Емили Гифин
Нещо назаем (12)

Глава 11

— Ахааа! Значи имаме случая със зайчето в тенджерата — възкликва Итън, когато в понеделник сутринта му съобщавам последните новини.

— Не е никакъв случай със зайчето в тенджерата — възразявам, спомняйки си, че гледах „фатално привличане“ с Дарси и Итън. Дарси направи основно възражение срещу цялата предпоставка. Непрекъснато повтаряше колко било нереално — никой мъж не би изневерил на жена си с по-непривлекателна жена. Аз като че ли опровергавам теорията й.

— О, не е ли? — казва безизразно Итън. — Е, тогава може би вариация на тази тема. Но по-неуловима. Ти просто си внесла леко напрежение… и си му дала да разбере, че е неприемливо да продължиш връзката с неговата годеница.

— Ами във всеки случай… всичко свърши — отговарям, съзнавайки, че последните две думи ме пращат направо в множеството от наивни жени, които казват „всичко свърши“, а се молят да не е свършило и търсят някаква искрица надежда, настоявайки, че искат само прекратяване, когато всъщност това, което искат, е един последен разговор, замаскиран като търсене на прекратяване, а всъщност гледат да оставят вратата отворена за нещо повече. И патетичната истина е, че аз наистина искам нещо повече. Ще ми се да мога да залича конфликта в „Токхаус“. Не биваше да казвам нито дума на Декс. Чувствам болка от безпокойството, че той изобщо ще престане да ме вижда. Вероятно ще реши, че не си струва, че така или иначе ситуацията е сложна.

— Всичко свърши, а? — пита Итън със съмнение.

— Да.

— Браво — казва Итън с най-чистия си френски акцент. — Начин да вземеш твърдо становище.

— Да, точно така — отговарям, сякаш ми е лесно да стоя далече от Декс.

— Да… точно така. Ще дойдеш ли в Лондон през седмицата на Четвърти юли?

Бях го споменала като вероятност в последния си имейл, преди двамата с Декс да определим тази дата. Сега не искам да замина. Просто в случай, че нещата не са напълно свършили.

— Ммм, съмнявам се. Вече се обвързах с Хамптънс.

— Декс няма ли да е там?

— Ще бъде, но аз още искам да получа най-доброто за парите, които съм платила за тази къща.

— Правилно. Ъхъ.

— Не говори така.

— Добре — отговаря той и сменя тона. — Но изобщо ще дойдеш ли тук някога? Ти ме пренебрегна и след изпита ти при встъпване в адвокатската колегия. Заради онова момче, Нейт.

— Ще дойда. Обещавам. Може би през септември.

— Добре… Но Четвърти юли ще бъде забавен.

— Там дори няма да е почивен ден — казвам.

— Да. Странно е, че британците не празнуват нашата независимост от тях… Но ще бъде празник в сърцето ми, Рейчъл.

Засмивам се и му казвам, че ще проверя какви полети ще има през есента.

— Добре. Ще ти пратя имейл със свободните ми уикенди… и всичките ми среейщи.

Той знае, че мразя да произнася така „срещи“. Както мразя и хората, които правят „резерве“ за вечеря. Или настояват да им се обадиш „че пе се“ — „час по-скоро“. И най-любимата фраза на Итън, предназначена специално за мен — „сам-сам“, тоест „сам-самичка“.

Усмихвам се.

— Звучи „слав“.

— Супер тогава.

Телефонът ми иззвънява веднага щом затварям с Итън. На дисплея се изписва името на Лес. Помислям си да не го вдигам, но бях научила, че техниката на избягването не работи добре в адвокатска фирма. Това само прави съдружниците по-раздразнителни, когато в края на краищата решиш да се обадиш.

— Как придвижваш пълномощията? — изревава той веднага след моето „ало“. Лес винаги подминава любезните встъпления.

— В какъв смисъл?

— Начинът на придвижване. По пощата? На ръка?

Заковавам ги на съответната врата на къщата, задник такъв, помислям си и си спомням старомодния начин на работа, изпробван от нюйоркската адвокатска колегия.

— По пощата — отговарям, поглеждайки към овехтялото копие на Нюйоркските правила на гражданско съдопроизводство.

— Страхотно. Адски страхотно! — изрича той с обичайния си фалшив тон.

— Какво?

— Какво? Какво? — изкрещява той в телефона. Отдалечавам слушалката от ухото си, но сега пък чувам гласа му, изпълващ стаята през стереото. — Провалила си се. Ето какво! Пълномощията трябва да се доставят на ръка! Не си ли си направила труда да прочетеш съдебното разпореждане?

Погледът ми пробягва по писмото от съдията. По дяволите, той е прав!

— Прав си — казвам важно. Той мрази извиненията, а и аз нямам никакво. — Оплесках нещата.

— Ти каква си? Проклет начинаещ съдружник ли?

Вторачена съм в бюрото си. Той много добре знае, че съм съдружник от пет години.

— За бога, Рейчъл, искам да кажа, че това е професионална небрежност — изръмжава той. — Ще доведеш тази фирма до съд, а ти ще си уволнена, ако не ти дойде умът в главата.

— Съжалявам — отговарям и мигом си спомням, че той те ненавижда още повече, когато съжаляваш.

— Не съжалявай, ами оправи тази каша! — И ми затваря телефона. Не знам Лес някога да е завършвал разговора с „дочуване“, дори когато е бил в добро настроение.

Не, аз не съм начинаеща, задник такъв. Така че, твоята тирада няма никакъв ефект. Хайде, давай, уволни ме. На кого му пука? Връщам мислите си към времето, когато започнах работа във фирмата. Един съдружник беше повдигнал вежди и ме бе изпратил отново в кантората ми, сълзите ми бликнаха, паника се надигна за сигурността на работата ми или най-малкото — за годишната ми оценка. С годините придобих рутина и в този момент изобщо не ме е грижа. Имам по-важни въпроси от тази фирма и кариерата ми на адвокат. Не, зачеркни думата „кариера“. Кариерата е за хора, които искат да напреднат. Аз искам само да оцелея, да си получавам чек за заплатата. Това е просто работа. Мога да остана или да напусна това място. Започвам да си представям как напускам и следвам своята тепърва определяща се страст. Мога да си кажа, че макар да ми липсва пълноценна, здрава връзка, аз имам своята работа.

Обаждам се на противниковия адвокат — разумен, четирийсет и няколко годишен съдружник със слаб говорен дефект, който трябва да е бил прехвърлен тук за партньор. Казвам му, че пълномощията ни са били предадени неправилно, че ще ги връча отново на ръка, но ще пристигнат с един ден закъснение. Той ме прекъсва с любезно хихикане и изфъфля, че нямало значение, че, разбира се, не би оспорил начина на уведомлението. Мога да се обзаложа, че той мрази работата си не по-малко от мен. Ако я харесваше, щеше дори да се престарае по отношение на тази грешка. Лес щеше да ликува, ако другата страна връчеше документа с един ден закъснение.

Изпращам на Лес имейл с кратко изречение. „Противниковият адвокат каза, че няма да възразят, ако получат пълномощията на ръка днес.“ Това ще му даде да се разбере. И аз мога да бъда рязка и груба.

Към един и половина, след като принтирах нов комплект от документи и ги предадох на куриера ни да ги връчи, в кантората ми влиза Хилари и ме пита дали имам планове за обяд.

— Не, никакви. Искаш да излезем ли?

— Да. Да отидем на някое хубаво място, а? С добра храна? Пържола или италианска кухня?

Кимам усмихната и изваждам чантата си изпод бюрото. Хилари може да яде обилен обяд всеки ден, но на мен ми се доспива следобед, ако ям така. Веднъж, след като си бяхме поръчали печен сандвич с пуешко и пюре от картофи и грах, после направо взех метрото и се прибрах вкъщи да подремна следобед. Като се върнах на работа, имах шест съобщения по гласовата поща, включително едно с кресливия глас на Лес. Това беше последната ми следобедна дрямка, като се изключат моментите, когато обръщам стола си към прозореца и балансирам някой документ в скута си. Техниката е безотказна — ако някой нахлуе в стаята, ще изглеждам, все едно че чета. Нарамвам чантата си през рамо, когато Кени, нашият куриер от вътрешната ни поща, наднича през открехнатата врата.

— Здрасти, Кени, влизай.

— Рачел. — Той изговаря името ми с френски акцент. — Това е за теб — и се подсмихва, докато ми подава стъклена ваза, пълна с червени рози. Много рози. Повече от дузина. Повече от две дузини, макар да не ги броя. Засега.

— По дяволите! — Хилари ококорва очи. Мога да кажа, че тя прави огромни усилия да не се пресегне да вземе картичката.

— Къде да ги оставя? — пита Кени.

Разчиствам място върху бюрото си и посочвам.

— Ето тук.

Кени разтърсва китките си, преувеличавайки тежестта на вазата, подсвирква и възкликва:

— Леле, Рачел, някой много си пада по теб.

Размахвам ръка към него, но няма начин да отрека, че цветята са от друг, а не от човек, който проявява романтичен интерес. Ако не бяха червени рози, щях да се обзаложа, че са по семеен повод и да им кажа, че денят е специален за мен или че родителите ми са узнали за грешката ми в работата и се опитват да ме утешат. Но това не са просто рози, това са червени рози. При това красиви. Повече от сигурно е, че не са от роднини.

Кени подмята още една забележка за розите — че някой сериозно се е охарчил. Аз се опитвам да тръгна към вратата след него, но няма начин да изляза с Хилари, без тя да е получила пълна информация.

— От кого са?

Свивам рамене.

— Нямам представа.

— Няма ли да прочетеш картичката?

Страхувам се да я прочета. Вероятно са от Декс и… ами ако се е подписал? Твърде е рисковано.

— Сетих се от кого са — казвам.

— От кого?

— От Маркъс. — Той е единствената вероятност.

— От Маркъс ли? Та вие двамата почти не сте се виждали този уикенд. Какво става? Криеш ли нещо от мен? Гледай да не криеш нищо от мен!

Шъткам й да млъкне и й казвам, че не искам никой от фирмата да знае за личния ми живот.

— Добре, тогава, кажи ми. Какво пише в картичката? — Тя е в настроение да разпитва. Колкото и да мрази фирмата, тя е строга в разпитите.

Знам, че не мога да се отърва, без да прочета картичката. Освен това аз също умирам да разбера какво пише в нея. Изваждам белия плик, отварям го много бавно, като междувременно умът ми препуска, за да съчини история за Маркъс. Вземам картичката и чета наум двете изречения: „МНОГО СЪЖАЛЯВАМ. МОЛЯ ТЕ, ДА СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА“. Написано е с печатни букви от Декстър, което означава, че лично е отишъл в цветарницата. Не се беше подписал, вероятно предвиждайки ситуация като тази. Сърцето ми тупти, но аз се опитвам да сдържа усмивка до уши пред Хилари. Розите ме развълнуваха. А бележката — още повече. Знам, че няма да откажа поканата му. Ще се видя с него довечера, макар да се страхувам повече отвсякога, че ще бъда наранена. Облизвам устните си и се мъча да запазя самообладание.

— Да, от Маркъс е — казвам.

Хилари ме гледа втренчено.

— Дай да видя. — И се пресяга за картичката.

Аз дръпвам ръката си и я пускам в чантата си.

— Пише просто, че мисли за мен.

Тя прибира косата си зад ушите и пита с подозрение:

— Срещали ли сте се повече от един път? Каква е цялата история?

Въздишам и тръгвам към коридора, напълно готова да продам горкия Маркъс.

— Добре де, срещнахме се миналата седмица, но не ти казах — подхващам, докато вървим към асансьора. — И… ъъъ… той ми каза, че чувствата му се задълбочавали…

— Така ли каза?

— Нещо от сорта. Да.

Тя преглъща информацията.

— А ти какво му отговори?

— Че не съм сигурна как се чувствам и, ъъъ, че ми се иска да задържим нещата на бавни обороти през уикенда.

Фрида от счетоводството се втурва в асансьора след нас. Надявам се Хилари да престане да разпитва, докато сме в асансьора, но не, тя продължава, след като вратата на кабината се затваря.

— Вие двамата излизахте ли?

Кимам, за да може Фрида, която е с гръб към нас, да не чуе. Трябваше да кажа „не“, но червените рози ще загубят смисъла си, ако не сме се виждали.

— Но не сте спали, нали? — Това поне е изречено шепнешком.

— Не — отговарям и й показвам с поглед да млъкне. Вратите на асансьора се отварят и Фрида слиза.

— Е, кажи ми нещо повече — настоява Хилари.

— Нещата са доста маловажни. Стига, Хилари. Нямаш милост.

— Ами, ако ми разкажеш цялата история, няма да е нужно да нямам милост. — Лицето й отново изглежда доверчиво. Вече съм в безопасност.

Говорим за друго по краткия ни път до Второ авеню. Но после, по време на пържолите в „Палм ту“, тя подхваща отново:

— Помниш ли, когато изпусна шишето с бира онази вечер, докато двамата с Декс разговаряхте?

— Кога? — питам и се изпълвам с паника.

— Когато двамата разговаряхте и аз се появих до вас… в края на вечерта?

— А, да. Какво за тогава? — опитвам се физиономията ми да е съвсем безизразна.

— Какво ставаше тогава? Защо Декс беше толкова разстроен?

— Разстроен ли е бил? Не си спомням — поглеждам към тавана и сбърчвам чело. — Не забелязах да е разстроен. Защо питаш?

Когато си в капан, да отговаряш на въпрос с въпрос винаги е солидна тактика.

— Без причина. Просто ми се видя странно.

— Странно?

— Знам ли. Налудничаво е…

— Кое?

— Налудничаво е, но… вие, двамата, изглеждахте като двойка.

Изсмивам се нервно.

— Това е налудничаво!

— Знам. Но, докато ви наблюдавах да разговаряте, си помислих, че ти стоиш по-добре до Декс. Нали разбираш, по-добре, отколкото той до Дарси.

— О, я стига. — Отново се изсмивам нервно. — Те изглеждат чудесно заедно.

— Дума да няма. Да. Външно всичко им е наред. Но има нещо, в което не си пасват. — Тя поднася чашата до устните си и ме наблюдава над ръба й.

Гледай си дневната работа, Хилари.

Казвам й, че не е с всичкия си, макар да ми харесва това, което току-що ми каза. Искам да я питам защо мисли така. Защото и двамата сме учили в юридическия ли? Защото имаме някои общи черти — повече дълбочина или достойнство от Дарси ли? Но не казвам нищо повече, понеже винаги е по-разумно да говориш възможно по-малко, когато си виновен.

 

 

Лес нахълтва в кантората ми следобед, за да ме пита нещо друго за същия клиент. С годините бях установила, че това е неговият непохватен начин за извинение. Той влиза в кантората ми само след някоя експлозия, като онази сутрин.

Завъртам се на стола си и му предавам последните новини.

— Проверих всички случаи в Ню Йорк. Както и федералните случаи.

— Добре. Но имай предвид, че нашият образец на факти е уникален. Не съм сигурен дали съдът ще го е грижа за прецедента.

— Наясно съм с това. Но доколкото знам, генералната ни съдебна практика, на която се позоваваме в Секция 1 от нашето писмено изложение, е все още добър закон. Така че това е добра първа стъпка.

На пък!

— Тогава провери прецедентното право в други юрисдикции — казва той. — Имаме нужда да предвидим всички техни аргументи.

— Добре.

Той се обръща да си върви и казва през рамо:

— Хубави рози.

Слисвам се. Лес и аз никога не си разменяме празни приказки и той никога не е коментирал нещо извън работата ми, нито дори въпроси от рода на „Как прекара почивните дни?“ в понеделник сутрин или „Много ли ти беше студено?“, когато се засечем в асансьора в някой снежен ден.

Може би две дузини рози ме правят по-интересна. Аз съм по-интересна, мисля си. Този букет ме постави в ново измерение.

 

 

Изключвам компютъра си и се каня да си вървя, с планове да се видя с Декстър. Двамата още не сме разговаряли, само си разменихме няколко помирителни съобщения, включително едно от мен, в което му благодаря за красивите цветя.

На вратата ми се появява Хилари, която също си тръгва.

— И ти ли си тръгваш?

— Да — отговарям, съжалявайки, че не се измъкнах преди нея. Тя често ме пита дали искам да пийнем нещо след работа, дори в понеделник, което виртуално всеки друг счита за единствената вечер от седмицата, която не се прекарва навън. Тя не си пада много по заведенията като Дарси, просто не е от типа жени, които си стоят вкъщи и бездействат.

И наистина, пита ме дали искам да обърнем по една „Маргарита“ в „Текилавил“ — нашето любимо местенце до канторите ни, независимо от — а може би тъкмо поради — престоялия чипс и туристическата тълпа. Винаги е добре дошло бягство от предвидимата нюйоркска сцена.

Отговарям: не, не мога.

Естествено, тя иска да узнае причината. Всяка причина, която измисля, тя може и ще отхвърли: Уморена съм (О, хайде, само по едно питие?), трябва да ходя на фитнес (Отложи го), гледам да намалявам алкохола (Празен, невярващ поглед). Затова й казвам, че имам среща.

Лицето й светва.

— Значи цветята на Марки Марк извършиха вълшебство, а?

— Позна — казвам и като прибавка поглеждам часовника си.

— Къде ще ходите? Или няма да излизате?

Казвам й, че ще излизаме.

— Къде?

— В „Нобу“ — уточнявам, защото там се храних наскоро.

— В „Нобу“ в понеделник вечер, а? Той наистина си пада по теб.

Съжалявам, че назовах това заведение, трябваше да кажа някой безименен италиански ресторант до нас.

— Ако срещата ви приключи преди два, обади ми се да ми разкажеш. Разбира се.

Прибирам се, забравяйки напълно за Маркъс и Хилари.

 

 

— Благодаря ти, че прие да се видим — казва Декс, когато отварям вратата. Той е облечен с тъмен костюм и бяла риза. Без вратовръзка е, вероятно я е напъхал в коженото си куфарче, което слага на пода точно до вътрешната страна на вратата. Очите му са уморени. — Не вярвах, че ще се съгласиш.

Никога не ми е минавало и през ум да не искам да го виждам. Казвам му го, съзнавайки, че може да подроня авторитета си. Не ми дреме. Това е истината.

И двамата започваме да се извиняваме, като пристъпваме колебливо, стеснително един към друг. Той взема ръката ми в своята и я стиска. Допирът му е едновременно утешаващ и наелектризиращ.

— Съжалявам за всичко — изрича той бавно.

Питам се дали знае, че трябва да съжалява и за плажа, ако това влиза във „всичко“. Преповтарях десетки пъти тази сцена, предимно в червеникавокафяво, както Дон Хенли във видеото „Летни момчета“. Примигвам, изхвърляйки образите от съзнанието си. Искам да компенсирам. Да продължа напред.

— И аз съжалявам — казвам. Хващам другата му ръка, но между нас все още има голямо разстояние. Достатъчно да побере още един, дори двама души.

— Ти няма защо да съжаляваш.

— Напротив. Нямах право да ти се сърдя. Беше толкова неуместно… Ние не биваше да обсъждаме нищо преди Четвърти юли. Такова беше споразумението…

— Не е честно спрямо теб. Това е шибано споразумение.

— Не възразявам срещу начина, по който са нещата. — Това не е съвсем вярно, но аз се опасявам да не го изгубя, ако искам повече. Разбира се, ужасява ме и мисълта да бъда истински с него.

— Трябва да ти кажа за онзи следобед с Дарси.

Знам, че има предвид епизода под душа и не мога да понеса да го чуя. Едно е червеникавокафявият плаж, съвсем друго — цветната порносцена в близък план. Не желая нито една подробност от неговата перспектива.

— Моля те, недей. Наистина, не е нужно да ми обясняваш.

— Стана тъй… Аз искам да знаеш, че тя започна всичко… Истината е… че аз го избягвах от дълго време и просто не можах да се измъкна. — Лицето му се изкривява, добива маска на виновност и неудобство.

— Не е нужно да ми обясняваш — повтарям аз по-твърдо. — Тя ти е годеница.

Той кима, изглежда облекчен.

— Помниш ли, когато двамата бяхте на плажа? — попитах тихо, изненадана от себе си, че повдигам тази тема.

— Да — отвърна той уверено и сведе поглед. — Когато се върнах до кърпите, разбрах. Разбрах, че си разстроена.

— Как разбра?

— Ами, чу ме, като те повиках, но не ми обърна внимание. Беше толкова хладна, чак смразяваща. Стана ми неприятно.

— Съжалявам. Но ти изглеждаше толкова щастлив с нея. И аз се почувствах толкова… толкова… — мъчех се да намеря правилната дума — отритната, употребена.

— Не си отритната, Рейчъл. Ти си всичко, за което мисля. Снощи не можах да мигна. Днес и работата не ми спореше. Ти си всичко, само не и отритната. — Той почти шепнеше, двамата стояхме в позата на бавен танц, ръцете му бяха обвили врата ми. — И трябва да знаеш, че изобщо не те използвам — добавя той в ухото ми. Чувствам как настръхвам цялата.

— Знам — казвам в рамото му. — Но е толкова странно. Да те наблюдавам с нея.

Целуваме се веднъж. Мека целувка със затворени устни, които едва се докосват. Няма никакъв намек за похот или секс, или страст. Това е другата страна на една любовна връзка, тази страна, която най-много харесвам.

Придвижваме се към леглото ми. Той присяда в края, аз — до него с кръстосани крака.

— Просто искам да знаеш — подхваща той и ме гледа право в очите, — че никога не бих правил това, ако не изпитвах дълбока обич към теб.

— Знам.

— И аз… нали разбираш… се отнасям към цялата тази работа съвсем сериозно.

— Нека не говорим за това до Четвърти юли — изричам бързо. — Нали така се споразумяхме.

— Сигурна ли си? Защото можем да говорим за това и сега.

— Сигурна съм. Напълно.

И наистина съм сигурна. Страхувам се да не ме подведе с каквото и да е за бъдещето ни. Не мога да понеса мисълта да го загубя, но трябва да помисля и за това какво би било да загубя Дарси. Да направя нещо толкова огромно, всеобхватно, нередно и безвъзвратно на най-добрата си приятелка!

Той ми казва, че чак се плаши от това колко много означавам за него и дали предполагам от какво огромно значение съм за него?

Кимам. Знам.

Той отново ме целува, този път по-силно. После преживявам първия си наистина невероятен секс за сдобряване.

 

 

На другата сутрин Хилари ме навестява на път за офиса си. Пита ме как е минала срещата ми. Казах й: страхотно. Тя се строполява тежко на един от столовете ми за клиенти и поставя върху бюрото ми вода „Поланд спринг“ и сусамова кифличка. Обляга се назад и затръшва вратата ми с лакът. Лицето й е напълно сериозно.

Оказва се, че Маркъс наистина избрал безименен италиански ресторант близо до дома му. Същият безименен италиански ресторант, в който фантазията на Хилари я завела снощи. В един многомилионен град Маркъс и Хилари се озовали през две маси един от друг, с еднакви поръчки от равиоли, в една случайна понеделнична вечер. Добре дошли в Манхатън, острова, който е по-малък, отколкото сте смятали!

— Единственото, за което всъщност не ме излъга — подхваща Хилари, размахвайки пръст пред лицето ми, — е, че Маркъс наистина имаше среща. Само че не с твоя лъжлив задник — макар че момичето много приличаше на теб в устата и брадичката.

— Луда ли си?

— Не, не съм луда.

— Тогава какво?

— Ами първо, бях шокирана. Нямах представа, че си способна на такава измама. — Тя изглежда впечатлена от това разкритие. — Но съм също и обидена, задето чувстваш, че не можеш да ми се довериш. На мен ми харесва да считам себе си за най-добрата ти приятелка — не да съм някоя статистка или обикновена съученичка от гимназията, — а настоящата ти най-добра приятелка. Което ме довежда до следващата точка… — допълва тя многозначително и ме чака да запълня мълчанието.

Поглеждам телбода си, после клавиатурата и отново телбода си.

Много пъти си бях представяла как бивам залавяна на местопрестъплението, но всеки път — от Дарси. Защото в края на краищата, ако оставиш ума ти да се рее, тогава се стреми към най-лошия сценарий, а не към някое междинно ниво на съдбата. То е все едно да се безпокоиш за гаджето си, че ще пострада при шофиране в пияно състояние — не си помисляш, че се е ударил в пощенската кутия и си е разцепил устата. Представяш си го обграден от лилии в отворен ковчег.

Така че съм си представяла картини как Дарси ни хваща. Не точно хванати голи в леглото — това е прекалено изсмукано от пръстите, особено в сграда с портиер, а нещо по-умерено. Дарси се отбива неочаквано и Хосе я пуска, без да ме уведоми първо по домофона (бележка наум: да не забравя да го предупредя никога да не го прави). Отварям вратата, предполагайки, че е момчето с доставка от китайския ресторант, който носи супа „уонтон“ в картонени купи и яйчени ролца за Декс и мен, тъй като е разбираемо, че сме изгладнели от нашите лудории (бележка наум номер две: винаги да поглеждам през шпионката, преди да отворя). И ето я, тя стои там, големите й очи поемат всичко. Безмълвна е от ужас. Тя побягва от сцената. Декс хуква след нея в коридора по евтини боксерки и крещи името й, както Марлон Брандо в „Трамвай Желание“.

Следваща сцена: Дарси насред кашони, опакова компактдисковете си, а до нея винаги подкрепящата я Клеър час по час й подава книжни кърпички. Декс поне ще получи всички албуми на Спрингстийн, дори „Поздрави от парк «Асбъри»“, които някой беше подарил на Дарси. Повечето от книгите също ще останат, тъй като Дарси беше донесла малко четива по време на съжителството им. Само няколко списания за лъскавата масичка за кафе.

Веднъж четох — по ирония на съдбата в едно от списанията на Дарси — че когато човек има любовна връзка и си представя, че го хващат, трябва да извиква в съзнанието си и суровите последици. Тези картини трябва да те върнат в реалността, да те накарат да мислиш трезво, да осъзнаеш какво би изгубил. Разбира се, статията имаше предвид връзка на основата на похот и не беше насочена към свободно лице в триъгълника, а по-скоро към обвързано. Статията предполагаше също, че третата страна не е шаферката в предстоящата сватба на другите двама души. Съвсем ясно нашите обстоятелства не се вписваха в калъпа на типичното прелюбодеяние.

Във всеки случай не знам как точно ще се чувствам, когато Дарси ни свари и приятелството ми с нея приключи. Това не мога да си го представя, факт е, че Дарси сто процента няма никакви улики и тя и Декс са все още сгодени. И вероятно така ще бъде; те ще се оженят и тя никога няма да научи истината за нашата връзка.

Хилари е друго нещо.

— Е? — пита тя.

— Какво „е“?

— С кого всъщност си се видяла снощи? Кой всъщност ти ги изпрати. — Тя посочва розите.

— Друг човек.

— Много ясно.

Преглъщам.

— Добре, виж какво, аз не съм вчерашна. В „Токхаус“ вие с Декс се разправяхте и двамата се успокоихте, когато се появих аз. После на другия ден ти си тръгна от Хамптънс по-рано, в лошо настроение и с фалшивото твърдение, че имаш неотложна работа — аз знам графика ти, Рейч, и ти нямаше нищо довчера. После пристигат тия цветя. — Тя посочва все още разцъфналите ми рози. — Твърдиш, че са от Маркъс, когото на практика игнорира през уикенда. Което е странно, макар че реши да се правиш на унила. После ми казваш, че имаш среща с Маркъс, а аз го виждам без теб… с друга жена! — Тя приключва с каталога с доказателства и се усмихва тържествуващо.

— Готина ли беше?

— Жената ли?

— Да, гаджето на Маркъс.

— Да, беше доста привлекателна. Като че ли ти пука.

Права е — не ми пука.

— Хайде сега, престани да се запъваш и мини на въпроса ми.

— Какъв е въпросът?

— Рейчъл!

— Нещата изглеждат доста зле.

— Рейчъл, на кого мислиш, че ще кажа? Аз съм твоя приятелка. А не на Дарси. Божичко, та аз дори не я харесвам особено…

Вземам тиксото, издърпвам пет сантиметра лента и я задържам между палеца и показалеца. По някаква причина тази изповед е по-тежка от изповедта пред Итън. Може би защото е лице в лице. Може би защото нейното минало не е толкова рисковано като това на Итън.

— Добре — опитва отново Хилари. — Нека аз да изричам думите вместо теб, а ти само ще кимаш — говори като майка на дете.

Аз нервно си играя с тиксото, увивам лентата около палеца си. Тя е на път да изплюе всичко, а аз имам два избора — да призная или да отрека. Признанието би било огромно облекчение. Отричането ще трябва да бъде съпътствано с подходящ израз на възмущение и поток от: „Как можа да си го помислиш? Да не си луда?“ и от този род. Не съм в настроение за такава шарада.

— Декс мами Дарси — казва тя. — С теб.

Заби барабан.

Вирвам брадичка и отвръщам на погледа й. После кимам възможно най-незабележимо, главата ми почти не помръдва.

— Знаех си!

Решавам да й кажа, че не ми се говори за това, но истината е, че ми се говори. Искам тя да ми каже, че не съм ужасен човек. Искам да ми повтори по-раншното си твърдение, че аз съм по-подходяща за него, отколкото Дарси. Но преди всичко просто искам да говоря за Декс.

— Кога започна?

— Вечерта на празненството за рождения ми ден.

Тя поглежда за секунда към тавана и кимва, сякаш сега всичко е добило смисъл.

— Добре, започни от самото начало. Не пропускай нищо. — Тя се настанява на стола и отчупва залък от кифлата си.

— Първия път, когато спах с него, беше случайно.

— Първия път? Значи спиш с него? Много пъти?

Поглеждам я.

— Извинявай, давай нататък. Направо не мога да повярвам!

— Добре. Да, в нощта на рождения ми ден ние останахме последни… продължихме да пием другаде… едното нещо доведе до другото и ние преспахме в апартамента ми. Беше случайно, искам да кажа, че бяхме пияни. Поне аз бях.

— О, спомням си. Ти беше малко не на себе си онази вечер.

— Да, бях. Но колкото и да е странно, Декс твърди, че не е бил пиян. — Тази подробност не само измества отговорността в негова посока, но и прави генезиса на цялата работа по-значим.

— Значи, какво? Той се е възползвал от теб?

— Не! Не това имах предвид… Аз знаех какво правя.

— Добре. — Тя ми прави знак да продължа.

Разказвам й за събуждането на другата сутрин. За обезумелите съобщения на Дарси и как Декстър използва Маркъс за алибито си.

— И това е — заключавам.

— Как така „това е“? Явно, че не е. — Тя поглежда розите ми.

— Имам предвид, че това беше за известно време. И двамата се разкаяхме и…

— Как тъй се разкаяхте?

— Разкаяхме се, Хилари! Беше очевидно! — Мислено си спомням онзи първи ден и пълната ми липса на разкаяние. — И това беше. За мен всичко свърши.

— Но не и за него, нали?

Подбирам думите си внимателно и й разправям за обаждането му в понеделник и какво ми е казал. А после — за всичко, което се случи в Хамптънс. И за първата ни трезва целувка. Целувката на обрата. За първата ни истинска любовна нощ заедно.

Тя отхапва още един голям залък от кифлата си.

— Това… какво е? Чисто физическо привличане? Или ти наистина го харесваш?

— Наистина го харесвам.

Тя преглъща казаното.

— А той ще развали ли годежа?

— Не сме говорили за това.

— Как така не сте говорили? Я почакай… За това ли се разправяхте в „Токхаус“?

Обясних й, че не е било точно разправяне, а че бях разстроена, че е правил секс с Дарси. Затова бяха и розите.

— Ясно. Значи, ако той съжалява, че е спал с годеницата си, това звучи, че той е тръгнал в посока да разваля годежа, така ли?

— Не знам. Изобщо не сме обсъждали това.

Тя изглежда объркана.

— Кога ще го обсъдите?

— Решихме да говорим за това около Четвърти юли.

— Защо тогава?

— Произволна дата. Не знам защо.

Тя отпива глътка вода.

— Добре, ти наистина смяташ, че той ще я изостави, нали?

— Не знам. Дори не знам дали го искам.

Тя ми хвърля озадачен поглед.

— Хилари, ти забравяш един важен момент в цялата история. Дарси е моя дългогодишна приятелка за цял живот. А аз пък съм нейна шаферка.

Хилари извъртява очи нагоре.

— Подробности.

— Ти просто не я харесваш.

— Тя наистина не е любимата ми личност в света, но не Дарси е същността.

— По моему тя е първостепенна същност. Тя ми е приятелка. Освен това, дори да не беше, дори да беше случайна жена, не мислиш ли, че ще трябва да застана лице в лице с аспектите на лошата карма в тази ситуация?

Чудно ми е защо възразявам срещу себе си. Тя изправя гръб на стола си и заговаря бавно:

— Светът не е чак толкова черно-бял, Рейчъл. Морални безусловности няма. Ако ти спеше с Декс заради чистата тръпка, тогава може би щях да се безпокоя за кармата ти. Но ти имаш чувства към него. А това не те прави лош човек.

Старая се да запаметя думите й. Морални безусловности няма. Добре звучи.

— Ако се разменяха местата — продължава тя, — Дарси щеше да постъпи по същия начин, без да се колебае.

— Мислиш ли? — питам я, разсъждавайки над това.

— А ти не ли?

— Може би си права. — В края на краищата Дарси натрупа цял куп вземания. Аз давам, тя взема. Винаги е ставало така. Досега.

Хилари се усмихва и кима.

— Аз те съветвам да не се отказваш.

Малко или повече Итън каза същото. Това прави два гласа за мен, нула за Дарси.

— Ще продължа да го виждам, докато мога. Ще видим какво ще стане — заключавам, съзнавайки, че просто „ще видим какво ще стане“ е моята версия, на „да не се отказваш“.