Нора Робъртс
Слънчевата Кембъл (10)

Десета глава

Беше дошло време, реши Дениъл, да проведе един малък разговор насаме с Престън Макуин.

Всъщност беше доста просто да примами младия мъж в своя офис в кулата, докато Сибил бе заета с Ан в другата част на къщата. А Матю… Той сигурно беше се запилял някъде или търсеше вдъхновение за някоя от металните си играчки. Скулптурите на Матю изпълваха Дениъл с гордост и учудване.

— Седни, момко. Настани се удобно. — Дениъл отиде до библиотеката, извади един том на „Война и мир“ и измъкна от кухата вътрешност на книгата една пура. — Искаш ли и ти?

Престън само повдигна вежди.

— Не, благодаря. Интересна литература четете, господин Макгрегър.

— По моето скромно мнение един мъж трябва да прави, каквото може, за да не дразни излишно жена си. — Дениъл помириса пурата, въздъхна от удоволствие и седна, след което я запали с още по-голямо удоволствие. Всъщност част от удоволствието се състоеше точно в малките последователни стъпки на ритуала на запалването.

Той отключи долното чекмедже на своето огромно дъбово бюро, извади оттам голяма мида и я постави в центъра на преспапието като пепелник. След това включи съвсем мъничък вентилатор, захранван с батерии. Това беше последното му нововъведение в конспирацията да не бъде открит от Ан.

— Жената не ми дава да пуша — поклати глава Дениъл. — И колкото по̀ остарява, толкова по-остър става носът й. Всичко подушва, като някакъв копой — промърмори той, облегна се на стола и въздъхна. — Какво да се прави!

— А какво ще стане, ако влезе сега? — попита Престън.

— Тогава ще му мислим, момчето ми. Тогава! — Но явно се страхуваше от гнева на жена си. Защото придърпа вентилаторчето по-близо към себе си. — Ти по-добре ми кажи как върви пиесата ти?

— Върви.

— Искам да знаеш, че те питам не само като инвеститор. Интересувам се, защото ти ме интересуваш.

— Аха.

— Възхищавам се от книгите на баща ти. Имам някои от тях тук, под ръка. — Дениъл се намести в огромното кожено кресло и изпуфка дима. — Едно птиченце ми каза, че Холивуд проявява голям интерес към твоята пиеса, Макуин.

— Вие много добре разбирате езика на птиците, господин Макгрегър. И явно добре ги чувате.

— Така е. Е, как ти се струва да влезеш във филмовия бизнес?

— Нямам нищо против. Харесва ми.

— Ти играеш покер, нали, Макуин?

— Понякога.

— Хващам се на бас, че го играеш добре. И сигурно печелиш. Ти не си от хората, които ще се оставят да бъдат изиграни. Харесвам такива мъже. — Дениъл изтръска пурата в мидата. — Ще останеш в Ню Йорк още няколко седмици, нали?

— Може би месец. Дотогава повечето работи в къщата ще бъдат довършени.

— Хубава, голяма къща край морето. — Дениъл се усмихна, докато Престън застана нащрек и присви очи. — Птиченцето ми каза още някои неща. Добре е, когато един мъж притежава собствен дом. Някои от нас не обичат да живеят като в кошер и зад съседната стена да бръмчат и да му досаждат непознати хора. Ние си искаме нашето си, собственото си местенце. Само за нас и семейството ни. С достатъчно място да се разпростреш — продължи той и направи широк жест с ръка. — Място, където можеш да изпушиш проклетата забранена пура в собствената си къща, без да ти се карат и да ти досаждат до смърт.

При тези думи Дениъл смукна и изпусна нов облак дим, а Престън се подсмихна.

— Абсолютно вярно — съгласи се той. — Макар че не бих казал, че моята къща се доближава до вашата. И сравнение не може да става.

— Още си достатъчно млад. Ще построиш каквато трябва, когато трябва. И ти се нуждаеш от морето, също като мен. Защото си израснал с него под прозорците.

— Да. Предпочитам го пред града. — Тъй като все още не беше сигурен накъде клони разговорът, Престън не можеше да се отпусне. — И ако трябва да живея непрекъснато в града, сигурно за една седмица ще полудея и ще си прережа гърлото.

Дениъл се разсмя, пуфна отново и погледна Престън през облака от дим.

— Ти си човек, който цени високо личната си свобода, и това го разбирам. Ала когато усамотяването и отшелничеството се превърнат в изолация, това невинаги е много здравословно.

Престън наклони глава и се озърна.

— Не виждам никакви съседи да косят тревата си, нито да поправят оградите си, когато погледна през прозорците на замъка Макгрегър.

Усмивката на Дениъл се загуби в брадата му.

— Няма и да видиш, Макуин. Но ние, макар че живеем отдалечено, не сме изолирани от света. Винаги сме били в центъра на събитията. Знаеш ли, Сибил също израсна край морето. — Той захапа пурата със зъби. — Край бреговете на Мейн, където баща й пази своята собственост като питбул.

— И аз така съм чувал — рече благо Престън.

— Той е хубав човек, въпреки че е Кембъл. — Дениъл небрежно сложи ръце и потропа с тях по бюрото. — Имаше времена, когато планинците предпочитаха да спят по-скоро с плъхове и невестулки, отколкото да пуснат някой Кембъл до външната си врата. Ала ти няма да извадиш пушка насреща му, нали, Макуин?

Трябваше му повече от минута, за да осъзнае, че Дениъл Макгрегър говори за бунта на якобитите в Шотландия отпреди повече от двеста години. Като реши, че смехът няма да бъде съвсем на място, Престън го прикри с кашлица.

— Не — отвърна съвсем сериозно той. — Времената се менят. И ние трябва да сме в крак с тях.

— Напълно си прав. — Доволен, Дениъл удари с юмрук по бюрото си. — Та както казвам, той е добър човек, и жена му е добра жена. Има здрави корени и произлиза от добро семейство. А децата им са тяхната гордост.

Престън кимна с глава, загледан в морето зад огромния панорамен прозорец.

— Сигурен съм, че сте прав.

— Прав съм, разбира се. Ти самият го виждаш, нали? Тя е умна и красива млада жена, моята Сибил. Има сърце, което е голямо като луната и горещо като слънцето. Привлича хората към себе си като магнит, просто така. Излъчва някаква вътрешна светлина, не мислиш ли?

— Мисля, че е уникална.

— Точно така! При нея няма никакво коварство, нито фалш — продължи Дениъл, а сините му очи станаха сякаш още по-сини, остри и напрегнати. — Да знаеш колко често е пренебрегвала своите собствени чувства заради някой друг! Не защото е глупава, не и заради добрата шотландска кръв във вените й. Ще ти даде да се разбереш, ако я притиснеш в ъгъла, но по-скоро ще нарани себе си, отколкото да нарани друг човек. Което доста ме притеснява.

Въпреки че не чу нищо повече от това, което сам бе разбрал за Сибил, думите на Дениъл го накараха да се размърда неловко в стола.

— Не мисля, че има за какво да се тревожите по отношение на Сибил.

— Това е право на дядото. Негово задължение и в известен смисъл удоволствие. Да се тревожи за своите пиленца. Сибил търси място, където да остави всичката любов, която носи в себе си. Мъжът, който ще спечели сърцето й, ще бъде щастлив цял живот.

— Да, така е.

— Ти си й хвърлил око, нали, Макуин? — Дениъл се наведе леко напред. — И не е нужно никакво пиленце да ми го пошепне на ухото, защото и сам виждам.

Не съм й хвърлил само око, помисли си Престън и трепна вътрешно.

— Както сам казахте, тя е много красива жена.

— А ти си самотен ерген на тридесет години. Какви са намеренията ти?

Е, помисли си Престън, ето каква била работата.

— Нямам такива.

— Значи е време да имаш. — За да подчертае важността на заключението си, Дениъл удари с юмрук по бюрото. — Не си нито сляп, нито глупав, нали така?

— Не съм.

— Добре тогава, какво те спира? Момичето е точно това, от което се нуждаеш, за да разведри прекалено сериозната ти натура, да те предпази от лутането ти в тъмнината като мечок със стомашно разстройство в пуста пещера. — С леко присвити очи, той взе пурата си. — Ако не знаех, че ти си точно този, който й трябва, тоест най-добрият — мога да те уверя, че никога нямаше да припариш до нея. Щеше да си останеш с празни ръце.

— Вие ми ги напълнихте, господин Макгрегър. — Усетил, че е хванат в капан и поради тази причина бесен, Престън стана от стола си. — Вие ме поставихте на пътя й, под предлог, че ми правите услуга.

— И ти направих най-ценната услуга в живота, момко. Ти трябва да ми благодариш за това, вместо да ме гледаш толкова смъртоносно.

— Не знам как останалите от семейството и познатите ви се справят с вашето наставничество, но мога да ви уверя, че нито имам нужда от него, нито го приемам.

— Ако нямаш нужда от него — избухна гръмогласно Дениъл, — защо все още ходиш тъжен и самотен заради нещо, което отдавна си е отишло и което всъщност никога не е съществувало, вместо да направиш, каквото трябва?

Гневът, който блестеше в очите на Престън, се превърна в лед.

— Това си е лично моя работа.

— Това си е лично твой недостатък — възрази му Дениъл, все пак доволен, че вижда гняв и самообладание. — Е, човек може да има един или два недостатъка. Повече от деветдесет години в живота си наблюдавам хората, преценявам ги, меря и тегля недостатъците им и ги виждам такива, каквито са. Ще ти кажа нещо, Макуин! Ти си или още много млад, или прекалено упорит, за да решиш за себе си. Вие си подхождате. Вие двамата сте един за друг. Единият балансира другия и го допълва.

— Грешите.

— Ха-ха-ха! Дяволите да ме вземат, ако греша! Момичето нямаше да те покани в тази къща, ако не беше вече влюбено в теб. А ти пък изобщо нямаше да се съгласиш да дойдеш, ако не беше хлътнал до уши.

А така, целият пребледня, подсмихна се доволно Дениъл и се облегна в стола си с огромно задоволство. Любовта за някои хора беше много страшна работа.

— Сбъркали сте — рече спокойно Престън, докато в стомаха му се блъскаха десетина юмруци. — Това, което е между мен и Сибил, не е любов. И ако я нараня, тоест, когато я нараня — поправи се той, — вие ще трябва да обвинявате само себе си.

След което излезе от стаята и остави Дениъл да пуфти зад пурата си.

Дениъл знаеше, разбира се, че страданието бе част от любовта. Въпреки че и той самият щеше да страда, ако неговото любимо момиче се измъчваше. И, разбира се, щеше да се обвинява за това. Ала когато този хлапак престанеше да се мята като упорита пъстърва на въдицата и я направеше щастлива. Е, тогава кой щеше да бъде най-доволен, ако не той. — Дениъл Макгрегър!

И като се разсмя. Дениъл допуши пурата си с огромно задоволство и в отлично настроение.

 

 

Сибил съжаляваше, че пътуването до Хайанис беше развалило настроението на Престън. Лошото настроение го държа цяла седмица, след като се завърнаха в Ню Йорк.

Той беше труден човек. Тя приемаше това. Сега, когато знаеше цялата история, която беше преживял, беше започнала да смята, че не би могъл да бъде друг. За човек с подобна чувствителност и сърце трябваше да мине дълго време, за да може да повярва отново на някого. Дълго време, за да си позволи отново да изпитва чувства. Или да обича. Но Сибил можеше да чувства.

Само че я болеше. Не можеше да престане да страда, когато Престън прекалено бързо се отдръпваше от нея или когато се барикадираше и обграждаше със стена от работа, с музиката си или с дългите си самотни разходки, които бе започнал да прави напоследък в най-странни часове от денонощието.

Разходки, с които ясно й даваше да разбере, че иска да бъде сам, че не иска да ги споделя с нея.

Тя се самоубеждаваше, че работата му създава проблеми, макар че той повече не сподели нито дума с нея за пиесата си. Сибил предполагаше, че според него тя не може да разбере болката, радостта, опиянението от работата. Това я засягаше дълбоко. Обиждаше я, ала си казваше, че ще го преглътне.

Винаги бе била способна да самозалъже себе си много по-лесно, отколкото другите.

Всъщност и в нейната собствена работа беше настъпил обрат и това щеше да й отнеме повече време и енергия. Срещата, която бе имала точно преди заминаването им за Хайанис, бе много важна и бе изиграла изключителна роля за това. Но Сибил не каза на никого, нито на семейството си, нито на приятелите, нито на любимия си.

От суеверие, рече си тя, докато слизаше от таксито пред къщата. Боеше се да го изрече на глас, за да не го осуети, преди да бе станало действителност. Е, вече беше станало.

Сибил притисна с ръка сърцето си, което биеше развълнувано. Засмя се. Сега, когато предложението вече беше потвърдено, нямаше търпение да разкаже на всички.

Може би трябваше да го отпразнува. С един многолюден, шумен и щур купон. С шампанско и балони. С пица и черен хайвер. И, вече вживяла се в предстоящата веселба, тя затанцува по стълбите. Трябваше да се обади на родителите си, на семейството, да извика Джоуди и да се наприказват хубаво двете.

Ала първо трябваше да каже на Престън. Като пусна в ход и двете си юмручета, Сибил затропа по вратата му в бърз индиански ритъм. Той сигурно работи, помисли си тя, ала новината не можеше да чака. Щеше да я разбере. Те трябваше да празнуват. Да отворят бутилка шампанско посред деня, да се опиянят, да оглупеят като децата и да прави луда любов.

Когато Престън отвори вратата Сибил грееше като слънчев лъч.

— Здрасти. Току-що се връщам. Имам да ти казвам нещо! Няма да повярваш!

Той беше раздърпан, небръснат и възмутен от факта, че само един поглед към нея бе достатъчен да забрави всичко. Дори и пиесата си. Само един поглед!

— Работя, Сибил.

— Знам. Извинявай, но ще се пръсна, ако не кажа на някого. — Тя вдигна ръце към лицето му и ги протърка по наболата брада. — Изглеждаш така, сякаш ти трябва кратка почивка.

— Стигнал съм точно на средата на сцената — започна Престън, ала Сибил вече бе влязла.

— Обзалагам се, че дори не си ял. А аз току-що изядох най-невероятния обяд в онова ново заведение в града. Защо не взема да ти направя един сандвич и да…

— Не искам никакъв сандвич. — Усети, че гласът му бе прекалено рязък, но не се опита да смекчи тона, а отиде към печката да си сипе кафе, което бе направил преди часове. — И нямам време. Искам да работя.

— Трябва да ядеш все пак. — Тя пъхна глава в хладилника, после я извади, защото чу стъпките му по стълбите. — О, моля те! — въздъхна, завъртя очи и тръгна след него. — Добре, няма да правя сандвич, забрави. Искам само да ти разкажа как мина денят ми. Господи, Макуин, тук е тъмно като в гробница! — Инстинктивно Сибил отиде до прозореца и започна да дърпа завесите.

— Остави ги, Сибил. По дяволите!

Ръцете й замръзнаха и се отпуснаха така бавно и отчаяно, както и настроението. Той вече беше седнал пред клавиатурата. Беше изключил съзнанието си за нея, както за света и живота, които пулсираха зад спуснатите завеси на прозорците му. Нищо не го интересуваше.

Работеше на светлината на малка настолна лампа. Пред него имаше изстинало кафе. И беше с гръб към нея. Всичко, което я вълнуваше, което се мъчеше да изригне като гейзер от вътрешността й, не го интересуваше.

— Толкова ти е лесно да не ме забелязваш — прошепна тя. — Все едно, че не съществувам.

Не можеше да не забележи обидата в гласа й. Престън се опита да се пребори с надигащото се в него чувство за вина.

— Не ми е лесно, ала точно сега се налага.

— Да. Ти работиш. А аз имам нахалството да прекъсвам гения, зает с една толкова грандиозна работа. Нещо, което едва ли мога да разбера.

Ядосан, той й хвърли един поглед.

— Ти можеш да работиш, когато около теб е пълно с хора. Аз не мога.

— Но освен това — продължи Сибил, — ти можеш да не ме забелязваш и по друго време, дори и когато не работиш.

Престън бутна клавиатурата встрани и се обърна към нея.

— Нямам настроение да споря с теб сега.

— И, разбира се, всичко винаги и опира до твоето настроение. Дали си в настроение да бъдеш с мен, или искаш да бъдеш сам. Дали си в настроение да говорим, или да мълчим. Да ме прегръщаш или да ми обръщаш гръб.

В гласа й имаше такава решителност, че той почувства как паниката започва да пълзи по гърба му.

— Ако не ти е харесвало, трябвало е да ми кажеш.

— Точно така. Ти си абсолютно прав. И затова сега ти казвам, че не ми харесва да се отнасяш с мен като с някакво досадно насекомо, което можеш да прогониш с махване на ръка, а после да си го върнеш, когато си в настроение да се позабавляваш с него. Не ми харесва да подминаваш със свиване на рамене нещата, които са важни за мен.

— Искаш да спра да работя, за да изслушам как си прекарала деня си в пазаруване и как си обядвала?

Тя отвори уста да отговори, сетне я затвори, ала един слаб стон на едва стаена обида се изтръгна от гърдите й.

— Извинявай. — Ядосан на себе си Престън стана. Сибил изглеждаше така сякаш я беше ударил. — Тъкмо съм се устремил към края и ти ме прекъсваш. Много е неприятно. — Той объркано прекара ръка през косата си, защото тя не помръдна и продължи да го гледа с огромните си, изпълнени с болка очи. — Да слезем долу.

— Не, не. Аз трябва да си вървя. — Да. Трябваше да си отиде, защото усещаше как сълзите напират и се качват в гърлото й. — Трябва да се обадя по телефона, освен това ме боли главата — каза и вдигна ръка да разтърка с пръсти слепоочието си. — Това ме прави раздразнителна. Ще пия малко аспирин и ще се опитам да подремна.

Сибил тръгна да излиза и спря, когато Престън я настигна и сложи ръка на рамото й. Почувства, че цялата трепери и го заля вълна от срам.

— Сибил…

— Не се чувствам добре, Престън. Отивам да си легна в къщи.

Тя се освободи и изтича през коридора. Той се навъси, когато чу как затръшна вратата на апартамента си. Без дори да се обърне към него.

— Ама и аз съм един глупак! Кучи син — промърмори ядосано Престън и разтърка очи с ръце. — Защо не отделих няколко минути да я изслушам?

Недоволен от себе си, той прекоси стаята с ръце в джобовете, после ги извади, за да дръпне завесите.

Навън беше ярък пролетен ден. Слънцето светеше през стъклата и това го накара да присвие очи. Може би наистина беше се затворил в себе си от света, помисли си Престън. Но така работеше по-добре. И освен това нямаше намерение да обяснява работните си навици на когото и да било. Все пак не биваше да я обижда по този начин.

По дяволите, Сибил не трябваше да нахлува така при него в най-неподходящото време. Той държеше изключително много на неприкосновеността си. На мястото си, неговото собствено място, където да пише и думите сами да извират от него.

Не я пренебрегваше. Не я игнорираше. Как, по дяволите, можеше да игнорира някого, който изобщо не излизаше от главата му, без значение кой още бе там с нея?

Ала беше се опитал, нали така? Много упорито се беше опитал да направи и двете неща, особено след оня кратък разговор с Дениъл Макгрегър в кулата на замъка му Хайанис Порт.

Защото умният, проницателен и мъдър старец беше прав. Престън беше влюбен в Сибил. Ако я отбягваше и странеше от нея, го правеше само защото това беше единственият начин да не я държи непрекъснато в прегръдките си. Не можеше да рискува отново да обича, не и когато знаеше точно какво можеше да преобърне сърцето и душата му и да изстиска и последната капка кръв от него. Не беше готов да си позволи отново да стане уязвим.

Трябваше да преодолее всичко това, каза си той и дръпна отново завесите. Трябваше да върне равновесието в живота си, да постави нещата отново по местата им и така и двамата щяха да бъдат по-щастливи.

Но, доколкото поведението му през последните няколко дни бе непоносимо, Престън трябваше да се помири с нея. Та тя с нищо не го заслужаваше. Сибил не правеше нищо друго, освен да съществува. Тя само му даваше. А той само вземаше от нея. Осъзнал, че повече нямаше да може да работи, Престън слезе долу. Смяташе да отиде при нея, да почука на вратата, да поиска извинението, което й дължеше.

Ала всъщност Сибил също имаше правото на свое уединение, реши той. Затова щеше да й го предостави. Щеше да излезе и да се разходи. И Престън навлече якето си и излезе. Не беше помислил да й купува цветя, докато не ги видя. Ярки, свежи и красиви, на една количка на улицата. Не рози. Прекалено са официални. Не и маргарити, те бяха свежи, но обикновени. Избра лалета, нежно жълти и снежнобели лалета. В мига, в който взе букета в ръце, се почувства по-добре. Сякаш му олекна.

Продължи да се разхожда из улиците, осъзнал, че отдавна не беше се замислял сериозно. А сега, като го направи, всъщност мислеше единствено за това, което тя каза по време на кратката сцена в неговата стая.

Колко често бе потискала своето настроение или нужди, за да му угоди, да се приспособи към неговите? Макгрегър всъщност му каза същото. Че природата й е такава, да мисли за нуждите на другите, за тези, които обича, преди своите собствени.

Престън не познаваше никой друг толкова всеотдаен, щедър и безкористен. И така щастлив в собствената си кожа. Той беше престанал да бъде такъв, освен в случаите, когато бе с нея. Когато наистина си позволяваше да бъде с нея.

Сибил бе така въодушевена и развълнувана, когато влетя в апартамента му. Ала понеже беше свикнал винаги да я вижда такава, и през ум не му мина, че може би имаше нещо по-особено и важно, което бе накарало очите й да светят.

И той веднага я беше попарил, помисли си Престън ядосан. Беше я приемал като нещо сигурно. Още от първия момент, осъзна той. Трябваше да го промени. Можеше! Трябваше да й даде толкова, колкото тя му даваше, колкото бе взимал досега от нея и така щяха да бъдат наравно. Така че, когато дойдеше времето да се разделят, а то неизбежно щеше да дойде, можеха да имат шанса да останат приятели. Но Престън всъщност не можеше да си представи живота си без нея.

Той прекара остатъка от следобеда, който неусетно премина във вечер, по улиците на града. Когато отиде до вратата на Сибил с цветята в ръка, не се чувстваше никак глупаво. Чувстваше се уверен. А когато тя отвори, се почувства прав.

— Почина ли си?

— Да. — Сибил имаше лек сън и се гмурваше в него като зайче, което се скриваше в храстите. — Благодаря.

— Ще ти хареса ли моята компания? — Престън извади букета иззад гърба си и й го подаде. И когато тя го загледа недоумяващо, разпозна в очите й искрена изненада. — А тези лалета? Ще ги харесат ли?

— Аз… Да. Чудесни са. Ще взема ваза.

Колко ли много е пропуснал да забележи, помисли си виновно той, щом един букет можеше така да я изуми!

— Извинявай за днес следобед.

— О! — Значи цветята бяха нещо като извинение, помисли си тъжно Сибил, докато вземаше бялата стъклена ваза от бюфета. Ала бързо прогони чувството на разочарование, че не ги бе купил за нея просто така, без причина, и се обърна с усмивка. — Няма значение. Винаги става така, когато събудиш мечката от зимния й сън. Сама съм си виновна.

— Не, напротив, има значение. — Престън сложи ръка върху ръцете й. — Извинявай.

— Извинен си.

— Толкова просто? Повечето жени ще накарат мъжа поне малко да попълзи в краката им.

— Не обичам особено много пълзенето. Какъв си късметлия, а?

Той вдигна ръката й, обърна я и докосна с устни дланта.

— Да. Късметлия съм.

И за секунда зърна отново шокирания израз, който се появи и изчезна от лицето й. Никога не беше проявявал нежност към нея, осъзна учудено Престън, удивен от собствената си глупост. Никога не беше й показал дори и намек за някакво чувство.

— Мисля, че ако се чувстваш по-добре, можем да излезем да вечеряме?

Тя премига.

— Навън?

— Ако искаш. Ако пък не се чувстваш добре — продължи той, като заобиколи плота, — можем да вечеряме тук. Каквото поискаш, както ти решиш — прошепна Престън, взе лицето й в ръце и премина с устни по челото й.

— Кой си ти? И какво правиш в тялото на Престън?

Той се засмя и целуна бузите й, първо едната, после другата.

— Кажи ми какво искаш, Сибил?

Да ме докосваш точно така, както сега. Да ме гледаш по този начин.

— Аз… Аз, бих могла да приготвя набързо нещо тук.

— Ако искаш да останем тук, аз ще се погрижа за вечерята.

— Ти? Ти? Ами добре. Значи аз ще повикам полиция.

Престън я придърпа в прегръдката си.

— Не заплашвам да готвя. Защото ако го направя, сигурно няма да оживеем. — Погали я по косата. — Просто ще поръчам вечеря.

— А, да, така може. — Той я прегръщаше, помисли си отвлечено Сибил. Само я прегръщаше, но това напълно й стигаше. Това беше всичко за нея.

— Напрегната си — прошепна Престън и плъзна ръка по раменете й, сякаш да отнеме напрежението от тях. — Не си спомням случай, в който да си била такава. Още ли те боли главата?

— Не, не много.

— Защо не се качиш горе? Потопи се във ваната, докато се отпуснеш. После може да облечеш един от твоите любими халати, а аз в това време ще съм готов с вечерята.

— Добре съм. Мога да… — Тя не можа да продължи, защото устните му покриха нейните и нежно, много нежно я зацелуваха така, че колената й се подкосиха.

— Хайде, върви. — Той я побутна усмихнат, докато Сибил го гледаше със замъглените си и още сънени очи. — Аз ще се погрижа за всичко друго.

— Добре. Мисля, че все още съм малко замаяна… — Което можеше да обясни защо не бе напълно сигурна как да се качи на горния етаж на собствения си апартамент. — А, да, номерът на пицарията е на телефонната масичка.

— Казах ти, че аз имам грижата. — Престън отново я побутна към стълбите. — Върви и се отпусни.

— Добре. — Тя тръгна неуверено нагоре, после спря и се обърна към него. — Престън?

— Да?

— Ти да не си… — ала спря, засмя се и поклати глава. — Не, нищо. Няма значение. Няма да се бавя много.

— Спокойно, имаш колкото време искаш — рече той. Нуждаеше се от повече време, за да приготви всичко и да е сигурен, че ще бъде както трябва, когато Сибил се върнеше отново долу.

Ако само намекът за нежност беше в състояние да я шокира до такава степен, че да загуби дар слово помисли си Престън, сигурно нямаше да може и дума да обели по време на вечерята, която планираше.

Той взе телефона и натисна бутона на паметта, където бе записан номера на Джоуди.

— Джоуди? Престън е. Да. Слушай, има ли Сибил някой любим ресторант наоколо? Не, не за обикновена вечеря — рече със смях. — Друго имам на ум. Да опитаме нещо френско. — Усмихна се, когато чу проточеното дълго „Оооо“ на Джоуди, после записа името на ресторанта, който тя му продиктува. — Сигурно нямаш телефонния им номер? Имаш го? Ти си направо гениална. Тогава нека да видим дали наистина те бива. Кой десерт от тяхното меню може да я накара да припадне? Добре, благодаря ти. Какво? — Той погледна нагоре и се усмихна. — Не, нищо специално. Просто една спокойна вечер в къщи. Благодаря ти за помощта.

Джоуди обаче продължи да го засипва с въпроси и Престън се разсмя.

— Стига де, и двамата знаем, че ще ти разкаже всичко още утре сутринта.

Той затвори, набра номера на ресторанта и продиктува поръчката си. Сетне запретна ръкави и се зае да осъществи останалата част от плана си.