Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (12)

Дванадесета глава

— Ще открия кучия му син и ще му строша ръцете и краката. И накрая врата. — Грант Кембъл крачеше ядосано из кухнята на къщата, която бе построил със съпругата си. Настроението му беше мрачно и бурно като морето, което бушуваше под скалите долу.

— Това няма да промени нещата. Тя ще продължи да страда. — Джени се обърна, отдалечи се от прозореца, през който досега бе наблюдавала дъщеря си, и погледна мъжа си.

Висок и слаб, помисли си усмихната тя, но все пак опасен. Мъжът, в който се бе влюбила преди толкова години. И все още беше влюбена в него.

— Да, ала поне ще се почувствам малко по-добре — промърмори сърдито Грант. — Отивам да я прибера.

— Не, остави я. — Джени сложи ръка на рамото му, преди той да се упъти към вратата. — Остави я сама за известно време. Това ще й помогне.

— Но навън вече е тъмно — рече Грант и се почувства безпомощен.

— Тя ще се прибере, когато реши, че е готова.

— Не издържам. Не мога да понеса този израз в очите й, за който е виновен само той.

— Да, ала човек трябва да бъде ранен, преди да се излекува. И двамата го знаем много добре. — И тъй като и двамата имаха нужда от близост, Джени се гушна в прегръдката му и сложи глава на рамото му. — Тя знае, че ние сме тук.

— Беше по-лесно, когато някой от тях паднеше и си удареше главата или коляното.

— Тогава не мислеше така. — Нейният смях беше толкова топъл, колкото и първия път, когато се срещнаха. Гласът й беше дълбок и вълнуващ и Джени, както винаги, миришеше на цвят от магнолия. Тя отметна глава и обгърна с ръце лицето му. — Теб дори те болеше повече от тях самите. Трябваше да те успокоявам.

— Просто бих искал да мога отново да я взема и да я сложа на коленете си, за да й мине. — Той наведе брада към главата на Джени. — А после искам да изкарам въздуха на това копеле с един юмручен удар.

— И аз също — рече жена му и това го накара да се разсмее, от което й стана много приятно.

Така ги завари Сибил, когато се върна в къщата и влезе в кухнята. Стояха прави един до друг, прегърнати и вгледани в очите си.

Ето, това беше. Тази връзка, тази интимност, които тя искаше да получи. И да даде.

Сибил отиде до майка си и баща си, сложи ръце на раменете им и ги прегърна.

— Знаете ли колко пъти в живота ми съм влизала тук и съм ви виждала така? И знаете ли колко е хубаво това?

— Косата ти е мокра. — Потърка буза в главата й Грант.

— От пръските е. Гледах вълните, как се разбиват в скалите. — Сибил вдигна глава, за да го целуне. — Престани да се тревожиш за мен, татко.

— Добре, ще престана. Когато станеш на петдесет години. Може би. — Той я потупа по бузата. — Искаш ли малко кафе?

— Мммм, не. Нищо не искам, наистина. Мисля да си взема една гореща вана и да се мушна в леглото с книга. Винаги ми помагаше, когато бях момиче и за нещо страдах.

— Когато имаше подобни проблеми, аз ти приготвях ваната — напомни майка й. — Защо да нарушаваме традицията?

— Не е необходимо да го правиш, мамо.

— Хайде, ела! Нека да направя нещо. — Джени обгърна раменете на дъщеря си.

Сибил въздъхна и тръгна с майка си.

— Всъщност се надявах, че ще го направиш.

— Баща ти има нужда да остане сам, за да може на воля да ругае твоето момче.

— Той не е мой и не е момче — промърмори Сибил, докато изкачваха широката вита стълба, която Грант бе направил по подобие на тясната метална стълба във фара, точно зад голямата къща. — И никога не е бил.

— Но и ти вече не си момиче — внимателно й напомни Джени, като влязоха в спалнята, където някога Сибил бе сънувала сладките си момичешки сънища. — А и това не е дребен емоционален проблем, като от онези години.

Сълзите дойдоха сами, сякаш извираха от сърцето й, от гърлото, от очите, отвсякъде.

Сибил тръсна глава.

— О, мамо!

— Хайде, момичето ми! — Джени я заведе до леглото, все още покрито с ярката си завивка, седна до нея и я взе в прегръдките си.

— Искам да го мразя. — Сибил се сгуши в майка си и захлипа. — Искам да го мразя. Ако бих могла поне мъничко да го мразя или за кратко време, ще престана да го обичам.

— Бях искала да мога да ти кажа, че е така. Бих искала да знаех. Някои мъже са толкова упорити, така объркващи. — Джени галеше дъщеря си, докато говореше. — Познавам те, момичето ми. И знам, че ако го обичаш, значи в него има нещо, заради което си заслужава да го обичаш.

— Той е чудесен. Страхотен е. Ох, мамо! — Сибил легна и продължи да плаче. — Същият като татко е.

— О, тогава Господ да ти е на помощ! — Джени се засмя и прегърна отново дъщеря си.

— Винаги съм обичала тази история. — Тя дишаше на пресекулки и с благодарност взе кърпичката от маяка си. — За това, как сте се срещнали. Как твоята кола се развалила, имало буря и ти си се загубила и си попаднала на фара. Където татко живеел като отшелник. А той бил много груб и своенравен.

Сибил спря, за да издуха носа си, докато майка й я галеше по косата.

— Нямаше търпение да се отърве от мен.

— Обаче според неговата версия ти си нахлула съвсем неочаквано, а той бил раздразнен и объркан, защото си била мокра и красива. — Сибил въздъхна и разгледа лицето на майка си. Имаше фини черти, високи скули, нежна кожа с цвят на мед в прекрасна черна коса, която падаше на раменете й. — Толкова си красива, мамо.

— А ти имаш моите очи — рече Джени. — Което ме кара наистина да се чувствам красива.

Уморена след сълзите, Сибил ги избърса.

— Ние сме неподходящи един за друг — рече тя. — Престън и аз, имам предвид. Той е така самовлюбен, така изцяло погълнат от работата си. Ала това не му пречи да има чувство за хумор. — Сибил въздъхна, стана и отиде до прозореца така, че може да гледа луната, която се отразяваше в морето. — Понякога може да бъде невероятно чаровен, мил, нежен. Но така често сменя настроенията си, че просто не знаеш в следващия момент какво ще излезе. Освен това е удивително чувствителен. Веднага разбираш, че почти се страхува да вярва на другите, да изпитва чувства. После те докосва и край, ти си загубена. Всички неща, които той е, всички сложни неща, които всъщност представлява, излизат наяве, когато те докосне. Ала все още не те е допуснал напълно до себе си.

— О, Господи! Той наистина е същият като баща ти. Сибил, аз смятам, че трябва да направиш това, което ще бъде най-добро и правилно за теб. Но щом го обичаш толкова много, никога няма да бъдеш щастлива, ако поне не се опиташ да оправиш нещата помежду ви.

— Той си мисли, че съм лекомислена. — В гласа й прозвуча борбеност и това достави голямо удоволствие на майка й. — И че моята работа не е толкова важна, колкото неговата, просто защото е различна. И не ми вярва. Мисли си, че може да ме отпъди като досадна муха в един момент и в следващия да не свали ръцете си от мен.

Тя се завъртя, готова да разказва още за Престън, ала видя, че майка й се смее и спря.

— Какво има?

— Чудя се как си могла да намериш още един? Мислех, че аз съм открила единствения такъв на света.

— Дядо го намери.

Усмивката на Джени се разшири, а аристократичните й вежди се вдигнаха нависоко.

— О! — рече тя с тон, който Сибил разпозна безпогрешно като заплашителен. — Така било, значи…

За пръв път от двадесет и четири часа насам Сибил се засмя.

 

 

Престън изруга и прибра обратно саксофона в калъфа. Проклета жена! Дори не можеше да свири, толкова бе разстроен. Със сигурност не можеше и да работи. Увери се в това, след като прекара един ужасен ден, разкъсван между гледане тъпо в екрана на компютъра и ходене до вратата на Сибил, за да чука и звъни.

Това беше преди да осъзнае, че всъщност нея я нямаше вкъщи. Беше си отишла. Беше го напуснала. Което, реши Престън, бе най-умното нещо, което бе направила, откакто го бе срещнала. И след като размисли, откри, че най-доброто, което той можеше да направи и за двамата, беше също да си отиде, докато я няма. Преди да се бе върнала. Оттам, където бе отишла, по дяволите!

На сутринта щеше да тръгне за Кънектикът. Можеше да изтърпи строителите, електричарите и водопроводчиците и който и да било друг да му досажда през следващите няколко седмици. Ала не можеше да издържи да живее разделен с един коридор от жената, която обичаше и не можеше да има заради собствената си глупост. Всичко, което тя му бе казала, беше самата истина. Нямаше какво да се заблуждава.

— Ще отсъствам известно време, Андре.

Пианистът го погледна през дима на цигарата, която висеше на устната му.

— Е, и?

— Утре се връщам в Кънектикът.

— Аха. Мацката те е погнала, значи? — С вдигнати вежди, Андре го огледа подозрително. — Това твоята опашка ли е, дето виси между краката ти, братче?

Престън се засмя кратко и затвори калъфа.

— Ще се видим пак.

— Аз съм тук, както знаеш. — Когато Престън се обърна с гръб към него Андре направи знак на жена си, като посочи с пръст в негова посока.

Тя кимна и застана така, че да препречи пътя му.

— Отиваш си много рано тази вечер, сладурче.

— Нещо нямам настроение за свирене. Пък и искам да стана рано утре сутринта. Връщам се в Кънетикът.

— Обратно у дома, а? — Тя се усмихна и го хвана за рамото. — Значи можем да изпием по едно питие за довиждане, защото ще ми липсваш, хубавецо.

— И ти на мен също.

— Е не точно аз — рече Делта и вдигна два пръста към бармана. — Онова малко момиче те караше да свириш блусове. Но не и сега. Не и този път.

Престън вдигна чашата си.

— Всичко е свършено.

— Защо така?

— Защото тя така каза. — Той отпи и огненото питие направи диря във вътрешностите му, ала не по-гореща от онова, което го изгаряше.

Делта късо се засмя.

— Откога мъжете приемат това за отговор?

— Щом една жена го мисли, мъжът трябва да го приеме.

— Макуин! — Делта го потупа сестрински по бузата. — Ти явно си глупак.

— Не споря, затова и всичко свърши. Аз развалих всичко. Ще трябва да го приема.

— Я не ми се измъквай по най-лесния начин! Щом си го развалил, ще трябва да го поправиш.

— Когато обидиш някого толкова много, той има правото да те натири.

— Скъпи, когато обичаш някого толкова много, ти имаш правото да счупиш ключалката, че дори и вратата, и да направиш много повече. Дори, ако трябва, ще пълзиш на ръце и колене. — Тя го изгледа отблизо. — Обичаш ли я толкова много?

Престън завъртя чашата и загледа течността през дима.

— Не знаех, че е толкова много.

— Сладурче, върви да изкъртиш ключалката.

Той поклати глава, изпи наведнъж остатъка от питието и си тръгна към къщи.

Делта греши, мислеше си Престън. Понякога човек не може да поправи нещата. Не може да разбие ключалката. Дори е по-добре да не се и опитва. Защо трябва Сибил да го пуска отново при себе си? Той много добре си спомняше как лицето й пребледня, а очите й станаха огромни и празни. И как се напълниха със сълзи, въпреки гнева, който светеше в тях. Нямаше право дори да я помоли да го изслуша. Да му позволи да я моли, да се извинява или да проси за нейната прошка.

Дори не осъзна, че тича, докато не застана пред вратата на Джоуди и не заблъска с юмруци по нея, задъхан и останал без сили.

— Какво става, за бога? Пожар ли има? — Джоуди погледна през шпионката и отвори вратата, загръщайки халата си. Ако Чък не спеше като заклан, тя нямаше да тича като фурия, преди малкият да се е събудил. — Ти луд ли си?! Минава полунощ!

— Къде е тя, Джоуди? Къде е отишла?

Джоуди намръщи нос, вирна брадичката си с достойнство, което бе доста трудно да излъчва, облечена в халата си на розови котенца.

— Пиян ли си?

— Не, не съм пиян. Изпих само едно. — Никога не е бил толкова трезвен, нито толкова отчаян. — Къде е Сибил?

— И смяташ, че ще ти кажа, след като разби сърцето й! Върви си в твоята дупка — нареди Джоуди и посочи драматично с пръст. — Върви, докато не съм събудила Чък и всички останали. Те направо ще те линчуват! — Долната й устна се разтрепери. — Всички обичат Сибил.

— И аз я обичам.

— Сигурно! Затова я накара да си изплаче очите!

Тъй като нейните собствени се напълниха със сълзи, Джоуди измъкна книжна кърпичка от джоба на халата си.

Единственото, което можеше да направи, бе да затвори очи. Чувстваше се виновен.

— Моля те. Кажи ми къде е!

— Защо трябва да ти кажа?

— За да мога да коленича пред нея и да й дам възможност да ме изрита, докато я моля за прошка. За да мога да й се извиня. В името на Бога, Джоуди, моля те, кажи ми къде е! Трябва да я видя!

Джоуди се изсекна в кърпичката, ала очите й не се откъсваха от Престън. Сетне се присвиха, когато забеляза колко бе блед и отчаян.

— Ти наистина ли я обичаш?

— Достатъчно, че да й позволя да ме изгони, ако тя така иска. Но първо трябва да я видя.

Как реагира едно романтично сърце при подобни думи? Въздиша.

Джоуди въздъхна и каза:

— Тя е при родителите си в Мейн. Ще ти напиша адреса.

Престън също въздъхна от облекчение и понеже не знаеше как да й благодари, отново затвори очи.

— Благодаря.

— Ако я обидиш отново — промърмори Джоуди, докато пишеше на гърба на някакъв плик, — ще те удуша със собствените си ръце.

— Няма да се наложи — въздъхна той. — Ти наистина ли си… Ааа…

Тя го погледна, разбра въпроса му, усмихна се и сложи ръка на корема си.

— Да. Аз наистина съм „ааа“. Терминът ми е на Свети Валентин. Не е ли чудесно?

— Направо е страхотно. Поздравявам те. — Престън взе плика, пъхна го в джоба си, хвана лицето й с ръце и я целуна. — Благодаря ти, Джоуди.

Тя изчака, докато той се скри, после въздъхна дълбоко.

— Ами да — промърмори си тихичко Джоуди, докато заключваше вратата. — Определено не може да се побере в скалата от едно до десет. Извън класацията е. — После затвори очи и сплете молитвено ръцете си. — Господ да ти помага, Сибил!

 

 

— Макгрегър, значи! — Грант произнесе думите през зъби, а тъмнокафявите му очи святкаха, сякаш премисляше как да убие стареца. — Дъртият му козел!

Тъй като това беше определение, което Грант изразяваше вече много пъти и по най-различни начини, откакто предната вечер Джени му каза за участието на Дениъл в цялата работа, тя дори не се опита да скрие усмивката си. Всъщност знаеше, че съпругът й обожава Дениъл Макгрегър.

— Мислех, че беше „старият досадник“…

— И това също. Ако не беше на шестстотин години, щях да му тегля един хубав шут.

— Грант! — Джени остави скицника си, решила, че красивият стар клен, който рисуваше, вероятно щеше да бъде напълно разлистен, а не само напъпил, както в момента, когато мъжът и престанеше да крачи напред-назад. — Знаеш, че е направил всичко това от обич.

— Точно така. И какво постигна с тази своя обич?

Тя се опита да каже нещо, ала чу звука от приближаващ автомобил и заслони с ръка очите си срещу силното слънце. Почувства как сърцето й трепна.

— Не съм съвсем сигурна — прошепна Джени.

— Кой натрапник идва сега, по дяволите? — Това обикновено беше изречението, което Грант използваше, когато някой се осмелеше да премине през частната му собственост. — Ако е пак някой неканен турист, ще си взема пушката.

— Ти нямаш пушка.

— Значи ще си купя.

Винаги си беше такъв. Джени стана, остави скицника си и прегърна мъжа си.

— О, Грант, обичам те!

Чувството й пречупи лошото му настроение като слънчев лъч през буреносни облаци.

— Дженвиев… — Той наведе глава и докосна устните й. Кръвта му заигра, а сърцето му се забърза. — Кажи на този досадник, който и да е той, да си върви и никога да не се връща, ако му е мил животът.

Джени продължи да го прегръща, с глава на раменете му, докато наблюдаваше малката спортна кола да приближава с висока скорост по тесния коларски път, който Грант упорито отказваше да поправи.

— Мисля, че идва при Сибил.

— Какво? — Очите му се присвиха и той погледна по-внимателно колата. — Мислиш, че е той ли? Много добре. — Грант нежно отстрани ръцете на жена си. — Значи все пак ще тегля един шут някому.

— Дръж се прилично.

— Как ли пък не!

Престън ги забеляза, когато поредната гадна дупка го подхвърли върху седалката и го накара да стисне зъби. Беше прекалено зает да проклина дупките по тесния коларски път, за да ги забележи по-рано. Но когато вдигна очи, видя една двойка на средна възраст да стои посред двора на голяма бяла фермерска къща. По-точно не да стои, поправи се той. Те се прегръщаха. На тревата, току-що раззеленила се от пролетта, до една старомодна люлка, сгушена сред красивите храсти. И това бяха родителите на жената, която обичаше.

Престън се зачуди кой от двамата щеше да го убие пръв. Примирен, засили колата по поляната и се огледа за мястото, където вероятно щяха да го заровят в набързо изкопан плитък гроб.

Беше виждал това място и преди, в картините на Дженвиев Кембъл. Тя бе рисувала тук с любов и фантазия Романтичния стар бял фар, кацнал на скалата над морето, извитите и преплетени клони на дърветата. Всичко бе пресъздадено в една картина с дива красота.

Голямата къща също беше блестящо бяла. С много прозорци и приканваща порта, цветните лехи, очакващи пролетта, която идеше по-късно в тази част на света. Всичко предлагаше един прост уют.

Сибил беше израснала тук, помисли си Престън, в това диво и прекрасно място.

Спря колата, ала чувството на облекчение, което би трябвало да изпита, не се появи, защото нервите му бяха изопнати до крайност. Двойката на поляната се обърна и го загледа. Дори от разстояние Престън разпозна чувството, изписано върху лицето на бащата на Сибил. И то не бе никак доброжелателно.

Престън излезе от колата, твърдо решен да доживее до момента да види Сибил и да й каже това, което трябва. След това, да става каквото ще.

Не се учудвам, помисли си Джени, докато наблюдаваше Престън, който прекосяваше поляната. Не се учудвам, че се е влюбила в него. Почувствала как Грант се наежва, тя го мушна с палец в кръста и предупредително го притисна. Той тръпнеше като питбул, готов да скъса веригата, на която бе вързан.

— Госпожо Кембъл, господин Кембъл. — Престън кимна с глава за поздрав, но не подаде ръката си. Знаеше, че ще му бъде много трудно да пише с гипс. — Аз съм Престън Макуин. Искам Сибил… Искам да видя Сибил — поправи се той смутен.

— На колко сте години, Макуин?

Неочакваният въпрос, произнесен със спокоен глас, който не излъчваше никаква заплаха, накара Престън да вдигне вежди.

— На тридесет.

Грант наклони глава.

— Ако искате да станете на тридесет и една, качвайте се в колата, дайте заден и изчезвайте оттук колкото можете по-бързо.

Престън не мигна, само поизправи рамене като боксьор, приготвящ се за бой.

— Не и преди да видя Сибил. След това може да ме разчлените на части. Или поне да се опитате.

— Няма да й видите очите дори. — Грант отстрани Джени без проблем, сякаш тежеше не повече от детска кукла. Когато направи крачка към Престън, той остана на място с отпуснати ръце.

Явно бащата на Сибил лесно кипваше, реши Престън. Ала той си го заслужаваше.

— Престанете! — Джени застана помежду им и сложи ръка върху гърдите на мъжа си, а другата върху гърдите на Престън. Първо отправи един смразяващ поглед към съпруга си, сетне към Престън.

В миг Престън си помисли, че току-що е бил наказан от кралицата, после сърцето му трепна и замря.

— Тя има вашите очи — рече той и преглътна. — Сибил. Има вашите очи.

Тогава зеленото в очите на жената се стопли.

— Да, така е. Тя е на скалата, зад фара.

— По дяволите, Джени!

Преди да се замисли дори, Престън хвана ръката на жената и я притисна до сърцето си. Чувстваше го как бие до полуда.

— Благодаря ви.

После погледна Грант и задържа погледа си право в очите му.

— Няма да я нараня. Никога вече.

— Дявол го взел — промърмори отново Грант, когато Престън се упъти към скалата с широки, твърди крачки. — Защо го направи?

Джени се обърна, въздъхна и взе лицето на мъжа си в ръце.

— Защото страшно много ми прилича на някого.

— Даа, на дявола.

Тя се разсмя.

— И освен това мисля, че дъщеря ни съвсем скоро ще бъде много щастлива.

Грант въздъхна дълбоко.

— Щях да го ударя само веднъж, заради идеята. По дяволите, той беше готов да ми позволи да го направя. — Грант се обърна и загледа Престън, докато се загуби зад белия фар. — Може би щях да го направя, но само един твой поглед бе достатъчен да го размаже. Ами че той е влюбен в нея до полуда!

— Знам. Спомняш ли си колко страшно е това?

— Все още е страшно. — Грант прегърна отново жена си. — Момчето си го бива! Ала като твоя дъщеря, Сибил сигурно ще го върже на възел, преди да му прости.

— Сигурно ще го направи. Той си го заслужава. А Дениъл се оказа прав за тях — добави тя.

— Винаги излиза прав — засмя се Грант на жена си. — Ала предлагам все още да не му казваме и да го поизмъчим малко.

 

 

Тя рисуваше, седнала на една скала, а вятърът заплиташе косата й. Главата й бе наведена над скицника и моливът бързо бягаше по листа.

Видът й спря дъха му. Беше карал през цялата нощ и през цялото време се беше питал какво ли ще почувства, когато я види. И сега, когато я видя, въображението му отказа да работи. Произнесе името й, но осъзна, че тихият му шепот едва ли бе стигнал до ушите й сред воя на вятъра и грохота на вълните. Затова тръгна към нея по тясната камениста пътечка.

Сибил може би го чу или сянката му падна и закри светлината. Или просто почувства присъствието му. Ала когато вдигна глава и го погледна, очите й го удариха като с камшик. От тях заструиха чувства, преди да придобият ледения зелен цвят, какъвто има зимното море.

След това, сякаш присъствието му не означаваше нищо за нея, тя продължи да рисува.

— Много си се отдалечил от дома си, Макуин.

— Сибил. — Гърлото му беше пресъхнало.

— Ние тук не си падаме много по гостите. Татко често се заканва, че ще минира пътя. Жалко, че не го е направил досега.

— Сибил — рече отново Престън и пръстите му посегнаха към нея.

— Каквото имаше да ти казвам, ти го казах вече в Ню Йорк.

Върви си, изкрещя тя наум. Върви си, преди да съм се разревала като последната глупачка.

— Аз имам да ти кажа нещо.

Сибил му хвърли един безразличен поглед.

— Ако поискам да те чуя… Все ми е едно. — Тя затвори скицника си и стана.

— Моля те. — Той вдигна ръка, но очите й го предупредиха. — Чуй ме. После, ако искаш, ще си отида. Ти си прекалено… справедлива — добави Престън, чудейки се каква дума да избере, — че да не ме изслушаш.

— Добре — отвърна Сибил, седна обратно на скалата и отново отвори скицника си. — Ще продължа да работя, ако не ти пречи.

— Аз… — Престън не знаеше откъде да започне. Всички речи, които си беше приготвил, всички обещания и клетви, бяха излетели от главата му. — Моята агентка вчера видяла твоя.

— Така ли? Колко малък е светът, в който живеем.

Той можеше да се ядоса на подигравателния й тон, ала бе прекалено зает да я наблюдава.

— Той й казал за сериите. За телевизионните серии, които ще правят по твоите комикси. Тя каза, че това е огромна работа. И огромен успех.

— За някои.

— Защо не си ми казала?

Сибил го изгледа бегло.

— Моята работа никога не те е интересувала.

— Това не е вярно! Но не те обвинявам, че мислиш така. Тогава работех, бях набрал скорост. Денят, в който нахлу като тайфун в апартамента ми, почти пращях от напрежение. Щях да експлодирам, разбираш ли? Ти влезе, дойде да ми кажеш, а аз… — Престън спря. Обърна се и също загледа зеленото разбушувано море. — Аз бях объркан, обезумял, полудял от пиесата и още повече от това, което чувствах към теб. Или по-точно, което не исках да чувствам към теб.

Пръстите й натиснаха силно и счупиха връхчето на молива. Ядосана на себе си, тя го пъхна зад ухото си и бръкна в чантата за друг.

— Ако си дошъл, за да ми кажеш това, ето, каза го. Можеш да си вървиш.

— Не. Не съм дошъл, за да ти кажа това. А да ти се извиня и да ти кажа, че се радвам за теб.

— О! Поласкана съм.

Той затвори очи и сви юмруци. И така, значи Сибил можеше да бъде жестока, помисли си Престън, когато трябваше.

— Всичко, което ми каза през нощта, когато ме изхвърли от живота си, е вярно. Позволих на нещо, което се бе случило преди години, да застане пред настоящето. Използвах го, за да се отделя и предпазя от най-хубавото, което ми се беше случило до този момент. Видях как светът на сестра ми се срути, видях я как се бори, за да оцелее след болката, за да отгледа сина си и да даде живот на още едно дете, преди мастилото да бе изсъхнало върху съдебното решение за развода й.

Как можеше да остане безучастна, помисли си Сибил, и затвори скицника. Как можеше да бъде студена и зла, когато той страдаше?

— Знам колко й е било трудно. И на двама ви. Никой не бива да преживее това, което е преживяла сестра ти, Престън.

— Така е, ала хората го правят. — Той обърна глава и я погледна. И видя в очите й да се появява съчувствие. — Бих могъл да използвам нещастието на сестра си, за да спечеля състраданието ти, нали? Но не искам да го правя. Не съм дошъл за това.

Престън отиде до края на скалата, където сякаш някой великан бе отсякъл с брадва канарите и надолу се спускаше стръмна стена, стигаща до морето. Над главата му крещяха чайки, спускаха се шеметно към водата, после се издигаха нагоре с крясък.

Тя сигурно идва тук, помисли си Престън, когато се връща в родния си дом. Идва тук в тези случаи, когато иска да бъде сама със своите мисли. Значи беше правилно, че щеше да й каже за чувствата си точно тук, на нейното място.

— Аз обичах Памела. Това, което се случи тогава между нас, ме промени много.

— Знам. — Трябва да му простя, осъзна Сибил, усетила как сърцето й омеква. Да му прости, преди да му позволи да си отиде.

— Обичах я — повтори Престън, обърна се към нея и пристъпи. — Ала онова, което чувствах към нея, е бледа сянка, дори не е подобие на това, което чувствам към теб. Което чувствам, когато мисля за теб, когато те гледам. То е по-силно от мен. От него ме боли. И ме кара да се надявам.

Устните й трепнаха. Сърцето й заби в бърз, почти болезнен ритъм, който Сибил реши, че бе от радост. Тя видя върху лицето му онова, което никога не беше вярвала, че ще види. Като се мъчеше да го приеме, Сибил погледна встрани към дългия скалист бряг, който сякаш пробиваше хоризонта и отиваше до безкрая.

— За какво? — попита тя. — На какво се надяваш?

— На чудеса. Аз те обидих. Няма извинение за това — рече го бързо, страхувайки се, че Сибил ще го прекъсне и ще каже, че това няма значение, че вече е прекалено късно. — Нахвърлих се върху теб, когато помислих, че си бременна, защото бях бесен на себе си. А бях бесен, защото част от мен мислеше, че ако имаме бебе с теб, ще мога да те задържа. Че това е начинът да те запазя завинаги за себе си. — Когато Сибил завъртя глава, очите й бяха пълни с изненада и шок. Престън прокара ръце през косата си. — Знаех, че не искаш да се жениш, но ако беше бременна… Можех да те накарам да се ожениш за мен. И само възмущението ми от този начин на мислене, от това, че мога да използвам нещо подобно, също като Памела, ме накара да се нахвърля върху теб.

— Да ме накараш да се оженя за теб? — това беше всичко, което Сибил успя да произнесе. Тя стана, отиде към края на скалата и се загледа невиждащо във вълните. Какво ставаше? Как всичко се промени толкова бързо? Как щеше да се справи с това?

— Това не е извинение. Ала ти имаш право да знаеш, че никога не съм мислел, че ти си го планирала предварително или че си искала да ме изиграеш. Не познавам друг по-безкористен човек от теб. Сибил, ти си щедра, и добра и можеш да направиш живота на всеки мъж щастлив. Когато те имах в моя живот… Ти ме направи щастлив. А мислех, че съм забравил какво е да бъдеш щастлив.

— Престън! — Тя се обърна. Очите й бяха забулени от сълзи.

— Моля те, нека да довърша. Само ме изслушай. — Той взе ръцете й. — Обичам те. Всичко в теб ме изумява. Ти каза, че ме обичаш. Ти не ме излъга.

— Не. — Сега го виждаше ясно. Вълнението, изписано върху лицето му. В очите му, напрежението в тялото. Ако не държеше толкова здраво ръцете й, сигурно щеше да се опита да го погали и успокои. — Аз не лъжа.

— Нуждая се от теб! Много повече, отколкото ти от мен. Знам, че ти можеш да се излекуваш, да продължиш да живееш и без мен. Ти си толкова жизнена, отворена за живота. Нищо не може да те спре да бъдеш такава, каквато си. Можеш да ми кажеш да си вървя. Ще ме забравиш, каквато и роля да съм играл в живота ти. Това не би ти попречило да бъдеш щастлива. — Престън задържа погледа си върху лицето й и се предаде на обърканите чувства, които се блъскаха в него. — А аз никога няма да мога да се излекувам от теб. Никога няма да престана да те обичам и да спра да съжалявам за всичко, което направих, за да те отблъсна от себе си. Можеш да ми кажеш да си вървя — повтори той с дрезгав глас. — И аз ще си отида. Моля те. Господи! Моля те, не ми казвай да си вървя.

— Вярваш ли в това? — попита тихо Сибил. — Вярваш ли, че бих могла да те забравя? — Учудена колко спокоен бе гласът й и колко твърдо сърцето, тя изчака, докато Престън вдигна глава и я погледна. — Може би бих могла да те забравя и да бъда щастлива. Но защо трябва да рискувам? Защо трябва да ти казвам да си вървиш, когато искам да останеш?

Той изпусна въздуха, който бе задържал в дробовете си. После я притегли към себе си и я притисна. И Сибил почувства, че тялото му трепери, когато Престън допря глава до рамото й.

— Значи не съм съсипал всичко? — Гласът му беше неуверен, а сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите, докато я притискаше към себе си.

— Не, не си — потвърди Сибил, разтърсена от мисълта, че Престън толкова я обичаше. Този силен, сериозен и упорит мъж беше луд от любов по нея. — Не мога, защото аз също се нуждая от теб.

Той я отстрани леко от себе си и сложи ръце върху лицето й.

— Обичам това лице. Мислех, че съм го загубил завинаги. — Долепи устни до клепачите й. — Мислех, че съм те загубил Сибил. Не можех да…

Устните му стигнаха до нейните. Искаше да бъде нежен, внимателен, ласкав. Да й покаже колко много я обича, ала емоциите му бяха по-силни от него, диви и страстни като морето под тях. И всичко това се изля в една целувка.

Когато се отдръпна от нея, очите й бяха мокри.

— Не плачи!

— Няма начин, ще трябва да свикнеш. Ние, Кембълови, сме емоционално племе.

— Забелязах го вече. Баща ти беше готов да ме разкъса на малки парченца.

— Когато види, че съм щастлива, ще те остави жив — засмя се тя. — Той ще те обича, Престън, а също и мама. Първо, защото аз те обичам, и второ, защото си такъв.

— Какъв? Див, груб, раздразнителен?

— Да. — Сибил отново се разсмя, когато той се намръщи. — Бих могла да отрека, но нали знаеш колко слаба лъжкиня съм. — Хвана го за ръка и го поведе. — Обичам това място. Точно тук родителите ми са се срещнали и са се влюбили. Тогава татко живеел във фара като отшелник, зает единствено с работата си. И много се ядосал, когато една млада жена дошла да му досажда. — Тя метна един кос поглед към Престън. — Татко бил див, груб и раздразнителен.

Престън се засмя на сравнението.

— Прилича ми на разумен човек. — Вдигна сплетените им ръце и целуна нейната. — Сибил. Ще дойдеш ли с мен в Нюпорт, за да те представя на семейството си?

— Да, с удоволствие. — Тя го погледна и забеляза в очите му познатия напрегнат израз. — Какво има?

Той спря и се обърна към нея в сянката на голямата скала, която сякаш правеше навес.

— Знам, че не искаш да се жениш, нито да живееш в провинцията. Ти обичаш Ню Йорк, там ти харесва. Обичаш да си в центъра на нещата и аз не очаквам… Всъщност сигурен съм, че къщата ще ти хареса — каза Престън, прекъсвайки собствените си мисли. — Тя е стара и почти на брега като тази. Освен това — продължи той, докато Сибил остана мълчалива, — не очаквам да промениш начина си на живот. Ала ако някой ден решиш, че искаш да се ожениш за мен, да създадем дом и семейство, нали ще ми кажеш?

Сърцето й направи три чудесни и стилни премятания, но тя само кимна важно с глава.

— Ти ще бъдеш първият, който ще научи.

Като си каза да бъде доволен и на това, Престън силно стисна ръката й.

— Добре.

После отново тръгна и се изненада, когато Сибил го спря и го дръпна така, че ръцете им се опънаха.

— Престън!

— Да?

— Искам да се оженя за теб, да създадем дом и семейство. — Усмивка озари лицето й, когато той я сграбчи. — Ето, ти си първия, на когото го казвам!

Надеждата на лицето му премина в нескрито блаженство.

— Да… — Престън я притисна в прегръдката си. — Ала защо трябваше да ме караш да чакам толкова дълго?

Сетне я вдигна във въздуха и я завъртя, а тя щастливо се засмя.