Янек и Ханка (Полска народна приказка)

От памтивека още хората от полската земя разправят най-чудновати неща за всемогъщия господар на планината Карконоше. Всички гори и реки, пасища и лековити извори в там планина били негови. А богатствата, скрити под земята, чет нямали. Под земята бил и неговият дворец, на правен от бистри планински кристали и драгоценни камъни; те пръскали омайна светлина, макар че там не надзъртал никога слънчев лъч. Стопанинът на всичко това бил стар колкото планината, ала никак не му личело, защото за него сто години минавали като един миг за нас, хората. Освен това можел да се превръща в каквото си иска — звяр или птица, немощен старец или пък левент момък. Понякога, преправен на човек, слизал в долините, където живеели хората, и тъй като бил справедлив господар, доброто щедро награждавал, а злото сурово наказвал.

Ето за такъв един случай искам да ви разкажа в тая приказка.

В едно планинско селце живеела стара немощна вдовица със сина си Янек. Макар че Янек бил як и работлив момък, колкото и да се напрягал, едва можел да припечели нещо, та да не умрат двамата от глад. Един ден той рекъл на майка си:

— Майко, не може повече така да се кара! Ще ида в Йеленя Гура. В този голям град живеят много хора и ще ме научат на някакъв занаят.

Както намислил, така и направил. Тръгнал един ден за града. Като вървял по пътя, намерил една червена кесийка. Взел я Янек и много се зарадвал, защото била пълна със златни дукати. Ала като повървял още малко, настигнал един богато облечен човек, който се бил спрял насред пътя и се оглеждал, като че дири нещо. Момъкът го попитал какво търси, а непознатият отговорил, че си бил загубил кесията с парите.

— А каква беше твоята кесия?

— Червена със златна връвчица и пълна с пари.

— Тая ли е? — извадил Янек кесията и му я подал.

— Да, тая е! — зарадвал се пътникът и поискал да на гради честния момък, ала Янек не приел.

Тръгнали двамата към града и се заприказвали за това онова, та да скъсят пътя. По едно време непознатият за питал момъка:

— Я кажи, какво би поискал, ако знаеш, че желанието ти ще се изпълни?

Без да мисли много-много, Янек отговорил:

— Ще поискам, щото всичко, което срещна днес по пътя до града, да стане мое.

— Тъй да бъде! Само че гледай да не искаш прекалено много! — рекъл пътникът и в същия миг изчезнал, сякаш земята го погълнала.

Янек се сетил, че това ще да е бил господарят на Карконоше и викнал с цяло гърло да му поблагодари, ала само екът от планинските зъбери му отвърнал.

Продължил си момъкът пътя. Като повървял малко, ето че съзрял в праха нещо лъскавичко. Навел се, гледа: същата кесийка с дукати. Пъхнал я в джоба си доволен и весел — нали сега вече тя била негова. А като повървял още малко, застигнал едно стадо овце. Те веднага тръгнали подир него, сякаш че им бил стопанин кой знае от кога. По-нататък видял цял керван талиги, натоварени със снопи. И те го сподирили. Сетне пък срещнал крави, коне, гъски и кокошки — и всички тръгнали след него.

„Това се казва късмет! — помислил си зарадван Янек. — Тръгнах сетен сиромах, а сега ще съм най-богатият човек по нашите места. И май че е време вече да се връщам в село.“

Ама като погледнал напреде си, видял, че до Йеленя Гура има още доста път, та си рекъл:

„Защо пък да не отида до града? Кой знае колко още богатства ще насъбера по пътя!“

Продължил Янек да върви, срещнал каруци, пълни със стока, а току пред градските стени намерил тежък златен пръстен с голям драгоценен камък, който блестял като звезда вечерница.

„Е, сигурно това е последният подарък на господаря на Карконоше. Повече няма да ми даде, ами я да се връщам вече“ — помислил си момъкът със съжаление и току понечил да се обърне и подкара богатството си към село, ето че из крайпътните драки изскочила насреща му една мома. Спуснала се тя към него, уловила го за ръката и му рекла:

— Аз съм Ханка. А ти си наречен да бъдеш мой мъж. Ела да отидем в черквата да се венчаем!

Като я погледнал, Янек се уплашил — толкова грозна била момата: лицето и — подпухнало и цялото в пъпки; коси — корави, с цвят на мухлясала плява; нос — голям и закривен като човка. Същинска дъщеря на вещица!

Дръпнал се момъкът от нея, понечил да побегне. Ала тя здраво го държала. Изведнъж Янек видял на пръста и същия пръстен, какъвто преди малко бил намерил на пътя. Досетил се той, че господарят на планината го наказва заради голямата му ненаситност и се покорил. Навел глава и отишъл с Ханка в черквата, където попът ги венчал.

Ето така Янек отнесъл в къщи голямо богатство и такава грозна жена, че му призлявало, само като я погледнел. Ала Ханка се оказала добра стопанка: грижела се за мъжа си и майка му, къщата светела от чистота, големият имот под държала в ред. Затова Янек скоро свикнал с грозотата на жена си и вече не въздишал, като я погледнел. А когато му подарила едно здраво и хубаво детенце, истински я заобичал.

Така се минавало времето. Младите се трудели и били доволни един от друг. Но колкото повече наближавал денят от годишнината на сватбата им, Ханка ставала все по-мълчалива и тревожна — не можела да си намери място нито в къщи, нито на двора.

Вечерта преди годишнината, когато цялото семейство било седнало на празничната трапеза, някой почукал на прозореца. Отворили и през прага пристъпил същият непознат, когото Янек срещнал преди година по пътя за Йеленя Гура.

— Дойдох, Янек, да те попитам дали си доволен от всичко, що ти дадох — рекъл той. — Ако не си харесваш невестата — кажи. Аз ще я взема със себе си и ти ще можеш да се ожениш за друга.

Погледнал Янек Ханка, която в това време кърмела малкото. Майчината обич била огряла лицето й с такава благост, че то му се сторило невям и хубаво. Приближил я, прегърнал я и рекъл:

— Доволен съм от всичко, що твоята щедрост ми даде, господарю, и от добрата жена. Я виж само какъв хубав син ми роди тя!

— Щом е тъй, ти, Ханка, можеш вече да разкажеш всичко на мъжа си! — рекъл господарят на Карконоше, отворил вратата и изчезнал в тъмната нощ, сякаш никога не е бил. Обърнал се Янек към Ханка и извикал от почуда: пред него стояла жена, облечена в дрехите на Ханка и кърмела детенцето. Ама това не била неговата грозна жена, а красавица, каквато само в приказките се среща.

— Ханке, що става с тебе? — плескал с ръце Янек.

— Седни да ти разкажа всичко! — отговорила преобразената Ханка и заразправяла: — Преди една година бях такава, каквато сега ме виждаш. Всички казваха, че съм най-хубавото момиче из нашия край и това ми разбърка главата. Станах горделива и присмехулна; сърцето ми се беше вледенило и правех каквото си искам, защото си мислех, че всичко ми е позволено. Много момци идваха да се сватосват за мене, ала аз ги пропъждах с присмех. На много недъгави просяци съм затваряла портата под носа, защото не можех да търпя грозотия и сиромашия. На днешния ден, точно преди една година, бях отишла на ливадата извън градската стена да си бера цветя. Направих си венец от незабравки и се заоглеждах във водите на езерото. „Колко съм хубава!“ — мислех си аз и не забелязах кога до мен е застанал някакъв непознат. Като се обърнах, видях, че той ме гледа и се подсмива присмехулно. Не бях свикнала аз тъй да ме гледат, намръщих се и троснато му викнах:

— Какво стърчиш тук, нахалнико? Махай се!

— Гледам те колко си празноглава, ленива и зла — отвърна ми той.

— Ти можеш да си приказваш, каквото си щеш. Пък аз знам, че съм най-хубавото момиче из тукашния край и само кралският сия е достоен да ми стане мъж — рекох му аз и се изсмях.

— Горделиво и лошо момиче! — извика той. — Хубостта ти повяхна и помен вече няма от нея. Сега ти си най-грозната жена, която някога се е раждала. И такава ще си останеш, докато със скромност, работливост и доброта не спечелиш милостта ми. Вземи тоя пръстен с ясен камък и иди на пътя. Първият, когото срещнеш, ще носи същия пръстен и за него ще се омъжиш. Ще дойда подир една година да те видя и да попитам мъжа ти дали е доволен от тебе. Ако се съгласи да останеш при него, ще ти върна прежната хубост. А пък ако не успееш да спечелиш сърцето му, ще го накарам да те изпъди. Ще тръгнеш тогава по света като просякиня; хората ще си извръщат очите да не гледат грозотата ти и ще ти подхвърлят по милост къшей хляб. Такава ще си останеш до края на живота си. И запомни добре още една заръка: никому нито дума няма да кажеш за това, що те е сполетяло, иначе няма да махна магията от тебе!

Като изрече тия страшни думи, непознатият изчезна, сякаш вятърът го издуха. Погледнах се във водата и сама от себе си се уплаших. Понечих да се хвърля в езерото, та да се удавя, пък сетне размислих и реших да изпълня онова, що ми заръча господарят на Карконоше — защото аз веднага се досетих, че това е бил той.

Така те намерих, а останалото ти вече знаеш.

— Да! И аз не бях без грях — рекъл Янек. — Към тебе ме поведе моята алчност. Оттук нататък ще живеем вече скромно и разумно, та да не гневим добрия господар на Карконоше…

И двамата млади удържали думата си. Затова доживели щастливи до дълбока старост.