Емили Гифин
Нещо назаем (4)

Глава 3

Когато на другата сутрин се събуждам, от високомерното момиче, пиещо млечен шейк, няма и помен — смачкано е от вина и трийсетгодишно спазване на правилата. Повече не мога да разсъждавам над онова, което извърших. Беше невъобразима постъпка спрямо приятелка, нарушен основен принцип на сестринството. Оправдание няма.

И така, към план Б: Ще се правя, че нищо не се е случило. Прегрешението ми беше толкова голямо, че нямам избор, освен просто да искам цялото това нещо да се заличи. И като се залавям с работа, както обикновено, прегръщайки рутината на понеделнишката сутрин, тъкмо това гледам да стане.

Взимам си душ, изсушавам косата си, слагам си най-удобния черен костюм и обувки с ниски токчета, отивам с метрото до „Гранд сентръл“, поръчвам си кафе в „Старбъкс“, взимам „Ню Йорк таймс“ от моя щанд и с два ескалатора и асансьора стигам до кантората си в „Мет Лайф Билдинг“. Всяка част от рутинните ми действия представлява една стъпка по-далече от Декс и Инцидента.

Влизам в кантората си в осем и двайсет — доста рано за стандартите на юридическите фирми. Коридорите са притихнали. Дори секретарките още не са дошли. Разгръщам вестника на новините от региона и както отпивам от кафето си, забелязвам мигащата червена лампичка за съобщения на телефона — обикновено предупреждение, че ме чака още работа. Сигурно някакъв тъп партньор ми се е обаждал през уикенда, когато съм пропуснала да проверя съобщенията си. Парите ми са при Лес — доминиращият човек в живота ми и най-противният партньор измежду всички останали от шестте етажа. Вкарвам паролата си, изчаквам…

— Имате едно ново съобщение отвън. Получено днес в седем и четирийсет и две сутринта… — уведомява ме записващото устройство. Мразя тази автоматична жена. Тя редовно ми носи лоши новини, при това с весел глас. Трябва да пренастроят това записващо устройство в адвокатските фирми, да направят гласа по-сериозен.

— Ъъъ… ооо! — на фона на зловещата музика от „Челюсти“ — имате четири нови съобщения…

Какво има този път? — помислям си и натискам бутона за прослушване.

„Здрасти, Рейчъл… Аз съм… Декс… Исках да ти се обадя вчера, за да поговорим за събота вечер, но… просто не можах. Трябва да поговорим за това, нали? Обади ми се, когато можеш. Ще съм на разположение целия ден.“

Сърцето ми подскача. Защо той не може да възприеме добрата, стара техника на подминаване на случилото се и никога вече да не споменава за това? Такъв беше моят план за действие. Нищо чудно, че мразя работата си. Аз съм юрист, който мрази конфронтацията. Вземам една писалка и почуквам с нея ръба на бюрото си. Чувам как майка ми казва да не се притеснявам. Оставям писалката и се заглеждам в мигащата лампичка. Жената настоява да взема решение относно това съобщение — да отговоря, да го съхраня или да го изтрия.

За какво иска да говорим? Какво има за казване? Връщам съобщението, очаквайки да ми дойдат отговори от тона на гласа му, от интонацията му. Но той нищо не издава. Още веднъж пускам съобщението, после пак и пак, докато гласът му започва да звучи изкривено, точно както някоя дума се променя в устата ти, когато я повториш няколко пъти. Яйце, яйце, яйце, яйце. Тази ми беше любимата. Повтаряла съм я неведнъж, докато започнеше да звучи като напълно неподходяща дума за жълтата субстанция, с която щях да закуся.

Изслушвам за последен път Декс, преди да го изтрия. Гласът му определено звучи различно. Разбираемо е, понеже в някои отношения той е различен. И двамата сме различни. Защото дори ако се опитам да залича случилото се, дори ако Декс изостави Инцидента след кратък, неловък телефонен разговор, ние завинаги ще бъдем в нечий друг Списък — онзи списък, който всеки човек има, било то записан в таен бележник със спирала, или запечатан в най-далечното кътче на съзнанието. Било то дълъг или къс. Класифициран по реда на изпълнението, важността или хронологията. Попълнен с първото, средното или последното име или просто физически описания като в Списъка на Дарси. „Делта Сигма с убийствени мускули…“

Декс е в моя Списък завинаги. Без да искам, изведнъж се замислям за нас двамата в леглото. За онези кратки моменти той беше просто Декс — отделно от Дарси. Нещо, което не е бил от много дълго време. Нещо, което не е бил от деня, когато ги запознах.

Аз се запознах с Декс през първата година в Юридическия факултет на Нюйоркския университет. За разлика от повечето студенти по право, които идват направо от колеж и не могат да измислят нищо по-добро със своите звездни студентски характеристики, Декс Талер беше по-възрастен и с истински житейски опит. Бе работил като анализатор в „Голдман Закс“^[1], което взриви лятното ми чиновническо стажуване в болница от осем до пет, където картотекирах и отговарях на телефонните обаждания. Той беше самоуверен, спокоен и такъв сладур, че беше трудно да не го загледаш. Бях сигурна, че ще стане следващият Дъг Джаксън или Блейн Конър от Юридическия факултет. Естествено, едва беше започнала първата ни седмица на занятия, когато започна шушукането за Декстър — момичетата обсъждаха статуса му, забелязваха, че няма пръстен на лявата му ръка, или пък се безпокояха, че е прекалено добре облечен и красив, за да е истински мъж.

Аз обаче още от самото начало не обърнах никакво внимание на Декс, внушавайки си, че съвършената му външност е скучна. Което се оказа удачно поведение, защото разбрах също, че той не е от моята класа. (Мразех този израз и презумпцията, че хората си избират приятели изцяло на базата на външния вид, но е трудно да се отрече принципът, когато се огледаш наоколо — партньорите обикновено са на едно и също ниво по привлекателност, а когато не е така, то е достойно за внимание.) Освен това аз не вземах трийсет хиляди долара годишно, за да мога да си намеря приятел.

В действителност вероятно щяха да минат три години, преди да си разменим дума с него, но понякога се озовавахме един до друг в часа по Гражданско право, в класа със схема на постоянните ни места в аудиторията, където преподаваше язвителният професор Зигман. Въпреки че много преподаватели в Нюйоркския университет използваха метода на Сократ, единствено Зигман го използваше като инструмент, за да унижава и измъчва студентите. Двамата с Декс се обединихме в омразата си към нашия тесногръд преподавател. Аз много се страхувах от Зигман, докато реакцията на Декс се доближаваше повече до отвращение. „Ама че задник, измърморваше той след часа, често след като Зигман беше разплакал някой състудент. Направо ми иде да залича самодоволството от високомерното му лице.“

Постепенно негодуванието ни премина в по-дълги разговори на чаша кафе в студентския клуб или по време на разходки из парка Уошингтън Скуеър. Започнахме да учим заедно в часа преди лекцията, подготвяйки се за неизбежното — деня, когато Зигман щеше да ни изпита. Ужасявах се от идването на реда ми, знаейки, че ще настъпи кървава разправа, но тайничко едва чаках първо Декстър да бъде изпитан. Зигман тормозеше слабите и шашардисаните, но Декстър не беше от тях. Сигурна бях, че няма да се предаде без бой.

Помня добре един случай. Зигман седеше зад катедрата си и преглеждаше схемата на местоположението ни, схема с нашите лица от снимки, изрязани от годишника от първата ни година, и едва ли не лигите му потичаха, докато избираше жертвата си. След това погледна над малките си, кръгли очилца (от ония, които би трябвало да се наричат „зъркели“) в наша посока и каза:

— Господин Талер.

Произнасяше фамилията на Декс погрешно — „Толър“.

— Талер — поправяше го Декс, без да му мигне окото.

Поех си дълбоко въздух — никой не си позволяваше да поправя Зигман. Декс наистина щеше да си изпати.

— О, пардон, господин Талер — отвърна Зигман с подигравателен лек поклон. — „Полсграф срещу Железопътната компания на Лонг Айлънд.“

Декс седеше спокойно със затворен учебник пред себе си, докато останалите в аудиторията нервно запрелистваха, за да открият казуса, който ни беше поръчал да прочетем предишната вечер.

Казусът се отнасяше до железопътна злополука. Докато тичал да хване влака, един железничар избил от ръката на пътник пакет с динамит, вследствие на което била ранена пътничката г-жа Полсграф. Съдия Кардозо, взел предвид решението на мнозинството съдебни заседатели, се произнесъл, че госпожа Полсграф не била „предвидим ищец“ и като такава не можела да бъде обезщетена от железопътната компания. Може би железопътните служители трябвало да предвидят вреда на носещия пакета пътник, обяснил съдът, а не вреда на госпожа Полсграф.

— Трябва ли ищецът да получи обезщетение? — попита го Зигман.

Декс не отговори. За част от секундата се паникьосах при мисълта, че е онемял като другите преди него. Кажи „не“, изпратих му аз силни мозъчни вълни. Вземи съдебното решение на мнозинството. Когато обаче погледнах изражението му и начина, по който беше скръстил ръце пред гърдите си, разбрах, че той само печели време за очебиен контраст на начина, по който повечето първокурсници изтърсваха на бърза ръка нервни, несъстоятелни отговори, сякаш времето за реакция щеше да компенсира разбирането.

— Според мен ли? — попита Дакс.

— Към вас се обръщам, господин Талер. Да, питам ви как е според вас.

— Би следвало да кажа „да“, ищецът е трябвало да бъде обезщетен. Поддържам несъгласието на съдия Андрю.

— Ооооо! Наистина ли? — Гласът на Зигман беше висок и носов.

— Да, наистина.

Изненадах се от отговора му, тъй като ми беше казал малко преди да влезем в час, че не е знаел, че чистият кокаин се е появил тук през 1928 г., но съдия Андрю със сигурност го е пушил, когато е писал несъгласието си. Дори още повече се изненадах от дръзкото „наистина“ на Декстър, добавено в края на отговора му, сякаш се надсмиваше на Зигман.

Мършавите гърди на Зигман видимо се издуха.

— Значи смятате, че пазачът е трябвало да предвиди, че безвредният пакет, дълъг четирийсет сантиметра, загърнат във вестник, е съдържал взривно вещество и е щял да причини щета на ищеца?

— Било е напълно възможно.

— Трябвало ли е той да предвиди, че пакетът е можел да навреди на всеки човек в света! — попита Зигман с нарастващ сарказъм.

— Не казах „всеки човек в света“. Казах „ищеца“. Госпожа Полсграф, по моему, е била в опасна зона.

Зигман се приближи до нашия ред, изправен като бастун, и подхвърли своя „Уолстрийт джърнъл“ върху затворения учебник на Декстър.

— Бихте ли ми върнали вестника?

— Предпочитам да не го правя — отвърна Декс.

Шокът в залата беше осезаем. Останалите от нас биха върнали вестника.

— Предпочитате да не го правите? — Зигман вирна глава.

— Точно така. Вътре може да има динамит.

Половината клас ахна, другите се закикотиха.

Очевидно Зигман имаше някаква тактика, някакъв начин да обърне фактите срещу Декс. Но Декс не му се даваше. Зигман беше видимо неудовлетворен.

— Добре, да предположим, че изберете да ми го върнете и той наистина съдържа пръчка динамит и наистина причини щета на личността ви. Какво следва тогава, господин Талер?

— Тогава ще заведа дело срещу вас и вероятно ще спечеля.

— И това възстановяване ще бъде ли съвместимо с обоснованието на съдия Кардозо с решението на мнозинството?

— Не, няма да бъде.

— О, така ли? И защо няма да бъде?

— Защото аз бих ви съдил за преднамерено гражданско правонарушение, а Кардозо е говорил за небрежност, нали? — Декс повиши тон в съответствие на тона на Зигман.

Мисля, че тогава затаих дъх, защото Зигман събра длани и ги доближи до гърдите си, сякаш се молеше.

— Аз задавам въпросите в тази учебна стая. Това устройва ли ви, господин Талер?

Декс сви рамене, все едно казваше: както искате, все ми е едно.

— И тъй, да предположим, че аз случайно изпусна вестника върху банката ви, вие ми го връщате и се наранявате. Ще ви разреши ли господин Кардозо пълно обезщетение?

— Със сигурност.

— И защо?

Декс въздъхна, за да покаже, че упражнението му е досадно, после отговори бързо и ясно:

— Защото е било напълно предвидимо, че динамитът би могъл да ми причини щета. Това, че изпуснахте вестник, съдържащ динамит, в моето лично пространство, наруши правата ми, предвидени в закона. Вашата немарливост причини опасност, очевидна за обикновеното бдително око.

Огледах подчертаните пасажи в учебника си. Декс цитираше дословно части от мнението на Кардозо, без да поглежда учебника или записките си. Целият клас беше като омагьосан — никой не правеше това добре, особено когато Зигман се е навел над него.

— А ако госпожица Майърс заведе дело — продължи Зигман, сочейки разтрепераната Джули от другата страна на аудиторията, жертвата му от вчерашния ден, — на нея щеше ли да й бъде разрешено обезщетение?

— Според съдебното решение на Кардозо или според несъгласието на съдия Андрю?

— Според това на последния. Тъй като вие споделяте същото мнение.

— Да. Всеки дължи на света като цяло задължението да се въздържа от действия, които неоправдано заплашват безопасността на другите — отвърна Декс с друг точен цитат от несъгласието на съдия Андрю.

И така продължи през целия час, като Декс различаваше нюансите в променените граници на фактите, без изобщо да трепне и винаги с решителен отговор.

В края на часа Зигман на практика каза:

— Много добре, господин Талер. Това беше отлична оценка.

Напуснах часа ликуваща. Декс беше победил от името на всички нас. Случаят се разпространи из целия първи курс и му донесе още точки от страна на момичетата, които дълго време след това бяха единодушни, че той е напълно свободен.

Разказах случая и на Дарси. Тя се беше преместила в Ню Йорк почти по същото време, когато и аз, само че при съвсем други обстоятелства. Аз бях дошла, за да стана адвокат, а тя дойде без работа или някакъв план, нито с много пари. Пуснах я да спи върху футона^[2] в стаята ми в общежитието, докато накрая си намери съквартирантки — три стюардеси от „Америкън Еърлайнс“ търсят да притиснат четвърто тяло в тяхната преградена до крайност гарсониера. Тя взе назаем пари от родителите си, докато си търсеше работа и накрая стана барманка в бар „Мънки“. За първи път в приятелството ни аз бях по-щастлива в живота от нея. И аз бях бедна, но поне имах план. Перспективите на Дарси не изглеждаха големи със средния й успех от университета в Индиана.

— Късметлийка си ти — току проплакваше Дарси, докато се опитвах да уча.

Не, ти имаш късмет, казах си мислено аз. Късмет е да си купиш лотариен билет, заедно с твоето „Уха!“ и да забогатееш неочаквано. Нищо в живота ми не е ставало с късмет — всичко съм постигала с усилен труд, с голяма борба. Но, разбира се, изобщо не й казах това. Казах й само, че животът й скоро ще се подреди.

И естествено, така и стана. След около две седмици един мъж влязъл в бар „Мънки“, поръчал си уиски и започнал да си бъбри с Дарси. Когато си допил питието, обещал да й намери работа в една фирма за връзки с обществеността в Манхатън. Казал й да се яви на събеседване, но щял (намигване, намигване) да се погрижи да получи работата. Дарси взе визитката му, накара ме да прегледам кратката й биография, отиде на събеседването и веднага получи предложение. Началната й заплата беше седемдесет хиляди долара. Плюс пари за разноски. На практика толкова, колкото щях да печеля, ако се бях учила по-добре в училище, за да получа работа в някоя нюйоркска фирма.

И тъй, докато аз се потях и трупах дългове, Дарси започна своята бляскава кариера като PR. Организираше празненства, представяше последните за сезона модни тенденции, получаваше безплатно много неща и излизаше с върволица от красиви мъже. В рамките на седем месеца тя остави стюардесите в праха зад себе си и се премести да живее с колежката си Клеър — снобка от Гринуич с големи връзки.

Дарси се опита да ме включи в скоростния си живот, макар че рядко имах време да ходя на нейни събития, празненства или срещи с непознати дотогава мъже, за които се кълнеше, че били „страхотно привлекателни“, но аз знаех, че те просто са били шкартирани от нея.

Което ме връща отново към Декс. Аз говорех разпалено за него на Дарси и Клеър, казах им колко невероятен е той: умен, красив, забавен. Като се замисля сега, не съм сигурна защо съм го правила. Отчасти защото беше вярно. Но може би малко ги ревнувах за бляскавия им живот и исках и моят да изглежда по-интересен. Декс беше най-доброто нещо в моя арсенал.

— Тогава защо не си с него? — беше ме попитала Дарси.

— Той не е мой тип. Ние сме просто приятели.

Което беше самата истина. Разбира се, неведнъж бях чувствала мигновен изблик на интерес или пулсът ми се ускоряваше, когато седях до Декс. Но бях нащрек да не се влюбвам в него, като винаги си напомнях, че момчета като Декс излизат само с момичета като Дарси.

Едва през следващия семестър двамата се запознаха. Група от факултета, в която беше и Декс, решихме един четвъртък да прекараме импровизирана вечер навън. Дарси от седмици ме караше да я запозная с Декс, затова й се обадих и й казах, че след осем часа ще бъдем в „Ред Аайън“. Тя дойде, но Декс — не. Затова според мен Дарси погледна на това излизане като напразно усилие, оплака се, че „Ред Аайън“ не бил по вкуса й, че не я привличали тези мръсни студентски барове (които посещаваше само допреди няколко месеца), че оркестърът бил кофти и хайде моля ви, да идем на някое по-приятно място, където хората оценяват хубавите дрехи.

В този момент Декс влезе спокойно в бара, облечен с черно кожено сако и красив кашмирен пуловер с цвета на овесена каша. Запъти се право към мен и ме целуна по бузата, на което все още не бях свикнала — хората от Средния запад не се целуват и поздравяват по този начин. Представих го на Дарси и тя пусна чара си, започна да се кикоти и да играе с косата си, кимаше подчертано на всяко нещо, казано от него. Декс се държеше любезно с нея, но не изглеждаше особено заинтересован и в един момент, когато тя престана да разпитва за имената Голдман.

— Познаваш ли този или онзи? — Декс потисна една прозявка. Той си тръгна преди всички нас, като помаха за довиждане и подметна на Дарси, че му било приятно да се запознае с нея.

Докато вървяхме към стаята ми, я попитах какво й е впечатлението от него.

— Сладък е — отвърна Дарси с минимално одобрение. Липсата й на ентусиазъм ме подразни. Не го оцени, понеже той не показа, че се е прехласнал по нея. Дарси очакваше тя да е преследваната. Същото очаквах и аз.

На другия ден, докато двамата с Декс пиехме кафе, зачаках той да заговори за Дарси. Много бях сигурна, че ще го направи, но се излъгах. Веднъж някой да не се претрепе в желанието си да бъде с нея.

Трябваше да съм по-разумна.

Около седмица по-късно Декс изневиделица поиска да узнае нещо повече за приятелката ми.

— Коя приятелка? — направих се на ударена аз.

— Ами онази, тъмнокосата, която беше в „Ред Лайън“.

— О, Дарси ли? — И веднага преминах направо на въпроса: — Да ти дам ли телефонния й номер?

— Ако е свободна.

Още същата вечер й предадох новината. Тя се усмихна престорено свенливо.

— Той наистина е много сладък. Ще изляза с него.

Декс й се обади едва след две седмици. Ако го беше направил умишлено, то стратегията му проработи чудесно. Тя направо се побърка, докато стане време да я заведе в „Юниън скуеър кафе“. Очевидно срещата беше минала добре, тъй като на другата сутрин двамата отидоха на солидна, дълга закуска-обяд във „Вилидж“. Скоро след това Дарси и Декс станаха двойка.

В началото романът им беше бурен. Винаги съм знаела, че Дарси обича да воюва с гаджетата си — не й беше забавно, ако няма дълбока драма — но аз познавах Декс като рационален, хладнокръвен и сговорчив човек. Може би се е държал така и с другите момичета, но Дарси го повлече в своя свят на хаос и силни емоции. Веднъж намерила телефонен номер в един от бележниците му от правния факултет (беше се самопровъзгласила за „слухарка“), направи проучване, което я отведе до едно негово бивше гадже и престана да разговаря с него. Веднъж той дойде в часа по Гражданско право с вид на недоспал и с прорезна рана на челото, точно над лявото му око. В изблик на ревност Дарси го била замерила с телена закачалка.

Действаше се и по друг начин. Ще излезем всички, а Дарси ще се появи в бара с друго момче. Виждах как Декс им хвърля крадешком безразличен поглед, докато не му прекипеше. Тогава той отиваше да я издърпа — гневен, но сдържан — а аз я чувах да се оправдава за флиртуването й с момчето: „Искам да кажа, че ние просто си говорихме за братята си, как те били в същата странна организация. За бога, Декс! Не е нужно да преиграваш!“.

Но в крайна сметка връзката им се стабилизира, кавгите вече не бяха толкова разгорещени и толкова чести. И тя се премести в апартамента му. После, през зимата, която мина, той й предложи брак. Избраха си един уикенд през септември и тя ме покани да й стана шаферка.

 

 

Аз първа го познавах, мисля си сега. Връзката им не е по-непоклатима от защитата на Итън, но аз се придържам към това за момента. Представям си моята съчувстваща съдебна заседателка как се е навела напред и попива цялото това откровение. Тя дори повдига въпроса по време на дебатите. „Ако не е била Рейчъл, Декс и Дарси никога нямаше да се познават. Така че, в известен смисъл, Рейчъл заслужава да бъде веднъж с него.“ Другите съдебни заседатели я гледат и недоумяват, а Костюмът „Шанел“ й казва да не става смешна, че това няма нищо общо с каквото и да е. „В действителност може да се тълкува по друг начин — възразява Костюмът «Шанел». — Рейчъл е имала шанса да бъде с Декс — но това вече е загубило значението си. И сега тя е шаферка. Шаферка! Това е чисто предателство!“

Същата тази нощ работя до късно и се бавя да отговоря на обаждането на Декс. Дори възнамерявам да изчакам до сутринта, дори до средата на седмицата, без изобщо да се обаждам. Но колкото повече изчаквам, толкова по-неловко ще стане, когато неизбежно го видя. Затова се насилвам да седна и набера номера му. Надявам се да попадна на гласовата му поща. Часът е десет и половина. С малко късмет ще си е тръгнал, ще се е прибрал при Дарси.

— Декс Талер — отговаря той съвсем делово. Отново е при „Голдман Закс“, разумно избирайки банковия път пред юридическия. Работата е по-интересна, а и парите са много по-добри.

— Рейчъл! — Радостта, че ме чува, звучи искрена, макар че е някак нервен; гласът му е малко по-висок. — Благодаря, че се обади. Почнах да мисля, че няма да те чуя.

— Смятах да ти се обадя. Само че… бях наистина заета… Безумен ден. — Заеквам, устата ми е суха като пясък.

— Даа, и тук беше пълна лудница. Типичен понеделник — допълва той, вече малко по-спокоен.

— Даа…

Настъпва неловко мълчание… поне за мен. Дали очаква аз да повдигна въпроса за Инцидента?

— Е, как се чувстваш? — Гласът му става по-нисък.

— Как се чувствам ли? — Лицето ми пламти, потя се и не мога да изключа възможността, че ще повърна сушито, което изядох на вечеря.

— Имам предвид какво мислиш за събота вечер? — Гласът му продължава да е нисък, почти шепот. Може би просто е дискретен, старае се никой в офиса да не го чуе, но тонът му се превежда като интимен.

— Не разбирам какво точно ме питаш…

— Чувстваш ли се виновна?

— Разбира се, че се чувствам виновна. А ти? — Поглеждам през прозореца светлините на Манхатън, по посока на офиса му в центъра.

— Ами, да — отговаря той искрено. — Очевидно. Не биваше да се случва. Дума да няма. Беше грешка… и аз не искам да си мислиш, че… нали разбираш, че това е практика при мен. Дотогава не бях изневерявал на Дарси. Никога… Вярваш ми, нали?

Отговарям, че му вярвам, разбира се. Искам да му вярвам.

Ново мълчание.

— Така че, да, беше ми за първи път — продължава той.

Отново мълчание. Представям си го с крака, подпрени върху бюрото, с разкопчана яка, с връзка, метната през рамо. Той изглежда много добре в костюм. Всъщност, изглежда много добре във всичко. И по нищо.

— Ъхъ — изричам и стисвам слушалката толкова силно, че чак пръстите ме заболяват. Разменям ръцете си и избърсвам потната длан в полата си.

— Чувствам се толкова зле, че вие с Дарси сте приятелки отдавна и случилото се между нас… те поставя наистина в отвратително положение. — Той прочиства гърлото си и продължава: — В същото време обаче… не знам…

— Какво не знаеш? — питам, въпреки по-добрата преценка да приключа разговора, да затворя телефона и да избера инстинкта си за бягство, който толкова пъти ми е помагал.

— Не знам. Аз просто… как да кажа, в някои отношения… нали разбираш, обективно казано, знам, че постъпката ми е нередна. Но изобщо не се чувствам виновен. Не е ли ужасно това?… Паднах ли ти в очите?

Нямам представа как да отговоря. „Да“ ще прозвучи злобно и осъдително; „не“ може да отприщи сълзи. Избирам златната среда.

— Нямам право да съдя никого, нали? И аз участвах… И аз също го направих.

— Разбирам, Рейчъл. Но вината е моя.

Спомням си за асансьора, за усещането на косата му между пръстите ми.

— И двамата имаме вина… Бяхме пияни. Толкова питиета… тъй неусетно ги изпих, а не бях хапнала почти нищо през деня — избъбрям набързо, надявайки се, че приключваме разговора.

Декс ме прекъсва.

— Аз не бях чак толкова пиян — заявява той прямо, почти отбранително.

Не си бил чак толкова пиян? И сякаш прочел мисълта ми, продължава:

— Да, вярно, изпих няколко питиета… обикновено пия много по-малко… но съзнавах какво правя и мисля, че донякъде исках да се случи. Е, сигурно това е доста очевидно твърдение… Но онова, което искам да кажа, е, че съзнателно исках да се случи. Не че беше обмисляно предварително. Но по-рано са ми минавали през ума подобни мисли по различни поводи…

По различни поводи? Кога? В Юридическия факултет ли? Преди или след като се запозна с Дарси?

Изведнъж си спомням един случай преди Дарси, когато Декс и аз учехме в библиотеката за изпита по Гражданско право. Беше късно и двамата бяхме затъпели и почти не на себе си от безсъние и прекалено много кофеин. Декс започна да имитира Зигман, като цитираше някои негови любими изрази и аз се смеех толкова силно, че накрая се разплаках. Когато се съвзех, той се наведе над тясната маса и избърса сълзите ми с палец. Също като сцена от филм, само дето там обикновено сълзите са тъжни. Очите ни се срещнаха.

Аз първа отклоних погледа си и го сведох към книгата си — думите скачаха из цялата страница. За нищо на света не можех да се съсредоточа върху причина поради нехайство или поради непосредствена причина. Чувствах единствено неговия палец върху лицето си. По-късно Декс предложи да ме изпрати пеша до общежитието. Аз учтиво отказах, с обяснението, че предпочитам сама да се прибера. Когато заспивах същата вечер, реших, че съм си въобразила за намерението му, че Декс никога не би се заинтересувал от мен в друг смисъл, освен в приятелския. Той просто беше вежлив.

И все пак, понякога се питах какво би се случило, ако не бях толкова предпазлива. Ако бях приела да ме изпрати онази вечер. Сега се питам много по-задълбочено.

Декс продължава да говори.

— Разбира се, напълно съзнавам, че повече няма да се повтори — казва той убедително. — Нали така? — Последната дума е откровена, едва ли не уязвима.

— Точно така. Никога вече — отговарям и мигом съжалявам за незрелия детински избор на думи. — Беше грешка.

— Аз обаче не съжалявам. Би трябвало, но не съжалявам — казва той.

Толкова е странно, мисля си, но не казвам нищо. Просто седя безмълвно и го чакам да заговори отново.

— Във всеки случай, Рейчъл, съжалявам, че те поставих в това положение. Но мисля, че трябваше да знаеш как се чувствам — завършва той, после се разсмива нервно.

Казвам добре, сега вече знам и смятам, че трябва да продължим напред и да оставим случилото се назад, както и всички други неща, заради които предположих, че Декс ми се обажда, за да сподели. Казваме си довиждане, после аз затварям телефона и замаяна поглеждам навън през прозореца. Обаждането, което би следвало да доведе до заключителен етап, внесе само още повече смут. И един мъничък трепет вътре в мен, трепет, който решавам да потуша.

Ставам, загасям лампата в кантората си и се запътвам към метрото, опитвайки се да избия Декс от главата си. Но докато чакам на перона, мислите ми се връщат към целувката в асансьора. Допира на косата му. И начина, по който изглеждаше, докато спеше в леглото ми, полупокрит с чаршаф. Тези именно картини ми се запечатаха най-ярко в ума. Те са като снимки на бивши гаджета, които много силно ти се иска да изхвърлиш, но сърце не ти дава. Затова ги запазваш в някоя стара кутия за обувки, в дъното на килера, с мисълта, че няма нищо лошо да ги съхраниш. Просто в случай, че поискаш да отвориш някой ден кутията и да си спомниш за доброто старо време.