Емили Гифин
Нещо назаем (14)

Глава 13

Когато се прибрах вкъщи след партито, майка ми ме последва в семейната спалня и ме бомбардира с въпроси. Разказвам й най-същественото, но тя е ненаситна. Иска да узнае всички подробности за всяка гостенка, за всеки подарък и разговор. Това ме връща към времето в гимназията, когато се прибирах изтощена от ден на академично и социално напрежение, а тя започваше да пита за отбора на Итън или за репетицията на Дарси и другите мажоретки, или за какво сме говорили в часа по английски. Ако не се покажех достатъчно общителна, тя запълваше дупките, като разказваше за почасовата си работа в кабинета на зъболекаря или колко грубо се изразил Брайън Гъмбъл в предаването „Днес“, или как случайно се срещнала с учителката ми от трети клас в бакалията. Майка ми е същинско кречетало и очаква всички да са като нея и по-специално — единственото й дете.

Тя престава да разпитва за приема и минава към — какво друго? — сватбата.

— А Дарси спря ли се на воал? — Тя подрежда купчината от броеве на „Нюзуик“ върху масичката за кафе, очаквайки задълбочен отговор.

— Да.

Тя се доближава до дивана.

— Дълъг ли?

— От горе до долу.

Тя плясва с ръце.

— О! Ще й стои много красиво.

Майка ми е и винаги е била голям фен на Дарси. За нея нямаше значение фактът, че в гимназията Дарси изобщо не залагаше на ученето и проявяваше подчертана зловредна момчешка лудост. Въпреки това майка ми просто оплакваше горката обична Дарси, може би защото Дарси й разказваше за нашия живот с подробности, които тя толкова копнееше да чуе. Дори покрай формалните родителски шеги, Дарси разговаряше с майка ми като със свещеник. Ще дойде след училище вкъщи, ще се облегне на кухненския плот, похапвайки си от бисквитките, които майка ми беше направила за нас, и ще говори ли, говори. Дарси разказваше на майка ми за момчетата, които харесва, както и за техните качества и недостатъци. Казваше, например: „Устните му са прекалено тънки, обзалагам се, че не може да се целува“, което доставяше още по-голямо удоволствие на майка ми и Дарси й го даваше, докато накрая аз напусках стаята, за да подготвя домашното си по геометрия. Е, какво нередно има в тази картинка?

Спомням си, че веднъж в седми клас отказах да участвам в годишното представление на таланти, въпреки че Дарси непрекъснато ме подтикваше да стана една от танцьорките й в нейната необичайна интерпретация на „Материално момиче“. Макар и срамежлива, Анализе бързо се съгласи, но аз не се поддадох, не ме интересуваше, че хореографията на Дарси изискваше три момичета, както и че съм заплашила вероятността да грабне синята лента. Често се оставях на Дарси да ме придумва за нещо, но за този случай бях непреклонна. Казах й да не си хаби времето, защото нямам никакво намерение да стъпя някога на сцена. Когато най-накрая Дарси отстъпи и покани Брит на моето място, майка ми ме укори, че трябвало да започна да се включвам в забавни дейности.

— Не са ли ти достатъчни високите ми оценки? — попитах я веднъж.

— Аз просто искам да се забавляваш, мила.

Отвърнах й остро:

— Не, ти просто искаш да бъда като нея!

Тя ми каза да не ставам смешна, но част от мен го вярваше. Сега се чувствам по същия начин.

— Мамо, нищо лично към теб или втората ти дъщеря, но…

— Ооо, не започвай пак с тези глупости! — Тя потупва пепеляворусата си коса, която боядисва с една и съща боя „Клеърол“ от двайсет години насам.

— Добре — казвам, — но на мен ми дойде до гуша от сватбата на Дарси. — Задържам ръката си малко под брадичката, после я повдигам дори още по-високо.

— Това не е поведение на шаферка. — Тя се нацупва и потърква единия си показалец върху другия.

Аз свивам рамене.

Майка ми се засмива — добродушен родител, който отказва да вземе на сериозно единствената си дъщеря.

— Добре, трябваше да предвидя, че ще видиш зор с Дарси като булка. Сигурна съм, че тя иска всичко да е безупречно.

— Да, тя го заслужава — подмятам саркастично.

— Вярно, заслужава го. Както и ти… И твоето време ще дойде.

— Ъхъ.

— Затова ли ти е неприятно? — пита тя с вид на подготвена жена, гледала много токшоута относно смело посрещане на чувствата ти и поддържане на връзките ти.

— Не точно.

— Тогава защо по-точно? Да не би тя да е трън в „знаеш кое“? Това, което питам… разбира се, че е тя! Заради Дарси е! — Още едно ласкаво хихикане.

— Да.

— Какво „да“, миличка? Какво ти се върти в главата?

— Да, тя е трън в очите ми — казвам и взимам дистанционното, за да включа отново говора.

— Какво прави тя? — настоява спокойно майка ми.

— Просто си е Дарси. Всичко се върти около нея.

Майка ми ме поглежда съчувствено.

— Знам, мила.

После избъбрям, че тя не заслужава Декстър, че той е прекалено добър за нея. Майка ми ме оглежда предпазливо. О, по дяволите, помислям си. Знае ли нещо? Едно е да знаят Итън и Хилари, съвсем друго — майка ми. Никога не съм й казвала кои са готините момчета в училище, така че този въпрос не е на дневен ред. Няма да понеса да я разочаровам. На трийсет съм, но все още съм радостта на родителите си. И майка ми, жена, която намира ключа за живота в избродирани сентенции, никога не би разбрала тази злоупотреба с приятелството.

— Освен това го влудява. Сигурна съм в това — добавям, за да замажа нещата.

— Декстър ли ти го каза?

— Не, не съм обсъждала това с Декс. — Технически това изявление е вярно. — То се вижда.

— Добре, но имай търпение с нея. Никога няма да съжалиш, че си добра приятелка.

Обмислям този бисер, изречен от майка ми. Трябва да си притиснат до стената, за да не се съгласиш с това. Всъщност по този начин живях цял живот. Избягвайки съжалението каквото и да става. Да бъда добра без значение в какво. Добра студентка. Добра дъщеря. Добра приятелка. И все пак ме смайва едно внезапно осъзнаване, че съжалението се разклонява в две посоки. Може да съжалявам, че съм жертвала себе си и собствените си желания заради Дарси в името на приятелството, в името на това да бъда добър човек. Защо трябва да съм мъченицата в случая? Представям си се сама на трийсет и пет, сама на четирийсет. Или още по-лошо, да се задомя с безлична, разводнена версия на Декс. Декс с по-слаба брадичка и с коефициент за интелигентност с двайсет точки по-малко. Ще бъда принудена да живея с „Какво би било, ако…?“ завинаги.

— Да, мамо, знам. Отдавай се на другите. Дрън-дрън. Ще бъда добра приятелка на безценната Дарси.

Майка ми свежда поглед към скута си и заглажда с ръка полата си. Нараних чувствата й. Казвам си, че трябва да бъда мила само още една вечер. Това е най-малкото, което мога да направя. Нямам брат или сестра, на които да охлабят юздите и които да бъдат добри деца, когато аз съм извън играта. Усмихвам се и сменям темата.

— Къде е татко?

— Отиде до железарския магазин. Отново.

— Този път за какво? — питам, за да я въвлека в шегата „На татко не му стигат железарските магазини и дилърството с автомобили“.

— Кой знае. Кой изобщо знае? — тръска глава тя, отново щастлива.

 

 

Полузаспала съм, мислейки си за Декс, когато мобилният ми телефон иззвънява. Държа го до леглото с напълно заредена батерия и звънът — настроен докрай, с надеждата, че Декс ще ми се обади. На дисплея светва неговият номер. Притискам телефона до ухото си.

— Здрасти, Декс.

— Здрасти — отговаря той с нисък глас. — Събуждам ли те?

— Нещо такова. Но всичко е наред.

Той не се извинява, което ми харесва.

— Господи, колко ми липсваш. Кога се връщаш?

Той знае кога се връщам, знае, че и годеницата му има същия маршрут. Но нямам нищо против да ме пита. Този въпрос е за мен. Той иска мен — не Дарси — отново в неговия часови пояс.

— Утре следобед. Кацаме в четири.

— Ще дойда у вас.

— Добре.

Мълчание.

Питам го къде се намира в момента.

— На дивана.

Представям си го в моя апартамент, на моя диван, въпреки че той е върху техния разтегателен от „Потъри Барн“, онзи, който Дарси възнамерява да смени с „по-изискана мебел“ още щом се оженят.

— О! — Не искам да затварям, но в съненото си състояние не мога да измисля какво друго да кажа.

— Как беше партито?

— Не са ли ти докладвали?

— Да, Дарси се обади.

Доволна съм, че ми казва, че тя му се е обадила, питам се дали не изрече тази подробност нарочно.

— Но аз питам теб как мина.

— Беше чудесно, че се видяхме с Анализе… Но иначе беше трагично.

— Защо?

— Събирания от този род винаги са такива.

После му казвам, че ми се ще той да е до мен. Това е нещо, което обикновено не признавам, освен ако той не каже пръв нещо подобно. Но тъмнината и разстоянието ме правят дръзка.

— Наистина ли? — пита той с тона, който аз използвам, когато искам повече. Мъжете не са много по-различни от нас, помислям си, което винаги ще изглежда като забележително откровение, независимо колко пъти си го помислям.

— Да. Ще ми се да си тук до мен.

— В твоето легло у вас, точно там, с родителите ти в съседната стая?

Засмивам се.

— Те са широко скроени.

— В такъв случай и на мен ми се ще да съм там.

— Въпреки че имам две единични легла. Няма много място.

— В единично легло с теб няма да е лошо. — Гласът му е нисък и секси.

Знам, че и двамата мислим едно и също. Чувам дишането му. Не проговарям, само се докосвам и мисля за него. Искам и той да прави същото. Прави го. Телефонът се е нагорещил до лицето ми и както обикновено, когато говоря по него, се питам за радиацията, която бих поела. Но тази нощ не ме интересува никаква радиация.

 

 

На другия ден Дарси и аз взимаме такси за вкъщи от „Ла Гуардиа“. Аз слизам първа. В мига, в който стъпвам на тротоара, се обаждам на Декс, намирам го в офиса му, очаквайки позвъняването ми. На твое разположение съм, заявявам му аз, щастлива, че си обръснах краката още в Индиана. Той ми казва, че ще дойде при мен още щом тя му се обади в офиса. „Нали разбираш“, добавя той, с притеснение от новата му тактика. Разбирам. За секунда ми става криво, че животът ми се състои от такива извънбрачни стратегии, съшити с бели конци. Но само за секунда. После си казвам, че Декс и аз не сме в този кюп. Че според думите на Хилари животът не е черно-бял. Че понякога целта оправдава средствата.

 

 

Същата вечер, след като с Декс прекарахме няколко часа заедно, аз съзнавам, че нашите срещи започват да протичат в едни чудесни неясни очертания от разговори, милувки, сънливост и просто съвместно съществуване в топло, непринудено мълчание. Като съвършената морска ваканция, където рутината е толкова блажено ненарушима, че когато се прибереш вкъщи и приятелите те питат как си прекарала, ти не можеш да си спомниш какво всъщност си правила, за да запълваш многото часове. Това е да си с Декс.

Престанах да броя колко пъти сме правили любов, но знам, че е доста над двайсет. Питам се колко пъти е бил с Дарси. Това са нещата, за които си мисля сега. Така че няма да е вярно, ако кажем, че тя няма нищо общо с нас. Да се каже, че това не е съперничество, е нелепо. Тя е нивелирна лата; аз не й се давам. Когато сме в леглото, се питам дали и тя прави това и това като мен? По-добре ли го прави? Дали те са следвали сценарий досега или тя непрекъснато внася по нещо ново? (Моят глас, колкото и да е тъжно, е за последното. И дори още по-тъжното — когато тялото ти е привлекателно, има ли всъщност значение дали сексът е банален?) Мисля за нея и после, когато често се чувствам стеснителна за тялото си. Гълтам стомаха си, оправям гърдите си, когато той е с гръб към мен и никога не се разхождам из апартамента си гола. Питам се колко пъти трябва да сме заедно, преди да се откажа от любимото си бельо — сиви пликчета или памучни долнища на пижами „Гап“, които нося, когато съм сама. Ние вероятно нямаме време да стигнем до този етап. Поне не и преди сватбата. Времето изтича. Повтарям си да не се паникьосвам, да се наслаждавам на мига.

Но мога да почувствам скорошната промяна. Позволявам си да мисля за бъдещето. Престанах да се побелявам, когато си представям, че Декс отменя сватбата. Престанах да чувствам, че моята лоялност към Дарси трябва винаги да е над всичко друго, а именно — какво искам аз. Все още не съм сигурна докъде ще стигнат нещата, докъде искам да стигнат, но страхът от нарушаване на правилата някак се е притъпил, както и инстинктът ми да поставя Дарси над себе си.

Тази вечер Декс говори за работа. Той често ми разказва за сделките си и макар да проявявам интерес към механиката на всичко това, на практика ми харесва цветът, с който Декс оцветява главните играчи във фирмата му, хората, които изпълват всекидневието му. Например, знам, че той харесва да работи за Роджър Болинджър, шефа на групата му. Декс е златното момче на Роджър, а Роджър е образец за подражание на Декстър. Когато разказва случка с Роджър, той имитира бостънския му акцент по начин, който ме убеждава, че ако някога се запозная с Роджър, ще изглежда така, сякаш Роджър имитира как Декс имитира Роджър. Роджър е висок едва метър и шейсет и пет (моето възражение е: мъжете обикновено не дават подробности за външния вид на другите мъже и съвсем не са склонни да говорят за остроумие и интелигентност), но според Декс това не го смущава пред жените. Случайно Декс ми каза за тази пикантна новина и то съвсем прозаично, без възхищение, което ме увери, че Декс няма склонност към женкарство. Женкарите са или а) впечатлени от колегите си женкари или б) се състезават с тях.

Той престава да ми разказва за Роджър и ме пита:

— Казах ли ти, че Роджър е бил сгоден два пъти?

— Не — отговарям, мислейки си, че той знае, че не ми е казвал. Това не е нещо, което човек забравя, че е споделил, особено при нашите обстоятелства. Изведнъж ми става студено и издърпвам чаршафа върху двамата.

— Да. Като и двата пъти той е развалил годежа. Все ми повтаря: „Не е свършило, докато не свърши“ и „Дебелата дама още не е пяла“.

Питам се дали Роджър знае всичко за нас, или просто си прави типичните ергенски закачки.

— Кога? — питам го.

— Кога запява Дебелата дама ли? — Декс усуква тялото си около моето.

— Ами да. От този сорт. — Навлизаме в чувствителна територия и аз съм благодарна, че той не вижда очите ми. — Кога е развалял годежите?

— За първия не знам точно. Но втория път е било точно преди сватбената церемония.

— Занасяш ме.

— Не. Булката се обличала, когато той тръгнал към стаята й. Почукал на вратата и поднесъл новината направо пред майка й, баба й и деветдесет и пет годишната й прабаба.

— Тя изненадала ли се е? — питам, съзнавайки, че въпросът е тъп. Никой не очаква младоженецът да нахлуе в стаята и да отмени сватбата.

— Очевидно. Но не е трябвало да бъде чак толкова изненадана… Сигурно е знаела, че веднъж вече го е правил.

— Друга ли е била причината? — питам колебливо.

— Не мисля. Май не.

— Тогава защо го е направил?

— Каза, че не си представял това да трае вечно.

— О!

— Ти какво мислиш?

Той би трябвало да знае какво мисля.

— Нищо.

— Кажи, де.

— Нищо.

— Кажи, де.

Диалогът на новата връзка. След като една двойка се утвърди, въпросът става реликва.

— Мисля, че не вярвам да се случва в сватбения ден, практика ала Джулия Робъртс в „Булката беглец“ или от страна на младоженеца.

— Не вярваш!

Пипам внимателно.

— Просто смятам, че не е необходимо… безсмислено е. Ако някой ще отменя сватбата си, би следвало да го стори преди деня на сватбата.

Не долови съвсем посланието ми.

— Съгласен съм, но не мислиш ли, че е по-добре да се откажеш, отколкото да направиш грешка? Не дължиш ли на другия, на себе си и на цялата брачна институция да кажеш нещо, дори да си се осъзнал късно в играта?

— Аз по никакъв начин не се застъпвам за подобни грешки. Просто казвам, че човек трябва да размисли преди сватбения ден. Именно затова са годежите. И според мен до сватбения ден е сключена сделка. Осмисли я и извлечи най-доброто от нея. Жестока стъпка е това да кажеш на булката, когато сватбената рокля е на гърба й.

Представям си Дарси в този унизителен сценарий и влизането ми в положението й е просто и ясно.

— Така ли мислиш? Дори накрая да се стигне до развод? — пита той.

— Дори това. Питаш жената дали предпочита да се разведе, или я напускаш, както е в роклята си, пред всички поканени.

Той издава едно уклончиво „Хм“, така че не мога да кажа дали е съгласен. Питам се какво ли ще означава всичко това за нас. Дали изобщо той мисли за нас. Би трябвало. Чувствам как мускулите ми се напрягат, стъпалата ми трепват нервно. Напомням си, че все още не е Четвърти юли. Не искам повече да мисля за това.

Пресягам се през Декс и включвам стереото. „Крийдънс Клиъруотър ривайвъл“ пеят „Гледайки от задната си врата“. Говорихме си за оптимистична песен. Точно това ми трябва, за да заличи картините от сватбата на Декс и Дарси в съзнанието ми. Вместо това си представям, че пътувам с Декстър. Ние сме в бял кабриолет със свален покрив, с тъмни очила и се движим по магистралата, а наоколо няма други коли.

„Вади ми душата утре,

днес на скръб няма да се отдам.

Ду, ду, ду,

гледайки от задната си врата.“