Емили Гифин
Нещо назаем (10)

Глава 9

Три дни избягвам Дарси — нещо много трудно. Ние никога не оставяме да мине толкова време, без да се чуем. Когато най-сетне тя ми се обажда, аз обвинявам служебните си задачи за „изчезването“ ми, казвам, че съм невероятно затрупана с работа — което е вярно — въпреки че намирах достатъчно време да мечтая за Декс, да се обаждам по телефона на Декс, да пращам имейли на Декс. Тя ме пита дали съм свободна за закуска-обяд в неделя. Казвам й „да“, смятайки, че мога и да се отърва от тази среща лице в лице. Уговаряме се да се видим в закусвалнята „И Джей“ близо до жилището ми.

В неделя сутринта пристигам първа в „И Джей“ и забелязвам с облекчение, че заведението е пълно с деца. Радостната им глъч ме разсейва и намалява нервността ми. Но все още съм изпълнена с тревога при мисълта да прекарам известно време с Дарси. Бях готова да се справя с вината си, като избягвам всякаква мисъл за нея, почти да се правя, че Декс е свободен и ние сме отново в Юридическия факултет, преди да ме осени великата идея да го запозная с Дарси. Но днес тази тактика няма да мине. И се опасявам, че прекарването на известно време с нея ще ме принуди да сложа край на нещата с Декс, а не мен никак не ми се иска.

След малко Дарси се задава с грамадната си черна чанта „Кейт Спейд“, онази, която използва за покупки, предимно за сватбата. И наистина, виждам познатата жълта папка да се подава от чантата, натъпкана със страници, откъснати от сватбени списания. Стомахът ми се свива. Току-що се бях подготвила да се видя с Дарси, но не и да се подсещам за сватбата.

Тя ме целува по европейски — по двете бузи, аз се усмихвам, опитвам се да се държа естествено. Тя подхваща разказ за снощната първа среща на Клеър с мъж, когото дотогава не била виждала — хирург на име Скип. Срещата не минала добре, Скип не бил достатъчно висок и пропуснал да я пита дали иска десерт, като с това изключил от строя радара й за дребнавост. Аз си помислям, че е по-вероятно единственият радар, който е гръмнал, да е бил радарът на „скучния сноб“ Скип. Може би мъжът просто е искал да се прибере и да се „спаси“ от нея. Не изричам обаче гласно предположението си, тъй като на Дарси не й харесва, когато критикувам Клеър, освен ако тя не започне първа.

— Клеър просто прекалено подбира — говори Дарси, докато ни водят към сепарето ни. — Като че ли търси нещо, който да не й хареса, нали разбираш.

— Не е лошо да подбираш — казвам. — Но тя има доста изопачени критерии.

— Защо мислиш така?

— Може би е малко повърхностна.

Дарси ме гледа с празен поглед.

— Искам да кажа, че твърде много я привличат парите, външният вид и социалните връзки на въпросния мъж. Просто намалява изискванията си и… шансовете си да си намери някого.

— Не мисля, че е чак толкова придирчива — възразява Дарси. — Тя щеше да излезе с Маркъс, който няма никакви връзки, идва от някакъв забутан град в Уайоминг. А и косата му почва да оредява.

— Монтана — уточнявам аз и вътрешно се учудвам колко лекомислено звучи Дарси. Предполагам, че тя е такава от пристигането си в Манхатън, а може би и през целия си живот, но понякога, когато не познаваш добре някого, не виждаш какъв всъщност е той. Затова аз честно си помислям, че съм успяла да пренебрегна тази съществена страна от нейната индивидуалност, вероятно поради факта, че не съм искала да виждам най-близката си приятелка в тази светлина. Но след разговора си с Итън нейните нахакани и повърхностни наклонности като че ли са се увеличили и не е възможно да не ги подминеш.

— Монтана, Уайоминг, както и да е — казва тя и размахва ръка, сякаш тя самата не идва от Средния запад. Безпокои ме начинът, по който Дарси подценява корените ни, дори понякога обижда Индиана, като нарича щата изостанал и грозен.

— Освен това аз харесвам косата му — допълвам.

Тя се усмихва самодоволно.

— Ясно. Ти го защитаваш. Интересно.

Подминавам забележката й.

— Чувала ли си се с него скоро?

— Няколко пъти. Общуваме предимно с имейли.

— А по телефона?

— Също няколко пъти.

— А виждала ли си го?

— Още не.

— По дяволите, Рейчъл. Не изпускай момента. — Тя изважда дъвката си и я загъва в салфетка. — Имам предвид да не се колебаеш. Едва ли ще случиш на нещо по-добро.

Започвам да чета менюто и чувствам как вътре в мен се надига вълна от гняв и възмущение. Не че мисля, че Маркъс е неподходящ, но защо пък едва ли ще случа на нещо по-добро? Какво трябва да означава това? През цялото ни приятелство безмълвно се подразбираше, че Дарси е хубавата, късметлийката, очарователната. Но косвеното разбиране е едно. А да кажеш просто ей така — няма да случиш на нещо по-добро — е съвсем друго. От нахалството й направо ти спира дъхът, формулирам вероятни отговори, но после ги преглъщам. Дарси не съзнава колко е обидна забележката й; тя просто извира от присъщата й безразсъдност. Освен това аз наистина нямам право да й се сърдя.

Вдигам поглед от менюто и я поглеждам, обезпокоена, че тя ще е в състояние да види всичко това, изписано на лицето ми. Но тя нехае. Майка ми все казваше, че нося емоциите си върху ръкавите си, но Дарси не вижда нищо, освен ако не иска да вземе назаем тоалета ти.

Идва сервитьорът и взима поръчките ни, без да ги записва, нещо, което винаги ме впечатлява. Дарси си поръчва препечени филийки и капучино, аз — омлет по гръцки, но не със сирене фета, а с чедър, и пържени картофки. Нека тя да е стройната.

Дарси изважда оранжевата си папка и почва да разлиства страниците.

— Така. Имаме да вършим много повече, отколкото си мислех. Мама ми се обади снощи и ме заля с въпроси: „Направи ли това? Направи ли онова?“ и направо ме травматизира.

Успокоявам я, че имаме много време. Ще ми се да имахме повече.

— Вярно, остават три месеца, Рейч. Но денят ще дойде, преди да сме усетили.

Стомахът ми пак се свива при мисълта още колко пъти ще се видя с Декс през тези три месеца. В кой момент ще престанем. Трябва да е по-скоро, отколкото по-късно. Трябва да стане сега.

Наблюдавам Дарси, която продължава да прелиства страниците, като отмята бележки в полетата, докато келнерът не ни донася поръчката. Проверявам вътрешността на омлета си — наистина е със сирене чедър. Правилно го е запомнил човекът. Започвам да се храня, а Дарси дърдори за тиарата си.

Аз кимам и почти не я слушам, все още се чувствам засегната от грубите й думи.

— Слушаш ли ме? — пита тя най-сетне.

— Да.

— Добре, какво казах току-що?

— Че нямаш представа къде ще намериш тиара.

Тя отхапва залък от препечената филия и продължава да изразява съмнение.

— Добре. Наистина си ме слушала.

— Казах ти — и посолявам пържените си картофки.

— Знаеш ли къде мога да намеря такава?

— Ами нали видяхме една във „Вера Уанг“, в една стъклена витринка на първия етаж? Освен това съм напълно сигурна, че ги има и в „Бергдорф“.

Мислите ми се връщат към първите дни от годежа на Дарси, когато сърцето ми по някакъв начин бе въвлечено. Макар да завиждах на живота й, който се подреждаше толкова добре, аз искрено се радвах за нея и бях прилежна шаферка. Спомням си колко дълго търсихме сватбена рокля. Сигурно бяхме видели всички такива рокли в Ню Йорк. Отидохме в „Клайнфелд“ в Бруклин. Прегледахме универсалните магазини и малките бутици във Вилидж. Не пропуснахме нито един от големите дизайнери на Медисън авеню — „Вера Уанг“, „Каролина Херера“, „Юми Кацура“, „Амсейл“.

Но Дарси така и не се изпълни с чувството, което се очакваше, онова чувство, от което преливаш от емоции и започваш да хлипаш в пробната. Най-накрая нацелих проблема. Беше същият проблем, който имаше Дарси при избора на бикини. Тя изглеждаше зашеметяващо във всичко. Изпънатите по тялото й рокли показваха стройните й бедра и височината й. Дългите бални рокли тип „принцес“ подчертаваха тънката й талия. Колкото повече рокли пробваше, толкова повече се обърквахме. Затова най-сетне, в края на една дълга и изморителна събота, когато отидохме на последната ни среща в „Уеъркстат“ в Сохо, аз реших, че тук ще сложим край на обиколките ни. Едно момиче със свежо лице, което още не беше измъчено от живота, попита Дарси как си се представя в специалния й ден. Дарси сви безпомощно рамене и ме погледна за отговор.

— Сватбата й ще бъде градска — подхванах аз.

— Просто обичам манхатънските сватби.

— Добре. И казвате, че ще е през септември. Значи имаме предвид топло време… И ми се струва, че Дарси предпочита семпли рокли без прекалено ненужни украси.

— Но и да не е пък много скучна — отбелязва Дарси.

— Точно така. Да не е прекалено обикновена — добавям. Не дай боже!

Момичето притиска пръст в слепоочието си, изчезва от поглед и се връща с четири на практика неотличими една от друга рокли, с линия във формата на А. И точно тогава аз решавам, че една от тези рокли ще бъде нашият избор. Когато Дарси пробва втората рокля — от копринен сатен в мек бял цвят, с ниска талия и мъниста по корсажа, аз ахвам:

— О, Дарси! Тази ти стои прелестно (Което е самата истина, естествено.) Тази ще бъде!

— Така ли мислиш? — Гласът й потреперва. — Сигурна ли си?

— Напълно. Трябва да вземеш тази.

След минути поръчваме роклята, говорим за някои допълнения. Дарси и аз сме отколешни приятелки, но си мисля, че за първи път осъзнавам какво влияние имам над нея. Избирам сватбената й рокля — най-важната дреха, която тя някога ще облече.

— Нали нямаш нищо против да дойдеш с мен за някои покупки? — пита ме тя сега. — Единственото, което ме интересува за момента, са обувки. Трябват ми обувки. Смятам да погледнем в „Стюарт Уайцман“, а после да прескочим до „Барнис“. Можеш да дойдеш с мен, нали?

Забивам вилица в омлета си през кетчупа.

— Разбира се… Но трябва и да отида на работа — излъгвам.

— Ти все трябва да работиш! Не знам кой влошава нещата — ти или Декс. Напоследък той работи над някакъв голям проект. Изобщо не се свърта вкъщи.

Продължавам да гледам надолу и търся в чинията си най-хубавото от останалите картофчета.

— Така ли? — изричам, като си мисля за последните нощи, когато Декс и аз оставахме да работим до късно и да си говорим по телефона. — Кофти работа.

— Кажи ми какво мислиш за това. Него изобщо го няма, за да ми помага за тази сватба. Наистина започва да ми писва.

След обяда и още много разговори за сватбата, ние тръгваме към Медисън, откъдето завиваме наляво за „Стюарт Уайцман“. Влизаме в магазина и Дарси изпада във възторг от десетина чифта сандали, казва, че моделът на обувките напълно приляга на тесните й ходила с малки пети. Накрая отиваме до сатенените сватбени обувки в дъното на магазина. Тя оглежда внимателно всеки чифт и избира да пробва четири. Наблюдавам я как се издига на пети, докато крачи из магазина и накрая се спира върху чифта с най-високи токчета. Беше ми на езика да я попитам дали е сигурна, че именно тези ще са й най-удобни, но се въздържам. Колкото по-скоро направи избора си, толкова по-бързо ще бъда освободена за деня.

Дарси обаче не е приключила с мен.

— Така и така сме тук, искаш ли да отидем до „Елизабет Арден“ за червила? — пита тя, докато плаща обувките.

Съгласявам се с неохота. Тръгваме по Пето авеню, аз толерирам вайкането й за водоустойчива спирала и че трябва да й напомня да купи такава за сватбения ден, защото нямало начин да издържи церемонията, без да заплаче.

— Разбира се, ще ти напомня.

Налагам си да гледам на тези задачи с обективно око, да бъда безпристрастна като сватбен координатор, който почти не познава булката, а още по-малко нейната най-стара, но най-нелоялна приятелка. Така че, ако се старая да бъда в помощ на Дарси, това може да намали вината ми. Представям си как Дарси разкрива злодеянията ми и аз й казвам: „Да, всичко това е вярно. Но може ли да ти напомня, че нито веднъж не изоставих задълженията си на шаферка!“.

— Мога ли да ви помогна, дами? — пита жената зад щанда на „Елизабет Арден“.

— Да. Търсим розово червило. Хем да е ярко, хем да е меко розово като на невинна булка — казва Дарси.

— Вие сте булката, така ли?

— Да, аз съм. — Дарси й хвърля една от изкуствените си PR-усмивки.

Лицето на жената грейва в отговор и тя прави решителните си препоръки, като бързо изважда пет червила и ги поставя върху щанда пред нас.

— Заповядайте. Най-подходящите.

Дарси й пояснява, че за мен ще е нужен допълнителен оттенък, защото съм шаферката.

— Колко хубаво! Сестри ли сте? — усмихва се жената. Едрите й квадратни зъби напомнят на дъвки „Чиклетс“.

— Не — отговарям.

— Но тя ми е като сестра — допълва Дарси простичко и искрено.

Става ми неловко. Представям си се в „Рики Лейк“^[1] — заглавието на шоуто ще е „Моята най-добра приятелка се опита да ми открадне младоженеца“. Публиката дюдюка и ме освирква, докато аз мълвя извинения и оправдания. Обяснявам, че не съм искала да навредя на никого, просто не съм могла да се въздържа. Много съм се чудила как намираха хора, които са извършили такива деяния на презряна нелоялност (няма значение как те са накарали тия хора да се появят по националната телевизия). Сега вече спадам към категорията на безсрамния живот, карайки Бранди с „а“ да се поизпоти в тази надпревара.

Това трябва да спре. Още сега. В тази секунда. Все още не съм спала с Декс съзнателно, на трезва глава. Но нали пак се целувахме. Да, но беше само целувка. Повратната точка ще бъде изборът на булчинско червило. Още сега. Едно, две, три, давай!

После се сещам за меката коса и устните с дъх на канела на Декстър, за думите му: „харесвам буквално всичко в теб“. Все още не мога да повярвам, че Декс изпитва такива чувства към мен. И фактът, че и аз изпитвам същото към него не е за пренебрегване. Може би така трябва да бъде. В главата ми се вихрят думи като „съдба“ и „сродни души“, думи, на които се присмивах през двайсетте си години. Забелязвам иронията — дали се предполага, че човек става по-циничен с напредването на възрастта?

— Това харесва ли ти? — Дарси се обръща към мен с издадени напред устни.

— Хубаво е.

— Не е ли прекалено ярко?

— Според мен не е. Не, хубаво е.

— Мисля, че ще бъде много ярко. Не забравяй, че ще съм в бяло. Това ще окаже значение. Помниш ли сватбения грим на Ким Фризби? Не приличаше ли на същинска проститутка? Искам да изглеждам страхотна, но и сладка. Нали разбираш, като девственица. И въпреки това — страхотна.

Изведнъж и неочаквано се улавям, че съм на ръба да се разплача — просто няма да издържа нито секунда повече разговора за сватбата.

— Дарс, наистина ми е време да се връщам на работа. Искрено съжалявам.

Тя се нацупва.

— О, стига, само още мъничко. Не мога да се справя без теб! — после казва на продавачката: — Нищо лично.

Момичето се усмихва, сякаш й влиза напълно в положението, затова не се обижда. Тя разпознава истината в думите на Дарси и вероятно се пита що за шаферка е тази, която ще изостави младоженката в такъв важен момент.

Поемам си дълбоко дъх и й казвам, че мога да остана още няколко минути. Тя пробва още няколко червила, като изтрива с лосион за сваляне на грим всеки нюанс на розовото.

— А това?

— И то е хубаво — усмихвам се искрено.

— Е, да, но „хубаво“ не е достатъчно! — изстрелва тя. — Трябва да е съвършено. Трябва да изглеждам съвършено!

Докато оглеждам нацупените й, оцветени в ягодово, почти като ужилени от пчела устни и най-малката ми следа от угризение се стопява. Чувствам единствено солидно, пълно възмущение.

Защо всичко трябва да бъде съвършено при теб? Защо всичко трябва да ти бъде поднесено в съвършена опаковка с панделка от „Марта Стюарт“? Какво направи, че да заслужиш Декс? Аз го познавам преди теб. Аз го запознах с теб. Аз трябваше да го имам. Защо пак аз го нямам? О, добре, защото си мислех, че не съм достатъчно добра за него. Е, бъркала съм. Очевидно не съм дооценила положението. Може да стане… особено когато човек има за приятелка такава като теб, приятелка, която предполага, че има правото да бъде най-добрата във всяко отношение, приятелка, която е толкова непреклонна в стремежа да те засенчи, че ти да започнеш дори да се подценяваш, да свалиш мерника си. Ти сбърка, Дарси, че взе онова, което преди всичко беше мое.

Аз съм разстроена и отчаяно искам да се измъкна от нея. Поглеждам часовника си и въздишам, едва ли не вярвайки, че наистина трябва да вървя на работа и че Дарси постъпва егоистично, както обикновено, като се възползва от времето ми. Мисля, че работата ми е малко по-важна от твоето червило за събитие, до което остават месеци!

— Съжалявам, Дарс… не е моя вината, че трябва да работя.

— Добре.

— Не съм виновна — казвам отново. Не съм виновна.

Не съм виновна за чувствата си към Декс.

Както и той не е виновен за чувствата си към мен — а аз знам, че те са истински.

Преди да успея да се измъкна, Дарси звъни на Клеър по мобилния си телефон. Дали е опитвала „Боби Браун“, чувам Клеър да пита и после да твърди с авторитета на списание „Булка“, че те имат красива булчинска линия и че червилата им съдържат много влага, но нямат достатъчно гланц.

— Ще дойдеш ли да се видим сега? — умолява я Дарси по телефона. Чувството й да изисква няма граници.

Тя затваря телефона и ми казва, че съм свободна да си вървя, че Клеър ще дойде всеки момент. Тя ми помахва; аз съм „уволнена“.

— Довиждане — казвам й. — Ще се чуем по-късно, нали?

— Разбира се. Както и да е. Чао!

Когато се обръщам да си вървя, тя изстрелва последно предупреждение.

— Ако не си внимателна, ще се наложи да те понижа във второстепенна шаферка и да поставя Клеър на твоето почетно място.

Дотук бяхме с „просто като сестри“.

 

 

В мига, когато се изгубвам от погледа й, се обаждам по мобилния на Декс. Това е подъл ход, да се обаждам, докато Дарси прави сватбени покупки, но трябва да изпусна парата, на възмущението. Това заслужава, задето е толкова настоятелна, деспотична и егоцентрична.

— Къде си? — питам Декс, след като си разменяме поздрави.

— Вкъщи.

— О!

— А ти къде си? Мислех, че ще ходиш на пазар.

— Бях. Но казах, че трябва да се връщам на работа.

Забелязвам, че и двамата се въртим около директното споменаване на името на Дарси.

— А трябва ли да се връщаш на работа? — пита той колебливо.

— Всъщност, не.

— Добре. Аз също. Мога ли да те видя?

— Ще си бъда у дома след двайсет минути.

 

 

Декс ме изпреварва и го заварвам да си бъбри с Хосе за времето. Радвам се да го видя, облекчена, че съм далече от Дарси. Усмихвам се и го поздравявам, питайки се дали Хосе е разпознал Декс от предишните му гостувания с Дарси. Надявам се да не го е разпознал. Не само от родителите си искам одобрение. Искам го дори от портиера.

Двамата с Декс се качваме с асансьора и вървим по коридора към апартамента ми. Аз потръпвам от очакване, жадувам за милувките му. Сядаме на дивана. Той взема ръцете ми и започваме да се целуваме настоятелно, като при любовна връзка. Това е сериозна дума… плашеща дума. Тя извиква образи от неделното училище и Десетте Божи заповеди. Но това не е прелюбодеяние. Никой от нас не е женен. Все още. Избутвам всичко от главата си, докато целувам Декс. Няма да има повече вина, не и през следващия отрязък от време.

Изведнъж седенето на дивана ми се струва нелепо. Леглото ми предоставя по-големи удобства. Нищо повече няма да се случи само защото сме на леглото. Това е тийнейджърско възприятие. Аз съм зряла жена с житейски опит (макар и ограничен) и мога да се владея върху собственото си легло. Ставам и го повеждам към другата част на гарсониерата. Той ме последва, без да пуска ръката ми. Сядаме в долния край на леглото. Декс сваля мокасините си. Не носи чорапи. Размърдва палците на краката си нагоре-надолу, после потърква ходилата си едно в друго. Сводовете му са високи и изящни, глезените — тънки.

— Ела тук — казва той и ме притегля към себе си; двамата се придвижваме към възглавниците. Той е силен, кожата му е топла. Сега сме обърнати един към друг, телата ни се допират. Той пак ме целува и ние се прекатурваме в неговата посока. Изведнъж той престава да ме целува, прочиства гърлото си и казва:

— Толкова е странно… да бъда с теб в това положение. И в същото време изглежда толкова естествено. Може би защото сме приятели от много отдавна.

Казвам му, че разбирам какво има предвид. Връщам мислите си към Юридическия факултет. В ония дни ние не бяхме най-добри приятели, но бяхме достатъчно близки, за да узнаем много неща един за друг, неща, които излизат на повърхността, дори когато фокусът ти е върху съпричиняваща небрежност и начини да се анулира договор. Подреждам в главата си всичко, което съм научила за Декс през времето преди Дарси. Че е израснал в Уестчестър. Че е католик. Че е играл баскетбол в гимназията и е смятан за фигурант в „Джорджтаун“. Че има по-голяма сестра на име Теса, която учила в „Корнел“ и сега преподава английски в гимназия в Бъфало. Че родителите му се развели, когато той бил малък. Че баща му се е оженил повторно. Че майка му победила рак на гърдата.

После следва и онова, което научих от Дарси, подробности от личния му живот, за които напоследък се улавям, че си представям и размишлявам над тях. Като това, че Декс е кисел сутрин. Че всяка вечер преди лягане прави най-малко петдесет коремни преси и че никога не оставя неизмити съдове върху плота. Че бил съсипан, когато починал дядо му — тогава за първи път го видяла да плаче. Че е имал две сериозни връзки преди Дарси и че едната му приятелка се казва Сюзан Коен, която работела като анализатор в „Голдман Закс“, напуснала го и разбила сърцето му.

Когато събрах всичко това, вече знаех много. Но искам повече.

— Разкажи ми всичко за себе си — подканвам го, сякаш съм осемнайсетгодишна.

Декс погалва лицето ми, после прекарва въображаема линия по носа и устата ми и заковава пръста си върху брадичката ми.

— Първо ти. Ти си загадъчната.

Засмивам се.

— Едва ли — казвам и си мисля, че той обърква „срамежлива“ със „загадъчна“.

— Такава си. В юридическия ти беше затворена книга. Една такава кротка, не искаше да излизаш с никого… въпреки опитите на много момчета… Почти нищо не можах да измъкна от теб.

Засмивам се отново.

— Какво трябва да означава това? Казах ти много неща в юридическия.

— Какви например?

Избъбрям няколко автобиографични данни.

— Нямам предвид такива работи. Говоря за важни неща. Как възприемаш нещата.

— Мразех Зигман — отговарям плахо.

— Знам. Страхът ти беше унищожителен. А после се справи чудесно, когато най-накрая извика името ти.

— Нищо подобно — отговарям, спомняйки си как заеквах през цялата дълга, мъчителна поредица от въпроси.

— Напротив. Ти просто не мислеше, че се справяш. Не се виждаше как изглеждаш.

Извъртам очи и ги спирам върху едно мастилено петно на покривката за легло. Той продължава.

— Ти се виждаш като съвсем обикновена, незначителна. А в теб няма нищо обикновено, Рейчъл.

Не мога да го погледна отново. Лицето ми пламти.

— И знам, че се изчервяваш, когато си притеснена — усмихва се.

— Не е вярно! — покривам лицето си с едната си ръка и извъртам очи нагоре.

— Вярно е. Ти си прелестна. И все пак нямаш представа коя твоя част е най-прелестната.

Никой, дори майка ми, не ме е наричал „прелестна“.

— И си красива. Съвършено, изумително красива по най-свежия и естествен начин. Приличаш на едно от онези момичета от слонова кост. Нали помниш тия реклами?… Вероятно си прекалено млада. Ти си като модел на Джей Крю. Толкова естествена.

Моля го да престане. Въпреки че ми харесва това, което току-що ми каза.

— Вярно е.

Искам да му вярвам.

Той ме целува по врата, лявата му ръка продължава да лежи върху хълбока ми.

— Декс.

— Ммм?

— Кой е казал, че не съм искала да ходя на срещи в юридическия?

— Ама не си ходила, нали? Ти беше във факултета, за да учиш, а не да ходиш по срещи. Беше повече от ясно.

— Излизах с Нейт.

— Но не до самия край.

— Защото той не ме покани по-рано.

— Смелчага.

Извивам очи.

— Аз бях на път да те поканя, знаеш ли това?

Засмивам се.

— Вярно е. — В гласа му се долавя лека обида. Изглеждам го със съмнение.

— Помниш ли, когато учихме за гражданските правонарушения?

Представям си как палецът му избърсва сълза върху лицето ми. Значи това все пак е значело нещо.

— Знаеш за какво точно говоря, нали?

Чувствам лицето ми да гори, когато кимам.

— Мисля, че да.

— И когато поисках да те изпратя до вас, ти ми отказа. Направо ме застреля.

— Не съм!

— Беше толкова делова.

— Не е вярно. Просто тогава не мислех… — Гласът ми заглъхва.

— Да, а после ме запозна с Дарси. Тогава разбрах, че не проявяваш никакъв интерес към мен.

— Просто не мислех… Не знаех, че си гледал на мен по този начин.

— Обичах да прекарвам време с теб. И все още е така. — Той ме гледа право в очите, без да мига.

Казвам му, че мига по-малко от всеки друг, когото познавам. Той се усмихва, казва, че никога не е губил състезание по втренчено гледане. Предизвиквам го, разширявайки очи като него. Забелязвам, че има една тъмна точица в левия си ирис, като очна луничка.

След секунда мигвам. Той ми хвърля бърза, ликуваща усмивка и отново ме целува. Променя силата, натиска и значението на езика, идеалите на целувката, които толкова често биват изоставени в една дълга връзка. Да целувам Декс никога няма да ми втръсне. Той никога няма да престане да ме целува по този начин.

— Разкажи ми за Сюзан — казвам, когато най-накрая се отдръпваме един от друг. — И за гаджето ти от гимназията.

— Алис ли? — Той се разсмива и заглажда зад ухото ми кичур коса. — Какво да ти кажа за нея? Това е стара история.

Всеки знае, че не се обсъждат бившите, когато една връзка е в начален стадий. Дори да си умираш да узнаеш разни подробности от самото начало, това са неща, за които повдигаш въпроси много по-късно в играта. Не е нужно да си спазваща правилата жена като Клеър, за да стигнеш до тази обща представа. Да тръгнеш с някой нов човек е свежо начало и за двамата. Нищо добро няма да излезе, ако преразкажеш минала — а по дефиниция и провалена — връзка. Но в сравнение с факта, че той е сгоден, бившите приятели са безвредна тема. Не е нужно да градиш стратегия тук, в безопасната ми гарсониера. Тук правилата не важат. Това може би е единственото предимство на създалото се положение.

— Беше ли влюбен в тях? — По незнайна причина ми се иска да знам.

Той се претъркулва по гръб и се заглежда съсредоточено в тавана. Харесва ми, че се замисля над въпроса ми, точно както правеше по време на изпитите във факултета. Помня го как се заглеждаше в пространството през първите четирийсет и пет минути от изпита. Не написваше нито дума в синята си тетрадка, докато не премислеше целия отговор.

Той прочиства гърлото си.

— В Алис — не. Но в Сюзан бях.

Нищо чудно, че именно Сюзан безпокоеше толкова много Дарси. Тя искаше да е единствената, която той някога е обичал. Помня как в гимназията съсипваше Блейн с настойчивите си въпроси: „Не си обичал Касандра, нали? Нали?“, докато той не отговореше просто: „Не. Само теб съм обичал, Дарси“.

— Защо не си бил влюбен в Алис? — питам. Предпочитам да чуя за първата, която не е обичал.

— Не знам. Тя беше сладка. Изключително сладка. Но не знам защо не я обичах. Това е нещо, което всъщност не можеш да контролираш.

Декс е прав. Това няма нищо общо с вродената стойност на другия, със сбора от неговите добри качества. Нещо, което не можеш да се насилиш да почувстваш. Или да не почувстваш. Макар че през годините аз се справих добре в това отношение. Да вземем само Джоуи. Излизах с него две години и нито за миг не почувствах и частица от това, което чувствам сега.

— Разбира се, бяхме все още гимназисти — продължава Декс. — Колко сериозен можеш да си на тази възраст?

Кимам, мислейки си за милия Брандън. После питам Декс за Сюзан.

— Значи нея си обичал?

— Да. Но връзката ни нямаше да се развие в крайна сметка. Тя е еврейка и беше много недвусмислена в очакванията си за мен. Искаше да се прекръстя, да възпита децата ни според юдаизма, такива неща. И може би нямаше да имам нищо против — аз не съм особено религиозен — но нямаше да се справя с факта, че тя направи от това неотменимо правило. Виждах с нея живот, в който тя ме насилва за всичко. Точно както майка й прави с баща й. Освен това бяхме твърде млади, за да се обвързваме. Но все още ми е неприятно, че си тръгна.

— Сега омъжена ли е?

— Странно, че ме питаш това. Защото съвсем скоро научих, че се била сгодила. Месец след… — Той млъква, изглежда сконфузен.

— След теб?

— Да — прошепва, притегля ме към себе си и ме целува страстно, заличавайки всякакви мисли за Дарси. Събличаме се и се пъхваме под завивките.

— Студена си — казва ми.

— Винаги съм студена, когато съм нервна.

— А защо си нервна? Отпусни се.

— Декс… — казвам във врата му.

— Да, Рейч?

— Нищо.

Тялото му ме покрива. Вече не съм студена.

Целуваме се дълго, галим се навсякъде.

Не знам колко е часът, но вече се мръква.

Почти го възпирам поради всички очевидни причини. Но и също, защото мисля, че трябва да изчакаме, докато не прекараме една нощ заедно. А това може и никога да не се случи. Както и никога да не взема душ заедно с него, нито да го наблюдавам как се бръсне на сутринта. Или пък чете неделния „Таймс“, докато си пие кафето, убивайки времето. Ние никога няма да си държим ръцете в Сентръл Парк или да се гушкаме върху одеяло на някоя поляна. Но мога да го имам сега. Нищо не ни провали този момент.

Виждам само част от Декстър, докато се движим едновременно: единият му бакенбард със следи от сиво, силното му рамо, ушната му мида. Пръстите ми погалват ключицата му, после силно се впиват в нея.