Мики Спилейн
Двоен контрол (10)

Глава 10

Почуках на вратата и Чарли Корбинет каза:

— Влизай, Тайгър.

Седеше в кресло пред телевизора и гледаше някакъв стар филм, яката на ризата му беше разкопчана, ръкавите навити.

— Доста бавно дойде. Не обичам да чакам. Трябва да помниш това.

— Всичко това беше в миналото, полковник. Сега чакаш, защото трябва да чакаш.

— Престани да се държиш грубо — каза той с чувство, — сега си в много сложно положение. Не ти се доверяват.

— Идиоти.

За миг усмивка озари суровото му лице.

— Жалко, че не те възпитах по-добре на времето.

— Всъщност, какво има?

— Хал Рандолф иска да излезеш от играта. Другите ведомства го притискат.

— Нека го притискат. Какво им влиза в работата?

— Те демонтират системата.

— Знам. Но нищо няма да постигнат.

— Разбира се. Но трябва да се опитат все пак нещо да направят.

— Естествено и отново ще ни оставят беззащитни.

— Имаш ли друго предложение? — попита той. — Тогава давай, ние точно това и чакаме от теб.

— Не сега, но скоро.

— Не може ли да побързаш?

— Тогава ми помогни с нещо.

Чарли Корбинет се облегна назад в креслото, скръсти с толкова познат жест ръце на гърдите си и ме погледна в упор.

— Хал Рандолф е притиснал секретарката на Дъг Хамилтън. Тя започнала да си спомня някои неща. Откриха се факти, които може би имат отношение към случая… а може и да нямат.

— И какво е то?

— Дори това, че той, работейки ефективно, невинаги е бил честен. Изглежда, че между другото се е занимавал и с шантаж. Не голям, но не и малък. Проверявайки миналото на кандидатите за работа, той се сблъскал със странни групи хора, може да се каже организации, включили в себе си и представители на висшите сфери, отнасящи се презрително към капиталистическата система и сътрудничещи на ултралевите. Хамилтън е използвал подобна, попаднала в ръцете му информация. Повечето хора от тези организации били от типа на студентите — дълги коси и бради, е, с две думи, познаваш това младо поколение. Отчасти го правят за забава, отчасти, за да покажат собствената си значимост и да се развихрят в оргията на самовъзвеличаването.

— Малки копелета. Да идат в армията и нека полежат под огъня, да забиват мутрите си в калта всеки път, когато тези, които те обожават, стрелят по тях. Всичко, на което са способни, е да се мъкнат с плакати по площадите и улиците и да си пускат дълги коси като момичета. Техните деди са победили индианците, създали са тази страна, издигайки я от първобитната кал, докато единствената кал, която те са виждали, е тази под ноктите им.

— Да, така е.

— Те няма да ме наследят, Чарли.

— Нито пък мен. Както ти каза, останали са и свестни момчета като нас с теб. Та така, Дъг е правел пари от това.

— Но по какъв начин това е свързано с работата ни?

— Не знам. Може и никак.

— А ако е свързано?

— Тогава помисли как. — Той ме погледна право в очите с изпитателен поглед, опитвайки се да разбере мислите ми, и раздразнено се обърна настрани, като заключи, че не може да го направи. Неочаквано ярък блясък на светкавица озари стаята и ние неволно замряхме в очакване на гърма. След две секунди той се раздаде, стоварвайки се право над главите ни със сух, разкъсващ въздуха трясък.

— Ще чакам — каза ми той накрая.

— Добре, ще ти се обадя — отвърнах аз.

Той кимна и се обърна към екрана на телевизора с такъв вид, сякаш ме нямаше в стаята. Така правеше обикновено, когато искаше да се разбере, че разговорът е приключил.

Отворих вратата, убедих се, че няма нищо подозрително, и тръгнах към колата си. Дъждът едва започваше и се разрази в порой, когато вече седях вътре.

Когато наближих шосето, видях патрулна кола до канавката и полицаи, проверяващи всички коли наред. Забелязах ги навреме, завих в странична уличка и заобиколих поста. Някъде около миля от поста забелязах закусвалня, спрях колата и влязох да изпия едно кафе със сандвич.

Вътре седяха двама шофьори на камиони и обсъждаха причината за проверката. Били принудени да пререждат целия товар в тъмнината под дъжда. Изпих кафето си, изядох сандвича, платих и излязох.

Щом се намерих на улицата, почувствах тревога. Нещо заплашително и необичайно се беше появило в града. Прекалено много коли имаше по пътищата за този късен час. Прекалено много хора там, където обикновено ги нямаше. Някои коли стояха паркирани и в тях седяха хора с такъв вид, сякаш чакаха нещо. Напрежението се подсилваше и от вида на тежкото черно небе и потискащата съзнанието мисъл за убития човек на няколко минути път от тук.

Скоро трябваше да стане нещо.

Почти усещах приближаването на този момент.

А може би той вече бе настъпил?

Влязох на територията на мотела и видях как семейство туристи шумно излизаше от претоварената кола. Две деца хленчеха, че са ги обезпокоили толкова късно, още две баща им буквално ги мъкнеше към вилата, а дребна жена стоеше до колата, държеше вратата и чакаше, докато на земята скочи бял пудел. Малко по-нататък, на местата за паркиране срещу вилите, чиито прозорци още светеха, се намираха бял ягуар и пикап.

Изгасих фаровете, тихо стигнах до вилата си и изключих мотора. Прозорците на стаята на Кеми бяха със спуснати щори, през малък процеп се промъкваше бледожълта светлина. Излязох от колата, приближих се до вратата и опитах да я отворя. Вратата леко поддаде. Кеми лежеше в леглото, нощната лампа до главата й светеше с мека жълта светлина. Одеялото се вдигаше и спускаше в такт с равномерното й дълбоко дишане. Тя спеше. Мълчаливо я гледах известно време, тя се закашля в съня си, обърна се настрани, кихна, изтри носа си с длан и почти се събуди, но сякаш размисли да се събужда, обърна се отново по гръб и затихна.

Заключих вратата и тръгнах към тази, която водеше към моята стая. И тук, до самата врата, в мен се появи усещането за опасност. Сам не забелязах как пистолетът се оказа в ръката ми. Късно беше да отстъпвам: този, който беше в стаята, вече знаеше, че съм зад вратата. Ако не вляза, това щеше да го разтревожи и той можеше да се измъкне през прозореца. Разбира се, ако това влизаше в плановете му.

Внимателно отключих вратата, бутнах я внезапно и веднага отскочих настрани, очаквайки изстрел, който би ми посочил местонахождението на противника.

Капитан Хардекър се разсмя в тъмнината и каза:

— Не бъдете толкова чувствителен, мистър Мен. Това съм само аз.

— Запалете лампата.

Щракна ключ и стаята се освети с някаква нереална червеникава светлина. Хардекър седеше на стола, опирайки се в стената, а краката му почиваха върху леглото.

— Така може да получите и куршум в челото — казах му аз.

— При такава работа като нашата този шанс винаги съществува.

— Как ме намерихте?

— Без проблем. Не забравяйте, че съм местен. Няколко телефонни обаждания, някои действия, не съвсем съответстващи на статута ми, и всичко е наред. Не се тревожете, заповядах на администрацията на хотела да не дава на никого повече сведения за вас.

— Защо го направихте?

— Казах ви, че ми харесвате. Вие ме интригувате. Бих искал да знам какво става в задния двор на стопанството ми. Градът е пълен с агенти на ФБР, а аз сякаш съм настрани и не знам нищо. Имам чувството, че нямат нужда от услугите ни. Просто ми е любопитно.

— За какво?

— Е, например, убит е човек с 22-калибров магнум и никой не съобщава за това.

— Все пак някой е съобщил?

— Порядъчни граждани забелязали, че в къщата със загасени светлини в покрайнините на града става нещо странно. Оттам излезли трима човека, качили се в колите си и се разотишли. Обадили се по телефона, пристигнала патрулна кола, после се появих и аз. Убитият е бил под въздействието на наркотик. Никакви отпечатъци от пръсти не са намерени по дръжката на вратата, ключа, стените и другите обичайни места. Следите на пода бяха идеално избърсани.

— Кой се е обадил?

— Един мъж, пожелал да остане неизвестен. Мнозина постъпват така, когато съобщават за действително сериозни неща.

— Прекрасно. И по-нататък?

— Не мислите достатъчно бързо, мистър Мен. Тук съм неофициално, не като полицай, просто ми е любопитно.

— Не забелязах полицейска кола до вилата.

— Шофьорът ми ме остави навън. Колата ще дойде да ме вземе по-късно. Не искам да преча на плановете ви.

— Занасяте ме, капитане?

— Надявах се, че ще мога да го направя.

— Кажете ми истинската причина за посещението си.

Усмивката му с труд си проби път от ъгълчетата на устата му по цялото лице.

— Изпратих запитване за вас и получих много интересен отчет. Учудвам се как с вашето минало досега сте жив и работите открито.

— Може би сега не струвам и пукната пара.

— Не може да се каже. Вие се държите така нарочно, това ви е необходимо, нали?

— Възможно е.

— Това ме тревожи. Обикновено не се вълнувам за такива неща.

— Никога не им обръщайте внимание — посъветвах го аз.

Хардекър направи пауза, погледна ме и се усмихна широко. Беше дяволски трудно да се разбере какво му е на ума.

— Един от моите хора ми съобщи нещо любопитно. Може би ще ви заинтересува — каза той.

Мълчаливо чаках какво ще каже по-нататък.

— Това момче притежава фотографска памет за лица.

— Забележително качество — отбелязах аз.

Очите на Хардекър потъмняха, той наблюдаваше реакцията ми.

— Той позна и си спомни Хелън Люис. Два пъти я е виждал с човека, който се разлетя на парчета, с Хенри Франк. По-късно я е виждал също заедно с Луи Аграунски. Мисля, разбирате, че между тези срещи има връзка.

— Разбирам.

— Е, и?

— Тя е съветски агент, наела е апартамент за камуфлаж в Сарасота, в случай на проверка на местожителството, и се появява там извънредно рядко, като представя нещата така, сякаш много пътешества.

Усмивката постепенно се скри от лицето на Хардекър.

— В такъв случай тя има прекрасна шпионска мрежа, нали?

Замълчах. Той сам свърза краищата.

— Няма да намерите тази жена. Тя е една от тези, които много трудно могат да се определят. Обикновена средна жена, никакви особени белези. Може да присъства или да отсъства и никой дори няма да го забележи. Тя е просто човек.

— Все някак ще се покаже на открито — казах аз. — В края на краищата това винаги става.

— Да, но те са умни.

— Не е съвсем така, приятел. Ако бяха умни, нямаше да бъдат на страната на противника.

Капитан Хардекър почеса дланта си, сякаш обмисляше какво да каже, въздъхна дълбоко, прозя се и гърдите му заприличаха на бъчва.

— Но ако получат предимство, то това очевидно ще си струва труда, нали?

Поклатих глава отрицателно.

— Никога няма да успеят.

Капитан Хардекър се надигна с вид на много уморен човек, но това беше само поза, можеше да излъже само неопитен човек. Той погледна часовника си, пъхна пистолета в кобура и каза:

— Известно време… е, да речем, едно денонощие, няма да информираме висшите инстанции за убийството на Бизо Маколи. А после ще видим.

Той се приближи до вратата и спря до мен за няколко секунди.

— Защо, капитане?

— Защото все още са останали хора като нас — отговори той и излезе.

За мен това бяха доста познати думи. Затворих вратата, изключих светлината и започнах да наблюдавам как той пресече площадката и спря на кръстопътя, без да обръща ни най-малко внимание на дъжда. Хардекър стоя там, докато колата не дойде и обърна, след това се качи в нея. Когато задните стопове на колата изчезнаха зад пелената на дъжда, дръпнах пердето и отидох до тоалетната масичка.

Капитан Хардекър не беше тук само от любопитство. Нищо необичайно нямаше за него в това убийство. Ние оставихме там всичко така, че да можеше да се види и разбере. Хардекър играеше някаква своя игра. Единственото, което ме тревожеше в появата му, беше бързината, с която ме откри. Щом той го беше направил, значи и някой друг можеше да го стори. По принцип е трудно да се скриеш така, че да не те намерят, ако си много нужен на тези, които те търсят.

Аз бях достъпен.

А Найджър Хопс търсеше.

Без лице, той беше някъде там, в нощта, с 22-калибров магнум, който много пъти беше доказал своята сигурност по целия свят и сега беше готов да я докаже отново.

Далечни гръмотевици се разнасяха уморено, в забавен каданс. Бурята отминаваше, мълниите вече не святкаха толкова силно, както преди час. И дори дъждът, изглежда, бе преминал в период на изчакване, знаейки, че това, което трябваше да стане, щеше да се случи.

Всичко, което можеше да се направи, беше да се чака.

Когато през цялото време се намираш под напрежение, то започваш да усещаш опасността. Играейки със смъртта, се учиш да различаваш и разбираш навиците й. Някои условия способстват за проявата на активността й. Точно както лъчите на слънцето през пролетта карат змиите да оживяват. Може още да не е настъпило времето им, но събудени от топлината, те по зова на природата надигат страшните си глави и раздразнени и гладни след съня, са готови да нападнат, дори още да не е дошло време за това.

Усещах, че Хопс е някъде тук. Не беше чак толкова сложно в края на краищата. На лошо осветеното място до дома на Маколи той имаше малко шансове за точен изстрел, още повече срещу нашите два пистолета. Но отказвайки се от изстрела, той спокойно е можел да се лепне за мен и да ме проследи, като употреби за това група коли с радиовръзка. Разбира се, бях внимателен. Мисълта за преследването не ме напускаше през цялото време. За тях аз представлявах препятствие, пречех им и следователно трябваше да бъда премахнат. Не бях скован с разни формалности и инструкции, които ти връзват ръцете и краката. Зад мен стоеше добре действаща и подсигурена организация, с която още не им се беше случвало да си имат работа. Аз специално се излагах на показ, провокирах нападение, надявайки се само на своевременен ответен изстрел.

Махнете ключовата фигура и структурата ще започне да губи контрол и може да се разпадне.

Изпитвах вътрешно напрежение и веселие от това, че някой друг чакаше, наблюдаваше, планираше как да ме отстрани. Извадих пистолета си и свалих предпазителя, усещах приятната тежест на оръжието в ръката ми. Този стар мой приятел, излъскан до блясък от ръцете ми от често използване. Той е част от мен самия, както, да речем, пръстите на ръцете ми, метално чудовище, което можеше да подари или отнеме живот.

Приближих се до прозореца, дръпнах леко пердето, за да виждам пространството пред вилата и се замислих над това каква позиция бих избрал, ако съм на негово място. Цялото пространство пред вилите на мотела беше добре осветено и тук не можеше да се скриеш. Встрани от моята крайна вила растяха храсти, но оттам не се виждаше входната врата, което е неудобно. Оставаше само едно място — палмите, растящи леко встрани от вилата, откъдето се виждаше всичко. И дявол да ме вземе, ако той не беше там, чувствах го.

Сега трябваше да му покажа, че съм вътре. Отидох в банята, светнах лампата, излязох и плътно затворих вратата, за да не прониква светлина в стаята. Той ще мисли, че се намирам там, а не съм легнал да спя. Ако отдавна ме наблюдават, то знаеха, че съм бил при Кеми и съм се върнал в стаята си. Те са видели как капитан Хардекър влезе и излезе, но не можеха да знаят какво се е случило между нас. Вероятно за всеки случай ще очакват някакви действия от моя страна. Стигаше само да изляза навън, когато ме нападнат. Този път сигурно бяха пресметнали всичко точно и избрали правилно времето. Според плана им трябваше да ме убият тук и сега.

Но аз трябваше да изляза навън. Ако не изляза, те рано или късно ще влязат във вилата. Ако не самият Хопс, то няколко човека можеха спокойно да се справят с мен, дори с риска да загубят някого от своите. Разбира се, можех да се справя с тях и сам, ако имах газова бомба или граната. Нощта сякаш ми се присмиваше с гръмотевиците и шума на възобновяващия се дъжд, който вятърът блъскаше на вълни в прозореца.

Реших да предприема нещо. Трябваше съвсем малко време, за да направя от възглавниците, одеялата и част от дрехите си много подобно на човешка фигура чучело и да го закрепя на лампиона. После леко открехнах прозореца, точно толкова, че да пъхна в процепа дулото на пистолета си. Отключих, бързо отворих вратата и избутах навън чучелото, наблюдавайки откъде ще се появи блясъкът от изстрела.

Сред тъмното петно на палмите, както и смятах, се появи ярко пламъче и фигурата, която направих, връхлетя обратно в стаята, отхвърлена от изстрел, а в стената се забиха куршуми. Стрелях седем пъти по ред по посока на дърветата и веднага се хвърлих навън през отворената врата, като изрових с тялото си малка пътека в чакъла. И едва тогава разбрах, че са ме излъгали. Първите изстрели бяха направени с пушка, а не с 22-калибров пистолет и ето че се оказах сам на открито място. Търкалях се по чакъла, когато се раздаде вторият изстрел. Този път не стреляха от палмите. Куршумът откъсна част от яката на сакото ми и изби каменни парченца от чакъла, които болезнено се впиха в лицето ми. Обърнах се по посока на изстрела, видях стрелящия на покрива и също стрелях. Куршумът попадна под краката му, изби парченца керемида точно в момента, когато той вдигаше ръка, за да стреля за втори път в мен. След моя изстрел той не чака, обърна се, прехвърли се през гребена на покрива и изчезна под грохота на гръмотевиците и блясъка на светкавиците.

Спаси ме това, че някакви закъснели туристи се появиха на територията на мотела и фаровете на колата им случайно осветиха мощна фигура, която със скокове се насочваше от палмите към мен и продължаваше да стиска в ръцете си пушка. Не успях дори да се обърна, когато той вдигна приклада на пушката над главата ми. Едва се извъртях от удара, гмурнах се под краката му и го бутнах с цяло тяло, нападателят залитна и падна върху мен. Това го устройваше. Той като че ли дори се засмя, с едната си ръка посегна да ме хване за гърлото, а с другата силно ме удари под ребрата. После с огромната си длан обхвана китката ми и я дръпна назад така, че пистолетът изпадна от ръката ми на земята. Опита с коляно да ме удари в слабините, но се извъртях. Мъжът се опитваше да ме притисне с тежестта на мощното си тяло. И отново се засмя, чувствайки превъзходството си: очевидно мисълта да ме убие му доставяше огромно удоволствие.

Той беше забравил само едно. Аз също обичах да се бия. Изчаках удобен момент и направих единственото, което можех да направя. Забих пръстите си право под адамовата му ябълка. Той онемя от болка, учудено се хвана за гърлото, а аз стиснах с всички сили ръцете му, повдигнах го леко и забих коляно в слабините му. След този удар очите му едва не излязоха от орбитите си от ужасната болка. Прекалено много беше свикнал да побеждава, беше доста уверен в себе си. Този човек виждаше ужасения израз в очите на противниците си, а сега ужасът витаеше в неговите собствени очи. Той знаеше, че няма да го оставят на мира и тръсна глава, напълно лишил се от възможността да говори поради физическите страдания, каквито не беше изпитвал по-рано. Преди противникът ми да дойде на себе си, хванах главата му с ръце и с мощен силен удар му счупих врата и отхвърлих омекналото тяло настрани, като купчина кал.

Когато свърших с него, се хвърлих към дърветата и видях още един човек — с рождено петно на бузата и дупка в гърдите, която беше получил в резултат на един от моите изстрели. Заредената 303-калиброва пушка лежеше до него, на колана му висеше 38-калибров револвер.

Помъкнах тялото на здравеняка и го сложих върху убития, а пушката му хвърлих до него. Отново съдбата ми се усмихна и в тази схватка аз излязох победител. Те оставаха да лежат тук, а аз си тръгвах спокойно. Никой нищо не беше забелязал, шумът от дъжда и грохотът на бурята бяха заглушили звуците от борбата.

До вилата открих стълба, която очевидно беше използвал Найджър Хопс, и се изкачих по нея на мокрите от дъжда керемиди. После се прехвърлих от тази страна, където той ме беше причакал. Мястото беше отбелязано с разбита от куршума ми керемида. Логично. Той беше предвидил всичко, оттук виждаше и предната, и страничната страна на вилата ми. Беше избрал място, откъдето можеше да ме настигне, независимо по какъв начин бих се опитал да се измъкна. Той беше професионалист в работата си, прехвърлил е всички възможности, разбирайки, че и противникът му може да се окаже достатъчно умен. Затова се бе постарал да предвиди всички случайности и непредвидени действия от моя страна.

Колко ли дълго е стоял тук, очаквайки удобния момент? И наистина ли това беше Найджър Хопс, на когото бяха възложили задачата? Той сам отговори на въпроса ми. Недалеч от мястото, където стоях, във водосточната тръба белееше спретната, голяма колкото пръст опаковка с надпис Безекс.

Взех я, огледах я внимателно и я върнах на мястото й. Слязох долу и видях на мократа и мека от дъжда почва следите му, водещи към пътеката, която зад ъгъла завиваше към шосето. Нямаше смисъл да го преследвам. Той имаше повече от достатъчно време и възможност да изчезне оттук. Сега трябваше да избере друго време и друго място. Чувствах, че Найджър Хопс вече не е тук. Беше си тръгнал. Без особени усилия отворих вратата на стаята на Кеми, тя продължаваше да спи в същата поза. Дишането й беше тежко, нещо й пречеше в гърлото. Тя кихна и се закашля на сън. Затворих вратата.

 

 

Дейв Елрой получи пратката за мен от Ърни Бентли и ми я докара към девет. Небето продължаваше да бъде скрито зад облаците и ръмеше дъжд, но дори при такова време се забелязваше как просветлява изтокът и идва денят. Протегна ми каната с кафе, която беше донесъл със себе си, седна в креслото си и изслуша това, което трябваше да му кажа за случилото се през нощта.

Когато завърших разказа си, той подсвирна през зъби и каза:

— Не можеш да оставиш телата да лежат навън.

— Нямам намерение да се уморявам с дълги обяснения с полицията. Това ще провали цялата работа.

— Добре, както кажеш. Провери ли документите им.

— Никакви документи. Обикновените боклуци, които може и да са фалшифицирани. Когато с тях се заеме полицията, може и да се появи нещо. На нас те не могат с нищо да помогнат.

— Тогава кого ще хванат на въдицата?

Ухилих му се бавно.

— Това е точно случаят, когато официалният ми статут ще ми гарантира известна степен имунитет. Самоотбрана при изпълнение на служебния дълг. От тази гледна точка случилото се съвсем не ме безпокои. Ще се обадиш в Нюарк и нека те се поизпотят малко над това.

— Знаеш как да излизаш сух от водата — каза Дейв.

— Каква е обстановката в града?

— Пълно е с агенти — отговори той, — и ще дойдат още повече. Тези хора съвсем не изглеждат като туристи. Мисля, че положението е по-лошо, отколкото в Лос Аламос, когато Манхатънският проект беше в самия си разгар. Чух, че почти дузина хора са тикнати в ареста по общи обвинения и ще бъдат държани там, докато ситуацията не се изясни. Дребните мошеници са ги видели, че идват, и са изчезнали буквално за една нощ. В града не можеш да намериш дори един букмейкър.

— Няма значение.

— Ами пратката? — попита Дейв.

Свалих капака на кутията и разкъсах фолиото. Вътре имаше два отделни пакета с инхалатора Безекс — малки опаковки от бяла пластмаса. Там намерих и бележка от Ърни. Погледнах адресите, на които беше изпратил инхалаторите, като предварително беше понижил наполовина ефективността им. Ако някой ги използва, то ще бъде принуден често да ги сменя. Свалих целофана от едната от смъртоносните опаковки. Тук Ърни беше надминал самия себе си. Беше настанил вътре смъртта, а на нас ни оставаше само да се възползваме от подходящия момент. Единственото, за което не можеше да ми помогне, беше да използвам инхалатора с отрова срещу Найджър Хопс, а не срещу някой нещастен хлапак със сополив нос, нямащ никакво отношение към убиеца.

Той предлагаше да поставя инхалаторите на различни места. Сложих единия в принадлежностите ми за бръснене, а другия в джоба на сакото. После предадох на Дейв списък на магазините, където е бил изпратен безекса.

— Поговори със собствениците на тези магазини, нека дадат информация за всеки, който е купил този инхалатор. Кажи им, ако се интересуват, ме си представител на фирмата и искаш да изучиш действието на инхалатора.

— А ако действително стигна до контакт?

— Покривай го. Не го изпускай от поглед и се свържи с мен чрез Чарли Корбинет. Всъщност няма да остана повече тук. По-добре е за мен, ако през цялото време се местя. Да, и не влизай в контакт с него, докато с теб няма някой друг.

— По дяволите, Тайгър. Преди се справях някак и сам.

— Той е много опасен човек, приятелю. Твоите действия трябва да бъдат точни. Ако го настигнеш и бъдеш сигурен във всичко, не изпускай случая. Убий го.

— Без всякакви разговори?

— Без разговори — потвърдих аз. — Нямаме време за тях. На нас ни трябва Аграунски, а не Найджър Хопс. Той е само препятствие.

Дейв запали цигара, усмихна се и ме погледна.

— Вие, момчета, сте като бойни пилоти по време на война. Един от вас ще бъде унищожен, така че бомбардировачите или ще достигнат мястото, или ще бъдат свалени.

— Тогава да се надяваме, че шансовете ще бъдат на наша страна — казах аз. — Какво оръжие носиш?

— 38-калибров пистолет и нож на крака.

— Помни тренировките.

— Как мога да ги забравя? — Той се разсмя. — Пази се, Тайгър. Нали преследват преди всичко теб. — И той бързо излезе, като затвори добре вратата.

Чух как запали двигателя на колата си и замина. Аз събрах всичките си мръсни дрехи в торбата за пералнята, хвърлих я на задната седалка на колата и окачих на вратата на стаята си табелка с надпис: „Не ме безпокойте.“ Не исках чистачката да открие дупката в тоалетната, чиния и вдлъбнатините от куршуми в стената по-рано, отколкото трябва. Като начало беше достатъчно това, че ще открият два трупа в палмовата горичка.

Почуках три пъти на вратата на Кеми, преди да чуя как се размърда. Тя с мъка се събуди, стана от леглото, дойде до вратата, отвори я и застана, гледайки ме със сънени очи. Влязох в стаята. Все още беше облечена с моята риза, закопчана по средата.

— Ти ме изостави — каза тя с обвиняващ тон.

— Толкова дълбоко спеше, че не исках да те тревожа.

Кеми сложи глава на рамото ми и ме изгледа отдолу нагоре:

— Аз съм виновна — каза тя. — След като се нагледах… на този убит, взех приспивателно и напълно изключих. — Тя сбърчи нос и кихна. Очите й бяха влажни и блестяха, а гласът — пресипнал.

— Забрави за това, трябваше да си починеш.

— Нещо… случи ли се?

— Доста неща, ти проспа всичко.

— Можеш ли?…

Знаех какво възнамеряваше да поиска и поклатих глава в отговор.

— Обличай се. Заминаваме.

Без повече приказки тя стана и започна да сваля дрехите си от закачалките в гардероба. Отвън продължаваше да капе дъжд, тропайки по покрива, някъде отдалеч се носеше тътенът на гръмотевица. Кеми отиде да се облече в банята, а аз седнах на ръба на леглото да я почакам. Зад чантичката й на тоалетната масичка видях хартиено пликче с откъснат край. Това беше лекарство, изписано в нюйоркска аптека с предписание да се взимат едно-две хапчета преди сън. Почти механично изсипах от пакетчето на дланта си останалите десет хапчета от първоначалните дванайсет в опаковката, после отново ги върнах в плика и го сложих в чантичката й.

А навън светът продължаваше да се чумери загрижено, подтикван от презрителната природа, която се присмиваше на жалките опити на човека да се съревновава със силата и яростта й.

Навън беше убиецът и цяла група хора, които го преследваха. Проверявайки и препроверявайки всеки факт, търсейки някакви следи, те се опитваха да стигнат до последния фактор на оцеляването.

Някъде навън се намираше и Аграунски, който не знаеше какво да реши, и рано или късно някой щеше да вземе това решение вместо него. Въпреки всички отклонения на възбудения му мозък, той си бе избрал прекрасно място, за да се скрие. Не беше оставил нито следи, нито намек за него. Гладното животно с озлобена философия ръководеше гениалния му ум и го водеше натам, където можеше да причини най-много разрушения. Сега то просто седеше и се самоизяждаше, докато напълно не се унищожи.

Вдигнах телефона и набрах номера на Винсънт Смол. Телефонът иззвъня дузина пъти, преди да вдигнат слушалката, и раздразнен глас каза:

— Ало?

— Смол?

— Да, аз съм.

— Мен е, Винсънт. Сам ли сте?

— Напълно, ако не се броят полицаите отвън.

— Всичко наред ли е?

Почувствах, че той се колебае, но чух в отговор:

— Да, всичко е наред.

Гласът ми стана твърд и рязък.

— Говори, приятел.

— Да, всъщност няма нищо за казване. Само…

— Е, какво има?

Гласът му зазвуча уморено, всички възторжени нотки, които бяха в него по време на първата ни среща, изчезнаха.

— Аз… помните ли, питахме агентите за продажба на недвижими имоти за това дали Луи не си е купил някъде участък земя с къща.

— Да, и какво от това?

— Не знам. Един от агентите се обади вчера вечерта и каза, че се е появил човек, който се интересувал от същия въпрос.

— Местен?

— Не, външен. Той наминал да научи къде е Луи, защото знаел, че се интересува от недвижима собственост, а той имал няколко прекрасни оферти.

— Как изглеждал?

— Доста обикновено. Бил с тъмни очила… Валял дъжд и бил с шапка и вдигната яка.

— Тогава от какво се разтревожихте? — попитах аз нетърпеливо.

Винсънт Смол не отговори. Мина малко време, преди да каже:

— Обадих се на още няколко човека, този човек е бил и при тях.

— Какво искате да кажете с това, Винсънт?

Чух как той преглътна и почти изстреля:

— Първият, към когото този пришълец се обърнал, му казал, че ние също сме се интересували от възможна покупка на Луи. Като при това нищо не е имал предвид. Просто е споменал този факт и това е…

— Обадихте ли се на Бостър?

— Да. — Гласът му едва се чуваше. — Той… не вдига слушалката. Може би това нищо не значи…

Колкото може по-спокойно, за да не го наплаша, казах:

— Помолете полицаите да влязат в къщата, нека са до вас. И не пускайте вътре никого, освен полицаите. Седете тихо и не излизайте, ясно ли е?

— Да, разбрах…

Той още продължаваше да говори, когато натиснах вилката, за да прекъсна линията, и набрах номера на Клод Бостър.

Никой не отговори.

Кеми излезе от банята, когато вече затварях слушалката, тя видя лицето ми и попита:

— Какво има, Тайгър?

— Прекъснаха ни. — Погледнах я, размисляйки какво да правя с нея, да я оставя тук сама или да я взема със себе си, макар че противникът можеше да се възползва от това. После казах: — Да тръгваме, рожбо. Ще бъдеш с мен.

Погледнах небето и чувството за опасност се върна в мен. Тя отново ни причакваше. Минах през мястото, където двете сковани от смъртта тела с невиждащи очи все още лежаха в очакване на момента, когато ще ги намерят и опознаят. После завих зад ъгъла и поех към шосето.

Датчикът за бензин беше почти на нула и трябваше да спра на бензиностанцията, за да напълня резервоара. Докато зареждаха, влязох в телефонната кабина и набрах номера на капитан Хардекър.

Дежурният сержант ме свърза с него и аз казах:

— Мен е, капитане. Моля ви за една услуга.

— Естествено — имаше нещо смешно в това как го каза.

— Окей, мога ли да ви помоля, или не?

— Рязък сте, Тайгър. — Чух как той зачука с молив по апарата. — Те ви лишиха от възможността да сътрудничите с полицията.

— Много мило от тяхна страна.

— Сведенията ми за вас стават все по-диви и по-обемни. Всички говорят само за вас.

— Нали съм достъпен.

— За мен, но не и за тях. Много биха искали да ви изкарат от играта.

— Разбира се. Знам това.

— Та каква е услугата?

— Мога ли да разчитам на вас?

— Защо не?

— Отзовете хората си, дежурещи пред дома на Бостър, искам да го навестя.

— Да предположим, ме го направя. Знаете, че ви търсят и чрез мен на всички е дадено указание да ви задържат, приятелю. Но тук имам още определена тежест, мога да се опитам да ги отзова, но за всеки случай не би ми попречило да измисля някакъв повод.

— Веднага ще го получите, точно имам един.

— Казвайте.

— Двама мъртви в палмовата горичка до стаята ми в мотела. Убих и двамата. Дупките от куршуми в стаята ще ви помогнат да се ориентирате в ситуацията, използвайте това, а подробностите ще ви съобщя по-късно.

Той се запъна за миг, после каза:

— Това е работа за нашия участък.

— Шерифът ще се радва на помощта ви, капитане. Съобщете на тези, които ви притискат, какво се е случило и ще видите как ще подскочат, когато научат кой е убит. Това ще се отрази добре на репутацията ви. — Погледнах часовника си. — Но преди това ми трябва един час време.

— Не повече. Ако имах достатъчно здрав разум, щях да действам според инструкциите и щях да припиша всичко на вас.

— Няма никаква полза от това да си мъртъв — казах аз и затворих слушалката.

Резервоарът на колата вече беше пълен, служителят проверяваше нивото на маслото и се разплатих с него. Връщайки ми рестото, той ме погледна с поглед, който казваше: „И от какъв зор не ти се седи вкъщи, приятел?“, явно ядосвайки се, че е трябвало да се намокри под дъжда.

Качих се в колата и завъртях ключа на стартера. Кеми сложи ръката си върху моята.

— Тайгър, какво има? — попита тя.

— Наплашен съм, рожбо — отговорих й аз.