Емили Гифин
Нещо назаем (6)

Глава 5

Може би аз изобщо нямам тип. Като се замисля за миналите си връзки, картината не е сложна. Не че примерът би се счел статистически значим — с изключение на Брандън в гимназията, съм имала само три гаджета.

Истинските ми срещи започнаха през първия семестър в колежа „Дюк“. Тогава живеех в смесено общежитие и вечер се събирахме в общия салон да учим (или да се правим, че учим), размотавахме се или гледахме сериали като „Бевърли Хилс, 90210“ и „Мелроуз плейс“. Тъкмо в този салон хлътнах сериозно по Хънтър Брей, от Мисисипи. Той беше мършав интелектуален маниак, но аз полудях по него. Харесвах интелигентността му, бавния му, провлачен говор и начина, по който кафявите му очи се съсредоточаваха в теб, когато говориш, сякаш наистина го интересува онова, което имаш да кажеш. Съквартирантката ми Пам от Джърси, с огромна коса, определи чувствата ми като „напълно шибана загадка“, но въпреки това ме насърчаваше да поканя Хънтър да излезем някоя вечер. Не го направих, но работех усърдно за развитието на приятелство, като разчупвах свенливата му външност с разговори за поезия и литература. Наистина мислех, че напредвам с Хънтър, когато на сцената се появи Джоуи Мерола.

Джоуи беше пълна противоположност на Хънтър — буен спортист, с висок смях. Той участваше във всички възможни спортове между студенти и винаги влизаше в общия салон потен и с някаква история за това как изоставащият му отбор се стегнал в последната секунда и спечелил играта. Беше от момчетата, които се гордееха колко много ядат, и от факта, че си изкарвал бележките по литература, без дори да прочете една книга.

Веднъж в четвъртък вечерта Джоуи, Хънтър и аз останахме последни в салона и се заприказвахме за религия, за смъртното наказание и значението на живота — неща, които си бях представяла да обсъждам в колежа, далече от Дарси и нейните по-плитки стремежи. Джоуи беше атеист и подкрепяше смъртната присъда. Хънтър, като мен, беше методист и против смъртната присъда. И тримата не бяхме наясно за смисъла на живота. Дълго говорихме и аз реших да се отдръпна от Джоуи и да продължа с Хънтър. Но по едно време, когато минаваше два часът, Хънтър се призна за победен.

— Айде чао, утре имам ранни занятия.

— Стига, де, човече. Пропусни ги. Мен никога ме няма в осем — гордо изтъкна Джоуи.

Хънтър се разсмя.

— Аз пък мисля, че щом си плащам, трябва да отида.

Това беше друга черта, заради която харесвах Хънтър. Той плащаше за образованието си, за разлика от повечето богати студенти в „Дюк“. И така, той ни пожела лека нощ, а аз го наблюдавах натъжена как излиза с бавна походка от салона. Джоуи не млъкна нито за миг, продължи да бърбори, преразказвайки стария факт, че и двамата сме от Индиана — просто от различни градове — и че бащите ни са учили в „Индиана“ (неговият баща бил резерва в баскетболния отбор). Започнахме да цитираме имена и попаднахме на двама познати. Джоуи познаваше Блейн бившето гадже на Дарси — от спортната страница на местния вестник. А двамата познавахме Трейси Пърлингтън, хаотично момиче от града, разположен между нашите.

Накрая, когато казах, че наистина трябва да си лягам, Джоуи ме изпрати до горе и ме целуна на стълбището. Помислих си за Хънтър, но отвърнах на целувката му, развълнувана, че придобивам повече истински колежански опит. Анализе вече беше срещнала сегашния си съпруг Грег (от когото загуби девствеността си), а Дарси беше излизала с четири момчета според последните ми сметки.

На сутринта съжалих, че целунах Джоуи. Още повече съжалих, когато зърнах Хънтър да клечи в библиотеката, навел глава над някаква книга. Но съжалението не беше достатъчно дълбоко да ме опази пак да целуна Джоуи през уикенда, този път в пералното помещение, където чакахме дрехите ни да изсъхнат. И това продължи, докато всеки в общежитието, включително Хънтър, разбра, че ние с Джоуи сме двойка. Пам се вълнуваше за мен — каза, че Джоуи издухал Хънтър и че имал най-готиното дупе в общежитието. Писах на Дарси и Анализе за новия си приятел и че приключих с Хънтър (само отчасти вярно) и колко съм щастлива (достатъчно щастлива). И двете ми зададоха въпроса дали ще стигна докрай с Джоуи.

По отношение на секса изпитвах противоречиви чувства. Част от мен искаше да изчака, докато се влюбя силно, дори до брака си. Но в същото време бях особено любопитна да разбера за какво е цялата шумотевица и много исках да бъда изискана и земна. Затова, след като двамата с Джоуи ходихме цели шест седмици, аз отидох в училищната здравна клиника и се върнах в общежитието с рецепта за „Ло Оврал“ — противозачатъчни хапчета, за които Дарси гарантираше, че от тях не се пълнее. Месец по-късно, с допълнителното предпазване с презерватив, Джоуи и аз извършихме великия акт. На него също му беше за първи път. Земята не се помръдна през двете и половина минути, както твърдеше Дарси, че станало първия път при нея с Карлос. Но също така и не болеше много, както ме беше предупредила Анализе. Олекна ми, че го направих и бях щастлива да се присъединя към женската слава на приятелките от родния ми град. Джоуи и аз се прегърнахме на долното ми легло и си казахме, че се обичаме. Нашият първи път беше по-добър от повечето други.

Но същата пролет се развяха две червени знаменца, показващи, че Джоуи не е мъжът на мечтите ми. Първо, той постъпи в някакво братство и го прие прекалено сериозно. Една вечер, когато го подразних за тайното им ръкостискане там, той ми каза, че щом не уважавам братството му, значи не уважавам и него. Ах, представи си! Второ, Джоуи се пристрасти към баскетболния отбор на „Дюк“, спеше в палатка, за да си купи билети за големите мачове и боядисваше лицето си в синьо, скачаше край игрището наред с другите „Камерън Крейзис“. Цялата сцена ми идваше малко в повече, но предполагам, че щях да споделям ентусиазма му, ако той беше от Ню Хампшир или от друг щат със слаба традиция в баскетбола. Но той беше от Индиана. Страната на „Големите десет“. Та баща му беше играл за „Хузиърс“, за бога! И ето го сега, с тази внезапна твърдоглавост на фена: „Обичам «Дюк» от памтивека и съм свързан с Боби Хърли, защото веднъж той пи в дома на един от братството ми“. Но аз подминавах тези несъвършенства и ние продължавахме напред към втори, после към трети курс.

Една нощ, след като „Уейк форест“ би „Дюк“ с малка разлика, Джоуи се появи в стаята ми в ужасно настроение. Започнахме да спорим за нищо и за всичко. Отначало беше за незначителни неща — той каза, че съм хъркала и съм превземала цялото легло (как да не се превземе двойно легло?); аз се оплаках, че той непрекъснато обърква четките ни за зъби (кой прави такава грешка?). Спорът ескалира до по-значими неща. И нямаше връщане назад, когато той ме нарече скучна интелектуалка, а аз него — безсрамен клакьор, който всъщност вярва, че боядисаното му в синьо лице допринася за шампионата на „Дюк“. Той ми отвърна да си оправя настроението и да се изпълня с малко училищна гордост и излезе като хала от стаята.

На другия ден се върна със сериозно лице и с наизустеното въведение „трябва да поговорим“, последвано от заключението „винаги ще бъдем близки“. Бях повече изумена, отколкото тъжна, но се съгласих, че може би трябва да имаме по-различен колежански опит, което всъщност означаваше да ходим на срещи с други хора. Казахме си, че завинаги ще си останем приятели, макар да знаех, че ние нямахме много общо, за да се случи това.

Не пролях нито сълза, докато не го видях на един купон, хванат за ръка с Бетси Уингейт, която също живееше в нашето общежитие. Аз не исках да бъда победена, затова бях наясно, че реакцията ми е просто смесица от носталгия и наранена гордост. И съжаление, че може би трябваше да си остана с Хънтър, който отдавна беше грабнат от друга прозорлива студентка.

Телефонирах на Дарси, търсейки утеха от професионалистка по взаимоотношения. Тя ми каза да не се обръщам назад, че имам радостни спомени с Джоуи, нещо, което не бих имала с Хънтър, който щял да ме тегли надолу от социална гледна точка.

— Освен това — допълни тя искрено, — Джоуи те научи на основното в предсказуемия мисионерски секс. А това е нещо ценно, нали? — такава беше представата й за повдигащ духа разговор. Струва ми се, че донякъде ми помогна.

Продължих да се надявам, че Хънтър и приятелката му ще скъсат, но това не стана. Докато бях в „Дюк“ и почти през цялото време в Юридическия факултет повече не излязох с никого. Дългата „суша“ най-сетне приключи с Нейт Менке.

С Нейт се запознах на едно тържество през първата ми година в юридическия, но в следващите три години рядко се спирахме да разговаряме, само се разминавахме с поздрав. После и двамата се оказахме в един и същ малък курс — „Упълномощаване от свое име: Закон и общество в епохата на индивидуализма“. Нейт често вземаше думата в час, но не просто да се чуе как говори, като повечето студенти по право. Той наистина казваше интересни неща. След като един ден направих скромно изказване, той ме попита дали искам да продължим дискусията на по чаша кафе. Той поръча своето черно и си спомням, че и аз поисках същото, защото ми се стори по-изискано, отколкото да го пия с мляко и захар. След това тръгнахме на дълга разходка във Вилидж, като се спирахме в магазини за компактдискове и употребявани книги. После обядвахме и към края на вечерта вече беше ясно, че сме на път да станем двойка.

Вълнувах се, че отново имам приятел и в много отношения бързо се увлякох по Нейт. Харесвах лицето му — това първо. Той имаше най-страхотните очи — леко повдигнати в краищата, което му придаваше малко азиатски вид, но иначе бяха светли. Харесвах също и неговата индивидуалност. Той говореше тихо, но решително и беше предизвикателно активен политически, дори доста се разпалваше понякога. Трудно беше да съм в крак с каузите му, но се опитвах, дори убеждавах себе си, че и аз чувствам същото. В сравнение с Джоуи, който можеше да трупа страст само към баскетболния отбор, Нейт изглеждаше съвсем реален. Такъв беше и в леглото. Въпреки че беше имал малко партньорки преди мен, той се показа доста опитен и винаги ме караше да опитваме по нещо ново. „Как е така?“, „А така?“, питаше той, после запаметяваше положението си и следващия път го повтаряше.

Двамата с Нейт завършихме юридическия и прекарахме лятото в града, където учихме за приемния изпит за встъпване в адвокатската колегия. Всеки ден отивахме заедно в библиотеката, като прекъсвахме само за да хапнем нещо и да поспим. Час след час, ден след ден, седмица след седмица ние вливахме хиляди правила, факти, закони и теории в претъпканите си мозъци. И двамата бяхме подтиквани не толкова от желанието да успеем, колкото от всепроникващия страх от провал, който според Нейт се дължал на факта, че сме само деца. Безжалостното ни изпитание ни сближаваше. И двамата се чувствахме злочести, но щастливи в общата ни злочестина.

Същата есен обаче, само един от нас остана злочест. Нейт започна работа като помощник-окръжен прокурор в Куинс, а аз постъпих в адвокатска фирма в Мидтаун. Той обичаше работата си, аз мразех своята. Докато Нейт разпитваше свидетели и се готвеше за съдебен процес, на мен ми бе възложено да водя документацията — най-непрестижната задача в правната професия. Всяка вечер сядах в заседателната зала и изучавах купища книжа, събрани в безброй кашони. Поглеждах датите на тези документи и си мислех: Когато това писмо е било писано, аз си вземах шофьорската книжка, а ето че то все още се намира в един безкраен цикъл на съдебен процес. Всичко това ми се струваше толкова безсмислено.

Така животът ми стана безрадостен — с изключение на връзката ми с Нейт. Все повече и повече започнах да разчитам на него като на единствен източник на щастие. Често му казвах, че го обичам и когато той ми отвърнеше същото, чувствах повече облекчение, отколкото радост. Започнах да мисля за брак, дори подмятах на теория за нашите деца и къде бихме живели.

Веднъж отидохме с Нейт на бар във Вилидж, за да чуем една фолкпевица от Бруклин на име Карли Уайнстейн. След изпълнението й ние с Нейт и още няколко човека си поговорихме с нея, когато тя остави настрана китарата с нежността на първескиня.

— Лириката ви е прекрасна… Какво ви вдъхновява? — попита я Нейт с всепоглъщащи очи.

Мигом се разтревожих — помнех този поглед от първата ни среща на кафе. Още повече се обезпокоих, когато той донесе копие от нейния компактдиск. А тя не беше чак толкова добра. Мисля, че седмица по-късно Нейт и Карли се срещнаха, защото имаше една вечер, за която той нищо не каза и не отговаряше на мобилния си телефон до полунощ. Много се страхувах да го питам къде е бил. Освен това вече знаех. Той се промени. Гледаше ме по различен начин, с помръкнало лице, умът му беше някъде другаде.

Разбира се, след това проведохме дълъг разговор. Той беше много откровен.

— Имам чувства към друга жена — сподели той. — Обещавал съм ти, че ще ти кажа, когато се случи.

Помня добре тези разговори, помня, че ми харесваше силния, уверен начин, по който прозвуча гласът ми, когато му казах, че ако някога срещне друга жена, да ми каже веднага, ще мога да се справя. Разбира се, тогава не мислех, че такова признание някога ще напусне хипотетичното царство. Исках да си върна всички мои безцеремонни напътствия назад и да му кажа, че ще предпочета една благородна лъжа от рода, че му е нужно пространство или да се разделим за известно време.

— Карли ли е тази жена? — попитах със секнал глас.

Той се втрещи.

— Как разбра?

— Не беше трудно — отвърнах и не можах да сдържа хлипането си.

— Много съжалявам — каза той и ме прегърна. — Съсипва ме, като знам, че те наранявам. Но трябваше да бъда честен. Дължа ти го.

И тъй, той имаше ново момиче и трябваше да се покаже благороден. Аз се помъчих да се ядосам, но как може да се ядосаш на някого, задето не иска да бъде с теб? Вместо това изпаднах в лошо настроение, напълнях с няколко килограма и се зарекох да не се занимавам повече с мъже.

След като скъсахме с Нейт, в продължение на няколко месеца той продължи да ми се обажда. Знаех, че го прави от вежливост, но обажданията му ми вдъхваха фалшива надежда. Така и не можах да се въздържа да не го питам за приятелката му.

„Карли е добре“, отговаряше той стеснително. После веднъж каза:

— Ние заживяхме заедно… и май скоро ще се сгодим… — Гласът му заглъхна.

— Поздравления. Това е чудесно. Наистина се радвам за теб.

— Благодаря ти, Рейчъл. За мен значи много да чуя това от теб.

— Да-а-а… Желая ти късмет и всички там пожелания, но не ми се иска да ми се обаждаш повече, чу ли?

— Разбирам — отвърна той, вероятно облекчен, че се е откопчил.

Оттогава не съм се чувала с Нейт. Не съм сигурна дали или кога се е оженил, но понякога продължавам да търся името на Карли Уайнстейн, когато си купувам компактдискове. Засега не е направила хит.

Като се обърна назад, се питам дали наистина съм обичала Нейт, или само сигурността на връзката ни. Питам се дали чувствата ми към него нямаха нещо много общо с омразата към работата ми. От изпита за встъпването ми в адвокатската колегия до първата ми адска година като съдружник Нейт беше моето убежище. И понякога това може ужасно много да се сбърка с любов.

Мина доста време след Нейт. Свалих натрупаните след раздялата килограми, изсветлих косата си и се впуснах в поредица от безразсъдни срещи. В най-лошия случай те бяха ужасни. В най-добрия — просто неподходящи и забравими. После, в „Спай Бар“ в Сохо, срещнах Алек Каплан. Бях с Дарси и нейни близки колежки. Той и неговите направо великолепни приятели ни заговориха. Алек, естествено, отначало се залепи за Дарси, но тя го избута към мен — в буквалния смисъл, с опакото на ръката си отзад в кръста му — с твърдите инструкции „разговаряй с приятелката ми“. В случая тя прояви нещо повече от щедрост. Макар да ходеше с Декс, тя никога не би отблъснала нечие мъжко внимание. „Той е много сладък — продължи да шепне Дарси, — хайде, давай!“

И беше права — Алек наистина беше сладък. Но обръщаше много внимание на външността си. Беше от момчетата, които разменяха колежанската си униформа на „яко“ момче — зацапани и нарочно пробити бейзболни шапки, тениски от студентски купони и плетени кожени колани — за униформата на двайсет и няколко годишно градско „яко“ момче — тесни, еластични тениски, впити, леко лъскави черни панталони и тонове гел за коса. Разказваше много вицове, започващи с „Влиза мъж в един бар“ (нито един от тях смешен) и военни истории (нито една впечатляваща). Когато същата онази вечер ме почерпи питие, подхвърли на бармана стодоларова банкнота и му каза на висок глас, че за съжаление нямал по-дребни. Накратко казано, той се вместваше в определението ПМК, което Дарси и аз използвахме — съкратено от „Прекалено много се кипри“.

Иначе Алек беше много умен, много забавен, много приятен. Затова, когато поиска телефонния ми номер, аз му го дадох. И когато се обади и ме покани на вечеря, отидох. А когато след четири срещи ми направи предложение, с презерватив в ръка, вътрешно свих рамене, но приех. Той имаше чудесно тяло, но сексът му беше средна работа. Мислите ми често отскачаха към работата ми, а веднъж, когато чух на заден план „Спортен център“, си го представих, че е Пит Сампрас. Много пъти се канех да скъсам с него, но Дарси ме увещаваше да му дам още един шанс, защото бил богат и сладък. В известен смисъл по-богат и по-сладък от Нейт, изтъкваше тя. Сякаш аз само това търсех.

Една вечер Клеър видяла Алек да целува една дребничка и някак долнопробна на вид блондинка в „Мършънтс“. Когато момичето отишло до тоалетната, Клеър застанала пред Алек и го предупредила, че ако той не си признае изневярата, тя лично щяла да ми каже. На другия ден Алек се обади и заплещи извинения, обяснявайки, че се връща при бившата си — предположих, че е въпросното момиче от „Мършънтс“. За малко да му кажа, че аз също исках да скъсаме, което беше самата истина. Но до такава степен не ми пукаше, че нямах намерение да си правя труда да поставям рекорд. Просто отвърнах „добре“ и „късмет“. И това беше.

От време на време се натъквам на Алек в спортния клуб, който е близо до кантората ми. Държим се сърдечно един към друг — а веднъж дори използвах стеърмастъра до неговия, без да ме интересува, че лицето ми беше потно или че бях с най-раздърпания си сив спортен екип (Дарси казва, че той изобщо не е за пред хора). Тогава се разприказвахме. Попитах го за приятелката му и го оставих да бърбори за предстоящото им пътуване до Ямайка. Не ми струваше никакво усилие да бъда мила — поредният ясен знак, че не бях инвестирала нищо истинско в нашата връзка. В някои отношения всъщност дори не бих включила Алек в категорията „сериозни приятели“. Но понеже бях спала с него (и виждах себе си от типа жени, които спят с мъж, когато имат законна връзка), аз го поставих в този злощастен ексклузивен клуб.

Преразгледах тримата си приятели, тримата мъже, с които бях спала през двайсетте си години, търсейки някаква обща нишка. Нямаше такава. Нямаше и никакви съвместими физиономии, цвят, положение, индивидуалност. Но една тема изпъкна — всички те ме бяха избрали. И после ме бяха изоставили. Аз играех пасивна роля. Чаках Хънтър, накрая тръгнах с Джоуи. Чаках да почувствам нещо повече към Нейт. После чаках да чувствам по-малко. Чаках Алекс да си тръгне и да ме остави на мира.

А сега Декс. Моят номер четири. И аз продължавам да чакам.

Всичко това да отмине.

Сватбата му през септември.

Някой да ми даде онова трепетно чувство, докато го гледам как спи в леглото ми в някоя ранна неделна сутрин. Някой, който не е сгоден за най-добрата ми приятелка.