Емили Гифин
Нещо назаем (16)

Глава 15

На другия ден Хилари идва на работа малко преди единайсет. Облечена е със смачкани панталони и протрити черни сандали. Лакът на ноктите на краката й е грозно олющен, от което нокътят на палеца й прилича на тумбест бонбон. Засмивам се и поклащам глава, когато тя сяда тежко в любимия си стол в кантората ми.

— Какво смешно има?

— Гардеробът ти. Ще вземат да те уволнят.

Наскоро фирмата ни смени правилата на обличането ни — от костюми на делово всекидневно облекло, стига да няма взаимодействие с клиентите. Но аз съм напълно сигурна, че тоалетът на Хилари не е точно този, който партньорът ни е имал предвид със забележката си „подходящо делово всекидневно облекло“.

Тя свива рамене.

— И без това искам да ме уволнят… Хайде, разкажи ми за уикенда. Не си спестявай никакви подробности.

Усмихвам се.

— Толкова ли хубаво беше?

Казвам й, че сме прекарали страхотно. Че сме ходили в „Балтазар“ и „Атлантик грил“, за разходката в парка и колко хубаво ми беше да прекарам толкова бреме с Декс. Надявам се, че ако съм говорила достатъчно, ще успея да избегна очевидния въпрос.

— Ще отмени ли сватбата?

Това е единият.

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна? Значи е казал, че ще си помисли, така ли?

— Не точно.

— Или изобщо не мисли за това?

— Ами… Не стигнахме дотам. — Опитвам се да звуча много отбранително.

Тя сбърчва нос. После ме поглежда озадачено. Питам се дали неодобрението й има нещо по-общо с инертността ми, или с нейното нарастващо подозрение, че Декс ме прави на глупачка. Първото може и да е вярно, но второто — не.

— Нали каза, че ще обсъдите нещата — каза тя, бърчейки чело.

— Да, но…

— Но какво?

— Но той ми каза, че ме обича. — Нямах намерение да споделям точно тази лична подробност, но някак си почувствах, че трябва.

Изражението на Хилари се промени.

— Наистина ли?

— Да.

— Пиян ли беше?

— Не! Не беше пиян — възразявам и поглеждам екрана на компютъра, с надеждата да получа имейл от Декс. От вчерашната ни раздяла още не сме разговаряли.

Но Хилари не се успокоява.

— А ти каза ли му същото?

— Да, казах му. Защото е така.

Тя ми предоставя няколко почтителни секунди мълчание.

— Добре. Значи и двамата се обичате. И сега какво? Кога ще се случи малкото скъсване?

Опълчвам се срещу лекомисленото охарактеризиране на препятствието пред него.

— Отменяне на сватба и прекратяване на дълга връзка трудно би минало за „малко“ скъсване.

— Добре де, каквото и да е там. Кога ще го направи?

Стомахът ме пробожда, когато отговарям, че не знам. Изкушавам се да й разкажа за заровете, но го запазвам за себе си. То е между Декс и мен. Освен това случаят не би се изтълкувал както трябва и вероятно Хилари само ще се отврати от мен, че се осланям на хвърлени зарове, вместо да бъда директна.

Прочиствам гърлото си.

— А Дарси споменаваше ли го?

— Рядко… Но трябва да призная, че бях поизоставила работата си на наблюдател. Имам оправдание. — Тя се ухилва.

— Какво оправдание?

— Запознах се с един мъж!

— Не думай! Кой е той? Познавам ли го?

— Не. Живее в Монтаук. Казва се Джулиан. Рейчъл, изобщо не съм вярвала в приказките за „сродни души“, докато не го срещнах.

— Започни от самото начало — подканвам я. Няма по-добра публика за влюбения човек от влюбения човек.

Казва ми, че е трийсет и седем годишен, писател, още не се е женил. Запознали се на плажа. Тя излязла на разходка, той излязъл на разходка. Двамата били сами и вървели в една и съща посока. Той непрекъснато се спирал да оглежда мидени черупки и накрая тя го настигнала и се представила. После отишли в неговата къща, където той й направил салата от домати с моцарела и босилек. Доматите и босилекът били от градината му, а моцарелата — прясно купена. Не могли да спрат да говорят. Той бил блестящ, красив, чувствителен.

— След този ден видяхте ли се пак?

— О, да. Излизахме непрекъснато през целия уикенд… Рейч, ние сякаш прескочихме всички прелюдии. Трудно ми е да го обясня… Вече сме заедно. Той е най-свестният.

— Кога ще ме запознаеш с него?

— Той ще дойде тук този уикенд. Може тогава да ви запозная.

— Нямам търпение.

Радвам се за нея, но и малко й завиждам. Предполагам, че Джулиан не е сгоден. Лес ме търси и прекъсва момента ни. Не се обаждам — някак не съм в състояние да се разправям с него. На Хилари също като че ли не й се мърда от стола, за да иде в кабинета си и да провери съобщенията си. Фирмата и всички търтеи в нея могат да почакат. Ние говорим за любов.

След като накрая Хилари си тръгва, аз отново съм обсебена от Декс, чакам имейл или обаждане по телефона. Когато телефонът иззвънява, подскачам.

Но се оказва, че е Дарси, пита ме дали съм свободна за обяд.

Отговарям й, че да. Никак не ми се иска да се виждам с нея, но имам нужда да узная какво става. Може би Декс й е казал нещо.

Срещаме се в „Напълс“ — ресторант във фоайето на „Мет Лайф Билдинг“. Има опашка, затова й предлагам да идем в закусвалнята отсреща. Тя отказва, умирала за пица. Съгласявам се и чакаме за маса. Оглеждам лицето й за евентуален признак за скъсване. Никаква промяна, само дето в косата й има повече осветлели от слънцето кичури. Прибрана е на ниско вързана конска опашка. От ушите й висят аквамаринови обеци.

— Да нямам нещо на лицето? — пита ме Дарси, замахвайки силно към бузите си.

— Не, гледах обеците ти. Много са хубави. Нови ли са?

— Не. Декс ми ги подари отдавна.

— Кога? За рождения ти ден ли?

— Не… Не мога да си спомня точно. Беше подарък без повод.

Пронизва ме ревност, но си казвам, че оттогава много неща са се променили.

Дарси ме пита как съм прекарала уикенда.

— Добре — отговарям и сърцето ми затуптява само при мисълта за това време. — Нали знаеш. Много работа… А ти?

— Страхотно. Трябваше да дойдеш. Луди купони. Луди банди в „Токхаус“. Бож’мой, беше такава забава. Вие с Декс не улучихте най-точния уикенд за работа.

Вие с Декс. Вие с Декс. Вие с Декс.

— Декс през цялото време ли е работил? — питам аз на всичко отгоре.

Тя извърта очи.

— Да, да не би да е нещо ново? Омъжвам се за работохолик.

— Той е безсилен пред работата си.

Или пред чувствата си.

— Да, да, да. Но бас ловя, че всичко, с което доброволно се нагърбва, се отнася до работа. Мога да се закълна, че това му доставя удоволствие. Кара го да се чувства значим. — Гласът й е леко фалшив. Може би това е прелюдия към нейната история за тяхната голяма битка.

— Мислиш ли?

— Знам го — отговаря тя в момента, в който ни повеждат към една маса на открито. — Предполагам, вече си узнала, че Хилари се запозна там с един мъж, нали?

— Да, тя ми разказа. А ти видя ли го?

— За малко.

— И какво ти е мнението?

— Не изглежда зле. Но не е моят тип — прекалено е претенциозен. Но все пак е доста сладък. Чудесата никога не престават.

— В какъв смисъл? — питам, макар много добре да знам какво иска да каже: че е невероятно събитие Хилари да срещне приятен мъж.

— Погледни я само. Тя изобщо не се грижи за външността си. А в повечето време дори не се държи като жена.

— Според мен е хубава.

Дарси ми хвърля поглед, означаващ „я слез на земята“.

Сещам се за измачканите панталони и олющения лак на ноктите на Хилари.

— Само защото е небрежна към външността си, не значи, че не е привлекателна.

— Тя прехвърли трийсетте. Трябва да започне да носи грим. Модата „о натюрел“^[1] отмина още през седемдесетте.

— Е, да, ама очевидно Джулиан не го е грижа.

— Да. Е, добре, ще видим колко дълго ще продължи това — допълва тя и топва залък хляб в чинийка с олио.

Да, ще видим колко дълго ще продължите ти и Декс. Помислям си за червените зарове, прибрани на сигурно в металната кутия от бонбони и мигом ме изпълва угризение на съвестта. Не искам да я наранявам. Ще ми се да имаше начин Декс и аз да сме заедно, без Дарси да бъде наранена. Защо щастливият край на всяко нещо идва толкова трудно? Замислям се за Хилари и Джулиан.

— Струва ми се, че тя е много хлътнала по него — казвам.

— Ъхъ — изрича Дарси и извърта очи нагоре. — Сигурно знаеш, че бившето й гадже е с ново момиче?

— Да, разбира се, че знам. Тя престана да се интересува от Кори и го заряза, не помниш ли?

— Но той пък започна да излиза с едно двайсет и три годишно маце и се перчеше с него в „Токхаус“ съвсем под носа й… И тъкмо тогава тя се е убедила, че Джулиан е нейният човек. Съвпадение ли? Едва ли.

Казвам й, че злобее.

— Престани да я критикуваш.

— Да, добре. Както и да е. Следваща тема — казва Дарси и попива със салфетката ъглите на устата си. — Кога за последен път разговаря с Маркъс?

— Миналата седмица.

Тя се навежда към мен и ми казва, че той на няколко пъти заговарял за мен през уикенда.

— Радвам се — отговарям, без да отмествам поглед от менюто. Маркъс ми е като древна история.

Тя прави физиономия.

— Защо си толкова безразлична към него? Не го ли намираш за сладък?

— Да, сладък е.

Идва сервитьорът да вземе поръчките ни. Дарси си поръчва пица. Аз — салата „Цезар“.

Дарси възразява.

— Няма ли да си вземеш още нещо?

Сигурна съм, че тя се подразни от това, че аз ще ям само салата, а тя — пица. Харесва й тя да е взискателната към храната. Затова я успокоявам с думите:

— Салатите „Цезар“ са питателни и от тях доста се пълнее.

— Да, но ще трябва да хапнеш от пицата ми. Аз не мога да я изям цялата сама. — Тя говори на мен, но всъщност думите са предназначени за сервитьора. Той й се усмихва. Тя добива приятелско и открито изражение. Улавям я как пъха лявата си ръка под масата, за да скрие от него пръстена си.

Когато той се обръща да си върви, Дарси подвиква:

— О, и ще се погрижите ли да не ми прегарят пицата отдолу? Понякога я прегарят. А аз обичам пицата да е… как да кажа? Недопечена? — И прехвърля конската опашка пред едното си рамо.

Сервитьорът се усмихва и й намигва.

— Бъдете спокойна.

— Той е прекалено млад за теб — казвам, без да ме е грижа, че момчето е все още близо до нас.

— Какво? — прави невинна физиономия тя. — О, моооля те. Аз не флиртувам.

Преди да е подхванала нова тема, трябва да проверя дали не се подготвя някаква домашна неприятност. Използвам сватбата.

— Е, какво реши за компактдисковете?

— Компактдискове ли? — изглежда объркана. — О, да, тези неща. Повече не съм мислила за тях. Извадих сватбените си планове от уикенда. Освен това ми се струва, че това ще е пипкава работа. Може би ще предпочета ядки или дъвки в крайна сметка. А и правят такива хубави бонбони „Алтоидс“ в кутии във формата на сърце. Знаеш колко ги обича Декс.

— Ммм… не, не знаех.

— Да. Тези с канела.

 

 

Декс се обажда едва късно същата вечер и аз пропускам обаждането, защото преглеждам документи в заседателната зала. Съобщението му е кратко:

„Здравей, Рейч. Извинявай, че не ти се обадих досега… Цял ден в офиса беше пожар заради крайния срок в четвъртък. Наистина трябваше да отхвърля малко от работата през уикенда… Не че щеше да е по-различно. Струваше си да съм с теб. Липсваш ми. Скоро ще ти се обадя да си поговорим“.

Съобщението му ме накара да се почувствам празна. Това ли е? Преглед на работния му график? И използването не на друго, а на израза „на пожар“. Другото, което знам, че ще ми каже е, че е „затънал до гуша“ — поредният банков израз за „много съм зает“. И по-важното: не каза нищо за Дарси, за това кога ще се видим, нищо. Само че му липсвам. Имам чувството, че ми се изплъзва, опитът ми за щастие се проваля. Започвам да се паникьосвам, но после си казвам да бъда търпелива. Декс ще направи каквото е редно. Накрая ще бъде с мен.

 

 

Най-сетне в четвъртък вече се виждам с Декс. Той идва в апартамента ми късно, изтощен от работа. Ние разговаряме няколко минути, после той заспива в скута ми, докато гледам „Семейство Сопрано“. Тони отново изневерява на Кармела. Моята съпричастност към нея е огромна и всецяла и иронична, защото тя е съпругата, а не другата жена. Мисля за Дарси, сравнявам нашите чувства към Декс. Тя не го обича като мен. Вероятно не може. Това ще бъде крайното ми осмисляне в домашната обстановка.

Събуждам го малко след полунощ, подсещам го, че може би е време да се прибира. Той неохотно се съгласява и ми казва колко съжалява за този безумен работен график. Отговарям, че разбирам, че знам какво е. Той ме целува и ме задържа дълго в прегръдките си. После си тръгва, за да бъде отново с Дарси. Докато върви към вратата, го питам какво ще прави през уикенда. Опитвам се да изглеждам равнодушна, но в сърцето си се хващам за сламка, надявайки се да получа подаяние от няколко часа.

— Баща ми и жена му ще идват. Не ти ли казах?

— Не. Не. Не си. Но това е чудесно. Какво ще правите?

— Нали знаеш — обичайното. Вечери. Може би някакво представление.

Представям си ги четиримата в града. Боли ме, че не мога да се запозная с баща му, втълпявайки си все повече: аз не съм с Декс. Аз съм другата жена. Замислям се за всички други жени, които получават случайни нощи в четвъртък, но никога на празници, на специални семейни поводи или важни работни вечери. С изключение, когато е наистина от значение. После си помислям, че Декс изобщо не ми е давал никакви уверения — фалшиви или други, които винаги получават другите жени във филмите. Нищо, освен няколкото „обичам те“ и едни червени зарове.

 

 

В събота вечер Хилари ме увещава да изляза с нея и Джулиан. Чувствам вина, че ще съсипя вечерята им, но се съгласявам, понеже не искам да оставам сама с мислите си за Декс. Бях завладяна от уютния семеен уикенд — Декс се усмихва насред неизбежното бъбрене за сватбата и се прави, че изпълнява напълно графика за сватбата си. Може би той наистина е изпълнявал графика. Нямам представа какво става, така че чакането и въпросите, които си задавам, трудно се понасят след прекарания уикенд заедно.

И тъй, аз тръгвам за Грамърси и се срещам с Хилари и Джулиан в „И Трули“ — италиански ресторант. Сядаме край малка кръгла маса в красивата задна градина, заобиколена от кафяви каменни стени, а над нас се вижда отрязък от морскосиньо небе. Вътрешният двор е осветен от свещи и мънички бели лампи, вплетени в клоните на дърветата. Обстановката не би могла да е по-романтична. С изключение на факта, че аз съм излишната.

След петнайсет минути съм наясно, че Джулиан ми харесва. Той съвсем не е превзет, но говори бавно, подбирайки внимателно думите си — използва „любим“ вместо „предпочитан“, „приятно“ вместо „хубаво“ и „начало“ вместо „старт“. Това са прости алтернативи, а не претрупани енциклопедични думи, така че разбирам, че той не се перчи. (Веднъж бях излязла на среща с един млад мъж, който използва „здравословен“, „шивачески“ и „словоохотлив“ в една вечер. Отклоних поканата му за втора среща с опасението, че може би ще се появи с широка вратовръзка.) И въпреки че Джулиан не е традиционно красив, на мен ми харесва на външен вид. С къдравата си, въздълга коса, загорялата от слънцето кожа и тъмнокафявите очи той ми прилича на португалски рибар.

Наблюдавам как Джулиан се разсмива от нещо, казано от Хилари, и се навежда към нея. Никой не би казал, че те са се запознали само преди седмица. Тяхното взаимодействие е гладко и непринудено, а тя не прави нищо от нещата, които жените обикновено правят в началните фази на връзката. Два пъти го попита дали има спанак между зъбите си и изяжда пицата си до последната хапка, после настоява да си поръчаме десерт.

След поднасянето на чийзкейка двете с Хилари казваме на Джулиан колко много мразим работата си. Той пита защо тогава не напуснем. Отговаряме му, че не е толкова лесно — златни вериги, изплащане на заемите ни, дъра-бъра. Освен това какво друго можем да работим? Той ме поглежда и пита: да, какво друго бихте работили? Отмествам поглед към Хилари и чакам тя първа да отговори.

— Хил би отворила антикварен магазин — казва той и я докосва по китката. — Нали?

Тя му се усмихва. Те вече са обсъждали нейните мечти. Сигурна съм, че Хилари ще отвори свой магазин в центъра на Монтаук.

— А ти, Рейчъл? — пита отново Джулиан и ме пронизва с тъмните си очи.

Това е обичаен въпрос по време на събеседване за постъпване в адвокатска фирма, наравно със „Защо решихте да запишете право?“, при повече място даваш подходящ отговор „за търсене на справедливост“, а всъщност си мислиш: Защото съм от онези реализирали се хора, които нямат никаква идея какво друго да правят; бих следвала медицина, но от кръв ми прилошава.

Отговарям, че не знам, притеснена от истината в думите ми.

— Може би ако напуснеш, ще можеш да решиш по-бързо — казва той със спокойния си глас. — Бедността и гладът са неща, които ще ти помогнат да си по-наясно.

Клетъчният ми телефон иззвънява. Звукът е дразнещ. Извинявам се, казвам, че съм мислила, че съм го изключила преди вечеря. Може би е Декс. Може би се е промъкнал в банята, за да ми се обади.

— Кой е? — пита Хилари. Сигурна съм, че и тя се пита дали не е Декс.

— Нямам представа.

— Добре де, провери — подканва ме тя. — Ние нямаме нищо против, нали?

Джулиан свива рамене.

— Ни най-малко.

Не мога да устоя. Изваждам телефона от чантата си и изслушвам съобщението. Маркъс е. Казва, че знае, че е късно, но се питал какво ми се прави.

— Маркъс — отговарям, без да съм в състояние да прикрия разочарованието си.

Хилари напомня на Джулиан кой е Маркъс — мъжът от нашата къща. Той кима, да, разбира се, че си спомня кой е.

— Защо не му се обадиш? Кажи му да дойде тук — предлага Хилари. — Ще поръчаме още една бутилка вино.

Много е мила с предложението си, но почти съм сигурна, че предпочита поделената част от вечерта да свърши. А и аз не искам повече милосърдие. Отказвам, изтъквайки, че съм уморена, че вечерята беше прекрасна, но наистина трябва да се прибирам. Джулиан улавя погледа на сервитьорката ни и прави знак, че иска сметката.

Когато напускаме ресторанта, Хилари ме пита дали ще взема такси. Казвам й: не, ще походя пеша.

— Четирийсет и кусур пресечки?

— Вечерта е чудесна.

Сбогуваме се на Двайсет и седма и Лекс. Джулиан ме целува по бузата. Той е висок почти колкото мен, близо пет сантиметра по-нисък от Хилари. Изненадана съм, че Дарси пропусна да отбележи това. Казвам на Джулиан, че ми е било приятно да се запознаем. Той отговаря, че и на него също и че ще чака да ме види в Монтаук. Прегръщам Хилари и й се усмихвам възбудено, за да й дам да разбере, че най-чистосърдечно одобрявам любимия й. На път за вкъщи осъзнавам, че макар искрено да се радвам за Хилари, нейната нова връзка ме кара да се чувствам още по-празна и по-самотна.

Приятната четворка вероятно вече излиза от театъра и върви по авенютата на път към някой хубав ресторант, за да вечеря, всички се смеят и си тананикат мелодия от представлението. Изпълва ме възмущение. Ако зарчетата бяха у мен, щях да ги хвърля в канавката.

Продължавам към Трета и поглеждам часовника си. Малко след десет е и изведнъж чувствам, че не ми се прибира. Обмислям да се обадя на Маркъс, притеснявайки се, че няма да е честно и че само го използвам, за да преодолея Декс. Но съм толкова нещастна и гневна, че набирам номера на Маркъс.

Той се обажда след първото позвъняване.

— Какво правиш?

— Хей, получи ли съобщението ми?

— Да, получих го. Бях на вечеря. Близо до теб съм. Искаш ли да идем някъде да пийнем?

— С удоволствие. Къде си?

Казвам му: на Двайсет и седма и Трета.

— Тогава направо в „Родео бар“.

Вдигам поглед. Той има точните координати.

— Да, отсреща е.

— Добре, влез вътре и ми поръчай бира „Питс Самър брю“, става ли?

Гласът му е одухотворен и бодър и това ме разсмива. Отговарям, че ще го чакам в бара с неговата „Питс“.

Атмосферата в „Родео бар“ е дотолкова южняшка, доколкото може да бъде в Манхатън. Стари регистрационни табели на коли обточват бара, от тавана виси огромна препарирана глава на бизон, фъстъчени люспи покриват пода.

— Хей, хубавице — чувам гласа на Маркъс зад себе си. — Това място свободно ли е?

Засмивам се и му казвам:

— Да, заповядай.

— Ето ти и бирата.

— И все още е студена — казва той, след като отпива. — Благодаря.

— Пак заповядай.

— Е, а ти къде беше?

— В „И Трули“.

Той кима, за да потвърди, че знае заведението.

— Чудесно. Среща ли имаше? — В гласа му се долавя ревност. Вдига юмрук, сякаш е на път да отблъсне този, който навлезе в територията му.

Това ме разсмива.

— Не, бях с Хилари и Джулиан, новия й приятел. Запознал си се с него миналия уикенд, нали?

— О, да. Контето, което Хилари забърсала на плажа.

Разсмивам се отново.

— Нещо такова.

— Така е. Наистина. Бил е силен ход.

— В някои отношения Хилари се държи повече като мъж, отколкото като жена — отговарям, мислейки си, че аз никога не бих заговорила непознат на плажа.

— Да. Страхотно е, наистина. Аз все още очаквам да станеш агресивна към мен.

— О, наистина ли? — питам усмихната.

— Да, наистина. — Също усмихнат, той ме гледа право в очите.

— И тъй.

— И тъй. — Той доближава ръката си до моята.

— Колко съм бяла — казвам, сравнявайки цвета на кожите ни.

— Харесвам бялата кожа. По-женствена е.

— Нека да уточня. Харесваш агресивните жени, които изглеждат женствени, така ли?

Той щрака с пръсти във въздуха и ме посочва.

— Позна. Представяш ли си?

Засмивам се и отпивам от бирата си, питайки се дали Маркъс ще ме целуне тази вечер. Ако да, може би и аз ще му отвърна. Може дори да ми хареса. Щом не можеш да бъдеш с човека, когото обичаш…

Изпиваме бирите си. Казвам, че съм уморена от кънтри музика и питам Маркъс дали е готов да си тръгваме? Той веднага се съгласява и пита дали искам да отидем в друг бар? Била ли съм в „Обет“. На няколко пресечки оттук е.

— Да. На улицата, на която се намира „И Трули“, нали?

— Да. Само че съм бил там все през работни дни, така че не знам какво ще е сега. Но там предлагат ябълково мартини по твой вкус.

Засмивам се. Откъде знае той какво е по мой вкус? Декс е по мой вкус.

— Разбира се. Да вървим.

Тръгваме забързано към „Обет“, минаваме покрай мускулестия портиер, облечен в черно. Влизаме вътре. Вървя след Маркъс към бара във форма на пура в задната част и сядам до него на кожен диван с високи облегалки за ръце. Уютно е, но щеше да е по-уютно с Декс. Пропъждам го от ума си.

— Какво искаш?

— Ябълково мартини. — Чувствам как червеното вино и бирата се издигат към главата ми. Вероятно едно мартини не е добра идея, но не ме е грижа.

— Няма да съжаляваш. След малко се връщам.

Той идва с ябълковото мартини за мен и чаша скоч за себе си.

— Как е? — пита той, след като отпивам.

— Добро е.

— По вкус наподобява „Джоли Ранчър“.

Отпивам втора глътка.

— Да, наистина. Искаш ли да го опиташ?

Той отпива от чашата ми, облизва устни и ме поглежда. Това е покана. За секунда в полупияното си състояние се смущавам, не знам какво да правя по-нататък. Мисля за Декс. Той още не е развалил годежа. Може би изобщо няма да го развали. Междувременно мога да целуна Маркъс. Трябва да закрилям сърцето си. И нещо ми подсказва, че Маркъс не би имал против да бъде използван по този начин. Накланям се към него, предприемам целувка.

— Виж ти! — Той се усмихва. — Не очаквах това.

Целувам го отново.

— Нито това.

Питам се дали ще каже на Декс. Част от мен се надява да го направи. Целувам го трети път, като добавям и малко език. Пак разговаряме. Аз съм замаяна и смътно привлечена от него. Той има хубави ръце, не много окосмени. Целуваме се още няколко пъти. Приятно ми е, но нищо не трепва вътре в мен. И всеки път, когато устните ни се докосват, чувствам, че Декс ми липсва все повече.

Накрая си тръгваме от „Обет“ и заставаме смутени на улицата. Едно такси се задава по Двайсет и седма по посока Леке. Маркъс не ме възпира да му махна, не ме кани у тях. Това ме облекчава, защото сигурно трябваше да приема. И щеше да е грешка. Трябваше да говори само ябълковото мартини — то и нарастващото негодувание в гърдите ми, че ето ме на, изоставена от шест дни, влязла в ролята на излишната на една романтична вечеря и целувам не когото трябва в задимено от цигари заведение без прозорци.