Емили Гифин
Нещо назаем (8)

Глава 7

— Е, какво става между теб и Маркъс? — пита ме Хилари на другата сутрин, докато рови из купчината дрехи, които беше оставила до леглото си. Едва се сдържам да не й ги сгъна.

— Нищо, наистина. — Ставам от леглото си и започвам да го оправям.

— А потенциално? — Тя си обува клин и връзва шнура ниско под талията си.

— Може би.

Миналата година Хилари скъса с Кори, неин приятел в продължение на четири години — приятен, умен, всестранно развит, чудесен млад мъж. Но Хилари беше убедена, че колкото и добра да е била връзката, не й е било достатъчно. „Той не е Човекът“, често повтаряше тя. Помня как Дарси я караше да преосмисли решението си, тъй като е в средата на трийсетте си години — изявление, което ние с Хилари предъвкахме по-късно. Класически, нетактичен дарсизъм. И все пак, с течение на времето, не мога да не се запитам дали Хилари не допусна грешка. Ето я сега тук, година по-късно, въвлечена в безплодна сцена на среща с непознат мъж, докато според слуховете бившето й гадже заживял с двайсет и три годишна студентка по медицина — двойница на Камерън Диас. Хилари твърди, че това не я безпокои. Доста ми е трудно да го повярвам, дори за човек с нейния кураж. Във всеки случай тя не създава впечатлението, че бърза да намери заместник на Кори.

— Летен потенциал или дългосрочен? — продължава тя, прекарвайки пръсти през късата си пепелива коса.

— Не знам. Може би дългосрочен.

— Да знаеш, че снощи приличахте на истинска двойка. Там, на дансинга.

— Наистина ли? — питам и си казвам, че ако наистина сме изглеждали така, то Декс трябва да е разбрал, че аз не мисля постоянно за него.

Тя кима, намира тениската си с „Корпорейт чалъндж“ и я помирисва под мишниците, преди да я метне към мене.

— Я помириши. Чиста ли е?

— Няма да ти мириша тениската — казвам и й я мятам обратно. — Ама че си груба.

Тя се разсмива и си слага очевидно чиста тениска.

— Дааа… Вие двамата непрекъснато си шепнехте и се смеехте. Снощи си помислих, че ще отидеш в стаята му и аз ще се разполагам тук сама.

Засмивам се.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Него си го разочаровала повече.

— Нее. Като се прибрахме, той просто ми каза лека нощ. Дори не ме целуна.

Хилари е добре запозната с първата целувка.

— Защо?

— Знам ли. Мисля, че и двамата действаме предпазливо. Ще имаме достатъчно контакти от днес до септември… Нали разбираш, той също ще бъде на сватбата. Ако нещата се провалят, ще стане кофти.

Тя като че ли обмисля гледната ми точка. За секунда се изкушавам да й кажа всичко за Декс. Имам й доверие. Но не смея, с оправданието, че винаги мога да й кажа, но кажа ли й, няма да мога да залича познанието от ума й. Когато сме всички заедно, ще се чувствам дори по-неудобно, знаейки, че и тя мисли за същото. А и във всеки случай… всичко свърши. Наистина няма нищо за казване.

Слизаме долу. Нашите съквартиранти вече са се събрали около кухненската маса.

— Навън е страхотно — казва Дарси, като става да се протегне и показва плоския си корем под скъсената си тениска. После пак сяда и връща вниманието си към пасианса.

Клеър вдига поглед от мъничкия си бележник.

— Само за плаж.

— Само за голф — вметва Хилари и поглежда Декс и Маркъс. — Проявявате ли интерес?

— Ммм, може би — отговаря Декс, поглеждайки я над спортната страница. — Искаш ли да се обадя ида попитам дали ще ни отпуснат време?

Дарси тръсва шумно картите си на масата и ни оглежда предизвикателно.

Хилари като че ли не забелязва възмущението на Дарси за една игра на голф и добавя:

— Или пък можем просто да наминем да погледаме.

— Не! Не! Не! Никакъв голф! — Дарси удря отново по масата, този път с юмрук. — Не и още първия ни ден! Трябва да бъдем заедно! Всички. Нали, Рейчъл?

— Предполагам, това означава никакъв голф днес — обажда се Декс, преди насила да бъда въвлечена в голям спор за голф. — Заповеди на Дарси.

Хилари става от масата, по лицето й е изписано отвращение.

— Просто искам всички да бъдем заедно на плажа — пояснява Дарси, влагайки доброжелателна нотка в проявата си на егоизъм.

— И смяташ, че това е толкова приятна перспектива. — Декс става, отива до мивката и започва да прави кафе.

— Какъв ти е проблемът, нацупен задник? — казва Дарси на гърба му, сякаш той току-що й е казал как да прекара деня си. — Станал си такъв борсук.

— Какво точно е „бурсук“? — пита Маркъс, почесвайки ухото си. Това му е първото включване в сутрешния разговор.

— Ами, можеш да видиш такъв в момента — казва Дарси и посочва Декс. — Той е вкиснат от мига, в който пристигнахме тук.

— Не е вярно — оправдава се Декс.

Иска ми се да се обърне, за да видя изражението му.

— Вярно е. Нали? — иска Дарси отговор от всички нас, но най-настойчиво гледа мен. Приятелството ми с Дарси ме е научило на изкуството да заглаждам нещата. Но това, че спах с годеника й, бе притъпило инстинкта ми. Не съм в настроение да се намесвам. И никой друг не иска да бъде въвлечен в техния личен спор. Всеки вдига рамене или отклонява поглед.

В интерес на истината, обаче, Декс е унил по някакъв начин. Питам се дали аз имам нещо общо с настроението му. Може би му е неприятно да ме гледа с Маркъс. Не напълно ревнив, само някакви бодежи, които изпитвам и аз. Или може би мисли за Дарси, като я вижда каква властна личност е. Винаги съм била наясно с изискванията на Дарси — човек не може да ги пропусне — но напоследък не съм чак толкова толерантна с нея. Уморих се винаги да става както тя иска. Може би и Декс чувства същото.

— Какво да правим за закуска? — пита Маркъс през шумна прозявка.

Клеър поглежда към украсения си с диаманти часовник „Картие“.

— Искаш да кажеш закуска-обяд.

— Каквото и да е. Нещо за ядене — пояснява Маркъс.

Обсъждаме вариантите и решаваме да избегнем претъпкания Ийст Хамптън. Хилари казва, че онзи ден е купила ядки.

— Под ядки разбираш „Поп Тартс“^[1] ли? — пита Маркъс.

— Ето. — Хилари слага на масата купички, лъжици и кутия „Райе Криспис“^[2]. — Добър апетит!

Маркъс отваря кутията и си сипва малко в купичката си. Поглежда ме.

— Искаш ли?

Кимам и той приготвя и моята купичка. Не пита никого другиго дали иска оризова закуска, просто избутва кутията към средата на масата.

— Банан? — пита ме отново.

— Да, ако обичаш.

Той обелва банана, нарязва го в неговата и в моята купички, поделяйки всяко парче. Нараненото взима за себе си. Ние си поделяме банан. Това значи нещо. Погледът на Декс отскача върху мен, когато Маркъс пуска последното цилиндрично парче в моята купичка, като оставя потъмнелия край в кората, където му е мястото.

 

 

Няколко часа по-късно най-сетне сме готови да тръгнем за плажа. Клеър и Дарси излизат от стаите си със стилните си плажни чанти, пълни догоре с чисто нови плажни кърпи, списания, лосиони, термоси, мобилни телефони и грим. Хилари носи само една малка хавлиена кърпа от къщата и фризби. Аз съм някъде между тях с плажна кърпа, с моя дискмен и шише с вода. Шестимата тръгваме в редица, джапанките ни шляпат по паважа с приятния звук на лято. Клеър и Хилари вървят в двата края, обградили двойката на къщата и вероятно бъдещата двойка. Прекосяваме паркинга за плажа и се изкачваме по една дюна, където се спираме, за да хвърлим първия си колективен поглед към океана. Доволна съм, че вече не живея в Индиана, който няма излаз на море, и където хората наричат езерото Мичиган „плажа“. Гледката е вълнуваща. Почти ме кара да забравя, че съм спала с Декс.

Декс ни повежда надолу към претъпкания плаж и намира място на половината път между дюните и океана, където пясъкът е все още мек, но достатъчно равен, за да проснем кърпите си. Маркъс разстила кърпата си до моята; Дарси е от другата ми страна, Декс до нея. Хилари и Клеър се настаняват пред нас. Слънцето е ярко, но не прекалено горещо. Клеър ни предупреждава за ултравиолетовите лъчи, че това са дните, когато човек наистина трябва много да внимава.

— Можеш силно да изгориш и да разбереш едва когато е станало късно — допълва тя.

Маркъс предлага да ми намаже гърба с лосион против изгаряне.

— Не, благодаря — отговарям, но когато се мъча да достигна средата на гърба си, той взема шишенцето от ръцете ми и ме намазва, като добросъвестно маневрира около краищата на банския ми.

— Намажи ме, Декс — весело подканва Дарси, като сваля белите си шорти и кляка пред Декс в черните си бикини. — Ето. Използвай, моля те, кокосовото масло.

Клеър се оплаква, че в маслото няма SPF и казва, че сме прекалено възрастни, за да добиваме тен и че Дарси ще съжалява, когато се набръчка. Дарси извъртява очи към нея и отговаря, че не й пука за бръчките, тя живее за момента. Знам, че по-късно Дарси ще ми проглуши ушите с коментари, че Клеър просто ревнува, защото нейната кожа от бяла ще стане направо яркорозова.

— Ще съжаляваш, когато станеш на четирийсет — продължава Клеър, чието лице е засенчено от широкопола сламена шапка.

— Няма начин. Просто ще си направя лазерно изглаждане на бръчките. — Дарси нагласява горнището на бикините си и намазва още веднъж глезените си с бързи, точни движения.

Повече от петнайсет години съм я наблюдавала как се маже. Всяко лято целта й е да направи възможно най-силен загар. Често лягахме в задния им двор с голяма туба „Криско“, шише „Сън-ин“ и градинския маркуч за периодично разхлаждане. Беше абсолютно мъчение. Но аз го изтърпявах, вярвайки, че тъмната пигментация е вид предимство. Кожата ми е бледа като на Клеър, затова Дарси непрекъснато ме подканя да лежа на слънце.

Клеър отбелязва, че козметичната хирургия не лекува рака на кожата.

— О, за бога! — възразява Дарси. — Тогава си стой под шибаната шапка!

Клеър отваря уста, после бързо я затваря, по лицето й се изписва обида.

— Извинявай. Исках само да помогна.

Дарси й изстрелва помирителна усмивка.

— Знам, миличка. Не исках да ти се сопвам така.

Декс ме поглежда и прави физиономия, с която като че ли изразява желание двете да млъкнат. Това е първото ни директно общуване за целия ден. Позволявам си да му се усмихна. По лицето му се разлива прекрасна усмивка. Той е до болка красив. Сякаш гледаш в слънцето. По едно време става за момент да оправи кърпата си, нагъната от вятъра. Заглеждам се в гърба му, после в прасците му и усещам бодеж от спомена. Този мъж беше в леглото ми. Не че искам да се повтори. Но, ох, какво тяло има той — стройно, но широкоплещесто. Аз не си падам по телосложенията, но не мога да не оценя съвършеното. Той сяда в мига, когато поглеждам настрани.

Маркъс пита дали някой иска да играе фризби. Аз отговарям „не“, но си мисля, че последното нещо, което искам, е да търча наоколо с мекия си, бял стомах, надничащ от танкините ми. Хилари обаче приема и двамата се отдалечават — портрет на двама добре настроени плажуващи, които оставят другите от компанията да бездействат.

— Подай ми блузата — казва Дарси на Декс.

— Моля?

— „Моля“ е даденост — отвръща Дарси.

— Кажи го — казва той и пъхва канелено бонбонче „Алтоидс“ в устата си.

Дарси го удря силно в корема.

— Ооох! — Гласът му е монотонен, за да покаже, че не го е заболяло ни най-малко.

Тя замахва да го удари отново, но ръката му сграбчва китката й.

— Дръж се по-прилично. Същинско дете си — смъмря я той нежно. Няма и помен от сутрешната му раздразнителност.

— Не съм. — Тя се прехвърля върху кърпата му, притиска пръсти в гърдите му и застава в очакване на целувка.

Слагам си тъмните очила и отмествам поглед. Да кажа, че това, което чувствам, не е ревност, ще е пряко сили.

 

 

Същата вечер отиваме на купон в Бриджхамптън. Къщата е голяма, с красив плувен басейн във формата на буква Г, заобиколен от прелестен пейзаж и най-малко двайсет факли във формата на древни амулети. Погледът ми пробягва върху гостите в задния двор, без да пропусне нито една от пурпурните, яркорозови или оранжеви рокли и поли. Като че ли всяка жена е прочела същата статия, която и аз: „На мода са ярките цветове, черното е демоде“. Бях последвала съвета и си бях купила лятна рокля с цвят на зелен лимон, който е също много ярък и запомнящ се, за да се носи отново преди август, което означава, че ще ми струва около сто и петдесет долара на обличане. Но аз съм доволна от избора си, докато не зървам същата рокля, с близо два размера по-малка, на гърба на една слаба блондинка. Тя е много по-висока от мен, затова роклята й стои по-къса и излага на показ безкрайно дългите й бронзови бедра. Правя съзнателно усилие да остана на отсрещната страна на басейна, далече от нея.

Отивам до тоалетната, после, на път да открия Хилари, се натъквам на Холис и Дюи Малоун. Преди време Холис работеше в нашата фирма, но напусна в деня, когато се сгоди за Дюи. Дюи е непривлекателен и незабавен мъж, но има огромен попечителски фонд. Оттам е и интересът на Холис към него. Развеселих се, когато Холис ни каза, че Дюи бил такава „душичка“ и дъра-бъра, в безплоден опит да замаскира истинските си намерения. Завиждам й, че напусна фирмения ад, но все пак предпочитам да съм още там, отколкото да се омъжа за Дюи.

— Животът ми стана още по-хубав — изчурулика тя тази вечер. — Фирмата беше същинска отрова! Направо се задушавах там! Смятах, че ще пропусна интелектуалния стимул… но не стана така. Сега имам време да чета класика и да размишлявам. Страхотно е. Толкова освобождаващо.

— Ъхъ… Това е чудесно — казвам, като си вземам бележка наум да го споделя с Хилари.

Холис продължава да ми говори за техния апартамент на покрива сред парка, колко усилено работила за обзавеждането му и как уволнила трима дизайнери, които не се придържали към нейното виждане. Дюи не обели и дума по време на разговора ни, само хрускаше сладоледа си и изглеждаше отегчен. Веднъж улових погледа му, вперен в задника на Дарси, стегнат в пурпурни панталони „Капри“.

Изведнъж Маркъс се озовава до мен. Запознавам го с Дюи и Холис. Дюи се ръкува и пак продължава да диша през устата си и да изглежда разсеян. Холис бърза да попита Маркъс къде живее и с какво се занимава.

Очевидно, адресът му на Мъри Хилс и работата му в маркетингова фирма не са „на нашето ниво“, защото те намират извинение и се отправят към по-състоятелни гости.

Маркъс повдига вежди.

— Дюи, а?

— Да.

— Дююю-иии сливи ли има в устата, или какво?

Засмивам се.

Той изглежда горд от шегата си, доволен, че ме е разсмял.

— Е, забавляваш ли се?

— Мисля, че да. А ти?

Той свива рамене.

— Май хората тук се вземат много на сериозно, нали?

— Това е Хамптънс!

Оглеждам присъстващите. Купонът изобщо не може да мине за съседско барбекю, както е в Индиана. Част от мен се чувства удовлетворена, че съм разширила хоризонта си. Но по-голямата част от мен се чувства неудобно всеки път когато отивам на купон като този. Аз съм позьорка, опитваща се да се смеси с хора, за които Индиана е просто местност в Средния запад, терен, който трябва да се прекоси по пътищата им за Аспен или Лос Анджелис. Наблюдавам как Дарси прави обиколки заедно с Декс. В нея не е останала и следа от Инди; като я наблюдаваш, ще речеш, че е израснала на Парк авеню. Децата й ще израснат в Манхатън, дума да няма. Когато аз имам деца, ако изобщо имам, смятам да се преместя в някое от предградията. Поглеждам Маркъс и се мъча да си го представя как вкарва от улицата велосипеда на сина ни. Той свежда поглед към малкото ни момченце, чието лице е омърляно с „Попсайкъл“, и го предупреждава да не слиза от тротоара. Момчето има късите вежди на Маркъс, повдигнати в краищата във вид на обратно V.

— Хайде — подканва ме Маркъс, — да идем да си вземем по още едно питие.

Докато вървим към бара покрай басейна, отново се замислям за Индиана и си представям Анализе и Грег със съседите си, пръснати из тяхната прясно окосена среднозападна морава. Ако някой носи същите шорти от „Гап“ в цвят каки като нейните, на никого няма да му направи впечатление.

 

 

След купона откриваме друг купон и накрая завършваме в „Токхаус“, където аз отново танцувам с Маркъс. Към три часа всички се набутваме в колата и се прибираме. Хилари и Клеър се качват направо в стаите си, а двете двойки оставаме в дневната. Дарси и Декс си държат ръцете, а ние с Маркъс седим на съседния диван един до друг, без да се докосваме.

— Е, добре, младежи, отдавна трябваше да съм в леглото — казва Дарси и изведнъж се изправя на крака. Поглежда към Декстър. — Идваш ли?

Погледът ми среща погледа на Декстър. И двамата едновременно поглеждаме настрани.

— Да-а-а. Идвам след малко.

Ние тримата разговаряме още няколко минути, докато не чуваме Дарси да вика Декс от горната площадка на стълбите.

— Хайде, Декс. Те искат да останат сами!

Маркъс се подсмихва, аз оглеждам една луничка на ръката си.

Декс прочиства гърлото си, изкашля се. Лицето му е напълно сериозно.

— Добре тогава. Май ще трябва да се качвам. Лека нощ.

— Да, човече. До утре — казва Маркъс.

Аз просто смънквам „лека нощ“; ужасно ми е неудобно да гледам как Декс си тръгва.

— Най-сетне — казва Маркъс. — Най-сетне сме сами.

Чувствам неочаквано пробождане, свързано с Декс, което по някакъв начин ме връща към момента, когато Хънтър оставя Джоуи и мен сами в общия салон в „Дюк“, но аз го преодолявам и се усмихвам на Маркъс.

Той се настанява по-близо и ме целува, без да ме пита този път. Много приятна целувка, може би дори по-приятна от първата. Незнайно защо се сещам за епизода от „Брейди Бънч“, когато Боби загубва и ума, и дума, когато целува Милисънт (която, без да знае как се е почувствал Боби, се цупи). Когато за първи път видях епизода, бях на възрастта на Боби, така че целувката ми се струваше сериозна работа. Спомням си, че си помислих, че някой ден и аз ще загубя и ума, и дума. Но Маркъс се доближава точно като всеки друг преди него.

Целувките ни ескалират до следващото ниво и тогава казвам:

— Мисля, че трябва да си лягаме.

— Заедно ли? — пита той. Според мен — шеговито.

— Много смешно — отговарям. — Лека нощ, Маркъс.

Целувам го още веднъж, преди да тръгна към стаята си и да мина покрай затворената врата на Декс и Дарси.

 

 

На другата сутрин проверявам гласовата си поща. Лес ми е оставил три съобщения. Той може да мине за свидетел на Йехова — такова внимание обръща на ваканциите. Пише, че иска да прегледа няколко неща утре в ранния следобед. Знам, че той неслучайно не назовава нищо определено, не споменава точен час или инструкции да се срещна с него в кантората или да му се обадя. По този начин може да е сигурен, че ми е съкратил наполовина Деня на загиналите във войната. Хилари ми казва да се направя, че не съм получила съобщението му. Маркъс пък ме съветва да му отвърна със съобщение, в което да го пратя „да върви на майната си — това е национален празник!“. Но, разбира се, аз послушно проверявам разписанията на влаковете и автобусите и решавам да тръгна още този следобед, за да избегна натоварения трафик. Дълбоко в себе си знам, че работата ми е само извинение, за да си тръгна — дотегна ми от цялата тази странна динамика. Харесвам Маркъс, но е изтощително да бъдеш край човек, който, както казва Хилари, „е потенциален“. А още по-изтощително е да избягвам Декс. Избягвам го, когато е сам, избягвам го, когато е с Дарси. Избягвам да мисля за него и за Инцидента.

— Наистина трябва да тръгвам — въздишам, сякаш това е последното нещо, което ми се прави.

— Не може да си тръгваш! — намесва се Дарси.

— Налага се.

Когато тя се намусва, ми се приисква да изтъкна, че деветдесет процента от времето, в което сме в Хамптънс, умът й е другаде, като пеперуда каца от едно светско място на друго. Но на глас повтарям само, че се налага да си тръгна.

— Направо ни скапа настроението!

— Тя не може да не работи, Дарси — обажда се Декс. Може би го казва, защото тя често му пили същото и на него. Или пък просто иска да си тръгна по същите причини, поради които искам и аз.

 

 

След обяда си опаковам багажа и слизам в дневната, където всички са се разплули и гледат телевизия.

— Може ли някой да ме закара до автобуса? — питам, очаквайки Дарси, Хилари или Маркъс да откликнат.

Но Декс реагира пръв.

— Аз ще те закарам. И без това искам да ида до магазина.

Казвам „довиждане“ на всички, Маркъс стиска рамото ми и казва, че ще ми се обади другата седмица.

После Декс и аз тръгваме. Сами цели шест километра.

— Приятно ли прекара уикенда? — пита ме той, докато излизаме на заден ход от алеята за коли. Няма и следа от шеговития тон, който беше излязъл на повърхността веднага след Инцидента. И той, като Дарси, беше престанал да пита за Маркъс, може би защото е повече от ясно, че ние сме станали поредния номер в програмата.

— Да, беше приятно — отговарям. — А на теб?

— Да. Много приятно.

След кратко мълчание заговаряме за работа и общи приятели от Юридическия факултет, неща, за които бяхме говорили преди Инцидента. Нещата изглеждат отново естествени или поне толкова естествени, колкото могат да бъдат след грешка като нашата.

Пристигаме на автобусната спирка рано. Декс спира на паркинга, обръща се на седалката си и ме оглежда със зелените си очи по начин, който ме кара да отвърна поглед. Пита ме какво ще правя във вторник вечер.

Мисля, че знам защо ме пита, но не съм напълно сигурна, затова избъбрям:

— Ще работя. Както обикновено. В петък трябва да взема показания под клетва, а дори не съм почнала да се подготвям за тях. Единствените въпроси в схематичното ми изложение са: „Бихте ли казали последното си име за съдебния репортер?“ и „Пили ли сте някакви лекарствени средства, които биха могли да попречат на способността ви да отговаряте на въпросите за тези показания?“ — разсмивам се нервно.

Неговото лице остава сериозно. Явно показва, че не проявява никакъв интерес към въпросната ми работа.

— Виж, Рейчъл, искам да те видя. Ще намина при теб към осем. Във вторник.

И начинът, по който го казва — по-скоро като решение, отколкото като въпрос — свива стомаха ми на топка. Всъщност това не е стомашната болка, която изпитвам преди уредена първа среща. Не е и нервността преди последен изпит. Не е и чувството, че „ще бъда арестувана, задето постъпих така“. Нито пък е онова замайване, което придружава хлътването по човек, когато той току-що те е забелязал и ти се е усмихнал или поздравил. Нещо съвсем различно е, но не мога да го определя.

Прибирам усмивката си, за да подхождам на сериозното му лице. Иде ми да му кажа, че молбата му ме изненадва, хваща ме неподготвена, но си помислям, че част от мен го е очаквала, дори се е надявала да чуе това от мига, когато предложи да ме закара. Не го питам защо иска да ме види или за какво иска да говорим. Не повтарям, че ще имам работа, нито казвам, че идеята не е добра. Просто кимам и добавям:

— Добре.

Уверявам себе си, че единствената причина да се съглася да се видим е да обсъдим веднъж завинаги станалото между нас. И следователно нямам намерение да извърша нова постъпка срещу Дарси; просто се опитвам да поправя извършената вече щета. Казвам си също, че ако наистина има друга причина да искам да видя Декс, то тя е просто защото ми липсва като приятел. Замислям се отново за рождения ми ден, за времето, прекарано в „7 В“, преди да правим секс, спомняйки си колко се радвах на самотната му компания, колко се радвах, че Декс е далече от изискванията на Дарси. Липсва ми неговото приятелство. Искам да си говорим само двамата. Нищо повече.

Автобусът пристига и хората започват да се качват един след друг. Аз слизам от колата, двамата не си разменяме нито дума.

Когато се настанявам на седалката до прозореца зад една наперена блондинка, която говори високо по мобилния си телефон, изведнъж ми става ясно какво ми е на стомаха. По същия начин се бях чувствала след секса с Нейт в онези последни дни, преди той да ме зареже заради китаристката еколожка. Това е смесица от искрена емоция към друг човек и от страх. Страх от това да загубя нещо. В този момент разбирам, че като разрешавам на Декс да ме навести, аз рискувам нещо. Рискувам приятелство, рискувам сърцето си.

Блондинката продължава да говори, повтаряйки прекалено често „невероятно“ и „удивително“, за да опише „злочесто прекъснатия“ уикенд. Тя съобщава, че има „отвратителна мигрена“ от „буйната веселба“ на „фантастичния купон“. Иде ми да й кажа, че ако намали силата на гласа си дори с една степен, главоболието й може и да премине. Затварям очи, надявайки се батерията на телефона й да се изтощи. Но знам, че дори жената да престане да бърбори на висок глас, аз пак няма да мога да заспя с растящото в мен особено чувство. То е и хубаво, и в същото време лошо, като да пиеш прекалено много кафе в „Старбъкс“. Аз съм както възбудена, така и изплашена, сякаш очаквам някоя вълна да се разбие над главата ми.

Нещо се задава и аз не правя нищо да го спра.

 

 

Вторник вечер, двайсет минути пред осем. Вкъщи съм си. Не съм се чувала с Декс целия ден, затова допускам, че уговорката остава. Изчиствам с конец зъбите си и ги измивам. Запалвам свещ в кухнята, за да прогоня и най-слабата миризма, останала от тайванската храна, която си бях поръчала за самотната си вечеря по случай Деня на загиналите във войните. Сменям костюма си, обличам черно бельо — макар да знам, да знам, да знам, че нищо няма да се случи — джинси и тениска. Слагам си малко руж и гланц на устните. Изглеждам небрежно и удобно облечена, точно обратното на това как се чувствам.

Точно в осем часа Еди, който замества Хосе, позвънява по домофона.

— Имате гост — извиква той.

— Благодаря, Еди. Нека се качи.

След секунди Декс се появява на вратата в тъмен костюм на бледосиви райета, синя риза и червена вратовръзка.

— Портиерът ми се захили самодоволно — казва той, докато влиза в апартамента ми и се оглежда наоколо, сякаш идва за първи път.

— Невъзможно, така ти се е сторило.

— Не ми се е сторило. Познавам самодоволните усмивки.

— Това не е Хосе. Бъркаш портиера. Тази вечер е Еди. Съвестта ти е гузна.

— Вече ти казах. Не се чувствам виновен за онова, което направихме. — Гледа ме право в очите.

Имам чувството, че ме изпива с поглед; решението ми да бъда добър човек, добра приятелка се изпарява. Отмествам нервно поглед, питам го дали иска нещо за пиене. Той казва, че чаша вода ще му дойде добре. Без лед. Нямам бутилирана вода, затова пускам чешмата, за да изстудя водата. Напълвам по чаша за двама ни и сядам до него на дивана.

Той отпива няколко големи глътки, после оставя чашата си върху подноса на масичката за кафе. И аз отпивам от чашата си. Чувствам, че ме гледа, но не отвръщам на погледа му. Гледам право напред, където е леглото ми — сцената на Инцидента. Нужен ми е подходящ едностаен апартамент или поне параван, за да отделя спалното помещение от останалата част на гарсониерата.

— Рейчъл, погледни ме.

Поглеждам го, после — към масичката за кафе. Той ме хваща за брадичката и обръща лицето ми към своето.

Чувствам, че се изчервявам, но не се помръдвам.

— Какво? — изпускам нервен смях.

Изражението му не се променя.

— Рейчъл.

— Какво?

— Имаме проблем.

— Така ли?

— Голям проблем.

Той се навежда напред, лявата му ръка е подпряна върху облегалката на дивана. Целува ме леко, после по-настойчиво. Усещам миризма на канела. Помислям си за металната кутия с канелените бонбонки „Алто-идс“, които носеше със себе си през целия уикенд. Аз също го целувам.

И ако смятах Маркъс за добър в целувките, или пък Нейт, или който и да е друг, много съм бъркала. За сравнение всеки друг беше просто умел. Целувката на Декс кара стаята да се върти. И този път не от пияната ми глава. Тази целувка е като целувката, за която съм чела милиони пъти и съм виждала на кино. Целувка, която не вярвах, че съществува в действителния живот. Никога не бях се чувствала по този начин, фойерверки и от сорта. Точно като Боби Брейди и Милисънт.

Целуваме се дълго, много дълго. Без да прекъсваме. Дори не сменяме положението си върху дивана, макар да сме на неестествено разстояние за такава страстна целувка. Не знам за него, но за себе си знам защо не се помръдвам. Защото не искам целувката да свършва, не искам да дойде следващата ужасна стъпка, когато може да задаваме въпроси от рода какво правим. Не искам да говорим за Дарси, нито дори да чувам името й. Тя няма нищо общо с този момент. Абсолютно нищо. Тази целувка си е сама за себе си. Тя е извадена от времето или обстоятелствата, или от тяхната сватба през септември. Това се опитвам да си внушавам. Когато най-сетне Декс се отдръпва, то е само за да се премести по-близо до мен, да ме обгърне с ръцете си и да прошепне в ухото ми:

— Не мога да престана да мисля за тебе.

Аз също не мога.

Но мога да контролирам това, което правя. В него има емоция, има онова, което ти се иска да правиш. Отдръпвам се, но не надалече, и поклащам глава.

— Какво? — пита той тихо, ръката му почти ме е прегърнала.

— Не бива да правим това — казвам. Протестът е неубедителен, но все пак е нещо.

Дарси може и да е досадна, властна и дразнеща, но тя ми е приятелка. Аз съм добра приятелка. Добър човек. В момента това не съм аз. Трябва да престана. Няма да се познавам, ако не престана.

Въпреки това не се помръдвам. Чакам да бъда убедена в нещо друго, с надеждата, че той ще ме придума. И ето думите му:

— Напротив, трябва. — Думите на Декс са сигурни. Никакво двоумение, нито съмнения или безпокойство. Той държи лицето ми между дланите си и ме гледа право в очите. — Трябва.

В думите му няма хитрост, само искреност. Той е мой приятел, приятелят, когото познавах и харесвах, преди Дарси да се запознае с него. Защо не разпознах чувствата си по-рано? Защо поставих интересите на Дарси пред моите? Декс се навежда и ме целува отново, но с чувство на абсолютна решителност.

Но това не е редно, протестирам наум, знаейки, че е твърде късно, че вече съм се предала. Пътищата ни се пресякоха. Защото, въпреки че спахме заедно, това всъщност не се брои. Бяхме пияни, безразсъдни. Всъщност нищо не се е случило преди тази целувка. Нищо, което да не може да бъде натъпкано в килера или объркано със сън, може би дори напълно забравено.

Сега всичко това се промени. За добро или лошо.