Емили Гифин
Нещо назаем (26)

Глава 25

На другия ден Дарси най-накрая се свързва с Декс. Той веднага след това ми се обажда, за да ме уведоми.

Сърцето ми подскача. Никога не ме е напускал страхът, че Дарси по някакъв начин ще си върне Декс, ще прекъсне бременността, ще промени решението си, ще пренапише историята.

— Кажи ми всичко — настоявам.

Декс обобщава разговора им или по-скоро изискванията на Дарси: до седем дни да дойде да си вземе останалите неща — през работно време — иначе ще бъдат хвърлени на боклука. Да остави ключовете. Мебелите ще останат, с изключение на масата, която той я „насилил“ да купи, тоалетната масичка, която „внесъл в подигравката с един съюз“ и „грозните лампи“ от майка му. Трябвало да върне на родителите й парите за роклята й и неподлежащите на връщане сватбени депозити, които включват почти всичко, в излишък от петдесет хиляди долара. Тя щяла да се заеме с връщането на сватбените подаръци. Щяла да задържи диамантения пръстен, с който той заменил другия само дни преди скъсването им.

Изчаквам го да свърши и казвам:

— Доста изопачени условия, не мислиш ли?

— Така си е.

— Вие двамата трябва да поделите сватбените разноски. Тя е бременна от друг!

— На мен ли го казваш!

— А технически пръстенът е твой — продължавам аз. — Според законите на щата Ню Йорк. Ти не си се оженил за нея. Тя получава пръстена само ако си се оженил.

— Не ме е грижа. Не си струва да се боря за това.

— Ами апартаментът? Преди всичко той е твой.

— Знам… но вече дори не го искам. Нито мебелите.

Радвам се, че той се чувства така. Не мога да си представя да го навестявам в стария апартамент на Дарси.

— Къде възнамеряваш да се преместиш?

— Просто ще остана да живея при теб.

— Наистина ли?

— Пошегувах се, Рейч… За известно време ще задържим нещата така.

Засмивам се.

— Е, да… Добре.

Малко съм разочарована, но преди всичко успокоена. Чувствам, сякаш бих могла да заживея с Декс веднага, но ми се иска нещата да проработят, да влязат в релси и не виждам причина да ги пришпорвам.

— Тази сутрин се обадих на няколко места… Попаднах на един едностаен в Ийст Енд. Струва ми се, че уцелих десетката.

Уцели десетката. Точно както и с мен.

— Дарси как ще плаща наема сама? — питам повече от любопитство, отколкото от загриженост, въпреки че част от мен се тревожи за благосъстоянието й, за това как ще се устрои, какво ще се случи с нея и бебето. Не мога да дръпна шалтера „грижа за Дарси“, след като цял живот съм се грижила за нея.

— Може би Маркъс ще се нанесе при нея — казва Декс.

— Мислиш ли?

— Та те двамата ще имат бебе.

— Е, да. Но мислиш ли, че ще се оженят?

— Нямам представа. И не ми пука.

— Не си се чувал с Маркъс, нали?

— Не… А ти?

— И аз не.

— Не вярвам да ме потърси.

— Ти ще му се обадиш ли?

— Може би някой ден. Но не и сега.

— Хмм — помислям си, че може би един ден и аз ще се обадя на Дарси. Въпреки че не мога да си представя, че ще мине много дълго време. — Е, и това ли беше? Тя спомена ли нещо за мен?

— Не. Което ме шокира. Страхотно въздържане от нейна страна. Тя сигурно доста е тренирала.

— Не се занасяй. Въздържането не е в стила на Дарси.

— Стига сме говорили за нея. Да я забравим за малко.

— Аз ще я забравя, ако и ти го направиш.

— Е, какво искаш да правим довечера? — пита той. — Мисля, че ще мога да си тръгна оттук в приличен час. А твоят график какъв е?

Сега е пет часът, а ще ми трябват поне още четири часа, за да довърша работата си, но му казвам, че мога да си тръгна, когато поискам.

— Да се видим в осем тогава?

— Дадено. Къде?

— Хайде да вечеряме у вас. Никога не сме го правили.

— Добре, но… аз не мога да готвя — признавам си.

— Можеш, и още как.

— Не, наистина не мога. Сериозно.

— Готвенето е лесна работа. Аз ще ти помогна да се справиш.

Усмихвам се.

— Тогава, може.

В крайна сметка не е малко това, което правя напоследък.

 

 

Час по-късно си тръгвам от кантората на път за вкъщи, без да ме е грижа дали ще се натъкна на Лес. Вземам асансьора за фоайето, после с два ескалатора слизам до Гранд сентръл стейшън. Спирам се да се полюбувам на прелестния главен терминал, толкова познат и толкова свързан с работата ми, че понякога във всекидневието ми липсва красотата му. Оглеждам мраморните стълби в двата края на широката зала, сводестите прозорци, драматично белите колони и извисяващия се тюркоазен таван, изрисуван със съзвездия. Наблюдавам хора, облечени предимно в делови костюми, които се движат във всички посоки към влаковете, отправящи се за предградията и стигащи до всеки ъгъл на Ню Йорк и множеството от изходи към оживените улици на града. Поглеждам часовника в средата на терминала и неговия сложно украсен циферблат. Часът е точно шест. Рано е.

Вървя бавно към Гранд сентръл маркет — площ за хранителни стоки, запълнена с щандове за лакомства, намираща се в източния край на залата. Често съм минавала през този коридор с Хилари, за да си купя шоколадови трюфели за нашето кафе „Старбъкс“. Но тази вечер имам по-важна мисия. Минавам от щанд на щанд и пълня ръцете си с деликатеси: твърдо и меко сирене, току-що изпечен хляб, сицилиански зелени маслини, италиански магданоз, пресен риган, съвършен лук „Видалия“, чесън, олио и подправки, паста — червена, жълта и зелена, скъпо шардоне и два изискани сладкиша. Излизам по коридора, водещ към „Лексингтън“, минавам покрай опашка за такси и тълпи от забързани за Мидтаун чиновници. Решавам да се прибера пеша. Пликовете ми тежат, но няма значение. Не нося куфар, пълен с юридически книги и дела, нося вечеря за Декс и мен.

Когато стигам до блока, казвам на Хосе, като дойде Декс, да го пусне направо да се качи.

— Вече не е нужно да ме предупреждаваш за него.

Той примигва и ми отваря вратата на асансьора.

— Ау! Значи е сериозно! Това е хубаво нещо.

— Хубаво нещо е — отговарям като ехо, усмихната.

След малко подреждам продуктите върху плота — толкова храна на куп гарсониерата ми не е виждала. Слагам шардонето в хладилника, пускам класическа музика и търся готварската книга, която майка ми ми беше подарила преди поне четири Коледи, книга, от която нито веднъж не се възползвах. Прелиствам лъскавите, чисто нови страници, намирам рецепта за салата и паста — имам почти всички продукти за тях. После откривам кухненска престилка — още един неотварян подарък — и започвам да беля, режа и задушавам. Поглеждам в книгата за напътствия, но не следвам точно всяка инструкция. Заменям магданоза с босилек, пропускам изцедените каперси. Вечерята няма да е съвършена, но научавам, че не съвършенството е от значение. Всъщност тъкмо това е нещото, което може да те съсипе, ако го допуснеш.

Преобличам се. — Избирам бяла рокля с избродирани в розово цветя. После подреждам масата, слагам да кипне вода за пастата, паля свещи и отварям бутилката шардоне, пълня две чаши, отпивам от моята. Поглеждам часовника си. Разполагам с още десет минути. Десет минути, за да поседна и да поразмишлявам за новия си живот, за това какво е да бъда законната, единствена любов на Декс. Настанявам се на дивана, затварям очи, поемам си дълбоко въздух. Приятни ухания и красиви, ясни тонове изпълват апартамента ми. Мир и покой ме заливат, когато изхвърлям всички лоши чувства: аз не съм ревнива, не се безпокоя, не съм изплашена, не съм самотна.

Едва тогава осъзнавам, че това, което чувствам, може би всъщност е истинското щастие. Дори радост. През изминалите няколко дни, когато чувствах началото на тази емоция да свива сърцето ми, ми мина през ума, че ключът към щастието не бива да се намира в мъжа. Че една независима, силна жена трябва да се чувства осъществена и да разчита единствено на себе си. Тези неща може би са истински. И без Декс в живота ми искам да мисля, че бих могла някак да намеря удовлетворение. Но истината е, че се чувствам по-свободна с Декс, отколкото когато бях сама. Чувствам се повече себе си с него, отколкото без него. Може би истинската любов допринася за това.

А аз наистина обичам Декс. Обичала съм го от самото начало, още в Юридическия факултет, когато се правех, че той не е мой тип. Обичам го заради неговата интелигентност, чувствителност, смелост. Обичам го изцяло, безусловно и безрезервно. Обичам го достатъчно, за да поема рискове. Обичам го достатъчно, за да жертвам приятелство. Обичам го достатъчно, за да приема собственото си щастие и да го използвам, на свой ред, да го направя щастлив.

На вратата се почуква. Ставам да отворя. Готова съм.