Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Borrowed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 33гласа)

Информация

Сканиране
bridget(2010)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Емили Гифин. Нещо назаем

ИК „Инфодар“ ЕОД, София, 2007

САЩ. Първо издание

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-271-6

История

  1. —Добавяне

Глава 21

Аз съм някъде над Атлантическия океан, когато решавам, че няма да кажа на Итън всички кървящи, жалки подробности. Кацне ли веднъж самолетът на британска почва, ще престана да мисля и да се измъчвам. Това ще е първата стъпка в превъзмогването на Декс, в това да продължа напред. Но докато трае полетът, ще си позволя да мисля за него и за моето положение. Как поставям себе си на риск и губя. Как щях да съм много по-добре, ако никога не бях тръгвала по този път, поставяйки се в положение да бъда отхвърлена и разочарована и да дам на Дарси шанса да ме победи отново.

Допирам чело до прозореца, когато малкото момиченце зад мен сритва седалката ми веднъж, два, три пъти. Чувам майка му да казва с меден глас:

— Стига, Ашли, престани да риташ седалката на милата дама.

Ашли продължава да рита.

— Ашли! Това е против правилата. В самолета не се рита — повтаря майката с пресилено спокойствие, сякаш да демонстрира на всекиго наоколо колко компетентен родител е. Затварям очи, докато летим в нощта и ги отварям едва когато стюардесата идва да ми предложи слушалки.

— Не, благодаря — казвам.

Не ми е до филми. Ще съм прекалено заета да се натъпча с възможно най-много нещастие през следващите няколко часа.

 

 

Бях казала на Итън да не идва на „Хийтроу“ — щях да взема такси до апартамента му. Въпреки това се надявам да ме посрещне. Макар да живея в Манхатън, се плаша от други големи градове, особено в чужбина. Освен едно пътуване с родителите си до Рим по случай двайсет и пет годишнината от сватбата им, не съм пътувала извън граница. Като не се брои отиването до Ниагарския водопад откъм канадската страна. Затова с облекчение виждам, че Итън ме чака точно оттатък митническото гише — захилен, с момчешки вид и радостен както винаги. Носи нови очила с рогови рамки като на Бъди Холи, но кафяви. Спуска се към мен и обгръща плътно ръце около врата ми. И двамата се разсмиваме.

— Толкова е хубаво, че те виждам! Дай си чантата — казва той.

— Аз също се радвам да те видя. — Усмихвам се в отговор. — Харесват ми очилата ти.

— Не изглеждам ли по-интелигентен с тях? — той сваля рамката по-ниско върху носа си и заема поза на учен, поглаждайки несъществуваща брада.

— Напълно — казвам с кикот.

— Радвам се, че дойде!

— Радвам се, че дойдох.

Лято, пълно с погрешни решения, но поне едно от тях взех правилно. Просто да видя как Итън ме утешава.

— Тъкмо навреме пристигаш — казва той, маневрирайки през тълпата с чантата ми на колелца.

Излизаме навън, до опашката за таксита.

— Не мога да повярвам, че съм в Англия. Толкова е вълнуващо. — Поемам първата си глътка английски въздух. Времето е точно каквото си го представях — сиво, с ръмящ дъжд и леко хладно. — Ти не се шегуваше за времето. Прилича повече на ноемврийско, отколкото на августовско.

— Казах ти… Имахме само няколко горещи дни този месец. Но сега отново е нормално. Неумолимо. Но ще свикнеш. Просто трябва да си с подходящи дрехи.

В рамките на няколко минути ние се озоваваме на задната седалка на черно такси, багажът е в краката ми. Таксито е достолепно и много по-просторно в сравнение с жълтите таксита на Ню Йорк.

Итън ме пита как се чувствам и за секунда си помислям, че пита за Декс, но после осъзнавам, че това е стандартният въпрос след полет.

— О, добре. Ужасно се вълнувам, че съм тук.

— Умора след дългия полет?

— Малко.

— Една халба ще ти подейства добре. Никакво подремване. За една седмица ни чака много работа.

Засмивам се.

— Каква работа?

— Разглеждане на забележителности. Ходене по кръчми. Реминисценции. Поглъщаща времето, напрегната програма… Божичко, толкова е хубаво, че те виждам.

Пристигаме в приземния апартамент на Итън в Кенсингтън и той ме развежда набързо из спалнята, дневната и кухнята. Мебелите му са гладки и съвременни, стените му са покрити с абстрактни картини и постери на джаз музиканти. Ергенска квартира, но не и с постоянна мисъл за секс.

— Сигурно ще искаш да си вземеш душ?

Отговарям му: да, понеже се чувствам доста мръсна. Той ми подава кърпа в коридора пред банята и ми казва да побързам, защото искал да си говорим.

Още щом се изкъпвам и преобличам, Итън ме пита:

— Е, какво е положението с Декс? Разбирам, че те все още са сгодени, нали?

Не че бях престанала да мисля за него дори за минута. Всичко смътно ми напомня за него. Табела за Нюкасъл. Пихме с него бира „Нюкасъл“ на рождения ми ден. Шофиране от лявата страна на улицата. Декс е левичар. Дъждът. Аланис Морисет пее: „То е като дъжд на сватбения ти ден“.

Но въпросът на Итън за Декс въпреки това произвежда остра болка в гърдите ми. Гърлото ми се стяга, докато се мъча да не заплача.

— О, Боже. Знаех си — казва Итън. Той се пресяга и ме хваща за ръката, като ме придърпва да седна на дивана му, тапициран с черна кожа.

— Какво си знаел? — питам, все още борейки се със сълзите си.

— Тая твоя стисната горна устна, означаваща „Не ми пука“, беше много издайническа. — Той обвива ръка около мен. — Какво стана?

Накрая се разплаквам и му разказвам всичко с подробности. Дори за заровете. Дотук беше обетът ми над Атлантическия океан. Болката ми е кървяща, оголена.

Когато свършвам, Итън казва:

— Добре че отговорих с „не“ на поканата. Едва ли щях да издържа.

Издухвам носа си, избърсвам лицето си.

— Точно същите думи употреби и Хилари. И тя няма да ходи.

— Ти също не бива да ходиш, Рейчъл. Направи бойкот. Ще ти бъде много мъчително. Пощади се.

— Трябва да отида.

— Защо?

— Какво да й кажа?

— Ами че трябва да се оперираш… че трябва да си махнеш някакъв орган…

— Какъв орган?

— Далака, например. Хората могат да живея и без далак, нали?

— Каква е причината да си махна далака?

— Де да знам. Камък в далака? Някакъв проблем… злополука, болест. Кого го е грижа? Измисли нещо. Ще направя проучване заради теб… все ще измислим нещо правдоподобно. Само недей да отиваш.

— Трябва да съм там. — Пак мисля за спазване на правилата.

В продължение на минута ние мълчим, после Итън става, загасва две лампи, взема портфейла си от малка масичка в коридора и казва:

— Хайде.

— Къде отиваме?

— В моята местна кръчма. Ще ти подейства добре и ще те зареди. Повярвай ми, ще ти помогне.

— Но часът е едва единайсет сутринта! — Неговото повишено настроение ме развеселява.

— А имаш ли по-добра идея? — Той скръства ръце пред тесния си гръден кош. — Искаш ли да разглеждаме забележителности? Мислиш ли, че Биг Бен ще ти подейства добре в момента?

— Не. Биг Бен само ще ми напомни за минутите, доближаващи ме до най-ужасния ден в живота ми.

— Тогава, да вървим.

Отивам с Итън до кръчма, наречена „Британия“. Тя е точно каквато очаквам да бъде една английска кръчма — мухлясала и пълна с възрастни мъже, които пушат и четат вестници. Стените и килимът са тъмночервени, по стените висят лошо нарисувани маслени картини на лисици и сърни и викториански жени. Все едно, че годината е 1955. Един мъж с малко таке и лула дори прилича на Уинстън Чърчил.

— Какво искаш? — пита ме Итън.

Декс, отговарям мислено, но му казвам, че бих пила бира. Започвам да мисля, че идеята за пиене е много добра.

— Каква? „Гинес“, „Кроненбург“, „Карлинг“?

— Няма значение. Всякаква, само не „Нюкасъл“.

Итън поръчва две бири, неговата — с няколко нюанса по-тъмна от моята. Сядаме на една ъглова масичка. Проследявам линиите на дървото на масата и го питам колко време му е отнело да превъзмогне Бранди.

— Не дълго. Щом научих какво е направила, осъзнах, че тя не е такава, за каквато я мислех. Нямаше нищо, което да ми липсва. Така трябва да мислиш и ти. Той не беше подходящ за теб. Остави Дарси да го има…

— Защо тя винаги печели? — Звуча като петгодишно момиченце, но ми помага, като чувам нещастието си опростено: Дарси ме победи. Отново.

Итън се разсмива, разкривайки трапчинката си.

— Какво спечели?

— Ами, преди всичко, Декс. — Самосъжаление ме обгръща, като си го представям с Дарси. В Ню Йорк сега е сутрин. Те вероятно са все още в леглото.

— Добре. Друго?

— Всичко. — Изгълтвам бирата си възможно най-бързо. Чувствам я как стига до стомаха ми.

— Като?

Как да обясня на един мъж какво имам предвид? Звучи толкова повърхностно: тя е по-красива, дрехите й са по-хубави, по-слаба е. Но това е най-малкото. Тя е и по-щастлива. Тя получава каквото иска, все едно какво е то. Опитвам се да изразя това с действителни примери.

— Ами, тя има работа, с която прави тонове пари, при положение че всичко, което трябва да върши, е да организира приеми и да изглежда красива.

— Тази нейна подмазваческа работа?! Моля те.

— По-хубава е от моята.

— По-хубава от адвокатската работа? Не мисля така.

— По-забавна е.

— На теб ще ти е неприятна.

— Не е там въпросът. Тя харесва работата си. — Знам, че не е хубаво да показвам, че Дарси е винаги печелившата.

— Тогава си намери работа каквато ти харесва. Макар че това е съвсем друг въпрос. Който ще засегнем по-късно… Но, добре, какво друго печели тя?

— Ами… приеха я в „Нотр Дам“ — отговарям, съзнавайки, че звучи нелепо.

— О, не е вярно!

— Вярно е.

— Не е. Тя каза, че са я приели в „Нотр Дам“. Кой предпочита университета в Индианаполис пред „Нотр Дам“?

— Много хора. Защо винаги отхвърляш този университет?

— Добре. Виж. „Нотр Дам“ го мразя повече. Просто казвам, че ако кандидатстваш за тези две учебни заведения и влезеш и в двете, предполага се, че ще искаш да посещаваш и двете. Затова би избрала „Нотр Дам“. То е по-добро училище, нали?

Кимвам.

— Предполагам.

— Но тя не влезе там. Както и не получи ъъъ, колко каза тя… хиляда триста и пет и половина или нещо такова на приемния изпит? Помниш ли тази глупост?

— Да, тя излъга за точките си.

— Излъга и за „Нотр Дам“. Повярвай ми… Някога видя ли уведомителното писмо?

— Не, но… е добре, може и да не са я приели.

— Господи, толкова си naif — възкликва той, произнасяйки нарочно думата „наивна“ на френски. Предполагах, че сме на едно мнение тогава.

— Беше чувствителна тема. Не помниш ли?

— О, да, помня. Ти беше толкова тъжна. Трябваше да празнуваш измъкването си от Средния запад. Разбира се, тогава ти избра второто най-противно училище в страната и влезе в „Дюк“… Знаеш теорията ми за „Дюк“ и „Нотр Дам“, нали?

Усмихвам се и му казвам, че ми е трудно да помня всички негови теории.

— Каква беше тя?

— Ами, като оставим настрана теб и няколко други изключения, тези две училища са пълни догоре с противни хора. Може би единствено противни хора кандидатстват за там или пък тези университети привличат противни хора. Не се обиждаш, нали?

— Разбира се, че не. Продължавай. — Отчасти съм съгласна с него. Много хора в „Дюк“ — включително гаджето ми — трудно се харесваха на другите.

— Добре. Тогава защо те имат по-високо съотношение на задници на човек? Какво общо имат тези два университета, питаш ли?

— Предавам се.

— Много просто. Надмощие в Първа дивизия, генериращ държавните приходи спорт, футбол в „Нотр Дам“ и баскетбол в „Дюк“. Съединени със звездна академична репутация. И резултатът е непоносимо самодоволно студентско тяло. Можеш ли да назовеш друг университет, който има такава комбинация на характеристики?

— Мичиганския — казвам, сещайки се за Люк Гримли от гимназията, който беше нетърпим в дърдоренето си за „мичиганския“ футбол. Той и до ден-днешен говори за хвърлянията на Ръмийл Робинсън във финалите на Ен Си Ей Ей[1].

— Аха! Мичиганския! Това е добър, хубав опит. Но не е скъпо частно учебно заведение. Общественият аспект спасява „Мичиган“, прави мичиганските възпитаници не чак толкова противни.

— Я почакай! Ами твоят университет? „Станфорд“? Вие имахте Тайгър Уудс. Страхотни плувци. Деби Томас, кънкьорката, тя не спечели ли сребърен медал? А тенисисти — в изобилие. Плюс велики академици — а той е частен и скъп. Тогава защо вие, възпитаниците на „Станфорд“, да не дразните толкова?

— Много просто. Ние не сме доминиращи във футбола или баскетбола. Вярно, бяхме добри в някои години, но не както „Дюк“ в баскетбола или „Нотр Дам“ във футбола. Не можеш да влагаш енергия в недоходоносни спортове. Това ни спасява.

Усмихвам се и кимам. Теорията му е интересна, но повече ме интригува осъзнаването — че Дарси е била отхвърлена от „Нотр Дам“.

— Може ли да запаля? — пита ме Итън, като изважда кутия от задния си джоб. Изтръсква една цигара и започва да я върти между пръстите си.

— Мислех, че си ги оставил.

— За една минута.

— Трябва да ги оставиш.

— Знам.

— Добре, да се върнем на Дарси.

— Дадено.

— Значи може би тя не получи одобрение за „Нотр Дам“. Но пък получи Декс.

Той драсва кибритена клечка и я поднася към устните си.

— На кого му пука? Нека си го държи. Той е безгръбначен. Честно казано, така си по-добре.

— Той не е безгръбначен — възразявам, надявайки се Итън да ме убеди в обратното. Искам да се хвана за фатален недостатък, да повярвам, че Декс не е човекът, за когото го мислех. Което би било много по-безболезнено, отколкото да вярвам, че аз не съм жената, която той е искал.

— Добре де, може би „безгръбначен“ е прекалено силно. Но, Рейч, аз съм сигурен, че той предпочита да е с теб. Но просто не знае как да скъса с нея.

— Благодаря за вота на доверие. Но всъщност аз мисля, че той просто реши, че предпочита да бъде с Дарси. Предпочете нея пред мен. Всеки я предпочита — допивам бързо бирата си.

— Всеки! Кой освен безгръбначния Декс?

— Добре — усмихвам се. — Ти я предпочете.

Той ме поглежда озадачен.

— Не съм.

Изсумтявам.

— Ха!

— Тя ли ти го каза?

След всички тези години никога не бях изразявала публично чувствата си относно техния двуседмичен роман в началното училище.

— Не беше нужно да ми казва. Всеки го знаеше.

— За какво говориш?

— А ти за какво говориш?

— За срещата на съученици ли?

— По случай десетгодишнината ни ли? — питам, като не знам за друга такава среща. Спомням си разочарованието, което изпитах, когато Лес настоя, че трябва да остана на работа. Това бяха дните, преди да се науча да лъжа. Той ми се присмя, когато му казах, че не мога да остана, трябва да отида на срещата на класа по случай десет години от завършването ни.

— Да. Значи не ти е казала какво се случи? — Той всмуква дълбоко от цигарата, после си обръща главата, за да изпусне дима встрани от мен.

— Не. Какво се е случило? — Мисля си, че ще се разпадна на парчета и ще умра, ако Итън ми каже, че е спал с нея. — Моля те, кажи ми, че не си имал сексуална връзка с нея.

— Божичко, не! — възкликва той. — Но тя се опита.

Когато допивам бирата си и открадвам няколко глътки от неговата, започвам да слушам историята за съученическата ни среща. Как Дарси му се нахвърлила след купона в задния двор на Хорас Карлайл. Казала, че трябва да прекарат една нощ заедно. Щяло ли това да навреди?

— Занасяш ме!

— Не. А аз й викам: „Глупости, Дарс, не! Ти си имаш приятел. Какви ги вършиш?“.

— Затова ли?

— Дали затова не спах с нея ли?

Кимам.

— Не, не затова.

— А защо тогава? — За секунда се питам дали той ще издаде тайната? Може би Дарси е права в крайна сметка.

— А ти защо мислиш? Ами това е Дарси. Аз не я виждам по този начин.

— Не я смяташ за… красива?

— Честно казано, не. Не я смятам.

— Защо?

— Нужни ли са ми причини?

— Да.

— Добре. — Той изпуска дим и поглежда към тавана. — Щото си слага прекалено много грим. Щото е прекалено… как да кажа… сурова.

— С остри черти ли? — подсказвам му.

— Да. Остри и с прекалено оскубани вежди.

Представям си тънките, силно извити вежди на Дарси.

— Прекалено оскубани вежди. Това е смешно.

— Аха. И с тия бедрени кости, дето стърчат към теб. Много е кльощава. Не харесвам това. Но не е там въпросът. Въпросът е… че това е Дарси. — Той потреперва, после си взема бирата от мен. — Изчакай ме. Ще ида да взема по още една. — Той смачква цигарата си и тръгва бавно към бара. Връща се с още две бири.

— Заповядай.

— Благодаря — казвам и започвам да пия.

Той се разсмива.

— Я стига! Няма да ти позволя да ме надпиеш!

Избърсвам пяната от устните си с опакото на ръката и го питам защо досега не ми е споменавал за Дарси и за срещата на съучениците.

— О! И аз не знам. Щото не беше нищо особено. Тя беше пияна. — Той свива рамене. — Може би дори не съзнаваше какво върши.

— Да, добре. Но тя винаги знае какво върши.

— Сигурно. Може би. Но наистина не беше важно.

Това обяснява защо тя смята, че Итън е гей. Защото я е отблъснал — друго обяснение няма.

— Предполагам, петокласният й чар се е стопил за теб.

Той се разсмива.

— Вярно, ние наистина излизахме навремето. — Той прави малки кавички във въздуха, докато изрича думата „излизахме“.

— Видя ли. Ти предпочете нея пред мен.

Той показва отново трапчинката си.

— Сега за какво, по дяволите, говориш?

— За бележката. Бележката с „отбележи квадратчето“.

— Какво?

Въздъхвам.

— Бележката, която тя ти изпрати. Бележката, на която пишеше: „С кого искаш да излизаш — с мен или с Рейчъл?“.

— В бележката не пишеше това. Там изобщо не се споменаваше за теб. Защо ще споменава за теб?

— Защото аз те харесвах! — Някак ме е срам, че го признавам, дори след толкова години. — Ти го знаеше.

Той поклаща твърдо глава.

— Не. Не съм го знаел.

— Сигурно си забравил.

— Не забравям такива глупости. Помня като слон. Твоето име го нямаше в бележката. Щях да знам, защото и аз те харесвах тогава. — Той се вторачва в мен иззад очилата си и си запалва нова цигара.

— Глупости! — Чувствам как се изчервявам. Та това е просто Итън, казвам си. Ние вече сме зрели хора.

— Добре. — Той свива рамене и обръща кибрита. Сега и той изглежда притеснен. — Не ми вярвай.

— Истина ли е?

— Напълно. Спомням си как винаги ти помагах в играта фор скуеър ти да станеш крал. Все блъсках краля, когато ти беше в положението на кралица. Остава да не си забелязвала това.

— Не съм го забелязвала.

— Излиза, че ти никак не си толкова наблюдателна, колкото си мислех навремето… Да, харесвах те. Харесвах те през всичките години на гимназията. После ти тръгна с Биймър. И разби сърцето ми.

Това е голяма новина, но все още не мога да подмина факта, че името ми не е било в бележката.

— Кълна се, че мислех, че Анализе я е видяла.

— Анализе е приятно момиче, но е такъв леминг. Дарси вероятно я е накарала да ти каже, че и твоето име е в бележката. Или по някакъв начин я е баламосала да си го мисли. Впрочем, как е Анализе? Роди ли вече?

— Не, но всеки момент се очаква да роди.

— Тя ще ходи ли на сватбата?

— Стига да не ражда тогава. Всички ще отидат, освен теб.

— И теб. Далакът ти ще те боли ужасно.

— Да. Трагично — усмихвам се. — Значи си сигурен, че името ми не е фигурирало в бележката?

Съсредоточавам се върху доказателство отпреди двайсет години. Абсурдно е, но аз приписвам всички видове значения на това.

— Сигурен съм — отговаря той. — Си-гу-рен.

— По дяволите! Каква кучка!

Той се засмива.

— Нямах представа, че се отнасяше за мен. Мислех, че става дума за Дъг Джаксън.

— Не се отнасяше за теб. Всичко беше заради Дъг Джаксън. В това е въпросът — аз бях единствената, която те харесваше. Тя ме копираше — отново забелязвам колко хлапашки звуча всеки път, когато описвам чувствата си към Дарси.

— Е, не си изпуснала много. Излизането ти с мен щеше да включва само поделянето на няколко малки кейкчета „Хостес“. Нямаше да е особено вълнуващо. Въпреки това те подкрепях на фор скуеър.

— Тогава може би Декс ще ме подкрепи следващия път, когато всички играем тази игра. Би било наистина… — Не мога да намеря точната дума. Започвам да се чувствам пияна.

— Страхотно? Брилянтно? Съкрушително? — подсказва ми Итън.

Кимам.

— Всичко това. Да.

— По-добре ли си вече?

Той толкова много се старае. Между неговите усилия и бирата се чувствам някак излекувана, поне временно. Минава ми през ума, че съм на хиляди километри от Декс. Декстър… който наистина имаше името ми като избор, когато избираше, вместо да провери квадратчето до името на Дарси.

— Да. Малко по-добре. Да.

— Добре тогава, да повторим накратко. Стана ясно, че никога не съм избирал името на Дарси пред твоето. И че тя никога не е била приета в „Нотр Дам“.

— Но спечели Декс.

— Забрави го. Той не си заслужава. — Итън поглежда нагоре към менюто, написано на ръка на черната дъска зад нас. — А сега нека те почерпя риба и пържени картофки.

Ние обядваме — риба, пържени картофки и пюре от грах, което ми напомня за бебешка храна. Утешителна храна. И си поръчваме още две халби. После аз предлагам да се разходим, да видим нещо английско. Той ме завежда в градините „Кенсингтън“ и ми показва двореца Кенсингтън, където е живяла Даяна.

— Виждаш ли този портал? Тук полагаха цветя и писма, когато тя загина. Помниш ли тия снимки?

— О, да. Тук ли е било?

Бях с Декс и Дарси, когато научих за смъртта на Даяна. Бяхме в „Токхаус“, едно момче се доближи до нас на бара и ни попита: „Чухте ли, че Даяна е загинала при автомобилна катастрофа?“. И макар че то можеше да говори само за една Даяна, Дарси и аз попитахме: „Коя Даяна?“. „Принцеса Даяна“, поясни момчето. После допълни, че колата карала с висока скорост, тъй като папараци я преследвали в един тунел в Париж. Дарси се разрева. Но като никога това не бяха сълзи за привличане на вниманието. Бяха искрени. Тя наистина се разстрои. И двете се разстроихме. Няколко дни по-късно заедно гледахме погребението, за което станахме в четири сутринта, за да видим целия репортаж, точно както направихме и за сватбата й с принц Чарлс шестнайсет години по-рано.

Двамата с Итън криволичехме из градините „Кенсингтън“ без чадър под ръмящия дъжд. Нямах нищо против да се намокря. Не ме беше грижа, че косата ми ще се накъдри. Минахме покрай двореца и заобиколихме малко кръгло езеро.

— Как се нарича това езеро?

— Кръглото езеро. Описателно, нали?

Подминахме естрада за оркестър и продължихме към Албърт Мемориъл — огромна бронзова статуя на принц Албърт, седнал на трон.

— Харесва ли ти?

— Хубава е — отговорих.

— Скърбящата кралица Виктория накарала да го издигнат, след като Албърт умрял от тиф.

— Кога?

— Хиляда осемстотин или седемстотин и някоя… Хубава е, нали?

— Да.

— Очевидно тя и Ал са били много свързани.

Кралица Виктория сигурно е била по-тъжна, отколкото съм аз сега, предполагам. После ми минава мисълта, че бих предпочела да изгубя Декс от болест, отколкото от Дарси. Така че, може би не е истинска любов, щом предпочитам да го видя мъртъв… Добре де, не бих предпочела да го видя да умира.

Дъждът се усили. Освен няколкото японски туристи, които правят снимки на стъпалата на мемориала, ние сме сами.

— Готова ли си да се връщаме? — Итън посочва обратната посока. — Може да разгледаме Хайд парк и езерото Серпентин друг ден.

— Разбира се, да се връщаме.

— Далакът ти обажда ли се в такова време?

— Итън! Трябва да отида на сватбата.

— Просто се покрий.

— Аз съм шаферката.

— О, да бе! Все забравям. — Той избърсва очилата в ръкава си.

Докато вървим към апартамента му, Итън се кикоти под носа си.

— Какво има?

— Дарси — отговаря и клати глава.

— Какво за нея?

— Просто се сетих как писа на Майкъл Джордан и го покани на училищния ни бал.

Засмивам се.

— Тя наистина е вярвала, че той ще дойде! Помниш ли колко се безпокоеше как щяла да каже за това на Блейн?

— После Джордан й писа. Или неговите хора всъщност. Тази част ми се стори нереална. Никога не съм си представял, че тя ще получи отговор. — Итън се разсмива. Независимо какво говори за нея, убедена съм, че тя му е слабост въпреки всичко. Както и на мен.

— Да, но получи. Още пази писмото.

— Виждала ли си го?

— Да. Не помниш ли, че го беше залепила със скоч на шкафчето ни?

— Но пък писмото от „Нотр Дам“ изобщо не си го виждала.

— Добре. Добре. Може и да си прав. Но къде беше ти преди дванайсет години с твоите прозрения?

— Както ти казах, мислех, че сме в… Цялата тая работа е толкова прозрачна… Нали знаеш, пред хубава жена човек може да оглупее.

— Брей, благодаря ти.

Той докосва ръба на въображаема шапка.

— Няма защо.

Връщаме се в жилището му, където аз не издържам на умората от дългия път.

Когато се събуждам, Итън ми поднася чаша чай „Ърл Грей“ и кифлички. Обяд в кръчма, разходка по стъпките на Даяна, следобеден сън, в който не сънувах Декс, и чай с кифлички с моя добър приятел. Пътуването се очертава да бъде добър старт. Ако изобщо нещо може да бъде добро, когато си с разбито сърце.

Бележки

[1] NCAA (ориг.) — Национална академична атлетическа асоциация. — Бел.прев.