Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайгър Мен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The By-pass Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster(2012)

Издание:

Мики Спилейн

Двоен контрол

Американска първо издание

 

© „Евразия“, 1993

© „Eurasia publishers“, 1993

с/o GPA, Sofia

 

© Mickey Spillane, 1966

New York: The New American Library, Signet Books 1967

 

Превод ЕАР

Редактор Елиана Владимирова

Коректор Пламен Възланов

Художествено оформление ЕАР

Набор Елиана Владимирова

Компютърен дизайн Александър Мандалов

Гарнитура Times

Формат 84×108/32

Печатни коли 16

Печат ДФ „Полиграфия“

Цена 25 лв.

История

  1. —Добавяне

Глава 8

Управителят на мотела едва ли щеше да бъде щастлив да ме види, ако не беше телеграфният превод, който получи от Грейди. Прехвърлената сума не само напълно покриваше всички разрушения от взрива, но с остатъка можеше и значително да се разшири мотелът, като се построи ново крило. Дейв Елрой също се бе постарал да уреди всичко за освобождаването ми и почти не беше спал цяла нощ. Дори беше наел за мен от същата фирма нова кола, като бе изгладил всичко с нея. Сега тя стоеше пред офиса на администрацията на мотела.

Бригада работници завършваха почистването на територията след взрива. Зазяпах се към тях с отсъстващ вид и като се дръпнах малко настрани, тръгнах към храстите, където захвърлих ръката. Тя продължаваше да си лежи там, с малко стиснати, сякаш искащи да задържат въздуха, пръсти. Интересно, много ли хора е убила тази ръка, преди да стане просто чукан, търкалящ се тук в тревата. Погледнах я още веднъж и отидох в стаята си.

Пистолетът беше на мястото си, леко покрит с прах, донасян от вентилацията. Извадих го, разглобих го, старателно почистих всяка част, после го сглобих и сложих на обичайното му място. След това полегнах на леглото и се протегнах към телефона. Клод Бостър още не се беше прибрал, макар да се бе обаждал на икономката си, че може би ще се върне привечер. От клиниката на Винсънт Смол никой не се обаждаше. Реших да остана на място и да чакам. След около час се обади Дейв Елрой и каза, че иска да ме види, като предложи да се срещнем в бар Роза след петнайсет минути.

Това беше малко заведение, построено за обслужване на работниците от бригадите, заети с космическия проект. Някакво подобие на съчетание от бар и ресторант. Барът няколко пъти е бил престрояван, оставайки на достатъчно примитивно ниво, но с голямо количество спиртни напитки, пресметнати за способностите на временните работници.

Дейв беше заел една маса в дъното, откъдето можеше да наблюдава какво става в бара. Освен това масата се намираше до прозореца и можеше да се вижда какво става и навън. Приближих се, седнах срещу него и поръчах, както и той, бира.

— Привет, затворническа птицо — заяде се той.

— Я млъквай.

Дейв се разсмя и отпи от бирата.

— Кажи, Тайгър, защо преди не пречука този, който искаше да те взриви.

— Той се оказа доста ловък и не се мяркаше пред очите ми. Освен това ако го бях очистил, щеше да се включи още някой. Поне този път се справихме с един убиец и получихме възможност да определим кой е той.

Дейв въпросително повдигна вежди.

— Намерих откъсната му ръка и взех отпечатъци от пръстите. Никой друг не го е направил. Днес очаквам новини по този повод от Ърни.

— Логично, Тайгър, логично. Извини ме за тъпите въпроси.

— А ти? Разкажи ми по-подробно за това, което намекна в затвора.

Дейв изпи цялата бира и даде знак на келнера да донесе още една.

— Открих, че наркотици се разпространяват тук, с това всичко е наред. Не толкова много, но достатъчно, за да се снабдяват две дузини клиенти. Едно тукашно момче се занимавало с това, получавайки стоката от търговец на едро в Маями. После предало работата си на друг… този юнак се казва Фиш. Нищо повече. Просто Фиш. Той поразширил работата: намерил нови клиенти и увеличил дозите на предишните. Сега ще ти разкажа най-интересното. Този момък снабдявал с наркотици и Аграунски. Това потвърдиха двама други негови клиенти, които познаха Аграунски по снимка. Няколко пъти виждали как се срещали, а единият от тях призна, че е продал малко стока на Аграунски, когато той казал, че не може да намери повече никъде. Мисля, че Фиш специално е обработвал Аграунски, продавал му е извънредно чист наркотик и с малки дози той не е могъл да постигне желаното. Бил е поставен на силни дози и през цялото време е трябвало да ги получава. И изведнъж съвсем неочаквано Фиш изчезва. Аграунски бил вън от себе си. Той използвал всичките си запаси, всичко докрай, и нищо не могъл да намери тук.

Вдигнах чашата и отпих малко от бирата, вкусът й ми се стори странен. Погледнах чашата си и видях следи от червило по края й. Помолих келнера да я вземе и да донесе прясна бира в чиста чаша.

— Изпуснали са времето — казах аз.

— Какво?

— Аграунски не е могъл да чака. Той е имал нужда от дозите много повече, отколкото те са предполагали, а е възможно той да е отстъпил на някого част от запасите си, затова наркотиците му са свършили по-рано, отколкото те са мислели.

— Точно така — потвърди Дейв. — Затова и в Ню Йорк е бил приготвен килограм хероин. Те са мислели, че Аграунски е тръгнал натам и са възнамерявали да му го предадат на място.

— Мисля, че не е било проблем да намери наркотици в града — забелязах аз.

— Разбира се, не. Тези момчета винаги намират откъде да си го доставят. Въпросът е в това, с какво е възнамерявал да плати. Такава порция струва сума пари.

— Точно това ме интересува. Знаеш ли нещо за областта около Миртъл Бийч?

Дейв извади бележника си, прелисти няколко страници и отговори:

— Мъртво място. Там няма нищо. Ако е продал там колата си, то е за да замине от това място някъде другаде. Там няма и намек за търговия с наркотици. Ако сметнем, че Аграунски е употребявал нормални дози, то е трябвало да притежава още достатъчно хероин. Възможно е не всичко да е било наред с колата и той просто да я е продал, за да не закъса по пътя.

— Възможно е.

— И какво да правя?

— Опитай се да намериш Фиш — посъветвах го аз. — Той сега е ключова фигура, от него може да продължим нататък.

— По дяволите, той отдавна е слязъл от сцената.

— Тогава се постарай да го върнеш.

— Добре, ти си шефът.

— Мисля сега да отседна в мотел Пясъчни дюни. Става горещо и трябва да сменя мястото. Ще се регистрирам под името Герити, Т. Герити от Маями.

— Разбрах.

— Ако ме няма там, ще предадеш къде мога да те намеря. Паролата остава същата.

— Мислиш ли, че може да има неприятности?

— Колкото искаш.

Станах, оставих един долар на масата, сбогувах се с Дейв и излязох. Ако Фиш е наблизо, то Дейв скоро щеше да го намери. Но може Фиш да го няма повече.

Излязох и погледнах небето. Един от знаменитите флоридски урагани се носеше към града и оловни облаци летяха по небето, гонени от вятър, носещ миризмата на скорошен дъжд.

Пресякох улицата, отидох до колата и помислих, че природата е готова да измие всички следи от кръв. После се качих в колата, запалих я и се насочих към дома на Клод Бостър. Пред къщата му стоеше полицейска кола и шофьорът мирно беседваше с мъж в униформа, на когото беше възложено да наблюдава дома. Вратата на гаража беше отворена и видях, че двете пространства вътре са празни.

Не спрях, завих зад ъгъла и се насочих към дома на Винсънт Смол. Там също нямаше никого. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна в мотела. Дъждът започна, когато излязох от колата. Едва успях да претичам до стаята и той се изсипа като из ведро.

Телефонът звънна в момента, когато затварях вратата. Само вдигнах слушалката и веднага чух гласа на Ърни Бентли, назоваващ кода си.

— Чиста ли е линията?

— Давай, Ърни.

— Получих заключение за отпечатъците от пръстите на стъклото. Това е Хенри Франк, възраст петдесет и две години, натурализиран австриец, ръст пет фута и единайсет инча, кестеняв, с татуировка на гърдите…

— Има ли някакви снимки? — прекъснах го аз.

— Обикновена снимка за паспорт.

— Изпрати я по фото телеграфа в местното отделение на полицията веднага. Предай, че става дума за търсене на безследно изчезнал.

Ърни се закашля и каза:

— Момче, ти започваш да работиш като в полицията, легално. Може би вече имаш и значка?

Не обърнах внимание на сарказма му.

— Нещо друго?

— Подозира се, че има връзки с комунистите, данните за него дойдоха от нашата картотека. Трябва ли ти подробен материал?

— Не. — Погледнах се в огледалото над тоалетната масичка. Името Хенри Франк се отзова в паметта ми, някъде го бях срещал, но къде? Започнах напрегнато да си припомням. — Кой е проверявал следите?

— Имаш предвид отпечатъците ли? Не се тревожи… Чарли Корбинет сам се разпореди. Слушай, какво, дявол да го вземе, си намерил там?

— Сам бих искал да зная. — Помълчах малко, погледнах се отново в огледалото и попитах: — Особена подробност, Ърни. Колко сериозни производители на микрокомпоненти имаме?

— Пет. Всичките много солидни.

— Слушай, за тях работата на Аграунски би ли представлявала интерес?

— И още как.

— Свържи се веднага с тях и разузнай дали той не е продал нещо на някого от тях. Те може да не поискат да говорят, страхувайки се от лицензионен контрол и прочее, но ти ги притисни както си знаеш. Кажи, че нищо няма да им се случи, че ще останат чисти. Направи всичко, но изясни въпроса.

— Ще се постарая, Тайгър. Мисля, че лесно ще проговорят.

— Ако е необходимо, включи Мартин Грейди. Той ще може да измъкне от тях всичко, което трябва.

— Смятам, че ще се справя и сам — каза ми той. — Между другото, преди десет минути пристигна нова информация от Лондон за Найджър Хопс. Той използва един сух инхалатор, който се нарича Безекс. Изготвя се в Западна Германия и се внася от нас. Струва един долар и деветдесет и осем цента и бързо се разпродава. Малка част от него се продава чрез държавната мрежа, а болшинството се реализира от частните магазини в районите, където е разпространена тази болест. Мартин Грейди провери всички места, където може да се продава това лекарство, най-близкото до теб е Маями. Изпратих ти опаковка от дванайсет бройки, можеш да я използваш като примамка за Хопс.

— Ърни, чуй…

— Ще получиш и две бройки в отделни кутийки — продължи той, — не мисли да ги използваш. Те много приличат на истинските и са опаковани по същия начин, но трябва само да отвинтиш капачето и да вдъхнеш и ще ти останат само две секунди живот. Бъди внимателен. А снимката ще изпратя веднага.

— Побързай.

— Добре. Пази се.

Затворих телефона и се замислих. Хенри Франк. Това име ми се струваше познато. Опитвах се да си спомня къде съм го срещал. Накрая се сетих. Хенри Франк беше един от тези, за които Дъг Хамилтън беше дал неудовлетворително заключение във Вашингтон. На времето се е опитал да получи работа в Белт-Еър Електроникс Корпорейшън, а след проверката Хамилтън дал заключение за неблагонадеждност.

Хванах телефона и набрах номера на Рондин при Шигли в Ню Йорк. След цяла дузина дълги сигнала затворих, след това се обадих в нюаркския контролен център.

Върджил изслуша паролата ми и каза:

— Говори, Тайгър.

— Опитай да се свържеш с Рондин. Кажи й да не се занимава с никой друг повече, освен с Хенри Франк. В ръцете й са всички отрицателни заключения на Хамилтън и тя знае какво да прави. Ако успее да научи нещо, нека се свърже с мен на този телефон. В противен случай да си остане на място, докато сам не й се обадя.

— Ясно.

— Ърни е намерил снимка на Франк и ми я изпраща. Трябва да се направят копия и да се разпространят из целия град. Той се е занимавал с разпространението на наркотици тук, но това е било задача, а не бизнес. Трябва да се провери, може да успеем да разкрием връзките му.

— Какво да правя с него?

— Нищо. Той е мъртъв. Искам да знам кои са партньорите му. Той е само част от машината, която работи срещу нас, но единственият, чрез когото можем да излезем на пряк контакт, ако открием връзките му. Отпечатъците му са картотекирани в централната картотека във Вашингтон, но не и в полицията, в това отношение е бил чист. Това ми съобщи Ърни.

— Добре, Тайгър, следващият контакт е утре. Ще ти стигне ли времето?

— Не. Искам да се опитам да проверя още някои възможности.

— Информирай ни.

— Добре.

Затворих телефона, за да прекъсна линията, после вдигнах отново и помолих оператора да ме свърже с Белт-Еър Електроникс, като дадох номера на фирмата. Момичето на номератора попита за името ми и ме свърза със секретарката на Кеми Хънт, а след няколко секунди чух гласа на Кеми:

— Привет, муха.

— Привет, рожбо.

— Караш ме да чакам.

— Само не и теб, мила. Ти никого не чакаш.

Тя се разсмя с приятен нисък глас.

— По абсолютно непонятна причина те очаквах. Смятай това за признание, не обичам особено да ги правя.

— Мухата не е чак такъв деликатес — забелязах аз.

— Да, но ти каза, че си риеща оса. Те са по-вкусни.

— Зарежи го…

Тя отново се разсмя.

— Слушай… обаждаш ми се по работа или… за удоволствие?

— По работа.

— По дяволите.

Сега аз се ухилих в слушалката.

— Моля, сладост моя. Направи ми услуга. Провери бързичко в документите си какво имаш за Хенри Франк. Той се е обръщал към вас за работа, но не е бил приет по заключението на Хамилтън.

— Франк, Франк — повтори тя. — Почакай малко. Не мисля, че имам нещо тук. — Чух звук от изваждане на чекмедже и шумолене на прехвърляни листа, после тя каза: — Помниш ли, говорих ти, че си правя бележки, когато разговарям с хората?

— Да, разбира се.

— Така, той беше един от тези, с които говорих. Запазила съм бележки за него, почакай един миг.

Аз почаках, слушайки как тя си мърмори нещо под носа, опитвайки се да се ориентира в бележките си. После отново чух в слушалката гласа й:

— Странен, незначителен човек. Впечатлението ми за него беше негативно. Той претендираше за обикновена работа и назова около дузина места, където е работил преди във Флорида.

— Какви места?

— Почакай, ще видя. Струва ми се, че съм ги отбелязала, по дяволите, не, не съм ги записала. Това все пак не са официални бланки, а мои записки. Слушай по-нататък. Недостатъчно искрен, разказва неуверено, няма определени цели.

— А относно документите му?

— Ако е имало неудовлетворително заключение за него, то документите са единствено във Вашингтон.

— Тогава си спомни какво ти е говорил.

— Тайгър, слушай… това беше доста отдавна. Може би ще мога да си спомня нещо, но…

— Добре, тогава нека направим така… Качи се на самолета и ела тук. Намирам се в О Гали, Флорида. Съвсем близо до Кейп Кенеди. Ще те чакам с първия рейс. Не трябва да се приготвяш, просто се качи в самолета и излитай. Ще си спомниш всичко по време на полета и заедно ще го обсъдим, когато пристигнеш. И забрави за работата си… смятай, че е разпореждане на Мартин Грейди. — Разсмях се и добавих: — Освен това можеш да използваш отпуската си.

— Как пък не, без дрехи?

— Така е много по-добре, рожбо.

— Нямах предвид това — каза тя с весел глас. — Но в твоите уста звучи доста интересно. Скоро ще се видим, риеща оса.

 

 

Когато отворих вратата, капитан Хардекър се беше дръпнал с креслото си назад от бюрото, сложил крака на перваза на прозореца. Беше стиснал в зъбите си пура, а в ръцете си държеше снимка, предадена по фото телеграфа, и внимателно я разглеждаше. Той ми хвърли един доста суров, но не съвсем недружелюбен поглед.

— Очаквах, че ще се появите — каза той.

— Хенри Франк?

— Изчезналата личност. Мога ли да получа обяснения?

Той ми подаде лист хартия, на който имаше снимки в анфас и профил на човека, който щеше да бъде изчезнал завинаги.

— Вие получихте снимката — казах аз. — Той е изчезнал.

— Мога ли да направя предположение?

— Опитайте.

— Той е изчезнал, разкъсан на парчета?

Повдигнах рамене.

— Възможно е.

— Доколко възможно?

— Доста.

— Радвам се, че го потвърдихте.

— Защо?

— Защото едно момченце от мотела намерило пистолет, който бил отхвърлен от взрива на около петдесет ярда, а неговият татко го донесе при нас. Направихме експертиза и установихме, че куршумът, предназначен за вас в къщата на Бостър, е бил изстрелян от този пистолет.

— Прилича на истина — казах аз.

— Тогава защо е тази снимка? — попита той.

— Трябва да изясня някои неща за този човек. Интересуват ме определени подробности от биографията му.

— Тук никой не го е познавал.

— И повече няма да го познае.

— Тъй като тази снимка се появи на принтера ни като снимка на изчезнал безследно, аз си позволих да направя няколко копия. Двама мои хора вече разпитват хората. Може би знаете къде да се поразровят?

— Нямам ни най-малка представа.

— А ако открием нещо?…

— Само ще се радвам на нашето сътрудничество.

— Вие ме карате да съм нащрек — каза той рязко. — Вие и това ваше отношение към всичко, то направо се излива от вас. Не съм виждал нищо подобно преди. Отдавна работя в полицията и се научих бързо да класифицирам хората. Като на кино има добри, има и лоши. И ако трябваше да ви сложа някъде, щях да ви отнеса към категорията на лошите момчета, само че работата е в това, че лошите момчета нямат такива връзки като вашите. И това ме плаши. Цялата тази дяволска ситуация е толкова нереална, че става прекалено реална за мен. Това градче — същото място, от което може всичко да започне, и някъде ракетите на Съветите вероятно са насочени срещу него, както и към други обекти от първостепенна важност. Не възнамерявам да си седя тихо, без да правя нищо, и да чакам кога ще ме пречукат. — Той изплю фаса на цигарата си в металното кошче, където той се пльосна на дъното със звука на падащ във вода камък. — Та доколко лошо е всичко?

— Много лошо — казах аз просто.

— Тогава защо се занимавате сам с този случай?

— Не съм сам. Вие просто не виждате другите.

— Обществеността би могла да се взриви с помощта на случайна информация в пресата.

— Това е една постоянна опасност.

— Добре, ще бъда с вас. И дявол да ме вземе, ако не изровя нещо за този тип.

Той улови израза на лицето ми.

— Не се безпокойте, ние също знаем как да задаваме въпроси. Ние си имаме свои методи и свои хора. Ще ви се обадя, ако открия нещо.

— Благодаря — посочих с пръст снимката на Хенри Франк. — Ще възразите ли, ако взема снимката със себе си?

— Ваша е.

Погледнах още веднъж болезненото, с близо разположени очи лице на плешив човек, когото вече го нямаше между живите. Устата му беше извита в гримаса, сякаш току-що е ял кисело, а изразът на лицето му свидетелстваше за отвращение към всичко обкръжаващо го. Може би по-рано е изглеждал обикновено, като всеки човек, който е имал определени проблеми със себе си, сражаващ се с всичко, защото е бил неспособен да оцелее, освен ако нещата от живота не му се поднасяха на поднос. Но сега, като знаех кой е той в действителност, можех да кажа, че снимката не лъжеше. Пъхнах я в джоба си, кимнах на Хардекър и излязох.

 

 

Навън дъждът бе загубил първоначалната си ярост и от небето се сипеха ситни капчици, които монотонно шумяха по листата и вдигаха солта от пясъка. Просмуканият от дъжда въздух миришеше на море. Тишината на малкия град беше сама по себе си странен шум. Сякаш някой чакаше, помислих си аз. Градът се беше притаил и измерваше времето в очакване на нещо, което трябваше скоро да стане, беше замрял в желанието си да остане невидим зрител.

Качих се в колата, обърнах почти на място и се понесох към къщата на Винсънт Смол. Сега времето ме пришпорваше. Цялата ситуация ми напомняше чаша, пълна догоре с горещо течно желе, а ти трябва да стоиш и безучастно да чакаш то да изстине, за да може да се използва. При това знаеш, че не разполагаш с толкова време. Необходимо е нещо, което може да го охлади веднага и да съкрати този период. Някъде в нощта стотици хора ловуваха. Хиляди инженери преглеждаха схемите, търсейки това, което е инсталирал Аграунски. В нощта пъплеха безлики хора, търсещи самотния човек, който сякаш се беше отделил от целия свят… Но сред тях имаше и друг самотен човек, който може би беше с няколко крачки по-напред в тази игра, промъкващ се все по-близо и по-близо към Аграунски, към човека, който държеше целия свят в ръцете си и решаваше какво да прави с него.

В дома на Винсънт Смол светеше, колата му беше в гаража. Подкарах по пътеката почти до самата къща, излязох от колата и се огледах, преди да тръгна към нея. До самата врата отстрани имаше малко прозорче, през което погледнах, преди да звънна. Видях Винсънт Смол да се разхожда енергично из стаята и да говори нещо горещо на човек, седящ в кресло с гръб към прозореца. Седящият се обърна леко и познах Клод Бостър. Устните му бяха плътно стиснати, на лицето му забелязах болезнено изражение.

Винсънт Смол отвори вратата и ме поздрави така, сякаш очакваше пристигането ми. Отстъпи настрани и ме пусна да вляза вътре.

— Мистър Мен. Моля, присъединете се към нас — тревожно чувство се отрази на лицето му и за миг ми се стори, че ръцете му леко треперят.

— Опитах се да се свържа с вас — казах аз.

— Да, знаете ли… аз бях заминал за известно време. — Той махна с ръка. — Моля, влезте.

Клод Бостър ме приветства с леко кимване на главата и с онзи странен разсеян поглед, с който обикновено професионалистите гледат този, който нищо не разбира от тяхната област, и взе чашата си.

Той нервно се наместваше в креслото си, често надигайки чашата.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита Смол.

— Не, благодаря.

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Да, моля.

— Този взрив в мотела… има ли някакво отношение — Смол се огледа наоколо и гласът му прозвуча безпомощно — … към нас?

— Този взрив трябваше да унищожи мен — казах аз, — както и изстрелите пред дома на Бостър бяха предназначени за мен или него. Така че, приятели, ние много пречим на някого. Ключ към всичко е Луи Аграунски и докато не го намерим, трябва да свикнете с вида на мъртви тела.

— Мистър Мен… моля ви! — Винсънт Смол ме погледна с патетична безпомощност и седна на края на стола, като подви крака под себе си. — Ние… точно говорехме за това. — Той погледна Клод Бостър, който сякаш се беше слял с креслото. — Да… сега всичко става много по-ясно.

— Какво имате предвид?

— Луи… това, как се държеше в последно време. Нещо не беше наред.

— Вие знаехте ли, че той е наркоман?

Те отново размениха бързи погледи, в тях се отрази колебание и нервно напрежение. Сега вече Клод Бостър облиза устни и каза:

— Ние… предполагахме нещо от този род. Винс и аз… говорехме за това.

— Съвсем скоро?

— Не, още преди да изчезне Луи. В характера му започнаха да стават любопитни промени… После и двамата забелязахме колко бързо възстановяваше силите си след напрегната работа, стига само да намине за малко към банята. Имаше още и други моменти.

— Например? — попитах аз.

Отговори Смол:

— Веднъж сложих сакото му на леглото и от него изпадна кутийка. В нея имаше инжекция и няколко ампули. В това време помислих, че инжекциите са свързани с лечението му след нещастния случай и са му предписани от лекаря. Нямах основание да мисля друго, докато… както каза Клод… той от време на време не започна да се държи много странно.

— Ще ви разкажа защо е бил такъв — казах аз. — Аграунски е имал особена склонност към наркотиците. Той случайно е станал наркоман, но мигновено, и това много е променило характера му.

Лицето на Винсънт Смол пребледня, устните му се свиха:

— Колко сериозно е това, мистър Мен?

— Ще ви кажа… но преди това бих искал да ви напомня, че ако тази информация отиде по-далеч от вас, няма да успеете дори да мигнете, и ще се окажете в затвора. Длъжен съм да ви предупредя, че ще трябва да смятате това за късмет, тъй като могат просто да ви очистят. — Дадох им възможност да асимилират казаното, после продължих: — Аграунски има нещо, което може да преобърне целия свят. Той е инсталирал в системата за контрол и управление на изстрелването на балистичните ракети устройство за двоен контрол, което му позволява по собствена команда или да пусне в ход цялата система, или напълно да я изключи. Ако не го намерим, преди да вземе решение, то всичко може да загине. Ние просто ще се превърнем в прах.

Винсънт Смол се закашля, опитвайки се да каже нещо. Бостър просто седеше, загледан в ръцете си. Накрая Смол бавно каза:

— Луи споменаваше… едно място, където често ходел. Макар да беше… доста потаен в това отношение.

Най-после. Ето го. Почувствах как вътре в мен всичко се напрегна.

— Къде е то?

Винсънт Смол сякаш се колебаеше, погледна Бостър, чиито рамена се отпуснаха, той беше съгласен с всичко.

— Понякога говорехме за това. Той споменаваше някои подробности… рибен магазин, собственикът се казва Уакс… Луи обича риба. Казваше, че там е идеалното място, което му трябва… място, където може да мисли или работи над това, което той наричаше… свои проблеми.

— И вие намерихте това място?

— Не. Разпитахме всички, които биха могли да знаят с кого се е срещал Луи, но безрезултатно. Дори се опитахме да открием този рибен магазин и човека на име Уакс, но и това не успяхме.

Пред очите ми всичко се разплу като в мъгла. Преди миг ми се струваше, че вече съм намерил отговора, и изведнъж той отново се отдалечи на милиони мили. Но нищо. Ако Аграунски е говорел за това, той може да е казал и още нещо, на което те не са обърнали внимание.

— Колко често е споменавал това място?

— Няколко пъти пред мен, когато се чувстваше… е, не съвсем здрав — каза Клод Бостър.

— Сякаш е имал нужда от подкрепа — предположих аз.

— Да.

Погледнах Смол.

— А на вас?

— Няколко пъти. Случайни изказвания. Но много странни за него.

— Защо?

— Защото той беше свикнал на прекрасно оборудване. Освен това в работата му трябваха помощници за решаването на прости задачи и в този смисъл търсенето на усамотение беше странно за него.

— Въпреки това е бил саможив, нали?

— Точно така. Но това по отношение на хората в личния си живот, а що се отнася до работата, другите хора бяха просто необходими за него.

— И вие не можете да си спомните повече нищо, което той да е казал или правил и което би ни помогнало да намерим това място?

С мек глас Бостър каза:

— Той не е могъл да отиде на север.

— Защо?

— Луи страдаше от ревматизъм. Не можеше да понася студеното време.

— И така, това означава, че ни остава само половин континент на юг — пошегувах се аз.

— Ние се опитахме да го намерим, мистър Мен — каза с извиняващ се тон Смол.

— Следващият път не го правете сами. Заедно с мен с това се занимава цяла група. Ще видим какво може да се предприеме тук. Съветвам ви и двамата да си стоите по домовете и да не се показвате. Има още някой, знаещ за връзките ви с Аграунски. Само ако им се стори, че разполагате със сведения за местонахождението му, веднага ще започнат да ви преследват. Вие вече имахте възможност да се убедите на какво са способни, така че седете мирно…

— Но…

— Ще уредя полицията да ви охранява. Сега вие се явявате обществено достояние и напълно заслужавате такава защита. Единственото, което бих искал от вас — опитайте се още веднъж да си спомните разговорите си с Аграунски, някакви подробности, всякакви дреболии, свързани с това. Ако си спомните, обадете ми се. — Записах телефона на мотела Пясъчни дюни на две листчета и дадох на всеки по едно. — Ако ме няма, свържете се със Службата за безопасност в Ню Йорк или с местното отделение на ФБР и те веднага ще изпратят човек при вас.

Двамата кимнаха мълчаливо.

— Разбирате ли колко сериозна е ситуацията?

Те отново кимнаха.

— Някой от вас може би държи в ръцете си ключовете за собственото си спасение. И вие нямате чак толкова много време. Може и изобщо да нямате.

 

 

В Службата за безопасност се провеждаше спешно съвещание, когато се раздаде моето позвъняване. Първо ме изслуша Чарли Корбинет, после предаде слушалката на Хал Рандолф. Гласът му беше изгубил обичайната си твърдост, той само уморено каза:

— Рандолф слуша.

— Тайгър Мен. Има нещо. — Разказах му подробно за наркотичното състояние на Аграунски, за това, че той може би се крие в малък рибен магазин, който държи човек на име Уакс, и че това сигурно е недалеч от местата, богати на риба. — Ще ви потрябват доста много хора, за да намерите всичко това — казах аз. — Магазинът може да се намира покрай река, езеро или океан. Това означава, че трябва да претърсите една прилична част от страната, но това е единствената нишка, която имам.

— Окей, Тайгър. Нищо повече ли нямате?

— Опитайте също варианта с наркотиците, може би ще успеете да откриете нещо и от тази страна.

— Не се безпокойте, ще проверим. — Той помълча, после добави: — А сега приключвайте с това.

— Друг път ще приключа.

— Това е заповед, Мен.

— Зарежете я. Успях да направя повече от вас и държа на позицията си.

— Предупредиха ви, че можете да се изправите пред военния трибунал — напомни ми той.

— Плашите ме, татенце. Сега ви трябва всеки, който би могъл да ви помогне.

— Всеки, освен теб — отряза той. — Това е въпрос от национално значение. Тук не трябва да има никакви дестабилизиращи фактори.

Затворих телефона и се усмихнах на мислите си. Друг път се тревожеха за мен. Те не искаха да рискуват и да дадат възможност на Мартин Грейди да получи прекалено голямо влияние, ако успеем да се откъснем напред в разследването. Продължаваха да желаят нашия крах и ако успееха да попречат на засилването ни, шансовете все още щяха да бъдат на тяхна страна.

Часовникът ми показваше девет и десет. Още час и хората на Хал Рандолф щяха да наводнят града и някои от тях щяха да имат заповед да ме задържат. Добре, щяха само да си загубят времето, ако се опитаха да ме притиснат.

Върнах се в мотела, платих за два дни напред, взех някои неща от стаята си, отидох в мотел Пясъчни дюни и се регистрирах под името Т. Герити, взех ъглова стая в североизточното крило на сградата.

Настаних се в стаята си, обадих се в мотела на Дейв и оставих бележка за него с молба да се срещнем пред полицейския участък след около двайсет минути. После отново се качих в колата, излязох под дъжда на магистралата, поех към участъка и попитах за Хардекър.

Капитанът отвори вратата сам, огледа ме, сякаш бях някаква странна буболечка, и с жест ми предложи да вляза.

— Слушайте, вие сте като трън в задника, Мен.

— Винаги са ми го казвали.

— Какво искате този път?

— Постоянна охрана около домовете на Бостър и Смол.

— Защо?

— Може да се повторят събитията от миналата нощ. Сложете охрана пред всички врати и дръжте готова кола.

— Само това ли?

— Именно това.

Слаба усмивка се появи на лицето му.

— Не знам защо ми харесвате — каза той. — Вие ме карате да съм непрекъснато нащрек, но с вас ми е по-весело да живея. Добре. Ще изпратя някого там. И даже не искам обяснения.

— Това е правилно.

— И никой не трябва да знае за това, нали?

Кимнах.

— Кучи син — почти прошепна той. — Имам чувството, че ме правят на идиот.

— Нищо подобно.

— Знам, но все пак не мога да се отърва от това чувство — той се строполи в креслото, облегна се назад, измъкна чекмеджето на бюрото си и извади оттам някакви листа. — Ние тук не сме чак толкова глупави, мистър Мен. Имам новини за вас.

— Да?

Пръстите му забарабаниха по листата:

— Нещо за Аграунски. Ние доста тясно работим с персонала по космическия проект, непрекъснато наблюдаваме определени хора, заети със специални работи… всъщност осигуряваме им защита, е и, разбира се, поради съображения за сигурност.

Когато не казах нищо, той отново погледна документите и продължи:

— Това е строго секретно. Копия от тези отчети не са предавани никъде, ние сами щателно проверявахме всеки детайл.

— Продължавайте.

— Луи Аграунски беше ерген с доста спокоен нрав и умерени навици. Той не пиеше и не се увличаше от жени. Само понякога прибягваше до услугите на две професионални проститутки. Такива случаи имаше шест за около тринайсет месеца. Ние не одобряваме и не защищаваме проституцията, просто гледаме фактите в лицето и знаем, че тя съществува. Тези две жени бяха наши информатори, освен това инсталирахме подслушвателно устройство, за да сме сигурни, че Аграунски няма да каже нещо излишно.

— Говорил ли е нещо за работата си?

— Нищо. Той просто идваше да удовлетворява физиологичните си потребности. И това е разбираемо — добави той. — Получавал е удовлетворение и си е тръгвал. Това е обичайно, случвало се е преди, ще се случва…

— Не трябва да продължавате, прекрасно разбирам всичко — прекъснах го аз. — В това няма нищо ново.

— Ние продължавахме да го наблюдаваме и няколко пъти получавахме сведения, че Аграунски е виждан с непозната жена. Два пъти са вечеряли заедно, ходили са веднъж на кино. Не е имало повече никакви контакти.

— Не се ли опитахте да установите личността й?

— Нямаше нужда. Той е свободен да води свой личен живот. Тя беше просто непозната и техните срещи имаха случаен характер. Не прекарваха нощите заедно. Полицаят, седял на една от срещите им до тях, доложи, че разговорът бил безпредметен.

— Имате ли описанието й?

Хардекър повдигна рамене.

— Жена на малко повече от трийсет години, с хубава фигура, но простовата. Отношенията им, изглежда, бяха чисто приятелски, нищо повече.

— Това като че ли не е характерно за него.

— Приятел, на мъжа рано или късно му трябва жена. В случая с Аграунски тази потребност и възниквала много рядко, но му е било достатъчно усещането за жена, дори ако общуването с нея се е ограничавало само с разговори.

— Все пак какво успяхте да научите за нея?

— Отсядаше в Синдбад под името Хелън Люис, посочвайки адрес в Сарасота. Позвънихме там и данните се потвърдиха. Управителят на хотела каза, че тя е отсядала в тази стая през последните две години.

Протегнах ръка и той ми предаде документите. Прочетох ги бързо, но внимателно, запомних адреса и номера на телефона, и върнах отчета обратно.

— Като че ли всичко е наред — казах аз.

— Продължаваме да разпитваме, ако открием нещо подозрително, ще го разровим.

— Ще възразите ли, ако ви се обадя пак?

— С вашите връзки! Нямам нищо против.

— Връзките може да се окажат доста солени — казах му аз.

— Аз отговарям за собствения си департамент — отговори Хардекър.

 

 

Огледах се, търсейки Дейв, но не го видях никъде. Дъждът образуваше ореол около уличните лампи и чукаше по лицето ми, докато вървях към колата си.

Отворих вратата и бързо седнах на седалката. Зад мен се раздаде гласът на Дейв:

— Ставаш безгрижен, приятел.

Ухилих се на отражението му в огледалото.

— Е, не съвсем. Следващият път сядай в средата на седалката, защото колата се е навела на една страна под тежестта ти.

— Да забравим това — той се покатери през седалката и седна до мен. — Нещо ново?

— Що се отнася до твоя департамент, нищо.

— Добре, аз имам новини. Бях принуден да се подмажа на тоя-оня, за да получа информация. На Мартин Грейди това му струваше два бона. Слушай, доста едра сделка е минала през разпространител в Савана. Той е пробутал голяма партида наркотик с ниско качество на някакъв новак за прилична сума. Посредник е бил мъж на име Сони Киптън, който има солидна репутация в уреждането на подобен род сделки. Купувачът на първата партида се е обадил на приятеля си тук да му организира пряк контакт с търговците и са го насочили към човек в Чарлстън.

— Изследваме района на север към Миртъл Бийч.

— Проверявай, Тайгър. Помниш ли, говорих ти за момчето, на когото Аграунски е помогнал, продавайки част от запасите си?

— Да.

— Той ни каза още нещо. Обикалял по тези места и осигурил на Аграунски връзка с тези двамата.

— А какво е получил?

— Същото заплащане — доза хероин. Опитах се да ги намеря, но Киптън са го очистили преди седмица самите наркомани, а другия човек не можах да открия. Те не седят дълго на едно място. Ако трябва, ще го намеря.

— Не, трябва ми Фиш.

Дейв поклати глава.

— Никакви следи и, повярвай ми, търсех много старателно.

— Продължавай да търсиш — казах аз, извадих от джоба си снимката на Хенри Франк и я показах на Дейв.

— Ето още един, който трябва да се разследва. Той е мъртъв, но може да е имал добри връзки.

Дейв взе снимката, погледна я внимателно, после ми я върна намръщено.

— По дяволите, Тайгър — каза той, — това е Фиш. Описанието напълно съвпада, до най-малките подробности.