Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (2)

Втора глава

Вътре миришеше на уиски и тютюнев дим. Всъщност не беше никак противно, помисли си Сибил. По-скоро имаше приятна атмосфера. Беше полутъмно, осветено само от светлосини бледи лампи, насочени към малка сцена. Кръглите масички бяха не по-големи от подноси за кафе и бяха сложени много нагъсто. И въпреки че повечето от тях бяха заети, шумът беше приглушен и не дразнеше. Тя реши, че в подобни места хората говореха шепнешком, защото сигурно планираха тайни любовни връзки или пък вече ги консумираха.

На масивния дървен бар покрай стената постоянните клиенти отпиваха бавно от чашите си, приведени над тях така, сякаш защитаваха съдържанието им от евентуални посегателства.

Този клуб, реши Сибил, сякаш бе излязъл от някой черно-бял филм от четиридесетте години. Главната героиня беше с дълга, прилепнала рокля с цепка над коляното и кървавочервено червило. Небрежна вълна от платинено русата й дълга коса падаше и засенчваше лявото й око, докато тя стоеше на сцената, осветена от лъча на един-единствен прожектор, и пееше с дрезгавия си глас за мъже, които я бяха прелъстили и изоставили. През това време мъжът, който я обичаше и я беше изоставил, размишляваше над чашата си с уиски, а уморените му очи бяха засенчени от периферията на меката шапка.

С други думи, помисли си с усмивка Сибил, сценарият беше идеален.

Като се надяваше, че няма да бъде забелязана, тя се промъкна покрай стената и си намери свободна масичка. Когато седна и се огледа, видя тайнствения си съсед през завесата от дим и алкохолни пари.

Беше облечен в черно. Черни джинси и черна тениска, напъхана плътно в тях. Беше свалил коженото си сако, което бе облякъл заради вечерния хлад. Жената, с която говореше, беше изключително красива, тъмнокожа, обгърната така плътно от яркочервения си костюм, че всяка изкусителна извивка на фантастичното й тяло се очертаваше под него. Висока е сигурно поне метър и осемдесет, помисли си завистливо Сибил. А когато жената отметна назад красивата си глава и се разсмя, смехът й се извиси и разтърси малкото помещение.

За пръв път Сибил го видя да се усмихва. Не, това не беше точно усмивка, помисли си замаяна, почти парализирана от неочакваното превъплъщение на красивото му и строго лице. Тя просветна на устните му като светкавичен юмрук със силата на парен чук и не можеше да се нарече с обикновената дума усмивка.

Изпълнена беше с удоволствие, чувство и лукав хумор. Това я накара да подпре брадичка върху скръстените си длани и да се усмихне в отговор.

Сибил си представи, че той и красивата амазонка са любовници. Дори беше сигурна, защото жената обгърна лицето му с две ръце и горещо го целуна в устата. Разбира се, помисли си Сибил, мъж като него, с неговите тайни, би трябвало да има точно такава екзотична любовница. И те трябваше да се срещат в полутъмни и димни барове, където музиката е тъжна и страстна.

Като реши, че това бе много, ама много романтично, Сибил нещастно въздъхна.

 

 

Делта потупа ободрително Престън по бузата.

— И какво сега? Значи жените вече те преследват, а, сладурче?

— Тя сигурно е лунатичка.

— Искаш ли да я изхвърля?

— Не. — Той не се обърна, ала чувстваше големите зелени очи зад гърба си, приковани в тила му. — Абсолютно съм убеден, че е безобидна и безвредна лунатичка.

Жълто-кафявите очи на Делта заискриха от смях.

— Тогава само ще я проверя що за птица е. Една жена започва да дебне моето сладурче. Аз трябва просто да я преслушам, нали, Андре?

Мършавият тъмнокож мъж на пианото спря да удря по клавишите, за да й се усмихне. Усмивката му беше смачкана и изтъркана като старото парче, което свиреше.

— Добре, Делта. Направи го. Но, моля те, не я наранявай. Толкова е мъничка. Ти готов ли си? — обърна се той към Престън.

— Започвай. Аз ще се присъединя.

След като Делта стана и се отдалечи, дългите нервни пръсти на Андре започнаха да правят с клавишите магия. Престън се остави на настроението да го завладее, затвори очи и музиката го обсеби. След това се присъедини към пианиста със своя саксофон.

Музиката го отнесе някъде другаде. Мелодията прочисти главата му от думите, и хората, и от сцените, които се въртяха в нея. Когато свиреше така, на света нямаше нищо друго, освен музика и неописуемото удоволствие да я създава.

Беше казал веднъж на Делта, че свиренето е като секса. Взема нещо от теб, а ти дава друго в замяна. А когато всичко свърши, винаги ти се струва прекалено кратко.

На своята масичка Сибил също се потопи в мелодията, потъна в ниските, тъжни тонове, после се извиси с неочакваните ридания на саксофона. Беше различно, помисли си тя, да го гледа как свири, а не само да го чува през стената. Сега, когато го наблюдаваше, усещаше как от него се излъчва някаква сила. Нещо, което разкъсваше сърцето, нещо по-мощно от обикновено харесване.

Това беше музика, с която да плачеш. Да правиш любов. Да мечтаеш. Беше така завладяна от нея, че не забеляза жената, която застана до масичката.

— Какво има, сестричке?

Стресната, Сибил вдигна глава и се усмихна неопределено.

— Чудесно е. Музиката. Направо накара сърцето ми да спре.

Делта вдигна вежди. Момичето имаше чисто и красиво лице, помисли си тя. Не приличаше на лунатичка с това носле и тези огромни очи, засенчени от дългите мигли.

— Ще пиеш ли нещо, или само ще заемаш мястото?

— О! — Сибил осъзна, че в заведения като това се продава и алкохол. Задължително. — Това е музика за уиски — усмихна се отново тя. — Ще взема едно уиски.

Веждите на Делта се вдигнаха още по-високо.

— Не ми изглеждаш достатъчно възрастна, че да си поръчваш уиски, сестричке.

Сибил дори не въздъхна. Тази забележка я чуваше постоянно. Затова мълчаливо отвори чантата си и извади шофьорската си книжка.

Делта я взе, разгледа я и я върна.

— Добре, Сибил Анджела Кембъл. Ще получиш своето уиски.

— Благодаря. — Доволна, Сибил отново подпря лице с ръце и се заслуша. Изненада се, когато Делта се върна не с една, а с две чаши и настани великолепното си тяло на съседния стол.

— Е, какво правиш тук, мъничка Сибил?

Сибил отвори уста да отговори и осъзна, че не можеше просто така да признае, че бе проследила своя тайнствен съсед през цялото Сохо.

— Ами, живея недалече. Попаднах случайно тук, просто последвах импулса си. — Тя вдигна чашата си и посочи с жест малката сцена. — Ала не съжалявам. Напротив, радвам се, че го направих — рече и отпи.

Устните на Делта се извиха в гримаса. Момичето можеше да приличаше на гимназистка, но пиеше уискито си като мъж.

— Ако се разхождаш сама по улиците посред нощ, някой ще те схруска, малка сестричке.

Очите на Сибил премигаха зад чашата.

— О, не мисля така. Ти не се тревожи за мен, сестро.

Делта кимна, доволна от отговора.

— Може би да, а може би не. Аз съм Делта Пардю. — Тя чукна чашата си в чашата на Сибил. — Заведението е мое.

— Харесва ми, Делта.

— Може би да, а може би не. — Делта отново се разсмя с гърления си смях. — Ала съм сигурна, че харесваш моето момче. Откакто си дошла, не си откъснала котешките си очички от него.

Сибил замислено отпи от уискито, докато разсъждаваше как да постъпи. Всъщност не се и съмняваше, че жената много лесно можеше да я изхвърли на улицата или където и да било другаде. Делта тежеше поне десетина килограма повече от нея. И, както каза, това беше нейното заведение. Той беше нейното момче. Нямаше смисъл да кара една потенциална нова приятелка да изкара въздуха от дробовете й още при първата среща.

— Много е привлекателен — рече уж равнодушно, но искрено Сибил. — Трудно е човек да не го гледа. Така че ще продължа да го гледам, ако това не ти пречи. А освен това се съмнявам, че той би погледнал някъде другаде, когато си има теб.

Зъбите на Делта проблеснаха в ослепителна усмивка.

— Може би ти наистина си в състояние да се опазиш. Защото си умно момиче, нали?

Сибил се засмя в чашата си.

— О, да. Такава съм. И тук ми харесва. Дори много. Откога го имаш, Делта?

— От две години.

— А преди това? Доколкото мога да усетя, акцентът ти е от Ню Орлийнс, нали?

Делта наклони глава.

— Имаш набито ухо.

— Да, наистина, за акцентите и диалектите. Ала твоят е от онези, които не мога да сгреша. Семейството ми е от Ню Орлийнс. Майка ми е израснала там.

— Не познавам никой с фамилия Кембъл. Това моминското име на майка ти ли е?

— Не. Тя е Грандо.

Делта се облегна.

— Грандо ли? Аз познавам много Грандо. Имаш ли нещо общо с мис Аделаид?

— Тя ми е прабаба.

— Голяма дама.

Сибил се засмя и отпи отново.

— Драка и половина, и студена като лед. Когато бяхме малки, близнаците — брат ми и сестра ми — и аз си мислехме, че е вещица, от най-лошите.

— Беше могъща, но това беше естествено, заради парите и името й. Грандо, а! Та коя, казваш, е майка ти?

— Дженвиев Грандо Кембъл, художничката.

— Мис Джени, значи? — Делта остави чашата на масата, сложи ръка на сърцето си и се разлюля от смях. — Значи, малкото момиченце на мис Джени е дошло в моя бар! О, светът наистина е малък и в него стават странни неща.

— Ти познаваш майка ми?

— Моята майка чистеше в къщата на твоята баба, сестричке.

— Мейзи? Ти си дъщерята на Мейзи? О! — Развълнувана, Сибил хвана ръката на Делта. — Мама говореше за Мейзи през цялото време. Веднъж й отидохме на гости, когато бях още малка. Тя ни почерпи с банички, бяха топли и вкусни. Седнахме на предната веранда и пихме лимонада, а татко ни нарисува.

— А пък моята майка сложи тази рисунка в хола и беше много горда с нея. Аз съм била в града, когато сте идвали. Работех. А мама… Тя говори за това посещение седмици наред. Дълбоко в сърцето си бе скътала едно местенце за мис Джени.

— Чакай да видиш какво ще стане, като им кажа, че съм те срещнала. Как е майка ти, Делта?

— Умря миналата година.

— О! — Сибил сложи ръка върху ръката на Делта и я стисна със съчувствие. — Толкова съжалявам.

— Мама живя хубав живот и умря, както си спеше. Щастлива смърт. Майка ти и баща ти дойдоха на погребението. Седяха в църквата. После дойдоха и на гробището. Имаш добри родители, малка Сибил.

— Така е. Ти също.

Престън не знаеше как да си обясни това, което виждаше. Делта, която смяташе за най-разумната от всички жени, прегръщаше малкото, хубаво, ала явно лудичко момиче, което вече й беше приятелка. Двете пиеха уиски и се смееха. Държаха си ръцете като много близки приятелки.

Вече повече от час седяха заедно в ъгъла на бара. От време на време Сибил започваше някой от своите забавни монолози, като размахваше ръце. Делта се смееше, облягаше се назад и клатеше глава.

— Погледни ги, Андре — наведе се Престън към пианиста.

Андре отпусна ръце, сетне запали цигара и погледна двете жени.

— Като кокошки в курник са. Това е едно много хубаво момиче, момко. Излъчва искрици, направо блести. Като звездичка е.

— Мразя искриците — промърмори Престън и тъй като повече нямаше настроение да свири, прибра сакса в калъфа. — Ще посвирим друг път.

— Знаеш, че съм тук. Винаги на твое разположение.

Мислеше веднага да си тръгне, но беше заинтригуван от факта, че неговата добра приятелка Делта толкова бързо се бе сприятелила с лудата му съседка. Освен това щеше да му бъде приятно, ако можеше да натрие носа на досадницата.

Ала когато спря до тяхната маса, Сибил вдигна глава и приятелски му се усмихна.

— Здрасти. Няма ли да свириш повече? Жалко. Беше прекрасно.

— Ти си ме проследила.

— Така е. Беше невъзпитано от моя страна. Но се радвам, че го направих. Обичам да слушам хубава музика и вероятно никога нямаше да срещна Делта, ако не бях тръгнала след теб. Ние с нея…

— Не го прави никога повече — прекъсна я рязко той и се упъти към вратата.

— Охо! Много е ядосан — разкикоти се Делта. — Видя ли този лед в очите му и тръпки преминават по гърба ми.

— Трябва да му се извиня — стана Сибил. — Не искам да ти се сърди заради мен.

— Да ми се сърди ли? Че той е…

— Ще се върна след малко — прекъсна я Сибил и я целуна бързо по бузата, което накара жената да премига учудено. — Не се тревожи, ще оправя нещата за секунда.

Докато излизаше, Делта я проследи с поглед, след което отново се разсмя.

— Сестричке, направо си нямаш представа в какво се набъркваш! Най-малкото с моето сладурче — направи весела гримаса тя.

Ала Сибил вече беше на улицата и тичаше по тротоара.

— Хей! — извика тя след него, след което се укори, че не се сети да попита Делта за името му. — Хей! — Като рискуваше да изкълчи крак, Сибил затича на високите си токчета, за да го настигне. — Извинявай. — Хвана го за ръкава на сакото тя. — Наистина. Грешката е изцяло моя.

— Че кой е казал, че не е?

— Не биваше да те проследявам. Направих го импулсивно. Никога не мога да овладея импулсите си. Винаги съм била… Е, бях наистина разстроена, защото онзи идиот Франк… Както и да е, това няма значение. Исках само да… Ама ти не можеш ли да спреш за малко?

— Не.

Сибил завъртя очи.

— Добре, искаш да ме накараш да тичам след теб, но няма защо да се сърдиш на Делта. Разприказвахме се и открихме, че нейната майка е работила при моята баба и че тя, Делта, познава моите родители и някои от братовчедите ми Грандо… Така че се оказахме близки познати.

Престън спря и я изгледа.

— От всички кръчми на света, точно в тази.

Това я накара да се разсмее.

— Ала все пак добре, че тръгнах след теб, за да се запозная с гаджето ти. Извинявай.

— Моето гадже? Делта ли имаш предвид?

Този път, за голямо учудване на Сибил, той се разсмя. Смехът му беше искрен, с прекрасен баритонов тембър, който разтопи леда в очите му и я накара да въздъхне облекчено.

— Нима Делта прилича на нечие гадже? Мили боже, ти май наистина падаш от Марс!

— Просто така се казва. Не исках да бъда неучтива и да я нарека твоя любовница.

Очите му бяха топли и пълни със смях, когато се наведе към нея.

— Идеята ти не е лоша, малката, но трябва да знаеш, че оня мъж на пианото, с когото свирих, е неин съпруг и много добър мой приятел.

— Кльощавият мъж на пианото? Наистина ли? — Тя прехапа устни, замисли се и реши, че това е романтично и прекрасно. — Ами това е чудесно!

Престън само поклати глава и отново тръгна.

— Исках само да кажа… — Сибил пак затича до него. — Сигурна съм, че тя дойде да провери коя съм, нали? Да се увери, че няма да се скарам с теб и тогава аз, естествено, си помислих… Едното води до другото. Не искам да й се сърдиш.

— Аз не й се сърдя. А ти, от друга страна, си толкова досадна, че чак нямам думи да го изразя.

Устата й увисна от изненада.

— Е, извинявай тогава и веднага те оставям сам, след като очевидно искаш точно това.

Тя вирна носле, обърна му гръб и тръгна в посока, обратна на тяхната къща.

Той я наблюдава известно време как крачи с великолепните си крака по другия тротоар. После сви безразлично рамене, зави зад ъгъла и си каза, че би трябвало да е щастлив, дето се отърва от нея. Не му влизаше в работата дали ще се мотае сама по улиците в този час на нощта. Нямаше да се мъчи на високите си смешни токчета в тъмното, ако не беше тръгнала след него да го следи.

Нямаше сега да седне да се тревожи за нея.

Престън изруга тихо под носа си, обърна се и я последва. Трябваше да бъде сигурен, че ще се прибере здрава и читава в къщи. Това беше всичко. Когато я видеше да влиза в къщата, просто щеше да си измие ръцете и да я забрави.

Тъкмо бе изминал половината разстояние до сградата, когато видя всичко. Някакъв мъж изскочи от мрака, сграбчи Сибил, която изпищя и започна да се бори с него. Престън хвърли саксофона и затича с готови за бой юмруци.

И изведнъж замръзна от изненада, когато видя, че Сибил не само успя да се отскубне от нападателя си, ами го ритна с коляно в слабините и го просна на земята със страхотно кроше.

— Имам само десет скапани долара! Десет долара, глупак такъв! — викаше тя, когато Престън застана зад нея. — Ако ти трябваха пари, защо не ми поиска?

— Удари ли се?

— Да, по дяволите! Заради теб. Нямаше да го фрасна толкова силно, ако не бях бясна, защото ти ме ядоса.

Тъй като разтриваше кокалчетата на ръката си, Престън клекна до нея и взе китката й.

— Дай да видя! Ожулила си си пръстите.

— Я се разкарай!

— Хайде, стига си кряскала.

— Хей, вие! — Гласът дойде откъм прозорците от другата страна на улицата. Викаше някаква жена. — Да се обадя ли в полицията?

— Да! — извика в отговор Сибил и издърпа ръката си от Престън. — Да, моля ви. Благодаря.

— Каква любезна малка жертва, а? — промърмори насмешливо той. — Според мен няма нищо счупено. Но за всеки случай можеш да си направиш рентгенова снимка.

— Благодаря за съвета, докторе. — Тя започна да разтрива ръката си, а с другата направи жест, достоен за кралица. — А ти можеш да си вървиш. Добре съм.

Тъй като мъжът на земята започна да стене, Престън сложи крак на гърлото му.

— Мисля да поостана още малко. Защо не отидеш да прибереш саксофона ми? Хвърлих го ей там, когато си помислих, че Големият лош вълк е изял Червената шапчица.

Сибил понечи да му отговори да иде да си го вземе сам, но реши, че ако трябва да се пребори още веднъж с бандита, ще пострада повече от него. Затова въздъхна, отиде до края на улицата и донесе саксофона.

— Благодаря ти — рече тя.

— За какво?

— За загрижеността.

— Няма нищо. — Престън натисна по-силно мъжа към земята, когато онзи се размърда.

Когато след десетина минути пристигна полицейския патрул Престън отстъпи. Сибил можеше и сама да даде показания и той смяташе да се оттегли незабелязано. Ала надеждата му умря, защото един от полицаите се обърна към него.

— Видяхте ли какво се случи?

— Да — отвърна Престън и въздъхна.

И така, беше почти два часа след полунощ, когато се изкачиха заедно със Сибил стълбите към своите съседни апартаменти. В устата му все още горчеше неприятният вкус от кафето в полицейския участък и в главата му се зараждаше болка.

— Беше много вълнуващо нали? Всички тези полицаи и лошите бандити. Беше ми направи трудно да ги различа един от друг. Е, добре, че полицаите носеха вратовръзки. Чудя се защо. Беше много мило от тяхна страна да ме разведат из участъка. И ти трябваше да дойдеш. Стаята за разпити беше точно такава, каквато съм си я представяла. Тъмна и страшна.

Вече беше сигурен, че това момиче е единственото същество на земята, което е било нападнато с цел обир и можеше да види в това нещо забавно.

— Направо съм скапана — обяви Сибил. — А ти? Как се чувстваш? Искаш ли малко курабийки? Имам още много.

Той не й обърна никакво внимание, докато вадеше ключовете от джоба си. Но стомахът му напомни, че от осем часа насам не беше слагал нищо в него. А нейните курабийки бяха направо едно малко чудо.

— Защо не?

— Добре. — Тя отключи вратата на своя апартамент, остави я отворена, събу обувките си и отиде в кухнята. — Можеш да влезеш — извика оттам. — Ще ти сложа в една чиния, така че можеш да ги вземеш и да си ги ядеш у вас. Няма смисъл да стоиш в коридора.

Престън влезе и остави вратата зад себе си отворена. Би трябвало да се досети, че жилището й е светло и приятно, пълно с малки, красиви и класически вещи. Той се поразходи с ръце в джобовете, докато до ушите му достигаше бърборенето и откъм кухнята. Сибил слагаше курабийките от една купа с формата на усмихваща се крава в същата жълта чиния, която му беше дала и преди.

— Говориш прекалено много.

— Знам. — Тя избърса ръката си. — Особено, когато съм нервна или гладна.

— А има ли случай да не си?

— Понякога.

Престън забеляза междувременно няколко картини в рамки, няколко чифта разхвърляни обици, една обувка, един любовен роман, захвърлен на стола, и аромат на цъфнали ябълки. Всичко това й подхождаше, помисли си той, и всичко беше точно на мястото си. Сетне спря пред сложеното в рамка копие на един комикс на стената.

— „Приятели и съседи“ — усмихна се Престън и потърси подписа под последната картинка. Четеше се съвсем ясно. — Сибил. — Твои ли са?

Тя погледна към него.

— Да. Това е моя серия. Ала ти сигурно не прекарваш много време в четенето на комикси, нали?

Разпознал заядливата нотка, той се обърна и погледна през рамо. Сигурно, защото беше много късно през нощта след един дълъг и изнурителен ден, но тя му изглеждаше свежа, красива и възбуждаща.

— Грант Кембъл. — „Макинтош“. Това старият ти татко ли е?

— Не е толкова стар, ала е вярно, че е баща ми.

Хм, Кембълови значи, помисли си Престън и се намуси. Това означаваше Макгрегърови. Ако и това не беше съвпадение! Премести се и се подпря от другата страна на дългия плот, разделящ стаята от кухнята. След което си взе една курабийка от тези, които вече бе наредила красиво в чинията.

— Харесва ми остротата в работите му.

— Сигурна съм, че ще бъде поласкан от оценката ти. — Тъй като той посегна за втора курабийка, Сибил се усмихна. — Искаш ли мляко?

— Не. Имаш ли бира?

— Бира? С курабийките? — Тя направи гримаса и се обърна към хладилника.

Престън имаше възможност да я огледа добре, когато се наведе. И това, което видя, му достави огромно удоволствие. Стройни дълги крака, обути в черни панталони, които отлично очертаваха всяка извивка на тялото й. Сибил извади бутилка тъмна бира.

— Това става ли? Чък обича такава.

— Има добър вкус. Гадже ли ти е?

Тя се подсмихна, докато вадеше халба за бирата, преди Престън да успее да й каже, че ще пие от бутилката.

— Предполагам, това би трябвало да означава, че съм от типа жени, които имат гаджета, ала не е така. Чък е съпругът на Джоуди. Джоуди и Чък Майърс, точно под теб, в 2-Б. Връщах се от вечеря у тях с изключително досадния братовчед на Джоуди. — Франк.

— За това ли си говореше сама, когато се прибираше тази вечер?

— Какво съм си говорила? — Сибил се намръщи, сетне се подпря на бара и си взе една курабийка. Мърморенето сама на себе беше още един лош навик, който се опитваше да изкорени. — Сигурно. Това е третият път, когато Джоуди се опитва да ме сватосва с този Франк. Той е борсов агент. На тридесет и пет години, ерген, хубав, ако човек си пада по мъже с челюсти на хипопотам и вежди на мечка. Кара страхотно беемве последен модел, има апартамент в Ийст Сайд, лятна къща в Хамптън, носи костюми на Армани, харесва френската кухня и има идеални зъби.

Въпреки че не искаше, Престън се засмя, като прокара поредната курабийка с глътка студена бира.

— Тогава защо не се омъжиш за него и не си потърсиш една хубава къща в Уестчестър?

— А! Ти току-що произнесе на глас мечтите на моята приятелка Джоуди. Ще ти кажа защо. — Тя си взе курабийка и отхапа от нея. — Първо, защото не искам да се женя и да ходя в Уестчестър. Второ, което е по-важното, бих предпочела да вляза в мравуняк, отколкото да се оженя за Франк.

— Че какво толкова му е лошото на човека?

— Отегчава ме — отговори Сибил и се намуси. — Отвратителна съм, нали? Много нелюбезно от моя страна.

— Защо? На мен ми звучи честно.

— Защото е абсолютната истина. — Сибил си взе нова курабийка и я изяде с известно чувство на вина. — Той може би наистина е чудесен човек, но едва ли е прочел и една книга през последните пет години, нито е гледал и един филм. Няколко нашумели може би. Колкото да ги критикува след това.

— Дори не го познавам, а вече не мога да го понасям.

Това я накара да се разсмее и тя посегна за още една курабийка.

— Франк може да се оглежда в лъжицата си, докато вечеря, само и само да се увери, че изглежда идеално. И може да прекара остатъка от живота си, а и от твоя, като говори единствено за годишни лихви и борсови операции. И освен всичко друго, се целува като риба.

— Наистина ли? — Престън беше забравил, че искаше само да вземе пълната с курабийки чиния и да си отиде. — И как точно?

— Ами така. — Сибил сви устните си във формата на „О“ и се разсмя. — Можеш да си представиш как се целуват рибите, ако изобщо го правят, в което се съмнявам. Добре, че успях да се измъкна навреме тази вечер, та това преживяване ми се размина.

— А не ти ли е идвало на ум да откажеш?

— Разбира се, че ми е идвало. — Усмивката й беше бърза и пълна със самоирония. — Ала все не успявам да го направя. Джоуди ме обича и поради неизвестни за мен причини обича и Франк. Тя е абсолютно сигурна, че двамата ще бъдем чудесна двойка. Нали знаеш какво става, когато някой, на когото държиш, упражнява такова нежно насилие върху теб.

— Не, не знам.

Сибил поклати глава. Спомни си празната му стая. Никакви мебели, нито следа от семейство. Горкият самотник!

— Това е много лошо. Въпреки че понякога е много досадно, просто не може да се замени с нищо друго на света.

— Как е ръката ти? — попита той, когато видя, че разтрива кокалчетата си.

— О! Само малко ме боли. Може би утре ще имам проблеми с работата. Но смятам да нарисувам от случката добра история.

— Не мога да си представя как Емили ще успее да просне среднощния бандит по гръб.

Лицето й цъфна в усмивка.

— Нима си ги чел?

— Понякога. — Господи, та тя е толкова хубава, помисли си неочаквано Престън. Направо лъчезарна и блестяща. Цялата свети. Точно както каза Андре, като звездичка. И изведнъж почувства силно желание да опита дали бе и толкова сладка на вкус.

Ето какво става, каза си ядосано той, когато човек си губи времето да яде домашни курабийки посред нощ с жена, която си изкарва прехраната, като представя живота откъм хубавата му страна.

— Ти не притежаваш сатиричния поглед на баща си, нито артистичния гений на майка си, ала имаш безпогрешен усет и талант за абсурдното.

Сибил се позасмя.

— Е, благодаря ти за спонтанната критична оценка.

— Моля. — Престън взе чинията. — Аз пък ти благодаря за курабийките.

Тя присви очи. Ще ти дам да се разбереш, помисли си, докато го изпращаше до вратата. Ще видиш в най-скоро време малко от моя талант за абсурдното в бъдещите ми комикси.

— Хей!

Той спря и я погледна.

— Какво, хей!

— Имаш ли си име, апартамент 3-Б?

— Имам си, апартамент 3-А. Казвам се Макуин.

И като балансираше с бирата и чинията с курабийките, Престън затвори вратата помежду им.