Мики Спилейн
Двоен контрол (1)

Глава 1

Той разбираше, че умира. Тялото му, проснато на пода, напомняше безформена купчина и само разкървавеното лице с още горящи очи свидетелстваше, че това е човек. Дишаше учестено, въздухът не му достигаше и се опитваше да напъха червата си в корема. Ножът, с който се бе нахвърлил върху мен, все още се търкаляше около него, но той вече не мислеше да го използва. Можеше само да се надява, че ще умра преди него, макар и да знаеше, че това няма да се случи.

А аз стоях, стиснал в ръка 45-калибровия пистолет с вдигнат предпазител, и му се хилех в лицето. После за секунда отместих очи и погледнах през открехнатата врата, намираща се зад него. Тя водеше към звукоизолирана стая, където видях тримата мъртъвци, вързани за столовете. Смъртта им е била ужасна, защото не е било лесно да ги накарат да проговорят, а когато все пак са проговорили, палачът ги бе убил за собствено удоволствие.

Двамата бяха от агенцията във Вашингтон, а третият — мой колега.

Да, проговорили са, в това нямаше съмнение. Вито Салви добре си знаеше работата. Освен природната си склонност към насилие, той беше отлично обучен в Москва и осигурен с цялото най-съвременно химическо и електронно оборудване, каквото може да се приложи, за да накараш някого да говори, и Вито беше използвал всички възможности докрай.

Но когато дойде неговият ред да се срещне с голямото черно нещо, което лежи отвъд живота, когато касапинът изведнъж сам попадна в месомелачката си, ужасът застина в очите му и той с цялото си същество се стремеше да отдалечи неизбежното.

— Ти си го заслужи, приятел — казах аз.

Вито се закашля леко и размаза кръвта, която течеше право в очите му от дълбоката рана на челото.

— Не. Не… Това е саморазправа.

Не преставах да се усмихвам и знаех какво впечатление му правя.

— Не смятам, че е така!

— Ще те…

— Съдят? — Усмихнах се по-широко и вдигнах пистолета, като се наслаждавах на момента. — Ти си се побъркал, Вито. Ще има просто разследване. Трима човека са убити от вражески агент, платили са му в брой две страни… а аз съм само зрител, който трябваше да спре играта и да опита сам късмета си. Такива неща не стигат до съда и ти прекрасно го знаеш. Измъкнал си информация от тези двамата, но това с нищо не ти помогна. Макар вашингтонските момчета да ме мразят и в червата си, аз ще изляза от играта с чисти ръце, защото когато чуят историята ми, ще разберат, че съм действал като предприемчив и мъжествен гражданин. Твоите босове дори няма да знаят, че теб те няма, докато не им съобщят за това. После ще бъдеш просто зачеркнат от списъка.

— Те казаха…

— Знам. Раздрънкали са се. Ти си получил от тях сведенията, само че си изгубил твърде много време, за да ги убиеш и не успя да предадеш информацията, а сега е прекалено късно.

Вито все още се опитваше да намери изход. В неговото положение всички опитваха.

— Ти би могъл… да ме арестуваш — каза той.

— Аха! По-добре ще бъде да действам по моя начин. Няма да имам никакви проблеми. Всичко е приключено завинаги и окончателно. Държавата ни е чиста, още един червен е премахнат от пътя и кремълските ни противници ще знаят също толкова малко, колкото и преди. Следващия път ще бъдем по-внимателни.

Прицелих се право в центъра на челото му с моя 45-и.

Вито Салви, който имаше зад гърба си четиринайсет убити наши човека, изглежда, дори не забеляза това. В дъното на съзнанието му проблесна мисълта за възможно спасение и очите му засвяткаха хитро, когато каза:

— Мога да ти предам ценна… информация. Но имам нужда от доктор… Предай ме в ръцете на вашата полиция. Мога да им разкажа много неща. Моята цел тук беше… двойна: не само да получа информация от тези двамата… Имаше още една причина… по-спешна. Вашата полиция сигурно би искала да научи…

— Говори, говори, Вито. Ще преценя колко е ценна.

Последна надежда се появи върху изкривеното му от агонията лице. Той говори две минути и казаното от него ме рани повече от острието на ножа, още мокро от собствената ми кръв.

Той говореше и когато каза всичко, което имаше да казва, го застрелях между очите. Тялото му се изтъркаля до стената от изстрела, трепна за последен път и затихна.

После вдигнах слушалката на телефона, набрах номера на нюйоркския отдел на IATS (Службата за безопасност) и им казах къде се намирам.

 

 

Те ме разпитаха на място — двама добри специалисти, оглавяващи най-новата и най-секретната от всички агенции на Вашингтон — Бюрото за безопасност, и двама други мрачни офицера, които бяха любопитно незаинтересувани и проявиха интерес едва когато описах убийството на Вито, без, разбира се, да споменавам за неговото последно изявление. Момчетата бяха доволни, че убиецът на хората им е умрял от тежка смърт. Репутацията ми беше добре известна, за да мога да позволя на човек като Салви да умре бързо и лесно. Като изслуша разказа ми, Хал Рандолф каза:

— Типична запазена марка Тайгър Мен.

Повдигнах рамене.

— А как бихте искали да го направя?

Той ме погледна изпитателно, следвайки логика на разсъждения, която знаех, че ще следва, после отиде при тялото до стената и го разглежда няколко секунди.

— Хайде да започнем от самото начало, Мен. Например по какъв начин си се забъркал в тази каша.

Останалите ме наблюдаваха, а в ръцете на двамата офицери се появиха черни бележници. Когато заговорих, те започнаха да стенографират всичко подробно.

— Разбира се — казах аз. — Единият от убитите, Дъг Хамилтън, е наш човек. Той ръководеше легална частна детективска агенция в покрайнините на Ню Йорк…

— Легална?

— Можете да го проверите доста бързо — отговорих аз. — Мартин Грейди го нае по договор за три години да осигурява безопасността на Белт-Еър Електроникс — компанията, която той притежава. Това се изискваше от договорите, които бе сключил с правителството, така че…

— Запознати сме с Белт-Еър. Как се оказа замесен в този случай?

— Преди една седмица Хамилтън изчезна. Аз се оказах под ръка и получих указание да се заема с този случай — кимнах с глава към страничната стая. — Проследих го дотук.

— Как?

— Колата му беше изчезнала. Обадих се в полицията и те я намериха. Вътре в колата откриха бележник, където заедно с останалите беше записан и този адрес. Всичко се оказа доста просто.

— Ами останалите адреси?

— Просто делови адреси, проверих ги всичките.

— Разбирам — Рандолф се замисли. — И така, ти си нахълтал направо тук и… — той махна неопределено с ръка — си влязъл в играта. Просто така.

— Не съвсем. Защо да си пъхам главата в торбата? Хамилтън можеше да е замесен в нещо, а аз съм доста отдавна в този бизнес, за да поемем излишни рискове. Изследвах мястото от всички страни и се промъкнах тук през покрива.

— А как си разбрал точно в кой апартамент трябва да влезеш?

— Някой е изгубил сума време и сили, за да зазида с тухли от външната страна един от прозорците. Но не е бил достатъчно акуратен и е оставил на двора част от материала, използван за звукоизолация на помещението. Тази къща е изоставена, както и останалите наоколо, и нито един безделник или крадец, заселил се тук тихомълком, не би хвърлил толкова пари за подобни преустройства.

Двамата младоци вдигнаха очи от бележниците си. По лицата им беше изписано уважение. Единият от тях каза:

— Можехте да повикате полицията.

— Не мисля, че имах време. Освен това в целия квартал светеха само няколко прозорци и едва ли в някоя от тези къщи има телефон.

— Не е ли било глупаво да дойдете тук сам?

Ухилих му се и почувствах болка в ъгъла на разцепените си устни.

— Не бях сам — казах му аз и посочих пистолета си, който лежеше на масата под носната ми кърпа.

Хал Рандолф се обърна рязко и стисна ръце зад гърба си. Той беше едър, с червено лице, което никога не губеше сърдитото си изражение. Не ме обичаше и мразеше Мартин Грейди, но сега беше хванат в капана на изискванията, които собствената му бюрократична секретност предявяваше към него.

— Познавал си Вито Салви, нали?

Кимнах с глава и се облегнах назад на стола, като се опитвах да се отърва от вкуса на кръв в устата.

— И по-рано сме се срещали — казах аз без повече коментари.

— Знаеш ли кой е бил? — настояваше Рандолф.

— Разбира се, както и ти. Затова и го убих. И не питай защо не го задържах. Бях щастлив, че всичко стана именно така. В момента, когато отворих вратата и влязох тук, той излизаше от другата стая; ако добре погледнеш вратата, ще видиш, че не е лесно да я отвориш. Вътре в стаята има друг изход, през който той можеше да избяга, ако знаеше, че съм тук. Това копеле отлично познаваше всички трикове с пистолет и нож…

— С изключение на един — възрази един от младоците.

— Какво имаш предвид?

— Ти го пречука — каза ми той.

Рандолф се усмихна алчно.

— Страхувам се, че не познаваш достатъчно нашия приятел, Къртни. Това е Тайгър Мен и ако беше видял служебното му досие, щеше доста да се учудиш. В Москва е включен в списък „А“ на вражеските агенти, което само по себе си вече го заплашва със смърт всеки момент. Бил е в разузнаването по време на войната и толкова много обича да си играе на шпиони, че и досега не може да зареже тези игри. Сега, с поддръжката на промишлените милионери, които, изглежда, не доверяват важната си работа на правителствените агенции, той се е захванал с всичко — от шпионажа до уличните скандали — заради един долар. Не знам какво мисли самият той за себе си, но е професионален убиец с достатъчно големи връзки, за да излиза винаги сух от водата. Но някога и той ще сбърка и когато това стане, ще се разчуе на два континента.

— На три — уточних аз. — И не си спирай дишането в очакване, че това ще се случи.

Измъкнах се от креслото и се изправих на крака, болката в хълбока беше адска.

— Прекалено много говориш, Рандолф. Утре ще бъда при теб и ще ти дам подробен отчет.

— Къде смяташ да отидеш?

Намерих си шапката и си взех пистолета.

— На лекар. При един от тези, който няма да докладва за раните с нож и от куршум. Имаш ли възражения?

Настъпи дълго мълчание, после Рандолф поклати глава. Той знаеше, че няма да се скрия. Аз също исках да получа отговор на някои въпроси. Излязох на улицата и минах два квартала, преди да хвана такси, дадох на шофьора адреса на Рондин и се отпуснах на меката седалка.

 

 

Обичах тази жена много и без значение колко често я виждах за мен тя винаги беше откровение. Не заради класическата си английска красота, която се излъчваше от милото лице, обрамчено с дълги до раменете кестеняви коси, или тяло, толкова великолепно, че беше трудно да се повярва в това, а просто защото нея я имаше.

Цели двайсет години тя беше мъртва за мен. Преди двайсет години тя се опита да ме убие, но вместо това умря самата тя. И въпреки това я имаше. Рондин? Всъщност не е чак толкова объркано. Първата Рондин беше по-възрастната от двете сестри, която беше преминала на страната на нацистите, а след това се прехвърли при руснаците. За семейство Кейн тя сякаш въобще не се беше и раждала. Спомняха си само когато с паметта им не всичко беше наред. Но с моята всичко беше наред. Двайсет години я търсих, за да я убия и едва не я убих, когато я намерих отново.

Намерих я, но това не беше тя. По-малката сестра беше наследила същата невероятна комбинация от гени и хромозоми, които бяха развили физическа прилика със забравената сестра.

Но за мен тя беше Рондин. Не можех да забравя този псевдоним. Сега го използваше Едит, защото й го подарих още в самото начало и Едит го носеше с цялото му значение, което това име съдържаше в себе си.

Тя отвори вратата и замръзна за няколко секунди.

— Здравей, Рондин.

Тя се усмихна и отвори вратата по-широко. Преди да вляза, разбра, че се е случило нещо, и усмивката изчезна от лицето й, като се замести с израз на загриженост.

— Отново ли, Тайгър?

Знаех, че усмивката ми изглежда глупава, но не бях способен на нищо по-добро.

— Като топка след лош удар, малката.

Тя се опита да разбере смисъла на казаното и когато го схвана, нежните очертания на лицето й се втвърдиха.

— Лошо ли ти е?

Тя ме хвана под ръка, вмъкна ме в просторната стая и почти ме изблъска в ъгъла на дивана.

— Жив съм. Помниш ли доктор Къркланд?

— Онзи същия ли?

Кимнах.

— Нека дойде.

Без да задава повече въпроси, тя взе телефонния указател, намери номера и го набра. Разговорът беше кратък. Тя затвори слушалката, отиде до бара и смеси напитките с необичайно за жена умение да се оправя с бутилките в три часа сутринта. Когато ми подаде чашата, отпих голяма глътка уиски с джинджифил, после отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Нямам нужда от първа помощ, рожбо. Къркланд ще бъде тук скоро. Имам прекалено много рани, за да смятам, че всичко е наред, докато той не ме прегледа.

— Боли ли те, когато говориш?

— Не.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

Погледнах лицето й и видях, че бе станало напрегнато. В неговото изражение имаше нещо повече от обикновена грижа за мен. Нямаше нужда повече да си играем един с друг. Тя не беше просто преводач в ООН, за каквато можеше да мине, а прекрасно обучен оперативен работник с добро прикритие за работа по задачите на своето посолство. Знаеше за работите ми повече, отколкото имаше право да знае. Но има случаи, когато е трудно да се скрие нещо, и можеш да се довериш на честността, разбирането и знанието, че другите хора могат да имат същите идеали като теб.

— Обади се на Чарли Корбинет и го покани тук.

Очите й се присвиха леко, но тя разбра всичко. Случилото се с мен не беше просто уличен бой или някакъв нещастен случай. Това беше нещо свързано с международните дела. Отново, без нито един звук, тя отиде до телефона и направи това, за което я бях помолил. После взе чашата ми и отново я напълни. Когато ми я подаде, видях сълзи в очите й, после тя притисна устни до ръката ми.

— Защо? — попита тя.

— Защото трябва — отговорих аз.

 

 

Доктор Къркланд беше много вещ в работата си. Куршумът беше минал през здравата кожа на ремъка за пистолета, изгубил силата си, после се плъзнал по ребрата и заседнал под кожата, изпъквайки като син белег. Двете рани с нож приличаха на хирургически разрези благодарение на това, че успях да се извъртя от правите удари. Докторът завърши работата си, даде ми шишенце с лекарства, заповяда да ги взимам редовно, за да избегна усложненията, и не попита за пари. Мартин Грейди щеше да плати сметката.

Рондин ми позволи да се облека, после излезе от спалнята, като поклати глава сякаш бях малко дете, което не можеше да направи нещо по-добро.

— Надявам се, че нямаш намерение да ме напуснеш веднага — каза тя.

— Някои неща не могат да чакат, кукло.

— Нищо не е толкова важно.

— Нима?

— Тайгър…

Протегнах ръце и пръстите й се преплетоха с моите.

— Всичко, което правех досега… или случаите, с които си имаше работа ти… са нищо в сравнение с този. Ако нещата се потвърдят, всички можем да се окажем в беда.

Погледнах часовника си. Чарли Корбинет можеше да се появи всеки момент.

— Поработи за мен още малко като секретарка и се обади на още един телефон.

Казах й номера и почувствах как изведнъж ръката й се напрегна. Рондин беше чувала как се обаждах на този номер и знаеше какви щяха да бъдат последствията. Тя се забави само за миг, после протегна ръка към телефона, набра номера, предаде ми мълчаливо слушалката и се накани да излезе от стаята.

— Остани — казах й аз.

— Сигурен ли си, че искаш да остана?

— Виждал съм как ти също си убивала — напомних й аз. — Този път няма да мога да се оправя сам.

Тя кимна, отиде до креслото и седна.

След третото позвъняване на другия край вдигнаха слушалката, но, както обикновено, мълчаха. Казах паролата и гласът отговори:

— Казвай, Тайгър.

Мартин Грейди говореше така, сякаш обсъждаше борсовите операции, макар прекрасно да знаеше, че няма да се обадя, без да е крайно наложително.

— С кого разполагаш в този район?

— Дон Лавойс и Тони Уилямс.

— Уилямс не ни трябва, прати Дон.

— Можеш ли да говориш?

— Слушай внимателно. Работата е много сериозна. Освободи всички ръководители на проекти от работата, която можеш да прекъснеш за известно време, и нека бъдат нащрек. Нека останат по местата си, докато не се свържа с теб. Ще ни трябва човек за връзка и бърз, лесно управляем самолет. Ти си непосредствено въвлечен в това дело и трябва да бъдеш готов за оперативни придвижвания.

— Ф-51 Мустанг ще пристигне тази вечер от Сарасота. Ще кацне на летище Нюарк. — Сега гласът му се промени малко, като че ли в него имаше повече очакване, отколкото вълнение. — Добре ли си?

— Жив съм.

— Сериозно?

— Доктор Къркланд ще ти изпрати сметката и описание на подробностите. А засега отпиши Вито Салви. Той си получи своето.

Грейди се поколеба и предпазливо попита:

— Сигурен ли си относно самоличността му?

— Абсолютно.

— Това ще привлече особеното внимание на някои служби към теб, Тайгър. На тях никак няма да им хареса, че един от най-добрите им бойци е изкаран от строя.

— А имат ли друг избор?

— Затова пък ти имаш — каза той.

— Например прекрасна отпуска в Андите или в някое забутано селце в Баха, Калифорния?

— Трябва да обмисля всичко. Не можем да си позволим да те изгубим.

— Ти също така не можеш да си позволиш да ме държиш настрани от тази работа. Вито говори с мен, преди да го убия. Изпратиш ли ме в отпуска — нищо няма да ти разкажа, а сега избирай.

Чувствах как мълчаливо оценява чутото, после каза:

— Щом искаш, ще си го получиш.

— Отлично.

— Трябва ли ти нещо?

— Засега нищо. Всъщност бъди готов за сериозни събития. Това е най-крупната операция в сравнение с всички онези, с които сме се сблъсквали.

— Мога ли да разчитам на доклада ти тази вечер?

— Щом кацне самолетът. Другите също трябва да знаят за това.

— На твоя отговорност. Ще ни сътрудничат ли.

— Ще трябва — отговорих му аз и се захилих. Нямаха избор. Затворих слушалката, почаках Рондин да прибере телефона и взех чашата. Едва успях да я изпия, когато на вратата се позвъни два пъти — кратко и нетърпеливо.

 

 

Чарли Корбинет беше нашият стар полковник във военното разузнаване. Той все още приличаше на здраво сложен селски момък от ранчо, какъвто беше и тогава, когато ни командваше, и двайсетте изминали години го бяха променили съвсем малко. Официално той ръководеше малко, но важно производство, а всъщност Службата за безопасност го беше завербувала, защото им беше нужен човек с такъв характер, глава и предпазливост.

Някои от началниците му знаеха за контактите му с мен и това не им харесваше, но не можеха да минат без него и си затваряха очите.

Сега той стоеше в средата на стаята — висок, силен, с твърди черти на лицето, характерни за истински професионалист. Той ме гледаше изучаващо и се усмихна криво, като прекрасно знаеше, че тестото е готово и е време да се изпече баницата.

Посрещнах го с думите:

— Здрасти, полковник!

— Някой ден сигурно ще го запомниш — произведоха ме в генерал, преди да ме пенсионират.

— Навик, извинявай — усмихнах му се аз. — Колко ти е заплатата сега?

— Стига ми.

— Готов съм да се обзаложа, че изкарвам пет пъти повече от теб.

— Ти си просто скъперник!

— И това е вярно. Работя и по този въпрос. Но не ми е достатъчно.

— Помисли, въпреки личното ти досие, биха могли да те вземат в някоя от официалните агенции.

— Майната им. Малко плащат. Върша същата работа за други и получавам много повече. Обичам да получавам компенсация за рисковете, които поемам.

— Но може да стане така, че да изгориш.

— Не и докато знам къде кремират телата… и после, Мартин Грейди може винаги да ме измъкне.

Рондин подаде на Чарли Корбинет питие, като наля малко и на себе си.

— Не си давай труда да спориш с него — каза му тя.

Чарли кимна:

— Никой не може да ме затрудни — той бързо опита съдържанието на чашата, поклати удовлетворено глава и ме погледна. — Получих доклад по телефона относно Вито Салви. Умееш да забъркваш каши.

— Рандолф?

— Да. Те са го преследвали две години.

— Кога са го засекли за последен път?

— Преди осемнайсет месеца.

— Тогава са късметлии. Всичко е направено вместо тях — изчаках, докато той смели това, после добавих: — Той държеше две от момчетата ти в задната стая. Не ме интересува как ги е пипнал, а какво е искал?

— Секретна информация, Тайгър.

Повдигнах рамене, като се опитвах да му дам да разбере, че не ме интересува.

— Сега това няма повече значение. Каквото и да са му казали, не е стигнало по-далеч от Салви. А с него е свършено.

— Наистина ли е така?

Озъбих се така, че можеше да види венците ми.

— Не съвсем. Виждаш ли, ние с него си поговорихме малко… преди да го убия.

— Така си и мислех — Чарли се обърна, отиде до стола и седна с въздишка на облекчение. — Ще ми разкажеш ли?

— Разбира се, Чарли. Но първо ми кажи какво е искал Салви от тези момчета, а аз може би ще ти кажа какво научих от него. Може би.

— Един от вашите също е бил убит.

— Той не се брои.

— Работил е за Мартин Грейди?

Кимнах.

— В дребни поръчки с правителствени указания. Грейди има много предприятия, които функционират по този начин.

Чарли Корбинет бавно повъртя чашата в ръката си, сякаш я изучаваше, после отпи и се реши:

— Ти май наистина искаш да ми отрежат главата — каза той.

— Не, разбира се. Аз само искам ти да получиш пълна генералска заплата заедно с бонуса^[1] за работата, която вършиш… Трябва ти поддръжката не на Рандолф, а на човек на по-високо ниво.

— Кажи ми, Тайгър… защо те отвращава начинът, по който Вашингтон ръководи работите си?

— Защото не искам да бъда в един кюп с останалите. Мразя глупостта, която стоеше зад нахлуването в Залива на Свинете… или зад Панамската криза… А какво направиха с нас във Виетнам? Докато гниехме там, те ни направиха за присмех на истинските свине от другата страна на Берлинската стена. Някой ден ще разберат, че някои хора в тази страна отдавна са схванали накъде вървят нещата и вече работят за това, като използват времето, парите и таланта си, за да защитят това, което имаме. Истинско удоволствие е да настъпиш Москва по опашката. Ние не сме по-добри от момчетата във Вашингтон. Просто имаме по-голяма свобода на действие и ще постигнем това, което те не могат, като същевременно знаем, че не можем да бъдем изблъскани, защото сме защитени, каквото и да направим, и в това отношение можем да използваме най-новата технология на Съветите, като я обърнем срещу тях самите.

— Чувал съм тази реч и преди.

— Няма да се уморя да говоря за това, старче.

— И все пак, какво ти каза Вито Салви?

— Дай да започнем от самото начало. Ти си пръв — предложих аз.

Както обикновено, той изчака, привеждайки в ред мислите си, но както винаги, той се придвижваше по диагонала. Оставаше ми само да седя и да чакам, докато той се подготви.

— Тайгър… тези двамата…

— Продължавай.

— Единият пристигна от Полша и донесе историята.

— Каква история?

— Имаше един инженер… Луи Аграунски…

Той ме погледна внимателно, но аз поклатих глава:

— Никога не съм чувал това име.

— Малцина са чували за него. Той беше електронен инженер и участваше в нашите проекти. Фактически беше технически ръководител на проекта. Така или иначе, той изчезна.

— Кога?

— Преди около година.

— Какво го правеше толкова ценен?

— Само едно.

Аз чаках. Чарли Корбинет внимателно ме наблюдаваше, забравил за чашата с уиски в ръката си.

— Какво е то?

— Простият факт, че един от главните агенти на Москва получи задачата да го намери.

— Е и?

— На тези две момчета също така беше възложено да го намерят и научат защо Съветите толкова искат да го получат. Те вече бяха близо до целта, когато изчезнаха на свой ред. В този момент се появи ти и нещата наистина се объркаха.

Рондин отново се приближи, изтърси една таблетка от шишенцето и ми я подаде. Не бях забелязал, че хълбокът дяволски ме болеше.

— Сега е твой ред — каза Чарли.

Знаех, че е казал всичко. Като глътнах хапчето и го полях с „Четири рози“ и джинджифилова бира, започнах:

— Вито Салви беше готов да направи всичко, за да остане жив. Опита се да сключи сделка.

— Така ли?

— Ще ти кажа някои неща, за да подхраня любопитството ти. Искам да обмислиш както трябва това и да ми подскажеш какво трябва да се предприеме. Тук не трябва да има никакви пресичащи се цели или вмешателство, работата е много сериозна и изисква пълна концентрация на усилията и привличане на всички хора, които биха могли да ни помогнат да разплетем конците.

— Аз чакам, Тайгър.

— Знаеш ли как работи „горещата линия“?

Чарли Корбинет кимна утвърдително.

— А за другата линия знаеш ли?

— Да предположим, че ти ще ми разкажеш за нея — каза той.

— Добре — аз се отпуснах назад, затворих очи и почувствах как ханчето започна да действа. — Москва разполага със същата. По цялата ни страна са скрити ракети, очакващи команда за удар по набелязаните цели на противника. Нужно е само едно петно на екрана на радара или предупреждение за опасност и човекът, който единствен може да натисне копчето, ще пусне операцията „Възмездие“ в ход. Разбира се, ние ще загинем, но отмъщението ще е сладко и преди вражеските птички да поразят целите си, нашите вече ще са във въздуха.

Той не пожела да спори, а само промърмори: „Така е“ — и продължи да слуша.

— Всички ракети са свързани помежду си с електронна система, привеждана в действие с просто натискане на едно копче, след като е включена системата за самозащита, предполагаща дезактивиране на всички подсигурителни устройства. Когато системите се включат, врагът ще бъде изтрит от лицето на земята.

— И на нас няма да ни бъде по-добре.

— Един човек е инсталирал системата или, да кажем, най-малкото е бил отговорен за нея. Хайде сега да предположим, че този човек не е толкова сигурен, колкото ти си мислиш, че е бил. Да си представим, че той малко е откачил и не иска цялата тази мощ и контролът над нея да попаднат в ръцете на някой, който, според него, не трябва да има такава мощ. Да предположим, че този човек за собствено удовлетворение и изхождайки от собствените си извратени мисли, инсталира система, която може да игнорира основния пусков механизъм и да включва ракетните системи по всяко време, когато пожелае.

В стаята се възцари такава тишина, че се чуваше дори дишането ни.

— Двоен контрол — каза Чарли. — Луи Аграунски?

— Това е твоят човек.

— Ако той направи това, червените ще засекат ракетите в полет и ще пуснат своите. Всички ще загинат.

— Това не е най-лошото — казах аз. Отворих очи и видях как пръстите му, които стискаха чашата, побеляха.

— В своята схема той е инсталирал уред, който може да изключи нашата оригинална система. Ако червените изстрелят ракетите си първи, а нашата система е изключена, с всички нас ще бъде свършено. Устройството за двоен контрол не може да бъде неутрализирано.

— Това им дава всички преимущества. Ако те открият първи двойния контрол, то още същата секунда могат да изкарат нашата система от строя и ще побързат да нанесат удар… или…

— Или… — повторих аз сънено. Чух, че той стана от стола и знаех, че сега стои близо до мен.

— Знаеш ли къде е Луи Аграунски? — попита той.

Леко отворих клепачите си. Дори жълтеникавата светлина на лампата предизвикваше рязка болка в очите ми.

— Не.

— По дяволите! — избухна той.

Аз се усмихвах, но не можех да направя със себе си нищо. Знаех, че ако отворя очи, ще видя Рондин и него, вцепенени от ужасното значение на това, което току-що им бях казал, неспособни да приемат мисълта, че всички ние се намираме на ръба на внезапното унищожение, което можеше да започне в същата минута, в която те узнаеха, че ни държат в ръцете си.

Бавно събрах сили, отърсих от себе си сънливостта, предизвикана от таблетката, и казах:

— Но мисля, че знам как мога да го намеря.