Мики Спилейн
Двоен контрол (11)

Глава 11

Двама полицаи седяха в патрулната кола, която предвидливо бяха сложили на около петдесет фута от входа на къщата на Клод Бостър. В случай на нещо можеха да кажат, че не са забелязали как съм влязъл там. Макар че и двамата ме наблюдаваха в огледалото за задно виждане и като се убедиха, че това съм именно аз, продължиха мирно разговора си, прекъснат от появата ми.

Около къщата в мократа трева беше утъпкана тясна пътечка — свидетелство, че къщата се пази щателно. От небето падаха редки капки дъжд. Позвънях на вратата, почаках малко, огледах се за Кеми, която седеше в колата и с интерес ме наблюдаваше, после позвъних още веднъж. Никой не се появи. Помолих Кеми да почака и отидох да проверя задната врата. Тя също беше затворена и никой не ми отвори след позвъняването. Оставаше само едно място, където можеше да е — работилницата. Ако телефонът в работилницата не работеше, беше ясно защо не го вдигаше.

Бързо прекосих моравата, отидох до вратата на работилницата и почуках. Вратата се оказа заключена. Извиках Бостър, долепих ухо до дебелата врата и се ослушах. Вътре се раздаде слабо подрънкване на стъкло в цимент. „По дяволите“ — казах аз тихо и машинално натиснах дръжката на вратата, разбирайки, че е безполезно. Дори с изстрел от пистолет едва ли щях да успея да разбия ключалката и да отворя вратата. Отидох до прозореца, стъпих на каменния перваз на фундамента, продължаващ по целия периметър на работилницата, хванах се с ръце за края на стената и се опитах да погледна вътре. В този момент бях добра мишена за този, които можеше да се е притаил в работилницата, очаквайки удобен момент. Претеглих всичко и реших, че нямам друг изход, освен да рискувам и да проникна в работилницата през прозореца. С дулото на пистолета избих стъклото, внимателно махнах парчетата от рамката, със сила откъснах металните жалузи и ги захвърлих на тревата. После се набрах, рязко прехвърлих тялото си през прозореца, задържах се за миг на перваза, а после протегнах напред ръце и паднах в работилницата. Опрях се на пейката, която се намираше под прозореца, като едва не изпуснах пистолета си, и се затъркалях по пода, докато не се изправих на четири крака. В това време бях абсолютно безпомощен и открит за нападение. Минаха няколко секунди. Изправих се на крака, огледах се наоколо и видях в полумрака на работилницата блясък на стъкла. Това беше счупена бутилка, а под плота на струга стърчаха крака. Намерих ключа за лампата на струга и я включих, като обърнах гъвкавото стъбло така, че да се вижда по-добре кой лежи на пода. Това беше Клод Бостър, променен до неузнаваемост. Лицето му беше невероятно подпухнало и цялото посиняло от кръвоизливи, пръстите на ръцете бяха счупени и стърчаха в различни страни под невероятни ъгли. Парчето широк хирургически лейкопласт, с което беше залепена устата му, сега висеше от едната страна, прикрепено към бузата.

Той беше още жив. В очите му светеше съзнание и той можа по някакъв начин да счупи на пода стъклената бутилка, когато ме чу зад вратата.

Извиках:

— Клод?

Устните му се размърдаха и върху тях се появи кръв. В този момент забелязах, че работната му престилка, с която беше облечен, е прогорена точно над сърцето. Започнах внимателно да опипвам тежкия док на престилката на това място и открих сплескан куршум, изстрелян в него от 22-калибров магнум.

Някога Клод Бостър ще разбере колко му е провървяло. В горния джоб на престилката си имаше три стоманени гаечни ключа, и именно те бяха поели върху себе си смъртоносната сила на куршума, без да му позволят да пробие гръдния му кош. Те лежаха в дланта ми, прегънати и пречупени, но станали преграда за изстрела и не позволили на Клод Бостър да замлъкне завинаги.

— Чувате ли ме?

В отговор последва леко кимване с глава.

— Знам, че много сте зле, но всичко ще е наред. Дръжте се с всички сили, не умирайте. Трябва да поговоря с вас.

Бостър кимна с глава и бавно каза със слаб глас:

— Да… но побързайте. Не мога… да понасям повече това.

— Какво е станало тук?

Той затвори за миг очи и аз вече помислих, че е изгубил съзнание, но след това ги отвори отново и ме погледна.

— Чух чукане по вратата. Помислих, че е полицаят. Той… влезе… удари ме.

— Кой, Бостър?

— Слаб. Той… беше… висок. Лицето му…

— Какво? Продължавайте. Какво, какво, говорете!

Бостър изплю кръвта от разбитата си уста, умолявайки ме с поглед да прекратя разпита, но не можех да го направя. Той каза:

— Дясната му страна… е обезобразена, цялата в белези. Стъклено око. Имаше… странен пистолет.

— Какво стана после?

Изражение на болка и ужас се появи в очите му, тялото му омекна при спомена за преживяното. Челюстта му увисна и затрепери, той застена и обърна глава настрани.

— Как стана, Бостър?

Той отново бавно обърна глава към мен.

— Аз… му разказах — произнесе той. В гласа му прозвуча вина. Аз чаках, знаех, че има какво да каже. Най-после той размърда устни: — Спомних си… мястото, което споменаваше Луи. Луисвил. Той ме би… мъчи… и аз му казах. — Бостър притвори очи, по тялото му премина конвулсивна тръпка. При това едната му ръка се завъртя в някакъв ужасен зигзаг. — Аз… не можах да понеса това.

Опитах се да говоря колкото се може по-спокойно:

— Кога, Бостър? Колко отдавна си тръгна той?

— Рано сутринта.

Това даваше няколко часа преднина на Найджър Хопс.

— Луисвил… къде е това?

Той се опита да ми отговори, но не можа. Ръката му, треперейки, се повдигна, сякаш искаше да посочи нещо. Очите му отново помътняха. Той направи последно усилие и с мъка проговори: „Карта… дупка от карфица“ — и изгуби съзнание.

Сега се намираше в такова състояние, че трябваше да му дам поне няколко минути да събере сили. С нищо не можех да му помогна, изправих се, скрих пистолета и огледах стаята, търсейки картата. Никаква карта нямаше. Извадих на пода всички чекмеджета, в които Бостър държеше различни схеми и документи. Карта нямаше, макар да прерових всички листа и в чекмеджетата, и на рафтовете. Бостър се опита да ме насочи, но къде? Отново отидох до него с намерението да го размърдам и да получа отговор, когато видях, че от долния джоб на престилката му се показва някаква хартия. Беше обикновена туристическа карта на автомобилните пътища на източното крайбрежие, каквито обикновено издават големите петролни компании с указание на бензиностанциите. Но тази карта обхващаше значителен участък от източното крайбрежие от Флорида до Мейн. В южната част имаше стотици места с названието Луисвил, които можеха да представляват само няколко къщи до пътя. Разстлах картата и погледнах в ъгъла листа, където бяха изброени в азбучен ред всички по-големи или по-малки градове, търсейки име Луисвил, но такова там нямаше.

Тогава си спомних, че Клод спомена още и дупка от карфица. Обърнах картата с лице надолу и внимателно прокарах пръсти по повърхността, като се опитвах да напипам издатината от дупката. Като не открих нищо, взех картата, вдигнах я и я погледнах срещу светлината, опитвайки се да намеря в хартията дупката от карфица. Разглеждах картата почти пет минути и намерих това място. Мъничък отвор от карфица. Очевидно, показвайки това място, Луи Аграунски е забил карфица в него, Бостър го е запомнил и ми го каза. Мъничката точка на синия фон на картата беше до легендарния Луисвил, разположен на самия бряг. Пъхнах картата в джоба си и вдигнах слушалката на телефона, за да се обадя на Чарли Корбинет.

Минаха няколко секунди, преди той да вдигне и през шума от гласове да чуя неговото „Да?“.

— Тайгър, Чарли. Мога ли да говоря?

Той почувства нетърпението в гласа ми и с обичайния си тон, сякаш беше редовно обаждане, каза:

— Разбира се.

— Намерих мястото.

— Да, продължавай, моля. Ще се радвам да ти помогна. — Тези думи той произнесе с малко променен глас, независимо от старанието му да не се издаде.

— Не, благодаря. Няма време. Не искам някой друг да се намесва, иначе ще изплашим нашето момче. Слушай по-нататък. Найджър Хопс се е добрал до Клод Бостър. Между другото, не е чак толкова трудно да се направи. Около къщата е обикалял полицай и Хопс е проникнал в работилницата, когато той е бил на другия край. Бостър е в такова състояние, че има нужда от бърза помощ.

— Добре… Разбрах. — Той знаеше, че е безполезно да спори с мен, и дори не се опитваше. Но се опита да ме задържи по друг начин и каза:

— Твой… приятел иска да се свърже с теб по телефона.

— Дейв?

— Не, друг, когото ти би могъл да наречеш… годеница. Очевидно е много важно.

— Ти просто се опитваш да ме задържиш тук, приятел?

— За твое добро е — каза той. Но аз знаех, че съвсем нямаше предвид това. Те искаха да ме отстранят от пътя.

Аз само се разсмях весело в слушалката и казах:

— Ще оставя името на мястото на масата в работилницата. И ще видим дали ще успеете да го откриете преди мен. Вие имате същите шансове, както и Найджър Хопс, само че той започна търсенето по-рано.

Затворих слушалката, надрасках името Луисвил на плота и отидох до вратата. Найджър Хопс лесно е влязъл тук. Но сега щеше да му дойде нанагорно. Той трябваше да задейства целия си екип, за да открие мястото с име Луисвил, разположено на пътя, който е следвал Луи Аграунски.

Изтичах до колата, бързо се качих и обърнах, като включих на задна скорост и смачках тревата. Едва успях да премина правия участък на улицата и да завия зад ъгъла, когато дочух вой на сирени от полицейски коли, носещи се към дома на Бостър със заповед да ме хванат.

Нямах време за обяснения с Кеми; тя разбра напрежението на ситуацията, погледна съсредоточено-напрегнатото ми лице и мълчаливо загледа напред пътя. Движех се по посока на летището, избирайки тихи второстепенни улички.

Те бяха вдигнали всичките си сили в стремежа си да ме открият, хванат и по всякакъв начин да измъкнат от мен указанията за разположението на това място. Не можех да ги виня за това, бяха толкова заинтересувани, колкото и аз. Но тъй като аз бях в играта от самото начало, възнамерявах да я доведа до край. Бях по-добре подготвен за срещата и по-бързо от всички можех да се добера до Луи Аграунски.

До мен Кеми кихаше и подсмърчаше в носната си кърпичка. Тя дишаше тежко, все още я мъчеше настинката. Очите й сълзяха от хремата, но тя все пак се усмихна и ми каза:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Наблюдавай твоя край на пътя.

— Къде отиваме?

— На летището.

На кръстовището тя ми даде знак, че от нейната страна всичко е спокойно, и когато пресякохме, попита:

— Ти намери ли… твоя приятел?

— Да, намерих го. Убиецът е предположил, че той е мъртъв.

Описах й накратко сцената в работилницата. Тя се сви и каза:

— Ужасно. От такива неща ми става зле.

— Забрави това. Ние сме почти до целта.

Тя свали кърпичката от устните си и изтри очите си.

— Тайгър… страх ме е.

— Не се бой.

— Нищо не мога да направя със себе си. Може би е глупаво… но преди… никога не съм попадала в престрелка.

— Ти прекрасно се държиш, дребосък.

— Аз с нищо не ти помогнах… Ще ме оставиш ли тук? — попита Кеми.

— Просто съм длъжен да го направя.

— Но…

— Не се вълнувай, никой няма да те тревожи. Действието се пренася оттук на друго място. По-нататъшният ход на събитията ще се развива в Луисвил.

— Къде?

— Малко петно на картата на Северна Каролина на брега на океана. Убиецът, когото преследвам, е получил преднина от няколко часа, но това няма да му помогне?

— Часове?

— Имам Ф-51, който ме чака готов. В такова време той може да лети по-бързо от всеки друг самолет. Дори ако на този човек му потрябва само един час да намери необходимия Луисвил, аз мога да го стигна пръв. Това е предимството на организацията на Мартин Грейди.

Вятърът донесе до мен звуци от сирена на кръстовището на главния път, по който преминаха полицейски коли, засега безрезултатно търсещи ме. Два пъти се наложи да използвам черни пътища, почти успоредни на магистралата, но никой не ме забеляза, всеки път успявах да намеря път, отдалечен от шосето, но водещ към летището. Само примерно се ориентирах за посоката. Пред мен изведнъж изникна бяла табелка, забита за ствола на дърво, с надпис: „Летище.“ Взех рязко завоя и продължих да карам, докато не стигнах границите на пистите.

Като намерих първото удобно равно място, излязох на пистата, дадох газ и насочих колата към виждащия се в далечината хангар. Колата занесе по мокрото поле.

Когато влязох, Мейсън Армстронг седеше вътре в хангара с чаша с димящо кафе в ръка и изучаваше налепените по стените изрезки от вестници и списания. Като ме видя, той остави чашата и каза:

— Отиваме ли някъде?

— Какво е времето?

— Лошо. Всички ги държат на земята. Търговските полети са отменени.

— Ние можем ли да летим?

Мейсън се разсмя и повдигна рамене.

— Можем, ако искате да си навлечете неприятности.

— Малко неприятности няма да ни навредят — отговорих му аз.

— Съвсем скоро излетя „Лулата на команчите“. В диспечерната псуваха дяволски, но пилотът имаше такъв щастлив вид, сякаш това, за което летеше, си струваше загубата на книжката за управление на самолет.

Отново почувствах позната тръпка да преминава по гърба ми.

— Видя ли кой отлетя заедно с него?

— Само в гръб. Висок, слаб мъж, но не видях лицето му.

Извадих картата от джоба си и я разтворих.

— Виж на твоята карта дали можем да кацнем някъде около това място. — Посочих точка до Луисвил.

Мейсън ме погледна странно, повдигна рамене и тръгна за своите карти. На стената видях телефонен автомат. Пуснах монета, свалих слушалката, казах на оператора два номера, на които можеше да е Рондин, и зачаках да ме свърже с нея. Нито един от номерата не отговаряше. Тогава дадох телефона на Ърни Бентли и зачаках, знаейки, че ако Рондин се е обаждала в нюаркския център, то за това позвъняване задължително знае Ърни. Той си беше на мястото. Назовах се и попитах:

— Рондин обаждала ли се е?

— Да, но не е разговаряла с Нюарк. Върджил ми се обади, но не можех да го свържа с теб, защото не знаех къде си.

— И какво, никаква информация?

— Нищо. Била е развълнувана от нещо, казала, че е абсолютно необходимо да се свържеш с нея, но нищо не обяснила. Разбрах само, че е разбрала нещо важно. Ще бъде там, където си казал, днес от три часа.

— Току-що се обаждах там.

— Още няма три часа.

— Добре, ще й се обадя. Това е същата квартира, в която ти ме настани. Нека хората ни отидат там и бъдат с нея, докато не се обадя. Но във всеки случай се постарайте да разберете какво е искала да ми каже. По дяволите, имам усложнения тук. Намерих мястото, където е Аграунски, но Хопс ме изпревари. Можеш ли да предложиш нещо, за да оправим работите?

— Пробвай как ще му подейства безексът.

— Извинявай, но този път шегите ти няма да ми помогнат.

Затворих телефона и се върнах при Мейсън, който разглеждаше разтворена карта.

— Е, какво има там?

— Нищо подходящо, само фермерски поля. Най-близката летателна писта е на десет мили от мястото, и то дъждовете сигурно са я превърнали в кална киша. Не може дори да се мисли за кацане там.

Отблъснах картата.

— Трябва да бъдем там — казах аз.

— Костелив орех си, Тайгър.

— Да, така казват за мен. Нямаме друг изход. Този „Команч“ също е отлетял за там.

— Да, но той е достатъчно лек, за да кацне на тази полоса, а ние няма да можем.

— Случвало ли ти се е да кацаш по корем?

— Да, но не тогава, когато предварително съм знаел за това, приятел. Послушай…

Прекъснах го.

— Няма нищо по-важно на света от този полет.

Трябваха му не повече от две секунди, за да прецени всичко. Той отдавна работеше с нас. Стигаше му да ме погледне в очите, да види израза на лицето ми, и каза:

— Какво чакаме тогава?

Извадих ключовете от колата и излязох. Кеми спокойно седеше в колата, кашляйки в носната си кърпичка. Подадох й ключовете.

— Остани тук още час, после иди в мотела. През това време, по моите сметки, там вече ще е спокойно. Утре сутринта трябва да има полет за Ню Йорк и ще пътуваш с него. Ще се видим в Ню Йорк.

Тя ме погледна с тъжен уморен поглед, излизащ сякаш от дъното на душата й.

— Наистина ли? — попита тя отчаяно.

Подадох й ръка. Тя я взе, излезе от колата и застана пред мен. Пръстите й с леко движение стиснаха китката ми.

— Може би — отговорих аз.

Тя се усмихна като малко момиче.

— Не… всичко е свършено. Моята паяжина… не беше достатъчно здрава. — Усмивката й просветля малко. — Но се стараех, знаеш го.

— Знам.

— И си струваше. Съжалявам само за едно.

— За какво?

— Ти не ми нарисува портрет, както искаше.

Докоснах с устни влажната кожа на бузите й и прекарах пръсти по веждите й с леко движение на пръстите. Тя отново затрепери цялата в обятията ми, клепачите й се притвориха и от гърдите й като порив на жизнените й сили и страсти се изтръгна лек стон, който подхванах с устни. Тя жадно се впи в тях, опитвайки се в този миг да предаде на целувката си всичко, което имахме в миналото, и да се подсигури за бъдещето. Отблъснах я със съжаление и неохота.

— Бъди внимателен, Тайгър.

Кимнах.

— Ти пак ще дойдеш при мен… може би?

— Някога това трябва да се случи отново.

— Тогава ще изплета нова паяжина — усмихна се тя. — Бъди внимателен, скъпи.

Зад мен Мейсън попита:

— Готов ли си?

— Идвам — отговорих аз.

 

 

Мустангът стоеше привързан на малка площадка, в края на редицата от частни самолети, силуетът му на изтребител се открояваше на фона на останалите, застрашителният му нос сочеше към небето, сякаш намирисваше скрития там враг.

Мейсън беше извършил предварителната техническа подготовка за полета, резервоарите бяха пълни, практически той можеше да стартира по всяко време. Главното беше да успеем да се измъкнем от летището. Дъждът реши проблема идеално. Стартовите полоси бяха официално закрити и всички служители спокойно седяха до електрическите печки в стаите си и пиеха кафе. Можехме да рискуваме да се измъкнем.

Качих се в самолета, сложих на раменете си коланите, докато Мейсън проверяваше контактите и се наместваше в седалката на пилота. Поради мъгливата пелена на дъжда и навеса, под който стоеше самолетът, приготовленията ни останаха незабелязани.

Мейсън включи запалването и натисна копчето на стартера и четирите огромни перки оживяха.

В света няма друг звук, подобен на този. Мощният дванайсетцилиндров двигател се закашля веднъж, след това зарева в дъждовната тишина на аеродрума, като звяр, благодарен за това, че е бил събуден. Мигновено оживя и радиото и изплашеният глас на диспечера от кулата за управление започна да ни разпитва. Мейсън увеличи оборотите, изведе самолета на полосата, обърна го срещу вятъра и като даде пълна свобода на двигателя, поведе самолета срещу небето.

На петдесет фута от земята Мейсън взе нужния курс по уредите, и като каза обичайните за летците пожелания за успешен полет, облекчено въздъхна. Самолетът набираше височина с вдигнат нос.

На три и половина хиляди фута, преодолявайки облаците, се измъкнахме на воля в яркия слънчев ден, възникнал като по магия. Под нас се трупаха белоснежните планини на облаците, образувайки върхове и долини на щастлива страна, плътно покрита със сняг. Сянката на самолета се гмуркаше в облаците, обкръжена със спектъра на дъгата, понякога изчезваше в тъмните дупки на бялото поле, който закриваше целия ужас на лошото време, царящо долу.

Мейсън изчисли маршрута и пресметна, че ще летим около час. Оставах ни още четирийсет минути, в които да не мислим как ще приземим самолета, когато стигнем до мястото за кацане. Там ще видим. А някъде отпред друг самолет и други хора също трябваше да решат този проблем. Гласът на Мейсън в слушалките, сякаш отговаряйки на мислите ми, започна да коментира ситуацията. „Команчът“ добре е започнал полета. Може би ще му провърви и през някоя дупка в облаците ще избере подходящо място. Но можеше и да не му провърви. Два самолета при такава облачност могат да долетят до Луисвил само ако маршрутът се изчисли точно, а при тази облачност пилотите можеха да разчитат само на интуицията си. Двете крилати машини летяха по различни траектории и в най-добрия случай трябваше да се съберат на едно място. Ние, разчитайки на скоростта на нашия самолет, можехме да съкратим дистанцията във времето. Но кацането си оставаше голям проблем за нас.

Времето, отново елементът време, постоянно оставящ всичко за последната невъзможна секунда. Затворих очи, отпуснах се и се облегнах назад, като дадох възможност на Мейсън да не се тревожи, докато не стигнем нужното място, и се замислих за Рондин.

Какво е искала да ми каже, защо не е могла да се довери на друг? Задачата й беше доста проста, резервен вариант за в случай, че не успея да открия нищо тук. Тя едва ли се е натъкнала на нещо толкова важно, макар че, разбира се, винаги имаше шанс да се сблъска с нещо непредвидено. Разработвайки тази операция, Съветите не са могли да разчитат само на един човек. При тях, както и при нас, работеше цяла група и всеки беше готов за определени действия в зависимост от хода на развитие на цялата операция, всичко беше планирано и отчетено. Те си имаха и свои специалисти, и професионалисти, готови да се включат всеки момент и да направят всичко, за да победят в тази побъркана игра.

Тяхната философия за победа беше по-добра от нашата — бойна философия, където целта оправдава средствата и не е важно, ме мило се усмихваха на тези срещи в ООН. Тук те се държаха като на истинска война и правеха всичко, за да победят.

Сега се намираха на правата, водеща към целта, като играч с топка пред линията на вратата. Ние изгубихме тази топка по вина на играчите ни, а те са готови да използват всички предимства на положението си и с всички сили се стараят да отбележат тъчдаун, дори ако за това е необходимо да пожертват собствените си играчи.

И аз бях пазачът.

Великолепно.

Вятърът им духаше в гърба, а на нас хвърляше мръсотия в очите. Нито ние, нито те можехме да си позволим да загубим. В определен смисъл ние можехме да загубим, като спечелим, така че ако законите на късмета и обстоятелствата ни се усмихнеха отново, това щеше да бъде игра пред сляпа публика, която щеше да разбере резултата, само ако те спечелят.

Два пъти на Мейсън му се наложи да лети в плътна облачност, разчитайки само на уредите. Накрая насочи самолета надолу и като минахме през облаците, се оказахме над залети с дъжд обширни поля. Долу не се виждаше никакъв ориентир. Мейсън включи комутатора и каза:

— Страничният вятър е по-силен, отколкото смятах, отнесло ни е прекалено далеч на запад.

— Сега какво?

— Ще обърнем на изток, ще стигнем до океанския бряг и ще полетим покрай него, докато не определим точно къде сме. Прекалено ниска облачност, опасно е да се лети под облаците. Само сто фута, а на места се спуска почти до земята.

— Тогава давай към океана.

Трябваха още петдесет минути, преди да успеем да открием малък курорт на брега на океана, разположен сред пясъчни дюни. Като го обиколихме, разбрахме, че сме пристигнали на мястото. Удовлетворени, поехме малко на югозапад, търсейки място за кацане и се държахме на минимално възможната височина, като едва не докосвахме върховете на дърветата, опитвайки се да избегнем сблъсъка с тях. Едва не се забихме в линията на високоволтовата мрежа и полетяхме покрай нея. Тя ни изведе на пътя. Като направихме завой на десет градуса от пътя, стигнахме друга магистрала, летяхме няколко минути над нея и бавно се отбихме вляво.

Погледнах надолу. Точно под нас имаше указатели за летателна полоса. Следи от три колела дълбоко се бяха врязали в просмукания от влага слой, отиваха встрани от центъра на полосата и завършваха там, където стоеше „Команчът“, дълбоко потънал в калта.

Там имаше и нещо друго.

До самолета, с лице надолу, наполовина в дъждовната локва, лежеше тяло на човек. Мейсън каза:

— Те спечелиха, Тайгър. Този пилот добре е познавал местността.

— Ще можеш ли да приземиш самолета?

— Само не и в тази локва. По-добре ще бъде, ако кацнем на твърдо покритие.

— Има ли нещо подходящо наоколо?

Мейсън поклати глава.

— Според картата между това място и Луисвил има само черни пътища.

— Тогава да се приближим към града колкото може повече. От тук до Луисвил има десет мили, човекът вероятно си е намерил кола, за да се добере дотам, имал е време за това, а ние нямаме.

— Случвало ли ти се е някога да кацаш в такива условия? — попита ме спокойно Мейсън.

— Все някога ще ми е за пръв път.

— Понякога той се оказва и последен. За този случай аз съм точно добър компаньон — изръмжа той. — По дяволите!

Луисвил представляваше редица складове, газова станция и няколко къщи, разположени на кръстопът. Прелетяхме над всичко това, почти планирайки, търсейки открито място, където може да се приземи самолет.

Видях как Мейсън ми кимна бодро, очите му блеснаха.

— Стегни по-добре колана.

Затегнах ремъците толкова, колкото можах, и се приготвих за кацане. Мейсън избра място, намали газта и самолетът започна стремително да наближава зелено пасище, чиято повърхност напомняше вълнистата равнина на зелено езеро.

Мейсън прекрасно свърши работата си, самолетът докосна земята отначало с опашката, после коремът с глухо стържене заора по земята и накрая като ранено животно изрева двигателят, когато перките удариха пръста и огъвайки се назад, застинаха безпомощно. Стържейки с метала по земята и камъните, разхвърляйки буци кал и пръски вода, самолетът още известно време се плъзга, докато не застина, спрян от малък ров на дренажна канава. Ние веднага изскочихме от кабината, хвърлихме се встрани от самолета, в случай че се взриви, и спряхме на петдесет ярда от него. Мейсън погледна назад и печално каза:

— Какво направихме с тази прекрасна машина!

— Нищо, Грейди ще ти купи друга — утеших го аз.

Над главите небето се разцепи от мощна гръмотевица. Мейсън махна с ръка и тръгнахме към Луисвил, който се намираше на половин миля от това място.

 

 

Старецът с протрити джинси и фланелена риза на бензиностанцията взе двайсетдоларовата банкнота, погледна я подозрително и я пъхна в джоба си. Той бавно се движеше и съобразяваше, при това ясно си даваше сметка, че може да задава въпроси на първите срещнати, без да отговаря на техните. Наложи се да опростя контакта ни, като казах, че колата ни е на пътя, и той повярва, макар и да беше малко поразен от обстоятелството, че сме тук.

— Помислете сами — каза той, — преди известно време мина кола. Старичък пикап, който преди беше собственост на Хени Джордън. Продаде го миналото лято. Купи го едно появило се отскоро по тези места момче, което живее на Декстър Роуд.

— Близо до аеродрума?

Старецът направи учудена физиономия и кимна утвърдително.

— Да, същият. Летците използват това място, когато пръскат полето, рядко, наистина. Така че момчето още държи ферма до полосите.

— Появявал ли се е някога тук?

— Никога не съм го виждал по-далеч от владенията му. Всичко, което му трябва, взима от магазина на Декстър Роуд.

Погледнах Мейсън и ми стана ясно, че той също е разбрал как е станало всичко. Извадих цигари, запалих и казах:

— Тук някъде трябва да има магазинче за риба…

Старецът ме прекъсна, като махна с ръка.

— То е отворено само през лятото. Момчето, което го държи, живее в дървената барака точно зад къщата. Вие какво, познавате ли го?

— Не, но бихме искали да поговорим с него.

— Е, какво пък, можете да направите това сега, вкъщи си е. Зареди се с продукти и списания за цяла година, веднага след Деня на труда^[1], и си живурка удобно, без да излиза никъде.

Извадих снимка на Луи Аграунски и я показах на стареца.

— Виждал ли сте преди този човек?

Той хитро присви очи и мълчаливо се загледа някъде встрани, докато не сложих още двайсет долара в ръката му, след което взе снимката и внимателно я разгледа.

— Много туристи идват тук през лятото да половят риба.

— Ами този?

Той премести снимката по-близо до очите си.

— Възможно е. Като че ли е идвал тук. Не помня чак толкова много, но този съм го виждал, да, точно така, виждал съм го.

Почувствах, че сега настъпва моментът.

— Той има ли си наблизо свое място?

Той ми върна снимката с дружелюбна усмивка.

— Слушай, мистър — провлече той. — Не мога да кажа. Прекарах тук повече от трийсет години и наоколо няма нито един скапан фермер или регистриран гласоподавател, когото да не познавам.

— Може някой да е продал фермата си?

Той учудено повдигна рамене.

— Такова нещо тук не се е случвало. В добри години хората купуват земи, дори строят нови къщи или разширяват старите. Ако имате предвид, че приятелят ви се е преселил тук, то това не е така. Трима туристи имат къщички на плажа, които купиха преди пет години… Те пристигат тук през лятото да половят риба. Но аз не ги познавам, виждал съм ги само когато правеха покупки.

Прибрах снимката в джоба си.

— Къде е това рибно магазинче?

— На около половин миля надолу по пътя. Не много далеч от плажа. Искате да отидете пеша ли?

— Не. Предполагам, че имате кола, която можете да ни заемете, срещу добро възнаграждение, разбира се. Петдесет долара стигат ли ви?

— Стигат — каза той. — Тя е зад ъгъла, син форд. — Той взе парите и като се ухили, ни каза на тръгване: — Връщайте се по-скоро.

 

 

Магазинът с табелка „Рибата на Уакс“, която вятърът и пясъкът бяха направили почти нечетлива, се намираше зад елите, прозорците бяха заковани с кръстосани дъски, вратата също беше прихваната с летва. Дървените стени не познаваха боя и нищо, освен специфичната миризма, не говореше за нейното предназначение. Но за този, който работеше само два месеца в годината, това очевидно беше добър бизнес. Купчините боклук и черупки от стриди, с които беше осеяна площадката встрани от къщата, говореха сами за себе си.

Бараката стоеше зад къщата, същата на вид, само че от тухления комин се виеше дим и светеше прозорец.

Почуках на вратата, почаках малко, после я бутнах нетърпеливо. В другия край на стаята, проснал се на леглото, лежеше пълен брадат човек с мръсно долно бельо и дишаше тежко, намирайки се в забрава от пълно опиянение. Шарената котка се беше настанила на корема му, прикрита с вестник. До леглото се търкаляха две празни бутилки и остатъци от сандвич, недояден от котката, която, като ни видя, се скри под леглото.

Двамата се приближихме до леглото и разтърсихме човека, опитвайки се да го събудим. Поляхме го с вода, но безрезултатно.

— По дяволите, той напълно е изключил — каза Мейсън.

Човекът се размърда, каза нещо неясно и се опита да се обърне. Пъхнах ръка под врата му и разтърсих главата му.

— Уакс, чувате ли ме?

— Хайде да го сложим на пода и ще се опитам да го свестя, като го погъделичкам на някои места.

— По дяволите, имаме съвсем малко време, за да се занимаваме с шеги.

— Нека опитам.

Смъкнахме го от леглото на пода и го сложихме върху разстланите вестници. Мейсън започна работата си. След миг Уакс захърка, закашля се, опитвайки се да се надигне и търсейки с мътни очи мъчителите си. Включих газовия котлон, сипах вода в канчето и я сложих да кипне. После сипах повече кафе вътре и когато водата завря, излях питието в гърлото на Уакс. Мина около половин час, преди той да може да произнесе първите думи.

— Какво… по дяволите… кои сте вие, хора?

Парите правят чудеса. Поднесох към очите му петдесет долара, уверих се, че ги е видял, после ги прибрах. Като улових замъгления му поглед, казах:

— Трябва да науча нещо. В състояние ли сте да говорите.

Мейсън му даде да изпие още една чаша димящо кафе и той жадно отпи няколко глътки, после направи гримаса и зашари с очи, като търсеше бутилката.

— Може би… ако ми дадете нещо за пиене.

— Първо ще поговорим. — Показах му снимката на Аграунски. — Случвало ли ви се е да виждате този човек?

Той се наведе напред, погледна бързо снимката и се отпусна назад.

— Купува риба от мен.

— Къде живее?

Уакс стисна устни.

— Някъде на плажа, мисля. Никога не ми е казвал. Рядко идва в града. Виждал съм го три-четири пъти, когато правеше покупки. Болен човек.

— Опитайте се да помислите, Уакс, къде на плажа?

Този път той доста решително тръсна глава:

— Отде да знам! Според мен живее там. Има няколко къщички за туристи и дървени колиби.

— А сигурен ли сте, че идва от плажа?

— Разбира се.

— Защо?

Уакс се разсмя хитро като заговорник и каза:

— Винаги идваше с пясък по джапанките си, както и всички оттам. Никъде другаде няма пясък, освен там. Той е от плажа. Но сега там няма никого.

Не спорих с него. Заедно с Мейсън изскочихме бързо от къщата и след миг вече се носехме с колата към океана. Преди четирийсет минути дъждът беше спрял и през облаците синьото небе просветваше на фона на оловносивите облаци.

На пясъчния път беше сравнително сухо и колата се движеше леко, без да затъва. Някъде зад облаците се чуваше бръмченето на самолет, летящ над океана, от който се надигаше нов дъжд. После самолетът обърна и полетя към брега, опитвайки се да избяга от надигащата се буря.

Пътят започна да завива наляво, после рязко зави към океана, пресече ров, който минаваше покрай плажа. Като го преминахме, се лишихме от защитата на дърветата, растящи между пътя и плажа. Спрях и се огледах, малко по-вдясно имаше елова горичка. Закарах колата там и изключих двигателя. По на юг, на плажа, почти до това място, се виждаха подобни на сандъци плажни вилички, разхвърляни из пясъчните дюни и изглеждащи изоставени през това време на годината.

— Как си представяш ситуацията?

— Аграунски е могъл да купи една от тези къщички. Сделката е минала незабелязано, ако се е появявал тук рядко. Мисля, че сега седи в една от тях, имайки в запас всичко необходимо, сам със своето изобретение и чака, кога ще узрее, за да се възползва от него.

— Тогава в коя от тях?

— На този въпрос ще е трудно да се отговори.

Приближихме края на пътя и видях електрически жици, висящи на стълбовете, водещи в двете посоки.

— Виж, Мейсън. Към всички къщи водят жици. По електромерите можем да определим в коя къща използват електроенергия.

Отново се чу бръмчене на самолет и след него сякаш ехо се раздадоха гръмотевици. Небето се покри с тежки облаци, носещи се от океана заедно със стена дъжд, закриваща със себе си като с плътна мъгла цялото пространство. Мина малко време и най-далечната вила вече беше погълната от дъжда.

Започнахме внимателно да се промъкваме към къщичките, опитвайки се да използваме вълнистата повърхност на дюните и укривайки се зад всеки хълм. Дъждът, който вече ни настигна, също беше добро укритие, както и за нашите врагове.

Добрахме се до първата къщичка, огледахме я старателно и като се убедихме, че е необитаема, тръгнахме към следващата, разположена на стотина ярда от първата. Движехме се по един от двете страни, готови всеки момент за нападение и ответна атака.

Мейсън пръв видя стария, очукан пикап, затънал в пясъка. Колата беше закрита от храсти и дървета и можеше да се види само ако случайно се натъкнеш на нея.

— Той е тук — каза Мейсън.

Кимнах.

— Иди да видиш дали няма някакви следи, а аз ще проверя следващата къщичка. Ако го откриеш, тичай бързо при мен и ще го хванем заедно.

— По дяволите, Тайгър…

— Слушай, това е професионалист. Той е специално подготвен убиец, а ти си пилот. Той е готов на всичко и знае, че сме по следите му. Не трябва да допускаме грешка. Самият той не греши.

— А ти?

— Аз също не греша. А сега върви.

Той махна с ръка, сякаш ми отдаваше чест, обърна се и тръгна към колата през завесата от дъжд, а аз продължих към следващата къща. След няколко минути се изгубихме един друг от поглед. Скоро стигнах до наклонена на една страна къща. Отначало се огледах, после се приближих. Видът на постройката говореше за пълно опустошение, електромерът не работеше и беше покрит с пясък. Къщата беше изоставена преди няколко месеца, вратите и прозорците заковани.

Стоях няколко минути, оглеждайки местността и опитвайки се да разбера какво ме тревожеше. Нито до първата къща, нито тук имаше някакви следи. По неизвестни причини Найджър Хопс вървеше по друг път. Защо? Той знаеше не повече от мен.

И в този момент разбрах какъв идиот съм. На стълбовете, освен електрически жици, до самия край имаше и телефонен кабел, от който нямаше разклонения към тези къщи. Луи Аграунски не се намираше тук за почивка. Той специално беше избрал това място за целите си. Аграунски беше привикнал към определени удобства и трябваше задължително да си сложи телефон, за да има връзка. Нямаше какво да чакам Мейсън, за да му съобщя това. Наведох глава срещу дъжда, стиснах по-силно пистолета и се затичах по наклонения скат на дюните покрай стълбовете, оглеждайки разклонението на телефонния кабел.

Оставаше ми малко до последната къща, която се намираше на колове и имаше същия очукан от лошото време вид, когато във въздуха се раздаде сухия трясък на кратък изстрел, но веднага беше заглушен от дъжда. Опитах се да определя от коя страна идваше, но беше безполезно. Пясъчните дюни около къщата сякаш се надигаха, подгонени от вятъра. Пропълзях до къщата, криейки се зад хълмистата им повърхност, и се придвижих напред колкото се може повече. Опитвайки се да не се излагам на изстрел от страна на къщата, бях готов да отговоря с огън всеки момент. Като се промъкнах още малко напред, видях Мейсън. Той лежеше на пясъка, главата му беше обърната настрани, от нея върху пясъка капеше кръв. Падайки, той се беше търкулнал в дупка между дюните, изровена от вятъра и покрита с раковини. Едната му ръка още мърдаше в несъзнателни конвулсивни движения.

Но не можех да се приближа до него. Хопс очакваше именно това. Веднага, щом се разкрия, той нямаше да пропусне. Той е убил Мейсън умишлено, за да привлече вниманието ми и да се опита да ме измъкне на открито. Имаше малко време, но все пак достатъчно, за да дочака появата ми. Искал е да работи на сигурно и да изпълни това, заради което се бе появил тук.

Но сметките му бяха криви. Понякога се налага да рискуваш заради нещо по-голямо. Мейсън беше скрит в падината, в него не можеше да се стреля още веднъж, без да се изкачиш на гребена на дюната. Той можеше да остане тук в безопасност, докато не дойда за него по-късно.

Ако можех.

Пропълзях обратно зад прикритието на дюните. Хопс трябваше щателно да си избере позиция, като заеме ключово място, откъдето да контролира всички подходи към къщата. Вгледах се в пространството между земята и пода на къщата. Разстоянието се равняваше на около четири фута, но не видях нищо подозрително, човек не можеше да се скрие зад коловете под къщата.

Следите, водещи от верандата към океана, едва ли бяха на Хопс, там позицията не беше изгодна.

Той трябваше да е в дюните.

Нямаше нужда да се движа тихо, пясъкът под краката ми не издаваше никакви звуци, а дъждът и глухият рев на океана заглушаваха съвършено дори и най-малкия звук.

Колко пъти му се е налагало да убива? А колко пъти на мен? Някъде пътищата се пресичат и става среща, след която продължава само единият. Колкото и да си опитен и силен, винаги има вероятност да срещнеш по-опитен и по-силен противник. Всеки от нас до настоящия момент успяваше да премахва основните си съперници, а сега се срещнахме тук. Нищо не трябва да бъде изпуснато, иначе няма да има победа.

Почти се натъкнах на опънатата връв, преди да я видя, и се ухилих на поставения капан. Ако се бях закачил за нея, по движението на водораслите Хопс щеше да разбере за приближаването ми и да се подготви за срещата. Без да я закачам, се прехвърлих през връвта и запълзях към водата по малката площадка между пясъчните хълмове. Това не беше съвсем логичен път. По-сигурно е да се промъкваш през дюните, но така беше по-близо до мястото, където се беше скрил той. Човекът, който се движи, винаги по-трудно се подготвя за неочаквана среща, отколкото този, който седи в засада. Исках да заобиколя Хопс и да мина отстрани. Лавирайки между пясъчните хълмове, се добрах до вълноломите, които като дълъг език под ъгъл изчезваха в океана. Дузина плашливи гларуси ме поглеждаха любопитно, без да спират нито за миг своя бяг.

Оттук започнах бавно да се изкачвам по склона на дюната към къщата. Тя беше затворена и стоеше като мълчалив свидетел на ставащото. Прозорците, като празни дупки вместо очи, гледаха безучастно. Спрях, изучих внимателно обкръжаващите ме дюни и се опитах да определя коя от тях е избрал Хопс.

Имаше само една подходяща — с гребен, подобна на рибешки гръб. От нея се покриваше цялото пространство и тя можеше да предпази човек от нападение. Почувствах как капките дъжд, стичайки се по бузите ми на студени струйки, навлажняваха устните ми със злокобната целувка на смъртта и ми пожелаваха късмет.

Започнах да се изкачвам по склона.

Над главата ми прелетя чайка право към гребена на дюната, но изведнъж промени рязко на деветдесет градуса посоката и се устреми към водата.

Това беше достатъчно. Чайката го беше видяла първа.

Тази дюна беше добър капан. Именно тя беше мястото, което търсех. Оставаше само още една.

Нямаше какво да чакам и се затичах.

Той лежеше във вдлъбнатината, която беше изровил в пясъка, чувствайки се в безопасност и съзнавайки, че контролира ситуацията. Лежеше, прибрал под себе си единия крак, дулото на пистолета гледаше надясно, а усмивката на лицето му приличаше на озъбване на смъртта. В другата си ръка държеше под носа си инхалатор Безекс. По всяко друго време лицето му би било обикновено лице, каквито има много в тълпата, но сега, поради израза на удоволствие от предстоящото убийство, то приличаше на лицата на професионалните убийци, които ми се бе случвало да виждам преди. Тежкият блясък на присвитите очи и твърдо стиснатите безкръвни устни, изкривени от странна усмивка предусещаното убийство, странната напрегната релаксация на чистия убиец, червеният белег на лицето му.

Той също имаше способността да предусеща опасността. Погледите ни се срещнаха. На лицето ми той видя такова изражение, каквото и аз на неговото.

Изпъна се като котка, обърна пистолета и стреля, търкаляйки се по склона към основата на дюната. Изглеждаше сякаш изстрелите ни прозвучаха едновременно, слели се в един мощен пукот, който раздра въздуха с удвоена сила. Почувствах удар в хълбока, малко по-ниско от гръдния кош, куршумът ме опари, изсвири и изчезна в мъгливия въздух над пясъците.

Моят стар 45-калибров приятел се бе проявил по-добре. Куршумът изби магнума от ръката му и като остави кървава следа, откъсна два пръста, които паднаха в пясъка за обяд на пясъчните раци.

Той ме погледна с диви, невярващи очи. Смъкнах предпазителя на желязото си и го оставих на пясъка. Хопс разбра, че искам да го хвана с голи ръце и не ме дочака.

Той тръгна срещу мен със смешна походка, кръв течеше от ръката му. Бях готов да го срещна, знаейки, че в ръката си има нож, който е готов да пусне в ход. Пръв го хванах за китката на ръката и го обърнах по гръб, като извих ръката му така, че ножът блесна и отлетя в пясъка.

Очаквах, че той ще се бори докрай. Трябва да са му внушили, че задачата, която изпълнява, е достойна за всякакви жертви и усилия. При това той беше добре подготвен и благодарение на победите си имаше богат опит. Единственото, за което не беше готов, беше поражението. Той стана и затича с някакъв полустон-полувик през дюните по посока на плажа, бясно работейки с крака. Настигнах го почти до самата вода и го подсякох отзад през краката. Той се спъна и падна на мокрия пясък, като се обърна по гръб. Съпротивляваше се като бесен, прилагайки върху мен всички хватки на джудо и карате, които владееше. Но нито една от тях не достигаше целта. Отразих удара му, насочен към гърлото ми, и със силен ъперкът в челюстта го изпратих в нокдаун. После го ударих от другата страна и той падна с лице във водата. Хопс разбра какво възнамерявам да направя, затова се извиваше и драскаше земята с окървавените кочани на пръстите си, опитвайки да се измъкне изпод крака ми, с който притисках врата му, държейки главата му под водата. Той се извиваше с цяло тяло, като се стремеше да отхвърли убиващата го тежест.

Когато последното конвулсивно движение на тялото му затихна, аз го оставих и тръгнах към къщата. Намерих Мейсън, превързах раната на главата му и го вдигнах на ръце. Той беше в безсъзнание, но жив. Той, както и аз, този път имахме късмет.