Мики Спилейн
Двоен контрол (4)

Глава 4

Хората от Службата за безопасност добре знаеха работата си. Те бяха далеч от това да действат неефикасно. Ограничени от различните инструкции и бюрократични процедури на държавното ведомство, те въпреки това реагираха бързо. Хал Рандолф и свитата му се появиха в моргата трийсет минути след мен, за да видят резултатите от аутопсията на Вито Салви.

Влязох и съобщих на малък, кротък на вид човек, за какво съм дошъл. Той, както очевидно го бяха инструктирали, ме помоли да почакам и започна да говори с някого по телефона. Докато се разхлаждах и измервах на крачки изтъркания под на вмирисаната на антисептични средства стая, влезе Рандолф с двама придружители, които много приличаха на мъжагите, с които беше, когато застрелях Салви. Лицата им изразяваха същия професионален интерес, както и тогава.

— Въпрос на рутинна проверка. Аз съм застрелял Салви, нали? — попитах аз.

— Не разигравай комедии. Казвай какво има.

— Нямам какво да кажа, докато не видя отчета с резултатите от аутопсията. А сега ти престани да си играеш и казвай каквото имаш да казваш.

Рандолф кимна с глава. Малкият човек дори нямаше нужда да ходи където и да било, той просто извади чекмеджето на бюрото си и ми предаде два прикрепени с кламер листа.

Вито Салви беше умрял от изстрел с 45-калибров пистолет, в момента на смъртта си е имал многобройни синини и рани, които не са могли да бъдат причина за смъртта. Също така са открити: три стари рани от огнестрелно оръжие, няколко белега от рани с нож, малка язва на стомаха, вероятно следствие от вземането на лекарства против сифилис, катаракт на дясното око в ранен стадий на развитие. Последната му храна е била мили, царевица със сметана и хляб, което се потвърждаваше от остатъците храна, намерени в квартирата му.

Върнах листовете на малкия кротък човек, който ги взе без никакви емоции и ги сложи на мястото им. После бутна чекмеджето на бюрото, погледна ме притеснено и каза:

— Това ли е всичко?

— Да, това е — отговорих аз.

— Е, говори, Тайгър — каза Рандолф. — И те съветвам да кажеш всичко до край. Това не ти е бой в училищния двор. — Лицето му стана сурово, а очите му заблестяха като разпалени въгленчета. Ето такъв ми харесваше, може би за първи път. Той беше шеф, взискателен и неприятен, но към това го принуждаваха обстоятелствата. — Какво търсиш?

Сложих си обратно шапката и станах от края на бюрото, на което седях.

— Доказателства за употреба на наркотици.

— Откъде пък ти хрумна това?

— Искам да разбера дали човекът, който е могъл да измъчва хората до смърт, е имал основателна причина за това или пък подобно поведение се е дължало на наркотично опиянение.

— Той не е употребявал наркотици.

— Сега го знам.

Един от мъжете, който стоеше облегнат на шкафа, сякаш между другото каза:

— Ти просто искаш да се измъкнеш, Тайгър.

— Имам голям опит.

— Но не и с нас.

— С вас също. Нека предположим, че проверявам всички възможни версии.

— Ние също помислихме за това. Но въпросът се заключава в това, защо дойде точно сега?

Извадих цигара от пакета, запалих я и му хвърлих поглед през цялата стая.

— Защото наркотиците са голямо перо в търговията, приятел. Тези, които доставят наркотици, често сами стават жертви и после ние винаги търсим нещо, от което да започнем следствието. В дадения случай не мисля, че това е така, но трябва да съм сигурен. Ако пък обяснението ми не ви удовлетворява, това си е лично ваша работа. Не желая да ме унижават като новак всеки път, когато имам да обмислям нещо. Искам да напомня, че върнах официалния си статут по ваша инициатива и сътруднича с един от вашите представители. Ако се опитате отново да ме третирате по този начин, всичко, което открия, ще бъде изложено първо в официален рапорт и едва след това ще ви съобщя.

— Не се опитвай да го правиш, Мен — предупреди ме Рандолф.

— Мистър — напомних му аз, — правил съм го преди и ще го правя и за в бъдеще. Стига си ме притискал и не ме плаши с глупости от рода на военен съд, иначе ще те ритна под опашката.

Останах безмълвен около десет секунди. По израза на очите им разбрах, че правилно са оценили шансовете си. Дадох им още малко време да смелят чутото, а после казах:

— Пъхнете тел в канала на тоалетната чиния в банята на Салви и вижте какво ще намерите. Сега може да не бързате, имахте достатъчно време, за да откриете това сами. Трябва още да забележа, че можехте да попитате за това вежливо.

Лицето на Рандолф почервеня.

— Ти, копеле — изръмжа той.

— Мнозина биха казали същото.

Нямаше за какво повече да говорим. Научих всичко, което исках. Оставих ги и излязох навън. Като завивах зад ъгъла, видях как и тримата бързо се качиха в една кола. Някой здравата щеше да си изпати за пропуска при обиска в квартирата на Салви.

Намерих телефонен апарат в най-близката аптека и се обадих на Чарли Корбинет. Исках да получа от него информация за ситуацията с бизнеса на наркотици. Той имаше последните сведения по тези дела, които получаваше от полицията и хазната по свои канали. Не можех да разчитам на сътрудничество с Хал Рандолф. Той играеше по собствените си правила и щеше да играе така, докато е възможно. Щеше да ме включи в играта едва тогава, когато сметнеше това за целесъобразно. Подобно положение на нещата хич не ме устройваше.

Чарли ме изслуша, каза, че ще се опита да поработи по този въпрос и след известно време добави:

— Преди около час ти изпратих в хотела две снимки на Луи Аграунски.

— Благодаря, Чарли.

— Всъщност той рядко се е снимал, затова за него разполагаме със съвсем малко материал. Едната снимка е направена за пропуска, когато са го приели за работа по проекта, а другата — от филмовата лента за последното изпращане на ракети в космоса, което правителството разреши да се снима за телевизията. Разбираш, че не изгаряме от желание хора като него да са добре познати, а и те предпочитат да остават в сянка, затова тези снимки са най-доброто, което можах да намеря. Към снимките приложих подробно описание на външността му, в случай че имаш нужда от някакви насочващи данни.

— Добре. Ще отида веднага да ги взема — казак аз. — Има ли нещо ново по работата със системата за „hot-line“?

— Тайгър, ние включихме всички възможни технически специалисти за проверка на системата, но това е дяволски сложна работа. За да се намери устройството за двоен контрол, ще отиде маса време. Една група специалисти подробно се занимава с определянето на това на кои места по схемата може да задейства този контрол. Съществуват около дузина блокировки, които отстраняват всяка възможност за случайно или преднамерено включване на системата, освен от командния пулт. Но въпреки това все пак съществува вероятност, че такъв човек като Аграунски, отговарящ за инсталирането и настройването на цялата система, е могъл да предвиди друго решение. Много несигурна работа, приятел.

— Можеше да е и по-лошо.

— Имаме и още един детайл като допълнение.

Аз чаках мълчаливо.

Чарли продължи:

— Един от малкото хора, които са познавали Аграунски добре, ни каза, че Луи е имал доста странно хоби, с което се е занимавал през цялото си свободно време в течение на много години — миниатюризация на електронни компоненти на схеми. Това е нещо, което може да измести транзисторите така, както те на времето изместиха електронните лампи. Той например е направил миниатюрна схема не по-голяма от десет цента, която е работила вместо схемата на телевизор с диагонал на екрана 65 сантиметра цял час, докато телевизорът не се взривил. Аграунски никога не е говорил за експериментите си и не успяхме да намерим никакви записки за тях.

— По дяволите! — не се сдържах аз.

— Знам за какво мислиш сега — каза ми спокойно Чарли. — Дистанционна система за управление, която може да включи миниатюрното устройство, инсталирано по такъв начин, че да е невъзможно да се открие.

— Значи цялата „hot-line“ система трябва да бъде напълно разглобена.

— Тайгър, не можем да си го позволим. Трябва да намерим Аграунски.

— Разбирам. Кой е приятелят на Аграунски, знаещ за неговото хоби?

— Клод Бостър, инженер, той продължава да работи като техник в Кейп Кенеди. Живее в О Гали, Флорида, но няма да ти каже нищо повече от това, което ти предадох. Продължаваме да търсим записките на Аграунски, но той може да ги е взел със себе си.

— Окей, Чарли. Ще поддържам връзка с теб.

След двайсет минути вече бях в хотела, получих плика, който Чарли ми беше изпратил, и за първи път видях Луи Аграунски. Той беше малко човече над петдесетте, с напрегнат поглед в очите си и плътно стиснати устни. Пъхнах снимката в джоба си и излязох от хотела. Взех такси, дадох на шофьора адреса на Белт-Еър Електроникс Корпорейшън и се отпуснах на задната седалка, като разглеждах града, докато минавахме по Трайборо Бридж.

Един човек — мислех аз, — едно малко човече държи в ръцете си съдбата на целия свят. Луи Аграунски. Заклет ерген. Като студент е стигнал до нервно изтощение от тежък умствен труд, а такива неща винаги оставят белези. Гений с белези. След това един от тези белези развивал усложнения и въвлечен в работата над техническото решаване на световните проблеми, той стигнал до извода, че може да има изключение от основното правило — контролът на световната стабилност да бъде в ръцете на един-единствен човек — бил той президентът на Съединението щати или например главнокомандващият силите на НАТО. Какво подразбират под системата „hot-line“? Да… това е линия, по която се подава сигналът за действие. Ядреното оръжие, настъпателно или отбранително, се намира под контрола на специална електронна система, която предпазва от случайни фактори и блокира всички сигнали, освен сигнал с определен код, който се намира в ръцете на президента. Този, който притежава електронния ключ за оръжието, има и правото да натисне копчето. Но Аграунски не е харесвал такъв едноличен контрол. Пожелал е и той има дума в тази работа, и ето къде геният му се проявил. Той решил, че би могъл и сам да управлява системата. Инсталирал контрола тихо и незабележимо, и в лабиринта на електронните схеми кой би могъл да каже къде и как го е направил? Пренастройването на цялата система ще отнеме години, а изключването й незабавно ще ни направи безпомощни. И всичко това заради един човек, който си седи някъде и решава какво да предприеме.

Но къде, дявол да го вземе, къде?

Слязох от таксито и тръгнах към портала. Пазачът ме позна и кимна, хвърли поглед на удостоверението ми и се обади в главния офис. Хенри Стентън излезе да ме посрещне, като все още кривеше уста в нервна усмивка, и ме въведе в сградата.

— Надявам се, че всичко е наред? Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. Бих искал да видя Кеми Хънт.

— Разбира се. Трябва…

— Знам къде е кабинетът й.

— Но ви трябва пропуск и…

— Дайте ми го. Писна ми от бавачки.

Стентън се стегна целият: уморен от работа изпълнител, който трябва да се занимава с неща, които не спадаха към задълженията му, той се радваше по-скоро да се отърве от мен. Около очите му имаше уморени бръчки, беше му трудно да се държи учтиво.

— Е, направете пропуска, де — казах аз. — Или трябва да ви накарам? Трябва само да се обадя по телефона и моментално ще бъдете уволнен. Или пък да ви фрасна по зъбите, което ще бъде по-полезно за кариерата ви? Пратете по дяволите всички правила, които сте изобретили, оставете идеите си и нравете каквото ви се казва. Предполагам, че ще се обадите на Мартин Грейди и ще се опитате да защитите позицията си. Зарежете това. Не съм чак толкова голям специалист или някой друг, който би могъл да навреди на работата ви или проекта. Това, което искам, е да защитя и двете. Така че правете каквото ви казвам, иначе ще разберете на какво съм способен, когато ми се противопоставят.

Стентън се обади и заповяда да ми изготвят пропуск. Той се предаде, виждаше се по очите му и по промяната на поведението му. Измина съвсем малко време и донесоха малък син временен пропуск, който трябваше да закача на ревера на сакото си. Сложих го и Стентън каза:

— Доверявам ви се и предполагам, че няма да се намесвате в проекта. Това е въпрос от огромно значение за държавната сигурност.

— Можете да не се съмнявате — уверих го аз. — Всички ние сме заедно в общото дело.

— Какво дело?

— Съветвам ви да се интересувате само от своя проект.

Лицето на Стентън сякаш се вкамени. Той също беше посветен на работата си.

— Предполагам, че с това и се занимавам — отговори той. Тонът му беше студен и твърд, сякаш в гърлото си имаше не гласни струни, а стомана.

„Патриоти! — помислих си аз. — През 42-ра такива отиваха в заводите и вкарваха нитове в коремите на бомбите. Те четяха плакатите, на които пишеше «Мълчанието спасява живота» и «Приказките потопяват танкерите», и не можехте да отворите устата им дори с лост. Някои от тях бяха големи и силни, други малки и слаби, но всички имаха нещо общо — бяха патриоти със стара закалка, такива едва ли можеха да се намерят в нашата епоха на радикализъм и свръхлиберални глупости.“

Намигнах му, проверих още веднъж дали съм закачил добре пропуска, излязох в коридора и минах покрай пазача, готов да се влюби в мен и да ме следва по петите, ако не беше синята значка на ревера ми.

Тръгнах по един от коридорите и скоро спрях пред вратата с надпис „Кемил Хънт, Личен състав“. Секретарката искаше да доложи за пристигането ми, но успях да спра ръката й и й пъхнах под носа отворения си портфейл с личния знак на Мартин Грейди от вътрешната страна. За по-голям ефект й дадох възможност да види пистолета ми под мишницата, когато пъхах портфейла си в задния джоб на панталоните. За да разредя малко обстановката, я потупах по бузките и казах:

— Добро момиче. А сега имаш ли нещо против да отидеш да се напудриш малко в дамската тоалетна, докато не свърша тук работата си?

Тя беше радостна да се измъкне по-скоро. Заинтригувана, но радостна. По-късно щеше да има повод да добави нещо към чиновническите клюки.

Беше огромно удоволствие да хвана неподготвена Кеми поне за секунда. Приятно ми беше да видя как изведнъж вдигна глава. Лицето й, осветено от настолните лампи, изглеждаше особено красиво, долната устна беше прехапана, сякаш се намираше в състояние на дълбок размисъл. Косите й падаха свободно и изчезваха в тъмнината зад гърба й. Днес не беше облечена с черни дрехи, които скриваха зрелостта на тялото й, а с тънка като паяжина жълта рокля, подчертаваща пълнотата на гърдите й и пристегната в кръста с широк зелен колан.

— Привет, паяко.

Кеми Хънт се усмихна и вдигна ръка, като с длан прикриваше очите си от силната светлина на лампата, и ми даде време да пресека стаята.

— Привет, муха. Настъпи времето ти.

— Мина само един ден.

— Но и той е прекалено много. Попадайки в мрежата, те бързо загиват.

— Говориш за разред двукрили?

— А ти?

— Аз повече приличам на риеща оса. Ще разкъсам паяжината и ще изям паяка.

Кеми се облегна назад и се разсмя:

— Така ли?

— Внимавай да не се изцапаш, нали ровя по разни места — казах аз.

— Ти вече спомена за това.

— Но тогава имах предвид нещо друго.

— Нека започнем отначало, без никакви обещания.

— Да, така е по-добре.

Тя се усмихна и каза:

— Сега… относно тази работа…

— Аз съм безработен.

— Тогава…

— Дойдох да ви видя, разбирате ли?

Тя запази усмивката си и ми посочи стол.

— О, да. Разбирам, но просто не вярвам.

Хвърлих плика с документите на бюрото.

— Моля за извинение. Можете да сложите тези документи в сейфа. Копията, които направих, ще бъдат унищожени веднага щом завърша работата си с тях.

— Помогнаха ли ви с нещо?

— Не особено. Слушайте, нали добре познавате тукашния персонал?

— Познавам всекиго по лице, мистър Мен.

— Тайгър, котенце, ще запомниш ли?

— Сега няма да забравя.

— Виждала ли си някога този човек тук? — сложих пред нея снимките на Аграунски и почаках, докато тя ги разучи внимателно.

Кеми разглеждаше снимките, опитвайки се да се убеди, че е различила правилно всяка черта на лицето, после леко вдигна вежди и каза:

— Този човек не работи тук. Знам го със сигурност.

— Може би е променил лицето си по някакъв начин?

— Не… Сигурна съм, че бих го познала и с грим. Освен това от сътрудниците ни се взимаха и отпечатъци от пръстите, те се пазят във Вашингтон. Затова можем лесно да установим личността на всеки един от тях. — Тя сложи снимките на бюрото и ме погледна. — На външен вид не е привлекателен. Обикновено лице, трябва да кажа, че такова лице може да се изгуби в тълпа от двама човека. Въпреки това ми се струва, че съм го виждала някъде.

Неочаквано ме сви стомахът. Стиснах напрегнато длани.

— Къде?

— Когато правихме разширения последния път, разговаряхме с няколко стотици кандидати. Избраните от мен се проверяваха по-нататък от мистър Хамилтън. Окончателното решение се взимаше въз основа на резултатите от неговите проверки и моето заключение. Имам чувството, че този човек май беше един от интервюираните от мен хора.

Седнах по-назад и потърках лицето си с длани.

— И нямате материали от събеседването — казах аз решително.

Вече със сериозен глас тя забеляза:

— Не… Но често си правя записки за особено интересните моменти. Това не влиза в задълженията ми, но изучаването на характерите на този стадий от работата е много важно.

— Във вас ли са тези бележки?

— Вкъщи. За вас те може да се окажат не чак толкова полезни, рядко използвам имена, най-често просто ги номерирам по ред.

— Няма значение, струва си да опитаме.

— Кой е той, Тайгър?

— Луи Аграунски.

— Името ми е непознато, а аз имам добра памет за имена. Защо е толкова важен за теб?

— Защото от него изхожда смъртна заплаха за всеки човек в тази страна. — Станах и кимнах: — Да тръгваме, сладурано. Трябва да използваме всяка минута, която имаме.

Кеми Хънт не отговори. Тя просто ме погледна в лицето и без да казва нито дума, взе палтото и чантата си и излязохме заедно от стаята.

Показах пропуска си на вратата, отидохме на паркинга, качихме се в колата й и поехме към магистралата.

Апартаментът й се намираше на източната страна на Сентръл парк, в доста оживения район на 70-те улици. Скоро ремонтираните в духа на съвременните изисквания апартаменти се наемаха от тези, на които градският октопод все още толкова им харесваше, че предпочитаха да живеят в мегаполиса.

Портиерът се погрижи за колата ни, а помощникът му с черна униформа ни заведе до асансьора и с услужливо усмивка любезно се увери, че сме натиснали правилното копче в кабината на асансьора.

Кеми живееше на шестия етаж, огромните прозорци на апартамента й гледаха към улицата. Тя свали палтото си, хвърли го небрежно на облегалката на стола и отвори бара, вграден в стената.

— Приготви нещо за пиене, докато се преоблека.

Аз приготвих две порции уиски с джинджифилова бира и лед и ги сложих на малката масичка. След няколко минути Кеми влезе в стаята, облечена с пуловер и черна пола. В ръката си държеше дебела купчина листа, която сложи пред мен на масичката.

— Ето ги, записвала съм външните данни и реакцията на хората, с които съм говорила, изхождайки от собствените си съждения, и ще се радвам, ако това ти помогне. — Тя взе чашата си и седна срещу мен.

Бележките изразяваха нейното чисто външно впечатление за хората, всичко, дори до формата на главата на събеседника и характеристиките на гласа му. В тях се беше опитала да обясни отделните черти на характерите, отсъствието или наличието, според нея, на умствени способности или някакви други качества, които можеха да пречат или помагат за работата им в Белт-Еър.

Преглеждах всяко листче много щателно, като се опитвах да намеря някакви забележки, съвпадащи с характеристиките на Луи Аграунски, но нищо подобно не се появяваше. Ако той някога е разговарял с Кеми Хънт, това по никакъв начин не беше отразено в тези документи. Прегледът отне около час. Кеми ме наблюдаваше мълчаливо, като допълваше от време на време чашата ми, когато за пореден път я опустошавах. Понякога ме поправяше, ако случайно не взимах листата по ред, или ми обясняваше значението на бележките си.

Така продължи, докато не обърнах и последния лист, облегнах се назад напълно отвратен и притворих очи.

— По дяволите — казах аз, — отново нищо.

— Съжалявам.

— Вината не е твоя, рожбо.

— Може ли да ми кажеш нещо за проблемите си?

— Не.

— Свързани ли са с Белт-Еър?

— Не знам. Свързани са със смъртта на Дъг Хамилтън, но засега не знам по какъв начин — погледнах я. — Добре ли го познаваше?

— Работехме заедно, но знаех малко за него. Той беше нает на работа непосредствено от директора. Обядвахме заедно няколко пъти, следвах съветите му относно приеманите служители, понякога му помагах в работите му. В личен план го намирах за достатъчно посредствен. Макар че със задълженията си се справяше прекрасно.

— Той е допуснал една грешка в работата си. Голяма грешка.

Кеми стана от масата, взе чашите, отиде до бара и отново ги напълни. После седна на облегалката на дивана до мен и ми подаде чашата.

— Във вестниците писаха, че е жертва на нещастен случай. При мен идваха двама детективи и после още двама симпатични младежи и всичките много настоятелно се интересуваха от мистър Хамилтън.

— А ти?

— Отговарях изчерпателно на поставените въпроси. Но те не бяха настроени като теб. Какво се е случило с него в действителност?

— Убит е. Знам как, но не знам защо.

— А този Луи Аграунски?

Вдигнах рамене.

— Това е просто име и нищо повече. Забрави го.

— Извини ме — каза тя.

— За какво?

Ароматът на парфюма й беше тънък като уханието на нощни цветя. Тя нежно докосна с пръсти лицето ми и почувствах как устните й докоснаха главата ми.

— За това, че не искам повече да те срещам.

— Страхуваш се от мухите ли, паяко?

— Нямам време да изплета паяжина за теб.

Хванах кичур от меките й коси и приближих лицето си до нейното.

— Това все едно не би ти помогнало, рожбо. Винаги съм успявал да се измъкна на свобода.

— В такъв случай ни очаква сериозна борба.

— И неизбежна.

— Е, не съвсем — каза тя. — В края на краищата ти ще победиш.

— Което винаги съм и правел, котенце — отговорих й аз.

Тя се усмихна с влажно розови, готови за целувка устни. Докоснах устните й, на чиято топлина и нежност не можех да се съпротивлявам, и усетих страстните движения на бързото й езиче.

Чашата падна от ръцете й и се разби на малки парченца. Тя бавно се смъкна на коленете ми, като трепереше с цялото си тяло. Галейки я, чувствах как страстта се разгаря все по-силно в нея, като кара цялото й тяло да се напряга и трепти. С прекъсващ от страст глас тя ми шепнеше нещо, като ме лъхаше сладкият аромат на дъха й. Взех лицето й в ръцете си и погледнах влажните, молещи за милост очи.

— Тайгър… сега… моля те — прошепна тя.

Кеми Хънт беше в известен смисъл животно — прекрасно, диво, примитивно същество, неочаквано освободило се от веригите на цивилизацията. Тя започна сама припряно да смъква дрехите си, като бързаше по-скоро да удовлетвори желанието си. Кожата й беше нежна като коприна и покрита с лек загар със светли ивици от бикините. Пълнотата на гърдите и бедрата й, стегнатият й корем, великолепието на бедрата й се стовариха върху мен като удар по цимбал; не бях повече в състояние да се сдържам, прегърнах гъвкавото й тяло и я привлякох към себе си.

Времето изведнъж като че ли изчезна за нас. Събитията безшумно се сменяха като картинките в калейдоскоп, които нямаха никакъв смисъл, тишината се нарушаваше единствено от поривистото дишане на дивото желание, въздишки, сладостни хлипания, искащи стонове, докато не настъпи блаженият край. Приличаше на скок с парашут, когато радостната възбуда от свободния полет се сменя след отварянето на парашута с насладата от оцеляването.

Погледнах часовника си, разтърсих Кеми за рамото и почувствах в себе си надигащо се раздразнение от това, че си позволих да изгубя толкова скъпо за мен време. Навън денят вече се беше превърнал в нощ и фаровете на преминаващите коли хвърляха отблясъци по стените на стаята като струи на светлинен дъжд.

— Кеми…

Тя се обърна в обятията ми и със сънен глас каза меко:

— Тайгър…

— Трябва да тръгвам, кукло.

— Недей.

— Не мога.

Тя отвори все още сънените си очи и нежно ми се усмихна.

— Паяжината ми не е чак толкова здрава, така ли?

— Прекалено здрава е.

С върха на пръстите си тя докосна устните ми.

— Знам, че все някога ще се върнеш.

— Като нощна пеперуда към пламъка.

Станах, облякох се бързо, намерих едно одеяло в спалнята, хвърлих го върху нея и погледах как тя се усмихна удовлетворено и се уви до брадичката.

— Смятай, че си получил работата.

Тя се засмя и затвори очи.

 

 

Някой ден се канех да изясня кога спи Ърни Бентли. Той имаше жена, дом, но, изглежда, въобще не живееше там. Това, което ставаше през цялото време в колбите, тръбичките и ретортите в лабораторията му, бе толкова увлекателно за него, че той не можеше да ги зареже и за минута. Всяко предприятие в света би се радвало да му предложи висока длъжност и добра заплата, но той беше напълно доволен от това, което организираше за него Мартин Грейди, и от неограничената свобода за провеждане на опити, за която всеки учен може само да мечтае.

Той излезе от затъмнената стая с копия от снимките на Луи Аграунски и ми подаде няколко.

— Ще изпратя снимките в нюаркския и другите центрове — каза той. — Слушай, имам някои съображения. Хора като Аграунски не могат да се задоволят с обикновена работа, още повече като имаме предвид неговата квалификация.

— Например?

— Например има места, където се занимават с миниатюризация на компонентите на схемите. Тази област получи добро развитие в ракетната техника, но границите за прилагане на такива компоненти са много широки. Познавам няколко човека, които работят в тази област, между тях може би се води кореспонденция.

— Засега е ясно само едно, Ърни… Аграунски преднамерено е напуснал мястото си, скрил се е и не се показва никъде.

Ърни поклати глава, като не се съгласи с мен.

— Повярвай ми, толкова дълго мозъкът му не може да не работи в тази насока. Не е важно какво именно ще направи. Но той задължително ще се появи.

— Кризата, която е получил от преумора, може да е била само първата — напомних му аз.

— Възможно е. В такъв случай той би се занимавал само със своето хоби и не би могъл да го скрие.

— По дяволите!… Ако напълно се е побъркал, всичко може да изгърми.

Ърни вдигна рамене, давайки ми да разбера, че това не е негова работа — намирането на Аграунски и решаването на проблема. Той поправи очилата на носа си и попита:

— Още ли не си се свързал с Дон Лавойс?

— Не.

— Опитай се да го намериш. Научил е нещо за закупуването на голяма партида наркотици.

Отново изругах и посегнах към телефона. Набрах номера на хотела и помолих да ме свържат със стаята на Дон. Телефонът звънна десетина пъти, преди да го затворя.

— Няма го. Слушай, Ърни, мисля да се прибера и да се преоблека. Ако Дон се обади, нека ти предаде информацията, а ако ли не, аз ще го търся от хотела.

— Добре. Пази се, приятел.

Пъхнах снимките, които ми даде, в джоба си и слязох по стълбите надолу, взех такси и казах на шофьора да ме откара в Салем. Трябваха ми само десет минути да си взема душ и да се преоблека. Когато бях готов, опитах още веднъж да се обадя на Дон. Портиерът отговори, че още не е идвал, и помолих да му оставят бележка да се обади на мистър Мартин веднага щом се появи.

Докато разговарях по телефона, преглеждах списъка на служителите, които беше проверявал Хамилтън, като се опитвах да открия нещо, за което да се хвана, но тъй като не можах, го прибрах ядосано в чантата си.

Всичко беше въпрос на време. Каква щеше да е следващата крачка? В каква посока трябваше да вървя? Като че ли достатъчно хора се занимаваха с разследването, но мина вече много време, а всичко е безрезултатно. Вито Салви имаше някакво основание да убие двете момчета от Вашингтон, но защо е убил и Хамилтън? Защо?

Припомних си телата им такива, каквито ги видях за последен път. Почти бях забравил нещо. Като че ли Хамилтън беше престоял в тази стая повече, отколкото другите двама. Салви никога не би се занимавал с Хамилтън, ако той не е представлявал някаква важна брънка от веригата. Хамилтън не е попаднал там случайно… по някакъв начин той е бил въвлечен непосредствено. Ако случайно се е натъкнал на случая, просто щяха да го убият, без да го подлагат на мъчения. Но го бяха мъчили… той имаше бележник с адреси. Знаел е за Салви, знаел е къде може да го намери. Поради някакви причини е влязъл в играта с главата напред и се е натъкнал на нещо, което не е бил в състояние да разбере.

Дъг Хамилтън може да е бил глупав, но не чак толкова тъп, че сам да си пъха главата в капана. Той не беше новак в детективската работа и би могъл да се защити по някакъв начин. Погледнах часовника си. Беше десет без двайсет. Сложих си шапката и слязох долу. Оставих на рецепцията бележка за Дон с молба да ме почака, казах на администратора да му даде ключовете от стаята ми, като подсилих молбата си с един долар за причинените неприятности.

Взех първото такси, намиращо се до вратата на хотела, дадох на шофьора адреса на апартамента на Хамилтън и изпотен от шестминутното лудешко каране се разплатих с него пред нужното здание.

Управителят изобщо не се зарадва от нахлуването ми. Какво само не ми наговори и, изглежда, това беше само началото на любимата му програма. Но все пак не спори дълго, за него аз все още представлявах властта, а той добре знаеше как трябва да се отнася с нея.

— Окей — каза той, — какво има този път?

— Пристигало ли е нещо на името на Хамилтън, откакто ви видях?

— Някои неща.

— Бих искал да ги погледна.

— Нима кореспонденцията не трябва да бъде върната в пощата?

— Разбира се — казах аз, — но само след като проверя адресите.

— В бюрото са.

Отстъпих встрани, като му позволих да ме награди с отвратен поглед, и го последвах във фоайето. Той влезе в една врата зад рецепцията и започна да се рови по рафтовете. После ми подаде пет плика и се облегна на стойката в очакване, докато ги прегледам.

Това бяха сметки — една от супермаркета и две от петролни компании за зареждане на бензин, чиито услуги той очевидно ползваше на кредит. Имаше и няколко търговски реклами.

— Това ли е всичко?

— Той рядко получаваше поща на този адрес. Имаше си офис, нали знаете?

Хвърлих пликовете на рецепцията.

— Ние просто трябва да проверяваме пощата, това е всичко.

— Мисля, че съм длъжен да ги върна?

— Задръжте ги няколко дни. Ще ви кажат как да постъпите с тях.

— Добре. Що се отнася до мен, той все още си е наемател, който си е платил предварително. Така че това е част от обслужването.

— Някой търсил ли го е, откакто бях тук за последен път?

— Никой. Никога не е имал посетители. Освен това при нас лесно можеш да влезеш незабелязано. Ако някой иска да влезе вътре, е достатъчно да натисне звънеца. Портиерът дежури само през деня, пък и аз често съм зает някъде по етажите.

— Но все пак трябва да се звънне?

Управителят неопределено повдигна рамене.

— Да, ако не минеш след някого. После каква полза може да има от строгите мерки, след като тук всички заключват вратите си?

— Със стандартни ключалки?

— Че с какви други?

— Трудни ли са за отваряне?

— Зависи за кого. Шлосерът, който живее на третия етаж, ги отваря доста бързо в случаите, когато наемателите губят ключовете си.

— А вие имате ли общ ключ?

— Не. Нямам никакви ключове, освен тези от външната врата, мазето, е и други подобни помещения. Мислите, че някой може да е влязъл в апартамента му?

— Не е изключено.

— Да… Той беше забавно момче.

Аз го погледнах.

— Защо?

— Ами нищо особено — управителят се изкашля. — Написа си писмо една седмица преди да умре. Нали е забавно? Интересно, какво ли е щял да си отговори?

Пристъпих напред, наведох се над рецепцията и приближих лицето си до неговото, което веднага се изпъна, когато видя изражението ми.

— Къде го изпрати?

— Дявол знае. Той ми даде писмото за изпращане, както правеше често. Аз изпращам пощата на всички наематели. Това влиза в рамките на задълженията ни — каза той, оправдавайки се.

— Какъв беше адресът? — попитах аз с пресекващ глас.

— Казах ви, че не знам, не беше същият адрес, в противен случай щях да сложа писмото в собствената му пощенска кутия.

— Да не би да е било адресирано до офиса му?

— Слушайте, кой може да запомни? Вижте какво, мистър…

— Вие прочетохте адреса, нали?

— Разбира се, но мислех, че това е просто шега. Не помня. Ако това е всичко, което искахте, то аз имам работа. Аз…

— Измитай се и си върши работата — казах аз, като наблюдавах как той преглътна тежко и бързо се скри в офиса.

Най-после се появи нещо интересно, проблясък в тъмнината.

Излязох навън, напъхах се в първия отворен магазин, където имаше телефон, и се обадих на Чарли Корбинет. Вдигна слушалката и промърмори:

— Да?

— Тайгър е, Чарли.

Той бързо смени тона и каза:

— Засега нямаме никакви новини. Едната група смяташе, че е попаднала по следите на Аграунски във Филаделфия, но се оказа, че не е така.

— Слушай, опитай нещо друго… Нека пощенският департамент провери всички постъпления на писма в този район, трябва да намерят писмото на Дъг Хамилтън, адресирано до самия него. Възможно е да не е искал да държи нещо важно там, където е могло да бъде намерено.

Знаех, че Чарли записа думите ми.

— Откъде изрови това?

— Случайно, от управителя на блока, където живееше Хамилтън. Разбира се, писмото може и нищо да не означава, но трябва да го намерим. Той е чувствал, че ще му дойде нанагорно, приятел.

— Ще го направя. Няма да отнеме много време. Звънни ми пак след няколко часа.

— Добре.

Затворих бавно телефона. Ако им провърви, момчетата от пощата нямаше да ровят дълго и щяхме да можем да се придвижим напред. В този момент си спомних, че бях ял едва сутринта, затова наминах към Блу Рибон, изядох един заек в кисел сос и изпих чаша студена бира, после отидох в Салем. Служителят на рецепцията ме видя и ми се усмихна, като си спомни за получения долар.

— Вашият приятел ви очаква горе, мистър Мартин. Той се появи буквално няколко минути след вашето излизане.

Качих се с асансьора на етажа си и тръгнах по застлания с килим коридор. Отидох до стаята си, почуках два пъти на вратата, като по навик стоях отстрани, облегнат с гръб към касата.

Вътре телевизорът известяваше с приглушен глас спортните и други новини. Почуках още веднъж по-силно. Никой не отговори. Това започваше да не ми харесва. Сякаш чувствах миризмата на опасност, извадих пистолета си, дръпнах предпазителя и бавно натиснах дръжката на вратата. Тя се отвори свободно и веднага разбрах, че нещо не е наред. Дон Лавойс никога нямаше да седи зад незаключена врата. Вдигнах дулото на пистолета и се приготвих да стрелям във всичко, което помръдне от мястото си, бутнах вратата с крак и нахълтах в стаята. Но приготовленията ми бяха напразни. В стаята нямаше никого, освен Дон Лавойс, лежащ на пода. Беше мъртъв. На челото му, точно между очите, чернееше дупчица от куршум малък калибър. Той лежеше по гръб, отхвърлен от изстрела в мига, когато е отворил вратата на убиеца, мислейки, че съм аз.