Метаданни
Данни
- Серия
- Тайгър Мен (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The By-pass Control, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- ЕАР, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2012)
Издание:
Мики Спилейн
Двоен контрол
Американска първо издание
© „Евразия“, 1993
© „Eurasia publishers“, 1993
с/o GPA, Sofia
© Mickey Spillane, 1966
New York: The New American Library, Signet Books 1967
Превод ЕАР
Редактор Елиана Владимирова
Коректор Пламен Възланов
Художествено оформление ЕАР
Набор Елиана Владимирова
Компютърен дизайн Александър Мандалов
Гарнитура Times
Формат 84×108/32
Печатни коли 16
Печат ДФ „Полиграфия“
Цена 25 лв.
История
- —Добавяне
Глава 7
На полицията беше разказана проста история. След като в едно техническо списание публикували статия за последните разработки на Клод Бостър, три пъти се опитвали да нахълтат с взлом в къщата му. Този път са били взети по-твърди мерки. Куршумът, който успяха да намерят, се оказа 38-ми калибър и беше изпратен във Вашингтон за балистична експертиза. Беше назначен полицай за охрана на Бостър, докато полицията не изясни ситуацията. Аз фигурирах просто като приятел, наминал да го навести точно по време на произшествието.
След заминаването на полицията се качих в колата и като се правех, че не се тревожа от евентуално преследване, се разходих из града. Ако тези изстрели бяха предназначени за мен, то стрелящият щеше да разбере, че не е улучил, и ще се постарае да предприеме нов опит за покушение. Аз само се опитвах да облекча задачата му.
О Гали не беше толкова голям град, че да можеш да се скриеш в него. Но не и толкова голям, че да те следят, без да разбереш. Ако този куршум беше предназначен за Бостър, никой нямаше да се интересува от мен. Щом знаеха името ми, убиецът можеше да ме очаква на друго място и по друго време.
Исках да се уверя, затова се обадих в Нюарк от добре осветената телефонна кабина до бензиностанцията. При това поставих колата си така, че да ме защищава от страна на неосветената част на сградата. Убиецът непременно трябваше да се покаже от видимата за мен страна, а пистолетът ми винаги беше готов да заговори пръв.
Върджил Адамс записа разговора ни, после каза, че по указания на Мартин Грейди ми изпраща Дейв Елрой. Дейв трябваше да се установи на определено място и да бъде готов, в случай на необходимост, да се включи в играта.
— Няма нужда. Мога да се оправя тук и сам. Прекалено много народ може само да усложни работата. Още повече, че Дейв участва в операцията по наркотиците в Хонконг и руснаците го познават добре.
— Няма значение — каза Върджил. — Грейди иска да си подсигурен.
— Е, тогава нека дойде. Има ли нещо ново от Лондон за Найджър Хопс?
— Един любопитен материал за него, не чак толкова важен наистина. Джонсън се опита навсякъде да събере някаква нова информация за него и изясни, че той страда от хронична хрема.
— От какво?
— Когато Хопс се възбужда, му се запушва носът и е принуден да вдишва някакво лекарство. Съществува инхалатор, прочистващ кухината на носа. Много ефикасно средство против синузит. Съединение на бензедрина.
— Слушай, приятел, според теб трябва да проверявам всички аптеки и супермаркети в Щатите, за да разбера кой си купува такъв инхалатор? Знаеш ли колко от тях се продават ежедневно?
— Вече проверих — засмя се той, — около пет хиляди.
— Благодаря — казах аз саркастично.
— Няма нужда от благодарности — отговори той и затвори телефона.
Излязох от кабината, запалих цигара, като специално се открих и превърнах себе си в мишена, но готов да отреагирам моментално, ако нещо ми се стори подозрително. Освен няколкото коли, носещи се по шосето в различни посоки, и двойки, разхождащи се хванати за ръце, нямаше никой друг. Работниците от Кейп Кенеди вече бяха свършили втората смяна, сезонното преместване на почиващите бе приключило, така че движението на колите по магистралата не беше интензивно. Спокойно се качих в колата, запалих мотора и тръгнах нагоре по улицата. Намерих отворено кафене, влязох, изпих едно кафе, като през цялото време наблюдавах улицата през прозореца. Убедих се, че няма опашка, платих сметката и тръгнах към мотела.
Оставих колата срещу офиса, после влязох и пернах звънеца на масата. Същият човек, който ме бе регистрирал преди, каза:
— Какво желаете, сър? С какво мога да ви бъда полезен?
— Бъдете така любезен, бих искал да наема стая.
— Но…
— Да, искам още една, друга.
— О, разбирам… Посетители ли очаквате?
— Е, не съвсем. Бих искал да я използвам за един разговор малко по-късно. По-добре това да не става в моята стая.
— Да-да, разбира се — бързо се съгласи той. — При нас рядко отсядат бизнесмени и почти съм забравил навиците им.
Той ми подаде бланката и ме помоли да подпиша. Регистрирах се, както и в първия случай, и платих предварително. Когато му връщах писалката, казах:
— Моля ви, всички телефонни обаждания прехвърляйте в личната ми стая, но ако някой пита къде съм отседнал, давайте им новата стая. Ще сложа колата си точно до другата стая, става ли?
— Разбира се, сър. Радвам се да услужа.
— Прекрасно. Лека нощ.
Оставих колата на пътеката встрани от новата стая, влязох в нея, включих светлината, подържах я така няколко минути, после угасих, излязох, опитвайки се да бъда незабележим, и се промъкнах в своята стая. Съблякох се на тъмно и си легнах, като сложих пистолета под възглавницата. Изстрелът можеше да дойде отвсякъде, всичко това не беше просто съвпадение.
Прехвърлях из главата си всеки детайл от заминаването ми от Ню Йорк и все повече се убеждавах, че не може да е допусната грешка или пък да има изтичане на информация. Никой, освен нашата група, не знаеше за заминаването ми, и никой, освен мен, не знаеше къде съм се настанил. Следователно… който и да беше стрелял по вратата на работилницата на Клод Бостър, той е искал да улучи него. Но защо? Какво знаеше той? Или, какво според тях може да знае? Или това беше предупреждение? Смачках фаса и го хвърлих в пепелника зад леглото.
В такъв случай трябваше да изхождам от предположението, че местонахождението на Луи Аграунски засега не е известно на Съветите. Те също така се опитваха да го намерят по различни начини. Промяната в поведението му е станала тук и те също се опитваха да решат проблема с неговото намиране от различни краища.
Очите ми започнаха да се затварят, гледах тъпо малките процепи в тъмната стена. Изведнъж широко отворих очи от неочаквано дошлата ми на ум мисъл. „По дяволите“ — казах си аз и тръснах глава, учудвайки се на глупостта си.
По какъв начин са научили за двойния контрол на Аграунски? Или той им е казал сам, или те са работели заедно с него. Или… са подозирали замисъла му и след като изучили изследванията му, са потвърдили предположението си. Известно е, че всичките ни свръхсекретни и особено важни проекти са наводнени от вражески агенти. Ние винаги използваме собствени изобретения. И практически винаги може да се купят за пари. Може би Бостър и Винсънт Смол съвсем несъзнателно са позволили изтичане на информация за дейността на Аграунски и тя е станала достъпна на този, който разбира от това, а той на свой ред я е предал по-нататък. По дяволите!
Заспах, опитвайки се да приведа мислите си в ред, но когато се събудих, в главата ми продължаваше да цари безпорядък. Станах около седем, избръснах се, взех душ, облякох се и излязох да проверя наетата вечерта стая.
Нищо не беше докоснато. Опънатата напреки на вратата тънка корда, която оставих предишната вечер, беше на мястото си. Свих рамене, помислих, че напразно съм се тревожил и съм си създал толкова много грижи, после отворих вратата на колата и седнах на седалката. В живота много неща се правят автоматично. Имате работа с ежедневни неща, те стават за вас толкова познати, ме преставате да се замисляте за тях. Хващате вилицата и ножа съвсем отвлечено, натискате лоста на казанчето в тоалетната… това са същите неща, с чиято помощ могат да ви убият.
Веднага щом пъхнах ключа в ключалката на стартера, си спомних за Касуел, който загина в Трентън само защото не си бе направил труд да провери колата. Чувствайки се малко глупаво, слязох от колата и вдигнах капака на двигателя. И бях щастлив, че не допуснах трагичната грешка, не измених на навика си. Късметът ми помогна и този път, водейки ме с тънките си златни пръсти и ме накара да си спомня, че трябва да внимавам.
Пакетът беше малък, но достатъчно тежък, за да разкъса и колата, и пътниците на парчета, щом ключът на стартера се завърти в ключалката. Динамитните шашки, вързани с лента и с големина шест инча, много изкусно бяха скрити под корпуса на съединителя, където и след щателна проверка можеше да не се забележат. Но аз видях жиците и отрязах централната.
Умни копелета, направили са всичко много старателно. Но защо? Някой се оказа по-хитър, отколкото предполагах. Никой не ме следеше, тогава как… Имаше само един начин и бях почти сигурен, че го знам. Не минаха и пет минути, когато открих миниатюрен осцилатор, издаващ постоянен сигнал. Той беше залепен за дъното на резервоара. Те винаги са можели да ме намерят по предаваните сигнали, по всяко време, когато се чувствах в пълна безопасност, и са имали възможност да ми подготвят клопката.
Следващият въпрос. Беше ли това двойно предупреждение? Ако искаха да притиснат Бостър, то трябваше да не уцелят. Но всеки, който се интересува от Бостър, също представлява интерес за тях и без значение кой е, ще поискат и него да премахнат от пътя си. И така… кого все пак преследваха?
Ухилих се, съзнавайки, че някъде някой се е залепил за приемника, внимателно се вслушва в сигналите на датчика и очаква момента, когато сигналите ще спрат, което ще означава, че динамитът си е свършил работата. Сложих внимателно осцилатора на земята, където той продължаваше да работи, изпращайки обичайните сигнали, изкарах колата на заден ход от паркинга и поех към клиниката на доктор Джордж Карлсън, намираща се на около миля от мотела.
Сградата беше едноетажна, построена под формата на буквата Т от бели тухли, с червен керемиден покрив. Когато влязох, в приемната имаше само едно младо момиче с уморена усмивка, което слагаше печати на голяма купчина листове.
— Да?
— Бих искал да видя доктор Карлсън.
— Пациент ли сте?
— Не, по личен въпрос, но не по повод на разпродажбите.
— Ще ми кажете ли името си?
— Мен, от Ню Йорк съм. Той зает ли е?
— Не, сигурна съм, че докторът ще може да ви приеме.
Тя се усмихна и набра номера по селектора. Преговорите отнеха съвсем малко време и преди да затвори слушалката, тя каза:
— Доктор Карлсън сега ще излезе.
— Благодаря.
Доктор Джордж Карлсън се оказа висок, строен мъж на малко повече от трийсет години, облечен с типичните за медик дрехи, с професионален поглед на лекар, преглеждащ пациент. Той излезе, приветства ме с кимване на глава и ми предложи да вляза през врата с надпис „Вход забранен“. Той също влезе, седна на бюрото си и уморено потри лицето си с ръце.
— Дълга нощ. Две спешни повиквания. Големи смелчаци. — Той ме погледна и като се наведе напред, каза: — Слушам ви.
— Докторе, бих искал да пропусна подробностите, за да спечеля време. Търся Луи Аграунски, който по-рано работеше в космическия проект…
— Познавам го — прекъсна ме той.
— Той е изчезнал, но задължително трябва да бъде намерен.
Карлсън направи недоволна физиономия.
— Той беше мой пациент. Това е всичко, което мога да ви кажа.
— Добре, нека направим следното. Можете ли да оставите настрани етичната страна на отношенията между лекаря и пациента.
— Не, мистър Мен, не мога.
— Тогава ме чуйте. — Дадох му същите обяснения като на Клод Бостър и почаках, докато той предприе същите действия. После затвори телефона и бавно поклати глава.
— Всичко е наред — каза той. — Можете да задавате въпросите си.
— Първо… неговата катастрофа.
— Нищо сериозно… както и за повечето хора. Нормалният период на оздравяване е доста кратък, но с Аграунски беше малко по-различно.
— Защо?
— Знаете ли нещо за прага на чувствителност на болката?
— Доста неща — казах аз.
— Аграунски имаше много ниско ниво. Този човек можеше да издържа на различни умствени натоварвания — по-големи, отколкото всеки от нас, — но способността му да понася физическа болка беше по-ниска, отколкото при болшинството хора.
— Раните сериозни ли бяха?
— Не бих казал. Вие или аз лесно бихме ги понесли и щяхме да бъдем изписани вкъщи след няколко дни. Но неговото възприемане на болката не е като нашето.
— Затова е останал тук толкова дълго?
— Не заради лечението, а заради невъзможността да бъде излекуван. Неговото физическо състояние беше прекрасно, но когато го лекувахме, използвахме морфин за анестезиране. Невероятно рядък случай, той стана наркоман почти незабавно. По-голямата част от времето, през което той се намираше тук, изгубихме да го лекуваме от склонността към наркотици.
След тези думи почувствах, че всичко застава на мястото си.
— Той говорил ли е някога с вас за работата си.
— Никога, ако имате предвид това. Той изобщо не говореше за космическия проект.
— Нямах предвид това.
Карлсън разтвори ръце.
— О, понякога накъсано и объркано говореше за неща, които ми се е случвало да чувам и преди. Вижте, колко много от учените, взели участие в Манхатънския проект, изведнъж станаха хуманисти, след като видяха разрушенията, причинени в Нагасаки и Хирошима. Не можете да се занимавате с такава работа и да не получите комплекс за вина на някой от етапите в работата.
— И какво имаше при него?
— Тревога за света. Той се страхуваше, че светът ще разруши сам себе си, а той е един от тези, които способстват за това. Глупости. Опитах се да го отвлека от тези мисли и ми се струва, че успях.
— Не, не сте успял — казах му аз.
Той стисна устните си и те се сляха в тънка линия.
— Аграунски е готов сам да свърши цялата работа — казах аз.
Няколко секунди той ме гледа, после измърмори: „Кучи син.“
— Той е способен на това, знаете.
Карлсън кимна утвърдително.
— Да, знам. Той беше един от великите. Какво е станало.
— Не знам, но вие можете да ми подскажете правилния път. Неговата склонност към наркотиците… доколко сериозно е била?
— Забелязахме я навреме. Той се намираше под контрол и лечението му беше обичайното за такива случаи.
— А когато си тръгна от вас… той окончателно ли беше излекуван?
Карлсън отново стисна устни и като подбираше думите, каза:
— Бях сигурен в това.
— Не можеше да има рецидив?
— Знаете ли, такава възможност има винаги. Това е като с трезвеник, който опитва уиски, без да разбира, че е начинаещ алкохолик. Винаги присъства спомен за вкуса. Никога не съм мислел…
— Вината не е ваша.
— Не, моя е. Трябваше да настоявам за по-нататъшни проверки.
— Слушайте… вие сте лекар… вие знаете и чувате някои неща. Какво можете да кажете за положението с пазара на наркотици в този район?
— О, по дяволите, това се случва във всеки град на света.
— Но аз говоря за този град.
— Лекувах неколцина — каза той.
— Младежи… до двайсет години?
— Не. Само възрастни. Те попаднаха при мен чрез полицията.
— Откъде са взимали наркотиците?
Карлсън поклати отрицателно глава.
— Нямате ли някои предположения?
— Внасят ги — отговори той. — Няма нито един случай на кражба. Интересувах се няколко пъти. Слушайте… ще можете да намерите нещо със сигурност само там, където има големи пари.
— Знам това.
— И знаете, че поради някои причини специалистите имат склонност към наркотици? Те взимат една доза, за да се поддържат, да компенсират недоспиването, недояждането, душевното разстройство. Знаете ли това?
— Да, това също го знам — казах аз и добавих: — Вие случайно да не сте един от тях?
— Не. Аз — не.
— Как мислите, може ли Аграунски да е станал наркоман?
— Шансовете му бяха прекалено големи. Ако не е взимал наркотици след лечението, всичко ще е наред, но ако е опитал отново, сигурно е станал прогресиращ наркоман. Все пак мисля, че ще му стигне ума да не го прави.
— Това е болест, докторе — казах аз със симпатия. — Още не е намерено радикално средство срещу обикновената простуда, така че не се самобичувайте. Не сте го направил вие. Тя е била в него през цялото време, без дори да подозира за нея.
— Сложен човек.
— Мога да ви назова няколко известни имена. Ще се учудите, но всички тези хора се друсат.
— Няма смисъл да го правите.
— Благодаря ви за информацията — казах аз.
Той не ми отговори нищо.
Полицията получи заключението относно 38-калибровия пистолет, с който бяха стреляли миналата нощ. Балистичната експертиза не даде нищо, нищо не бяха намерили и на земята около работилницата. Предполагаше се, че е револвер, тъй като не откриха гилзи. Съобщението за случилото се беше на първа страница в местния вестник. Смяташе се, че е предприет още един опит за грабеж, прекъснат този път от самия Бостър и неговия приятел, появили се на вратата и изплашили крадеца. Кратко съобщение за това произшествие попадна също в пресата на Маями, за него споменаха и в телевизионните новини.
Влязох на територията на мотела, паркирах колата на предишното й място, точно над предавателя, който продължаваше да лежи на земята, и прикрепих устройството на дъното на резервоара, после сложих обратно взрива и влязох в офиса.
Управителят ме посрещна с усмивка.
— Обаждали ли са се за мен?
— Не, сър.
— Някой да ме е търсил?
— Не, сър, никой. Добър ден ли имахте?
— Удачен — отговорих аз.
— Ще задържите ли втората стая за тази нощ?
Аз сложих парите на масата.
— Да, бих искал.
Той взе парите и ми подаде рестото и квитанцията.
Излязох на въздух, постоях в здрача и огледах колата. „Трябва вече да започнат да се интересуват — помислих си аз. — Мръсни копелета!“ Опитах се да си представя какво мислят. Този предавател беше прикрепен с тиксо и спокойно можеше да се е отлепил. Освен това винаги съществуваше вероятност детонаторът да не задейства поради лош контакт. Аз освободих предавателя и го сложих на пясъка под колата, после размених жиците на детонатора така, както исках.
През това време през портала влезе кола с млада двойка, седяща на предната седалка. На калниците на колата беше написано с тебешир с големи букви „Току-що оженени“. Проверих стаята от другата страна на колата си, после влязох в офиса и я регистрирах на свое име, като платих необходимата сума. Ставах най-изгодният клиент за този мотел. Младоженците взеха стая в другия край, като през цялото време хихикаха. Управителят недвусмислено ми намигна и се разсмя, когато излизах.
Може би ще имат нощ, която ще запомнят. Поне тук нямаше да има никой, който да им причини вреда. Само светът не беше защитен от разрушение.
Телефонът звънна в момента, когато влизах в стаята си. Познах гласа, но все пак попитах за паролата и Дейв Елрой ми даде правилен отговор.
— Пристигнах преди един час, Тайгър. Аз съм в Морската скала, стая номер десет. Трябва ли да се направи нещо?
— Да, поразходи се из града и виж дали не можеш да намериш наркотик, по-точно хероин. Постарай се да изясниш дали Аграунски е бил клиент.
— Има ли някакви предпоставки за това?
— Повече от достатъчно — казах му аз, — той е станал наркоман в болницата. Макар и да е минал курс на лечение, но се е намирал под нервно напрежение и вероятно отново е започнал да взима наркотици. Правил го е редовно и вероятно ще успееш да намериш доставчика му. Искам да бъда сигурен. Провери дали е купувал големи количества.
— Преди да замине?
— Правилно. Постарай се да установиш датите.
— Добре, ще го направя.
— Имаш ли информация за този район? — попитах аз.
— Още не, но знам кой може да ми помогне. Тайгър…
— Какво?
— Става напечено. Хал Рандолф излиза от кожата си в Ню Йорк. Искат да се отчиташ пред тях.
— Да ги вземат дяволите!
— Специалистите практически са разглобили цялата система за контрол и досега не са намерили нищо. Някои настояват, че това не може да е направено и призовават да се прекъснат търсенията.
— Идиоти.
— Те, разбира се, няма да престанат да търсят — каза той. — Рискът е прекалено голям.
— Какво се чува за Найджър Хопс?
— Нищо. Грейди се обади на всички места и натисна всички копчета. Продължаваме да не го познаваме по лице. Джонсън предаде от Лондон още една информация за него. Възможно е Хопс да накуцва, но това е само предположение. Засега помни, че има хронична хрема и подсмърча.
— Добре, ще помня.
— Накрая чуй последното. Джонсън каза, че той използва като лекарство разновидност на болатрин, която не се продава в Щатите. У нас се продават неговите аналози, което практически е едно и също. Проверих при Ърни Бентли и той ми каза, че всички инхалатори съответстват на изискванията, предявявани от закона за екологически чиста храна и лекарства… В аптеките не се продават фалшификати. Разликата в заместителите е само в опаковката. Само една фирма произвежда различни по форма и цвят опаковки с този инхалатор.
— Добре. Обади ми се, ако изровите още нещо.
— Ще бъде направено. Засега приключваме. Дръж се.
Затворих телефона и се залепих за телевизора. Лежах на леглото в тъмното, изгледах докрай някакъв уестърн, после смених програмата на новините, където съобщиха, че стрелящият в работилницата на Клод Бостър още не е намерен. След това затворих очи и лежах, почивайки си. Никой не ме обезпокои. Нощта покри всичко с мъртва тишина. Тя настъпва, когато малкият град потъва в сън и движението на колите замира и само рядко се нарушава от шума на преминаващ по магистралата камион.
Но не бях прав.
Някой е чакал прекалено дълго и не е могъл да разбере защо очакваното не е станало. Не е искал да се черви за лошо свършена работа и да носи отговорност. Решил да провери: намерил предавателя на земята и мислейки, че се е отлепил от топлината и вибрациите, го е сложил на мястото му. После се убедил, че динамитните шашки също са на място, там, където трябва да бъдат. След това проверил жиците и разклатил всяка, проверявайки контакта. Толкова акуратно ги беше монтирал предишната нощ и всички кабели му се сторили сигурно закрепени, докато не докоснал последната жица, която бях прикрепил така, че от леко докосване зарядът да се взриви. Колата и човекът щяха да се превърнат на каша и щяха да покрият пространството, което бях резервирал от двете страни на колата.
Грохотът от взрива беше ужасен. Мощен звук обхвана веднага цялото пространство на мотела, навън проблесна ярка светлина, след това замря, без да остави ехо. Чу се шум от падащи на земята предмети. Напрегнатата тишина се разкъса от женски вик, който нарастваше, докато на жената не й секна дъхът.
Изскочих навън и изтичах до мястото пръв, оглеждайки димящите отломки. Появи се управителят с израз на недоумение и обърканост на лицето си.
— Какво… Какво се случи?
— Идете и се обадете в полицията. Кажете им да побързат. После се върнете и не пускайте никого тук.
Той ме погледна с отсъстващ поглед, преглътна тежко и побърза назад, като нервно оглеждаше мястото на взрива. Но някой вече го беше изпреварил. От източната страна на града се раздаде нарастващ вой на сирени, после и от другата страна към него се присъедини още един. От всички страни започнаха да се появяват любопитни, макар във въздуха още да стоеше малък облак прах и дим от взрива.
От колата не беше останало нищо на практика и много малко от сградата, която беше поела върху себе си удара на взривната вълна и не беше позволила на взрива да се разпространи по-нататък. Окървавени парчета блестяха по металните части на колата, а големи части от тяло лежаха от лявата страна на каменните отломки.
Една част от тялото можеше да се определи като ръка. Тя лежеше с дланта нагоре и изглеждаше още жива. До нея се търкаляха парчета стъкло. Взех едно от тях, малко по-голямо, изтрих го внимателно с носната си кърпичка, взех ръката и притиснах пръстите й до стъклото. После я хвърлих по-надалеч в храстите, а стъклото сложих в джоба си. Когато влязох в офиса, управителят все още беше невменяем и изобщо не можеше да се оправи с телефона. Той дори не забеляза как минах зад преградата, порових се из бюрото, намерих плик с картички от Кейп Кенеди, извадих стъклото, написах адреса на Ърни Бентли и сложих печат за сутрешната поща от мотела. Ърни трябваше да разбере какво значи това.
Оставаха ми още няколко минути, за да свърша още едно важно дело. Бързо влязох в първата си стая, свалих пистолета, извадих от куфара си кутията с патрони и пъхнах всичко това зад решетката на вентилационния кондиционер на тавана. Каквото и да станеше, не исках да конфискуват оръжието ми.
Капитан Хардекър лично пристигна на мястото с колата си, следваха го две полицейски патрулни коли и две пожарни. Събра се не чак толкова много народ, за да възникнат трудности с контрола над тълпата и след няколко минути полицията успя да разчисти мястото, като отдалечи всички, които нямаха отношение към мотела.
Пожарният екип беше оперативен в действията си, те моментално се ориентираха в обстановката, провериха местността, търсейки за всеки случай невзривил се динамит, готови всеки миг да вземат необходимите мерки. Но както винаги, при такъв силен взрив всичко беше изгоряло и отломки метал, димящи парчета дърво и тапицерия, части от тяло бяха разхвърляни на различни страни. Пожарникарите събраха всичко, като при това се опитваха да отделят частите на човешкото тяло.
Ние с Хардекър седяхме в офиса, като освободихме по този повод управителя и му дадохме за успокоение маша уиски. Хардекър се беше изтегнал на креслото и ме разглеждаше внимателно през синия цигарен дим, докато му разказвах, че съм наел две стаи и място от двете страни на колата си, тъй като някой ме преследваше, но не знаех защо искат да се избавят от мен. Когато спрях да говоря, той каза:
— Добре, тази история звучи повече или по-малко правдоподобно, но, между нас казано, тя няма смисъл. Знаете ли как изглежда тя от моя гледна точка?
— Кажете.
— Примерно така. Вие лично сте паркирал колата си и сте взел допълнително още две места от двете й страни, за да не пострада никой друг, когато колата се взриви.
Съгласих се с изказването му, но забелязах:
— Това е така, но има едно съображение.
— Да? Какво?
— Когато някой слага мина в кола, той разчита, че тя ще задейства, когато се включи запалването. Аз не съм завъртал ключа, следователно е възможно едно от двете. Колата е била минирана, а са искали да я откраднат, или този, който е слагал взрива, се е взривил по време на монтирането.
— Мога да измисля още един вариант — произнесе Хардекър.
Сега вече аз казах:
— О?!
— Вие сте минирал колата и сте чакал, докато някой не седне в нея.
— Щеше да е прекалено умно, нали? Аз съм все още тук, а ако беше така, както вие казвате, отдавна да съм изчезнал.
— Да, с всички тези неща се занимават като правило не много находчиви момчета. Не, не ми харесва вашата история. Освен това има и нещо друго.
— И какво е то?
— Не изглеждате изплашен. Би трябвало целият да се тресете, а вие дори не сте потен. Действате така, сякаш това се случва около вас всеки ден.
— Просто имам здрави нерви.
Той се ухили и погледна влизащия пощальон, който взе няколкото писма, в това число и моя плик, и ги сложи в чантата си. Почувствах се по-добре.
— Отново ли е станало нещо? — попита пощальонът.
— Да, всеки ден — каза капитанът, — ако не е едно, ще е друго.
Като излизаше, пощальонът се сблъска на вратата с полицай, разговарящ с пожарникар и разглеждащ съдържанието на целофановия пакет, който другият държеше в ръка. Полицаят влезе с думите:
— Капитане, тук има няколко части, които биха могли да се идентифицират, най-малко зъбите… Още не са намерени остатъци от дрехи или някакви документи.
Хардекър кимна мълчаливо, димейки с цигарата си.
— Изпратете зъбите в лабораторията, нека ги огледат. Ще изясним кой е бил. — Той ме погледна, загаси цигарата си и пъхна фаса в джоба на ризата си. — Що се отнася до вас, то ще вземем отпечатъци от пръстите ви и ще се опитаме да изясним всичко, не възразявате ли?
— Съвсем не.
— Разбира се, ако не ни изложите всичко докрай.
— Нямам какво да добавя, капитане.
— Тогава да тръгваме — той стана, тръгна към вратата и се обърна, чакайки ме.
Преди да успея да седна на задната седалка на колата на капитана, към нас се приближи шофьорът на една от патрулните коли, наведе се към капитана и ме потупа по рамото.
— Мистър, вие бяхте заедно с Бостър, когато стреляха по него, нали? Познах ви.
Нямаше никакъв смисъл да отричам.
— Да, така е.
Хардекър се обърна и се вгледа в мен.
— Вярно ли е това, мистър?
— Да, бях там.
— В такъв случай има за какво да си поговорим, не ви ли се струва и на вас така?
— Не особено.
Капитанът ме погледна и заповяда на полицая:
— Следвайте ни, Пийт, след това идете за Бостър. Може би заедно ще ни кажат нещо. Какво намерихте в стаята му?
— Нищо. Само дрехи. Чист е.
Хардекър ме възнагради с една от ехидните си усмивчици.
— Нямате оръжие в себе, така ли?
— Точно навреме питате за това. Не, нямам оръжие.
Той се смути малко, изкашля се и каза:
— Не се тревожете, веднага щях да се сетя, ако го имахте. Просто имам нюх за оръжието.
Тъй като ми се стори, че той се чувстваше не съвсем уверено, аз също се изкашлях и казах:
— Всъщност аз и нямам нужда от него.
— Хо-хо! — Хардекър ме погледна с любопитство, сякаш ме виждаше за първи път, и усмивката изчезна от лицето му. Той запали мотора, смени скоростите и колата тръгна.
Позволих им да ме прекарат през всички обичайни процедури: внасяне на данните ми в картотеката, отпечатъци от пръстите и т.н. После ме заведоха в стаята, където се провеждаха разпитите, предложиха ми цигара и ме настаниха на бюрото срещу Хардекър. Същият този полицай, Пийт, влезе в стаята и доложи, че Клод Бостър не бил вкъщи и на никого не казал къде е заминал и кога ще се върне. Хардекър го помоли да проверява периодично кога ще се появи Бостър и да го доведе в участъка.
Като се настани удобно и сложи ръце на коленете си, той ме погледна право в очите и каза:
— Сега знам, че тук всичко не е толкова просто, мистър ъ…
— Мен, това е истинското ми име — усмихнах се аз.
— Знаете ли, в повечето случаи хората започват да крещят, че им трябва адвокат или се опитват да се обадят на някого и да ни обвинят, че нарушаваме правата им. Е, неща от този род, нали знаете?
— Знам.
— Тогава защо не го правите?
— Защо да го правя?
— Може би криете нещо?
— А може би и не.
— Мисля, че всичко е много по-сериозно.
— Възможно е.
— Знаете ли — каза той, — ако възразявахте, ние не бихме имали право да ви вземем отпечатъци от пръстите. — Той сложи лактите си на бюрото и опря брадичката си с длани. — Това е някак странно, не ви ли се струва?
— И преди са ми взимали отпечатъци от пръстите.
— Без съмнение. И така, вие печелите време. Бих искал да знам — защо?
— По-просто е да се държа така, отколкото да се впускам в пространни обяснения.
— А най-просто ще е, ако ви затворя до изясняване на всички обстоятелства по случилото се?
— Няма значение — казах аз леко, — правете каквото искате.
— Тогава да опитаме — предложи той.
Затворът беше чист и съвременен. Прозорецът на прибраната килия излизаше на юг и слънчевите лъчи я разсичаха с ярки ивици.
— По всяко време, ако поискате да говорите — напомни ми Хардекър, — ще съм горе. Предчувствам много интересен разговор, мистър Мен. Репортерите също. В нашия град отдавна не е имало нищо подобно. Вече плъзнаха слухове и различни предположения.
— Ще ви дам знак — казах аз, седнах на пейката и запалих фаса.
Вратата се затвори, тръгнаха си. Трябваше да чакам. Това беше всичко, което можех да направя. Добре, че не успяха да намерят Клод Бостър. Ако го бяха довели в участъка и той им разкажеше за Луи Аграунски, всичко веднага би отишло по дяволите. Погледнах часовника си. Беше около два часа и бях гладен.
Може би Аграунски също чувстваше глад, но не поради липсата на храна, а на нещо по-важно за него, което трябваше да вкарва във вените си, за да получи това, от което той толкова силно се нуждаеше. Всички събития сега започнаха да получават смисъл. Доктор Карлсън го е открил, без да знае причините, отнасяйки случилото се за сметка на особеността на натурата на Аграунски. Всъщност Аграунски вече отдавна е бил наркоман. Той не е можел да изкара без доза, дори след лечението, и си е намерил източник за получаване на наркотици.
Да, всичко беше точно така. Под влиянието на големи дози хероин всичките му страхове и провалени надежди са излезли навън, но той е предполагал, че ще му стигнат силите да се отърве сам от тях. Очевидно е проговорил на някого за своя недъг или някой е познал в него наркоман, този факт е бил фиксиран от съветското разузнаване, което е дочакало своя час. Аграунски напълно изчерпал финансите си, за да купува наркотик, продал всичко и стигнал дотам, че не му е останало нищо за продан… освен едно. И Съветите му предложили цена. Един килограм старателно приготвен хероин би му стигнал за дълго време, много дълго. Това беше доста съблазнително предложение. Но възниква въпрос — било ли е планирано това решение, или е възникнало спонтанно?
Заедно с вечерята ми донесоха и вечерните вестници, получих възможност да видя снимки от разрушенията в мотела и името на мистър Т. Мартин, името, под което се бях регистрирал там. Разсмях се, защото Хардекър се оказа прекалено внимателен с това, в което не беше сигурен. Винаги може по-нататък да се поправи грешка, подобна на тази… ако само някой прекалено любознателен репортер не провери и поиска лично да погледне полицейския отчет. Съобщението носеше повече описателен, отколкото информационен характер и даваше само няколко отнасящи се към случая подробности. Личността на убития от взрива още не беше установена, също така не бяха посочени мотивите, а аз бях споменат като задържан за разпит.
В десет часа вечерта един полицай слезе долу и отвори вратата.
— Имате посетител, мистър Мен.
— Кой?
— Казва, че е ваш приятел, Дейв Елрой.
— Добре. — Станах и последвах полицая по коридора, а после нагоре, в главното здание.
Въведоха ме в стая, където седеше Дейв с широка усмивка на лицето. Полицаят задържа вратата отворена и остана да стои с разсеян вид, но стараейки се да чуе и разбере всичко.
— Здрасти, Дейв.
— Почакай момчетата в завода да чуят за това. Как си?
— Великолепно. Прекрасна стая с изглед към морето.
Огледах помещението, открих без особен труд два миниатюрни микрофона и ги посочих с поглед. Дейв ги беше видял още преди мен, кимна и ми предложи цигара. Попитах:
— Защо си дошъл?
— Защо може да дойде приятел? Искаш ли да излезеш оттук?
— Не. Мога да внеса гаранцията и сам.
— Ти както винаги си несговорчив. Кой е взривил колата?
— Искаха да ме пречукат. Някой психопат.
— Само за това се говори. Трябва ли ти нещо?
— Нищо.
— Тогава няма защо да съм до теб.
— Как вървят твоите работи, Дейв? — попитах аз сякаш между другото.
— Прекрасно. Старите ми клиенти са се запазили и се появиха нови връзки, добре плащат. Това е девствена територия за търговеца. Дори не трябва да се притесняваш за продажбата, клиентите сами те намират, за да купят стоката. Едно момче беше толкова добър клиент, че продадох голяма партида от стоката почти мигновено. Но трябваше да замине, тъй като не можа да намери повече стока. Попритиснаха го. Една голяма компания е започнала да притиска момчетата, той се оказал отрязан и трябвало да си има работа само с нея, а на момчетата се наложило да си прережат гърлата. Бизнесът понякога е жесток. Въпреки антитръстовите и антимонополните закони всички те още продават стоката.
Кимнах.
— Наистина не си струва да се разрастваш много.
Дейв стана и се протегна.
— Ще стърча наоколо, ако ти потрябва нещо. Обади се някога. Ще поговоря с капитана на тръгване. Струва ми се добро момче.
— Не е лош. Много е търпелив.
— Той може да си го позволи — каза Дейв.
— Аз също.
Когато Дейв си тръгна, полицаят ме отведе обратно в килията, заключи я, а след десет минути автоматично се запали осветлението.
Час по-късно двама пияници бяха настанени в килията вдясно от мен, а преди изгрев прибраха двама парцаливи младоци, устроили нещо подобно на демонстрация покрай военен обект. Би трябвало да ги изпратят за няколко седмици да повоюват в джунглата.
Закуската я поднесоха в шест сутринта, а в осем се яви Хардекър. Той слезе сам, отвори килията и ми кимна да изляза. Взех палтото и шапката си, после получих личните си вещи, лежащи в един голям плик, и се разписах за получаването им.
Хардекър ми даде време да прибера всичко по джобовете си и каза:
— Да тръгваме.
Той затвори вратата и седна, лицето му беше мрачно, а очите гледаха подозрително.
— Можехте и да ми кажете, Мен.
— Да кажа какво?
— Кой сте всъщност. Можех просто да проверя, вместо да си пъхам главата в тази дяволска примка.
— Е, и?
— Имаше малка задръжка с проверката на отпечатъците от пръстите ви. После заработи телексът и ме поканиха да поговоря по телефона с Вашингтон. Хората се тълпяха зад гърба ми, опитвайки се да изяснят какво става, защо се обаждат от Вашингтон, затова можах да съобщя само подробности от събитията и това беше достатъчно. Получих указания да ви пусна, да си държа езика зад зъбите и да ви дам възможност да действате така, както сметнете за необходимо, независимо от обстоятелствата. — Той направи пауза и стисна устни. — Кой сте вие, дявол да го вземе?
— Просто човек, капитане.
— Голям човек?
— Да, именно.
— А по-подробно? — попита той сериозно.
— Ако ви кажа, няма да ми повярвате.
— А ако предположим, че повярвам?
— Тогава ще съжалявате за това, което съм ви казал. Вече няма да можете да спите спокойно и да не мислите за края.
— За какъв край?
Погледнах слънчевата светлина, промъкваща се в стаята през прозореца, и казах:
— За края на ето този свят.
Той помълча няколко секунди, около очите му се появиха бръчки.
— Безумие — въздъхна той. — Готов съм да ви помагам за всичко.
— Забравете тази история. За пресата ще дадете информация, че човекът, който се е взривил, е бил психически ненормален и преди вече също е устройвал подобни номера. Не са му били нужни мотиви… ще измислите нещо от рода на пиромания.
Хардекър погледна ръцете си.
— Окей, това ще мине, докато не се установи личността на загиналия и някой репортер не научи за резултатите от идентификацията. Вие знаете ли кой е бил?
— Не.
— Още нещо?
— Забравете Клод Бостър. Не ни свързвайте. Това бяха съвсем различни случаи.
— Лично за мен ми кажете, бяха ли свързани помежду си.
— Не знам. Предполагам, че да, но не съм сигурен.
— Майната му — подхвърли той. — Каква е истинската причина за тази история?
— Международна, капитане. Не се опитваме да орязваме пълномощията ви. Просто имаме нужда от помощ. Затова предпочетох да прекарам нощта в килията, а да не се разкривам. Както казах, това е по-просто.
— Не и за моите нерви, Мен. Къде ще се настаните?… Докато сте тук… мисля, че тези хора няма да ви оставят на мира. Предполагам, че няма да се задържите при нас.
— Ще остана на същото място — отговорих му аз, — то с нищо не е по-лошо от другите.