Емили Гифин
Нещо назаем (18)

Глава 17

На сутринта ме събужда шумът от бърникането на Дарси в аптечката ми. Вслушвам се как тропа, докато се опитвам да събера бедно сънищата си — поредица от несвързани мъгляви изображения на обичайните герои: родителите ми, Дарси, Декс, Маркъс, дори Лес. Фабулата е неясна, но си спомням доста неща. Почти целувах Декс десетки пъти, но всъщност изобщо не го целунах. Не мога да бъда удовлетворена дори в сънищата си. Дарси излиза от банята с радостно лице.

— Изобщо не съм махмурлия — съобщава тя. — За всеки случай обаче взех един адвил. Последния. Дано ти да нямаш нужда.

— Аз съм добре.

— Не е зле за ден след такава моминска вечер! Какво искаш да правим днес? Възможно ли е да прекараме деня заедно? Без да правим нищо. Както някога.

— Добре — отговарям с известна неохота.

— Страхотно! — Тя отива в кухнята и започва да тършува там. — Имаш ли някакви зърнени закуски?

— Не. Свърших ги. Искаш ли да идем в „И Джей“?

Тя отказва, предпочитала да хапне сладки овесени ядки тук, в гарсониерата, за да се почувства както в старото време, без разточителните до обяд нюйоркски закуски. Тя отваря хладилника и оглежда съдържанието му.

— Божичко, ти нямаш нищо. Ще изтичам да взема кафе и някаква зърнена закуска.

— Трябва ли да пием кафе?

— А защо не?

— Защото нали искаш да сме автентични. В гимназията не пиехме кафе.

Тя се замисля за секунда, пропуска сарказма ми.

— За кафето ще направим изключение.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Няма нужда. Бързо ще се върна.

Щом тя излиза, проверявам гласовата си поща. Декс ми е оставил две съобщения — едно от снощи, едно от тази сутрин. В първото казва, че много му липсвам. Във второто ме пита дали може да намине довечера. Обаждам му се и с изненада откривам колко облекчена се чувствам, че попадам на гласовата му поща. Оставям му съобщение, в което му казвам, че Дарси е тук и планира да остане известно време, така че срещата за довечера отпада. След това сядам на дивана и се замислям за снощната вечер, за приятелството ми с Дарси. Ще бъда ли в състояние да живея спокойно, ако получа онова, което искам, за нейна сметка? Какво ли ще бъде без нея? Все още разсъждавам над това, когато Дарси се връща. От ръцете й висят пластмасови торбички. Вземам кафето, когато тя драматично оставя торбичките на пода и ми показва червените следи, които торбичките са оставили по ръцете й. Издавам съчувствен звук и тя се усмихва отново.

— Купих страхотни неща! „Фрут Лупс“! Ябълков сок! И шоколадов сладолед!

— Сладолед за закуска?

— Не, за по-късно.

— Не се ли притесняваш за сватбените си килограми?

Тя махва с ръка.

— Както и да е. Не.

— Защо? — питам я, защото знам, че като го изяде, ще ме пита защо съм й позволила.

— Просто така! Не бери грижа за мен!… И тъй, хайде да хапнем „Фрут Лупс“!

Тя се разшетва в кухнята, взема купи, лъжици, салфетки. Носи ги и ги оставя на масичката за кафе. Тя е във вятърничавото си, приповдигнато настроение.

— Не предпочиташ ли да седнем тук? — Посочвам малката кръгла маса за хранене.

— Не. Искам да е точно както правехме след преспиване вкъщи. Винаги се хранехме пред телевизора. Помниш ли? — Тя насочва дистанционното към телевизора и започва да превключва каналите, докато не намира MTV. После сипва в купите зърнената закуска, като внимава количеството да е еднакво и на двете. На мен не ми се яде „Фрут Лупс“, но е ясно, че нямам думата по въпроса. Макар да смятам, че е трогателно, задето иска да възстанови детството ни, малко ме ядосва това нейно шефство. Готова е да мине през трупове, казваше Итън. Може би това е съвсем точно определение в края на краищата. И ето ме сега, охотен участник, който й разрешава да ме тъпче.

— Кажи ми колко искаш — пита тя, наливайки обилно мляко в купата ми. Не обичам млякото да е много.

— Стига — казвам почти веднага.

Тя спира да налива и ме поглежда.

— Толкова? Та те едва се намокриха.

— Знам — като я успокоявам: — Но точно така ги обичах в гимназията.

— Добре тогава. — И налива мляко в купата си, като я пълни до ръба.

Загребвам лъжица, докато тя разбърква съдържанието, чакайки млякото да порозовее.

Върви клипът „Благодаря ти“ на Дайдо. Естествено, това ме кара да си помисля за Декс.

— Тази песен… — подхваща Дарси, като продължава да разбърква. — Знаеш ли онази част, когато тя казва, че най-сетне си е вкъщи и мокра до кости и после „ти ми подаде кърпа“?

— Да.

— Този стих напълно ми напомня за теб.

— За мен? — Поглеждам я. — Но това нали е романтична песен.

Тя извъртява очи нагоре.

— Боже! Знам това. Не се безпокой. — Тя загребва от купата и продължава да говори с пълна уста. — Просто казвам, че ти си винаги насреща. Нали знаеш, когато се стигне до критичен момент.

— Много мило. — Усмихвам се, избутвам настрани греховността, отпивам от кафето.

Изслушваме песента докрай, като междувременно Дарси шумно дояжда закуската си. След това надига купата и изгълтва пастелно оцветеното мляко.

— Много ли съм шумна? — пита ме тя.

Поклащам глава.

— Не, не си.

— Декс ме нарича Мляскало, когато ям „Фрут Лупс“.

Усещам пробождане, както винаги, когато научавам нещо лично от тяхната връзка — за която се правя, че не съществува. После осъзнавам с още по-пронизваща болка, че на мен Декс не ми е измислил никакъв прякор. Може би съм твърде скучна, за да заслужавам такъв. Дарси изобщо не е скучна. Може би затова е трудно да я оставиш. Тя е от жените, които те привличат, задържат вниманието ти. Дори когато е ядосана, тя пак е подкупваща, завладяваща.

На екрана се появява Дженифър Лопес с цялата си чувственост. Наблюдаваме я замислено как се движи спираловидно на фона на селски пейзаж.

— Толкова ли страхотен е задникът й? — пита Дарси.

— Май да — отговарям, макар че в действителност се радвам да го потвърдя пред Дарси. Тя гледа дори на знаменитостите като на съперници, докато аз изобщо не завиждам на Дженифър Лопес за фантастичния й задник.

Дарси цъка с език.

— Според теб не е ли някак дебел?

— Не. Страхотен е — отговарям, знаейки, че двете задни половини на Дарси се равняват на едната на Дженифър.

— Според мен е някак дебел…

Свивам рамене.

— Декс я харесва. Намира я за много вълнуваща.

Нова информация за Декстър. Динг! Динг! Динг!

Какво означава това в уравнението? Аз съм по-пълна от Дарси, а тя е по-тъмна. Решавам да отхвърля пикантната новина като не особено полезна. В смисъл, че повечето мъже харесват Джей Ло, независимо какъв тип жена предпочитат. То е като Брад Пит за нас. Може и да не харесваш руси мъже с миловидни черти, но я стига, та това е Брад! Няма да го изриташ от леглото, задето яде крекери.

— Но не ме е грижа, сигурна съм, че в живота не е чак толкова хубава — продължава Дарси, предполагайки, че всички жени са като нея и имат нужда да бъдат утешавани, когато се натъкнат на някоя по-хубава.

— Ъхъ.

— Защото гримьорите могат да направят истински чудеса — заявява тя така, сякаш от години е в тази индустрия. После издърпва одеялото от дивана и се завива с него.

— Тук ми харесва.

На Декс също.

— Студено ли ти е?

— Не, просто искам да ми е съвсем уютно. Наблюдаваме клиповете, докато накрая напълно забравям за Декс. Доколкото може човек да забрави някого, в когото е влюбен. После, изневиделица, по време на клипа на Джанет Джексън, Дарси ми задава въпрос, който изобщо не съм очаквала.

— Дали да се омъжа за Декс?

Смразявам се.

— Защо задаваш такъв въпрос?

— Не знам.

— Трябва да има някаква причина — отговарям, стараейки се да изглеждам спокойна.

— Не смяташ ли, че би трябвало да съм с някого, който е по-общителен? Като мен?

— Декс е общителен.

— Не, не е! Той е напълно улегнал.

— Мислиш ли? — Може би е такъв. Сигурно аз просто не го виждам в тази светлина.

— Абсолютно.

Изключвам звука и я поглеждам така, сякаш й казвам: „Продължавай, готова съм да бъда добър слушател. Мисля да си сложа «слушателската шапка» в началното училище, да завържа въображаемата панделка под брадичката ти, както правеха момчетата“. Преглъщам, след малко казвам.

— Притеснява ме, че ми задаваш такъв въпрос. Какво си си наумила?

Чувствам как тупти сърцето ми, докато чакам отговора й.

— Не зная… Понякога връзката ми се струва малко уморителна. Скучна. Това лош знак ли е?

Тя ме поглежда жално.

Това е моят шанс. Удава ми се удобен случай. Обмислям какво бих могла да кажа, колко лесно бих могла да я манипулирам. Но незнайно защо не го правя. Вече правя необяснимото, но поне ще бъда честна в това отношение. Поставена съм в конфликт на интереси, както се изразяват в нашата фирма. Не мога да поема случая й.

— Наистина не знам, Дарс. Само ти и Декстър можете да знаете дали си подхождате. Но ти непременно трябва да обърнеш внимание на безпокойството си — бракът е много сериозна стъпка. Може би е по-разумно да го отложиш.

— Да отложа сватбата?

— Може би.

Дарси издава напред долната си устна и събира вежди. Сигурна съм, че сълзите й напират, когато очите й отскачат към телевизора. Лицето й засиява.

— О! Харесвам този клип! Включи звука! Включи го!

Натискам бутона и увеличавам звука. Дарси започва да подскача на място, движи главата и торса си в ритъма на танца и припява песен, която никога не съм чувала — изпълнява се от някаква момчешка банда. Изчаквам Дарси да заговори отново за Декс, но тя не го прави.

Изпуснах шанса си да й кажа да отмени цялото това нещо, че Декс изобщо не е за нея. Защо не насочих разговора в тази насока, защо не полях семената на недоволството? Никога не изигравам правилно картите си. Но пък не мисля, че Дарси всъщност иска съвета ми. Освен да й кажа, че всичко ще бъде наред, че трябва да се омъжи за Декстър. А ако не кажа каквото иска да чуе, тя ще намери клип, който да я разведри.

— Тази песен е бомба — казва тя и отмята настрани одеялото. Става и затътря крака из апартамента. Оглежда полицата за книги, където наскоро оставих кутията от канелени бонбони със зарчетата.

— Какво търсиш?

— Годишника ти от гимназията. Къде е?

— На долния рафт.

Тя кляка и прекарва пръсти по гръбчетата на книгите, задържа го на „Хъски Хоулър“.

— А, да. Ето го. — Става и забелязва тенекиената кутия, поставена по най-глупавия начин на нивото на очите й. — Да си взема ли един бонбон?

— Кутията е празна — отговарям, но тя вече оставя годишника на леглото. Дългата й, изваяна ръка се пресяга за кутията. Отваря капака. — Защо държиш зарчета тук?

— Ами не знам — измънквам и си спомням как Дарси все ми натякваше, че никога не бива да участвам в състезания с въпроси. Тя се разпореждаше, като ми казваше, че ако някога бъде избрана да участва в „Семейни войни“ (нищо, че не сме от едно семейства), тя щяла да се замисли дали да ме избере да бъда в отбора й. И че нямало начин да спечеля.

— Как така не знаеш?

— Няма определена причина.

Тя задържа поглед в мен, както човек би изгледал някой бъбрещ шизофреник в метрото.

— Не знаеш защо си оставила зарчета в кутия за бонбони? Добре. Както и да е, странно е.

Тя взема зарчетата и ги разбърква в шепата си, сякаш ще ги хвърли.

— Недей — казвам с висок глас. — Върни ги в кутията.

Не е добра идея да й казвам какво да прави. Тя е дете. Ще поиска да узнае защо не бива да ги хвърля. Ще поиска да ги хвърли само защото съм й казала да не го прави.

И наистина:

— За какво са те? Не разбирам.

— За нищо. Просто са зарове на късмета.

— Зарове на късмета? Откога има зарове на късмета?

— Винаги съм ги имала.

— А защо ги държиш в кутия от „Алтоидс“? Ти не обичаш канелени бонбони.

— Напротив, обичам.

Тя свива рамене.

— О!

Оглеждам лицето й. Не изглежда скептична, но продължава да държи зарчетата. Ще прекося стаята и ще ги изтръгна от ръцете й, преди да е успяла да ги хвърли. Но тя просто ги поглежда още веднъж и ги прибира обратно в кутията. Не съм сигурна дали са все още с шестиците нагоре. По-късно ще проверя. Докато не са хвърлени отново, всичко е наред.

Тя взема годишника ми и отива с него до дивана, разлиствайки страниците за спорта и мачовете между учениците. Това ще задържи вниманието й с часове. Ще намери хиляди неща, които да коментира: помниш ли това, помниш ли онова? Тя никога не се изморява от гимназиалния ни годишник — обича да обсъжда миналото и да пита какво ли е станало с този, който не е дошъл на срещата на класа, разсъждавайки: (а) станал е пълен неудачник или (б) тъкмо обратният феномен се е случил и той толкова е преуспял, че няма време да се върне в Индиана за уикенда (категория, в която Дарси поставя мен, защото, естествено, трябвало да работя поминалия уикенд и затова не съм отишла). Или пък играе една от любимите си игри, в които отваря годишника на случайна страница, затваря очи, прекарва показалец по страницата, докато не й кажа „стоп“ и което момче е най-близо до пръста й, с него трябва да правя секс. Това са класическите игри на Дарси и когато преди дванайсет години за първи път излезе годишникът от последния ни клас, с тях ставаше голям смях.

— О, Божичко! Погледни й косата! Виждала ли си други такива бухнали кичури? — възкликва Дарси, докато оглежда снимката на Лора Линдел. — Тя изглежда толкова смешна. Те сигурно са високи половин метър.

Кимвам в знак на съгласие и чакам следващата й плячка: Ричард Мийк. Тя обаче решава да го похвали повече, отколкото, когато беше в дванайсети клас.

— Не е зле. Дори е доста сладък, нали?

— Да, доста. Има хубава усмивка. А помниш ли как пръскаше слюнки, като говореше с някого?

— Да. Така беше.

Дарси прелиства страниците, накрая й писва и оставя годишника настрани, взема отново дистанционното. Попада на „Когато Хари срещна Сали“ и изписква:

— О, тъкмо започва! Да!

И двете се излягаме на дивана — крака до глава — и се вторачваме във филма, който сме гледали безброй пъти. Дарси не престава да говори високо, цитирайки частите, които знае. Аз не й правя забележка да млъкне. Защото дори да казва, че говоренето по време на филм дразни Декс, аз нямам нищо против. Дори и когато тя цитира текста напълно погрешно, така че не мога да кажа какво всъщност казва Мег Райън. Такава е Дарси. Така се държи тя.

И като любим стар филм, понякога еднообразието в приятелката ти е онова, което най-много харесваш в нея.