Емили Гифин
Нещо назаем (17)

Глава 16

Целувах се с Маркъс, за да дам повече време на Декс. Логиката е заплетена, но чувствам, че този малък акт на предателство ме поставя на равна нога с Декс, поне за кратко. Той е сгоден; аз се целувах с приятеля му.

Хилари не е съгласна с рационалното. Тя е извън себе си, настоява да скъсам. Стига толкова. Било достатъчно.

— Само още малко време — настоявам. — Все още е юли.

Тя ме изглежда скептично.

— Хайде, Хил. Търпението е добродетел… Добрите неща се случват на онези, които чакат. Времето лекува всичко.

— Ъхъ. Ами как ще приемеш „Не изпускай момента“? Да си чувала този израз?

— Скоро ще ти дам отговор. Ще видиш.

— Добре. Защото ти наистина не можеш да отлагаш повече. Трябва да го накараш да говори. За да продължиш с живота си по един или друг начин. Тая работа с изчакването не ти е от полза, Рейчъл. Сериозно съм загрижена за теб…

— Знам. Скоро ще имам какво да кажа — уверявам я. — Не забравяй, че от уикенда, прекаран с него, съм го виждала само веднъж. И то късно една вечер след работа. Той заспа на дивана.

— Е?

— Какво „е“?

— Това нищо ли не ти говори?

Разбирам какво намеква. Че ако Декс ме обича достатъчно, ще отделя повече време за мен. Че съм загубила инерция от Четвърти юли насам.

— Не, не ми говори — отговарям отбранително. — Работата влудява и двама ни. Лес вилнее из офиса. Знаеш това. Ние буквално нямаме време да се видим.

— Добре. Но аз му давам само още една седмица. След това извинения няма.

— Две седмици — пазаря се аз и после обяснявам, че само много повърхностен човек би сметнал, че е невероятно лесно да се развали годеж. Че положението е много по-сложно, отколкото тя си мисли. Че Декс не би ме разигравал за нищо на света. Че той цени поне приятелството ни. Че цени също и приятелството ми с Дарси. Че той е почтен. Че ми е казал, че ме обича. И наистина го мисли. Изваждам всички пречки, опитвайки да убедя себе си.

— Добре тогава, две седмици. Не повече.

Усмихвам се и кимам, мислейки, че две седмици ще са съвсем достатъчни. По един или друг начин.

 

 

Междувременно трябва да се изправя пред друго препятствие — моминското парти на Дарси. То беше отдавна отбелязано в календара — третата събота на месец юли — но по очевидни причини аз трябва тепърва да планирам този купон. Същия следобед Клеър ми се обажда да настоява за подробности.

— Дали да не отидем в Хамптънс, или да останем в града?

— Не знам. Ти как мислиш? — Аз съм разсеяна, забелязвам, че секретарката ми е писала „препоръка“ с две „а“ на листа от факса, който аз не успях да коригирам. Ако Лес го види, направо ще полудее.

— Зависи какво ще иска Дарси — отговаря Клеър.

Естествено. Винаги е така.

— Добре — казвам.

— Е, какво ли ще поиска тя да направи? — Клеър пита с тон, който подсказва: „ти трябва да знаеш, ти си шаферката“.

Признавам, че не съм сигурна.

— Тогава да я питаме и да разберем — предлага Клеър със социално властния си глас. Казва ми да изчакам и превключва на линията, на която е Дарси.

Ние предлагаме на Дарси да избере — Манхатън или Хамптънс. Клеър описва в общи черти за и против всеки избор и я уверява, че и в двата случая моминското парти ще бъде най-доброто, правено досега.

Дарси отговаря, че не я интересувало. И двата избора били страхотни. Тя е сломена. Нещо не е наред. Може би някаква неприятност се мъти вкъщи, видима пукнатина в тяхната връзка. Може би Декс й е казал нещо. Изпълва ме прилив на надежда, последван от голяма доза вина. Как мога толкова лесно да приемам нещастието на приятелката си?

— Не те интересува ли? — пита я Клеър. — Но това е важно.

— Вие, момичета, решавайте. За мен ще е добре и в двата случая.

— Какво ще прави Декс? — пита Клеър.

Разбира се, и аз се питам същото.

— Нямам представа. Спомена нещо, че ще ходи в Хамптънс на голф.

— Е, в такъв случай ние трябва да останем в града. Ти не го искаш до теб в голямата вечер, нали?

— Не — отговаря Дарси. — Мисля, че не.

Нещо определено не е наред. Тя изобщо не звучи развълнувана за вечерта в нейна чест. Инстинктът ми да я утеша изчезва.

— Ние с Клеър ще я организираме и ще те уведомим къде да дойдеш — намесвам се аз. — Ще ти е удобно ли така?

— Да. Много. — Гласът й е равнодушен.

— Всичко наред ли е? — пита Клеър.

— Да. Просто съм малко изморена.

— Добре. Ние ще се заловим с това, Дарс. Ще стане страхотен купон — обаждам се аз.

Всички се казваме дочуване и затваряме.

Клеър веднага ми се обажда отново.

— Какво й е? Звучеше разстроена.

— Не знам.

— Мислиш ли, че ни е бясна, защото още не сме готови с купона? Много го протакаме. — В гласа на Клеър се долавя безпокойство. Плашещо е, когато Дарси ти е бясна.

— Не. Едва ли е това. Тя знае, че ние сме казали на всички за датата още преди седмици… Всички ще дойдат. Просто е въпрос на уточняване на последните подробности. Ще говоря с нея — обещавам.

Затварям и се обаждам веднага на Дарси. Тя вдига телефона, гласът й е безжизнен.

— Сигурна ли си, че си добре? — питам я, напълно объркана, докато чакам отговора й.

— Добре съм. Просто съм уморена… И може би малко скапана.

— Защо? Как мина уикендът?

— Добре.

— Забавлява ли се с бащата на Декс?

— Да, той е чудесен.

— А хареса ли ти мащехата му?

— Хареса ми. Но може да бъде и много досадна.

Нужно е да опознаеш човек.

— Какво е направила?

— Ами, например, непрекъснато се оплакваше колко й било студено в театъра. Да беше я чула как го повтаряше през целия антракт, дори след като господин Талер й даде сакото си. Декс и аз бяхме на едно мнение, ами така е, като си облечен оскъдно.

Декс и аз бяхме на едно мнение… Стомахът ми се свива. Надявам се да не ми предстои цял живот да чувам тези думи.

— Но като цяло добре ли мина уикендът?

— Да, добре.

— Тогава защо си скапана?

— О, и аз не знам. Мисля, че заради цикъла ми. Ще ми мине.

Обикновено в такива случаи бих се опитала да прилаская Дарси и да я извадя от това настроение, бих намерила начин да я развеселя, но сега казах просто:

— Е, трябва да вървя. Чака ме организиране на парти.

Тя се кикоти.

— Да. И още как. Направи го страхотно.

— Добре — отговарям, знаейки, че ще оставя Клеър да поеме по-голямата част. Тя ще се радва да се залови с проекта. Знам, че тя вярва, че е по-важна за Дарси от мен, че тя щеше да й бъде шаферка, ако Дарси и аз не се познавахме от по-отдавна. Вероятно е права. Главното, което ни свързва с Дарси, е миналото ни. Миналото и Декс.

 

 

Останалите дни от седмицата минават бързо. Не се виждам с Декс, но само защото той е в командировка в Далас. Опитвам се да уверя Хилари, че крайният му срок трябва да бъде удължен с три дни, понеже докато е в Тексас, той не може да направи нищо за положението (въпреки че Декс и аз успяваме да отбележим над четири часа телефонно време). Тя ми казва, че ако трябва да сме искрени, времето далеч оттук би трябвало да му даде възможност да си даде сметка за чувствата и да излезе с план за действие. Казвам й: сигурна съм, че той точно това прави.

В петък сутринта, само часове след завръщането си в Ню Йорк, Декс се обажда и ми предлага да се видим за обяд, преди да замине за Хамптънс. Уговаряме се да се срещнем в „Пик а бейгъл“, близо до апартамента ми, за да избегнем обедните тълпи в Мидтаун. Нервно ми е, когато вземам метрото. Не съм го виждала повече от седмица, което е откакто целунах Маркъс. Съзнавам, че целуването на Маркъс не е забележително събитие (явно, че не е забележително и за него, тъй като почти не сме се чували оттогава и с него), но се чувствам някак странно, когато целувам Декс за поздрав. Не точно виновна, просто сдържана.

— Много ми липсваше — казва Декс, клатейки глава. — Надявах се да долетиш до Далас и да ме изненадаш.

Засмивам се, защото такава мисъл наистина ми беше минала през ума.

— Ти също ми липсваше — чувствам се успокоена.

Стоим на ъгъла и се усмихваме един на друг като побъркани, накрая влизаме в закусвалнята. Заведението е пълно с хора, което ни дава извинение за близостта. Пръстите му леко докосват моите, бедрата ни отстрани се отъркват едно в друго, ръката му се задържа върху гърба ми, докато ме води напред на опашката. Радвам се, че съм близо до Декс, което ме разсейва да си поръчам нещо. Пропускаме трима души да минат пред нас, преди и двамата да се спрем на сандвичи със салата с яйца. Плащаме за пълнените хлебчета и два изстудени чая „Снапъл“ с лимон, после бързо тръгваме за апартамента ми. Когато най-накрая оставаме сами, си казвам да не издавам прекалено чувствата си. Наистина трябва да поставя въпроса пред Декс, преди началото на ергенските празненства. Трябва да го направя, докато ядем салатите си. Освен, разбира се, ако той не започне пръв.

Приближавахме апартамента ни, когато зървам Клеър да се задава към нас. Чувам как Декс изругава под носа си в мига, когато виждам смутеното изражение по лицето на Клеър. Няма време да решим с Декс какво история да измислим. След пет крачки тя е пред нас. Хванати сме натясно.

— Здравей, Клеър! — поздравява я бодро Декс.

— Какво правите двамата тук? — Тя прехвърля чантата си „Прада“ с цвят на горчица от едното на другото рамо и ми се усмихва смутено.

Засмивам се нервно.

— А ти какво правиш тук? — питам я.

Това е немощен опит да спечеля няколко секунди. Чувствам се под ужасно напрежение, пълна гибел. Не биваше да съм ищец, поне не и такъв, който е виждал светлината на съдебна зала. Повече ми подхождат огромните кашони с документи в заседателните зали с климатици.

— Днес излязох по-рано, за да се приготвя за утрешното празненство. Бях в „Кейтс Пейпъри“, за да купя опаковъчна хартия и картичка за Дарси. — Тя поглежда кафявите ни книжни пликове. Аз нося чайовете „Снапъл“, Декс — сандвичите.

— Ще обядвате ли?

— Не — отвръща Декс, който се владее отлично. — Всъщност, да, току-що си купихме обяд. Но аз съм тръгнал към колата — заминавам за Хамптънс.

— О! — възкликва тя, но не е удовлетворена. За щастие погледът й се задържа в Декс. Аз имам повече вяра в него, отколкото в себе си.

— Трябваше да дам нещо на Рейчъл за Дарси — казва Декс.

Тя накланя глава на едната си страна.

— Какво е то?

Не мисля, че тя е подозрителна; просто не съобразява, че онова, което правим, не е нейна работа. В очите й тя е сред най-приближените на Дарси, осведомена за всяка информация, засягаща приятелката й. А Декс и аз положително засягаме Дарси.

— Една бележка — отговаря Декс. — Нещо малко, което искам Дарси да получи, преди дивата й и лудешка нощ в града.

— О! — усмихва се Клеър и очевидно не се пита защо Декс просто не е оставил бележката в апартамента им, защо му е да използва мен за куриер. — Ами, да, наистина ще бъде дива и лудешка нощ. Бъди сигурен в това.

— Мога само да си представя… — казва Декс.

— Е, Рейчъл, в такъв случай ще се освободиш ли за следобеда?

Аз се запъвам и смотолявам: не, да, не съм сигурна, може би.

— О, гадна работа! Тогава просто ела сега с мен и ми помогни за задачите, които изникнаха в последния момент. Тръгнала съм за „Ланджъри“ на Лекс да купя още няколко неща — казва тя. Бяхме запланували утре вечер да направим партито, като го превърнем в кръстоска от предбрачен купон с подаръци бельо и моминска вечер. — Моля те, ела.

— Добре, разбира се. Само че трябва да се прибера, за да се преоблека и да се обадя по телефона. Да се видим след петнайсет минути?

— Чудесно! — отговаря Клеър.

Изчаквам я да тръгне първа, надявайки се да остана за малко насаме с Декс, но тя не помръдва от тротоара. След няколко секунди Декс се отказва и се сбогува с нас. Старая се да не поглеждам след него.

— Добре тогава — казвам на Клеър. — Изчакай ме малко.

Влизам вкъщи паникьосана, казвам си, че всичко е наред, че Клеър положително не подозира такова изумително предателство. Декс се обажда в мига, когато затварям входната врата. Отговарям с трепереща ръка.

— Здравей! — казва той. — Да не повярваш, нали?

— О, Божичко! Имам чувството, че ще припадна. Къде си?

— Зад ъгъла. В колата… Мислиш ли, че всичко е наред?

— Надявам се. — Чувствам, че пулсът ми отново става нормален. — Ти се справи чудесно… Как тъй бързо измисли оправдание?

— Не знам. Тя се хвана, нали?

— Така изглежда… но какво ще правим с бележката?

— Сега ще я напиша. По дяволите, нямам представа какво да измисля. Толкова е нелепо. Добре де, ще измисля, нали?

Казвам му, че идеята да се срещна с Клеър не е добра. Той въздиша.

— Исках да прекарам малко време с теб. Можеш ли да се измъкнеш?

Чувствам как се размеквам.

— Не смяташ ли, че може да заподозре нещо, ако я зарежа?

— О, хайде, само за няколко минути, а?

— Добре — съгласявам се. — Качи се, но само да ми дадеш бележката. После наистина ще трябва да се срещна с нея.

След минути той е на вратата ми, подава ми сандвича и сгънатата бележка. Оставям и двете неща на масичката за кафе до чайовете ни. Сядаме на дивана.

— Как е възможно все подобни неща да се случват в този град? — питам.

— Така е — отговаря той и взема ръцете ми. Опитва се да ме целуне, но аз все още треперя, за да му отвърна. Не мога да се отпусна. Сякаш Клеър е все още с нас.

— Наистина трябва да тръгвам — ядосана съм, че тя провали шанса ни да проведем важен разговор, но в същото време и облекчена.

Той продължава да ме целува, като сваля сакото ми и гали рамото ми.

— Декс!

— Какво?

— Трябва да вървя.

— След минута.

— Не. Сега.

Но когато той погалва ключицата ми, аз преставам да мисля за Клеър. След минути ние правим любов.

Веднага след това мобилният ми телефон иззвънява.

— О, по дяволите! Това сигурно е Клеър. Наистина трябва да тръгвам. — И се изправям до седнало положение.

— Но аз исках да говорим за този уикенд — казва той.

— Какво за него? — избягвам погледа му, докато закопчавам блузата си.

— Ами това, че… наистина съжалявам за тази моминска вечер и за всичко…

Прекъсвам го.

— Знам, Декс.

— Нещо трябва да се направи скоро. Просто нямах и една свободна минута. Нямах възможност… Но искам да знаеш, че мисля за това… и за теб… през цялото време. Действително през цялото време… — Изражението му е искрено, измъчено. Той ме изчаква да заговоря.

Това е удобният ми случай. В главата ми се оформят думи; те са вече на езика ми, но не изричам нито една от тях, разсъждавайки, че сега не е моментът да се задълбочавам… Ние нямаме достатъчно време за истински разговор. Уверявам себе си, че не съм страхливка, просто съм търпелива. Искам да изчакам удобния момент, за да обсъдим злочестината на най-добрата ми приятелка. Затова давам време и на него, и на себе си.

— Знам, Декс. Нека поговорим другата седмица, става ли?

Той кимва мрачно и ме прегръща плътно.

След като си тръгва, се обаждам на Клеър и й казвам, че служебно обаждане ме е задържало и че слизам веднага. Преобличам се, поглъщам чая си и слагам сандвича в хладилника. Вече съм до вратата, когато съзирам бележката. Не мога да се въздържа, връщам се я разгъвам.

„Дарси,

Просто исках да имаш нещо малко от мен преди голямата ти вечер. Надявам се да прекараш добре с приятелките си.

С любов, Декстър“

Защо трябваше да вмъква израза „с любов“? Утешавам се, като си помислям, че той не е правил току-що любов с нея и че ще говорим следващата седмица, което все още влиза в определения от Хилари срок. После се затичвам да се срещна с Клеър, да й помогна да подготви големия уикенд на Дарси.

Цялата ситуация е извън контрол, нещо, което се случва на другите хора. Не на хора като мен.

 

 

Предсватбената моминска вечер е агония от началото до края по обективни причини и също така понеже аз нямам нищо общо с приятелките на Дарси от PR-агенцията. Всички те са материалистични, повърхностни, отвратителни егоманиачки. Сред тях най-много изпъква Клеър, което е плашещо. Насилвам се да се усмихвам и подмазвам. Става дума само за една вечер.

Първо се срещаме у Клеър, за да дадем на Дарси бельото й — арсенал от черна дантела и червена коприна, с които не бих могла да й съпернича. Ако Дарси се съгласи да облече това нещо преди сватбата — особено жартиерите „Ла Перла“ с мрежестите чорапи — с мен е свършено. Освен ако тя дебютира с моя подарък — дълга нощница с цвят на слонова кост, с дълбоко деколте, нещо, което Каролин Инголс може би е носила в „Малка къща в прерията“. Нощницата крещи: мила и полезна дреха, в контраст с другите страстни, оскъдни подаръци, които пък крещят: „Превий ме над стол и ме покрий със сметана“. Дарси се преструва, че харесва подаръка ми, когато улавям погледите, разменени между Клеър и Джослин — погледи ала Ума Търман. За една параноична секунда смятам, че Клеър е заподозряла истината след случайната ни среща вчера и е споделила подозренията си с Джослин. После обаче просто свързвам погледите със следното мнение: Старомодната приятелка на Дарси пак поднася изненада. Как може да е шаферка, когато не знае дори какво подобаващо бельо да поднесе?

След предсватбената част на вечерта ние отиваме с такси да „Чураскариа Платаформа“ — бразилски ресторант, в който сервитьорите поднасят до безкрайност порции меса на шиш. Това е забавен избор за група тънки като фиданки жени, половината от които са вегетарианки и се препитават с целина и цигари. Групата ни влиза гордо в заведението, привличайки много погледи от преобладаващото мъжко съсловие. След мъчителна поредица от прескъпи коктейли (вписани в кредитната ми карта) ние се настаняваме на дълга маса в средата на ресторанта, където момичетата от PR-агенцията продължават да сноват из помещението, правейки се, че не забелязват вниманието, което привличат от всеки ъгъл.

Виждам как една жена от близка маса, облечена в консервативен тоалет на „Ан Талер“, гледа групата ни със странна смесица от завист и снизхождение. Обзалагам се със себе си, че преди вечерта да е свършила, жената в „Ан Талер“ ще се оплаче на сервитьора, че масата ни е прекалено шумна. Сервитьорът ще ни направи сладникава забележка да бъдем по-сдържани. Тогава масата ни ще се обиди и ще заяви, че всички жени в тоалети на „Ан Талер“ са просто дебели неудачнички. Аз седя на погрешна маса, помислям си, когато Клеър и аз заставаме от двете страни на Дарси под нейна команда. Тя все още носи късо було от панделки от подаръците й, радостна, че бие на очи и че е най-готината жена на масата, пълна с прелестни жени. С изключение на мен. Правя се, че ме интересува кухият разговор, който се вихри около мен, докато отпивам от сангрията си и се усмихвам ли, усмихвам.

След вечеря отиваме във „Флоут“, клуб за танци в Мидтаун с кадифени въжета отвън и самомнителни самохвалци. Разбира се, ние сме във ВИП-списъка — благодарение на Клеър — и си проправяме път покрай дългата опашка от нищожества (определение на Дарси). Вечерта следва баналния, глупав сценарий за типичното моминско парти на двайсет и няколко годишните. Което би било добре, предполагам, с изключение на факта, че повечето от нас отдавна не са двайсет и няколко годишни. Ние сме прекалено стари за крясъци и буйни танци с всеки мъж, достатъчно самоуверен (или самоубийствен) да проникне в нашата компания от девет жени. И Дарси е твърде стара за необичайния списък, изготвен от Клеър: да намери червенокосо момче, което да я „почерпи“ с коктейл „Секс на плажа“, да танцува с мъж над петдесет години (представете си тези екземпляри, които продължават да посещават клубове за танци), да целуне момче с татуировка или боди пиърсинг.

Цялото събитие е преиграно и неизискано, но Дарси сияе. Тя е на дансинга — блестяща, косата й е леко накъдрена от пот. Почернелият й от слънцето корем се показва между панталона с ниска талия и свободно падащото горнище. Бузите й са розови, покрити с капчици пот. Всеки иска да разговаря с бъдещата булка. Момичета без гаджета я питат с копнеж как изглежда роклята й и повече от едно момче й казват, че тя трябва да преосмисли сватбата, или да направи поне една последна лудория. Аз танцувам в периферията на групата, очаквайки благоприятен случай.

Когато най-накрая вечерта приключва, аз съм изтощена, трезва и с петстотин кинта по-бедна. Докато се изнизваме в редица от клуба, Дарси се обръща към мен и ми казва, че иска де преспи при мен, само ние двете, както някога. Тя е толкова възбудена от идеята, че не мога да откажа. Усмихвам се. Тя шепне в ухото ми, че иска да отстрани Клеър, че няма да е същото, ако и тя дойде. Това ми напомня как в гимназията Дарси решаваше кого иска да включи и изключи. Анализе и аз рядко имахме думата и често не можехме да разберем защо някой не успява да й се противопостави.

Докато махаме на такси, Дарси благодари на Клеър и й казва, че вечерта е била невероятно забавна, после се обръща към мен:

— Защо двете не вземем такси? Аз ще оставя първо теб.

Отговарям „Разбира се“ и ние се отправяме към апартамента ми.

Хосе е дежурен. Той се радва, че вижда Дарси, която винаги флиртува с него.

— Къде се загуби, момиче? — пита я той. — Вече не ме навестяваш.

— Планирам сватбата си — отговаря тя примамващо. После посочва вече смачканото си було, което стиска в ръце като ценен сувенир.

— Ооо! Така значи! Ще се омъ-ъ-ъ-жваш?

Стисвам зъби и натискам копчето на асансьора.

— Да — отговаря тя, накланяйки глава на едната си страна. — Какво, да не мислиш, че не бива?

Хосе се засмива, показвайки всичките си зъби.

— За Бога, не! Не го прави! — Дори портиерът ни я иска. — Разкарай момчето! — допълва той.

Очевидно не събира две и две.

Дарси взема ръката му в своята и се завърта. Приключва танцовата стъпка, удряйки бедро в неговото.

— Хайде, Дарс — подканвам я от кабината на асансьора, държейки бутона за отваряне на вратата натиснат. — Уморена съм.

Тя се завърта още веднъж и се качва при мен в асансьора.

Пътувайки нагоре, тя помахва и изпраща въздушни целувки в охранителната камера в случай, че Хосе я наблюдава.

Когато стигаме до апартамента ми, веднага намалявам звука на телефонния си секретар и изключвам клетъчния си телефон, ако случайно Декс се обади. После се преобличам в къси панталони и тениска и давам на Дарси дрехи, които да облече.

— Може ли вместо тези, да облека ризата ти „Гимназия Нейпървил“? Така съвсем ще се върна в старото време.

Казвам й, че тя е за пране и ще трябва да се задоволи с тениската ми с надпис „1989 Инди 500“. Тя приема, тъй като тя също щяла да й напомня за родното й място.

Измивам зъбите си, почиствам и наплисквам лицето си, докато тя седи приседнала на ръба на ваната и ми разказва за купона, колко било забавно. Разменяме си местата. Дарси измива лицето си, после пита дали може да използва четката ми за зъби. Отговарям „да“, макар да смятам, че е противно да я ползва който и да е друг. Дори Декс. Добре, де, Декс може, но никой друг. С уста, пълна с паста за зъби, тя отбелязва, че не е пияна, дори не е много замаяна, което е изненадващо, като се има предвид количеството алкохол, което изпихме. Казвам й, че вероятно се дължи на многото месо, което погълнахме.

Тя се изплюва в мивката.

— Ъф! Не ми напомняй. Сигурно съм качила две кила тази вечер.

— Изключено. Помисли си само колко си изгорила по време на танците и изпотяването.

— Добър аргумент! — Тя изплаква устата си, разплисквайки вода навсякъде, преди да излезе от банята.

— Готова ли си за лягане? — питам я, бършейки след нея с хавлиена кърпа.

Тя се обръща и ме наблюдава без капка извинение в погледа.

— Не. Искам да си поговорим още малко.

— А не може ли поне в леглото да си говорим?

— Стига да оставим лампата да свети. Иначе ще заспя.

— Добре — съгласявам се.

Лягаме си. Дарси е от страната на прозореца — мястото на Декстър. Слава богу, че сутринта смених чаршафите!

Обръщаме се с лице една към друга, коленете ни се допират.

— За какво да говорим като начало? — пита тя.

— Ти кажи.

Приготвям се за разговор за сватбата, но тя започва дълги клюки за жените на празненството, коя с какво била облечена, за новата прическа на Трейси, за битката на Джослин с булимията, за безкрайното пропускане на имена от страна на Клеър.

Става дума, че Хилари я нямаше на купона й. Дарси, естествено, е бясна по този повод.

— Колкото и да е влюбена, пак можеше да остави Джулиан за една вечер.

Разбира се, не мога да й кажа, че истинската причина за „бойкота“ на Хилари няма нищо общо с новия й приятел.

После стигаме до Итън. Тя пита дали той е гей. Винаги е спекулирала с това, излизайки със слаби доказателства: играел фор скуеър с момичетата от началното училище, в гимназията избрал предмета домакинство вместо художествени занаяти, имал много момичета приятелки, обличал се добре и не бил излизал с никого преди Бранди. Отговарям й, че не, че съм абсолютно сигурна, че не е гей.

— Откъде знаеш?

— Просто не мисля, че е такъв.

— Няма нищо лошо, дори да е — възразява Дарси.

— Знам го, Дарси. Просто не мисля, че е гей.

— А бисексуален?

— Не.

— Значи наистина не вярваш да е излизал с друг мъж?

— Наистина!

— Аз също трудно бих си представила Итън да гали мъжки член.

— Престани!

— Добре. Чудесно. Какъв ти е последният анализ за Маркъс?

— Той все повече и повече ме харесва — казвам за по-голяма сигурност… просто в случай, че тя има и най-минималната интуиция за чувствата ми към Декс.

— Наистина ли? И откога?

— В събота вечер го целунах — отговарям и мигом съжалявам: тя ще каже на Декс.

— Сериозно? Мислех, че тогава си била с Хилари и Джулиан.

— Бях. После обаче се срещнах с Маркъс… за по няколко питиета. Не че е кой знае какво.

— Отиде ли у тях?

— Не. Нищо такова нямаше.

— Тогава къде сте се целували?

— В „Обет“.

— И нищо повече? Само целувки?

— Да. Какво, да не мислиш, че сме правили секс в „Обет“? Божичко!

— Е, това е достойно за внимание. Аз пък си мислех, че нещата между вас са се изострили. В такъв случай виждаш ли се омъжена за него?

Засмивам се. Класическата Дарси! Взема частица информация и я навива на пръста си като луда.

— Защо се смееш? Той не е ли годен за брак?

— Не знам. Може би… А сега искаш ли вече да загасим лампата? Очите ми смъдят.

Тя се съгласява, но ми хвърля предупредителен поглед, за да каже, че още не е време за сън.

Загасвам лампата на нощното си шкафче и в мига, в който сме на тъмно, тя заговаря за Декс и бележката му. Когато преди началото на празненството й я дадох, тя почти не й обърна внимание, а сега отбелязва колко бил внимателен.

— Ъхъ — промълвям.

Последва дълго мълчание. После тя заговаря:

— Напоследък нещата между нас са доста странни.

Пулсът ми се ускорява.

— Наистина?

— Отдавна не сме правили секс.

— Откога? — питам и стискам палци под завивката. Получавам отговора, който искам. Отпреди Четвърти.

— Сериозно? — Дланите ми се изпотяват.

— Да. Това дали е лош знак?

— Нямам представа… А преди това колко често правехте секс? — Благославям тъмнината.

— Преди кое?

Преди той да ми каже, че ме обича.

— Преди Четвърти.

— От време на време. Но когато нещата между нас вървяха добре, всеки ден. А понякога и по два пъти на ден.

Изблъсквам болезнените образи от главата си, опитвайки се да намеря какво да кажа.

— Да не би да е от напрежението преди сватбата?

— Аха…

А може би, защото има любовна връзка с мен. Пробожда ме чувство на вина, което се засилва десетократно, когато тя отново повдига темата и изневиделица ме пита:

— Можеш ли да повярваш колко дълго време сме приятелки?

— Знам, че е от много отдавна.

— Помисли си колко нощи сме пренощували заедно. Колко са били според теб? Аз не съм много добра в изчисленията. Има ли хиляда?

— Вероятно там някъде.

— Доста време мина от последния път — продължава тя.

Очите ми вече привикнаха на тъмнината, така че я виждам слабо. С наскоро измито лице и коса, вързана на конска опашка, тя прилича на тийнейджърка. Все едно че сме в гимназията и лежим в нейното легло, кикотим се и шушукаме, а Анализе тихичко похърква в спалния се чувал „Гарфийлд“ до леглото. Дарси винаги изчакваше Анализе да заспи. Мисля, че тя почти се надяваше да е така. Знам, че понякога и аз заспивах.

— Искаш ли да играем на „Двайсет въпроса“? — питам. Това беше една от любимите ни игри в юношеството ни.

— Да. Да. Ти започни.

— Добре. Имам предвид някого.

— Същите правила, нали?

— Същите правила.

Правилата ни (въведени официално, след като Анализе се опита да използва съседски домашни любимци) бяха прости: трябва да избереш някого, човек, когото познаваме лично (никакви знаменитости, било то живи или мъртви), и на въпроса трябва да се отговаря само с „да“ или „не“.

— От гимназията ли е?

— Да.

— Момче?

— Не.

— От нашия клас ли е?

— Не.

— От по-горния или по-долния?

— Това са два въпроса.

— Не, това е сложен въпрос — възразява тя. — Ако отговорът е „да“, аз пак ще трябва да го разделя и да задам друг въпрос. Не помниш ли?

— Добре, права си — отговарям, спомняйки си този нюанс. — Отговорът е „не“.

— Студентка ли е?

— Не. Това е петият въпрос. Остават още петнайсет.

Дарси казва, че знае, тя също брояла.

— Учителка, която и двете познаваме?

— Не — отговарям и свивам шест пръста под завивката. Дарси беше известна с това, че не брои правилно по време на играта.

— Твоя учителка?

— Не.

— Моя учителка?

— Не.

— Класна ръководителка?

— Не.

— Декан?

— Това е десети. Не.

— Друг персонал?

— Да.

— Портиер?

— Не.

— Охраната?

— Не. — Усмихвам се, като си спомням как веднъж охранителят издаде Дарси, че напуснала училището, за да отиде с Блейн на обяд. Дарси му каза да си намери истинска работа, докато той придружаваше двамата до канцеларията на декана. „На колко си ти, бе, на трийсет? Не е ли време да напуснеш гимназията?“ Забележката й спечели допълнително две порицания.

— Ооо! Мисля, че се сетих! — Тя започва да се кикоти неконтролируема. — Лелката от бюфета ли?

Засмивам се.

— Ъхъ.

— Джун!

— Да! Позна.

Джун беше иконата на гимназията. Беше около осемдесетгодишна, висока метър и двайсет и силно набръчкана от дългогодишно пушене. Беше се прославила главно с това, че веднъж изгубила изкуствения си нокът в лазанята на Томи Бакстър. Томи церемониално отиде отново на опашката за обяд и върна нокътя на Джун. „Мисля, че това принадлежи на теб, Джун?“ Джун се захили, избърса соса и сиренето от нокътя и го залепи отново на пръста си. Всички се развикаха, заръкопляскаха и заприпяваха: „Давай, Джун! Давай, Джун!“. Освен че си сложи обратно нокътя, нямам спомен какво друго направи тя, за да си спечели уважението на учениците. Мисля, че повече се свеждаше до това, че някой в популярната тълпа просто реши междувременно, че е много яко да харесваш Джун. Може би дори да е била Дарси. Тя притежаваше този вид власт.

Дарси се смее.

— Добрата стара Джун! Интересно дали още е жива?

— Да. Сигурна съм, че все още е там и пита децата с дрезгавия си глас дали искат маринара или месен сос върху ригатоните си.

Когато най-накрая Дарси престава да се смее, възкликва:

— Леле! Това преспиване е точно като някога.

— Да, наистина — отговарям и чувствам, че ме залива вълна от обич към Дарси.

— Много се забавлявахме като деца, нали?

— Да, така беше.

Дарси отново избухва в смях.

— Какво има?

— Помниш ли, когато отидохме да спим в дома на Анализе и обесихме куклите Барби на сестра й?

Направо „падам“, като си представям как всички Барбита, вързани с конец от прежда, висяха от вратите. Малката сестричка на Анализе се разплака истерично пред родителите си, които на часа се срещнаха с нашите родители и настояха да бъдем подобаващо наказани. Цяла седмица ни беше забранено да си играем, което през лятото си е доста време.

— Беше много кофти, като се сетя за това сега — казвам.

— Така е! И помниш ли, че Анализе непрекъснато повтаряше, че идеята не била нейна?

— Да. А съвсем не беше така.

— Винаги мислехме за страхотни неща. Тя беше голяма работа.

— Да — потвърдих аз.

Млъквам и се замислям за детството ни. Спомням си деня, когато отивахме в мола с част от спестяванията си в шести клас и се втурвахме към „Пиърсинг Пагода“, за да купим колиетата „най-добри приятелки“ — сърце, надписано с две думи, срязано по средата и всяка страна на талисмана висеше от позлатена верижка. Дарси вземаше половинката с „Най-доб прия“, а аз — половинката с „ри телки“. Разбира се, ние толкова много се безпокояхме за чувствата на Анализе, че носехме колиетата тайно, под пуловерите си с висока яка или в леглото нощем. Но си спомням трепета, с който напъхвах половината сърце под блузата си, до кожата си. Аз имах най-добра приятелка. В това имаше толкова много сигурност, такова чувство за идентичност и притежание.

Все още пазя колието в кутията си за бижута — златната пластинка беше позеленяла поради състава си и времето, но и вече потъмняла от нещо, което беше невъзможно да се премахне. Изведнъж ме обхваща дълбока тъга за онези две малки момиченца. За това, което става сега между тях. За това, което може никога да не бъде спечелено отново, независимо какво става с Декс.

— Продължавай да говориш — подканва ме нежно Дарси. Няма и следа от нахаканата, егоцентрича бъдеща булка, от която бях започнала да се възмущавам, дори да не харесвам. — Моля те, не заспивай още. Никога вече няма да прекараме така. Това ще ми липсва.

— На мен също — казвам го напълно сериозно. Питам я дали си спомня деня, когато купихме колиетата „най-добри приятелки“.

— Да. Но ми напомни подробностите — подканва ме тя по нейния очарователен начин.

Дарси обича да слуша разказите ми за нашето детство, винаги оценява по-пълните ми спомени. Разказвам й за колиетата възможно най-дългата версия. Като свършвам, я питам:

— Спиш ли?

Никакъв отговор.

Докато слушам дишането на Дарси до мен в тъмнината, се питам как стигнахме до това? Как можахме да се влюбим в един и същ мъж? Как можах да саботирам годежа на най-добрата си приятелка. В последните секунди преди съня ми се приисква да се върна назад и да залича всичко, да дам на онези малки момиченца втори шанс.