защо всичко трябва да бъде толкова сложно и сериозно“, запита го тя със смях, докато обгръщаше с ръце раменете и после врата му.

„Защото животът е сериозно нещо.“

„Това е само едната страна на монетата. И то само на една монета. А има толкова много други монети. Няма ли да танцуваш с мен?“

Вече танцуваха. Бяха при Делта и макар да беше празно, музиката свиреше, тиха и вълнуваща.

„Няма да те държа под око. Не мога да си го позволя.“

„Но ти вече го правиш.“

Главата й докосна брадичката му. Когато тя я вдигна и докосна леко с езика си устните му, той почувства как кръвта му кипва.

„Това не е всичко, което искаш да направиш с мен, нали?“

„Не те искам.“

Тогава Сибил се разсмя, с оня свой прозрачен като въздуха смях, лек и пенлив като шампанско.

„Но какъв е смисълът да лъжеш в собствените си сънища, попита го тя. Можеш да правиш с мен всичко, което поискаш в сънищата и мечтите си. Това няма значение.“

„Не те искам“, отново каза той и в същото време я привлече към себе си и двамата се свлякоха на пода.

Тогава се събуди, целият плувнал в пот, увит с чаршафите, объркан, учуден и, когато главата му се проясни, изненадан.

Това момиче беше истинска заплаха, реши Престън. И единственото нещо, което отразяваше донякъде действителността в неговия мъчителен еротичен сън бе, че той не я искаше.

Престън разтърка с ръце лицето си и погледна часовника на китката си. Беше около четири след обяд. Осъзна, че за пръв път бе спал повече от осем часа почти от седмица насам. Е, как тогава нямаше да бъде на края на силите си?

Слезе бавно в кухнята, изпи остатъка от снощното кафе и след като претършува бюфета, намери единствената кифла, която все още изглеждаше подходяща за ядене. Явно трябваше да излезе и да напазарува малко продукти.

Той прекара около час в механични упражнения с гирите, защото знаеше, че ако седи само пред компютъра, тялото му ще загуби силата и еластичността си. Доволен, че потта, която този път се лееше от него, не беше плод на еротичните му фантазии, Престън остана цели двадесет минути под горещия душ и се избръсна за пръв път от три, не, от четири дни насам. Помисли си, че би било най-добре да излезе и да си купи истинска храна, което би било една добра промяна на ежедневието му. Ала трябваше да преглътне досадното и уморително обикаляне на пазара. Напълно облечен, гладко избръснат и свеж, той отвори вратата.

Пред него стоеше Сибил, която тъкмо посягаше към звънеца, за да му позвъни.

— О, слава богу, че си си в къщи!

Настроението му се промени, а мисълта му се върна светкавично към съня и телата им на пода в бара.

— Какво?

— Трябва да ми направиш една услуга.

— А, не! На мен тия не ми минават!

— Но това е много важно и спешно! — Тя го хвана за ръката, преди да успее да се отдръпне. — Въпросът е на живот и смърт. Моят живот и може би смъртта на племенника на госпожа Волински. — Джони. Защото един от нас ще умре, ако трябва да изляза с него. Затова й казах, че имам среща тази вечер.

— И си мислиш, че това ще ме заинтересува, защото…

— О, я не бъди толкова груб, Макуин. Аз съм една отчаяна жена. Виж какво, тя дори не ми даде възможност, нито време да помисля. Аз съм ужасна лъжкиня. В смисъл, че не лъжа често, затова съм много слаба в лъжите. Попита ме с кого ще излизам и понеже нищо друго не ми дойде наум, изтърсих, че с теб.

Когато му каза, че е отчаяна, Сибил наистина го мислеше. Затова сега стоеше пред него и препречваше пътя му.

— Виж какво, хлапе. Хайде да изясним един прост факт. Това не е мой проблем.

— Да, вярно, мой е. Трябваше просто да измисля нещо, защото госпожа Волински ме хвана, когато работех и умът ми беше зает с нещо друго. — Сибил вдигна ръце, прекара ги през косата си и я остави така, леко поразрошена. — Тя ще ме проследи, не разбираш ли? Защото ще иска да бъде сигурна дали наистина сме излезли тази вечер заедно.

Вдигна пръсти и започна да разтрива слепоочията си, сякаш за да стимулира мисленето си.

— Виж! Единственото, което трябва да направиш, е да излезеш оттук с мен, като се преструваш, че това е най-обикновена среща. Ще отидем някъде, ще изпием по едно кафе, ще прекараме няколко часа и ще се върнем. Обаче заедно, защото иначе ще разбере, ако не се приберем заедно. Тя знае всичко. Ще ти дам сто долара.

Последното изречение го стресна. Абсурдността на цялата ситуация го смая и той закова на прага.

— Ще ми платиш сто долара, за да изляза с теб?

— Е, не е точно така. Но почти. Знам, че парите са важни за теб и това ще бъде нещо като компенсация за загубеното време. Сто долара, Макуин, само за няколко часа. Кафето е от мен.

Той се облегна на стената и я изгледа втренчено. Всичко беше толкова смешно, че направо забрави колко беше и абсурдно.

— Без пай?

В смеха й се почувства нотка на облекчение.

— Искаш и пай ли? Добре, ще го имаш.

— Къде са парите?

— А, парите, да… Почакай малко.

Сибил изтича в своя апартамент. Чуваше се как тича из стаите и блъска вратите.

— Почакай само няколко минутки, моля те! Да се пооправя малко — извика отвътре тя.

— Времето тече, хлапе.

— Добре де, добре. Къде, по дяволите, е проклетото портмоне… Ох, ето го. Само две минути, две съвсем кратки минутки! Не искам да ми каже после, че не съм си била сложила дори червило.

Престън я остави. Знаеше, че щом бе казала две минути, значи толкова щяха да бъдат. Когато се върна, видя, че бе обула друг чифт от онези високи смешни обувки, устните й бяха изрисувани с тъмнорозово червило и на ушите й се люлееха обици. Отново неподходящи за тоалета, отбеляза на себе си той, докато Сибил му пъхаше в ръката стодоларова банкнота.

— Наистина съм ти много, ама много благодарна. Колко глупаво изглежда всичко! Ала не мога да накърня чувствата на старата жена, това е всичко. Нали разбираш?

— Значи чувствата й струват сто долара, според теб, така ли? Е, това си е твоя работа — развеселен Престън пъхна банкнотата в джоба си. — Да вървим. Гладен съм.

— О, гладен ли си? Тогава ще те заведа на вечеря. Има едно ресторантче, точно зад ъгъла. Правят страхотни спагети. Обичаш ли спагети? Ето, сега! Преструвай се, че не знаеш, че ни наблюдава — промърмори тихо Сибил, докато прекосяваха фоайето на сградата. — Просто трябва да изглеждаш естествено. Хвани ръката ми, моля те!

— Защо?

— Моля те, в името на бога! — Тя сграбчи ръката му и я стисна здраво, след което му се усмихна лъчезарно. — Нали излизаме на среща, нашата първа среща. Опитай се да изглежда така, все едно, че сме много щастливи.

— Ти ми даде само сто долара — напомни й той и се изненада, когато Сибил се усмихна.

— Господи, ти си бил голяма работа! Наистина голяма работа! Хайде, ще ти купя топла храна и ще видя дали това няма да подобри настроението ти. Откога не си ял супа?

Така и стана. Трябваше да бъде много по-силен, отколкото беше, за да устои на огромната порция спагети с домашен сос и кюфтенца, които сложиха пред него, както и на слънчевото присъствие на Сибил.

— Много е вкусно, нали? — попита тя, докато го наблюдаваше как поглъща храната с нескрито удоволствие. Бедният човек, помисли си Сибил, сигурно не е ял истинско ядене цяла седмица. — Винаги, когато идвам тук, преяждам. Сервират колкото за шест прегладнели като вълци подрастващи момчета. Аз накрая си вземам останалото за вкъщи и имам достатъчно ядене за другия ден. Можеш да ми помогнеш, като вземеш моята храна за теб.

— Добре — съгласи се Престън и напълни чашите им с червено вино.

— Знаеш ли, обзалагам се, че в този град има поне десетина клубове, които ще се изпопребият да те наемат да свириш.

— Какво?

— Говоря за саксофона ти.

Тя му се усмихна и това го накара да спре очи върху устните й, които го изкушаваха и учудваха едновременно. Трапчинката отново се появи на бузата й.

— Ти си много добър музикант. Не мога да си представя, че няма да си намериш работа в най-скоро време.

Развеселен, той вдигна чашата си. Сибил явно го мислеше за безработен музикант. Много добре. Защо пък не? Ще я остави да си го мисли.

— Късметът идва и си отива.

— Имаш ли нещо против да свириш на частни сбирки. — Въодушевена, тя се наведе напред над масата. — Познавам много хора, които често правят подобни сбирки.

— Обзалагам се, че познаваш в твоя малък свят.

— Мога да те препоръчам на много от тях. Обичаш ли да пътуваш?

— Къде трябва да ходя?

— Някои от роднините ми имат хотели. Атлантик сити не е много далеч. Сигурно нямаш кола.

Престън имаше чисто ново порше, което държеше в гараж в града.

— Нямам.

Сибил се засмя и загриза коричка хляб.

— Няма значение, не е трудно да се добереш от Ню Йорк до Атлантик сити и с обществен транспорт.

Колкото и забавно да беше, Престън си помисли, че щеше да бъде по-добре я спре навреме.

— Сибил, не се нуждая от никой, който да оправя живота ми.

— Ужасен навик имам! — Без ни най-малко да се докачи, тя разчупи хляба на две и му подаде едното парче. — Непрекъснато се забърквам в нещо и с някой. После се ядосвам, когато другите правят същото с мен. Като госпожа Волински, последният председател на клуба „Да намерим на горката Сибил хубав млад мъж“. Направо ме побърква!

— Защото ти не искаш хубав млад мъж, затова ли?

— О, предполагам, че евентуално някой ден ще поискам. Когато произхождаш от голямо семейство като моето, се предполага, че сигурно ще поискаш да си имаш свое собствено такова. Но това е далечна работа. Много време има дотогава. Харесва ми да живея в града, харесва ми да правя това, което искам. Мразя да спазвам определена програма или часове за това или онова, което обяснява защо нищо не може да се сравни с рисуването. Не че рисуването не е работа или, че не изисква дисциплина, ала това си е моята работа и моето време. Както твоята музика, предполагам.

— И аз така предполагам. — Неговата работа рядко беше удоволствие, докато нейната явно беше. Виж, музиката му доставяше наистина удоволствие.

— Макуин! — Сибил се усмихна и побутна настрани своята чиния с храна с мисълта, че като му я остави, той ще има достатъчно ядене до края на седмицата. — Кажи ми, колко често ти се случва да се отпуснеш и да кажеш повече от три изречения едно след друго по време на разговор?

Престън ядеше мълчаливо последното парче от кюфтенцето си и я наблюдаваше. После неочаквано проговори.

— Обичам месец ноември. През ноември говоря много. Това е един преходен месец, който ме кара да се чувствам философски настроен.

— Точно три изречения. При това свързани. — Тя се разсмя. — Имаш изключително тънко чувство за хумор. — Облегна се назад и въздъхва. — Искаш ли десерт?

— Позна. Искам, разбира се.

— Ала нека да не поръчваме „тирамису“, защото ще се изкуша да ти поискам една хапка, след това още една, после ще ти задигна поне половината и ще изпадна в кома.

Без да откъсва очи от нея, той повика сервитьорката с вид на човек, свикнал да дава заповеди и поръчки. Това доста изненада Сибил. След като беше безработен и беден, откъде имаше подобни навици?

— „Тирамису“ — нареди Престън на момичето. — И две вилици. — Което накара Сибил да се залее в смях. — Искам да видя дали когато изпаднеш в кома, ще спреш да говориш.

— Няма. — Тя се потупа по гърдите, сякаш смехът продължаваше да напира и бълбука вътре в нея. — Говоря дори когато спя. Сестра ми се опитваше да ме превъзпита, като слагаше възглавница върху главата ми.

— Сестра ти започва да ми харесва.

— Ейдрия е страхотна. Предполагам, че е точно твоят тип жена. Хладна, интелигентна и блестяща. Има художествена галерия в Портсмут.

Той реши, че могат да довършат бутилката вино. Беше много хубаво „Кианти“, мина през ума му, което вероятно бе причината да се чувства така приятно отпуснат и свободен, както не беше се чувствал от седмици наред. Не, може би от месеци, поправи се Престън. Или от години.

— Е, ще ме запознаеш ли с нея?

— Тя сигурно ще те хареса — реши Сибил, оглеждайки го над чашата си, докато виното леко шумолеше в главата й, от което й бе приятно. — Ти изглеждаш страхотно по един небрежно-елегантен начин. Свириш на музикален инструмент, което ще допадне на любовта й към изкуството. И освен това си прекалено нахакан, за да се отнасяш с нея като към кралица. Което правят доста мъже.

— Така ли? — промърмори той и осъзна, че разговорът им продължаваше вече доста време и на него никак не му се искаше да го прекъсва.

— Да, защото е много красива. Мъжете просто не могат да й устоят. А най-лошото е, че тя се дразни, когато си гълтат езика, щом я видят, и обикновено ги изхвърля като мръсни котета. Сигурно и тебе ще те изхвърли, след като разбие сърцето ти — добави Сибил и направи изразителен жест с чашата си. — Но това може да ти бъде от полза.

— Аз нямам сърце — забеляза Престън, когато сервитьорката донесе десерта. — Мислех, че вече си го установила.

— Сигурна съм, че имаш. — Сибил взе вилицата си с въздишка и си отчупи първото парченце от сладкиша, след което издаде дълъг стон на удоволствие. — Имаш, ала си го зазидал зад дебели железобетонни стени, така че никой не може да стигне до него. О, Господи, не е ли прекрасно? Не ми позволявай да ям повече, само това парченце, чу ли?

Ала той я гледаше и се чудеше как малката лунатичка от отсрещния апартамент бе успяла да прозре в него толкова точно, толкова безпогрешно точно! А онези, които твърдяха, че го обичат, никога не бяха успели да го проумеят.

— Защо го каза?

— Какво? Нали те помолих да не ми позволяваш да ям повече от това? Ти си садист!

— Добре. — Престън придърпа чинията към себе си. — Това е мое — обяви той. И започна да яде остатъка от десерта.

Наложи се да я боцне само веднъж с вилицата, когато тя се опита да си открадне едно парченце.

— Е, беше ми приятно. — Сибил сложи ръката си в неговата, когато приближиха къщата. — Наистина. Беше много по-забавно, отколкото да прекарам вечерта с Джони, който непрекъснато щеше да се опитва да пъхне ръката си под полата ми.

Кой знае защо, картината, която си представи, го ядоса. Но Престън само погледна към краката й.

— Ти не си с пола.

— Знам. Не бях сигурна дали ще успея да се спася от тази среща, затова машинално се облякох по този начин. С предпазна цел.

Яркожълтите панталони му се сториха много по-секси, отколкото която и да било пола.

— А защо просто не фраснеш едно кроше на Джони, както направи с нападателя си онази вечер?

— Защото госпожа Волински го обожава и аз не мога да й обясня, че това прекрасно в нейните очи същество има ръце на маймуна.

— Мисля, че това е доста объркана метафора, ала иначе картината ми се изяснява. Значи си слаб противник.

— Не съм.

— Си — отвърна той, преди да усети, че бе затънал дълбоко в детинската игра. — Позволяваш на приятелката си Джоун…

— Джоуди — поправи го тя.

— Добре, нека да е Джоуди. Та, значи, позволяваш да те сватосва с братовчед си. Позволяваш на старата дама от първия етаж да ти навира племенника си с бързите ръце и Бог знае на колко още други приятели да ти слагат ненужните си роднини в скута ти. Само защото не можеш да им кажеш: „Я се разкарайте! Мога и сама да се оправя!“.

— Те го правят за мое добро.

— Бъркат се в живота ти. Няма значение какви са мотивите им.

— О, и аз не знам. — Сибил въздъхна и се усмихна на младата прегърната двойка, която пресече улицата. — Да вземем например дядо ми. Той не ми е съвсем дядо, ако трябва да бъдем точни. Свекър е на татковата сестра, леля Шелби. А по майчина линия тя е братовчедка на съпрузите на неговите други две деца. Малко е сложно, ако се замислиш.

— Което ти не правиш.

— Точно. Дениъл и Ан Макгрегър и моите родители са оплетени със спираловидни роднински връзки, в които да не задълбаваме. Леля ми Шелби е женена за техния син Алън Макгрегър. Сигурно си чувал имената им. Той живя известно време в Белия дом.

— Да, това име ми е познато.

— А моята майка, чието моминско име е Дженвиев Грандо, е братовчедка на Джъстин и Даян Блейд, които са женени съответно за другите две деца на Дениъл и Ан. — Сирина и Кейн Макгрегър. Така че, в крайна сметка, Дениъл и Ан са ми дядо и баба. Сега ясно ли ти е?

— Горе-долу. Само забравих защо започна да ми обясняваш всичко това.

— И аз забравих. — Тя леко се засмя и го хвана по-здраво под ръка, за да запази равновесие. — Сигурно пих повечко вино — обясни Сибил. — Я чакай да помисля. Ами да, сетих се. Заради бъркането в живота. Говорехме за намесата на чужди хора в живота ни — нещо, по което моят дядо, Дениъл Макгрегър, е абсолютен шампион. Когато стане дума за сватосване, няма равен на себе си. За него просто няма никакви пречки. Истински факир, казвам ти, Макуин. Имам…

Тя спря и започна да брои на пръсти.

— Ами, мисля, че имам седем братовчеди, които е успял да сватоса и ожени. Просто е ужасен. Всъщност направо е уникален. Намисли ли си нещо, край, смятай го за свършено.

— Какво имаше предвид с думата „сватоса“?

— Дядо има дарбата да подбира хората, да намира най-подходящите един за друг. Не ме питай как го прави, но досега не е сбъркал нито веднъж. И наглася нещата така, че те да се срещнат, да се съберат заедно и после оставя на природата да си свърши работата. И докато се усетят, вече чуват сватбените камбани и бутат бебешката количка. Снощи ми каза, че братовчед ми Иън и жена му Нейъми чакат първото си бебе. Те се ожениха миналата есен. Този човек е невероятен!

— Никой ли не му е казал да не си пъха носа където не трябва?

— Разбира се, непрекъснато му го казват. — Сибил вдигна глава и се засмя. — Изобщо не им обръща внимание. Мисля, че сега на мушката му са Ейдрия или Мел. На брат ми Матю ще даде още малко време.

— А на теб?

— О, аз съм прекалено ловка за него. Знам всичките му номера и нямам намерение да се влюбвам поне още дълги години. А ти? Бил ли си вече там?

— Къде?

— В света на любовта, Макуин. Не се прави, че не разбираш.

— Любовта не е място, а състояние на духа. И там няма нищо.

— Напротив, мисля, че има — отвърна замечтано тя. — Евентуално. — В този миг Сибил спря и го дръпна. — О, по дяволите! Това е колата на Джони. Значи все пак е дошъл от Ню Джърси. Какво ще правя сега? Аха, имам един план. — Тя се завъртя и разтърси глава, за да я прочисти от виното. — Не трябваше да пия онази последна чаша, ала все още владея положението.

— Не се и съмнявам, хлапе.

— Знам, че ме наричаш така, за да се чувстваш голям и надменен, но това няма значение. Трябва да изминем само още няколко крачки и ще бъдем точно пред нейните прозорци. Нали?

— Не е лесно, ала ще гледам да се справя.

— Много ми харесва твоето саркастично чувство за хумор. Както и да е. Така е добре, дори чудесно. Значи, заставаме точно пред прозорците, защото тя ще наднича. Хващам се на бас. Всеки миг пердето й ще трепне. Гледай!

И тъй като му беше забавно, а също така и приятно как Сибил се притиска до него, Престън хвърли един поглед над главата й към прозорците на госпожа Волински.

— Позна. Точно така стана. Е, и сега какво?

— Сега трябва да ме целунеш.

Той върна очите си върху лицето й.

— Трябва ли?

— Да. И освен това трябва да направиш така, че да изглежда истински. Ако го направиш както трябва, тя ще реши, че Джони няма никакви шансове, поне за известно време. Аз пък ще ти дам още петдесет долара.

Престън прекара език по устните си. Тя беше отметнала глава назад и изглеждаше така съблазнителна! Като цъфнала роза в градина, обрасла с тръни.

— Значи ще ми дадеш петдесет долара, ако те целуна.

— Като премия. Това със сигурност ще накара Джони да се завърне в Ню Джърси много бързо. Просто си представи, че си на сцената. Тази целувка няма да означава нищо, разбираш ли? Тя все още ли гледа насам?

— Да. — Но той вече не гледаше към прозорците на госпожа Волински и не знаеше какво да каже.

— Страхотно. Хайде, давай! Направи го така, че да се хване. Романтично. Просто обгърни с ръце раменете ми, наведи се към мен и…

— Много добре знам как се целува жена, Сибил.

— Разбира се, че знаеш. Не се съмнявам. Ала това трябва да бъде така режисирано, че…

Престън реши, че единственият начин да й затвори устата, бе да я целуне, и при това да я целуне както той си знаеше. Изобщо не плъзна ръце по раменете й, както тя го учеше, а я сграбчи и я притисна към себе си, като почти я откъсна от земята. Зърна за миг в огромните й очи пълно смайване, преди устата му да се впие в нейната и да погълне идещите думи, които потънаха в целувката му.

Беше прав. Това бе последната й замаяна мисъл. Престън беше абсолютно прав. Знаеше как се целува жена.

Сибил трябваше да се хване здраво за раменете му. Трябваше да се повдигне на пръсти.

Главата й се завъртя от удоволствието, което я прониза. Сърцето й биеше силно и забързано в гърлото и направо й спираше дъха. Това я караше да се чувства безпомощна, загубена, трепереща, докато устата й се изпълваше с топлина, която слизаше по тялото и то гореше като в пещ.

Устните му бяха твърди и неподозирано настървени. Какво друго можеше да направи, освен да задоволи този техен глад?

Беше като в съня му, помисли си той. Само че беше по-хубаво. Много, много по-хубаво. В съня му вкусът й не бе така сладък и неповторим. Тялото й не бе така тръпнещо от бързите вълни, които се разливаха по него. Ръцете й не преминаваха през косата му с това ласкаво движение, докато тя стенеше в прегръдката му, без да откъсва устни от неговите.

Престън я отдръпна леко от себе си, само за да види, че очите й бяха потъмнели, а бузите й бяха по-розовели. Сибил го гледаше, дишаше накъсано през полуотворените си устни, а ръцете й все още бяха заровени в косата му.

— Стига толкова за госпожа Волински. Следващата целувка е за мен — прошепна той и отново се върна на устните й.

Изсвири клаксон. Някой изруга на висок глас. Обгърна я силната струя въздух от преминаваща покрай тях кола. Някой отвори прозорците на апартамента си и в нощта се разля силен рок и миризма на готвено.

А тя сякаш беше на самотен остров и в краката й се блъскаха и разливаха кристално сините вълни на океана.

Когато Престън я отдръпна за втори път от себе си, го направи бавно, прокара ръце от раменете към лактите й и после отново обратно с жест, в който имаше само намек на ласка. От това главата й отново се завъртя като въртележка на забавен каданс във филм, преди да се отпусне безпомощно на рамото му.

Той искаше да я обгърне, да докосне и да притежава всеки милиметър от тази гореща, нежна, копринена кожа. Да погълне нейната вродена жизненост, която се излъчваше от нея като слънчево сияние. Искаше всичката невероятна, неотслабваща енергия, която я изпълваше, за себе си, под себе си, върху себе си. И нямаше съмнение, че след като я имаше, това щеше да ги направи нещастни.

Ръцете му спряха на раменете й и леко я пуснаха на земята.

— Мисля, че това би трябвало да свърши работа.

— Каква работа? — повтори като ехо Сибил и го погледна неразбиращо.

— Да задоволи госпожа Волински.

— Госпожа Волински ли? — Тя тръсна глава объркана. — Ах, да. Да, разбира се. — Вдъхна дълбоко въздух, решила, че ще трябва някак да се справи с тези нови чувства преди края на седмицата. — Ако и това не помогне, значи всичко е безнадеждно. Но трябва да призная, че си страшно добър, Макуин.

По устните му се плъзна лека усмивка. Тази жена беше неустоима, помисли си Престън, хвана я за ръка и я поведе към входа на къщата.

— И ти не беше по-зле, хлапе.