Пастирът, който пасъл хиляда зайци

Това се случило отдавна, отдавна, още по време на татарските набези. Татарите връхлитали като буря откъм източните степи и направо като порой помитали полските земи.

Никой не можел да се спаси от тях. Те подпалвали селата и градовете, убивали децата и старците, а младите откарвали в плен.

От татарското робство рицарите откупвали краля, заможните граждани — своите роднини, а кой да откупи бедните селяни? Волю-неволю те оставали в плен, докато смъртта не им донесяла избавление. Малцина ги спохождало щастието да избягат.

Провървяло му на Всемил — той успял да се измъкне от татарския плен. Не се знае колко дни и колко нощи той вървял към родната страна! Дъждът го мокрел, слънцето го изгаряло, вятърът го пронизвал до костите, студувал и гладувал.

Но той не обръщал внимание на всички несгоди. Вървял по трънливи пътища, по никъде не стигащи пътечки, през полето просторно, през гората притихнала тъгата по родния край го водела напред. И му се струвало, че никъде няма от златното жито и от сребристите ручеи на родния му край, където тече река Висла.

И ето пробива си той път из безкрайните карпатски дебри. Край него се издигала само гъста гора, ни една душа не се виждала наоколо. Върху изпокъсаната му груба селска дреха се била натрупала прахта от далечните пътища, на гърба му висяла торба, а в нея било цялото му богатство: крайче хляб, малък мех, пълен с мляко, и няколко гроша, които му дали добри хора по пътя.

Вървял момъкът, събирал горски плодове, за да утоли глада си, а хляба и млякото не докосвал, пазел ги за деня, в който няма да има какво да яде. Изведнъж иззад едно дърво се появил един прегърбен старец с побеляла брада, който се подпирал на крива тояжка.

— Здравей, странниче!

— Здравей, дядо!

— Добри човече, имаш ли малко хлебец? Съвсем съм прегладнял, едва се държа на краката си.

— Защо, дядо, не си откъснеш горски ягоди? — попитал Всемил.

А старецът отвърнал:

— Ех, мили мой! За младия човек е лесно да се наведе и да си откъсне ягоди. А моите стари кости не се превиват лесно.

„Старост — нерадост — помислил си Всемил, — трябва да помогна на клетника. А аз ще мина някак си само с ягодите.“

Измъкнал той от торбата крайшника хляб и го подал на стареца:

— Ето, дядо, хапни си!

Зарадвал се старецът. Поел парчето хляб с едната ръка, с другата бръкнал в пазвата си и измъкнал от там една свирка.

— Вземи тази свирка за спомен. Може да ти послужи някой ден.

Както се срещнали двамата неочаквано, така и се разделили и всеки тръгнал по своя път: единият — на изток, другият — на запад.

Едва извървял десет крачки Всемил, огледал се, а старецът сякаш вдън земята изчезнал. „Навярно не го виждам заради дърветата“ — помислил си Всемил и продължил пътя си.

Най-сетне стигнал края на гората и пред него се разпрострял изсушен от слънцето, каменист пущинак. Тук-там растяла болнава тревица. Времето минавало, скоро слънцето жарело всичко без милост, а краят на пущинака не се виждал. „Да си отдъхна и да си пийна от млякото“ — помислил си Всемил и се огледал за някоя падинка, в която да се подслони.

Изведнъж се появил вятър, засвистял, засвирил, спуснал се на земята, облак от пясък се извил нагоре и закрил слънцето. Много ли, малко ли бушувал вятърът, но когато най-сетне притихнал, що да види Всемил — срещу него кретал един старец. Съвсем изпокъсан и немощен. Първият старец, който го срещнал в гората бил направо младеж пред този.

— Дай ми водица, добри човече! — изхриптял старецът. — Умирам от жажда.

Ами сега? И за стареца му било мъчно, а и млякото не му се искало да даде.

— Спаси ме! Спаси ме! — замолил се старецът.

Ако откажеш, ако скриеш млякото — грях ти на душата.

„Все някак си ще се домъкна до някое село или ще стигна до ручей и ще се напия до насита“ — помислил си Всемил, измъкнал от торбата си меха с млякото, развързал го и го подал на стареца.

— Пийни си, дядо, да ти е сладко!

Зарадвал се старецът, долепил устни към меха и цялото мляко изпил. Утолил си жаждата и рекъл:

— Ти ме спаси от гибел! Как да ти се отблагодаря? Вземи този камшик, може да ти е от полза някой ден.

Старецът рекъл това и измъкнал от пояса си камшик от хвойна с конопена връв и с пискюл от конски косми на края.

Отново се извил вятър, завъртял пясъка, така че станало тъмно като в рог. А когато вятърът утихнал, от стареца нямало и следа. Всемил нямал време да си блъска главата къде е изчезнал старецът, трябвало да бърза, та по светло да измине пущинака и да нощува на някое безопасно място.

Привечер що да види: между клоните на дърветата тънък тъмносив стълб от пушек се вие нагоре в небето, а встрани се белее път, по който се виждат следи от каруци.

„Значи, има наблизо село“ — зарадвал се Всемил и силата му се възвърнала.

По пътя се върви лесно, не е като през пущинака. Крачи момъкът и се радва, че скоро ще седне в дом край масата. Изведнъж що да види: на пътя, под едно дърво седи старец и горчиво плаче.

— Дядо, защо тъй жално плачеш? — попитал го Всемил.

— Ох, добри ми човече, беда ме сполетя! Синът ми продаде едно прасенце в града и ми нареди да отнеса парите у дома, а аз ги изгубих по пътя. Сега ме е страх да се появя пред жена ми, ще ме изгони злата баба. А къде да се дяна, вече съм толкова стар? Кой ще ме вземе такъв болен и немощен?

И старецът ридае, тресе се целият. Пожалил Всемил стареца.

„Аз имам малко пари в торбата. Не съм ги изработил, а ми ги дадоха по пътя. Лесно ги получих, лесно мога да се разделя с тях. Ще ги дам на стареца.“

— Ето, дядо, вземи тези пари! — рекъл Всемил и подал на стареца грошовете. — Но внимавай да не ги загубиш пак.

Зарадвал се старецът, до земи се поклонил на Всемил.

— Не съм и сънувал, че такова щастие ще ме сполети. Как да ти се отблагодаря, добри човече? Вземи поне моята тояжка, може да ти послужи, за нещо.

Всемил не искал да обиди стареца, взел тояжката и продължил пътя си. Не се отдалечил много и си помислил: „Трябва да помогна на стареца да се вдигне от земята“ — обърнал се, а от стареца нямало и следа.

„Охо, уж старец, а е хукнал като млад“ — почудил се Всемил.

Тръгнал той из селото и загледал къщите, не знаел на коя врата да почука. Боял се, че ще го изгонят. Най-сетне се спрял пред една къща — дворът бил чист и преметен, посипан с жълт пясък. В градинката цъфтели цветя, а на пейката до къщата седяла котка. „Да вляза тук“ — решил Всемил и почукал на вратата. Имал късмет, попаднал на добри хора. Те го нагостили и го пуснали да спи в плевнята.

На сутринта Всемил отново тръгнал на път. Стигнал най-сетне родните си места, но от селото му нямало и следа след татарското нашествие. На неговото място се издигали нови къщи, в тях живеели чужди хора, пришълци.

„Няма какво да се прави, ще трябва да се хвана слуга някъде“ — помислил си Всемил. Скоро узнал от хората, че в замъка търсят пастир. Но не да пасе коне или крави, не свине или овце, не гъски или пуйки… хората не казвали какво, а само се подсмихвали.

Отишъл Всемил в замъка. „Сам ще разбера — рекъл си той, — за какво им е нужен пастир.“

Не след дълго се изправил пред замъка, към чиито врати водел подвижен мост. Казал Всемил на стражата за какво е дошъл и го завели направо в господарските покои. Излязъл важно-важно господарят на замъка и заявил.

— Трябва ми пастир, който да пасе хиляда зайци на ливадата. Ако ми служиш месец и не избяга нито един заек, а после ми разкажеш пълна торба с приказки, ще ти дам дъщеря си за жена и десет села за зестра. Но ако избяга само един заек, до края на живота си ще ми служиш безплатно. Върви си помисли и ми отговори до пладне.

Поклонил се Всемил на господаря на замъка и излязъл на двора. Там го наобиколили слугите и го заразпитвали кой е, откъде е и какво иска.

Всемил скрил откъде е, казал само, че е дошъл да стане пастир и да пасе зайци.

— Ех, че глупак — рекли слугите и се огледали настрани, да не би да ги чуе някои от господарските съветници. — Ти ум имаш ли, как се пасат хиляда зайци на ливадата. Та те веднага ще побягнат. Мнозина като теб идваха, а сега до края на живота си ще служат даром на господаря. Ето виж ги: камъни мъкнат и стена край замъка строят.

Огледал се Всемил и го хванало страх.

„Да разкажа торба с приказки, за мен не е трудно — мисли си той. — Достатъчно се наслушах на истории при татарите. Но със зайците ще е по-трудна работата. Но няма да се проваля!“

А слугите го увещават:

— Не влизай в бърлогата на звяра. Върви си, докато си жив. Светът е голям, ще си намериш късмета, ще се ожениш, свободен човек ще бъдеш.

А Всемил: не и не. Ще пасе зайците и толкоз.

На хората им било мъчно за момъка: жалко за младостта и хубостта му.

Слънцето се вдигнало високо в небето. Настъпило пладне. В замъка забила камбана — събирала хората за обяд. Всемил отишъл при господаря и му рекъл, че е съгласен да пасе зайците. А господарят подскочил от радост: щял да има още един доживотен слуга, който ще му работи даром.

— Върви — рекъл той — в кухнята, хапни си, а после ще изведеш зайците.

Така и станало.

Следобед отворили плевнята и из двора заподскачали хилядата зайци. Събрали се хората да видят що ще стане. Някои съжаляват момъка, други му се присмиват.

„Какъв съм аз пастир без свирка“ — рекъл си Всемил и измъкнал свирката, която му подарил първият старец, и засвирил. Щом засвирил, зайците, които се пръснали из двора, заскачали, и се насъбрали, строили се по четири в редица като войници и зачакали.

Върви Всемил към портата, а зайците след него — скок, подскок — бягат, оглеждат се даже, дали някой не е изостанал или пък много да е избързал. От почуда хората зинали и не помръдвали на местата си. Когато и последната четворка от зайци се скрила зад портата, едва тогава се опомнили.

През това време Всемил стигнал до ливадата.

„Охо, охо! — смеел се Всемил. — Доведох зайците, сега трябва да си отварям очите на четири, за да не избягат.“

Забил той в земята тояжката, за да не му пречи, докато тича по зайците.

Но що за чудо!

Зайците се скупчили край тояжката, сякаш някой ги държал на верижка, не тичали, а спокойно си пощипвали тревица. А когато опасли цялата трева, Всемил преместил тояжката на друго място, зайците се скупчили пак край нея и кротко си пасели, без да бягат.

Но не щеше ли, появили се врани и започнали да грачат. Три от най-малките зайчета се изплашили и хукнали в храстите.

— Ей, вие, мъничета, къде сте хукнали, връщайте се тук! — извикал Всемил, взел камшика, който му подарил вторият старец, и го размахал.

На часа зайчетата изскочили от храстите и се върнали.

„Що за чудо! Щом засвиря със свирката, зайците тичат след мен. Щом забия тояжката в земята, те пасат край нея и не тичат. Щом размахам камшика, се връщат при мен. Явно, това не са обикновени дарове, а вълшебни“ — мислел си Всемил.

Вечерта преброили зайците в замъка: нито един не липсвал.

На следващия ден се случило същото.

На третия, четвъртия — пак същото.

В замъка господарят се гневял:

— Как е възможно, този прост пастир да се ожени за дъщеря ми, че и десет села за зестра да получи! Не бива да допусна да се случи това!

Пасе си Всемил зайците на ливадата и гледа някой идва към него от замъка, чак облак прах се носи край него. Какво ли е това?

Наближил облакът и Всемил видял, че при него идва готвачката на замъка. Хвърлила се тя към него и занареждала:

— Олеле, пастирю, спаси ме, спаси ме!

И си бърше очите с кърпа, и се преструва, че сълзи лее.

— Тъкмо печах един заек за господаря, а той взе, че стана на въглен. Какво да правя сега, аз горката, откъде да взема заек? Ще ме изгони и ще насъска кучетата по мен. Спаси ме, продай ми един заек!

И му пъхнала една монета в ръката. „Капан е това — разбрал Всемил, — искат, вечерта да липсва един заек.“ Но се престорил и казал:

— Задръж си парите. Аз зайци не продавам, не са те мои, а на господаря. Но ще ти дам един, а ти за отплата ми изиграй един танц. Цял ден ми е скучно да гледам само зайците.

Готвачката се зарадвала, че е подвела глупака и е изпълнила заповедта на господаря. Хванала краищата на полата си, заместила дебелите си крака и заиграла. Като топка подскача и се покланя на всички страни.

Развеселил се Всемил, посмял се до насита, а после рекъл:

— Е, стига толкоз, почини си. Сега ще ти хвана един заек. Хванал първия заек, който му попаднал и го дал на готвачката. Дебеланата притиснала заека към гърдите си, покрила го с престилката си, за да не го изтърве случайно и хукнала към замъка, от щастие чак не усещала земята под краката си. Тъкмо стъпила на подвижния мост, Всемил замахнал с камшика. Заекът се измъкнал и се върнал на ливадата. И отново всичките зайци се насъбрали край тояжката.

Ех, на ливадата — веселба, а в замъка — черна тъга! Господарят сълзи лее. Готвачката се вързала кърпа на главата сякаш зъби я болят, а самата зла като оса трополи с гърнетата и тенджерите, сякаш гръм в кухнята пада.

Ами сега, как да избавят господаря?

Съветниците му и придворните, та дори и слугите, се събрали на съвет. Мислили, мислили как да излъжат пастира, да му вземат един заек. Мислили, мисли и измислили.

Дъщерята на господаря се преоблякла и тръгнала към ливадата. Полата й била стара, избеляла, на главата й стоял венец, на врата й — дървен гердан, а в ръцете — кошничка. Приближила се тя до пастира, усмихнала му се мило и рекла:

— Продай ми едно зайче, момко. Татко иска да развъди зайци в горичката. Монасите от манастира искат от него всяка година по двайсет заека данък. Имаме само един заек, трябва ни сега зайка.

— Да ти дам, ама как баща ти ще ги опази да не избягат и да не скачат по господарската ливада? Ще ги застрелят ловците и край на всичко.

— Ами той… ами те — замънкала дъщерята на господаря, без да знае какво да му отговори. — Ами татко ще е направил плет край горичката.

„Отново капан“ — разбрал Всемил и отвърнал:

— На такава хубавица като тебе не мога да не продам заек. Избери си един, но най-напред ми се поклони десет пъти.

Поклонила се дъщерята на господаря смирено и покорно, до земята се превила.

Хванал една зайка Всемил и я сложил в кошничката на момата.

— Нека си живее у вас щастливо и всяка година по дванайсет зайчета да ви ражда.

Зарадвала се дъщерята, покрила кошничката с кърпа и хукнала към селото. При първата къща се обърнала.

Всемил зорко я следял и всичко видял.

Наближила тя портите на замъка, Всемил замахнал с камшика, зайката изскочила от кошничката и побягнала към ливадата.

Отново печал и тъга обзели всички в замъка. Отново се събрали всички на съвет. Мислили, мислили как да вземат един заек от пастира, но нищо не измислили. Тогава господарят решил сам да иде при пастира и да го помоли за един заек.

„Аз не съм жена, та да ми избяга заекът. Само че хората не бива да научат за това“ — решил той.

Изпратил той дъщеря си да му намери проядени от молци дрехи, облякъл ги, измъкнал една кранта от конюшнята, метнал й една дрипа на гърба вместо седло и тайно се измъкнал от замъка. Отишъл при Всемил и жално-жално му се примолил:

— Добри ми човече, продай ми едно зайче по-евтино. Иска ми се веднъж в живота да си завъдя зайци.

Всемил веднага познал господаря, но се престорил, че не е разбрал нищо.

— Не мога от такъв като тебе бедняк да взема пари — рекъл той. — Без пари ще ти дам заек, но първо ми изпълни молбата.

А господарят веднага се съгласил:

— Ще я изпълня, що да не я изпълня.

— Ей там, тича кучето Барбоска и весело маха опашка. Виждаш ли го?

— Виждам го, виждам го.

— Догони го и го целуни по носа.

Разгневил се господарят: как смее тоя прост селяк да му се присмива. Но нямало що да стори. Подчинил се. По-добре да изпълни молбата на пастира, отколкото да му даде дъщеря си за жена, че и десет села за зестра.

— А мога ли да го целуна през един лист?

— Давай, и през лист може.

Господарят тръгнал към кучето, запрепъвал се и започнал да уговаря животното:

— Барбоска, Барбоска, ела тук, мое добро куче! Ела тук!

Не било свикнало селското куче на такова ласкаво обращение: спряло се и зачакало.

А господарят застанал пред него на колене. Откъснал едно листо от живовляк и през него целунал кучето по носа. Върнал се при пастира, червен като домат от яд.

— Изпълних ти молбата.

— Да, да, видях, видях! Сега е мой ред аз да изпълня молбата ти.

Хванал Всемил заек и го дал на господаря. Той го стиснал силно за ушите и забързал към замъка.

Ето мостът вече бил съвсем на близо, когато Всемил замахнал с камшика. Заекът се измъкнал от силните ръцете на господаря, скочил от коня на земята и побягнал към ливадата. Понесъл се бързо, бялата му опашка се виждала от време на време, след него прах се носела.

Напразно се унижил господарят, с празни ръце се върнал в замъка. Скоро четвъртата седмица вървяла към своя край.

Всяка вечер броили зайците и докладвали на господаря:

— Всички зайци са тук. Колкото си бяха, толкова са си и след пашата.

Уплашил се господарят: как да се отърве от бедата?

Наредил той да впрегнат четири коня в каретата, та да иде при съседите си, които било също като него богати и знатни господари. Пристигнал при тях и им разказал какво го сполетяло. А те му отвръщат:

— Няма какво от сега да тъжиш. Той трябва да ти разкаже цяла торба с приказки. Там няма да му провърви. Нека цяла нощ да разказва, а ти все казвай: „Малко е! Още не се е напълнила торбата“. Така той ще загуби.

Послушал ги господарят. Вдигнал пир, поканил господарите с жените и дъщерите. А когато гостите се събрали, наредил да му донесат един по-голям чувал и да извикат пастира.

Като научил за това, Всемил отишъл бързо при управителя на замъка и рекъл:

— Как ще ида аз в такива дрипи в покоите на господаря?

Погледнал го управителя и отвърнал:

— Прав си, пастирю, не може да се явиш в господарските покои в такива дрипи.

Дали на Всемил дрехи от фино сукно, широк пояс, чизми с шпори и шапка с перо от паун. Изкъпал се Всемил в реката, господарският бръснар му подстригал косата. А когато после се облякъл в новите дрехи, всички в кухнята ахнали: хубавец на хубавците, просто да не го познаеш!

В салона гостите седели край масата, угощавали се, пили и се веселили.

— Извикайте пастира! — наредил господарят.

Влязъл Всемил — напет и стегнат. Втори като него никой не бил срещал. Дъщерите на гостите не смъквали очи от него, въздишали и със завист поглеждали към дъщерята на домакина и всяка тайно си мислела: „Ех, такъв хубавец да ме поиска за жена, пък още и пастир да е…“ А дъщерята на господаря въздъхнала тъжно и прошепнала:

— Жалко, че чувалът е толкова голям.

Застанал Всемил там, където му наредили, пред него окачили чувала и той започнал да разказва приказки.

Разказвал различни небивалици, легенди и предания, които бил чул край огъня, докато бил в плен при татарите. Едни били страшни, други забавни и странни. Разказвал той цял час. Заслушали се гостите, спрели да ядат и пият, и в мислите си се пренесли в дивите полета. Представяли си как скачат на гърба на диви коне, спят на голата земя, стрелят с лък.

Колко чудеса имало по белия свят!

Дъщерята намигнала на баща си да погледне в чувала, дали има още място. Погледнал господарят в чувала и само махнал с ръка:

— Малко е! Дъното още се вижда.

Тогава Всемил рекъл:

— Стига съм ви разказвал страхотии. Ще ви разкажа една весела история. Седя си аз на ливадата и паса зайци. По едно време гледам срещу мен идва един бедняк на гърба на кранта. Дрехите му дрипави, а вместо седло — стара дрипа. А този бедняк си прилича с нашия господар като две капки вода. Очите му съвсем същите като на нашия господар, сиви, косите му същите, посивели…

Господарят се разтревожил, почнал неспокойно да се върти на стола си. „Какви ги приказва тоя? Дали гостите ще се досетят?“

— Помоли ме беднякът за заек, аз му рекох…

По гърба на господаря се стекли вадички студена пот. „Сега ще им разкаже как целунах по носа кучето.“

Не издържал господарят, скочил към чувала и завикал:

— Стига! Стига! Чувалът вече се напълни!

А дъщеря му пригласяла:

— До горе, до горе! Приказките падат по пода.

Така Всемил се оженил за дъщерята на знатния господар на замъка.