Емили Гифин
Нещо синьо (9)

Глава 7

— Какво показва? — попита Маркъс, когато излязох от банята с пластмасовата пръчица в ръка. Той ме чакаше на дивана и разлистваше „Спортс илюстрейтид“.

— Показва… „Поздравления, татенце“.

— Няма начин!

— Има начин.

— Бъзикаш ме.

— Не. Бременна съм.

Маркъс се облегна назад и затвори списанието. Седнах до него, взех ръцете му и зачаках нещо повече. Може би прегръдка, нежна милувка, няколко сълзи.

— И… си сигурна, че е… от мен?

— Да. Този въпрос е обиден и мъчителен. Не съм правила секс с Декс от… ами… от цяла вечност. И ти го знаеш.

— И си сигурна в това? Нито веднъж този месец? Не е време да преувеличаваш, Дарс.

— Да, сигурна съм — повторих твърдо. Беше самата истина, слава Богу.

Сетих се за приятеля ми от гимназията, Итън, който е рус, със сини очи и се ожени за бременната си приятелка Бранди, също руса. Няколко месеца по-късно тя роди тъмнокожо бебе с антрацитеночерни очи. На двете с Рейчъл ни стана много мъчно за Итън — за сърдечната болка и унижението, което трябваше да изтърпи той по време на развода. Аз обаче съчувствах и на Бранди. Незнайно защо се идентифицирах с нея по някакъв начин — сродни души, нарушаващи правилата. Бях сигурна, че тя е страдала невероятно в продължение на девет месеца, надявайки се и молейки се бебето да прилича на съпруга й, а не на туземеца от Аляска, с когото тя тайно е разтапяла иглута. Чакането сигурно е било мъчително. Само като си го помисля и стомахът ми се свива. Така че извадих късмет, задето не бях правила секс с Декс поне един месец. Бях сигурна, че бебето е от Маркъс.

Оставих пръчицата върху масичката за кафе и се загледах в двете розови чертички.

— Леле! — възкликнах, чувствайки се замаяна. — Положителен тест. Не бях виждала такова нещо досега… а съм правила много.

— Дали да не направим още един тест? За по-сигурно — предложи Маркъс и извади още една кутийка с тестове от чантата „Дуейн Рийд“. — Имам две марки.

— Не мисля, че се получават фалшиви положителни тестове — възразих. — Виж, обратното, да.

— Прояви снизхождение към мен — каза Маркъс, като скъса найлоновата опаковка на друг тест.

Въздъхнах шумно, преди да отида да донеса чашката с урина от банята.

Лицето на Маркъс посърна.

— Чишкала си в чашата ми от „Бронкос“^[1]?

— Да. Е, и?

— Тя ми е любимата — проплака той.

— О, за Бога, просто ще я измиеш! И всъщност никога ли не си чувал, че урината е напълно стерилна?

Маркъс направи гримаса.

— Откога стана такъв педант по отношение на микробите? — попитах и огледах кочината наоколо.

— Вече няма да мога да пия от тази чаша — възнегодува той.

Извъртях очи и пъхнах нова пръчица в безценната му чаша. После започнах да броя до пет на висок глас, преди да я извадя и поставя до предишния тест върху масичката.

Маркъс загледа втората стрелка на часовника си, докато не казах.

— Кръстче. Това означава положителен!

— Дай да видя — каза той и отвори широко очи от изумление, докато изучаваше пръчицата и я сравняваше с диаграмата, изобразена на гърба на кутията. — Струва ми се малко по-бледа от тази на картинката.

— И бледо кръстче е същото. Защото не можеш да бъдеш „малко бременна“. Ето. Чети упътването.

Погледът на Маркъс пробяга по страницата със ситен шрифт, очевидно надявайки се да открие опровержение — пасаж с фалшив положителен резултат. Сянка на страх премина по лицето му, когато остави упътването.

— И сега какво?

— Ами, като начало ще си имаме бебе след около девет месеца — отвърнах ликуващо.

— Не говориш сериозно. — В гласа му се прокрадна твърдост.

Погледнах го така, че да му дам да разбере, че съм напълно сериозна. После взех ръката му в своите две.

Маркъс се напрегна.

— Сигурна ли си, че това искаш? Щото имаме и друг избор.

Намекът беше ясен. Вирнах брадичка и отвърнах.

— Не съм привърженик на абортите.

Не съм сигурна защо го казах, понеже всъщност се възползвам от избор, ако има такъв.

Освен това не исках да ставам майка в този етап от живота си. Не притежавах никакво биологично жадуване, което много от моите приятелки изпитваха напоследък с наближаването на трийсетте години. Да не говорим, че никак не исках да наддам тринайсет до осемнайсет килограма. Нито да поема отговорността и ограниченията върху свободата и нощния си живот.

В този момент обаче бях необяснимо щастлива от положителните ми тестове за бременност. Може би защото бях толкова обсебена от Маркъс, че мисълта да родя неговото бебе ми се струваше вълнуваща. Последното романтично старание. А може би пък ми харесваше чувството да му взема ума за още нещичко. Не че поставях под съмнение обвързаността му към мен. Можех да кажа, че той беше луд по мен по негов си особен начин. Но той беше от онези хора, които човек не може да контролира и това, че съм бременна от него, затягаше каишката ми. Не че забременях съзнателно. Ни най-малко. Замислих се за нашия секс за сдобряване. Очевидно така е било писано.

След като облекчението ми бе така осезаемо, имах ясен отговор: Не исках да се омъжа за Декс. За един миг не чувствах нищо към Декс и нашата приказна сватба, вълнувах се само да съм част от дори още по-голяма драма.

— Днес ще съобщя на Декс — казах с тон, който изненада дори мен.

— Че си бременна ли? — попита Маркъс ужасен.

— Не. Само че отменям сватбата.

— Сигурна ли си, че го искаш? Сигурна ли си, че искаш бебето? — продължи той, изглеждайки паникьосан.

— Сигурна съм. — Погледнах тестовете. — Положителни са. Разбра ли?

Маркъс седеше и изглеждаше като ударен с мокър парцал и малко ядосан.

— Не си ли поне мъничко щастлив?

— Да — отвърна той начумерен. — Но… но мисля, че трябва да намалим темпото и да обсъдим… какъв друг избор имаме.

Оставих го да се чуди и мае.

— Мога да се закълна, че каза, че искаш да имаш избор.

— Така е — отвърнах с енергично кимане. — И избрах да задържа бебето. Нашето бебе.

— Добре, но не прибързвай и помисли добре…

— Нараняваш чувствата ми.

— Защо?

— Защото искам това бебе. — Започвах да се разстройвам. — И ми се ще и ти да чувстваш същото… Не мога да повярвам, че дори още не си ме прегърнал.

Маркъс въздъхна и ме прегърна.

— Кажи ми, че си щастлив. Поне малко щастлив — прошепнах в ухото му.

Той отново ме погледна и каза неубедително:

— Щастлив съм. Просто казвам, че трябва малко да намалим темпото и да обмислим нещата. Може би трябва да поговориш с някого.

Хвърлих му презрителен поглед.

— Имаш предвид психиатър?

— Нещо такова.

— Това е нелепо. Хората ходят на терапия, когато са отчаяни. А аз съм изпълнена с трепет.

— И все пак може и да имаш някои въпроси по случая — настоя той.

Маркъс винаги говореше с общи приказки за връзката ни — „някои въпроси“, „това нещо“, „нашето споразумение“, „ситуацията“ — и понякога просто с бърз замах с ръка. Винаги ме дразнеше, че според него едно движение на ръката може да улови същественото при нас. Ние сме много повече от това. Особено сега. Ще ставаме родители.

— Нямам никакви въпроси. Аз те обичам. Искам да задържа бебето. И толкова. — Дори когато го изрекох, знаех, че толкова не беше просто толкова в моя свят. Толкова беше може би толкова гот нещо от толкова или толкова, заедно с доза от това. Но продължих решително:

— А сега ме извини, предстои ми да отменям сватба.

И точно това направих. Отидох направо в Ъпър Уест Сайд, за да съобщя новината на годеника си. Заварих Декс да подрежда дрехите си от химическо чистене, да маха найлоновите пликове и да отделя сините ризи от белите. В първия момент не можах да го направя, не можех да си представя да кажа на Декс след толкова години заедно, че скъсваме. Но после се сетих за Маркъс и мисълта за него и бъдещото ни дете ми вдъхна кураж.

— Трябва да поговорим — подхванах аз делово.

— Добре — отвърна той бавно. И мога да кажа, че веднага разбрах какво ще последва. Той се беше показвал равнодушен седмици наред, но изражението му сега ми подсказа, че дори мъжете имат интуиция.

Просто няколко изречения по-късно и сватбата ни беше официално отменена. Беше прекратена една седемгодишна връзка. Странно колко бързо и лесно стана. Технически Декс беше този, който сложи край, като заяви, че ще бъде грешка да се оженим. Като го чух да произнася думата „грешка“ по отношение на мен, за миг си помислих да се откажа, но после се уверих, че той просто назовава действителност, която аз бях създала. Той реагираше на моето емоционално и физическо отдръпване от него. Наблюдавах го как стои с направените на топка найлонови пликове от химическото в краката му и ми дожаля за него.

Целунах го по гладко избръснатата му буза и казах онова, което хората винаги изричат; когато напускат някого с приятелски чувства. Казах му, че му желая най-доброто и се надявам да намери щастие. И до известна степен говорех сериозно. В края на краищата, съвсем не исках Декс да умре самичък. Но ако трябва да съм напълно искрена, ще кажа, че силно исках той да страда много дълго, преди да потърси следващата си приятелка, приятелка, която се надявах никога да не може да се мери с мен. Изобщо не знаех, че той ще потърси тази подгласничка в апартамента на най-добрата ми приятелка.