Клифърд Саймък
Езоп

Сивата сянка се плъзна по скалната издатина и се насочи към бърлогата, като скимтеше от досада и горчиво разочарование, тъй като Заклинанието не беше подействувало.

Косите лъчи на слънцето в ранния следобед разкриваха лице, глава, туловище — размазани и смътни, подобно утринна мъгла, надигнала се над клисурата.

Внезапно издатината се отрони, сянката спря смутена и се притисна към стената — бърлогата я нямаше. Издатината се беше отронила, преди да успее да стигне до бърлогата.

Сянката стремително се обърна и обгърна с поглед долината. И реката не беше същата. Тя течеше по-близо до скалата отколкото по-рано. На скалата се беше появило гнездо на лястовичка, а там никога преди не бе имало лястовиче гнездо.

Сянката замря, а разклонените пипалца на ушите й се изправиха и започнаха да изследват въздуха.

Живот! Там имаше живот! Едва доловимият му дъх се носеше във въздуха, усещането за него трептеше над кухините между надвисналите хълмове.

Сянката се размърда, стана и се плъзна по издатината.

Бърлогата я нямаше и реката беше различна, а към скалата се бе прилепило гнездо.

Сянката мислено потрепера от въжделение.

Заклинанието беше подействувало, не беше се провалило. Това беше друг свят. Друг свят — различен в много отношения. Свят, до такава степен преизпълнен с живот, че самият въздух бръмчеше от него. Живот, който вероятно не можеше да тича така бързо, нито да се крие така добре.

 

 

Вълкът и мечокът се срещнаха под големия дъб и спряха, за да побъбрят.

— Казват — обади се Лупус^[1] — че стават убийства.

— Непонятни убийства, братко — изсумтя Бруин^[2]. — Мъртви са, но не са изядени.

— Символически убийства — предположи вълкът.

Бруин поклати глава.

— Не можеш да ме убедиш, че съществуват символически убийства. Тази нова психология, на която ни учат Кучетата, ти е замътила главата. Убийствата стават или от омраза, или от глад. Не би ме хванал да убивам нещо, което не мога да изям.

И побърза да поясни:

— Не че се занимавам с убийства, братко. Ти знаеш това.

— Разбира се, че не — потвърди вълкът.

Бруин лениво притвори малките си очички, отвори ги и примижа.

— Не, ти не мислиш, че понякога не обръщам някоя скала и близвам по една-две мравки.

— Не вярвам, че Кучетата биха счели това за убийство — отбеляза сериозно Лупус. — Насекомите са нещо различно от животните и птиците. Никой не ни е казвал, че не можем да убиваме насекоми.

— Ето къде грешиш — каза Бруин. — В Каноните ясно е казано: „Не трябва да погубваш живот. Не трябва да отнемаш живота на други.“

— Да, струва ми се, така е казано — призна си лицемерно вълкът. — Предполагам, че си прав в това, братко. Но дори Кучетата не се тревожат толкова много за такива твари като насекомите. Ами нали знаеш, че през цялото време се опитват да измислят по-ефикасен прах против бълхите. А за какво е този прах, питам те? Ами за да се избиват бълхите. Ето за какво е. А бълхите са живот. Те са живи твари.

Бруин яростно замахна към зелената мушица, която бръмчеше около носа му.

— Ще сляза долу до хранителната станция — каза вълкът. — Може би ще се съгласиш да ме придружиш?

— Не съм гладен — отвърна мечокът. — И освен това малко си подранил. Още не е време за храна.

Лупус облиза муцуната си.

— Понякога просто така, уж случайно, наминавам, а дежурният уебстър ми дава по нещо допълнително.

— Трябва да внимаваш — предупреди го Бруин. — Той не ти дава допълнително ей така, без нищо. Замислил е нещо. Не им вярвам аз на тези уебстъри.

— На този може да му се вярва — заяви вълкът. — Той се грижи за хранителната станция, а не е длъжен. Всеки робот би могъл да го прави. Но той отишъл и помолил да му дадат работата. Изморил се да се мотае из онези задушни къщи, където освен игра нямало никаква работа. И той седи, смее се и говори, като че ли е един от нас. Този Питър е добро момче.

— Едно Куче ми каза, че Дженкинс твърдял, че те изобщо не се казват уебстъри — изръмжа мечокът. — Казва, че не са уебстъри. Казва, че са хора.

— Какво е това хора? — попита Лупус.

— Ами нали ти казвам. Така казва Дженкинс…

— Дженкинс — заяви Лупус — толкова е остарял, че се е побъркал. Много помни той. Трябва да е на хиляди години.

— Седем хиляди — уточни мечокът. — Кучетата са намислили да му направят голямо празненство по случай рождения ден. Готвят му ново туловище за подарък. Старото му се износва, едва ли не всеки месец го носят на поправка.

Мечокът поклати мъдро глава.

— Каквото и да говорим, Лупус, Кучетата направиха много за нас. Поставиха хранителни станции, изпращат лекари-роботи и тем подобни. Ами нали миналата година имах такъв ужасен зъбобол…

— Но тези хранителни станции могат да бъдат по-добри — прекъсна го вълкът. — Твърдят, че маята е съвсем като месото, имала същата хранителна стойност и т.н. Но тя няма вкуса на месо…

— Откъде знаеш? — попита Бруин.

Смущението на вълка трая само миг.

— Ами… ами от това, което дядо ми е разправял. Истински стар разбойник беше моят дядо. Мине не мине време, еленско месо яде. Обясни ми какво е на вкус суровото месо. Но тогава нямали толкова пазачи, колкото имат сега.

Бруин притвори очи и пак ги отвори.

— Чудя се каква е на вкус рибата — обади се той. — Има толкова много пъстърва в поточето сред боровата гора. Наблюдавах ги. Лесно е да ги стигна с лапа и да загреба една-две.

И побърза да прибави:

— Разбира се, никога не съм си позволявал.

— Разбира се, че не си — съгласи се вълкът.

 

 

Един свят, после друг, като верига от светове. Единият стъпва по петите на другия, който крачи пред него. „Утре“ за един свят е „днес“ за друг. И „вчера“ — това е „утре“, а „утре“ — това е миналото.

С тази поправка, че минало няма. Не съществува никакво минало, ако не се смятат спомените, които прелитат на нощни криле в сянката на съзнанието. Няма минало, което да може да се достигне. Никакви фрески по стените на времето. Никаква кинолента, която би могъл да върнеш обратно и да видиш какво е било някога.

Джошуа се изправи и се отърси, седна и се почеса. Икъбод седеше като вцепенен на масата и потропваше с металическите си пръсти.

— Действително — каза роботът. — Няма какво да направим срещу това. Фактите го доказват. Не можем да пътуваме към миналото.

— Да — потвърди Джошуа.

— Но — продължи Икъбод — ние знаем къде са коблитата.

— Да — каза Джошуа, — знаем къде са коблитата. И може би ще можем да проникнем при тях. Сега знаем по кой път да поемем.

Единият път беше открит, но другият беше затворен. Не затворен, разбира се, защото никога не го е имало. Защото нямаше никакво минало, никога не е имало и нямаше място за него. Там, където трябваше да бъде миналото, имаше друг свят.

Като две кучета, които стъпват в едни и същи следи. Едното куче излиза от следата, а другото тогава стъпва в нея. Като дълга, безкрайна редица от сачмени лагери, които се търкалят надолу по улея, почти докосвайки се един до друг — почти, но не съвсем. Като брънките на безкрайна верига на търкалящо се колело с милиарди и милиарди зъбци.

— Закъсняваме — разбърза се Икъбод, като погледна часовника. — Трябва да се приготвим, за да отидем на рождения ден на Дженкинс.

Джошуа отново се размърда.

— Да, предполагам, че трябва. Това е велик ден за Дженкинс, Икъбод. Помисли само… седем хиляди години!

— Аз съм напълно готов — съобщи гордо Икъбод. — Тази сутрин се лъснах, но ти трябва да се срешеш. Целият си се разрошил.

— Седем хиляди години… — повтори Джошуа. — Не бих желал да живея толкова дълго. Седем хиляди години и седем хиляди светове, които се застъпват един с друг. А може би и повече. Един свят — един ден. Триста шестдесет и пет по седем хиляди. Или може би по един свят на минута. Или може би дори по един свят на всяка секунда. Секундата беше нещо плътно, достатъчно плътно, за да раздели два свята, достатъчно голямо, за да вмести два свята. Триста шестдесет и пет по седем хиляди по двадесет и четири, по шестдесет и още веднъж по шестдесет… Нещо плътно и окончателно. Защото нямаше минало. Нямаше връщане назад. Не можеш да се върнеш назад, за да провериш нещата, за които говори Дженкинс — нещата, които можеха да бъдат истина или пък спомени, изопачени от седемте хиляди години. Не можеш да се върнеш назад, за да провериш мъглявите предания за някакъв дом, някакъв род на уебстъри, за някакъв непроницаем купол на небитието, разположен в планините там далеч, отвъд морето.

Икъбод се приближи с гребен и четка и Джошуа трепна.

— Е, глупости — каза Икъбод. — Няма изобщо да ти причиня болка.

— Последния път, проклетнико — оплака се Джошуа, — едва не ме одра жив. Карай по-внимателно там, където се е объркала козината.

 

 

Вълкът беше дошъл с надеждата да му дадат малка междинна закуска, но изглежда, нямаше да получи, а учтивостта не му позволяваше да си поиска сам. И така, сега той седеше, обвил изискано космата опашка около лапите си, и гледаше как Питър работи с ножа по тънката пръчка.

Катеричката Фатсо скочи от един клон на надвисналото дърво и кацна на рамото на Питър.

— Какво имаш? — попита тя.

— Пръчка за мятане — отвърна Питър.

— Можеш да хвърляш която си искаш пръчка — обади се и вълкът. — Защото ти е специална? Можеш просто да вдигнеш която и да е пръчка и да я хвърлиш.

— Това е нещо ново — поясни Питър. — Нещо, което сам съм измислил. Нещо, което сам съм направил. Но не зная какво е то.

— Няма ли име? — попита Фатсо.

— Още не — отвърна Питър. — Ще трябва да измисля някое.

— Но — настоя вълкът — можеш да хвърляш пръчка. Можеш да хвърляш която и да поискаш пръчка.

— Не толкова надалече — подчерта Питър. — И не така силно.

Той завъртя пръчката между пръстите си и като усети гладката заобленост, повдигна я и я изгледа, за да се увери, че е права.

— Аз не я хвърлям с ръка — обясни Питър. — Хвърлям я с друга пръчка и корда.

Той протегна ръка и вдигна втората, която лежеше подпряна на дънера на едно дърво.

— Това, което не мога да разбера — каза Фатсо, — е защо искаш да хвърляш пръчка.

— Не знам — призна си Питър. — Един вид забавление.

— Вие уебстърите — произнесе строго вълкът — сте странни твари. Понякога се чудя дали мозъкът ви е наред.

— Можеш да улучиш която и да е цел — продължи Питър, — ако пръчката, с която хвърляш, е права и кордата ти е добра. Не можеш просто да вземеш която и да е пръчка. Трябва да търсиш, да търсиш…

— Покажи ми — помоли Фатсо.

— Погледни — каза Питър, като вдигна пръчката от хикория. — Тя е жилава, нали виждаш? Еластична. Огъни я и тя отново ще заеме предишната си форма. Завързал съм двата края с корда, слагам пръчката за мятане така, с един край опрян на кордата, и после дръпвам назад…

— Каза, че можеш да улучиш каквото пожелаеш — напомни вълкът. — Хайде, покажи ни.

— А в какво да се целя? — попита Питър. — Вие го изберете и…

Фатсо нетърпеливо посочи:

— Тази червеношийка там, на дървото.

Питър бързо вдигна ръце, кордата се обтегна назад и пръчката, към която беше завързана тя, се изви в дъга. Пръчката за мятане изсвистя във въздуха. Червеношийката се прекатури от клона сред дъжд от разхвърчали се пера. Тя се удари в земята с глух, мек удар и остана там по гръб — мъничка, безпомощна, със стиснати нокти, с крачка, обърнати нагоре. От човката й течеше кръв и обагряше листата под главичката й.

Фатсо замръзна на рамото на Питър, вълкът скочи на крака. А наоколо цареше тишина — листата притихнаха, по обедното небе безшумно плуваха облаци.

— Ти я уби! — ужасът заглушаваше думите на Фатсо.

Питър запротестира вцепенен от уплаха.

— Аз не знаех. Досега не съм се целил в нещо живо. Просто хвърлих пръчката по целта.

— Но ти я уби. А никога не трябваше да убиваш.

— Знам — отвърна Питър. — Знам, че не трябва. Но ти ми каза да я улуча. Ти ми я показа. Ти…

— Нямах пред вид да я убиеш — изпищя Фатсо. — Помислих, че просто ще я докоснеш. Ще я уплашиш. Тя беше толкова надута и дръзка.

— Казах ти, че пръчката удря силно.

Страхът прикова уебстъра към земята.

„Далече и силно, помисли си той. Далече и силно, и бързо.“

— Успокой се, приятелю — произнесе вълкът с мек глас. — Знаем, че не беше нарочно. Ще си остане между нас тримата. Няма да кажем нито дума.

Фатсо подскочи от рамото на Питър на дървото и изкрещя от клона:

— Аз ще кажа. Ще кажа на Дженкинс.

Вълкът изръмжа към нея с внезапно почервенели от гняв очи:

— Ти, малка мръсна издайнице! Ти, противна клюкарко!

— Ще кажа — изпищя Фатсо. — Само почакайте и ще видите. Ще кажа на Дженкинс.

Тя подскочи нагоре по дървото, пробяга по един клон и скочи на друго дърво.

Вълкът бързо се спусна.

— Чакай — спря го рязко Питър.

— Тя не може да тича по клоните през цялото време — обясни вълкът. — Ще трябва да слезе на земята, за да премине ливадата. Ти не се тревожи.

— Не — отсече Питър. — Никакви убийства повече. Едно е достатъчно.

— Но тя ще каже, нали разбираш?

Питър кимна.

— Да, сигурен съм, че ще каже.

— Бих могъл да й попреча.

— Ще те види някой и ще те издаде — каза Питър. — Не, Лупус, няма да ти позволя да го направиш.

— Тогава по-добре е да изчезваш — подчерта Лупус. — Знам едно място, където би могъл да се скриеш. Там няма да те намерят и след хиляда години.

— Не бих могъл да се измъкна с нея — отвърна Питър. — В гората има очи, които ще ме проследят. Прекалено много очи. Те ще кажат къде съм отишъл. Минаха времената, когато някой беше в състояние да се скрие.

— Предполагам, че си прав — произнесе бавно вълкът. — Да, предполагам, че си прав.

Той се обърна и се загледа в падналата червеношийка.

— Какво ще кажеш, ако се отървем от доказателството? — попита той.

— Доказателството…

— Да, именно… — вълкът бързо пристъпи напред и наведе глава. Чу се хрускане. Лупус облиза муцуната си и седна, обвил лапите си с опашка.

— Ние с теб бихме могли да се разбираме — каза той. — Да, бога ми, имам чувството, че бихме могли да се погаждаме. Толкова много си приличаме.

На носа му предателски трепна перо.

 

 

Туловището беше превъзходно.

Тежкият ковашки чук не можеше да го пробие и то никога нямаше да ръждяса. И имаше повече приспособления, отколкото би могъл да желаеш.

Това беше подаръкът на Дженкинс за рождения ден. Гравираният надпис на гърдите така и гласеше:

„На Дженкинс от Кучетата“

„Но аз никога няма да го нося, каза си Дженкинс. Много е красиво за мен, твърде красиво за такъв стар робот като мен. Ще се чувствувам неудобно в такова разкошно туловище.“

Той се люлееше бавно напред-назад в стола-люлка и се вслушваше във воя на вятъра под стрехите.

„Подаръкът е от сърце и за нищо на света не бих ги наскърбил. Ще трябва от време на време да го нося — така, просто заради тях. Просто да им доставя удоволствие. Не би било редно да не го нося, когато са си дали толкова труд да ми го направят. Но не за всеки ден, само за изключителни случаи.

Може би за Уебстърския пикник. Бих искал да изглеждам възможно най-добре, когато отида на пикника. Той е голямо събитие. Денят, в който всички Уебстърови по света, всички Уебстърови, останали живи, се събират заедно. Искат и аз да съм там, с тях. Да-да. Искат винаги да съм с тях. Защото аз съм робот на Уебстърови. Да, сър, винаги съм бил и ще бъда.“

Той отпусна глава на гърдите си и заслушан в шепота на стаята, повтори след нея думите. Думи, които той и стаята помнеха. Отдавнашни думи.

Столът-люлка поскърцваше и звукът беше неотделим от пропитата с настойката на времето стая. Неотделим от воя на вятъра под стрехите и в комина.

„Огън, помисли си Дженкинс. Доста отдавна не сме палили огън. Хората обичаха огъня. Обичаха да седят пред него, да го гледат и си представят разни картини. И да мечтаят…

Но мечтите на хората, каза си Дженкинс, мечтите на хората ги няма вече, заминаха за Юпитер, погребани са в Женева, а сега едва-едва са започнали да покълват у днешните уебстъри.

Минало… Миналото е твърде дълбоко в мен. Миналото ме е направило ненужен. Имам толкова спомени, толкова много, че се оказват по-важни от нещата, които трябва да свърша. Аз живея в миналото, а това не е начин да се живее.

Защото Джошуа казва, че няма минало, а Джошуа би трябвало да знае. От всички Кучета именно той трябва да знае, тъй като достатъчно упорито се опитваше да намери минало, в което да се отправи, да се отправи обратно във времето и да провери онова, което му разказах. Той мисли, че паметта ми изневерява и че измислям стари роботски басни, полуистинни, полуизмислени, поиздокарани за ефект.

Не би го признал за нищо на света, но точно това си мисли този пакостник. Мисли си, че не зная, но аз знам. Той не може да ме излъже, каза си Дженкинс и се засмя ехидно. Никой от тях не може да ме заблуди. Познавам ги твърде добре. Знам какво ги кара да дишат. Нали помогнах на Брус Уебстър с първото от тях. Чух първата дума, произнесена от тях. И ако те са забравили, аз не съм — нито поглед, нито дума, нито жест.

Може би съвсем естествено е те да забравят. Те постигнаха велики неща. Стараех се по-малко да се намесвам и така беше по-добре. Така беше ми казал и Джон Уебстър през онази далечна нощ. Именно затова той направи необходимото — изолира град Женева. Защото той беше Джон Уебстър. Трябваше да бъде именно той. Не можеше да бъде никой друг.

Той си мислеше, че изолирва човешкия род, за да се освободи Земята за кучетата. Но той забрави едно нещо. Е, да, каза си Дженкинс, той забрави едно нещо. Забрави собствения си син и малката банда чудаци с лъкове и стрели, които били излезли същата тази сутрин да си играят на диваци. И дивачки…

И играта се превърнала в горчив факт. За почти хиляда години. Докато не ги намерихме и не ги върнахме отново в къщи. Отново в имението на Уебстърови, обратно там, откъдето започна всичко.“

 

 

Дженкинс сключи ръце в скута си, наведе глава и продължи бавно да се люлее напред-назад. Столът поскърцваше, вятърът препускаше из стрехите, а някъде издрънка прозорец. Камината със запушено от сажди гърло разказваше за други времена и други хора, за други ветрове, духали от запад.

„Миналото, мислеше си Дженкинс. Безсмислица. Глупост, след като има толкова много неща за вършене. Толкова много проблеми, с които Кучетата още не са се сблъскали.

Например пренаселението. За него сме мислили и говорили доста дълго. Прекалено много зайци има, защото никой вълк или лисица не може да ги убива. Прекалено много дивеч има, защото койотите и вълците не трябва да ядат никакво еленско месо. Прекалено много скункси, прекалено много мишки, прекалено много рисове. Много катерици, много таралежи, много мечки.

Забрани убийството — този могъщ регулатор и ето ти прекалено много животни. Обуздай болестите и помагай при травми с някой бързоходен медицински робот — и ето ти още един регулатор по-малко.

Човекът се грижеше за това. Да, грижеше се… Хората убиваха всичко, което се изпречваше на пътя им — и животни, и хора. Човекът никога не бе помислял за великото общество на животните, никога не бе мечтал за това скунксът, енотът и мечката, оставили настрана всички природни различия, да вървят заедно по пътищата на живота, заедно да градят планове, да си помагат един на друг.

Но Кучетата мечтали. И го осъществили.

Също като в приказката за брата заек, помисли си Дженкинс. Като в детските приказки от отдавна отминали времена. Като приказката в библията за лъва и агнето, които лежат един до друг. Като картините на Уолт Дисни, с тази разлика, че те никога не са звучали правдиво, тъй като се базирали на философията на човечеството.“

 

 

Вратата изскърца, отвори се и по пода се чуха стъпки. Дженкинс се размърда.

— Здравей, Джошуа — поздрави той. — Здравей, Икъбод. Не бихте ли влезли вътре? Аз просто си седя тук и си мисля.

— Минавахме насам — каза Джошуа — и видяхме светлина.

— Мислех за светлините — кимна Дженкинс дълбокомислено. — Мислех за една нощ преди пет хиляди години. Джон Уебстър беше дошъл от Женева — първият човек, дошъл тук след много столетия. Беше на горния етаж и всички кучета спяха, а аз стоях там, до прозореца, и гледах навън към реката. Там нямаше никакви светлини. Нито една дори. Само огромно пространство от тъмнина. А аз стоях там и си спомнях дните, когато имаше светлини и се чудех дали някога ще ги има отново.

— Сега има светлини — произнесе Джошуа много меко. — Тази нощ има светлини по целия свят. Дори в пещерите и бърлогите.

— Да, знам — каза Дженкинс. — Сега е дори по-добре, отколкото беше по-рано.

Икъбод затрополи по пода към лъскавото туловище в ъгъла, протегна едната си ръка и почти нежно поглади металическата броня.

— Беше много мило от страна на Кучетата — каза Дженкинс — да ми подарят това туловище. Но не трябваше. С малко позакърпване тук и там старото е достатъчно добро.

— Това е, защото те обичаме — подчерта Джошуа. — Това беше най-малкото нещо, което Кучетата можеха да направят. Ние сме се опитвали да правим и други неща за теб, но ти никога не ни позволяваше да ги осъществим. Бихме искали да ни позволиш да ти построим нова къща, напълно съвременна, с всякакви неща от последна мода.

Дженкинс поклати глава.

— Няма да има смисъл, защото няма да мога да живея там. Разбираш ли, това място е за мен домът ми. Винаги е било мой дом. Позакърпвайте го, както правите с туловището ми, и аз ще бъда щастлив в него.

— Но ти си напълно сам.

— Не, не съм — възрази Дженкинс. — Къщата просто е препълнена с хора.

— Препълнена?

— Хора, които съм познавал — поясни Дженкинс.

— Я гледай — възкликна Икъбод, — какво туловище! Бих искал да мога да го пробвам.

— Икъбод — изкрещя Джошуа. — Веднага ела тук. Не смей да го пипаш.

— Остави момчето на мира — намеси се Дженкинс. — Ако може, нека дойде някой път, когато не съм зает…

— Не — отсече Джошуа.

Някакъв клон проскърца по стряхата и с тънки пръсти потропа по прозореца. Затрополя шинда и вятърът премина по покрива на бързи, танцуващи нозе.

— Радвам се, че се отбихте — призна Дженкинс. — Искам да говоря с вас.

Той се залюля напред-назад и един от плъзгачите проскърца.

— Аз няма да живея вечно — каза Дженкинс. — Седем хиляди години е по-дълъг срок, отколкото имам право да очаквам.

— С новото туловище — възрази Джошуа — ще бъдеш добре още три пъти по седем хиляди.

Дженкинс поклати глава.

— Аз нямам пред вид туловището, а мозъка. Той е механически, разбираш ли? Той беше направен добре, направен, за да издържи дълго време, но не завинаги. Някога нещо ще се обърка и мозъкът ще изключи.

Столът поскърцваше в смълчаната стая.

— Това ще бъде смъртта — поясни Дженкинс. — Това ще бъде моят край. И така е добре. Така трябва да бъде. Защото от мен повече няма никаква полза. Беше време, когато се нуждаеха от мен.

— Ние винаги ще се нуждаем от теб — каза меко Джошуа. — Не бихме могли да се справяме без теб.

Но Дженкинс продължи, като че ли не го чу.

— Искам да ти разкажа за Уебстърови. Искам да говоря за тях. Искам вие да разберете.

— Ще се опитам да разбера — подчерта Джошуа.

— Вие Кучетата ги наричате уебстъри и в това няма нищо лошо — каза Дженкинс. — Няма значение как ги наричате, само трябва да знаете какви са те.

— Понякога — каза Джошуа — ти ги наричаш хора, понякога уебстъри. Не разбирам…

— Те бяха хора — поясни Дженкинс — и те управляваха Земята. Имаше един род, който носеше името Уебстър. Именно те направиха това велико нещо за вас.

— Какво велико нещо?

Дженкинс рязко спря да люлее стола си.

— Забравям — измърмори той. — Толкова лесно забравям. И се обърквам.

— Ти говореше за нещо велико, което уебстърите направили за нас.

— А! — възкликна Дженкинс. — О, да, говорех. Трябва да ги наблюдавате. Трябва да се грижите за тях и да ги наблюдавате. Най-вече да ги наблюдавате.

Той се залюля бавно напред-назад, а мислите в мозъка му препускаха, нарушавани единствено от скърцането на стола.

„Едва не го казах, мислеше си той. Едва не погубих мечтата. Но се опомних навреме. Да, Джон Уебстър, усетих се навреме. Удържах думата си, Джон Уебстър.

Не казах на Джошуа, че някога при хората Кучетата са били домашни животни, че хората ги издигнали до положението, което заемат днес. Защото те никога не трябва да узнаят. Трябва да държат главите си гордо изправени. Трябва да продължат работата си. Старите родови предания са забравени и трябва да останат в забрава.

При все че бих искал да им кажа. Бог ми е свидетел, че искам да им кажа. Да ги предупредя за онова, от което трябва да се пазят. Да им кажа как изкоренявахме остарелите идеи у диваците, докарани от Европа. Как ги отучихме от нещата, които знаеха. Как заличихме от мозъците им спомена за оръжията, как ги научихме на обич и мир.

И как сме длъжни да бъдем нащрек, за да не настъпи денят, когато те ще поемат тези пътища отново — старият човешки начин на мислене.“

— Но ти каза… — настоя Джошуа.

Дженкинс махна с ръка.

— Нищо съществено, Джошуа. Чисто и просто бръщолевения на остарял робот. Понякога мозъкът ми се замъглява и казвам неща, които не съм искал да кажа. Толкова много мисля за миналото, а вие казвате, че няма минало.

Икъбод приклекна на пода и погледна нагоре към Дженкинс.

— Сигурно е, че няма — каза той. — Проверявахме четиридесет пъти от неделя насам и всички фактори съвпадат. Всички говорят едно и също. Минало няма.

— Няма къде да се намира — поясни Джошуа. — Вървиш обратно по оста на времето и не намираш миналото, а друг свят, друга категория съзнание. Земята е същата, разбираш ли, или почти същата. Същите дървета, същите хълмове, същите реки, но все пак не е светът, който познаваме. Защото е живял по друг начин, развивал се е различно. Предидущата секунда съвсем не е предидуща, а някаква друга секунда, напълно отделен сектор от време. Ние живеем в същата секунда през цялото време. Движим се в рамките на тази секунда, в този мъничък отрязък от време, който е бил предоставен на нашия свят.

— Вината е в нашия способ да мерим времето — отбеляза Икъбод. — Именно той ни пречеше вярно да си го представим. Ние непрестанно си мислехме, че преминаваме през времето, когато в същност не беше така и никога не е било. Ние просто се движехме заедно с времето. Казвахме, че е изминала още една секунда, една минута, един час и един ден, когато в същност тази секунда, минута или час никога не са отминавали. През цялото време секундата е била една и съща. Тя просто се е придвижила, а ние сме се придвижили заедно с нея.

Дженкинс кимна.

— Разбирам. Като плавей по реката. Като трески, носени от течението. По брега пейзажът се мени, но водата е същата.

— Грубо казано, така е — потвърди Джошуа. — С тази разлика, че времето е твърд поток и различните светове са по-строго зафиксирани, отколкото плавеите по реката.

— А коблитата в тези други светове ли живеят?

Джошуа кимна.

— Сигурен съм в това.

— Предполагам — заключи Дженкинс, — че сега измисляш начин да се проникне в тях.

Джошуа се почеса леко, за да пропъди една бълха.

— Разбира се — обади се Икъбод. — Ние имаме нужда от пространството.

— Но коблитата…

— Те може да не са във всичките светове — прекъсна го Джошуа. — Трябва да има и незаети светове. Ако можем да ги открием, ще ни бъдат от полза. Ако не ги открием, ще стане трудно. Пренаселението ще доведе до вълна от убийства. А вълната от убийства ще ни върне там, откъдето сме тръгнали.

— Убийства вече стават — промълви тихо Дженкинс.

Джошуа намръщи чело и наостри уши.

— Странни убийства. Мъртви, но не и изядени. Няма кръв. Като че ли ей така са паднали мъртви. Нашите медицински роботи почти са се побъркали. Всичко им е в ред. Няма причина да умрат.

— Но са умрели — подчерта Икъбод.

Джошуа се сви още повече и понижи глас:

— Страхувам се, Дженкинс. Страхувам се, че…

— Няма от какво да се страхуваш.

— Има. Ангус ми каза. Ангус се страхува, че едно от коблитата… едно от коблитата е проникнало при нас.

Порив на вятъра засмука въздух от комина и се втурна презглава по стрехите. Друг порив изфуча в тъмния ъгъл наблизо. И се появи страхът — замарширува нагоре-надолу по керемидите на покрива с тежки, приглушени стъпки.

Дженкинс потрепера и се напрегна, за да възпре следващата тръпка.

— Никой не е виждал кобли — проскърца той.

— Може да не е възможно да се види.

— Да — съгласи се Дженкинс. — Да. Може и да не е възможно.

Точно така беше казал Човекът по-рано. Не виждаш дух, не виждаш привидения, но усещаш присъствието им. Защото от крана се процежда вода, когато ти си го затворил докрай. И нечии пръсти дращят по прозореца, и кучетата вият в нощта, а в снега няма никакви следи.

В този миг нечии пръсти наистина започнаха да дращят по стъклото.

Джошуа скочи на крака и замря. Статуя на куче с вдигната лапа, с оголени зъби, готово да заръмжи. Икъбод се сви, заби крака в пода и се заслуша, зачака.

Драскането се чу отново.

— Отвори вратата — каза Дженкинс на Икъбод. — Там навън има някой, който иска да влезе.

Икъбод прекоси замрялата тишина на стаята. Вратата изскърца под ръката му. Когато я отвори, в стаята се втурна катерица — като сянка тя подскочи към Дженкинс и тупна в скута му.

— Но това е Фатсо! — възкликна Дженкинс.

Джошуа седна отново и затвори уста, при което скри зъбите си. На лицето на Икъбод беше изписана глуповата металическа усмивка.

— Видях как го направи — изпищя Фатсо. — Видях го, че уби червеношийката. Направи го с летяща пръчка. Перата се разлетяха. По листата имаше кръв.

— Успокой се — произнесе меко Дженкинс. — Не бързай така, разкажи всичко поред. Прекалено си развълнувана. Видяла си, че някой е убил червеношийка?

Фатсо си пое дъх, а зъбките й тракаха.

— Питър го направи — каза тя.

— Питър?

— Питър, уебстърът.

— Ти каза, че е хвърлил пръчка.

— Хвърли я с друга пръчка. Беше вързал двата края с корда, дръпна кордата и пръчката се огъна…

— Знам — прекъсна я Дженкинс. — Знам.

— Ти знаеш! Всичко ли знаеш!

— Да — отвърна Дженкинс. — Знам всичко. Било е лък и стрела.

И в тона, с който го каза, имаше нещо, което накара останалите трима да замълчат, което направи стаята да изглежда огромна и пуста, а похлопването на клона по прозореца се превърна в далечен звук, приглушен, задгробен глас, който продължаваше да се оплаква без някаква надежда за помощ.

— Лък и стрела… — промълви на края Джошуа. — Какво е лък и стрела?

„Да, какво беше това, помисли си Дженкинс. Какво е лък и стрела?

Това е началото на края. Това е криволичещата пътека, която прераства в гръмовития път на войната.

Това е играчка, оръжие и триумф на човешката изобретателност.

Това е първият зародиш на една атомна бомба.

Това е символ на цял един начин на живот.

И стих от детската песничка:

«Кой уби червеношийката?

Аз — отвърна врабецът.

Лък и стрела измайсторих

и червеношийката убих.»

Онова, което е било забравено. Онова, което научиха отново. Точно от него се опасявах.“

Той се наведе напред и бавно се изправи на крака.

— Икъбод — каза той. — Ще имам нужда от твоята помощ.

— Разбира се — отзова се Икъбод. — Само кажи.

— Туловището — каза Дженкинс. — Искам да бъда в новото си туловище. Ще трябва да отделиш мозъчната ми кутия.

Икъбод кимна.

— Знам как да го направя, Дженкинс.

В гласа на Джошуа се прокрадна внезапен страх:

— Какво има, Дженкинс? Какво смяташ да правиш?

— Отивам при мутантите — произнесе съвсем бавно Дженкинс. — След всичките тези години ще ги помоля за помощ.

 

 

Сянката се плъзна надолу по хълма, като избягваше местата, където лунната светлина проникваше между клоните на дърветата. На светлината можеше да бъде видяна, а не трябваше да го допуска. Не трябваше да проваля лова на другите, които щяха да дойдат след нея.

Ще има и други. Не на тълпи, разбира се. Всичко ще бъде внимателно разчетено. Всеки път по няколко, и то на различни места, за да не изплашат живота в този удивителен свят.

Веднъж като се уплаши, всичко ще се провали.

Сянката се сви в тъмнината, притисна се към земята и заопипва нощта с потрепващи, напрегнати нерви. Тя отделяше импулсите, които познаваше, регистрираше ги в острия си като бръснач мозък и ги отмяташе внимателно в паметта си за ориентировка.

Някои знаеше, някои бяха загадка, а за други можеше да се досеща. Но имаше една, в която се долавяше заплаха.

Тя се притисна плътно към земята, разпростря уродливата си глава и изключи възприятията си за сигналите в нощта, като се съсредоточи върху онова, което идеше нагоре по хълма.

Те бяха две и при това различни. В нея мислено се надигна ръмжене и забълбука в гърлото й, а напрегнатото й тяло се изопна, така че наподобяваше лигаво очакване ведно с раболепен страх пред неизвестното.

Тя се повдигна от земята, все още превита, и заплува напряко надолу по хълма, за да пресече пътя на двамата, които идваха нагоре.

 

 

Дженкинс беше отново млад, млад, силен и бърз — бърз духом и телом. Крачеше бързо по брулените от вятъра и залени от лунна светлина хълмове. Долавяше бързо шепота на листата и сънливото цвъртене на птичките. И нещо повече…

Да, много повече от това, призна си той.

Туловището беше превъзходно. Тежкият ковашки чук не можеше да го повреди и то никога нямаше да ръждяса. Но това не беше всичко.

„Никога не съм помислял, че едно тяло би могло да бъде толкова различно. Никога не съм знаел колко разнебитено и износено всъщност е било старото. От самото начало е било такова, при все че беше най-доброто, което е можело да се направи по онова време. Механиката действително може да върши чудеса.“

В същност роботите бяха свършили работата. Дивите роботи. Кучетата бяха уредили с тях да направят туловището. Кучетата не поддържаха често връзка с роботите. Отношенията им бяха добри и всичко беше наред, но бяха добри, защото не се безпокояха взаимно, защото не се намесваха, защото никой от тях не си пъхаше носа в чуждите работи.

Някакъв заек се размърда в бърлогата си и Дженкинс го усети. Енот беше излязъл на нощен лов — Дженкинс веднага долови и това, долови лукавото, мазно любопитство, обхванало мозъка зад малките очички, които се взираха в него иззад лешниковите храсти. А по-нататък, вляво, свита под едно дърво, спеше мечка и сънуваше сънища на лакомник — див мед, загребана от потока риба и мравките, които ще оближе от преобърнатата скала като подправка за пиршеството.

Това беше поразително, но естествено. Така естествено, като да ходиш, вдигайки един след друг краката си. Така естествено като нормалния слух. Но това не беше нито слух, нито зрение. Дори не и въображение. Защото Дженкинс знаеше с безпогрешна, пълна увереност за заека в дупката, за енота в лешниковите храсти и мечката, която сънуваше под дървото.

„Такива, помисли си той, са туловищата на дивите роботи, тъй като е естествено да ги правят и за себе си, щом са могли да направят такова за мен.

Те също са изминали дълъг път за седемте хиляди години, както са го извървели и Кучетата след изчезването на хората. Но ние не им обръщахме никакво внимание, защото така и трябваше да бъде. Роботите следваха своя път, както и Кучетата, и не се питаха един друг какво правят, не бяха и любопитни. Докато роботите строяха космически кораби и ги изпращаха към звездите, докато майсторяха туловища и се занимаваха с математиката и механиката, Кучетата работеха с животните и изковаха братство сред ония, които някога бяха диви и преследвани от Човека, слушаха коблитата и се опитваха да проникнат в дълбините на времето, за да открият, че време няма.

Щом Кучетата и роботите са отишли толкова далеч, естествено е Мутантите да са напреднали още повече. И те ще ме изслушат, каза си Дженкинс, ще трябва да ме изслушат, защото ще им предложа задача, която пряко ги засяга. Защото Мутантите са хора, независимо от техните чудачества, те са синове на Човека. Те не могат да таят ненавист сега, защото името на Човека не е нищо повече от прах, носен от вятъра, от шумолене на листата в летен ден.

Освен това не съм ги безпокоил седем хиляди години, нито пък изобщо някога съм го правил. Джо ми беше приятел, поне дотолкова, доколкото това е възможно при Мутантите. Той говореше с мен, когато не искаше да разговаря с хората. Те ще ме изслушат, те ще ми кажат какво да правя. И няма да се смеят.

Защото не е за смях. Само лък и стрела, ала не е за смях. Може някога да е било, но твърде често историята отнема смешното от много неща. Ако стрелата е майтап, то майтап е и атомната бомба, и ураганът от смъртоносен прах, който заличава цели градове, и ревящата ракета, която опасва дъга и после пада на хиляди мили и избива милиони хора.

Въпреки че сега няма милиони хора. Няколко стотици, повече или по-малко, живеят в къщите, които Кучетата са построили за тях, защото тогава Кучетата все още знаеха какво представляват хората, все още знаеха връзката, която съществуваше между хората и тях самите. Гледаха на тях като на богове, в зимните вечери разказваха древните родови предания и мечтаеха за деня, когато Човекът можеше да се върне, да ги поглади по главите и да каже: «Добре свършено, добри ми и верни приятелю.»

А това не беше правилно, мислеше си Дженкинс, като крачеше надолу по хълма, това изобщо не беше правилно. Защото хората не заслужаваха тази почит, не заслужаваха божествеността. Бог ми е свидетел, че аз самият ги обичах твърде много. Ако става въпрос за това, че все още ги обичам, но не защото са хора, а заради спомена за няколко от тях.

Несправедливо беше Кучетата да строят за Човека. Защото те изграждаха своя живот по-разумно, отколкото Човекът някога е изграждал своя. И така, аз заличих спомена и сега те наричат хората уебстъри и ги считат за такива.

Чудех се дали съм постъпил правилно. Чувствувах се като предател и прекарах много горчиви нощи, докато светът спеше и беше тъмно, когато седях в шезлонга и слушах как вятърът стене под стрехите. Защото това беше нещо, което вероятно нямах право да извърша. То беше нещо, което Уебстърови можеха да не одобрят. Дотолкова силна беше властта им над мен, дотолкова силна е тя и сега, че след всичките тези години, когато направя нещо, се безпокоя, че те могат да не го одобрят.

Но сега знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът може да е тръгнал по погрешна пътека, че някъде в далечната и тъмна епоха на вандалщина, която била негова люлка и детска стая, може да е свърнал в невярна посока, може да е пристъпил погрешно. Но виждам, че съм сбъркал. Има един път, и то само един единствен, по който Човекът е можел да тръгне — пътят на лъка и стрелата.

Достатъчно упорито се опитах. Бог ми е свидетел, че наистина се опитах.

Когато обградихме скитниците и ги върнахме обратно в имението на Уебстърови, аз им отнех оръжията, не само от ръцете, а и от съзнанието. Аз редактирах отново литературата, която можеше да се редактира, а останалото изгорих. Научих ги отново да четат, отново да пеят, отново да мислят. А в книгите нямаше нито следа от война или оръжия, нито следа от омраза или история — защото историята е омраза, — нито битки и подвизи, нито фанфари.

Но това е било загубено време, каза си Дженкинс. Сега знам, че е било загубено време. Тъй като Човекът ще изобрети лъка и стрелата, без значение какво ще направиш.“

Той се беше спуснал по големия хълм и прекосил препускащия към реката поток и сега се изкачваше по мрачния, суров склон на увенчания със скали хълм.

Дочу се леко шумолене и неговото ново туловище му подсказа, че това са мишки, които сноват в прокопаните от тях в тревата тунели. И за миг долови простичкото щастие, излъчвано от припкащите игриви мишлета — простички, неоформени, неясни мисли на щастливи мишки.

Някаква невестулка се притаи за миг до ствола на паднало дърво, а съзнанието й бе преизпълнено от зло при мисълта за мишките, при спомена за старите дни, когато невестулките са се хранели с мишки. Жажда за кръв и страх — страх от това, което можеха да й направят Кучетата, ако убиеше някоя мишка, страх от стотиците очи, които следяха убийството да не шествува повече по света.

Но един човек беше убил. Невестулката не смее да убива, но човекът беше убил. Без злонамереност, вероятно, без зложелателство. Но беше убил. А в Каноните е казано, че не трябва да се отнема живот.

В отминалите години други бяха убивали и бяха наказвани. Човекът също трябваше да бъде наказан. Но наказанието не беше достатъчно. Наказанието нямаше да реши проблема. Проблемът не е само в един единствен човек, а във всички хора, в целия човешки род. Защото това, което е направил един от тях, вероятно ще направят и останалите. Не само е вероятно, на път са да го осъществят, защото те са хора, а хората бяха убивали преди и щяха да убиват отново.

 

 

Замъкът на мутантите се издигаше на фона на небето, озарен от лунна светлина. Никаква светлина не идваше от него, но в това нямаше нищо странно, тъй като никога и не бе идвала. Нито пък някой помнеше да се е отваряла някога вратата към външния свят. Мутантите бяха построили замъци по целия свят, бяха отишли в тях и с това бе настъпил краят. Мутантите се бяха намесвали в делата на хората, бяха водили нещо като саркастична война с хората и когато си бяха отишли, мутантите също бяха изчезнали.

Дженкинс стигна до подножието на широките каменни стъпала, които водеха нагоре към вратата, и спря. С отметната назад глава той се загледа в постройката, извисяваща се над него.

„Предполагам, че Джо е мъртъв, си каза Дженкинс. Той беше дълголетник, но не и безсмъртен. Не можеше да живее вечно. А би изглеждало странно да срещнеш друг мутант и да знаеш, че това не е Джо.“

Той започна да се изкачва съвсем бавно и всеки негов нерв беше изопнат в очакване на първата вълна на сарказъм, която щеше да се спусне надолу към него.

Но нищо не се случи.

Дженкинс изкачи стълбите, застана пред вратата и се заоглежда наоколо, за да открие как да уведоми мутантите, че е пристигнал.

Звънче нямаше. Нямаше и електрически звънец. Нямаше и клепало. Вратата беше проста, с обикновена дръжка. И това беше всичко.

Той колебливо вдигна юмрук и почука, отново и отново, а после зачака. Никакъв отговор. Вратата беше няма и неподвижна.

Той почука отново, този път по-силно. Отново не последва отговор. Бавно и предпазливо протегна ръка, сграбчи дръжката и я натисна. Тя се поддаде, вратата се отвори и Дженкинс пристъпи вътре.

 

 

— Ти си смахнат — каза Лупус. — Аз бих ги накарал да дойдат и да ме открият. Бих ги накарал така да ме гонят, че да ме запомнят. Бих им създал доста работа.

Питър поклати глава.

— Навярно ти така би и постъпил, Лупус, и навярно за теб така е и правилно. Но за мен не е. Уебстърите никога не са бягали.

— Откъде знаеш? — не се предаваше вълкът. — Говориш наизуст. На никой уебстър не му се е налагало да бяга преди, а щом не му се е налагало, откъде знаеш, че те никога…

— О, престани — прекъсна го Питър.

Те продължиха мълчаливо по каменистата пътека, нагоре по хълма.

— Някой ни следи — каза Лупус.

— Само си въобразяваш — възрази Питър. — Кой би ни следил?

— Не знам, но…

— Надушваш ли нещо?

— Ами, не…

— Чу ли нещо? Видя ли нещо?

— Не, не съм, но…

— Тогава никой не ни преследва — заяви уверено Питър. — Вече никой никого не преследва.

Лунната светлина се процеждаше през върховете на дърветата и изпъстряше гората с черни и сребърни петна. От речната долина долетя приглушеното крякане на патиците в среднощен спор. Лекият ветрец отдолу донесе със себе си диханието на речната мъгла.

Тетивата на лъка на Питър се омота в един храст и той се спря да я освободи. Изтърва няколко от стрелите, които носеше, и се наведе, за да ги вдигне.

— По-добре измисли някой друг начин да носиш тия неща — изръмжа Лупус. — През цялото време ги омотаваш, изпускаш ги и…

— Мислих за това — промълви Питър. — Може би някаква чанта, която да виси на рамото ми.

Те продължиха нагоре по хълма.

— Какво ще правиш, като стигнеш до имението на Уебстърови? — попита Лупус.

— Ще намеря Дженкинс — отвърна Питър. — Ще му кажа какво съм направил.

— Фатсо вече му е разказала.

— Но може да му е разказала не както трябва. Може би не го е казала правилно. Фатсо беше развълнувана.

— И глупава — прибави Лупус.

Те прекосиха осветената от луната долчинка и се отправиха нагоре, отново по тъмната пътека.

— Ставам нервен — каза Лупус. — Ще се върна обратно. Това, което си замислил, е лудост. Дотук дойдох с теб, но…

— Връщай се тогава — прекъсна го сърдито Питър. — Аз не съм нервен. Аз съм…

Той рязко се обърна, а косата му настръхна от ужас.

Защото нещо не беше наред… Нещо във въздуха, който дишаше. Нещо в мозъка му. Зловещо, тревожно чувство за опасност, но още по-силно — чувство на омраза, което впи нокти в раменните му лопатки и запълзя по гърба му на милиони бодливи крачета.

— Лупус! — изкрещя той. — Лупус!

Надолу по пътеката силно се разклати някакъв храст и Питър препусна стремглаво нататък. Той заобиколи храста и с усилие спря. Вдигна лъка, с рязко движение взе една стрела от лявата си ръка и я постави на тетивата.

Лупус лежеше прострян на земята — наполовина в сянката, наполовина в светлината. Устата му се беше разтеглила и оголваше зъбите му. Едната му лапа все още слабо драскаше земята.

Над него се беше надвесила някаква сянка. Сянка, нищо друго. Сянката съскаше и ръмжеше — поток от яростни звуци, които отекваха в съзнанието на Питър. Вятърът раздвижи един клон, луната се показа и Питър видя очертанията на лицето — смътни очертания, като почти заличена тебеширена рисунка върху прашна дъска. Лице на мъртвец, скимтяща паст, малки дръпнати очи и обрасли с пипалца уши.

Тетивата избръмча и стрелата се заби в лицето — заби се, премина през него и падна на земята. А лицето все още беше там и продължаваше да ръмжи.

Още една стрела се опря в тетивата и тя се изпъна назад, почти до самото му ухо. Стрела, изхвърлена с внезапната сила на добре подбрана, здрава хикория, изхвърлена с омразата, страха и отвращението на човека, опънал тетивата.

Стрелата се заби в мъглявите очертания на лицето, забави полета си, потрепера и падна на земята.

Още една стрела и опъната тетива. Този път още по-силно. По-силно, за да лети по-бързо и да убие тази твар, която не умираше, когато я улучваше стрела. Която само забавяше стрелата, караше я да трепти и после я оставяше да премине през нея. Силно, силно и още по-силно. И тогава се случи.

Тетивата се скъса.

За миг Питър остана там с ненужното оръжие, увиснало в едната му ръка, с ненужна стрела — в другата. Стоеше и се взираше в малкото пространство, което го отделяше от нечистата сила, приседнала върху сивото тяло на вълка.

В душата му нямаше страх. Никакъв страх, при все че оръжието вече не съществуваше. Имаше само дива ярост, която го разтърсваше, и глас, който набиваше в мозъка му една звънтяща дума:

Убий… убий… убий…

Той хвърли настрани лъка и пристъпи напред с присвити в лактите ръце и извити като криви нокти пръсти. Жалки нокти…

Сянката отстъпи назад — отстъпи под напора на вълната от внезапен страх, обхванал мозъка й, страх и ужас пред лютата ненавист, излъчвана от съществото, което вървеше срещу нея. Властна, свирепа ненавист…

Страх и ужас тя е познавала и преди — страх и ужас, и отчаяние, но това беше нещо ново. Беше като удар с камшик, който замъгли мозъка й.

Това беше ненавист.

Сянката заскимтя в себе си, заскимтя и захленчи, отстъпи назад и зашари мислено с безумни пръсти из замъгления мозък за формулата за бягство.

 

 

Стаята беше пуста, изоставена, стара и пуста. Стая, която улавяше скърцането на отварящата се врата, разпръсваше го в глухите ъгли, а после го запращаше отново обратно. Стая, натежала от праха на забравата, изпълнена с тържественото мълчание на безцелни векове.

Дженкинс стоеше с ръка върху дръжката на вратата, стоеше и опипваше всички ъгли и тъмни ниши с изострения усет на новата апаратура, която съставляваше туловището му. Нищо, което да подскаже, че години наред е имало друго освен тишина, прах и тъмнина. Ни най-малък намек за някогашна мисъл, никакви отпечатъци по пода, никакви драсканици от пръсти, оставени по масата.

Една песен, невероятно стара песен — била е стара и тогава, когато са изковали първото му туловище — изпълзя от някакво забравено кътче на мозъка му. Той беше учуден, че тя все още беше там, учуден, че изобщо някога я е знаел, и поразен от вихрушката вековни спомени, извикани от нея, поразен от спомена за спретнатите бели домове, накацали по милионите хълмове, поразен от мисълта за хората, които обичаха земите си и бродеха по тях със спокойната и мълчалива увереност на собственици.

„Ени не живее вече тук…“

„Нелепо, каза си Дженкинс. Нелепо е, че някаква си глупост, съчинена от едно почти напълно изчезнало племе, се надига и не ми дава покой. Нелепо…“

„Ени не живее вече тук.

Кой уби червеношийката?

Аз, отвърна врабецът…“

Дженкинс затвори вратата след себе си и прекоси стаята.

Покритите с прах мебели стояха в очакване на човека, който не се бе върнал. Покрити с прах инструменти и апарати лежаха отгоре по масите. Прах покриваше заглавията на редиците от книги, които изпълваха масивната библиотека.

Отишли са си, каза си Дженкинс, и никой не знаеше часа или причината за тяхното заминаване. Нито пък къде бяха отишли. Те се бяха измъкнали през нощта и не бяха казали на никого, че заминават. И понякога, без съмнение, си спомнят и се надсмиват, надсмиват се при мисълта, че ние все още си мислим, че те са тук, надсмиват се над наблюденията, които водим, за да не би да излязат навън.

Имаше и други врати и Дженкинс се отправи към една от тях. С ръка на дръжката той си каза, че е безполезно да я отваря, безполезно е да търси повече. Щом тази стая беше стара и пуста, такива щяха да бъдат и останалите.

Той натисна, вратата се отвори, усети прилив на горещина, но стая не видя. Видя пустиня — златиста пустиня се простираше към хоризонта — неясен и ослепителен от топлината на огромно синьо слънце.

Нещо зелено и пурпурно, подобно на гущер, но не съвсем, се стрелна мълниеносно по пясъка, а малките му крачета изсвистяха зловещо.

Дженкинс тръшна вратата, оглушен и парализиран.

Пустиня… Пустиня и твар, която препуска по пясъка. Не друга стая, не зала, не дори веранда, а пустиня.

И слънцето беше синьо. Синьо и огнено.

Бавно, предпазливо той отново отвори вратата, в началото съвсем мъничко, а после по-широко.

Пустинята все още беше там.

Дженкинс тръшна вратата и се облегна с гръб на нея, като че ли се нуждаеше от силата на своето металическо туловище, за да задържи пустинята, да прегради пътя на онова, което вратата и тя означаваха.

„Хитри са, каза си той. Хитри и бързи. Прекалено бързи и прекалено хитри за обикновените хора. Ние никога не сме знаели до каква степен, но сега аз знам, че са били по-хитри, отколкото сме си мислели.

Тази стая е просто преддверие към много други светове, мост през неразгадаеми пространства към другите планети, които се въртят около непознати слънца. Средство да напуснеш тази земя, без никога да я напускаш; да прекосиш пустотата, като пристъпиш през вратата.“

Имаше и други врати и Дженкинс се загледа в тях, загледа се и поклати глава.

Прекоси бавно стаята и отиде до входната врата. Тихо, за да не наруши безмълвието на прашната стая, той натисна дръжката, излезе навън и видя познатия свят. Светът на луната и звездите, на пълзящата между хълмовете речна мъгла, на шептящите помежду си от съседни хълмове върхари на дърветата.

Мишките все така сновяха из тревясалите си ходове, понесли щастливите си мисли, а може би не точно мисли. На едно дърво седеше бухал в размисъл, а намеренията му бяха кръвожадни.

„Толкова близо, помисли си Дженкинс. Все още е толкова близо до тях древната жажда за кръв, древната люта ненавист. Ала ние от самото начало им осигурихме преимуществото, което Човекът никога не е имал, впрочем началото едва ли би било от значение за човечеството.“

И ето я отново, присъщата на Човека древна жажда за кръв, стремежът да е различен и по-силен, за да налага волята си посредством изобретенията си — предметите, които правят ръката му по-силна от всяка друга ръка или лапа, които позволяват на зъбите му да се впиват в плътта по-дълбоко, отколкото челюстите на животните; които достигат и поразяват на разстояние извън обсега на ръката му.

„Мислех, че ще мога да получа помощ. Затова и дойдох тук. А помощ няма.“

Нямаше никаква помощ. Защото мутантите бяха единствените, които можеха да му помогнат, но те си бяха отишли.

„Зависи от теб, каза си Дженкинс, като вървеше надолу по стълбите. Човечеството зависи от теб. Трябва някак си да ги спреш. Трябва някак си да ги промениш. Не можеш да им позволиш да превърнат света отново в свят на лъка и стрелата.“

Той крачеше по тъмния листак в падината и усещаше мириса на гниещите листа, скрити под новата зеленина на поникналата трева, а това беше нещо, което по-рано никога не бе познавал.

Старото му туловище нямаше обоняние.

Обоняние и по-изострено зрение, възприятие на мислите на другите — способност да чете мислите на енота, да отгатва мислите на мишките, да усеща жаждата за кръв в мозъка на бухалите и невестулките.

И нещо повече — отглас на нечия ненавист в диханието на вятъра, някакъв странен непознат вик на ужас.

Той прониза съзнанието му и го закова на място, после го накара да побегне, да се впусне нагоре по хълма, не както човекът можеше да бяга в тъмнината, а както бяга робот, който вижда в тъмното, надарен с издръжливостта на метала и който няма задъхващи се бели дробове или учестено дишане.

Ненавист… можеше да съществува само една ненавист, равна на тази.

Чувството ставаше по-дълбоко и по-остро, докато се носеше нагоре по пътеката подскачайки и умът му стенеше от страх, загнездил се в него — страх от онова, което щеше да намери.

Той се втурна зад купчина храсти, после рязко спря.

Човекът вървеше напред със стиснати край тялото юмруци, а на тревата лежеше счупеният лък. Тялото на вълка беше наполовина в сянка, наполовина огрято от лунната светлина и от него отстъпваше някаква призрачна твар, почти видима, но не със сигурност, като фантом от нечии кошмарни сънища.

— Питър! — изкрещя Дженкинс, но от устата му не излязоха думи.

Защото той усети изстъплението в мозъка на полувидимото същество — изстъпление и панически ужас, примесени с ненавистта на човека, който вървеше напред към свитата на топка, пръскаща слюнки сянка. Панически ужас и отчаяна необходимост, необходимост да намери, да си спомни.

Човекът беше почти над нея, вървеше изправен — с немощно тяло и жалки юмруци. И смелост. Смелост, помисли си Дженкинс, смелост да победи и самия дявол. Смелост да слезе в преизподнята и да разбие тресящата се настилка и да изкрещи зла, оскърбителна подигравка към пазителя на прокълнатите.

Тогава сянката го намери — намери онова, което търсеше, и вече знаеше какво трябва да направи. Дженкинс улови вълната на облекчение, която прониза плътта й, дочу магическата формула — отчасти дума, отчасти символ, отчасти мисъл. Като някаква магия, като изречено заклинание, като чародейство, но не точно такова. Мислено усилие, мисъл, която подчини тялото на себе си — така трябва да е най-близко до истината.

Защото формулата помогна.

Съществото изчезна. Изчезна и вече го нямаше — вече го нямаше в този свят. Нямаше никаква следа от него, никакъв признак за неговото съществуване. Като че ли никога не го бе имало.

А онова, което беше произнесло, онова, което беше помислило? Звучеше така… така…

Дженкинс рязко трепна. Формулата се беше запечатала в мозъка му и той я знаеше, знаеше думата, мисълта и нужната интонация, но не трябваше да я употребява, трябваше да я забрави, трябва да я съхрани дълбоко в съзнанието си.

Защото тя беше подействувала на коблито, щеше да подействува и на него. Уверен беше, че ще му подействува.

Човекът се беше обърнал, сега стоеше с отпуснати рамене, с провесени край тялото му ръце, вторачил се в Дженкинс.

На бялото петно на лицето му се размърдаха устните:

— Ти… ти…

— Аз съм Дженкинс — каза му Дженкинс. — Това е моето ново туловище.

— Тук имаше нещо — произнесе Питър.

— Беше кобли — обясни Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е проникнало при нас.

— То уби Лупус — каза Питър.

Дженкинс кимна.

— Да, то уби Лупус. И много други. Именно то е убивало.

— А аз го убих — отбеляза Питър. — Аз го убих… или прогоних… или нещо подобно.

— Ти го подплаши — обясни Дженкинс. — Ти беше по-силен от него. То се уплаши от тебе. Ти го уплаши и го прогони обратно в света, от който е дошло.

— Можех да го убия — похвали се Питър, — но връвта се скъса.

— Следващия път — отбеляза спокойно Дженкинс — ще трябва да направиш по-здрава корда. Ще ти покажа как се прави. И стоманен връх за твоята стрела.

— За моята какво?

— За твоята стрела. Пръчката за хвърляне е стрела. Пръчката и кордата, с които изхвърляш, се наричат лък. Всичко заедно се нарича лък и стрела.

Питър клюмна.

— Значи са го правили и преди мен. Значи не съм бил пръв.

Дженкинс поклати глава.

— Не, не си първият.

Пристъпи напред по тревата и сложи ръката си върху рамото на Питър.

— Ела си в къщи с мен, Питър.

Питър поклати глава.

— Не. Ще седя тук с Лупус, докато дойде утрото. Тогава ще повикам приятелите му и ще го погребем.

Той вдигна глава, погледна Дженкинс в очите и прибави:

— Лупус беше мой приятел. Голям приятел, Дженкинс.

— Сигурно е така — съгласи се Дженкинс. — Но ще се видим пак, нали?

— О, да — отвърна Питър. — Ще дойда на пикника. Уебстърския пикник. Той е след седмица-две.

— Да — произнесе съвсем бавно Дженкинс, като си мислеше за нещо. — Да, и тогава ще те видя.

Той се обърна и тръгна бавно нагоре по хълма.

Питър седна до мъртвия вълк в очакване на зората. Един или два пъти той вдигна ръка, за да избърше страните си.

 

 

Те седяха в полукръг с лице срещу Дженкинс и внимателно го слушаха.

— Сега трябва да внимавате — каза Дженкинс. — Това е особено важно. Трябва да се съсредоточите и да мислите усилено и си представяйте вещите, които сте донесли със себе си — кошниците с обяда и лъковете със стрелите, и другите неща.

— Това нова игра ли е, Дженкинс? — прихна едно от момичетата.

— Да — отвърна Дженкинс, — нещо такова. Мисля, че е точно това — нова игра. При това вълнуваща. Най-вълнуващата.

— Дженкинс винаги измисля нова игра за Уебстърския пикник — отбеляза някой.

— А сега — каза Дженкинс — трябва да се съсредоточите. Трябва да ме гледате и да се опитате да си представите онова, което аз мисля.

— Игра на отгатване — извика възторжено същото момиче. — Обичам игрите за отгатване.

Дженкинс се усмихна.

— Ти си права — потвърди той. — Точно това е — игра на отгатване. А сега внимавайте и ме гледайте.

— Искам да изпробвам лъковете и стрелите — обади се един от мъжете. — След като свършим с това, ще можем да ги изпробваме, нали, Дженкинс?

— Да — произнесе търпеливо Дженкинс, — след като свършим с това, ще можете да ги изпробвате.

Той затвори очите си и започна мислено да се включва в съзнанието на всеки един от тях, като проверяваше всеки поотделно и улавяше трепетното очакване на техните умове, които се стремяха към неговия, усещаше дребните опипващи пръстчета на мисълта, които почукваха в мозъка му.

— По-силно! — помисли си Дженкинс. — По-силно! По-силно!

През мозъка му пробяга тръпка и той побърза да я прогони…

Не хипноза, не дори и телепатия, а най-доброто, което можеше да се направи. Сливане в едно на умовете, събиране на душите — и всичко това беше игра.

Бавно, предпазливо той извлече скрития символ — думите, мисълта и интонацията. После с лекота ги предаде в мозъка си, една по една — както се разговаря с дете, когато се стараеш да го научиш на вярно произношение, как да си държи устата и как да движи езика си.

Задържа ги за миг там, усети как другите мозъци опипват, усети ги да почукват с мислени пръсти по тях. И после ги помисли гръмко, така както ги беше помислило коблито.

И нищо не се случи. Абсолютно нищо. Никакво щракане в мозъка му. Никакво усещане като че ли падаш. Никакъв шемет. Изобщо никакво чувство.

Значи беше се провалил. Значи всичко бе свършено. Значи играта беше проиграна.

Той отвори очи и видя, че хълмовете бяха същите. Слънцето все още светеше, а небето беше тюркоазено.

Той седеше неподвижно, тихо и усещаше как го гледат.

Всичко беше точно както и преди.

Освен…

Там, където по-рано цъфтеше в червено чаен храст, сега растеше маргаритка. Около него самия се беше появило пасбище, което не съществуваше, когато той затвори очите си.

— Това всичко ли е? — попита с нескрито разочарование веселото момиче.

— Да, това е всичко — отвърна Дженкинс.

— Сега може ли да изпробваме лъковете и стрелите — попита един от младежите.

— Да, но бъдете внимателни. Не ги насочвайте един срещу друг. Те са опасни. Питър ще ви покаже как.

— Ние ще разопаковаме обяда — каза една от жените. — Ти донесе ли си кошница, Дженкинс?

— Да — отвърна Дженкинс. — В Естър е. Тя я държеше когато играхме на играта.

— Това е чудесно — одобри жената. — Всяка година ни изненадваш с нещата, които носиш.

„И тази година ще бъдете изненадани, каза си Дженкинс. Ще се изненадате от пакетите със семена, всички грижливо надписани.

Защото ще имаме нужда от семена, помисли си той. Семена, за да засеем нови градини и нови полета, да отглеждаме отново храна. Ще имаме нужда от лъкове и стрели, за да добиваме и месо. И харпуни и кукички за риба.“

Сега вече някои дребни неща, които бяха различни, започнаха да се разкриват. Друг е наклонът на дървото в края на ливадата. И нов завой на реката там долу под тях.

Дженкинс седеше тихо на слънцето, слушаше виковете на мъжете и момчетата, които изпробваха лъковете и стрелите, чуваше бъбренето на жените, докато разстилаха покривката и разопаковаха обяда.

„Скоро ще трябва да им кажа, каза си той. Ще трябва да ги предупредя да не ядат много от храната, да не я изядат лакомо на един път. Защото ще имаме нужда от нея, за да ни стигне за първите един-два дни, докато можем да намерим и изкопаем корени, да наловим риба и наберем плодове.

Да, твърде скоро ще трябва да ги повикам и да им съобщя новината. Да им кажа, че трябва да разчитат сами на себе си. Да им кажа защо. Да им кажа да продължават нататък и да правят каквото искат. Защото това е напълно нов свят. И да ги предупредя за коблитата.

Въпреки че това е най-маловажното. Човекът има способ срещу тях — много жесток способ. Способ да преодолява всичко, което се изпречи на пътя му.“

Дженкинс въздъхна.

Бог да е на помощ на коблитата.

Бележки

[1] От лат. Lupus — вълк. Б.пр. ↑

[2] От англ. Bruin — мечка. Б.пр. ↑