Безстрашният Микеш

Живеел едно време Микеш — син на ковач. Когато навършил осемнайсет години, баща му започнал да го учи на занаят. Щом се изучил, не му се стояло повече вкъщи. Един ден рекъл на баща си:

— Татко, дай ми желязо, за да си направя тояга за из път.

Бащата му дал двайсет и пет кила желязо.

— Но татко, какво ще правя с толкова малко желязо, дай ми поне петдесет кила.

— За Бога, синко, та ти няма да можеш да носиш такъв топуз!

— Ще видиш, как ще се извива в ръцете ми — отвърнал силният Микеш и когато си изковал сопата, показал на баща си как я носи като перо.

Ковачът му дал пари, майка му опекла сладкиши и Микеш поел по белия свят.

Един ден стигнал до воденица и видял как воденичарят носи воденичен камък на раменете си. Микеш си помислил, че няма да е лошо, ако този юначага тръгне с него по белия свят. Изчакал го през воденицата и започнал да уговаря да тръгне с него. Момъкът се съгласил и двамата поели по пътя. В гората настигнал и един странник.

— Накъде си тръгнал? — попитал Микеш.

— Тръгнал съм по света да видя какво мога да правя.

— Имаш ли някакъв занаят?

— Дърводелец съм.

— А силен ли си?

— Мисля, че съм силен — рекъл дърводелецът, сграбчил една ела и я изтръгнал с корените.

— Ех, че си юнак! Как ти е името?

— Бобеш.

— Бобеш, не искаш ли да тръгнеш с нас? Докато имам пари, аз ще ви храня, а после ще се погрижим сами за прехраната си.

— А вие кои сте? — попитал Бобеш.

— Аз съм ковач и се казвам Микеш, а моят приятел е воденичар и се нарича Куба. И двамата сме силни като теб, ако не и по-силни!

— Добре, ще тръгна с вас — подал ръка на новите си приятели Бобеш.

Тръгнали тримата, гощавали се, пили и се правели на господари. Няма нищо чудно, че един ден джобът на Микеш се оказал празен.

— Момчета — казал той един ден, когато наближавали голям град, — имам още три монети, но ще идем в някоя гостилница, ще вечерям както трябва, пък после може бог да ни помогне.

Приятелите му се съгласили и весело закрачили към града.

— Гостилничарю, давай дамаджана с вино и вкусна вечеря, но по-бързо, че умираме от глад!

Те си поръчали вечеря сякаш имали джобове, пълни с пари. Гостилничарят принесъл каквото имал, и момците яли и пили, колкото им душа искала.

— Какво ново има из града, гостилничарю? — попитал Микеш, който бил много любопитен.

— Няма много добри неща. Не сте ли чули за нашия крал и неговите нещастни дъщери?

— Нищичко не знаем. Идваме от далеч.

— Тогава трябва да ви разкажа. Нашият крал имаше три дъщери чудни хубавици, който имаха разлика помежду си една година. Когато най-голямата навърши осемнайсет, изчезна от замъка и никой не знае къде. То бяха сълзи и оплакване, родителите по чудо оцеляха. След година втората дъщеря навърши осемнайсет години, същия ден изчезна и никой повече не я видя. Оттогава във всички краища на замъка стоят стражи и пазят, а най-малката принцесата не си подава носа от покоите си. Но тези дни, когато тя навърши осемнайсет и имаше празненство чак до сутринта, тя също изчезна. Кралят е обявил награда за онзи, който открие къде са се дянали дъщерите му, а ако му ги доведе живи, ще му даде едната за жена и половината кралство.

— Приятели — обадил се Микеш, когато гостилничарят свършил, — нали ви казах, че бог ще се погрижи за нас.

— Как ще се погрижи? — попитал Куба.

— На теб всичко на тепсия трябва да ти се поднася. Аз смятам, че ако кралят ни даде пари за из път, ще тръгнем да търсим принцесите.

— Лесно е да го кажеш, но накъде ще тръгнем? — зачудил се Бобеш.

— Ще тръгнем, накъдето ни видят очите — засмял се Микеш. Ще обходим целия свят, все някъде ще ги открием, ако трябва и в пъкъла ще слезем. Хайде, гостилничарю, върви бързо при краля и му съобщи, че искаме да търсим принцесите и молим да ни даде малко пари за път — наредил Микеш и гостилничарят радостен забързал към замъка. След малко притичал един прислужник и помолил тримата юнаци да се явят при краля. Приготвили се тримата и скоро се изправили пред краля. Той ги разпитал какво смятат да правят и наредил да им дадат пари. Юнаците благодарили и без да се бавят се отправили на път.

Много седмици вървели, докато най-после стигнали до една гора. Зачудили се накъде да хванат.

— Не можем да продължим — рекъл Микеш, който бил най-умен от тримата, — и да обикаляме, края на гората няма да стигнем. Ще забия тук желязната си тояга и всеки от нас ще тръгне в една посока, щом стигне края на гората или до някаква къща, нека се върне тук и да изсвири с тази пищялка, която окачвам на тоягата. Така всички ще се съберем.

И те се разделили. Не минало много време, Бобеш изсвирил.

— Е, какво намери? — попитал Микеш, като се събрали.

— Елате с мен, намерих приготвена трапеза като за князе.

— Аз мисля, Куба, че Бобеш нещо ни премята — рекъл Микеш и двамата закрачили недоверчиво зад Бобеш. Но Бобеш казвал истината. Повървели малко и видели една пещера. Когато влезли вътре, на масата стояла чудна трапеза, три дамаджани с вино и три наредени легла. Юнаците харесали пещерата, седнали край масата и започнали да вечерят. Когато се нахранили, започнали да се оглеждат. Но вече се стъмвало, а те нямали свещ, не могли да видят дали има още врати или няма. И тъй като били, уморени, изоставили търсенето, всеки легнал на едно от леглата, но Микеш рекъл:

— Слушайте, приятели, струва ми се, че това е разбойническа дупка, ако разбойниците се върнат и не намерят вечерята, лошо ни се пише. Аз от трийсет мъжаги не се боя, но от предпазливост мисля да не си лягаме като у дома до печката, а да оставим един от нас на пост. Ще започне Бобеш.

— Ех, че си хитър, защо не застанеш ти на пост?

— Не говори и варди, и моят ред ще дойде!

Бобеш се съгласил и приятелите му легнали да спят. Но и на него скоро му се затворили очите, главата му натежала. Тогава някой го ударил така по лицето, че свитки му излезли от очите, а когато се съвзел видял пред себе едно човече, което едва стигало до коленете му. Черните му мустаци висели до гърдите му, а било облечено в червено наметало. Бобеш искал да се нахвърли върху човечето, но по гърба му се стичала студена пот и той не можел нито да помръдне, нито да рече нещо. Човечето го погледало, погледало, после се обърнало, отишъл до спящите, дръпнало им завивките и излязло. На сутринта, когато приятелите се събудили, започнали да се карат с Бобеш, защо ги е отвил. Той взел да увърта, че нищо не знае, и не признал за нощния гостенин, за да не му се присмее Микеш.

— Дали някой ще ни донесе закуска? — зачудил се Куба.

— Моят баща ми е казал да не седя и да чакам да ми паднат печени гълъби от небето. Я, да се поогледаме.

Търсили те, и намерили в единия ъгъл врата, която с много труд отворили. Тя водела към втора пещера, много по-малка от първата. По средата имало огнище и на него котлета, чинии и кухненски принадлежности. Но нямало и помен от ядене.

— Виждате ли, приятели — започнал Микеш, — казах ви аз, че тук са живели разбойници или още живеят. Явно някой се е уплашил заради вечерята, която изядохме снощи. Ако е така, сега ние сме си господари и домакини. Най-напред ще идем на лов, един от нас ще остане вкъщи, за да накладе огън и да приготви всичко. Бобеш, ти през нощта си спал малко, така че остани, подготви всичко за готвене, и можеш и да си дремнеш.

— Хич не ми се спи, нека Куба да остане.

— Ама ти да се не страхуваш, Бобеш? Ако е така, ще се отрека от теб!

Бобеш се засрамил, замълчал и останал вкъщи. Микеш и Куба отишли на лов. Когато излизали от пещерата, Микеш намерил на земята лист. На него били написани думи, които ако се прочетат над умрял, той в миг щял да оживее. Микеш го пъхнал в джоба си и двамата продължили навън.

През това време Бобеш донесъл вода, измил всичките панички и наклал огън. Тогава пред него пак застанало малкото човече с червеното наметало:

— Какво ще готвиш? — попитало човечето.

— Не знам, каквото донесат приятелите ми.

— Не ги чакай, погледни в комина, там виси пушено месо, качи се нагоре, отрежи парче и го свари.

— А, как ще се изкача толкова нависоко? — попитал Бобеш, който малко се окуражил като чул колко мило му говори човечето.

— Ето ти стълба, подпри я в комина, аз ще подпирам отдолу.

Бобеш се съгласил, подпрял стълбата и тръгнал нагоре.

Когато бил на последното стъпало, човечето изведнъж издърпало стълбата, Бобеш паднал и се пребил.

— Ах, че мързеливец! — развикал се Микеш, когато влязъл в пещерата и видял, че огънят е изгаснал, а Бобеш лежи зад огнището. — Хърка тук, а вечерята ще изстине. Бобеш, ставай! — но Бобеш не помръдвал, колкото и силно да го разтърсвали.

— Да не е умрял? — предположил Куба, след като дълго време се опитвали да го събудят.

— Ако е мъртъв, бързо ще му помогна! — Микеш измъкнал от джоба си листа и зачел написаното. На средата на заклинанието Бобеш дошъл на себе си, когато Микеш свършил да чете, се изправил.

— Какво ти се случи? — попитали го Микеш и Куба.

— Ами… зави ми се свят — отвърнал Бобеш, който се срамувал да си признае, че човечето го е победило. Приятелите повярвали на думите му и без да се бавят всички седнали край масата. Навечеряли се и си легнали.

На следващата сутрин завивките им били разхвърляни из пещерата. Тримата не знаели, какво е станало през нощта и с почуда се гледали един друг. Бобеш можел да им обясни, но си мислел, че и те сами трябва да разберат какво има в пещерата, и си замълчал. Този ден останал да готви Куба. Щом приятелите му излезли, се появило човечето с червеното наметало.

— Ти пък откъде се взе? Какво търсиш тук? — объркал се Куба.

— Дошъл съм да видя какво ще готвиш — впило черните си очи в него човечето.

— Не знам. Каквото ми донесат приятелите.

— Ооо, защо ще ги чакаш. Ей там виси месо, изкачи се, отрежи от него и го свари.

— Но то е много нависоко.

— Ето ти стълба, аз ще я подпирам отдолу.

Куба се хванал на въдицата му. Когато се изкачил горе, човечето рязко дръпнало стълбата, Куба паднал и се пребил.

— И този е същият мързеливец — ревнал Микеш, когато се върнал от лов и намерил Куба да лежи на земята. Будили го, будили го, но Куба не ставал. После Микеш прочел вълшебните думи и Куба оживял. И тъй като се боял да не му се присмеят, също излъгал, че му се е завил свят.

На третата сутрин в пещерата останал Микеш. Когато тръгвали на лов, Куба поискал листа с вълшебните думи. Но Микеш възразил:

— Не се бойте, аз не съм толкова страхлив като вас.

После се заловил за работа.

Щом разпалил огъня в огнището, се появило човечето с червеното наметало. Но Микеш въобще не се стреснал от него, а веднага разбрал, от какво се са уплашили приятелите му.

— Какво искаш, нищожна душице? — обърнал се той остро към човечето.

— Дойдох да видя какво ще сготвиш.

— А теб какво те засяга това.

— Ами в комина виси пушено месо, и няма нужда да чакаш приятелите си.

— Аха, сега разбирам всичко. Ако не се махнеш от тук на часа, ще те окача за мустаците и брадата и ще те опуша в комина, за да не пакостиш повече на хората.

Човечето обаче не се уплашило, а се хвърлило към Микеш.

— Внимавай, с мен шега не бива. Само почакай, малко чудовище, ще съжаляваш, че не си избягало.

Микеш се спуснал иззад огнището, грабнал човечето за мустаците и брадата и така го дръпнал, че брадата останала в ръцете му. Тогава човечето се превърнало в грозна старица и заплашило Микеш, че ще унищожи пещерата.

— Ако искаш се превърни в Луцифер, аз не се боя от теб — рекъл Микеш и пъхнал брадата на човечето в джоба си.

Скоро се върнали Куба и Бобеш и много се учудили, че Микеш е жив. А той се нахвърлил към тях:

— Вие страхливци, вие лъжци! Защо не ми казахте? Я, какви сте юнаци, а сте оставили такъв червей да ви тъпче! Иска ми се да ви оставя тук и сам да продължа по белия свят.

— Недей, братле, не се сърди. Ние не сме виновни. Нямаше как да се измъкнем от човечето. Трябваше да го послушаме. А ти защо не го уби?

— Защо да го убивам? Аз му дадох урок, който ще помни цял живот и няма да се опитва да ми се подиграва. Познавате ли я? — Микеш измъкнал брадата на човечето от джоба си и им я показал. Погладил я с ръка и пред тях се появила грозната старица и помолила Микеш да не глади космите, защото я боли.

Но умният Микеш бързо рекъл:

— Няма да го правя, ако ти правиш каквото аз поискам.

— Всичко, което е по силите ми, ще го изпълня.

— Най-напред ни сготви и нахрани, а после ще видим. Юнаците насядали около масата, а старицата се разшетала. Когато се наяли, Микеш рекъл:

— Такава вълшебница като теб, сигурно знае какво става по белия свят. Сигурно знаеш какво е станало с дъщерите на краля.

— Нищо не знам, момко!

— Знаеш, знаеш — рекъл Микеш и пъхнал ръка в джоба си, за да извади отново брадата.

— Олеле, не ме мъчи — замолила се старицата. — Дъщерите на краля бяха откраднати от един змей, който се крие под тази пещера.

— А как можем да стигнем при него?

— Елате с мен, ще ви покажа пътя — старицата закрачила навън.

Куба и Бобеш останали по-назад. Зад вратата се открила дупка, а през нея се белеел път надолу.

— Ами ти какво си мислиш, че ние ще се промъкваме като лалугери ли? Намери ни въже, за да се спуснем по него.

Старицата влязла в дупката и в миг се появила с въже в ръка.

— Елате, вие двамата — викнал Микеш на приятелите си. — След като за нищо друго не ставате, поне дръжте въжето, за да мога да се спусна по него долу.

Но за да се увери, дали долу има твърде земя, Микеш хвърлил желязната си тояга. Чул как тя избумтяла долу, после наредил на приятелите си да държат здраво въжето, завързал се през кръста с единия му край и се уговорил, че щом дръпне въжето, двамата трябва да го изтеглят нагоре. Спуснал се долу и скочил на дъното: наоколо било светло, а той стоял пред чудна градина, сред която се издигал замък покрит, със скъпоценности. Микеш се обърнал към старицата:

— Кой живее в този замък?

— В него са двете дъщери на краля — отвърнала старицата. — Но ти не можеш да се добереш до тях, докато не убиеш двата лъва и двата змея, които пазят на портата.

— Е, няма да е толкова трудно!

— Не си мисли, че е толкова лесно да ги убиеш. Докато не ги ослепиш, няма и драскотина да им направиш. Ето ти свещ, но внимавай, да не загасне. Когато се доближиш до зверовете, кажи: „Гори, гори, пламъче, злите очи ослепи!“ Те ще ослепеят и едва тогава ти ще можеш да ги убиеш. После изведи принцесите, но съвсем тихичко, защото недалеч оттук спи трети змей. Ако те чуе, свършено е с нас!

Микеш взел свещта от старицата и тръгнал. Стигнал до замъка, където два лъва и два страшни змея кротко лежали, но от очите им излизали пламъци.

— Гори, гори, пламъче, злите очи ослепи!

В миг очите на кръвожадните стражи се затворили и Микеш ги убил с желязната си тояга. Безпрепятствено влязъл вътре. Всички стаи на замъка били великолепни, а в най-красивата, на кадифена постелка седели две девойки, които се прегръщали, сякаш две рози една към друга се скланят. Като видели, че в стаята влиза човек, решили, че е някой добър дух и паднали на колене.

— Не ми се кланяйте толкова — рекъл тихо Микеш, — тръгвайте бързо, но тихо, докато се измъкнем оттук.

Думите му прозвучали на девойките като най-нежната музика и без да питат нещо повече, те закрачили след своя освободител. Когато стигнали до въжето, Микеш им рекъл:

— Сега една по една ще се изкачите горе, аз ще остана последен. Горе са моите приятели, не се страхувайте от тях, когато и аз се изкача, ще ви заведем при родителите ви.

Микеш дръпнал въжето, едната девойка се хванала за него и Куба и Бобеш я изтеглили. После издърпали и втората. Но когато Микеш понечил да се хване за въжето, старицата го дръпнала за ръката:

— Ако се хванеш за въжето, ще умреш. Приятелите ти искат да те пуснат от високо, за да си счупиш главата. Ако не ми вярваш, завържи за въжето тоягата и ще видиш какво ще стане.

Микеш се вслушал в съвета на старицата, завързал тоягата си и когато тя се издигнала до средата, с грохот се сгромолясала долу. Микеш разбрал, че старицата не го е излъгала и че наистина е щял да се пребие заради на коварните си приятели. Измяната им го натъжила много повече, отколкото това, че не е горе на свобода.

— Ако мога да ви намеря някой ден, ще ви се отплатя за всичко, както се полага — заканил се той, стиснал юмрук и го размахал нагоре. После се сетил за старицата и рязко се обърнал към нея: — Кажи ми сега как да се измъкна оттук!

— Няма да се измъкнеш оттук, ако не ме освободиш. Аз съм най-малката дъщеря на краля.

— А защо не ми каза това по-рано?

— Защото се страхувах. Зъл магьосник омагьоса мен и сестрите ми. Силната му омраза ме превърна в грозното човече и щях така да си стоя, ако не се намереше човек, който да откъсне мустаците и брадата ми. Тогава можех да помогна на сестрите си. Но мен ще ме освободиш, само ако удавиш спящия ей там змей в морето. Това никога нямаше да стане, ако сега, по случайност не ти остана тук. Смили се над мен и ме освободи!

— Но как ще успея да удавя змея в морето?

— Аз ще ти кажа. Иди в замъка. Близо до вратата ще намериш бъчва с месо, метни я на гърба си, вземи си тоягата и свещта, скрий се и чакай. Щом змеят излезе, промъкни се до него и му скочи на гърба. Той ще полети с тебе и ще реве. Ти му дай парче месо от бъчвата, за да го накараш да млъкне. Давай му по малко, докато стигнете морето. Когато летите над него, кажи, че месото е паднало долу, измъкни свещта и изречи познатите ти думи. Змеят ще полети на долу, а ти го удари го главата, за да го зашеметиш и така той ще падне във водата и ще се удави. Щом загине, аз ще придобия истинския си лик и всички богатства, които са скрити в замъка, ще бъдат мои, защото магьосникът няма да има повече власт над мен. За да ме познаеш, когато се върнеш, вземи този пръстен, счупи го на две, дай ми едната половина, другата задръж. Само който ми донесе половината пръстен, на него ще повярвам. Сега тръгвай и направи всичко, както ти обясних.

Микеш взел пръстена, разделил се със старицата, измъкнал бъчвата с месо от замъка, привързал я на гърба си. В едната си ръка стиснал желязната тояга, в другата — свещта и зачакал до една колона да се появи змеят. Не чакал дълго, змеят допълзял със страхотен шум и рев и щом се приближил до колоната, Микеш изскочил и седнал на гърба му. Змеят заподскачал, но като разбрал, че няма да се отърве от ездача си, се издигнал високо в небето. Микеш му дал парче месо и така постоянно го хранил, докато бъчвата се изпразнила. Тогава Микеш забелязал под себе си морето, пуснал празната бъчва във водата и викнал:

— Гори, гори пламъче, злите очи ослепи!

После предложил на змея да се спусне надолу, защото бил изпуснал месото във водата. Лакомият змей, ослепял от вълшебната свещ, полетял към водата. Микеш здраво го ударил с тоягата и змеят зашеметен потънал. В този момент се появила лодка, Микеш скочил в нея и заплувал към брега. Щом стъпил на земята, лодката изчезнала и той закрачил по обратния път. Вървял през градове, гори, поля и планини, но не намерил замъка.

Докато вървял, да разберем какво станало с Куба и Бобеш.

След като изтеглили първата принцеса, разпитали я какво е станало долу, после измъкнали и втората, и решили да убият Микеш. Заплашили принцесите със смърт, ако ти издадат, че те не са истинските им освободители. Само че не знаели, че Микеш е жив. Принцесите нямали що да сторят, мълчали като риби. По пътя приятелите продали украшенията на принцесите и най-сетне ги довели при родителите им. Кралят не можел да изрази радостта си, когато съзрял двете си дъщери и веднага обявил, че ги дава за жени на техните освободители. Когато обаче попитал къде е Микеш, Куба и Бобеш отвърнали, че се загубил някъде по пътя и че е тръгнал да търси навярно третата принцеса сам. Кралят искал да побърза със сватбите, но двете принцеси не бързали и отложили празненствата с една година и един ден.

Докато течала годината, Микеш обикалял белия свят. Един ден стигнал до край, който му се сторил познат. Измъчен влязъл в една гостилница, хапнал и пийнал, и попитал какво ново има из града.

— Най-новото е — рекъл гостилничарят, — че в нашия замък вече няма духове.

— А кой е този замък, в който няма духове?

— На половин час е тук. Зла сила плашеше хората, какво е то, не знаем, но с години никой не смееше да влезе вътре, защото който влезеше, намираше смъртта си. Хората толкова се бояха, че го заобикаляха и около него израсна пущинак. След време се разнесе мълвата, че там живее красива девойка, при която всеки може да влезе. Оттогава там влизат много хора, но девойката е тъжна и умислена и никъде не излиза. Колко кандидат-женихи бяха там, но всичките бяха отхвърлени.

— Мен няма да ме отхвърли — заявил Микеш, като си помислил, че това сигурно е принцесата, в която бил половината пръстен. Той измъкнал втората половина, хвърлил я в чашата и рекъл на гостилничаря: — Сипи тук вино и го занеси на красивата господарка на замъка, кажи й да го изпие до дъно за здравето на своя освободител. Ако го направиш, ще ти се отблагодаря добре.

Гостилничарят не се бавил, взел чашата и отишъл в замъка; минал час и великолепна каляска спряла пред гостилницата, а от нея слязла чудна хубавица. Това била омагьосаната старица и третата сестра на принцесите, които Микеш освободил последна. Тя изпила виното, намерила на дъното половинката от пръстена, който дала на своя освободител и с преливащо от радост сърце забързала към гостилницата. Толкова се зарадвала, когато го видяла и познала. Главата на Микеш се завъртяла, когато чудната хубавица ласкаво го поздравила.

На следващия ден тя дала празненство, а на третия — сватба, на която бил поканен всеки. След сватбата Микеш и чудната хубавица тръгнали към краля, защото и двамата се тревожели какво е станало с другите две принцеси. И пристигнали точно навреме! По улиците се чувала весела музика, целият замък бил украсен с цветя и покрит с червено сукно. Те попитали хората, какво става в града и разбрали, че в този ден двете принцеси ще се женят за своите освободители. Двамата забързали към двореца, за да развалят сватбите. Кралят, кралицата и двете принцеси примрели от радост, а Куба и Бобеш — от страх, когато прислужникът съобщил, че Микеш и най-малката принцеса са на вратата.

— Това е моят освободител и мъж — казала най-малката принцеса, когато се измъкнала от прегръдките на родителите и сестрите си.

— Той и нас освободи, а не тези измамници — завикали двете принцеси, които в присъствието на Микеш станали по-смели.

Всички се огледали, но двамата приятели били изчезнали. Те яхнали бързите си коне и побягнали. Но никой не ги спрял, никой не ги съжалил. Кралят вдигнал празненство за освобождението на дъщерите си, а скоро вдигнал и две сватби, защото принцесите си намерили подходящи любими.

После Микеш довел и родителите си в своя замък, където дълги години всички живял щастливо и спокойно.