Ратаят, който разбирал езика на птиците

Живял едно време един градинар, който имал девет деца — всичките момчета. Най-големият се казвал Ян. Когато станал на седемнайсет години, баща му го повикал и му рекъл:

— Скъпи Ян, вече се изучи за градинар, време да тръгнеш да си потърсиш късмета.

Тръгнал Ян по белия свят, искал да се хване някъде като градинар, но никъде не намирал работа. Най-накрая се хванал ратай при един селянин и работил при него три години. На четвъртата година през есента, стопанинът го изпратил да насече зелени клонки.

Отишъл Ян в гората. Гледа, издига се дебела липа без връх, а край нея само млади дръвчета. Покачил се Ян догоре, а отвътре липата била куха. Щом стъпил на върха, паднал чак долу. Озовал се в едно змийско гнездо, но нито една змия не помръдвала.

Седял той там три дни и три нощи, и никой не знаел къде е изчезнал.

На четвъртия ден отгоре се спуснала голяма змия, видяла тя ратая, спряла се и се почудила какво да направи. Момъкът се вкаменил: „Ще ме глътне тази змия!“ — мислил си той. Но змията се извила, отпуснала глава и не докоснала Ян. После подала опашката си и Ян разбрал, че трябва да се хване за нея. Хванал се и змията го изтеглила от липата.

Тогава му рекла:

— Измъкнах те от дървото, сега ти трябва да ми спасиш живота. Очаква ме смърт от моите братя. Виждаш ли онази гора? Занеси ме там и ме хвърли в кладенеца. А аз ще ти дам всичко, каквото пожелаеш.

Момъкът метнал змията на раменете си и я отнесъл до кладенеца. Тежка била змията, ратаят капнал. Вече не знаел как ще я отнесе чак до кладенеца. Но змията изведнъж олекнала и помолила:

— Потърпи, още малко, съвсем си наблизо.

Стигнали кладенеца и преди Ян да хвърли змията, тя попитала:

— Искаш ли да можеш да разбираш езика на птиците?

— Да — отвърнал Ян.

— Но не казвай на никого, че умееш да ги разбираш. Щом проговориш, свършено е с теб!

Ратаят хвърлил змията в кладенеца, измъкнал се от гората и тръгнал към къщи. Но ето, приближава се до високо, кичесто дърво, на което е кацнала сврака.

Птицата крещи:

— Който първи се доближи до дървото, гръм ще го убие! Който първи се доближи до дървото, гръм ще го убие!

Разбрал думите й Ян и избягал встрани. Насреща му по пътя вървял граф. Ян се приближил до него и рекъл:

— Милостиви господарю, не вървете под това огромно дърво, защото ще ви убие гръм.

А графът отвърнал:

— Я, стига бе, селяко! Ума ли си си загубил, да искаш да ме плашиш!

— Милостиви господарю — започнал да го увещава ратаят, — изпрати каретата с кочияша, а ти сам остани тук с мен, да видим какво ще стане!

Послушал го графът.

Щом каляската наближила дървото, присветнала мълния и гръм ударил кочияша.

Разбрал графът, че Ян е казал истината, взел го със себе си и го заразпитвал дали умее нещо да прави. Ян отвърнал, че е учил за градинар.

— Слушай тогава — рекъл графът, — моят градинар е вече стар аз добре ще му платя и ще го освободя, а ти ще заемеш неговото място.

Така Ян станал градинар при графа. Усърдно работел и графът бил много доволен от него.

След време графът се стегнал да посети брат си за две седмици. А вкъщи останала да наглежда всичко дъщеря му Франтишка. Заминал графът, а Франтишка се разхождала с Ян из градината и ласкаво му говорила: не ми трябва друг, теб харесвам, мечтая да ти стана жена.

— Не ми се присмивай, аз също съм човешко създание, както и ти — рекъл й Ян.

А тя отвръща:

— Щом не ми вярваш, нека да си обещаем един на друг, че ще се оженим някой ден.

Дали си те дума. После Франтишка рекла:

— Но ще мога да се оженя за теб само след смъртта на баща ми, защото той за нищо на света няма да се съгласи да ме даде за жена на градинар.

— Е, какво пък — рекъл Ян. — Баща ти е вече стар, няма дълго да живее.

Скоро след това графът се върнал. Никой не знаел за обещанието на двамата, но от тогава Франтишка ходела всеки ден в градината при Ян.

Графът забелязал, че дъщеря му иска да се ожени за градинаря. Огорчил се, разболял се и умрял.

След смъртта на графа известно време Франтишка ходела в траур, но все настоявала Ян да се ожени за нея. Накрая се оженили. Един ден както се разхождали из градината, стигнали до едно дърво и седнали под него на хладина.

Франтишка рекла:

— Скъпи Ян, сложи глава на коленете ми, искам да ти разреша къдриците.

Седнали те и тя се заловила с косите му. Тогава над тях полетели две врабчета.

— Откъде идваш? — крещи едното.

А другото:

— Бях при мъжете в хамбара. Те мелеха овес. Един така замахна към мен с веригата, че ако не бях отлетял, щеше да ме убие.

А първият врабец зачуруликал:

— За късмет, за късмет, за късмет!

На Ян му станало смешно. Франтишка забелязала, че той се усмихнал и го попитала на какво се усмихва. Ян замълчал. „Дали не ми се присмива?“ — ядосала се тя.

От тогава Ян й омръзнал. Тя непрекъснато го заплашвала, че ще го изгони от графския замък, ако не й каже, на какво се засмял.

— Мила Франтишка — уговарял я Ян, — ако ти бях разказал, на какво се смея, щях да умра на часа.

Но тя не разбирала от дума: кажи, та кажи!

И той ходел тъжен из двора и носел жито на кокошките. А кокошките вече знаели, че нещо лошо ще се случи на добрия им стопанин, жалели го и си приказвали помежду си:

— Олеле, какво ще стане с нас, ако загубим добрия си стопанин, кой ще се грижи за нас?

Дотичал петелът и рекъл:

— Защо толкова сте се разтревожили? Нищо няма да се случи с него. Ако беше по-умен, щеше да вземе една пръчка и така да набие стопанката, че тя за цял живот да се откаже да го пита над какво се е смял. Ще й мине желанието да се кара с него!

Послушал Ян съвета на петела, взела една пръчка, скрил я под дрехите си, качил се горе при Франтишка и попитал:

— Искаш ли да знаеш на какво се смях?

— Разбира се, че искам.

Измъкнал Ян пръчката и заудрял жена си, докато тя не почнала да го моли:

— Никога вече няма да те питам на какво се смя.

Оттогава те заживели в мир и щастие.