Мики Спилейн
Двоен контрол (6)

Глава 6

Върджил Адамс ме събуди в шест сутринта по телефона с кратко съобщение да се срещна с Дейв Елрой в къща с апартаменти под наем до реката в търговската част на града. Каза ми, че е доста спешно, и не даде повече никакви подробности. Както разбрах, Дейв се е обаждал от оживено място и не е искал да обяснява каквото и да било по телефона.

Рондин отвори очи, все още замъглени от съня, видя ме да седя на края на леглото, усмихна се с доволната усмивка, с която се усмихва жена след прекрасно прекарана нощ, и се завъртя под одеялото така, че то очерта мекия овал на закръглените й бедра и изящно ленивата извивка на краката.

— Кой беше, скъпи?

— По работа, рожбо.

Сънливостта веднага изчезна, очите й заблестяха неспокойно.

— Случило ли се е нещо?

— Не знам. — Облякох се бързо, погледнах се в огледалото и реших, че мога да изчакам засега с бръсненето, после пъхнах пистолета в кобура и облякох шлифера си.

— За дълго ли?

Наведох се и я целунах нежно. Още малко и ще ми е много трудно да се откъсвам от нея.

— Ще се постарая да е по-бързо. Ти остани тук, рожбо. Не отваряй вратата, докато не чуеш уговореното почукване. Ако се обаждам по телефона, първо ще звънна и веднага ще затворя, после отново ще се обадя. На всички други позвънявания не вдигай. Разбра ли?

Тя се надигна в леглото, като придърпа одеялото към брадичката си.

— Бъди внимателен, Тайгър!

— Познаваш ме.

— Точно това имам предвид.

Долу градът беше започнал да се връща към живот след нощния сън. Сутрешните миризми от ресторантите плъзваха по каньоните между сградите, съблазнявайки бързащите за работа хора. Два камиона на кметството недалеч от ъгъла вече бяха докарали дузина мъже да завършат огромен строителен изкоп. „Ню Йорк — мислех аз — е самонавиваща се машина, която никога не спира. Независимо дали гледате металните скелети на сградите, издигащи се в небето, или гигантските строителни изкопи, направени в каменната основа. Изглежда сякаш няма повече място за строителство и все пак строят и строят. Интересно какво биха направили, ако научеха, че всичко това може да се разруши само за секунда.“

Реших да използвам метрото, а не такси, слязох в подземната утроба и се качих на влака до спирката в района на търговската част на града. Когато излязох от метрото, проверих номерата на къщите и тръгнах на изток покрай две сгради, спрях до трета, последната на улицата. После се качих по стълбите, водещи към вестибюла, и бутнах вратата. Задушаващата миризма на кухня, смесена с дъх на застояло, с който беше просмукана цялата сграда, излизаше от апартамента в другия край на фоайето. На пода се търкаляха половин дузина празни бутилки от уиски и перилата на стълбите бяха затрупани от едната страна с празни картонени кутии и различни отломки, видът на които би накарал да позеленее всеки пожарен инспектор.

Когато очите ми свикнаха с полумрака, извадих пистолета си и тръгнах напред, като се придържах към стената и стъпвах така, че дъските да не скърцат. Почуках на вратата по уговорения начин и продължавах да съм под напрежение, готов всеки момент да вляза в схватка, ако нещо не е наред.

Дейв също не беше променил маниерите си. Той отговори с определено почукване, отвори вратата на широчината на веригата, за да провери аз ли съм, и едва когато се убеди, че съм аз, отвори широко вратата.

— Приветствам те, Тайгър.

— Здрасти.

— Влизай. Имаме малък пир.

Влязох, като все още държах пистолета си в ръка, огледах бързо стаята, убедих се, че всичко е наред, и прибрах пистолета. В стаята, освен Дейв, имаше още една личност — малък мъж с изплашено лице, който непрекъснато ядеше нещо, макар да бе слаб като корабно въже.

— Не можа ли да подбереш по-добър хотел?

Дейв ми се ухили и заключи докрай вратата.

— Неговата бърлога. Това е Ърл Моски. Наричат го още и Влечугото. Така ли е, Ърл?

Главата на младежа се поклати и с неочаквано дълбок глас той отговори:

— Да, аз съм.

Дейв ме посочи.

— Това е този, за когото ти говорех, Ърл. Тайгър Мен.

Очите на Моски се присвиха, той преглътна и каза:

— Знам за него.

— Откъде? — попитах аз.

— Слуховете не стоят на едно място. — Той нервно се размърда в креслото, взе един фас и запуши, като през цялото време ме зяпаше в очите.

— Каква е тази история, Дейв?

— Ърл припечелва малко с наркотици. Тук е от съвсем скоро, но се занимава с това вече много години.

— И никога не съм се друсал — добави Ърл.

— Търгува изключително с хероин — каза Дейв. Главно в билярдните, но така припечелва за храна и няма желание да разширява бизнеса си.

— Вредно е за здравето — изръмжа Ърл.

— Има какво да разкаже.

— Бих искал първо да изслушам теб — казах аз на Дейв.

Той седна на стола.

— Ще пропусна подробностите и ще ти кажа веднага за покупката, която е направил Вито Салви. Пакетът, намерен от Дон Лавойс в тоалетната му, е бил само част от партида. Нали така, Ърл?

— По дяволите, той искаше да купи цяло кило. Това прави два фунта и нещо, и то по цени на едро. Плащаше по петстотин долара за унция, с доставка от кораба.

Вгледах се в младежа.

— Как разбра за това?

Малкият издуха струя гъст дим, извади цигарата от устата си и хвърли фаса под краката си.

— Ако си отдавна в бизнеса, ти става известно всичко. Момчетата, които докарват наркотиците, са мои приятели, нали разбираш? Те възнамеряваха да продадат партидата една нощ недалеч от заведението на Пеки и ме помолиха да отида с тях за компания. Получиха по два бона на човек за донесените наркотици, докато аз стоях настрани.

Дейв уточни:

— Чист хероин. След окончателната преработка килограм хероин струва няколко милиона.

— А човекът, който е купил партидата? — попитах аз.

Ърл повдигна рамене.

— Не съм любопитен, но исках да го видя, защото не е местен. Изглежда, сделката беше предварително уговорена и организирана. И така, беше същият мъж, чиято снимка ми показахте.

— Салви — допълни Дейв.

— Продължавай.

— Това е всичко. Взе стоката и изчезна. Нямах намерение да го търся.

— Как плати за стоката?

— В брой. Деветстотин хиляди, нямаше пазарлък.

— Къде ли е отишъл?

Ърл Моски отново повдигна рамене и се размърда на стола.

— Не питах за това. Момчетата вече отплуваха за стока в Персийския залив и ако искаш, можеш да ги попиташ. Макар че едва ли ще научиш нещо. Големите хора не оставят следи. Те просто предават парите, получават стоката и изчезват.

— Още един въпрос, Ърл — не спирах аз.

— Давай, нали партито е твое.

— Какъв е твоят интерес?

— Чух, не някой плаща големи пари за кратък тих разговор без лоши последствия. Искам да замина за Маями да се полекувам малко.

Дейв каза:

— Ако си удовлетворен, Грейди е съгласен да му се платят няколко хиляди.

— Можеш да платиш — отговорих му аз.

— Смяташ ли, че има смисъл?

Станах и си взех шапката.

— Ще има. В картината се появи и едно ново измерение. Мога да си представя само две причини, поради които са искали да купят толкова много хероин и толкова спешно, че за закупили стоката директно от вносителя.

Дейв ме погледна любопитно.

— Ще се сетиш сам за тях — казах аз и тръгнах към вратата.

След мен Ърл Моски попита:

— Ами моят хонорар?

Дейв извади ключ от джоба си и го подаде на Ърл Моски.

— В багажното отделение на автогарата. Съветът ми е да не дрънкаш за това, ако някой започне да пита. Разбра ли?

— Приятел — усмихна се Ърл, въртейки ключа в ръце с алчен поглед. — Живях достатъчно дълго и искам да живея още толкова. Знам отговорите.

 

 

Стигнахме до Таймс Скуеър, после се обадихме в нюаркския контролен център, за да се отчетем. Върджил Адамс се свърза с друга група и нареди да проверят района и да изяснят дали Салви е купувал наркотици от разпространителите и защо е купил стоката направо от доставчика. Дейв Елрой трябваше да работи вместо Дон — да научи всички връзки на Салви и, ако е възможно, да изясни финансовите му източници. Съветската шпионска мрежа беше достатъчно силна и щеше да му бъде трудно да свърши тази работа, но винаги можеше да намери начин, ако се постараеше.

В десет се върнах при Ърни Бентли в лабораторията и се качих горе, където той яко се беше заровил в отчетите.

Разказах му накратко всичко. Той поклати глава с такъв вид, сякаш слушаше резултатите от последните футболни мачове. Преди да ми отговори, Ърни престана да прехвърля документите си и каза:

— Получават се много накъсани фрагменти, нали?

— Да, дяволски много.

— И нито един не води към Луи Аграунски?

— Да, прав си.

— Може би ще мога да ти помогна — той отново прерови купчината листа на бюрото си, измъкна изцапан с боя плик и извади оттам някакво писмо.

— Пише един от доставчиците на субминикомпоненти, с когото Аграунски е кореспондирал. Преди няколко години Аграунски му е направил образци и производителят на компонентите се заинтересувал от него. Аграунски предложил тогава прогресивни идеи за разработка, много перспективни. Той много пъти писал, но не получавал отговор. Сега производителят сам е заинтересуван да възобнови контакта, тъй като идеите на Аграунски са станали актуални във връзка с развитието на космическия проект.

— Има ли адреси? — попитах аз.

— Само адресът му в О Гали.

— По дяволите.

— Но има една нишка. Работата е в това, че последното си писмо Аграунски е написал от дома на свой приятел. Този човек се казва Винсънт Смол, адресът му е 37, Медоу Лейн, О Гали, Флорида.

— Отново се връщаме към това място.

— Всичко е започнало там, нали? — просто каза Ърни.

— Но там всичко е проверено, Ърни. Службата за безопасност, нашите хора, други служби. Трябва да търсим на друго място.

— Но ти не си бил там, Тайгър — напомни ми той.

Погледнах го и отпих от кафето.

— Добре, може би си струва да опитам. Но първо искам да се оправя с нещата тук, а после да видя какво мога да намеря там.

— Тогава дръж самолета в готовност. Ако ти потрябва специално оборудване, ще ти изпратя.

— Запази играчките си за себе си — казах аз.

— Те няколко пъти те измъкваха.

— Не обичам да разчитам в работата си на несигурни неща.

— Е, понякога и ние правим засечки. Освен това оборудването е проверено. Имам и нещо ново…

— Запази всичко това — ухилих се аз в отговор. — Ще работя постарому, с проверени методи.

— Ти и този дяволски пистолет — констатира той.

На обяд срещнах Чарли Корбинет в Блу Рибон, седнахме на една маса горе и докато чакахме да изпълнят поръчката, му разказах всички последни събития. Чарли ме изслуша и каза:

— Ще се свържа с държавната съкровищница по повод на тази покупка на хероин още днес следобед.

— Проверяваш източника ми?

— Що за шеги? Познаваш ме.

— Получи ли нещо от Вашингтон?

Чарли извади голям плик и го сложи на масата.

— Това са всички отчети за наетите на работа от Службата за безопасност. Дъг Хамилтън е представил само трийсет и четири отчета и половината от тях след проверката са с неудовлетворителни резултати. Част от кандидатите са били известни или най-малкото са били подозирани като комунистически агенти, с останалите още работим.

— Сред тях няма такива, които да отговарят на описанието на Аграунски?

— Не, но още не сме проверили всички. Отчасти това са временни работници, наети за прости работи. Във всеки случай всичките тези материали са минали през Белт-Еър Електроникс Корпорейшън, преди да бъдат изпратени във Вашингтон.

— Кеми Хънт ми каза за това.

Приближи се келнерът, донесе поръчката, сервира я и се върна за кафе.

Чарли ме погледна над чиниите с лукав поглед.

— Добре сте се сработили, нали?

— Защо пък не?

— Хал Рандолф много щателно се занимава с Белт-Еър.

— Е, и?

— Знаеш ли, че те имат приоритет в новия космически проект?

— Значителен?

— С това се занимава Мартин Грейди.

— Тогава позволи ми да кажа… Това, което те предлагат, може да промени баланса на силите не в наша полза. Само спомени Белт-Еър във Вашингтон и веднага ще започне да те проверява Службата за безопасност, независимо кой си. Те не искат някой да се мотае около тях. Това се усеща веднага. Дори ние не знаем всички подробности около цялата операция. Това е много тънко място и ако някой стъпи неправилно, ще се наложи да плати дяволски скъпо. По-лошо от сега не може да стане — казах аз.

— Да, но сега всеки е изплашен. Ние нямаме време. Имам чувството, че червените са по-близо до целта от нас и ако те пуснат котката от чувала, това ще е огромно сътресение за цялата страна.

— Не трябва да ми се напомня, Чарли. Запомни, аз съм в тази игра от самото начало.

— Тогава и ти не забравяй. Какво мислиш да правиш с отчетите по проверката?

— Същото, което и ти — да проверявам стъпка по стъпка, само че в друга насока. Може ли да получа имената?

— Това е за теб… копия от всички оригинали.

Взех плика и го сложих на стола зад гърба си.

— Как се хареса на Хал Рандолф идеята за това, че съм мъртъв?

— Повече би му харесало, ако наистина беше мъртъв. Съветвам те, Тайгър, поддържай връзка. Ежедневни отчети. Той се страхува от това, че ще допуснеш някоя грешка, която ще провали цялата работа, и не мога да го упрекна в нищо. Сега нямаме право да рискуваме.

— Те са рискували, когато са взели Аграунски — възразих аз. — Ако той реши да използва двойния контрол, тогава всички ще си получим заслуженото.

— А нима няма да пострадат всички? — меко каза Чарли.

Първо си тръгна Чарли, а после, след пет минути, излязох и аз. На Шесто авеню хванах такси, от което на ъгъла на улицата слизаше пътник, и стигнах с него до мястото, като предвидливо спрях таксито един квартал преди нужния адрес.

Звъннах по уговорения начин, а после почуках на вратата по същия начин. Рондин отключи и отвори. Дори след условните сигнали тя беше нащрек и държеше в ръката си малък пистолет, докато не се убеди, че съм аз.

Затвори вратата след мен, заключи старателно и после влезе в стаята.

— Започнах да се тревожа.

Усмихнах се и придърпах стол за нея към масата.

— Не си губи времето — казах аз, — това отвлича от някои други работи.

— По телевизията отново предадоха съобщение за случая в дома ми. Полицията все още води разследване.

— Така трябва. Ще пошумят още няколко дни, а после ще потулят случая.

— Не се ли страхуваш да се разхождаш из града през деня?

Поклатих глава.

— Не и в този град, рожбо. Хората са като мравките. Не можеш да ги различиш един от друг. Спокоен съм.

— А твоята… среща?

Разказах й накратко и изсипах съдържанието на плика на масата.

— Искам да направиш нещо за мен. Ти можеш свободно да се придвижваш и тъй като не те познават, може нещата да потръгнат.

— Какво имаш предвид.

Погледнах я, като съзнавах, че на лицето ми отново се е появило студено изражение.

— Ти беше добре обучена за тази работа, бейби. Имаш подготовка и опит, трябва ми твоята помощ.

Тя не се колеба, макар да знаеше толкова добре, колкото и аз, какво можеше да означава участието й в тази работа. Нейното бъдеще ставаше тясно свързано с моето.

— Само кажи, Тайгър.

— Ето списък на някои хора. Искам да ги провериш. Службата за безопасност вече ги е проверявала, но безрезултатно. Има разлика, когато те задават въпроси и когато пита дама. Дори тези хора и да ги няма, искам да имам материал за миналото им, връзките им, особено с комунистите. Вие имате хора, сътрудничещи с британското посолство, които можеш да включиш, ако ти потрябва помощ. Ще държа с теб постоянна връзка.

— А ти къде ще бъдеш?

— В О Гали, Флорида. Ще се поровя там.

Записах й два телефона. Единият на Ърни Бентли, а другият на нюаркския контролен център с условния код, който означаваше, че тя може да използва нашата линия за връзка и може да й се дава ограничена информация. Дадох й време да запомни номерата и после изгорих хартийката.

— Дейв Елрой ще бъде тук и ако стане напечено, ти трябва да се скриеш и да му прехвърлиш по-нататъшното разследване. Увери се, че не си слагаш главата в торбата. Това, че си жена, няма да те спаси. Разбра ли?

— Да.

Дадох й пачка банкноти и казах:

— Това трябва да ти стигне за разходи, докато се върна. Ако трябва да се плаща за информация, свържи се с Нюарк и те ще организират всичко. И, моля те, плащай без колебание, щом продават. В нашата работа парите са най-евтиното нещо.

— Тайгър…

— Да?

Нещо се промени в лицето й. Появи се сериозност, каквато не бях виждал преди. Очите й приличаха на очите на тези, които седяха в бомбоубежището и гледаха в тавана така, сякаш през него можеха да видят в нощното небе виражите на носещите смърт бомбардировачи.

— Ти наистина ли мислиш, че трябва да играеш именно такава роля в случая? Не е ли по-добре да оставиш това за тези, които са съответно оторизирани да се занимават с работа от такъв род?

Скръцнах със зъби.

— Как така, рожбо?

— Правителството. Те…

— Те се правят на велики хора — почти изсъсках аз. — Но предават простите хора заради явна глупост или алчност, защото са захапали кокала и си траят. А публичното разобличение идва едва след някакъв шантаж или изнудване. Не, мила, такива момчета като мен трябва да бъдат тук. Ние съществуваме отдавна и не възнамеряваме да предаваме позициите си. Ако един си отива, то мястото му се заема от друг, но винаги има някой, който прави истинската политика, прикривайки мазните мутри на маскиращите се с привлекателни титли правителствени чиновници. Те са прозрачни за хората. Те не са избрани, а назначени на ключови постове, в резултат на което ние за пореден път имаме ново псевдоправителство, функциониращо на основата на колегиална политическа философия или теорията на някой тъп политик с „червен оттенък“ и диктаторски залитания, надяващ се някога да управлява света. Искаш да назова имена? По дяволите. Мога да ти изредя не по-малко от петдесет на твои и мои съотечественици. Косите ти ще се изправят от това, което знам и което трябва да знаят хората. Но с цел самосъхранение, силните на този свят държат тези дечица под крилото си, с малък натиск, с обещанията ту за едно, ту за друго. Така че обмисли всичко. Ти знаеше за това и по-рано. Поне ние сме дяволски надарени и правим неща, които никой не може да направи. Ние не страдаме от излишна изтънченост, не се страхуваме да изгубим работата си… и не ни тревожи много това, което мислят за нас другите.

Рондин ме изслуша с все същото изражение на лицето си.

„Възрастта — помислих аз. — Трябваше да бъде там по време на войната. Била е прекалено млада по това време, за да разбере какво значи в действителност убийство и работа на агент, а ако не си го изпитал сам, не можеш да го разбереш истински. Трябва да оцениш значението на смъртта и да се срещаш с нея от време на време, докато не станеш безсърдечен. Трябва да държиш смъртта в ръцете си и да умъртвиш противника си, за да останеш жив… Всеки път става все по-лесно и започваш да се ориентираш в лабиринта на този побъркан свят. Превръщаш се в опасен противник и можеш да действаш в екстремални ситуации, независимо какво ти струва това.“

Не казах нищо от това на глас, но Рондин почувства и разбра всичко без думи. Очите й като че ли търсеха нещо в моите и намереното я удовлетвори. Постепенно лицето й се отпусна и отново стана класически красиво. Усетих топлата вълна, надигнала се в стомаха ми.

— Извинявай — каза тя просто.

— Забрави го — аз се усмихнах. — За теб това е нова игра, а аз съм стар войник.

Тя се усмихна и белоснежните й зъби блеснаха.

— Ти забравяш, Тайгър. Аз също имам опит. Два пъти преди това…

Да, помнех ослепителния взрив… израза на лицето й… Последния път тя участваше заедно с мен в смъртоносната игра.

— Забрави и това.

— Трябва ли?

Внимателно я погледнах в лицето, присвих очи и казах:

— Не… в края на краищата може би е по-добре, че помниш. Това ще ти помогне да бъдеш стегната.

 

 

Мейсън ме чакаше на летището в Нюарк със самолет Ф-51, зареден и с работещи двигатели. Докато рулираше на полосата, аз се настаних по-удобно на задната седалка, а чантата сложих на мястото, предназначено за 50-калибровата картечница. Десет минути по-късно се издигнахме в небето и поехме курс на юг на височина осем хиляди фута над Ню Джърси. Кацнахме за зареждане в Южна Каролина и след двайсет минути отново бяхме в небето. След час и десет минути самолетът ни се приземи малко по-южно от О Гали и беше откаран в транзитния хангар.

Предварително поръчаната кола ме чакаше. Качих се в нея, като казах на Мейсън да има постоянна готовност. Той се ухили, кимна с глава и тръгна да търси студена бира. Не питах за пътя до мотела, където ми бяха запазили стая, стигнах града, намерих го недалеч от плажа и се регистрирах като Т. Мартин от Ню Йорк. Освен нюаркския контролен център и Ърни Бентли никой не знаеше къде съм отседнал и ми се искаше така да продължи колкото може повече.

В осем и петнайсет взех душ и се преоблякох, хапнах набързо в ресторанта и тръгнах с колата към Медоу Лейн. На номер 37 имаше къща от червени тухли, подобна на ранчо. Тя се намираше встрани от пътя, обкръжена от храсти с огромни червени цветя, излъчващи сладък аромат, над тях се виеха сини пеперуди. Влязох през портала, паркирах зад нов един шевролет и изключих мотора.

Не се наложи да чукам. Вратата се отвори още щом стъпих на каменната веранда и пълен, нисък човек с широка доброжелателна усмивка ме приветства.

— Хелоу, хелоу! Аз съм Винсънт Смол. Мога ли да ви помогна с нещо?

Стиснахме си ръцете, неговата почти изчезна в дланта ми.

— Името ми е Мен, мистър Смол. Търся един свой приятел и ако мога да ви обезпокоя за няколко минути, вероятно бихте ми помогнали.

— Разбира се, разбира се. Влезте. Ще се радвам да ви помогна.

Той ме пусна в къщата, затвори вратата и ме заведе в гостната. На двете стени имаше рафтове, пълни с книги.

— Да ви приготвя ли нещо за пиене?

— С удоволствие. Нещо по ваш вкус.

— Аз предпочитам бирата.

— Напълно ме устройва.

Той отвори две кутии бира, подаде ми едната и седна на люлеещия се стол срещу мен.

— И така — каза той, — какъв е вашият проблем?

— Вие познавахте Луи Аграунски, нали?

— Лу? Разбира се. Той е този, когото търсите?

Отпих голяма глътка и сложих кутията на пода зад себе си.

— Да.

Той се усмихна озадачено.

— Това е много интересно.

— Какво?

— Бедният Лу… на всички им трябва сега, а когато живя тук, беше най-самотният човек. Никога не съм виждал по-голям самотник от него. Дори след нещастния случай, когато не можеше повече да работи, никой, освен мен и Клод Бостър, не го посещаваше.

— Той трудно общуваше с хората, мистър Смол. Работата му изискваше секретност и това се отрази на начина му на живот.

Смол кимна и се съгласи.

— Прав сте. Никога не можах да го накарам да заговори за работата си. Наистина не съм се и опитвал особено — допълни той. — Вие естествено разбирате. С Клод той винаги говореше за своето хоби — тези миниатюрни електронни играчки, които конструираше. Когато бяхме заедно, винаги говорехме за философия.

— Философията е вашето хоби? — попитах аз.

— Слава богу, не — засмя се той. — Това е професията ми. Учих в Бромуелския университет. Лу и аз сме негови випускници. Бях с два курса по-голям от него, но станахме добри приятели, когато живяхме в една стая. Лу никога не е изучавал философия… през цялото време се занимаваше с математика и други точни науки, но след нервната криза започна да се интересува от философия и я изучи толкова дълбоко, колкото и аз. Изглежда, това му помагаше да се отпуска.

— Не мисля, че тази криза е била толкова сериозна.

Смол повдигна рамене и отпи от бирата.

— Но това не беше и истинско нервно разстройство. Мисля, че се бе пренатоварил. Лу наистина работеше най-усърдно от всички. Той беше способен изцяло да потъва в заниманията си, но седенето над книгите до късно в края на краищата го пречупи. Недоспиването, дългите часове занимания, почасовата работа… всичко това е прекалено много за един човек.

— А той наистина ли се е променил след това?

— Той се научи да не се претоварва много — каза Смол. — Промени режима си на работа, започна да почива повече — Смол сбърчи вежди замислено, после добави: — Той се подложи на самоанализ, бих казал. Стана социално активен… започнаха да го интересуват световните проблеми… е, от такъв род неща. Ние с часове обсъждахме тези въпроси от философска гледна точка.

— Каква беше неговата?

— Надявах се, че вие ще можете да ми кажете това. Лу нито веднъж не стигна до някакво определено заключение. Той можеше безкрайно да размишлява над предмета, но никога не намираше отговор.

— С което винаги се е и занимавала философията.

Той ме погледна, учуден от тона ми.

— О, мистър Мен, виждам, че сте реалист.

— Винаги съм бил такъв.

— А философията?…

— Тя е далеч от реалността — отговорих аз.

Очите му заблестяха радостно от възможността да поспори с мен.

— Например?

— Къде отиваме след смъртта? — попитах аз. Преди той да отговори, аз се усмихнах и добавих: — И го докажете.

После, като всички, които се стремят от простото да направят сложно, той прехвърли въпроса ми към мен, защото сам не знаеше какво да каже.

— Може би вие ще предложите своята версия?

— Разбира се — казах аз и допих бирата си. — Шест фута под земята.

— О, мистър Мен, това е толкова…

— Цинично?

— Но…

— Вие бил ли сте някога на погребение?

— Да, но тогава…

— И къде слагат тялото?

— С реалистите е невъзможно да се спори — усмихна се той.

— Някога налагало ли ви се е да убивате хора, Смол?

— Разбира се, че не.

— А аз съм убивал. Няколко. Това е факт, а не философска спекулация. Това е нещо реално и те кара да се замислиш върху проблеми, които тривиалните Платон и Аристотел никога и не са обсъждали.

Смол ме погледна с любопитство и сложи на масата празната бирена кутия.

— Мистър Мен… вие не сте човек, който може да общува с Лу. Може ли да попитам как сте успели да се запознаете с него?

— Още не го познавам — казах аз. — Макар да се надявам да го срещна, преди да го срещнат други.

— Това звучи някак мистично.

— Не е съвсем така. Не мога да ви обясня всичко, тъй като това е свързано с работата му, но нещата са дяволски сериозни и искам да го намеря.

— Да — неочаквано убедено каза той. — Мога да повярвам.

— Вие споменахте, че още някой се е интересувал от Луи Аграунски.

— Няколко човека.

— Те са се представили като полицаи или като служители на правителствено учреждение?

— Не съм имал работа с тях.

— Как така?

— Клод Бостър говореше за това. Два пъти са го питали хора, които са се представяли за приятели на Лу, а когато се сблъскал с един от колегите на Лу по проекта, той също казал, че са го разпитвали за Лу. Въпреки това никой не може да го намери. Сякаш е изчезнал от лицето на Земята.

— Абсолютно никакви връзки?

— Абсолютно никакви. Може ли да ви задам още един въпрос?

— Моля.

— Какъв е вашият личен интерес?

— Парите, мистър Смол — излъгах аз. — Този, при когото работя, много иска да купи едно от изобретенията на Аграунски и ако успея да го намеря, преди да го намерят конкурентите, ще спечеля големи пари.

— Значи вие…

— Смятайте, че водя разследване.

— И сте убивал хора — заяви той.

— Само когато е било необходимо.

— Мислите ли, че такава необходимост ще възникне и в този случай?

— Не е изключено. Ние сме на война, мистър Смол. Сега се води студена война, но все пак война.

Той тържествено кимна.

— Разбирам, конкуренцията е възможна не само в търговията.

Нямах право да му отговоря.

Накрая той каза:

— Не бихте ли могли да ми кажете кой сте вие, сър?

— Любопитно ли ви е?

— Всички философи са любопитни.

— Тогава се обадете в нюйоркския отдел на Службата за безопасност и потърсете Чарлз Корбинет. Той ще се радва да ме представи.

— Може и да се обадя — каза той. — Вие ме заинтересувахте по странен начин. Всичко ми изглежда необичайно. Това подтиква към любопитни размишления.

— Не трябва да се философства по този повод, Смол. Ако можете да предположите къде е Аграунски, помислете, и когато измислите нещо, аз ще съм наблизо, не възразявате ли?

— Съвсем не. Изчезването на Лу ме разтревожи много. Привързан съм към него.

Станах, взех си шапката и подадох ръка на Винсънт Смол.

— Благодаря за разговора.

— Няма защо.

— Не знаете ли къде мога да намеря сега Клод Бостър?

— Без съмнение ще го намерите в работилницата му зад къщата, зает с изготвянето на микросхеми, които се опитва да направи колкото грахово зърно. Дори получи главобол от непрекъснатото гледане през микроскоп.

Смол беше прав. Двайсет минути след тръгването си от него вече гледах Клод Бостър през прозореца на малката му работилница. Той стоеше наведен над малък струг и майстореше нещо, гледайки през лупа. После спря, почеса се зад ухото с гримаса на недоволство.

Когато почуках, той изключи струга, отиде до вратата, отвори я и вглеждайки се в мен, попита:

— Да, какво има?

— Клод Бостър?

Той кимна.

— Точно така.

— Мен. Идвам при вас направо от Винсънт Смол, той ми предложи да поговоря с вас по един интересуващ ме въпрос.

Името на Смол му подейства успокоително.

— Да, моля, влезте.

Влязох и огледах помещението, оценявайки размаха на работата му и опитвайки се да запомня разположението му. Макар всичко да беше достатъчно компактно, оборудването беше на много високо равнище.

В единия ъгъл имаше маса и два метални стола. Бостър измъкна единия от тях и ми предложи да седна, а сам седна на другия.

— Е, мистър Мен?

— Луи Аграунски. Търся го.

Като че ли сянка премина през лицето му, а очите му приеха отсъстващ израз.

— Да, наистина… — каза само той.

— Разбирам, че са ви питали за него и преди мен.

— Да, така е. Разбирам, Луи Аграунски беше зает с работа над проект, което го поставяше в особена категория.

— Не става въпрос за сигурността, а за търговските аспекти на едно от изобретенията му, от което съм заинтересован. Имам пълномощия да го намеря, ако е възможно.

— От кого сте упълномощен, сър?

Понякога си принуден през цялото време да вървиш по избрания път и постъпих точно така, както с Винсънт Смол. Помолих го да се свърже със Службата за безопасност в Ню Йорк и да потърси Чарлз Корбинет. Той ме погледна изучаващо, после без да задава повече въпроси, се обади по телефона и съобщи на оператора необходимите данни. Ответното позвъняване се раздаде след 30 секунди и Клод Бостър заговори с Чарли Корбинет, намиращ се на другия край на линията. Бостър даде описание на външността ми и името ми, а после ми предаде слушалката. Разговарях не повече от десет секунди, точно толкова, колкото беше необходимо на Чарли да се убеди, че това съм именно аз, и върнах слушалката на Бостър. Казаното от Корбинет удовлетвори Бостър и той затвори телефона.

— Майстор на плаща и кинжала, а?

Повдигнах рамене, наблюдавайки как той се успокоява, и казах:

— Можем ли сега да поговорим за Аграунски?

Той безпомощно разтвори ръце.

— Какво мога да кажа? Луи просто изчезна.

— Хора като него не изчезват просто така.

— Но той направи именно това — настояваше Бостър.

— Добре ли го познавахте?

— Бяхме добри приятели, мистър Мен. Имахме общи интереси, по-скоро технически, отколкото социални. Сигурен съм, че знаете за хобито му.

— Малко. Вие, изглежда, и двамата сте увлечени от него — кимнах с глава към другата част на стаята.

— При мен това не е хоби. Оттам започна, но сега работя сериозно. Миниатюризацията е жизненоважен аспект на много инженерни разработки в наши дни и ми носи прекрасна печалба. Само съжалявам, че Луи не е сега с мен. Не ми се иска да говоря за това, но той е много по-напред от мен в тази работа.

— Запознат ли сте с неговите разработки?

Бостър поклати глава.

— За съжаление не. Иначе бих опитал да повторя експериментите му. Много жалко, ако работата му е изгубена за хората — той въздъхна и се отпусна на облегалката на стола. — Луи беше гений — каза той просто.

— Колко велик?

— Може би един от най-великите. Той разработи източник на енергия, който можеше да бъде задействан от разстояние и способен да осветява цяла къща. Този източник е толкова малък, че се помества в длан. Неговите свръхминиатюрни схеми дори тогава бяха няколко пъти по-малки от моите най-последни разработки, а сега аз се смятам за един от водещите в тази област. Да, ще е много жалко.

Той ме погледна сериозно и добави:

— Имате ли някакви предположения къде може да е той?

— Не.

Клод Бостър отново кимна.

— Вярвам ви.

Той замислено прехапа устни, после каза:

— Но това е странно. Той винаги проявяваше такъв интерес към работата си. Разбирате ли… Вярваше, че миниатюризацията е отговор на най-сложните технически проблеми, които задържат космическите проекти. Търсеше решения и ги намираше. После… всичко се промени. Стана нещастният случай.

— Автомобилната катастрофа ли имате предвид?

— Да, именно — съгласи се Бостър. — Отначало, след изписването от болницата, като че ли всичко беше нормално, после Лу започна да се променя.

— И как?

Бостър направи неспокоен жест.

— Нищо определено. Той… той изглеждаше отчужден, отсъстващ. Повече не бяхме близки. За мен беше толкова чудно, когато той продаде всичко и замина. Повече никога не чух дори дума за него.

— Нямаше ли някакви оплаквания след катастрофата… някакви органични увреждания?

— Той никога не споменаваше за нещо такова и изглеждаше напълно здрав, с изключение на периодите, когато ставаше извънредно нервен. В такива дни той заминаваше за малко и се връщаше в много по-добро разположение на духа. Мисля, че просто почиваше някъде. Ние никога не обсъждахме това. — Бостър млъкна, помисли малко, после продължи: — Тези случаи започнаха да зачестяват. Честно казано, нищо не можех да разбера и тъй като той не желаеше да говори на тази тема, аз никога не я засягах. Колко жалко.

— И не е оставил никакви бележки? — заинтересувах се аз.

Бостър замислено се усмихна.

— Не. Лично проверих. В един от дните, когато се чувстваше особено зле… Лу спомена мимоходом, че след като завърши специалния проект, ще унищожи всичките си бележки по него. Честно казано, не мислех, че ще го направи. Учените не постъпват така и приписах тази фраза на лошото му състояние. Но сега съм склонен да мисля, че именно това е имал предвид.

Извадих цигара от пакета, предложих на Бостър и запалихме.

— Той обсъждал ли е някога с вас политиката?

— Никога. Тази тема не го интересуваше. За него беше важна само работата му.

— Обаче е обсъждал философски проблеми с Винсънт Смол — казах аз.

— Политиката и философията са напълно различни неща. Понякога той можеше да прави заявления, които изглеждаха свързани с работата му — трябва или не трябва да съществува светът, разполагащ с такова оръжие в ръцете си… и от този род. Мисля, че е малко абстрактно. Състоянието на нещата в света винаги го тревожеше, но нима то не вълнува всекиго?

— Всеки разумен човек — съгласих се аз.

— Няколко пъти той заминава и не се връща в продължение на три дни.

— Разбирам — казах аз разсеяно.

— Жалко, че аз не разбирам, мистър Мен.

— Благодаря ви за разговора.

— Помогнах ли ви?

— Всеки помага с нещо. Мога ли да намина пак? Ако нещо ви дойде на ум, запазете го за себе си.

— Разбира се. Жалко, че не мога да ви помогна с повече. Той имаше само няколко приятели и се съмнявам, че някой от нас може да ви даде пълна представа за него. Въпреки това можете да поговорите с доктора, който лекуваше Лу след катастрофата. През това време той беше много близък с Лу. Най-малкото го виждаше по няколко пъти на ден.

— Помните ли името му?

— Карлсън. Доктор Джордж Карлсън. Има частна клиника до търговския център.

Станах и му подадох ръка.

— Ще се възползвам от съвета ви. Благодаря. Надявам се, че не ви уморих.

— Съвсем не.

Бостър отиде до вратата и я отвори. Сложих шапката си и хвърлих неугасения фас в нощта, наблюдавайки как той очерта светеща дъга и този полет на цигарата спаси кожата ми, защото беше прекъснат от нещо тъмно, което тръгна към нас. Блъснах Бостър назад с една ръка и се хвърлих на пода, докато в това време два изстрела изгърмяха над главата ми и куршумите заседнаха в стаята зад нас.

Нямах време да извадя пистолета, успях само да блъсна вратата и да извикам: „Светлината!“ Бостър удари ключа до вратата и стаята потъна в мрак. Казах: „Останете тук“ — после открехнах вратата, извадих пистолета, свалих предпазителя и изскочих в тъмнината, надявайки се, че не съм попаднал в капан.

Претърсих храстите, изчаках, наблюдавайки дали някой не се движи из поляната, но който и да е бил, не е дочакал да види резултата от опита си да ме убие. Когато се убедих, че наоколо няма никого, се върнах в къщата и включих светлината, като почти ослепих Бостър.

— Мистър Мен — каза той задъхано, — какво означава всичко това?

— Не знам, приятел — отговорих аз. — Сега ме занимава само едно.

— Какво?

— В кого стреляха — в мен или във вас?