Мики Спилейн
Двоен контрол (3)

Глава 3

Сградата на фирмата беше построена неотдавна на изоставен участък между Ла Гуардия и летище Кенеди. Беше изцяло обкръжена с ограда от телена мрежа, около нея патрулираше въоръжена охрана. Имаше всички основания за организирането на такава система на охрана и контрол. Тази наглед обикновена фирма на Мартин Грейди се занимаваше със свръхсекретен, имащ особено значение проект по разработването на електронна система за насочване на ракети от космоса. В случай на благополучно завършване на работата щяхме да получим предимство пред всеки потенциален противник.

Трябваше да чакам двайсет минути на входа, после ме заведоха в главния офис при директора на завода. Той се представи като Хенри Стентън и ми предложи да седна в креслото срещу бюрото му.

— Изглежда, мистър Грейди изпитва особено доверие към вас, мистър Мен — каза ми той.

Аз кимнах. Стентън ми предложи цигара и подаде запалка.

— Не ни навестяват често посетители. Имам предвид хора, които не представляват официалните власти.

— О?

— Имате ли представа с какво се занимаваме тук?

— Напълно — отговорих аз.

— Добре — той облиза устни, после мина зад бюрото и седна в креслото със смирена въздишка. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Какво знаете за Дъг Хамилтън?

— Бях незабавно информиран за неговата смърт. Нищо повече. Мартин Грейди каза, че се провежда разследване, включително и от неговите хора, с които трябва да сътруднича и да им оказвам пълно съдействие.

— Някой друг идвал ли е при вас?

— Засега сте първият.

— Хамилтън е водел досиета на персонала, наеман от вас на работа. Къде са тези досиета?

— Един екземпляр се пази в специален сейф. Друг е изпратен в съответното ведомство във Вашингтон. Хората, занимаващи се със строго секретните разработки по проекта, се проверяха щателно от гледна точка на надеждността им от специалните служби, докато тези, които нямат достъп до толкова отговорна информация, са проверявани от нашата собствена служба и одобрявани от Вашингтон.

— Бих искал да видя тези документи.

— Но те са страшно много.

— Само тези, които е подготвил Хамилтън.

— В такъв случай това ще е сравнително лесно. — Стентън натисна копчето на селектора и каза:

— Мис Хейс, ще бъдете ли така добра да дойдете.

Секретарката му беше от старата школа, на петдесет и няколко години: стегната и строга, с бели коси, вързани с лента на върха на главата. Тя дори не погледна към мен, докато Стентън не ме представи.

— Мис Хейс, това е мистър Мен, представител на Мартин Грейди. Заведете го, моля ви, в офиса на мис Хънт и я помолете да покаже на мистър Мен всички документи за персонала.

— Ще бъде направено, сър. Елате, мистър Мен.

— Има ли нещо друго, мистър Мен? — попита ме Стентън.

— Ако ми потрябва нещо, ще ви се обадя. А сега моля да ми предоставите възможност свободно да се придвижвам тук по мое собствено желание. Познавате ли Хал Рандолф от Службата за безопасност?

При тези думи веждите му се вдигнаха леко.

— Доста добре.

— Той може да се погрижи за нещата, ако при вас възникнат затруднения — казах аз. — Да тръгваме, мис Хейс.

Последвах я в приемната, където към нас се присъедини още един спътник от Службата за безопасност, който ни следваше на разстояние метър и половина. Всички заедно изминахме около деветдесет метра по осветения в мека луминесцентна светлина коридор, където въздухът се пречистваше от климатична инсталация, и спряхме пред врата с табелка „Кемил Хънт, Личен състав“. Секретарката натисна някакъв бутон в стената и бутна вратата след прозвучалия сигнал. Като ме пусна пред нея, тя също влезе, а придружаващият ни мъж остана зад вратата.

Мис Хейс предаде на секретарката на Хънт получените инструкции за мен, а секретарката на свой ред ги съобщи по селектора на някого, който се намираше зад вратата с табелка „Вход забранен“. В резултат на това ни помолиха да почакаме. В приемната се чувстваше тънък аромат на парфюм, което явно не се харесваше на строгата и величествена като кралица мис Хейс.

Не се наложи да чакам дълго. Телефонът на бюрото звънна, малка невзрачна секретарка с очила с дебели стъкла изслуша казаното й по селектора, после ме погледна и каза с насочен към мен пръст:

— Можете да влезете.

Кеми Хънт беше стратег. Тя заемаше длъжността директор по персонала и в задълженията й влизаше да знае всичко, с което са се занимавали хората, преди да постъпят на работа във фирмата.

Офисът й приличаше на команден пункт, а самата тя изглеждаше като командир. Този, който влизаше мрачен, задължително се усмихваше, а усмихващият се веднага ставаше сериозен. Човек автоматично сваляше гарда пред нея. Невъзможно беше да я излъжеш, неискреният веднага губеше.

Стените бяха тъмнозелени на цвят, с големи красиви изображения на всички самолети, които някога са били на въоръжение във Въздушните сили. Сред тях висеше ярка картина, нарисувана в сюрреалистичен стил. На нея беше изобразена гола жена — толкова подробно и с такава експресия, че доминираше над всичко в стаята, над Въздушните сили и всичко останало.

Бюрото стоеше срещу фалшиви прозорци с дръпнати завеси и така изкусно осветено с две лампи, че беше трудно да се каже дали някой седеше зад него, или не.

Мис Хънт я нямаше зад бюрото. Тя седеше далеч в ъгъла вляво, като внимателно ме изучаваше и се опитваше да улови реакцията ми. Но все пак не беше взела предвид, че в стаята имаше достатъчно светлина и тя хвърляше отблясъци по найлоновия й костюм, затова веднага я забелязах, макар и да не го показах. Разбира се, можех да й дам да разбере, че замисълът й не е успял, но нямаше да е интересно.

Вместо това отидох до картината с голата жена, разгледах внимателно всички интересни места и без да се оглеждам, казах на глас:

— Забележителна прилика, макар на места моделът да е малко дебел.

После се обърнах, седнах в креслото й зад бюрото и насочих светлините на настолните лампи към мис Хънт и усетих, че усмивката ми замръзва, преди да се е появила.

Кеми Хънт беше самата гола жена от картината и съвсем не беше пълна. Художникът явно си беше позволил малко фантазии.

Тя седеше неподвижно като статуя, скръстила крак върху крак, и само лекото поклащане на обувката й показваше, че пред мен седи жив човек. С пръстите на ръката си подпираше брадичката си, сгънатият лакът почиваше върху облегалката на креслото, червеният цвят на ноктите й хармонираше с цвета на устните. Черните като нощ очи само подчертаваха гъстата чернота на косите й, които падаха върху също толкова черна рокля.

Но дори в тази безцветна пустота се забелязваше особената изтънченост на формите на тялото и красотата на лицето.

Да, тя беше напълно способна да измъква всичко от хората, попаднали в клопката й.

— Привет, паяко — казах аз.

— Привет, муха — усмихна се тя на шегата ми.

— Тази не се хвана в паяжината.

— Аз също мисля така. Мистър Грейди ми разказа накратко за вас. Радвам се, че не ме разочаровахте.

— Не си струва да се говори за това.

— Ако нямате нищо против, угасете лампите.

— Бих искал да ви разгледам.

— На картината може да видите повече.

— Не обичам фалшификациите. Елате насам.

Сякаш гледах балет. Всяко нейно движение беше гъвкаво и женствено, умишлено провокационно, както могат да го правят само жените. Играта свърши, но тя продължаваше да настоява за продължението й. Следях я с лъчите на лампите, после ги прегънах надолу, така че да се виждаме на отразената светлина. Като срещна погледа ми, тя сякаш се запъна от неочаквано чувство и гърдите й се повдигнаха.

— И така, значи вие сте един от най-добрите.

— Какво ви разказа Мартин Грейди?

— Мисля, че той по-скоро ме предупреди.

Сякаш между другото тя дръпна стола и седна зад бюрото.

— Ще ме наемете ли?

— Като какъв… В отдел осеменяване?

— По дяволите! — засмях се аз. — Грейди никога не ми е споменавал за този отдел.

— Знам на какво са способни хората, това е работата ми, аз трябва да ги виждам и отвътре. Вие ми се струвате отличен екземпляр.

— Явих се с прекрасни препоръки.

— Няма съмнение, но сте дошли тук не за да ви наемам, нали?

Седнах, облегнах се назад на стола, измъкнах чекмеджето на бюрото и сложих върху него краката си.

— Дъг Хамилтън е подготвял отчети за хората, които е проверявал. Те минавали ли са през вас?

— Да. Той проверяваше цялата им предистория — всички предишни местоработи, контакти, кредитни карти — обикновени неща, които не могат да се възложат на високите чинове от безопасността. Имах право да давам заключение за способностите или личните качества на бъдещите сътрудници.

— А хората за секретните задачи?

— Назначават се непосредствено от хора от Вашингтон чрез Мартин Грейди. Аз се занимавам с по-ниския ешелон служители, но дори и тогава е абсолютно задължително да търсим хора с изключително висока квалификация. Мисля, че няма нужда да ви информирам за сериозността на разработваните тук проекти.

— Не, наистина няма нужда. Мога ли да прегледам делата, подготвени от Хамилтън?

— Ако ми позволите да се възползвам от телефона — мис Хънт ми се усмихна.

Преместих апарата към нея, а сам продължих да наблюдавам изящните движения на тялото й, когато се наведе напред, за да вдигне слушалката.

— Линда — каза тя, — моля те, вземи всички документи със знак А-20 от сейфа и ги донеси.

— Кой още е имал достъп до тези документи, Кеми?

Тя тръсна глава с игрива усмивка:

— Никой…

— Казвам се Тайгър. Моят старец ми даде това име.

— … Тайгър. Вторият екземпляр се изпраща във Вашингтон и ако там не възразяват и аз съм доволна, човекът може да разчита на работа тук. Това е просто информация за миналото му. Тук издигането по служебната стълба зависи от резултатите от работата, а не от предишните заслуги… или от липсата на такива. Съществуват специални изисквания към всички — от чистачката до ръководителя — и всички се подлагат на тази процедура.

Секретарката влезе, сложи на масата папка и излезе. Взех я в ръце, отворих я и прегледах съдържанието. Беше по-дебела от папката на Хамилтън, но може би той е имал копия, отпечатани на оризова хартия, а тези бяха специални типографски бланки. Всяка бланка беше номерирана, общо осемдесет и четири лични дела.

— Какъв период от време представляват тези дела? — попитах аз.

— Около три години. Това са само отчетите на самия Хамилтън.

— Колко често се сменят хората?

— Доста рядко. Мистър Грейди плаща големи пари. Това е неговата политика.

— Да, знам.

— Отчетите на Хамилтън са от времето на екстензивното развитие. Ако обърнете внимание на датите, ще видите, че сме достигнали максимума за прием на нови кадри преди около четири месеца и оттогава не сме наемали никого повече, тъй като за дадения момент нуждата ни от хора е вече задоволена. Но ние никога не знаем докрай какви са перспективите за развитие на фирмата и до какъв предел се простират нашите възможности. Не е изключено е нова експанзия.

Преглеждах документите, като обръщах специално внимание на имената, адресите, но не намирах нищо познато.

— Хамилтън някога давал ли е отрицателни заключения?

— Обикновено едно на всеки три. Копията от отчетите се изпращаха във Вашингтон, в случай че тези хора са били предвидени за секретна работа. Най-често това бяха сведения за незаконни операции, криминални действия, подривна дейност.

— Имали ли сте много случаи на уволнения?

— Нито един. Няколко човека просто бяха преместени по искане на Грейди на работа по други проекти. Но системата ни е достатъчно ефективна и специалистите с необходимата квалификация се подбират бързо.

Погледнах я и се усмихнах криво.

— Не се и съмнявам. А имало ли е отхвърлени и след проверката на Хамилтън?

— Само няколко случая, поради недостатъчна квалификация. Мислите, че някои от тях е намразил мистър Хамилтън?

Сложих папката на масата и се облегнах назад.

— В такъв случай те трябва да изпитват аналогични чувства и към вас, нали? Хамилтън ги е допуснал, а вие не.

— Наистина — кимна тя, — но това не е така. Разбирате ли, ставаше дума за машинни техници, които нямаха достатъчно висока квалификация за нас, но бяха приети на работа от други фирми с по-малки изисквания.

Кимнах.

— Мога ли да взема документите, за да ги прегледам подробно?

— Разбира се, само бъдете по-внимателен с тях.

— Имате ли азбучен списък на всички сътрудници?

— Естествено.

— Мога ли да го погледна?

— Горното чекмедже вдясно от вас, точно над краката ви. Ще трябва да си свалите краката, за да го извадите. — Устните й бяха леко отворени и можех да видя белите остри краища на зъбите й. Този път очите й ме гледаха, смеейки се. Отворих чекмеджето, прегледах списъка на буква „А“, като се надявах да намеря името на Луи Аграунски, но не открих нищо подобно.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, просто ми е любопитно. — Прибрах чекмеджето и станах. — Значи нямате нищо против да взема тази папка със себе си?

Кеми оправи прическата си и отговори:

— Не… но помнете, че това е конфиденциална информация.

— Не забравяйте, че работим за един и същ човек. Ще ви я върна.

Стояхме един до друг. Дори и не предполагах, че е толкова висока, докато не застана до мен. На лицето й имаше необичайно, особено изражение. Играта й с мен продължаваше, тя се опитваше да намери цепнатина в бронята ми. По поведението й можех да се досетя какво ме очакваше, ако бях изгубил.

Огледах се и погледнах картината. Приликата наистина беше поразителна.

— Бих искал да ви нарисувам — казах аз.

Тя проследи погледа ми.

— О, вие имате и скрити таланти?

— Не, съвсем не. Просто искам да нарисувам вас.

— Но защо?

Ухилих се.

— Защото ще падне голяма забава, котенце. Ще рисувам с намаслен инструмент.

Ъгълчетата на очите й се присвиха.

— О, това ще бъде интересно преживяване.

— Казват, че е много увлекателно занимание.

— Съмнявам се.

— Не се отказвай от това, което не си опитал.

Тръгнах към вратата и я отворих. Въоръженият гард все още ме очакваше в приемната.

— Всичко хубаво, паяко — казах аз.

— Всичко хубаво, муха — отговори Кеми. — Можеш да се върнеш в паяжината по всяко време.

 

 

Офисът на Дъг Хамилтън се намираше на Лексингтън авеню. В него работеха младшият му партньор Джеймс Милър, две секретарки и един човек в приемната.

Казах, че съм представител на Мартин Грейди, и помолих секретарката да ми покаже документите за Белт-Еър Електроникс. И макар все още да не беше дошла на себе си от всичко случило се, тя ме заведе мълчаливо в кабинета, дръпна едно чекмедже и извади папката за компанията.

— Интересувал ли се е някой друг от това? — попитах аз.

— Да. Полицията и мистър Рандолф от Службата за безопасност. Те също прегледаха тези документи.

— Взеха ли нещо от тях?

— Нищо. Можете да проверите — всички страници са номерирани и лежат по ред. Не знам какво точно търсеха и не можах да им съобщя нищо интересно.

Затворих папката и й я предадох.

— Отдавна ли работите тук?

— Пет години, мистър Мен.

— Тогава трябва да помните кога Хамилтън е започнал да сътрудничи на Белт-Еър.

— Водя строг отчет за всички контракти.

— Тогава сигурно печатате също и рапортите?

— Да, всички.

— Значи Хамилтън трябва да има и чернови?

— Разбира се, но след като ги препечатат, веднага ги унищожават. Затова нищо не е останало.

— А самият той никога ли не е печатал?

— Да, понякога, мисля. Случваше се да сме претрупани с работа и той печаташе сам.

— Не помните ли кои точно отчет е печатал сам?

— Боя се, че не. Бих искала да си спомня… да помогна, но знаете ли, отчетите са толкова рутинна работа, че не могат да се запомнят, те са стотици.

— Разбирам. Само още нещо. Хамилтън се е преместил скоро в доста скъп апартамент. Не знаете ли откъде е взел пари?

Тя се колеба известно време.

— Мистър Хамилтън беше ерген. Той никога не пилееше парите си и естествено имаше значителни спестявания. Известно ми е, че разполагаше със солидна сметка в банката. Предполагам… той… просто е търсел промяна.

— Това е била решителна крачка. Може би тук е замесена жена?

Тя пламна и наведе поглед.

— Не, страхувам се, че не. Той не беше създаден за брак.

Когато отново вдигна очи, видях добре познатото изражение на лицето на секретарка, влюбена в своя шеф. Това се случва навсякъде и най-често носи нещастие.

— Тежък случай — казах аз.

Тя знаеше за какво мислех и като повдигна рамене, отговори.

— Това е животът.

— Кантората продължава ли да работи?

— Мистър Милър води делата. Това беше решено още преди, когато стана младши партньор. Мистър Хамилтън има сестра някъде в Средния Запад и тя ще получи частта си според завещанието. Адвокатът на мистър Хамилтън вече я информира за това.

— Благодаря ви за помощта. Ако ми потрябва нещо, ще се свържа с вас.

— Добре.

— Ако имате време, ще ви помоля да потърсите още веднъж, може да намерите отчетите, които Хамилтън е писал сам.

— Ще се постарая, но не мога да ви обещая нищо.

— Благодаря и за това.

Безнадежден случай. Абсолютно нищо. Четирима човека са мъртви, единият, в чиито ръце се намираше тайната на световния холокост, бе изчезнал и дори нямаше за какво да се хванеш.

Разбира се, възможно бе смъртта на Дъг Хамилтън да е била случайна и ако не се е изпречил на пътя на Вито Салви… Възможно е празната папка в апартамента му да не е съдържала нищо важно и просто да е държал в нея черновите, преди да ги напечата в офиса.

Сложих шапката си и излязох от кантората в ревящия Ню Йорк. Минаха повече от десет минути, преди да открия свободно такси, и ми потрябваха още трийсет, за да пресека града и да стигна до мястото, където живееше Чарли Корбинет. Той вече стоеше до отворената врата и ме чакаше, когато асансьорът спря на неговия етаж.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, малко. Нощта едва започна.

Той напълни две чаши, подаде ми едната и седна срещу мен.

— Научи ли нещо?

Бързо изложих всичко, което бях разбрал до този момент, дадох му малко време да помисли и видях, че е направил същите изводи като мен. После Чарли стана и замислено започна да мери стаята от единия ъгъл до другия. Накрая каза:

— Следим Луи Аграунски от момента, когато започна работа по системата за управление на стратегическите ракети. На една група бе възложено да разузнае всичко за миналото му, на друга — да се постарае да предвиди възможното му бъдещо развитие. Тъй като Аграунски беше минавал вече през системата за проверка, не беше трудно да се надникне в миналото му. Ние просто още веднъж проверихме всички сведения, в случай че нещо е било изпуснато.

— И какво?

— Чист като свирка. Никакви нарушения, прекрасни препоръки… нищо необичайно. Не са ясни дори политическите му възгледи. Регистриран е в избирателните списъци, но никога не си е давал труда да гласува. Единственото ново бяха спомените на неговия бивш декан в колежа, който си спомни, че веднъж в горния курс Аграунски е бил на границата да изгуби разсъдъка си от пренапрежение. Лекуващият го психиатър е умрял, но бележките му бяха запазени. От тях стана ясно, че Аграунски е лежал две седмици в болницата, преди да се върне в колежа. Била му е предписана почивка; след лечението не са възникнали никакви странични явления.

— Това е могло да бъде само началото на болестта — предложих аз.

— Възможно е. Ако този факт беше станал известен по-рано, съмнявам се, че щяха да го вземат за този проект.

— Има ли свидетелства, че го е потулил?

— Не. Тъй като не е било душевно заболяване, деканът мислел, че нещата не са чак толкова сериозни, че да си струва да ги споменава. Доста срещано явление сред най-добрите студенти, които се занимават усилено.

— Къде изгубихте Аграунски?

— След инсталирането на системата „hot-line“ той беше пренасочен към втори космически проект. Ако си спомняш, там имаше два неуспеха, преди да решат всички трудности и да изстрелят ракетите. Аграунски е бил препоръчан за работа по новия ускорител, но е бил принуден да прекъсне започната работа поради пътно произшествие. В историята на болестта е посочено, че имал незначителни тъканни разкъсвания, счупване на палеца и леко изкривяване на гърба. В това време е живял в малка къща, купена във Флорида, и е имал двайсет хиляди долара по сметката си. Очевидно нараняванията на гърба много са го безпокоели, той отказал всички работи и живеел от спестяванията си. Именно тук контактът с него беше изгубен.

Аграунски няма чак толкова много приятели. Вече не е млад. Виждали са го няколко пъти в града да прави покупки, но най-често го е виждал чиновникът от банката. Той постоянно е теглел от сметката си значителни суми, увеличаващи се всеки път. Това не се връзваше с навиците му, но въпреки това никой не обърнал особено внимание на този факт. По-късно напълно закрил сметката си, продал къщата си на колега — инженер по проекта, и оттогава не са го виждали.

— Жена ли е замесена? — попитах аз.

— Не. Проверихме тази версия доста старателно. При това не е пил и не е играел хазартни игри.

— Всеки си има поне един лош навик.

— Аграунски не е такъв човек. Във всеки случай нищо не можахме да открием.

— Такива хора като него не изчезват просто така.

Чарли повъртя чашата, загледан в съдържанието й.

После го изпи на екс.

— Продал къщата заедно с мебелите, взел две чанти, качил се на стария си форд и отпътувал. Месец по-късно продал колата на някакъв дилър в едно градче в Южна Каролина за стотина долара. Оттогава нищо повече не е известно за него.

— Ако е останал без пари, то е трябвало да си намери работа или да се регистрира в бюрата за безработни, за да получава помощи.

— Никакви помощи не са му били изплащани. Проверихме всички регистрационни ведомости, затвори, болници в страната, но не намерихме нищо. На негово име не е издаван и чуждестранен паспорт. Не е заминал нито за Канада, нито за Мексико — Чарли направи пауза, напълни пак чашата си и тръсна глава. — Хал Рандолф предполага, че е мъртъв.

— Ако беше мъртъв, Вито Салви нямаше да се опитва да го намери — казах аз.

— И аз мисля така. — Чарли повъртя чашата с парченца лед. — Тогава какво, Тайгър?

— Мисля, че се е притаил някъде, като се опитва да вземе решение, и ако не се доберем до него, преди да го вземе, всичко ще загине.

— Значи продължаваш да мислиш, че знаеш как да го намериш?

— Длъжен съм да го намеря. Щом Съветите са възложили на един от най-добрите си агенти да го проследи, те задължително ще изпратят и друг. И едва ли ще можем да му попречим. Вито Салви ни изпревари много, той може би е бил вече съвсем близо до целта, когато е открил, че двама от агентите ти са по петите му. Очистил ги. Още не знам как Хамилтън се е оказал замесен в тази работа. Сега ми кажи какво са успели да научат за Аграунски тези двама агенти?

— Абсолютно нищо. Затова и се съсредоточиха върху Салви, като се надяваха, че той ще ги заведе до Аграунски. В последния им доклад се казва, че младшият аташе на съветското посолство, който се следи и когото подозираме, че организира предаването на пари на съветските агенти, е направил няколко необичайни контакти. Описанието на външността на човека, с когото се е срещал, прилича на Вито Салви, с изключение на чертите на лицето, но те, разбира се, могат да се променят. Агентите започнаха да следят Вито и оттогава не е постъпвала информация, докато ти не ги намери.

— Мисля, че хората на Рандолф също са следели Салви.

Чарли кимна утвърдително.

— Те също не постигнаха нищо. Салви беше прекалено опитен, за да позволява да му се лепят опашки.

— В крайна сметка те постепенно ще изровят част по част случая, но за това ще са нужни седмици.

— Знаеш, че не разполагаме с толкова време.

— Тогава трябва да се измисли нещо. — Оставих чашата си и запалих цигара. — Трябва да има някаква нишка, но засега не мога да я намеря.

— Тайгър, ние не трябва да изпускаме нито един шанс в този случай.

— Чувствам, че тук има нещо.

— Тогава действай… получаващ големи пари. Не мисля, че ще се хванеш само за факта, че е работел в Белт-Еър Електроникс. Той е нямал причини да крие името или миналото си, а ако са му трябвали пари, можел е да намери работа във всяка обикновена проектантска организация и да припечелва прилично.

— Засега ще продължа започнатото.

— Помни, че нямаме време.

— Как мога да забравя това?

Скочих от стола и взех шапката си.

— Ще ме намериш в хотел Салем, ако ти потрябвам. Там съм регистриран като Т. Мартин. И още нещо, трябва ми последната снимка на Аграунски, която можеш да намериш.

— Ще ти намеря снимката. Желая ти късмет, Тайгър.

— Благодаря — казах аз, — трябва да го използваме и двамата.

 

 

Ърни Бентли беше ми оставил в хотела плик с ксерокопия от документи и бележка веднага да се свържа с контролния пункт в Нюарк. Взех ключа от администратора, намерих в джоба си няколко монети и се обадих от автомата в хола. Дадох на оператора номера в Нюарк.

Върджил Адамс отговори веднага, щом казах паролата.

— Току-що се обадиха от Лондон. Казаха, че Москва вече е утвърдила агента, който трябва да замени Вито Салви.

— Работят оперативно. Кой е той?

— Още нямат точни сведения. Научихме за това от източника ни в посолството в Париж. Опитваме се да получим по-подробна информация, но това ще отнеме определено време. Все пак едно вече ни е известно: няма да го изпращат от Съюза, той отдавна работи тук. Агентът е законспириран много добре и няма да е лесно да се открие. Получаването на тази информация беше просто късмет.

— С парите на Грейди може да се купи почти всичко.

— Да, ако има какво — каза Върджил. — Знаем, че са държали някъде при нас двама оперативни работника от висок ранг за всякакви спешни дела още от времето, когато Бутенко и Соколов бяха осъдени за шпионаж през 1964. Точно сега Москва замисля нещо. Един от главните кремълски мозъци на операцията е отзован от Бон на екстрено съвещание с най-висшето ръководство и това очевидно има отношение към ситуацията тук.

— Още ли не сте определили размера на премията?

— Грейди дава чисти 25 хиляди долара на този, който успее да открие определена нишка. И ако потрябва, ще добави още. Съобщихме за това на всички сътрудници, заети по случая, но честно казано, приятелю, повече разчитаме на теб.

— Благодаря ти много.

— Трябва ли ти още някой?

— Не, достатъчен е и Дон Лавойс. Засега всички ми сътрудничат и докато това е така, никой повече не ми трябва.

— Е, Тайгър, това е твоя игра — каза Адамс и добави: — Да, едва не забравих още нещо, може да е интересно за теб.

— Какво?

— Информаторът ни в Прага съобщи, че цената ти се е вдигнала рязко, ти не само се намираш на първия ред в списък „А“, но и специално е обявен лов за теб.

— И колко струвам?

Върджил отговори иронично:

— Стига, за да си купиш вила на брега на Черно море, нов ЗИЛ, да си позволиш дузина слуги, да използваш услугите на специалното снабдяване и да получиш политическо признание.

— Слушай, защо ти самият не гепиш всичко това?

— Аз обичам да прекарвам отпуската си във Флорида — отговори той и затвори слушалката.

Дръпнах се от телефона и се ухилих. Някога ще му покажа четирите страници от тефтера, който измъкнах от джоба на Маркъс Пиетри, след като го убих. Върджил не знае, че той също се намира в списък „А“, наистина в самия му край, но все пак в същия списък.

Като се качих в стаята си, сложих ксерокопията в чантата си, залепих пликовете, в които бях оставил оригиналите, и ги адресирах до Белт-Еър. След това се обадих на Дон Лавойс. Той вдигна слушалката, разменихме си сигналите за разпознаване и той каза:

— Има нещо странно за Салви.

— Какво точно?

— Полицията направи обиск на мястото, където се е крил. Докато те ровичкаха там, беше безполезно да си пъхам гагата, затова отидох веднага след като си тръгнаха. Не намерих нищо интересно, докато не стигнах до банята. Един от полицаите трябва да е използвал тоалетната и не я е огледал, след като пуснал водата, и, разбира се, сбъркал. Беше задръстена.

— Въшливо тоалетно възпитание.

— Навик — каза той. — Взех куката от закачалката и я пъхнах в утайника на тоалетната. Вътре напречно беше закрепена жица под нивото на водата. Към нея беше завързана найлонова корда, дълга около шест фута, чийто край плътно стягаше гумен херметически контейнер с хероин, който се намираше в канализационната тръба. Известен метод, но не и чак толкова стар. Нищо не можеш да видиш, ако не го търсиш специално.

— По дяволите, Салви не може да е бил наркоман.

— Но там имаше половин фунт хероин. Това ни дава няколко интересни странични линии.

— Добре. Ще да прегледам резултатите от аутопсията на трупа. Може би предишният наемател е оставил пакетчето?

— Не. Тоалетната чиния е стоманена и покритията с ръжда говорят за неотдавнашна инсталация.

— Какво направи с пакетчето?

— Оставих го както си беше.

— Добре. И какво мислиш за това?

— Никой от съседите дори не е виждал Салви, той практически не е съществувал за тях. Имал е чудесно прикритие. Апартамента е наел по телефона, парите е дал в аванс, продукти е купувал от други места и без доставка вкъщи. Но той трябва да е купувал хероина от някакъв източник и това може да ни наведе на някои следи.

— Тогава — казах аз — помоли Ърни да подготви за теб последните списъци на разпространителите на наркотици. Поддържай връзка с него чрез Нюарк.

— Разбрах. А преки контакти с теб?

— Колкото се може по-малко. И бъди внимателен. Червените са вкарали нов човек в играта.

— Вече чух… само че те не гонят мен.

Затворих слушалката, отидох до прозореца, седнах на перваза и се загледах в нощния град. Усещах леко гъделичкане в стомаха, каквото преди никога не бях чувствал. Бил съм ловец почти толкова пъти, колкото съм бил и преследвана жертва. Доста често бях заек, чувствах горещия дъх на кучетата във врата си и миризмата на слюнка, която те изпускаха в яростта на преследването, но заекът винаги успяваше да избяга.

Поне засега.

Но чувството, което ме изпълваше сега, беше предизвикано не от опасността от подобен лов. Мъчеха ме мислите за светлините на нощния град, които можеха за един миг да изчезнат в кошмара на ярката светлина, която ще увисне във въздуха като огромна гъба, в едно огромно пространство, покрито със същите едновременно появили се гъби, ако се допусне това.

Завъртях ключа два пъти в бравата, сложих веригата, легнах си и започнах внимателно да преглеждам страница по страница информацията за сътрудниците на Белт-Еър.

В повечето случаи това бяха кратки, състоящи се от две-три думи отговори на специфични въпроси. В края на всяка страница се съдържаше резюме от типа: „обича да пие“ или „обича хазартните игри“. Едно от заключенията говореше дори за необходимостта от по-пълноценен полов живот. За съжаление не съдържаха характеристики за деловите качества на наеманите. Съдейки по датите, по-голямата част от работата си по изследване на персонала Хамилтън беше провел в първата половина на годината, защото в края на всяка страница беше отбелязан месецът, в който е подготвен отчетът. С изключение на една, която не съвпадаше с датата на отчета и вероятно отбелязваше началото на разследването.

След около час работа прибрах листата, свалих наполовина предпазителя на пистолета и заспах.