Емили Гифин
Нещо назаем (15)

Глава 14

Всяка година за Четвърти юли Манхатън масово се изпразва. Хората се отправят към курортите Хамптънс, Кейп, Мартас Виниярд, дори към Ню Джърси. Всички заминават. Дори Лес. Когато навремето с Нейт оставахме в града през лятото, за да учим за изпита при встъпване в адвокатската колегия, бях удивена колко различно и съвсем спокойно ставаше това място без всичките тези хора. Разбира се, планирам и тази година да остана тук — не мога да преглътна мисълта да гледам Декс и Дарси заедно. Обаждам се на Декс и му го казвам. Той отговаря точно това, на което се надявах.

— Аз също оставам.

— Наистина ли? — Сърцето ми се разтуптява само като си представя, че ще прекарам нощта с Декс.

— Да. Да го направим.

И тъй, съставяме план: и двамата в последния момент ще „установим“, че се налага да работим. Ще се оплакваме и ще се вайкаме до небесата, но ще настояваме, че Дарси трябва да замине и да се забавлява без нас. Дотогава тя ще си е направила педикюр, ще си е купила дрехи, ще е организирала купони и ще е резервирала места в любимите си ресторанти. Така че няма начин да си остане вкъщи и двамата с Декс ще останем сами, необезпокоявани с дни. Ще спим заедно, ще се събуждаме заедно, ще се храним заедно. И въпреки че Декс не го е потвърдил, аз предполагам, че в даден момент ние ще проведем нашия важен разговор.

Споделям плана с Хилари, която има големи очаквания. Тя е убедена, че дългият уикенд ще бъде повратна точка във взаимоотношенията ни с Декс. Когато по обяд на трети си тръгва от работа, тя се отбива в кантората ми и ми пожелава да прекарам страхотен уикенд.

— Късмет! — добавя и стиска палци във въздуха.

— Защо? Мислиш, че ще ни хванат ли?

— Не. Не това имах предвид. Пожелавам ти късмет за разговора ви. Нали ще говориш с Декс за това какво става с вас?

— Да, предполагам.

— Предполагаш?

— Сигурна съм. Такъв е планът.

— Добре. Гледай да го направиш. — Тя ме поглежда строго. — Ножът вече е опрял до кокала.

Правя гримаса.

— Рейчъл, не губи смелост. Ако искаш да бъдеш с него, сега е моментът да поставиш ребром въпроса.

— Знам. Разбрах. — За секунда си се представям като Хилари — силна, дръзка, уверена.

— Ще ти се обадя, ако твоята девойка покаже подозрение.

Кимам и ме пробожда чувство за вина, задето заговорничим против Дарси.

Хилари разбира какво си мисля.

— Трябва да направиш каквото е нужно — казва тя. — Не се размеквай сега.

 

 

Точно в седем, както е по план, Декстър се появява на вратата ми, току-що подстриган, от което скулите му изпъкват още повече. Държи в ръката си бутилка червено вино, малък платнен сак и букет от бели лилии „Казабланка“ — от ония, които можеш да намериш за три долара стръка във всеки корейски магазин за деликатеси. Макар да не са скъпи и някак увехнали, аз ги харесвам не по-малко от скъпите ми рози.

— За теб са — казва той. — Съжалявам, че вече оклюмаха.

— Прекрасни са. Благодаря ти.

Той ме последва в кухнята, докато аз търся ваза за тях. Посочвам любимата си синя ваза най-горе върху бюфета, която не успявам да стигна.

— Би ли я свалил?

Той взема вазата и я оставя върху плота, аз започвам да подрязвам стъблата и да ги подреждам. Аз съм домашна богиня, доколкото може да каже той.

— Направихме го — прошепва Декс в ухото ми.

Цялата настръхвам. Успявам да сложа цветята във вазата и наливам малко вода, преди да се обърна да го целуна. Вратът му е топъл, косата на тила му е все още влажна от подстригването. Той ухае на одеколон, който рядко използва. Разбира се, аз също съм си сложила парфюм, който също рядко използвам. Но случаят е специален. Когато си свикнал на отрязъци от време, периодът от дни може и да ти се стори вечен. Начинът, по който се чувствам, ми напомня за втурването в автобуса в последния учебен ден преди лятната ваканция. Никакви притеснения, освен какво първо да направя — да карам велосипед, да отида до басейна или да играя на някаква игра с Дарси и Анализе в нашия студен, недовършен сутерен. Днес знам какво искам да направя първо и съм напълно сигурна, че скоро ще го започнем. Целувам Декс по врата и вдишвам нежната му кожа и уханието на лилии.

— Този уикенд ще бъде извън контрол — казва той, докато изхлузва горнището ми и го пуска в краката ни. Откопчава сутиена ми и обхваща гърдите ми в шепите си, после лицето ми. Пръстите му притискат тила ми.

— Много се радвам, че си тук. Толкова съм щастлива.

— Аз също. — Той разкопчава копчетата ми.

Повеждам Декс към леглото и го събличам, като се възхищавам на тялото му от всеки ъгъл, целувайки го по нови места. В ямките на коленете. По лактите. Имаме достатъчно време.

Любим се бавно, всеки от нас възпира другия в дадени моменти, докато накрая не можем повече да се въздържаме, после се обръщаме в другата, безразсъдната, спираща дишането посока. Той ме чувства повече от всякога и знам защо: тази нощ няма да се прибира. Няма да се налага да измие или да се проверява за следи от времето, прекарано с мен. Забивам нокти в гърба му и го притискам по-силно до себе си.

След като правим любов, си поръчваме храна от ресторант и ядем бургери на светлината на свещи. После пак отиваме на леглото, където разговаряме и слушаме музика, преборвайки се с умората, за да се наслаждаваме по-дълго на времето, в което сме заедно, а не да го пропиляваме в сън.

Единственото ни прекъсване е чак към полунощ, когато Декс казва, че може би трябва да се обади на Дарси. Казвам му, че идеята е добра и се питам дали да го оставя сам, или да остана в леглото до него. Решавам да отида в банята, за да си изпълни той задължението. Пускам водата, за да не чувам нито дума от разговора им. След минута Декс ме извиква.

Открехвам вратата.

— Приключи ли?

— Даа. Ела тук. Не беше нужно да ставаш.

Връщам се на леглото до него, хващам ръката му.

— Съжалявам за това.

— Няма нищо. Разбирам те.

— Просто вземам предохранителни мерки… Според мен сега тя няма да звъни. Казах й, че съм на път за вкъщи да си лягам.

— Тя какво прави?

— В момента всички са в „Токхаус“. Пияни и щастливи.

А ние сме трезви и по-щастливи, с усукан около нас чаршаф, главите ни почиват на едната възглавница. Когато Декс сяда на леглото, за да духне догарящата върху перваза на прозореца свещ, забелязвам, че върху бялата калъфка на възглавницата има косъмчета от скорошното му подстригване. Нещо в тези къси косъмчета ме изпълва с такова щастие, че ми иде да заплача.

Затварям очи да предотвратя това. В даден момент заспиваме.

 

 

После идва утрото.

Отварям очи и си спомням за първата сутрин, когато се събудихме заедно, за паниката, която стегна сърцето ми в онази неделя, когато чукнах трийсетте. Чувството, което ме изпълва сега, не е по-различно. Спокойна радост.

— Здравей. Рейчъл.

— Здравей, Декс.

И двамата се усмихваме.

— Честит Четвърти юли! — казва той, докато ръката му почива между бедрата ми.

— Честит да е и на теб.

— Това не е обичайният ти Четвърти юли. Няма фойерверки, няма пикници, няма плаж. Добре ли се чувстваш така? — пита той.

— Да, много добре.

Правим любов, после си взимаме душ заедно. Отначало се смущавам малко, но след няколко минути се отпускам и го оставям да измие гърба ми. Стоим под горещата вода (и той, като мен, обича горещи душове) много по-дълго, докато пръстите ни се набръчкат. После излизаме навън и вървим пеша по Трето авеню към „Старбъкс“. Денят е влажен и сив, изглежда ще вали. Но на нас не ни трябва хубаво време. Щастието просто струи от мен.

Ние сме единствените „на опашката“ за поръчване, по уредбата се чува гласът на Марвин Гей. Аз си поръчвам дълго кафе с обезмаслено мляко. Декс казва:

— Дайте ми същото, но голямо с… ммм… с обикновено мляко.

Момичето на касата съобщава на висок глас поръчката на колежката си, която бързо маркира чашите ни с черен маркер. Всички от персонала на „Стар-бъкс“ са последователни и необикновено весели, дори в натоварените часове, когато обслужват ордите от раздразнителни хора, чакащи нетърпеливо за доза кофеин.

— О, един момент — казва усмихнатото до уши момиче. — Заедно ли ще плащате, или поотделно?

Декс бързо отговаря.

— Ние сме… Заедно ще плащаме.

Усмихвам се на изпускането му. Ние сме заедно.

— Ще има ли нещо друго?

— Ъъъ. Да. Аз ще взема кейкче с боровинки — казва Декс и ме поглежда. — А ти, Рейчъл?

— И за мен същото — отговарям, едва сдържайки се да не добавя „нискомаслено“ кейкче. Не искам изобщо да бъда като Дарси.

— Значи две кейкчета с боровинки. — Декс плаща и пуска рестото си в чашката за бакшиш пред касата. Момичето ми се усмихва, сякаш казва: „Твоят човек е не само готин, но и щедър“.

И двамата с Декс си сипваме по пакетче кафява захар в кафето, разбъркваме го и заемаме местата на плота, гледащ към улицата. Тротоарите са пусти.

— Харесва ми Ню Йорк такъв — казвам, като отпивам от пяната. Ние наблюдаваме едно самотно жълто такси да минава по Трето авеню. — Чуй, няма никакви клаксони.

— Да. Градът наистина е мъртъв. Бас ловя, че можем да си направим резервация навсякъде тази вечер. Искаш ли да излезем някъде?

Поглеждам го.

— Не можем да го направим.

Да пием кафе е едно. Вечеря — съвсем друго.

— Можем да отидем където си поискаме. Още ли не си намислила къде? — Той ми намига и отпива от кафето си.

— Ами ако някой ни види?

— Никой не е тук. — Той посочва през прозореца. — А и какво, ако ни видят? Позволено ни е да се храним, нали? Господи, та аз дори мога да кажа на Дарси, че сме отишли да хапнем заедно някъде. Тя знае, че и двамата останахме в града заради работата си, не е ли така?

— Сигурно.

— ’Айде. Искам да те изведа тази вечер. Никога не съм те канил на подобаваща среща. Това ме притеснява. Какво ще кажеш?

Повдигам вежди и се усмихвам насила.

— Що за изражение е това? — Пълните устни на Декс докосват ръба на чашата.

— Не „подобаваща“ е думата, която ми идва наум, когато мисля за нас.

— О, това ли било. — Декс размахва ръка във въздуха, сякаш изрекох незначителна подробност за нашата връзка. — Е, да, това няма как да се избегне… искам да кажа… да, обстоятелствата не са… чак толкова идеални.

— Това е слабо казано. Нека наричаме нещата с истинските им имена, Декс. Нашето е любовна история.

Това е най-многото, което мога да кажа за това, което правим. Знам, че Хилари няма да ме награди за откровеността, но сърцето ми все още подскача. За мен това е дързък коментар.

— Предполагам — казва той колебливо. — Но когато съм с теб, не мисля за неуместността на нашата… връзка. Това, че съм с теб, не го чувствам за нередно.

— Разбирам какво имаш предвид — отговарям, мислейки си, че малцина ще бъдат хората, които може да се съгласят.

Чакам го да каже нещо повече по въпроса. Нещо за нас. За бъдещето ни. Или поне за нашата победа тази седмица. Но той не казва. Вместо това предлага да си вземем кафето за вкъщи и да четем вестника в леглото.

— Звучи чудесно — отговарям и се питам коя страница чете първо. Искам да знам и най-малката подробност за него.

 

 

Цял ден ту вали, ту спира, затова си оставаме вкъщи, като се местим от леглото на дивана и обратно на леглото, говорим с часове, без да поглеждаме часовника. Говорим за какво ли не — за гимназията, колежа, Юридическия факултет, семействата ни, за приятели, книги, филми. Но не и за Дарси и създалото се положение. Не говорим за нея, дори когато тя се обажда по мобилния телефон на Декс, за да каже „здравей“. Аз оглеждам кожичките на ноктите си, докато той й казва, че току-що е тръгнал от офиса си, за да хапне нещо и да, отхвърлил е много работа, тъй като цял ден не е вдигал глава. В края на краткия им разговор прошепва „Аз също“ и аз разбирам какво й е казал току-що. Внушавам си, че много двойки завършват разговорите си с „обичам те“ по същия автоматичен начин, по който другите хора си казват „дочуване“. Това нищо не значи.

След като Декс затваря телефона с огорчено изражение, моят мобилен иззвънява. Дарси е.

Декс се разсмива.

— Тя тъкмо ми каза, че бързала. Да, бе! Да се обади на теб!

Не се обаждам, но после изслушвам съобщението й. Оплаква се от времето, но иначе много се забавлявали. Много й липсвам. Не било същото без Декс и мен.

Няма да се чувствам виновна. Няма.

Същата вечер Декс и аз се разделяме за няколко часа, за да може той да се прибере у тях и да се преоблече за вечеря, тъй като си беше взел само джинси, къси панталони и основни тоалетни принадлежности. Липсва ми, докато го няма, но ми харесва начинът, по който раздялата прави нашата вечеря да прилича повече на среща. Освен това съм благодарна за шанса да се накипря в негово отсъствие. Мога да правя нещата, които един мъж, с когото съвсем наскоро си започнала да се срещаш, не бива да вижда — да оскубеш някой и друг косъм от веждите си, да се парфюмираш на стратегически места (зад коленете, между гърдите) и да си сложиш грим така, че все едно нямаш.

 

 

Декс ме взема в осем без петнайсет и ние отиваме с такси до един от любимите ми ресторанти в Манхатън — „Балтазар“, където обикновено резервации се правят със седмици напред, освен ако не искаш маса за шест или за единайсет и половина часа вечерта. Но ние сме там точно в осем и ни предлагат идеално, уютно сепаре. Питам Декс дали знае, че Джери Зайнфелд е предложил брак на Джесика Склар именно в „Балтазар“. Може би това е точното място, където Джери е направил предложението с пръстен от „Тифани“.

— Не, не знаех — отговаря Декс, вдигайки поглед от менюто с вината.

— А знаеш ли, че тя зарязала съпруга си, за когото била омъжена от четири месеца, заради Джери.

Той се разсмива.

— Да, май чух нещо такова.

— Знааачи… „Балтазар“ вероятно е избираният за скандали ресторант.

Той поклаща глава и ми се усмихва раздразнен.

— Моля те, престани да говориш за нас по този начин.

— Погледни фактите, Декс. Това е скандално… Ние сме точно като Джери и Джесика.

— Виж какво, ние не сме виновни, че се чувстваме така — заявява искрено Декс.

Да. И може би това прошепва Джесика на Джери по мобилния си телефон, докато нищо неподозиращият й съпруг седи в съседната стая и се кикоти силно на „Трябва да гледаш ТВ“.

Докато преглеждам менюто, съзнавам, че мнението ми за Джери и Джесика май се е променило. Бях се съгласявала с представата, че той е безсърдечен разбивач на семейства, а тя — безсрамна златотърсачка, която хладнокръвно изоставила съпруга си холандец за по-заможен, по-остроумен модел още в мига, когато й се е предоставила такава възможност в, както четох, спортния клуб „Рийбок“ в Ъпър Уест Сайд, където членува и Дарси. Сега обаче не съм толкова сигурна. Може би тъкмо така е тръгнало всичко. Но пък може би Джесика се е омъжила за холандеца Ерик, защото е мислела, че го обича според някаква относителна мярка в живота си дотогава, а после е срещнала Джери, дни след завръщането й от меден месец в Италия и бързо е разбрала, че всъщност изобщо не е обичала преди, че чувствата й към Джери са далеч по-силни от чувствата, които е изпитвала към Ерик.

Какво да прави една жена в такъв случай? Да остане омъжена за неподходящия човек и то в името на благоприличието ли? Джесика е знаела с каква помия ще бъде залята не само от страна на приятели, семейство и съпруг, с когото е обещала да бъде завинаги (не само 120 дни), но и от страна на целия свят — или поне от онези от нас, които сме толкова отегчени от собствения си живот, че търчим да си купим списание „Пийпъл“ още щом се появи на щанда. И все пак го е направила със съзнанието, че човек живее само веднъж.

Изложила се е на критика и, като жабата във вечно любимата ми видеоигра, прекосила смело улицата и благополучно се озовала в малката кутийка в горната част на екрана или както е било в нейния случай — в къща за шест милиона долара с изглед към Сентръл Парк. Истинска решителност и смелост са се изисквали, за да си признае грешката. И може би на Джери също е трябвало да се отдаде заслуженото, задето е пренебрегнал гнева на света, следвайки сърцето си на всяка цена. Може би просто истинската любов е надделяла.

Независимо какво се е случило с Джесика, Ерик и Джери, моите представи за спазването на правила в любовта се променят.

— Е, избра ли си нещо? — пита ме Декс.

Усмихвам се и му отговарям, че чакам да чуя специалитетите.

 

 

След вечеря Декс ме пита дали искам още едно питие.

— А ти? — питам го, за да му доставя удоволствие, да му дам правилния отговор.

— Аз пръв попитах.

— Предпочитам да се приберем.

— Добре. Аз също.

Нощта се изясни и когато таксито ни сваля до моя ъгъл, виждаме изригването на няколко фойерверка в далечината над Ийст Ривър. Сини, розови и златни светлини осветяват града, който чувстваме, че е само наш. Хващаме се за ръце и за няколко секунди наблюдаваме мълчаливо небето, после влизаме в сградата и пожелаваме лека нощ на Хосе, който вече мисли, че Декс ми е гадже.

Качваме се в апартамента, събличаме се и се любим. Не, не си въобразявам — всеки път наистина е все по-хубаво. След това никой от нас не продумва, нито се помръдва. Заспиваме, преплели крака и ръце.

На сутринта се събуждам точно когато светлината се връща на небето. Вслушвам се в дишането на Декс и изучавам острата крива на бузата му. Той изведнъж отваря очи. Лицата ни са близо.

— Здрасти, миличка. — Гласът му е дрезгав от сънливост.

— Здрасти — отговарям тихо. — Добро утро.

— Защо си будна? Рано е.

— Наблюдавам те.

— Защо?

— Защото харесвам лицето ти.

Той искрено се изненадва от отговора ми. Но защо? Не може да не знае, че е красив.

— И аз харесвам как изглеждаш. — Той ме обгръща с ръце и ме притегля към гърдите си. — Харесва ми да те усещам.

Усещам, че се изчервявам.

— Както и как си на вкус — додава той, целувайки врата и лицето ми. Избягваме устните, както правим веднага след сън. — И ми се струва, че всичко това има смисъл.

— Това пък защо го казваш?

— Ами защото…

Той диша тежко и изглежда нервен, почти изплашен. Пресягам се за презерватива в чекмеджето на нощното ми шкафче, но той връща ръката ми, прониква в мен и повтаря отново „защото“.

— Защото защо?

Мисля си, че май знам защо. Надявам се да знам защо.

— Защото, Рейчъл… — поглежда ме в очите, — защото те обичам.

Той изрича тези думи точно както ги мисля, сдържайки нарастващия импулс да ги изрека първа. И сега не е нужно.

Опитвам се да запомня всичко за този момент. Погледа му, усещането на кожата му. Дори начина, по който светлината се спуска през щорите ми. Това е момент отвъд съвършенството, отвъд всичко, което съм чувствала преди. Почти ми идва в повече, за да го понеса. Не ме е грижа, че Декс е сгоден за Дарси или че ние се промъкваме тук като двама души, обявени извън закона. Не ме е грижа, че зъбите ми имат нужда от хубаво измиване и че косата ми е разрошена и виси около лицето ми. Чувствам единствено Декс и думите му и знам, без капка съмнение, че това е най-щастливият момент в живота ми. През ума ми се редуват кадри. Как вечеряме на светлината на свещ и отпиваме шампанско. Свили сме се до бушуващ огън в стара фермерска къща във Върмонт със скърцащо дюшеме, а навън се сипят снежинки с големината на сребърен долар. Ние сме на пикник в Бордо в средата на морава, пълна с жълти цветя, където той ми дава скъп диамантен пръстен.

Това наистина може да се случи. Той ме обича. Аз го обичам. Какво друго е нужно?

Положително няма да се ожени за Дарси. След всичко това двамата няма да бъдат щастливи. Намирам гласа си и успявам да му кажа тези две думи в отговор. Думи, които не съм изричала много, много отдавна. Думи, които до този момент не са означавали нищо.

 

 

Никой от нас не изрича отново онова, което си казахме този ден, но аз го чувствам във въздуха, около нас. То е по-осезаемо от плътната влажност. Чувствам го по начина, по който ме гледа, и по начина, по който произнася името ми. Ние сме двойка и думите ни са ни направили нахакани. В даден момент, докато се разхождаме в Сентръл Парк, той ме хваща за ръка. То е само за няколко секунди, за пет-шест крачки, но чувствам прилив на адреналин. Ами ако ни видят? Тогава какво? Малка част от мен иска да стане така, иска да се натъкнем на някоя позната на Дарси, на някоя колежка, останала в града, за да работи и излязла за кратка разходка в парка. Тя ще се яви доносничка в понеделник сутринта и ще разкаже на Дарси, че е видяла Декс и някаква жена, хванати за ръце. Ще ме опише подробно, но понеже аз не се отличавам от масата, Дарси няма да ме заподозре. В противен случай обаче, аз ще отричам, ще кажа, че цял ден съм работила. Ще кажа, че дори нямам розова блуза, която е нова и тя не я е виждала. Ще се възмутя, а тя ще ми се извини и ще се върне отново на въпроса, че Декс я мами. Ще реши да го изостави и аз ще я подкрепя, ще й кажа че постъпва правилно. По този начин на Декс няма да му е нужно да решава или да прави каквото и да било. Всичко ще се разреши в наша полза.

Изкачваме се до езерото в Сентръл парк, заобикаляме го и се възхищаваме на гледката на града. Подминаваме един младеж, облечен от главата до петите във военни работни дрехи, разхождащ старо куче-зайчар, а след това възпълна жена, която диша тежко от бавен джогинг, а лактите й стърчат смешно настрани. Иначе обикновено оживената пътека сега е само за нас. Вслушвам се в хрущенето на чакъл под кецовете ни, докато вървим в съвършен ритъм. Доволна съм. Езерото, гледката, градът и целият свят принадлежат на Декс и мен.

Тъмни облаци се задават, когато най-накрая напускаме парка. Решаваме да не се преобличаме за вечеря и се отправяме към „Атлантик грил“ — ресторант близо до апартамента ми. И на двамата ни се яде риба с бяло вино и ванилов сладолед за десерт. След вечеря се затичваме към моя блок под проливния дъжд, като се смеем, докато пресичаме улиците и пробягваме през локвите на тротоарите. Отново вкъщи, събличаме мокрите си дрехи и се подсушаваме един друг с хавлиени кърпи, без да спираме да се смеем. Декс си слага боксерки. Аз навличам една от неговите тениски. После пускаме компактдиск на Били Холидей и отваряме нова бутилка вино — червено този път. Изтягаме се на дивана и разговаряме с часове, ставайки само да си измием зъбите и да се прехвърлим на леглото за още един задоволителен сън заедно.

После, изведнъж, както винаги става, времето ускорява своя ход. И точно както да бъда с Декс през първата ни вечер беше като началото на лятото, така усещането, че наближава края на времето ни заедно ми напомня за късния август. Добре си спомням това чувство — смес от тъга и паника. Точно така се чувствам сега, докато седим на дивана в събота и следобедът преминава във вечер. Продължавам да си втълпявам да не съсипвам последната си вечер, изпълвайки се с тъга. Уверявам се, че най-доброто предстои. Той ме обича.

Сякаш прочел мислите ми, Декс ме поглежда и казва:

— Говорех сериозно.

Това е първата забележка към свещената ни размяна.

— Аз също. — Изпълнена съм с дълбок копнеж и съм сигурна, че разговорът ни скоро ще започне. Нашият разговор след Деня на независимостта. За това как няма да можем да понесем да нараним Дарси, но ще се наложи. Чакам той да започне. С неговото излияние трябва да се започне.

И тогава той казва:

— Каквото и да се случи, аз говорех сериозно.

Думите му са като звука на игла, която скърца по грамофонна плоча. Залива ме остро, болезнено чувство. Именно затова никога, никога не бива да си вдъхваш големи надежди. Именно затова трябва да виждаш, че бутилката е наполовина празна. Така че, когато цялата работа рухне, да не си толкова съкрушена. Иде ми да заплача, но запазвам спокойно изражение, слагам си психологическа инжекция ботокс. Не мога да заплача по няколко причини, най-малката от които е тази, че ако ме попита защо плача, няма да съм в състояние да дам отговор.

Боря се да спася нощта, да върна времето. Той ме обича, обича ме, обича ме, внушавам си аз. Но това не помага. Той ме поглежда разтревожен.

— Какво има?

Поклащам глава и той пита отново, с нежен глас.

— Ей, ей, ей… — Вдига брадичката ми и ме поглежда в очите. — Какво има?

— Просто се натъжих. — Гласът ми трепери. — Това е последната ни нощ.

— Изобщо не е последната ни нощ.

Поемам си дълбоко въздух.

— Не е ли?

— Не.

Но това всъщност не обяснява много. Какво означава „не“? Че ще продължим по същия начин още няколко седмици? До нощта преди репетицията им за сватбата? Или иска да каже, че това просто е нашето начало? Защо не е по-точен? Не мога да се наканя да го попитам. Плаша се от отговора му.

— Рейчъл, обичам те.

Устните му остават извити в края на последната дума, докато не се навеждам и не го целувам. Целувка е моят отговор. Няма да го изрека гласно, докато не проведем разговора си. Начин да взема становище!

Целуваме се на дивана, после започва свалянето на ципове и разкопчаване, внимателно плъзгане надолу на денима, което се оказва невъзможно. Преместваме няколко издания на „Таймс“ от пътя ни и сме на пода. Сигурното положение, мисля си — панацеята. Правим любов, но аз не участвам. В това време мисля ли, мисля. Чувствам как мозъкът ми бръмчи и се върти като механизма на швейцарски часовник. Как ще постъпи той? Какво ще се случи?

 

 

На сутринта, когато се събуждам до Декс, го чувам да казва „няма значение какво ще се случи“. Но в съня ми съзнанието ми възпроизведе отново значението на думите му, водещи до съвършено логично обяснение: Декстър е искал да каже, че каквато и гадост да изникне, каквото ида каже или направи Дарси, ако на нас ни е нужно известно време да сме разделени заради противните последици, той ще изчака да ме обича и накрая всичко ще се оправи. Сигурно това е имал предвид. И все пак. Искам да го чуя от устата му. Той положително ще каже нещо, преди да се върне в Ъпър Уест Сайд.

Ние ставаме, вземаме си заедно душ и отиваме в „Старбъкс“. Вече ни е станало навик. Часът е единайсет. Дарси и другите скоро ще се приберат. Остават ни само минути, а разговор и заключения все още няма. Допиваме си кафето, после се отбиваме в магазин за играчки. Декс трябва да купи подарък за бебе на свои колеги. Просто някакъв малък символ, уточнява той. Не мога да реша дали ме радва чувството, че сме толкова утвърдена двойка, че пазаруваме заедно, или негодувам, че тази случайна задача прахосва намаляващите ни мигове. По-скоро е второто. Аз просто искам да се приберем, за да имаме още няколко момента заедно. Още време за него, за да ми сподели плановете си.

Но Декс се застоява при различните играчки и книги, иска мнението ми, затруднява се в избора си, който няма никакво значение за схемата на нещата. Накрая се спира на зелен рогат тревопасен динозавър с израз като от комикс. Не това бих избрала за новородено, но се възхищавам на убедеността му. Надявам се да прояви същата убеденост и за нас.

— Сладко е, не мислиш ли? — пита той и криви малката му глава.

— Прелестно е.

После, тъкмо да плати динозавъра, зърва пластмасова кутия, пълна с дървени зарове. Изважда два червени със златни точки и ги задържа в разтворената си длан.

— Колко струват две зарчета?

— Четирийсет и девет цента едното — отговаря мъжът на касата.

— Добре. Ще ги взема.

Излизаме от магазина и тръгваме към апартамента ми. Хората се завръщат в града на талази; движението възвръща нормалния си ритъм. Почти сме до моята пресечка. Декс държи торбичката с динозавъра в дясната си ръка и заровете — в лявата. През целия път ги разбъркваше в дланта си. Питам се дали и него, като мен, го свива стомахът.

— Какво мислиш? — питам го. Искам дълъг отговор, изяснявайки всичко, което си мисля. Искам уверение, някаква малка искра надежда.

Той свива рамене, облизва устни.

— Нищо специално.

Ще се ожениш ли за Дарси? Думите бучат в главата ми. Но не казвам нищо, безпокоя се, че не е стратегически разумно да го притискам. Сякаш онова, което кажа или не кажа в тези последни минути, в които сме заедно, може да има значение. Може би е толкова незначително, неуловимо — съдбата на трима души е на кантар, като люлката в детското стихче.

— Обичаш ли хазарта? — пита Декс, оглеждайки заровете, докато вървим.

— Не. — Изненада. Изненада. Рейчъл, действай внимателно. — А ти?

— Да. Обичам да хвърлям зарове. Щастливото ми число е шест — четири и две. А ти имаш ли си щастливо число?

— Не… Всъщност обичам две шестици — отговарям, мъчейки се да замаскирам чувството си на отчаяние. Отчаяните жени не са привлекателни. Отчаяните жени губят.

— Защо две шестици?

— И аз не знам. — Не ми се обяснява, че ми е останало от времето, когато като малка играех табла с баща ми. Тогава припявах за две шестици и когато хвърлях такива, той ме наричаше Бокскар Уили. И до днес не знам кой е Бокскар Уили, но ми харесваше да ме нарича така.

— Искаш ли да ти хвърля две шестици?

— Да. — И посочих мръсния тротоар, за да му угодя. — Давай.

Спряхме се на ъгъла на Седемдесета и трета. Един автобус минава покрай нас, а една жена с малко дете за малко да блъсне количката в Декс. Той като че ли не вижда никого и нищо около себе си, разклаща заровете в двете си шепи, лицето му издава, че е напълно съсредоточен. Ако го видех точно такъв, но в Атлантик сити, облечен в полиестер и със златен ланец, щях да се запитам дали не е заложил на карта къщата и спестяванията си.

— Какво залагаме? — питам.

— Залагаме ли? Та ние сме от един отбор, мила — казва той с куински акцент, после духва силно в заровете, гладките му бузи се издуват като на малко момче, духащо свещичките на тортата за рождения си ден.

— Хвърли ми веднага две шестици.

— Ами ако ги хвърля?

Помислям си: Хвърлиш ли две шестици, накрая ще бъдем заедно. Няма да има сватба с Дарси. Но отговарям.

— Това ще означава късмет за двама ни.

— Добре тогава. Веднага имаш две шестици. — Той облизва устни и разклаща заровете още по-силно.

Слънцето свети в очите ми, когато той подхвърля заровете във въздуха, хваща ги, после драматично сваля ръката си към земята, сякаш ще засили топка на боулинг. Разтваря шепи с разперени пръсти и заровете потракват по цимента право към оживената манхатънска пресечка.

Единият червен зар спира веднага на шестица. Сърцето ми подскача при мисълта: Ами ако стане?

Ние сме клекнали над спрялото зарче и неговото близначе, което продължава да се търкаля, сякаш никога няма да спре. Да поискаш едно зарче да се търкаля толкова дълго, няма да успееш да го постигнеш. Но ето, че то се завърта на единия си ъгъл — размазано петно от златни точици на червен фон. После въртенето му става все по-бавно и по-бавно и то спира точно до първото. Две редици от по три точки на второто зарче.

Две шестици!

Бокскар Уили.

Не може да бъде, помислям си… Няма сватба с Дарси!… Той искаше да говори за „няма значение какво ще се случи“, сякаш някой направляваше отгоре; е, ето на. Получи го. Две шестици. Нашата съдба.

Вдигам поглед от зарчетата към Декс, колебаейки се дали да му кажа какво си бях намислила. Той ме гледа с леко отворена уста. Връщаме погледите си към зарчетата, сякаш нещо сме сбъркали.

Какви са шансовете?

Ами… би трябвало да е точно едно на трийсет и шест. Точно под три процента.

Значи говорим за едно на милион. Но тези статистики подвеждат, когато са извадени от нашия контекст. Точно когато сме на минути от разделянето на пътищата ни (за деня? завинаги?), на Декс му хрумва да купи зарове и да ги хвърли, вместо да ги сложи в плика при плюшения динозавър и да приеме момчешката си комарджийска персона. Аз играя, въпреки че не ми е до това. После решавам, макар и безмълвно, условията на хвърлянето. И той хвърля две шестици. Сякаш да каже, ние сме понятни дори за глупаци, мила.

Поглеждам към деветдесет и осемцентовите му (плюс данъка) зарчета с благоговението, което човек изпитва към кристалната топка и пълната с мека мебел стая на най-великата гледачка на бъдещето, набръчкана от персийското слънце, която току-що ти е казала как стоят нещата и какво да очакваш. Дори Декс, който не знае какво точно запечата за нас, е впечатлен, като ми казва, че има нужда да ме заведе в Атлантик сити или Вегас, защото ние сме страхотен екип. Точно така.

Той ми се усмихва и казва:

— Това е твоят късмет, мила.

Дума не обелвам, само вземам заровете и ги напъхвам в джоба на късите си панталони.

— Задигаш заровете ми?

Нашите зарове.

— Трябват ми — казвам.

Връщаме се в апартамента ми, където той събира нещата си и ми казва довиждане.

— Благодаря ти за страхотния уикенд. — Сега лицето му отразява моето. Той също е тъжен.

— Да. Беше великолепно. И аз ти благодаря. — Заемам позата на уверената жена.

Той хапе долната си устна.

— Най-добре да тръгвам. Колкото и да не ми се иска.

— Да, най-добре да тръгваш.

— Скоро ще ти се обадя. Когато и да е. Веднага щом мога.

— Добре — кимам.

— Добре. Чао.

След една последна целувка той си тръгва.

Сядам на дивана, стискайки здраво зарчетата. Те ме утешават — хвърлянето е почти толкова хубаво, колкото един разговор. Дори може би по-хубаво. Разговор не проведохме, защото всичко е очевидно. Ние сме влюбени и това означава, че ще сме заедно, зарчетата също го потвърдиха. Поставям ги със страхопочитание върху бялата хартиена подплата в неговата кутия от канелени бонбони „Алтоидс“ с шестиците нагоре. Докосвам редиците от точки като обратен брайлов шрифт. Те ми казват, че ще бъдем заедно. Че това е нашата съдба. Цялото ми същество го вярва. Затварям тенекиената кутия и я слагам до вазата с букета от лилии, които са все още свежи. Заровете, кутията, лилиите — ето че сътворих светилище за нашата любов.

Обхващам с поглед своя чудесен, подреден апартамент, като се изключи неоправеното ми легло. По чаршафите още си личат отпечатъците на телата ни. Искам пак да съм там, да го чувствам по-близо до себе си. Изхлузвам сандалите си и отивам до леглото, пъхам се под завивките, които са студени от климатика. Ставам, спускам щорите и включвам стереото. Били Холидей напява тихо. Връщам се в леглото, свличам се към долната му част и провесвам стъпалата си надолу. Оставям сетивата ми да се изпълнят с Декс. Виждам лицето му, чувствам го до себе си.

Питам се дали вече се е прибрал, или е попаднал в задръстване. Дали ще целуне Дарси за поздрав? Дали устните й ще му се сторят странни и непознати, след като ме е целувал през целия уикенд? Дали тя ще почувства, че нещо не е наред, без да е в състояние да определи какво точно и без да й мине през ума нито за секунда, че шаферката й и чифт зарове може да имат нещо общо с разсеяния поглед в очите на годеника й?