Янко освободител

Живял едно време много силен крал, който владеел целия свят. Той си имал една-едничка дъщеря. Но нямал никакви синове наследници. Принцесата била толкова прочута с красотата си, че от всички краища на света идвали да я искат за жена. Когато навършила осемнайсет, кралят и кралицата я попитали дали не иска да се ожени. Но тя все отклонявала въпроса за сватбата.

Кралят наредил да разгласят из цялата страна, че иска да ожени принцесата и кани принцове от близо и далеч. Надошли много кандидати, но принцесата не харесала нито един. Тя казвала, че още не й е до сватба. А кралят и кралицата я уговаряли:

— Слушай, дъще, нямаме си другиго, освен теб, а ти така ни огорчаваш. Виж, вече побеляхме, ще ни се да те задомим.

Но принцесата не искала да ги послуша. Няколко пъти кралят и кралицата я предупреждавали и й говорели:

— Слушай, дъще, не е на добро, това, което правиш. Ще ти се случи беда.

Веднъж принцесата излязла на разходка в градината край езерото. Кралят я наблюдавал от прозореца на замъка. Изведнъж небето притъмняло, задухал силен вятър и принцесата изчезнала. Кралят видял само, че тя за миг му махнала с черна носна кърпичка. Той извикал кралицата и й разказал какво се случило с принцесата. Злощастната майка избухнала в силен плач. Заплакал и кралят. Кралицата през сълзи рекла:

— Моля те, обещай половината кралство, но нека да ни върнат принцесата. Човекът, който ще я освободи, може да бъде и последният бедняк.

Силно развълнуван, кралят наредил целият замък да се покрие с черен плат, та хората да знаят, че кралското семейство е в траур. После наредил да разгласят из надлъж и шир, че търси човек, който може да намери дъщеря му. Но всичко било напразно. Никой не се явил.

Един ден в града, в който живеел кралят, се появил пътник. Момъкът отишъл в една гостилница и запитал гостилничаря:

— Какво става из града, гостилничарю?

— Нима не си чул, че нашата принцеса изчезна преди няколко дни? Затова градът и замъкът са обвити с черен плат.

Момъкът се зачудил:

— Какво ли може да се е случило? Значи никой не знае къде се е дянала принцесата?

Гостилничарят отвърнал:

— Никой не знае къде е. Кралят обеща половината си кралство на онзи, който я открие.

— Така ли? Аз ще ида при краля да му кажа, че ще намеря дъщеря му.

Като го чул, гостилничарят се изсмял:

— Ех, ти жалко човече, ти ли ще откриеш принцесата, след като от нея няма и следа.

Странникът обаче не обърнал внимание на присмеха му и отишъл при краля. Кралят и кралицата се зарадвали, като разбрали за какво е дошъл при тях. Кралят веднага му обещал да му даде половината кралство и принцесата за жена, ако я открие. А след смъртта му — цялото кралство. Кралят и кралицата дали на Янко — така се наричал момъкът — малко жълтици за из път.

С парите в джоба си Янко тръгнал по света. Както си вървял, срещнал го един човек:

— Братко, накъде си тръгнал?

— Тръгнал съм да търся изчезналата принцеса.

И Янко разказал какво е му обещал кралят.

— Кралят ми обеща да ми даде половината кралство, ако намеря принцесата. Хайде да вървим заедно! Ако успеем, ще ти дам половината от това, което ще получа!

Стиснали си ръцете и поели през планини и долини. Скоро към тях се присъединил трети пътник.

— Братлета, накъде сте тръгнали?

— Отиваме да търсим изчезналата принцеса.

— Щом отивате да я търсите, ще дойда и с вас. Но какво ще получа в замяна?

— Ще ти дадем четвърт от това, което получим.

Така тримата приятели продължили пътя си. Скоро стигнали до една къщичка. Тъкмо били много огладнели. Единият от тях носел брашно и рекъл:

— Да си сварим кашата, няма да умираме от глад, я!

Огледали се, огледали, но видели, че няма дърва за огън.

Тръгнали из гората, събрали съчки, запалили огън, сварили кашата и я изяли.

После решили да останат да поживеят в къщичка и да си отдъхнат от дългия път. Разбрали се, двама да ходят за дърва, а един да остава вкъщи и да вари каша и всеки ден да се редуват. Янко хвърлил жребий кой да иде за дърва, кой да остане вкъщи.

Жребият показал, че Янко и първият побратим ще идат в гората, а вторият — ще остане да вари каша. Стъкнал той огъня и сложил котлето с каша да се вари. Кашата ухаела толкова вкусно, че миризмата й се носела надлъж и шир из гората. Тъкмо момъкът понечил да я разбърка, когато вратата на къщичката се блъснала и вътре влязло малко човече с дълга до земята брада:

— Много е малко това, което си сварил.

То грабнало голямата дървена лъжица, загребало от котлето. И тъкмо да си хапне, момъкът понечил да го хване за брадата и да го хвърли на земята, но Лакът-брада хванал готвача и го забил до раменете в земята. Докато момъкът се опитвал да се измъкне, Лакът-брада изял цялата каша и изчезнал.

Скоро след това се прибрали приятелите и що да видят: от кашата няма и следа, а техният побратим стои забит до раменете в земята.

— Е, братко, какво ни сготви?

— Почакайте, всичко ще ви разкажа, само ме освободете.

Изровили го те, а той им разказал какво му се случило.

Побратимите се ядосали:

— Почакай, почакай, утре аз ще остана вкъщи — рекъл първият побратим на Янко.

На следващия ден се случило същото. Тогава Янко решил да остане вкъщи и да вари каша.

— Ще видим дали този хитрец ще има смелостта да дойда отново! Ще го науча аз него! — заканил се Янко.

Побратимите се разделили. Янко останал вкъщи, а побратимите му отишли в гората за дърва.

Както готвел Янко, Лакът-брада отново се появил:

— Я, да видим, какво си сготвил, братко? Ако си сготвил малко, ще изям и теб и твоите побратими.

— Само опитай — обадил се Янко.

Лакът-брада не закъснял, хванал Янко и го тръшнал в земята до пояс. Янко изскочил, уловил Лакът-брада и го забил чак до гърдите в земята. Лакът-брада изскочил, хванал момъка и го забил до раменете. Янко отново се измъкнал и така блъснал Лакът-брада в земята, че от него не нещо не се виждало, освен брадата му. Тогава Янко взел един пън и затиснал брадата на Лакът-брада. Човечето завикало и заплакало:

— Моля те, пусни ме, аз зная какво търсиш, пусни ме, само му пусни и всичко ще ти кажа.

Но Янко не искал да го пусне, защото се боял, че човечето ще го излъже. И така Лакът-брада си стоял забит в земята, а брадата му — около пъна. Лакът-брада се молил, обещавал, че ще помогне и да даде на Янко всичко. Но Янко не му обръщал внимание, само още повече притискал брадата в пъна.

По това време се върнали двамата побратими и като видели Лакът-брада рекли:

— О, Янко, що за гостенин е това?

— Това е онзи, дето ни изяждаше кашата и искаше да умрем от глад. Сега ще го убия.

Като чул това Лакът-брада, веднага започнал да се умилква:

— О, скъпи мои приятели, сега ще ви кажа всичко. Под огнището, на което готвите, има тайна подземна дупка, за нея знаем само аз и моят брат змеят.

Побратимите стиснали още по-силно брадата му в пъна, та човечето чак закрещяло:

— Само ме пуснете, ще ви кажа всичко.

Янко рекъл:

— Казвай каквото знаеш, иначе няма да те пуснем.

— Ако ми обещаеш, че ще ме пуснеш, всичко ще ти кажа както си е.

— Казвай какво знаеш!

— Ами, слушайте — започнал Лакът-брада, — аз откраднах принцесата на силния крал. Грабнах я от кралската градина и я дадох на моя съсед — подземния змей. Тя живее сега при него. Не ме издавайте обаче и аз ще ви посъветвам нещо. Нека един от вас се спусне в дупката. Нека да е Янко, защото е юнак на юнаците и ме победи, а досега никой не ме беше побеждавал. И така той ще стигне при подземния змей, който има дванайсет глави. Но аз мисля, че Янко и него ще го надвие. Принцесата е жива и здрава и е негова жена. Само внимавай и премисляй всичко добре!

Янко му благодарил, изчистили огнището и Лакът-брада му показал откъде да се спусне долу. На момъка много не му се искало да слезе под земята, затова предложил на побратимите си да слязат и да проверят какво има долу. Но и на тях не им се искало да ходят при змея. Тримата се заклели във вярност и че няма никога да се разделят и Янко се спуснал долу.

Когато стигнал долу, видял разкошни цветя и красиви пътища, осеяни със златни и сребърни кладенчета. Всичко така блестяло, че Янко просто не можел да повярва на очите си. Огледал се той на всички страни и видял красив замък.

— Ех, дали там живее принцесата — почудил се Янко. — Само да можех да я освободя!

Престрашил се и изпълнен със сила хукнал към замъка. Стигнал до него, но ни птичка, ни мушичка прехвърчали край него. Почукал на вратата на първата стая, никой не отговорил, почукал на втората, на третата, едва при дванайстата врата се чул гласът на принцесата. Тя му отворила, хвърлила се на врата му и жално заплакала:

— Боже мой, какъв красив момък и той ще трябва да загуби живота си! Знаеш ли ти, че моят мъж е змей? И че има дванайсет глави. Та ти няма да му стигнеш дори за закуска. Какво търсиш тук? Човече, та тук не идва нито птичка, нито мушичка. Как успя да дойдеш под земята? Казвай бързо, защото духа силен вятър — змеят се връща.

Янко набързо й разказал за какво е дошъл. Принцесата се зарадвала, чак се разплакала. После му показала една ножница, в която треперил страшен меч. И му казала:

— Виж, ако си смел момък, ще ме спасиш. Олеле, идва голяма вихрушка, мъжът ми се връща. Знаеш ли какво, Янко, той ще полегне в скута ми, а аз ще трябва да му пощя главата. Той има три големи косъма. В тях е силата му. Като заспи, аз ще ги откъсна и ще ти ги дам. Тогава той ще загуби голямата си сила. Ти бързо измъкни меча и отсечи една по една главите му. Така ще ме освободиш. Ставай, трябва да те скрия, защото той веднага ще подуши, че има човек тук. Ей, там е мазето, бързо се скрий вътре, той не обича да слиза в него.

Вече се виждал черен облак, а замъкът се разтресъл. Змеят се прибрал мрачен и ядосан:

— Жено, давай да ям каквото има, иначе ще те изям! Мирише ми на човешко месо.

— Но мили мъжо, тук нито птичка долита, нито мушичка прелита. Много добре знаеш, че освен мен, няма друг човек.

— Жено, жено, давай тук човешкото месо, иначе теб ще изям.

— Но мили мъжо, откъде накъде ще има човек тук! Уморен си, сложи глава в скута ми и се успокой, аз ще те попощя.

— Не съм доволен от теб, давай каквото си сготвила.

— Че какво да съм сготвила? Сготвила съм любимата ти гозба: юфка от олово.

Принцесата му сипала и змеят погълнал всичко с чинията. Но и сега не бил доволен, продължавало да му мирише на човешко месо. Принцесата го целунала, прегърнала и той заспал в скута й. Щом заспал, тя откъснала първия дълъг косъм.

— Какво правиш, жено?

— Нищо, играя си с косите ти, нали те обичам. Пръстите ми се заплетоха. Дано да не съм те оскубала.

— Да, да, но гледай да не ме скубеш повече!

Змеят отново заспал и тогава принцесата отскубнала останалите два косъма. Дала знак на Янко. Момъкът грабнал меча от ножницата. Мечът веднага спрял да звънти и това събудило змея. Но Янко вече здраво стискал меча, а змеят бил без сила. Той викнал на принцесата:

— Ах ти, само почакай, ти си ме предала!

Змеят понечил да се хвърли към нея, Но Янко започнал да сече главите му. И не спрял, докато не отсякъл всичките дванайсет глави. Така змеят издъхнал. Принцесата благодарила на Янко, че я избавил от омразния змей. Подала му ръка и рекла, че ще стане негова жена. Дала му пръстен в знак на обич.

Двамата тръгнали към дупката, която водела в къщичката на горния свят. Като стигнали до нея, принцесата се сетила, че е забравила нещо.

— Янко, имах много красива птичка в клетка. Змеят не знаеше за нея. Тази птичка ми разказваше какво става с родителите ми. Моля те, върни се за нея. Или по-добре недей. Трябва да се махаме оттук. Братята на змея са научили, че съм го предала. Ще ни се случи беда, ако си с мен. Ако мен ме няма, нищо няма да ти се случи.

Янко бързо дръпнал въжето през дупката. Завързал за него принцесата и дал знак на побратимите си да я изтеглят горе. Така принцесата се спасила от подземното кралство на змея. Когато побратимите я видели, се скарали. Всеки искал да се ожени за нея. Такава кавга се вдигнала, че единият убил другия и накарал принцесата да се закълне, че няма да каже истината на краля. Принцесата горчиво заплакала за своя истински освободител — Янко. Но неговият побратим я успокоявал, че той ще освободи Янко.

В това време под земята Янко се върнал в замъка на змея и взел клетката с птичката. Тя пърхала с криле от радост. Докато крачел с нея, птицата му говорела:

— Янко мой, пусни ме на свобода. Ще ти спася живота.

Янко я пуснал. Когато стигнали до дупката, побратимът отгоре викнал:

— Вържи се, за да те изтегля!

Янко понечил да се върже, но птицата не му позволила.

— Янко, чуй ме — започнала тя, — ти освободи мен и моята господарка. А сега е мой ред да ти помогна: не се връзвай за въжето, а завържи един тежък колкото теб камък и гледай какво ще стане.

Янко послушал птичката. Когато извикал, че е готов, неговият побратим започнал да тегли нагоре. По средата той пуснал въжето и камъкът се разбила на дребни парчета.

Птичката радостно ликувала:

— Видя ли, Янко, как те спасих: ако се беше завързал, щеше да си на парчета. Ето, спасих ти живота!

— Благодаря ти, птичко моя!

— От нищо не се страхувай, Янко! Аз ще отлетя за малко, но ти ме чакай да се върна.

Птичката отлетяла и се върнала с клонче в човката. Тя го дала на Янко:

— Ето ти, вземи това клонче и шибни с него тази скала, тя веднага ще се отвори. По това време принцесата ще се жени за твоя побратим, мини през скалата, през тази пещера и ще стигнеш горе на земята.

След тези думи птичката изчезнала.

Янко направил както тя му рекла, минал през зейналата пред него пещера и стигнал на повърхността на земята. В миг зад гърба му скалата се затворила.

Тръгнал Янко към замъка на краля. Там вместо черното платно, градът бил покрит с червено. Това бил знакът, че принцесата се жени за своя освободител. Когато Янко стигнал до града, чул, че принцесата е наредила на златарите да й направят пръстен, който бил като пръстена, който тя му подарила. Никой от майсторите не се наемал да направи такъв пръстен. Янко се хванал чирак при един от тях. Майсторът го попитал дали не може да изработи искания от принцесата пръстен. Янко му отвърнал, че може.

Майсторът казал:

— Ще ти дам работа и добре ще ти платя, ако до сутринта изработиш пръстена.

Янко му обещал, че на сутринта ще е готов. Така и станало. Майсторът загубил ума и дума като видял пръстена. Понечил да го вземе и да хукне към замъка, но Янко му казал, че го е направил със свое злато и че иска сам да го занесе на принцесата. Облякъл се и забързал към кралския замък.

Когато стигнал, вътре свирела музика и всички очаквали сватбата. Янко не обърнал внимание на струпалите се хора, а влязъл право в замъка. Стражата го спряла, но той показал пръстена. Щом принцесата получила пръстена, тя веднага извикала:

— Това е пръстенът, който подарих на моя мил Янко!

Наредила да въведат Янко. Щом го видяла, в миг познала, че той е нейният освободител. Завела го в стаята, където около трапезата седели придворните и гостите, а по средата — побратимът на Янко.

Когато видял Янко, той понечил да се измъкне. Но принцесата викнала:

— Дръжте го! Това не е моят освободител. Той ме накара да се закълна, че няма да го издам, че не ме е освободил. Истинският ми освободител е Янко.

Принцесата разказала всичко, което й се случило при змея и веднага нечестният момък бил осъден на смърт.

После кралят вдишал сватба и всички сватбари живеели до днес, ако не са умрели.