Емили Гифин
Нещо назаем (20)

Глава 19

На другия ден се прибирам вкъщи от работа, Хосе ми подава дрехите от химическо чистене и пощата, която проверявам — сметка за кабелната „Таим Уорнър“, новото издание на списание „Ин Стаил“ и голям бледожълт плик, адресиран със сложна калиграфия и с две сърцевидни марки. Разбирам какво съдържа още преди да го отворя и намирам обратен адрес от Индианаполис.

Казвам си, че една сватба може да се отмени и след разпращане на поканите. Това е само още една пречка. Да, това прави нещата по-мъчителни, но е само въпрос на формалност. И все пак съм замаяна и ми прилошава, когато отварям плика и намирам вътре друг плик. На него е изписано името ми и двете унизителни думи „… и гостенин“. Хвърлям настрана картичката, на която трябва да отговоря дали ще отида, или не, и нейния плик и към пода полита сребърна копринена хартия, която се плъзва под дивана. Нямам енергията да я извадя оттам. Вместо това сядам и си поемам дълбоко въздух, събирайки кураж да прочета гравирания текст, сякаш това по някакъв начин ще влоши или подобри нещата:

„РАДОСТТА НИ ЩЕ БЪДЕ ПО-ГОЛЯМА,

АКО И ВИЕ ПРИСЪСТВАТЕ НА СВАТБАТА

НА ДЪЩЕРЯ НИ

ДАРСИ ДЖЕЙН

С

Г-Н ДЕКСТЪР ТАЛЕР“

Премигвам през сълзи и въздишам бавно, минавайки към долните редове на поканата:

„НИЕ ВИ КАНИМ ДА УВАЖИТЕ ПОВОДА,

ДА ПРИСЪСТВАТЕ НА ТЯХНАТА КЛЕТВА

И ДА ДОЙДЕТЕ НА

ПРИЕМА В «КАРЛАЙЛ» СЛЕД ЦЕРЕМОНИЯТА.

АКО ВИ Е НЕВЪЗМОЖНО ДА ДОЙДЕТЕ, МОЛИМ ВИ

ДА ПРИСЪСТВАТЕ

С МИСЪЛ И МОЛИТВА.

 

Д-Р И Г-ЖА ХЮГО РОУН

(Моля, отговорете)“

Да, формулировката наистина може да влоши нещата. Слагам поканата на масичката за кафе и се вторачвам в нея. Представям си как г-жа Роун пуска пликовете в пощенската станция на Джефърсън Стрийт, дългият й червен маникюр потупва купчината с майчинско самодоволство. Чувам носовия й глас да казва: „Радостта ни ще е по-голяма…“ и „Ние ви молим за вашето присъствие с мисъл и молитва“.

Ще й изрека молитва — молитва, че бракът никога няма да се състои. Молитва за нова поща, която да пристигне на адреса ми:

„Д-Р И Г-ЖА ХЮГО РОУН СЪОБЩАВАТ, ЧЕ СВАТБАТА

НА ТЯХНАТА ДЪЩЕРЯ ДАРСИ

С Г-Н ДЕКСТЪР ТАЛЕР

НЯМА ДА СЕ СЪСТОИ“

Ето такава формулировка мога да приема. Кратка, любезна, по същество. „Няма да се състои.“ Семейство Роун ще бъде принудено да изостави обичайния си бомбастичен стил. В смисъл, че не могат да кажат: „Със съжаление ви уведомяваме, че младоженецът е влюбен в друга“ или „С тъга съобщаваме, че Декстър разби сърцето на скъпата ни дъщеря“. Не, такава поща ще бъде съвсем делова — евтина хартия, обикновен шрифт и написани на компютър етикети. Г-жа Роун няма да иска да харчи повече пари за канцеларски материали и калиграфия, след като се е охарчила толкова по-рано. Виждам я в пощата, но този път не ликуваща, да казва на служителката, че вече няма да й трябват сърцевидни марки. Двеста официални марки ще свършат работа.

 

 

В леглото съм, когато Декс се обажда и пита дали може да намине.

В деня, когато получавам покана за сватбата му, пак казвам „да, ела“. Срам ме е, че съм толкова слаба, но като си помисля за всички тези хора в света, които са правили и по-жалки неща в името на любовта. И последният ред е: Аз обичам Декс. Дори той да е последният човек на земята, пак щях да се чувствам така, аз наистина го обичам. И още няма да се отказвам от него.

Докато го чакам, размишлявам дали да прибера, или да оставя на видно място на масичката поканата. Решавам да я пъхна между страниците на списанието „Ин Стаил“. След няколко минути отварям вратата в бялата си памучна нощница.

— Легнала ли си си? — пита Декс.

— Ъхъ.

— Е, тогава да те върна в леглото.

И двамата си лягаме. Той издърпва върху нас завивките.

— Толкова е приятно да те докосвам — казва той, милвайки ме отстрани и пъхайки ръка под нощницата ми. Понечвам да му попреча, но после се примирявам. Погледите ни се срещат, преди той да ме целуне бавно. Колкото и да съм разочарована от него, не мога да спра този прилив. Почти съм неподвижна, докато той ме люби. Този път е необичайно бъбрив през цялото време. Не мога да разбера какво точно казва, но чувам думата завинаги. Иска да бъде с мен завинаги, помислям си. Няма да се ожени за Дарси. Не може. Тя му изневери. Те не са влюбени. Той обича мен.

Декс обгръща лицето ми с дланите си, когато сълзите потичат върху възглавницата ми.

— Много си мълчалива тази вечер — казва той.

— Да — отговарям, като запазвам гласа си твърд. Не искам той да разбере, че плача. Последното нещо, което ми е нужно, е съжалението на Декс. Пасивна съм и слаба, но имам — макар и ограничена — гордост.

— Кажи нещо — подканва ме той. — Какво си мислиш?

Почти съм готова да го питам за поканата, за плановете му, за нас, но успявам да прозвуча безгрижно:

— Нищо съществено… Просто се питах дали ще ходиш в Хамптънс този уикенд.

— Обещах на Маркъс да отида. Той иска пак да играем голф.

— О!

— Ти май нямаш такова намерение, а?

— Не смятам, че идеята е добра.

— Моля те.

— Не, не смятам.

Той ме целува по тила.

— Моля те, моля те, ела.

Три „моля те“ са ми достатъчни.

— Добре — прошепвам. — Ще дойда.

Заспивам, мразейки се.

 

 

На другия ден Хилари нахлува в кантората ми.

— Познай какво намерих в пощата си. — Тонът й е обвинителен, ни най-малко съчувствен.

Напълно пренебрегнах факта, че Хилари също ще получи покана. Нямам подготвени отговори за нея.

— Знам.

— Значи имаш отговор.

— Не е късно той да я отмени.

— Рейчъл!

— Има още време. Ти му даде две седмици, не помниш ли? Остават му още няколко дни.

Хилари повдига вежди и се изкашля презрително.

— Скоро виждала ли си го?

Понечвам да излъжа, но нямам тази енергия.

— Снощи.

Тя ме поглежда с широко отворени очи.

— Каза ли му, че си получила поканата?

— Не.

— Рейчъл!

— Знам — казвам засрамена.

— Моля те, кажи ми, че не си от онези жени.

Ясно ми е кой тип жени има предвид. Жените, които поддържат връзка с женен мъж години наред, надявайки се, дори вярвайки, че един ден той ще се осъзнае и ще напусне съпругата си. Този момент е почти под носа й — ако жената потърпи още известно време, накрая няма да съжалява. Но времето минава, а годините измислят все по-нови извинения. Децата още ходят на училище, съпругата е болна, запланувана е сватба, на път е внуче. Винаги има нещо, някаква причина да се поддържа статуквото. Но накрая извиненията свършват и тя приема, че напускане няма да има, че тя винаги ще бъде втората финиширала. И решава, че второто място е по-добро от нищо. Предава се на съдбата си. Аз имам нов принос към тези жени, въпреки че не вярвам да съм влязла вече в редиците им.

— Това охарактеризиране не е честно — заявявам.

Тя ми хвърля погледа „О, така ли?“.

— Декс не е женен.

— Права си. Не е женен. Но е сгоден. Което може да се окаже по-лошо. Той може да промени ситуацията ей така. — Тя щраква с пръсти. — Но не предприема абсолютно нищо.

— Виж, Хилари, ние говорим за определена програма. Аз мога да стана като „онези“ жени чак след месец.

— След месец? Смяташ да оставиш нещата до финала?

Поглеждам настрани, през прозореца.

— Рейчъл, защо чакаш?

— Искам той да вземе решение. Не искам аз да съм отговорна.

— Защо?

Свивам рамене. Ако знаеше за изневярата на Дарси, щеше съвсем да се наежи. Тя въздиша.

— Искаш ли съвета ми?

Не го искам, но въпреки това кимам.

— Трябва да го зарежеш. Още сега. Направи нещо, докато все още имаш избор. Колкото по-дълго продължава това, толкова по-зле ще се чувстваш, когато застанеш пред църквата и ги наблюдаваш как скрепяват клетвите си с целувка, която Дарси ще удължи повече, отколкото е приятно… После ще ги наблюдаваш как режат тортата и си подават един на друг късчета, докато тя цапа лицето му с глазура. После ще ги наблюдаваш как танцуват… и после…

— Знам, знам.

Хилари не е свършила.

— А после изчезват в нощта за бягството си до шибаните Хаваи!

Примигвам и й казвам, че картинката ми е ясна.

— Просто не разбирам защо не направиш нещо, да му извиеш ръката, каквото и да е.

Повтарям, че не желая да нося отговорност за тяхното скъсване и че искам решението да е на Декстър.

— То ще бъде негово решение. Ти няма да му промиваш мозъка. Просто гониш своето. Защо не си по-настоятелна за нещо толкова значимо и важно?

Не мога да й дам обяснение. Поне не такова, което ще е приемливо за нея. Телефонът ми иззвънява и нарушава неловкото мълчание.

Поглеждам дисплея на телефона ми.

— Лес е. Трябва да се обадя — казвам с чувството, че инквизицията е приключила. Тъжен е денят, в който изпитвам признателност, че Лес ме търси.

 

 

По-късно същия следобед правя почивка от проучвателната си работа и се измествам със стола до прозореца. Свеждам поглед към Парк авеню и наблюдавам хората, които водеха всекидневния си живот. Колко ли от тях се чувстват отчаяни, еуфорични или просто мъртви отвътре? Питам се дали някои от тях са на път да загубят нещо огромно. Дали вече са го загубили. Затварям очи и си представям сватбените сцени, които ми обрисува Хилари. После добавям собствена картина на сватбеното пътешествие — Дарси, облечена в ново бельо, в прелъстителна поза на леглото им. Виждам всичко съвършено.

И изведнъж, най-ненадейно ми става ясно защо не извивам ръката на Декс. Защо не казах нищо след Четвърти юли, нищо оттогава, нищо снощи. Всичко се свежда до обяснения. Дълбоко в сърцето си всъщност не вярвам, че Декс ще отмени сватбата и ще остане с мен, независимо какво правя или говоря. Вярвам, че сватбата на Декс и Дарси и сцените на медения им месец ще се състоят, а аз оставам встрани, сама. Мога вече да почувствам тъгата, мога да си представя последните си мигове с Декстър, ако те вече не са реалност. Естествено, понякога си представям друг завършек, като например, че ние с Декс сме заедно, но тези картини са краткотрайни и никога не напускат царството на „ами ако“. Накратко, нямам истинска вяра в собственото си щастие. И после, съществуването на Дарси. Тя е жената, която вярва, че нещата трябва да й се поднасят на тепсия, затова така и става. И винаги е било така. Тя печели, защото очаква да спечели. Аз не очаквам да получа каквото искам, затова и не го получавам. Дори не се и опитвам.

 

 

Денят е събота следобед и ние сме в Хамптънс. Сутринта взех влака и сега цялата група се събираме в задния двор. Такова събиране е рецепта за бедствие. Джулиан и Хилари играят бадминтон. Те питат дали някой иска да ги предизвика в мач по двойки. Декс приема. Хилари го поглежда кръвнишки и пита:

— Кого искаш за свой партньор, Декстър?

До този момент Декстър не знаеше, че съм споделила с Хилари за нас. Имах две причини да го държа в неведение: не исках той да се чувства неловко в нейно присъствие и не исках той да има правото да сподели с приятел.

Хилари обаче прави тази фалшива забележка по начин, по който просто не можеш да подминеш, ако не си запознат със ситуацията. А Джулиан явно е, защото й хвърля предупредителен поглед. Става ясно, че той ще бъде обуздаващата сила от тях двамата.

Тя не се спира.

— Е, Декс, кой ще бъде? — Тя поставя ръка на хълбока си и го посочва с ракетата си.

Декс я поглежда. Челюстите му са стиснати. Ядосан е.

— Какво ще стане, ако двама души пожелаят да ти бъдат партньор? — Тласът на Хилари издава открита нападка.

Дарси като че ли не чувства напрежението. Нито Маркъс и Клеър. Може би всеки е свикнал на заядливия понякога тон на Хилари. Може би те просто си го обясняват с адвоката в нея.

Декс се обръща и ни поглежда.

— Някой от вас иска ли да играе?

Маркъс размахва ръка в знак на отказ.

— Не, човече. Благодаря. Това е женска игра.

Дарси се изкикотва.

— Да, Декс. Ти си женчо.

Клеър също отказва — не обичала спорта.

— Бадминтонът едва ли може да мине за спорт — отбелязва Маркъс и си отваря кутия „Будвайзер“. — Все едно да наричаш спорт „ринги-ринги-рае“.

— Изглежда, ще трябва да избираш между Дарси и Рейчъл. Нали? — казва Хилари. — Ти искаш ли, Рейчъл?

Застивам на мястото си до масата между Дарси и Клеър.

— Не, благодаря — отговарям тихо.

— Приемаш ли ме за партньорка, скъпи? — пита Дарси и поглежда към Декс със засенчени с длан очи.

— Разбира се. Хайде, идвай.

Хилари изсумтява, когато Дарси скача от масата с предупреждението, че е добра на бадминтон.

Декс забива поглед в тревата, докато чака Дарси да вземе четвъртата ракета и да отиде при него в отрязъка от трева, очертан от джапанки и гуменки.

— Играем до десет — заявява Хилари и мята перцето за първия си сервис.

— Защо не започна първа? — пита Декс.

— Ето — казва тя и мята перцето над мрежата. — Моля.

Декс хваща перцето и я изглежда свирепо.

Играта е убийствена, поне всеки път, когато Хилари и Декс имат контрол. Перцето е тяхната муниция и те я удрят с всичка сила, целейки се един друг. Маркъс внася колорит с глас като на Хауърд Косел:

— И настроението тук, в Ийст Хамптън, се обтяга, тъй като и двете страни се стремят към шампионата.

Клеър вика за всеки. Аз си мълча.

Резултатът е 9 на 8, Хилари и Джулиан водят. Джулиан подава изпод рамо. Дарси изпищява и удря със затворени очи и изненадващо прави контакт с перцето. Тя го изпраща обратно над мрежата към Хилари. Хилари се престроява за ответ и удря яростно, напомняйки на Винъс Уилямс. Перцето полита във въздуха, свистейки точно над мрежата към Дарси. Дарси прикляква и се приготвя да отблъсне перцето, когато Декс извиква.

— То излезе! Излезе! — Лицето му е зачервено и покрито с капчици пот.

Перцето пада точно до джапанките на Клеър.

— Навън е! — извиква отново Декстър и избърсва челото си с опакото на ръката.

— Глупости. Линията си е на мястото! — извиква в отговор Хилари. — Това е мач!

Маркъс подмята добродушно, че според него игра на бадминтон не бива да се нарича „мач“. Клеър става от пейката и затътря крака към перцето, за да провери от коя страна на джапанките й е то. Хилари и Джулиан също отиват там от другата страна на мрежата. Пет чифта очи са вперват в перцето. Джулиан казва, че това е кофти случай. Хилари му хвърля кръвнишки поглед, преди тя и Декс да започнат отново да крещят „вън е“ и „вътре е“, като двойка състезаващи си играчи.

Клеър обявява „преиграване“ с нейния умиротворителен глас. Но тя очевидно не е момиче, расло навън, защото обявяването на преиграване е една от най-големите причини за разногласие в квартала. Хилари доказва това.

— Глупости — заявява тя. — Никакво преиграване. Линията не се е променяла цял ден.

— Цял ден ли? Та ние играем от двайсет минути — възразява Декс фалшиво.

— Все пак не мисля, че то е паднало на линията — обажда се Дарси. Не че я интересува. Тя се проявява като състезател само в истинския живот — спортът и игрите не я засягат. Тя купуваше имоти на „Монополи“ въз основа на цвета; смяташе, че малките къщи са много по-симпатични от „големите, противни странноприемници с червени покриви“.

— Добре. Щом искаш да мамиш в живота — обръща се Хилари към Декс, прикривайки истинския си намек с приятелска усмивка, сякаш просто се шегува. Очите й са широко отворени, невинни.

Мисля, че ще припадна.

— Добре. Печелиш — казва й Декс, сякаш на него не може да му пука по-малко. Нека Хилари спечели глупавата си игра.

Хилари не иска такова разрешение. Тя изглежда дезориентирана, несигурна дали да поднови спора, или да се наслади на победата си. Плаша се от следващите й подмятания.

Декс хвърля ракетата си върху тревата под едно дърво.

— Отивам да си взема душ — обявява той на път към къщата.

— Бесен е — отбелязва Дарси очевидното. Разбира се, тя си мисли, че е заради играта. — Декс не обича да губи.

— Да, той е такова голямо бебе — казва Хилари с отвращение.

Забелязвам (със задоволство? надежда? превъзходство?), че Дарси не защитава Декс. Ако той беше мой, щях да кажа нещо. Разбира се, ако той беше мой, Хилари изобщо нямаше да е толкова безжалостна.

Поглеждам я с премерен поглед, означаващ „достатъчно“.

Тя свива рамене, строполява се на тревата и разчесва до кръв мястото върху глезена си, ухапано от комар. После удря кръвта със стръкче трева и отново вдига поглед към мен.

— Е? — изрича тя предизвикателно.

 

 

Същата вечер Декс е толкова мълчалив на вечеря, че е почти враждебен. Но не мога да кажа дали е бесен на Хилари, или на мен, задето съм й казала. Той не обръща внимание на нито една от нас двете. Хилари му го връща по същия начин, само дето от време на време изрича по някоя хаплива забележка, когато аз правя плахи опити да го заговоря.

— Какво ще си поръчаш? — питам го, докато той преглежда менюто.

Той не вдига поглед.

— Още не знам.

— Измисли — промърморва Хилари. — Защо не поръчаш две ястия?

Джулиан стисва рамото й и ми хвърля извинителен поглед.

Декс обръща стола си към Маркъс и успява да избегне всякакъв разговор или зрителен контакт с мен и Хилари през останалата част от вечерята. Сърцето ми е свито от притеснение. Бесен ли си? Бесен ли си? Бесен ли си?, мисля си, докато ям с неохота риба-меч. Моля те, не се вбесявай. Отчаяно искам да разговарям с Декс и да прочистя въздуха за оставащото ни време заедно. Не искам да приключваме с такова огорчение.

 

 

По-късно, в „Токхаус“, двамата с Декс най-накрая оставаме сами. Готова съм да се извиня заради Хилари, когато той се обръща към мен със святкащи зелени очи.

— Защо, дявол да те вземе, си й казала? — изсъсква той.

Не съм обучена да се справям с конфликти и се стряскам от враждебността му. Поглеждам го безизразно, правя се на объркана. Дали да се извиня? Да му дам обяснение? Знам, че имахме негласен обет за пазене на тайна, но трябваше да я споделя с някого.

— На Хилари. Казала си й — продължава той, отмятайки кичур коса от челото си. Забелязвам, че е още по-привлекателен, когато е ядосан — челюстта му става някак по-квадратна.

Избутвам настрана това наблюдение, когато нещо в мен прещраква. Как смее той да ми се сърди! Нищо не съм му направила. Защо аз да съм тази, която отчаяно да иска да й бъде простено?

— Мога да кажа на когото си искам — възразявам, изненадана от твърдостта на гласа си.

— Кажи й да стои настрана от това — настоява той.

— От кое да стои настрана, Декс? От шибаната ни връзка ли?

Той се сепва. После добива обидено изражение. Това е добре.

— Не е шибана. Ситуацията — да, но не и нашата връзка.

— Ти си сгоден, Декстър — възмущението ми преминава в ярост. — Не можеш да отделиш това от връзката ни.

— Да, знам, все още съм сгоден… но ти пък излизаш с Маркъс.

— Какво?! — питам невярващо.

— Целувала си го в „Обет“.

Не вярвам на ушите си — той е сгоден, а смята за нередност една нищо и никаква целувка! Питам се откога знае и защо досега не ми е споменавал. Преборвам се с инстинкта да покажа разкаяние.

— Да, целунах Маркъс. Голяма работа!

— За мен е голяма — лицето му е близо до моето и аз долавям мирис на алкохол в дъха му. — Не ми е приятно. Не го прави отново.

— Не ми казвай какво да правя — прошепвам раздразнително. Гневни сълзи изпълват очите ми. — Аз не ти казвам какво да правиш… Нали така? Може би трябва да ти казвам какво да правиш. Като това, например: ожени се за Дарси. Не ми пука.

Отдалечавам се от Декс, почти вярвайки на думите си. Това е първият ми свободен момент от лятото. Може би най-свободният момент в живота ми. Аз съм тази, която държи контрола. Аз съм тази, която решава. Намирам място в задния двор, сама сред гъста тълпа, сърцето ми е разтуптяно. След минути Декс ме открива и ме хваща за лакътя.

— Не мислиш сериозно за онова, което каза… че не ти пука — сега е негов ред да се разтревожи. Никога не спира да ме учудва колко безопасно е правилото: човек, на когото най-малко му пука (или се прави, че му пука), държи властта. За сетен път го доказвам. Издърпвам ръката си от неговата и само го гледам студено. Той се доближава още до мен, пак ме хваща за лакътя.

— Извинявай, Рейчъл — прошепва и се навежда към лицето ми.

Това не ме размеква. Няма да се размекна.

— Уморих се от противоречиви чувства, Декс. От безкрайния цикъл на надежда, вина и негодувание. Уморих се да се питам какво ще стане с нас. Уморих се да те чакам.

— Знам. Съжалявам. Обичам те, Рейчъл.

Чувствам, че се поддавам. Независимо от фасадата си на твърда жена, тръпна от това, че съм близо до него, от думите му. Поглеждам го в очите. Всичките ми инстинкти и желания, всичко ми казва да въдворя мир, да му кажа, че аз също го обичам. Но аз се боря против това като давещ се човек срещу течението. Знам какво трябва да кажа. Сещам се за съвета на Хилари, за това как настояваше да кажа нещо. Но не го правя заради нея. Правя го за себе си. Съчинявам изречения, думи, които кънтяха в главата ми цяло лято.

— Искам да бъда с теб, Декс — заявявам непоколебимо. — Отмени сватбата. Остани с мен.

Това е. След два месеца чакане, цял живот пасивност, всичко е на карта. Чувствам се облекчена и освободена, променена. Аз съм жена, очакваща щастие. Заслужавам щастие. Той положително ще ме направи щастлива.

Декс си поема въздух, на път е да отговори.

— Недей — изпреварвам го, клатейки глава. — Моля те, не казвай нищо друго, освен че сватбата е отменена. Дотогава нямаме какво друго да си кажем.

Нашите погледи се срещат. Никой от нас не мига близо минута-две. После, за първи път, аз издържам на погледа на Декс.