Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2012)

Издание:

Клифърд Саймък. Градът

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №36

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преводач: Лидия Цекова-Маринова

Рецензент: Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 17.III.1982 г. Подписана за печат на 26.IV.1982 г.

Излязла от печат месец VII.1982 г. Формат 32/70×100. Изд. №1564

Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,82. Цена 2,00 лв.

Страници: 336. ЕКП 95366 21531 5637–62–82

08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820(73)–31

© Лидия Цекова-Маринова, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© Clifford D. Simak, 1976. City

Clifford D. Simak, Ace Books

A Division of Grosset & Dunlap, Inc. NEW YORK, 1976

История

  1. —Добавяне

Пред тях куполът изглеждаше чуждо тяло, което решително не се съчетаваше с пурпурната мъгла на Юпитер; сгушена уплашена структура, свита като че ли от страх пред огромната планета.

Съществото, което някога беше Кент Фаулър, стоеше, разкрачило своите крепки нозе.

„Чуждо тяло, помисли си той. Ето доколко съм се отдалечил от хората. Куполът съвсем не е чуждо тяло. Поне не за мен. Това е място, където съм живял, мечтал и съм кроял планове. Него аз изоставих със страх в душата. Към него съм тласкан сега със страх в душата.

Тласкан от спомена за хората, които бяха с мен, преди да стана това, което съм, преди да позная жизнерадостта, бодростта и удоволствието, недостъпни за човека.“

Таусър се размърда край него и Фаулър усети бликащото дружелюбие на някогашното куче, осезаемото дружелюбие, другарство и любов, които вероятно са съществували през цялото време, но докато те са били човек и куче, не са го знаели.

Мислите на кучето проникнаха в мозъка му.

— Недей да правиш това, приятелю — каза Таусър.

— Но аз съм длъжен да го направя — едва ли не със стон отвърна Фаулър. — Нали затова излязох оттам. Да открия какво в действителност представлява Юпитер. Сега мога да им кажа, мога да им занеса дългоочаквания отговор.

„Ти трябваше да направиш това много отдавна, произнесе един глас дълбоко в него, неясен, далечен човешки глас, който се бореше с юпитерианското му съзнание. Но ти беше страхливец и все отлагаше и отлагаше. Ти избяга, тъй като се страхуваше да се върнеш. Боеше се да не те превърнат отново в човек.“

— Ще се чувствувам самотен — отбеляза Таусър, без да произнесе нито дума. Поне нямаше думи, по-скоро на Фаулър му се предаде чувството на самота, чу раздиращ душата вик на раздяла. Като че ли за миг неговото съзнание и това на Таусър се бяха слели в едно.

Фаулър стоеше мълчаливо и в него се надигаше отвращение. Отвращение при мисълта за това да бъде превърнат отново в човек с непълноценно тяло и непълноценен разум.

— Бих дошъл с теб — каза му Таусър, — но не бих издържал. Може да умра, преди да съм в състояние да се върна. Почти бях свършил, ти си спомняш. Бях стар и пълен с бълхи. Зъбите ми бяха износени до крайност и храносмилането ми беше зле. Имах и ужасни сънища. Сънувах как като малък преследвам зайци, но към края зайците бяха тези, които ме преследваха.

— Ти оставаш тук — успокои го Фаулър. — Аз ще се върна.

„Стига да мога да ги убедя, помисли си той. Стига да мога. Стига да мога да обясня.“

 

 

Той надигна масивната си глава и се загледа в хълмовете, които постепенно преминаваха в забулени от розовопурпурната мъгла планински върхове. По небето пропълзя мълния и озари облаците и мъглата с ликуваща светлина.

Фаулър се затътра напред бавно и неохотно. С бриза долетя някакво ухание и тялото му го погълна жадно, също като котка, въргаляща се в мента. Не, не ухание, при все че това беше най-близкото, за което можеше да се сети, най-близката дума, която знаеше. В идните години хората ще трябва да разработят нова терминология.

Как би могла да се обясни, чудеше се той, мъглата, стелеща се над земята, уханието, което беше чиста наслада. Другото, той беше убеден, че щяха да разберат. Че никога не се усеща нуждата да се яде, че не се спи, че човекът се е отърсил от всички терзаещи го неврози, на които беше жертва. Тези неща те щяха да разберат, тъй като можеха да се кажат с прости думи, можеха да се обяснят с наличния езиков материал.

Но какво ще стане с останалите — фактите, изискващи нова лексика? Чувствата, които човек никога не е изпитвал? Способностите, за които човек никога не е мечтал? Яснотата на ума и остротата на мислите, способността да използва собствения си мозък до последната ду клетка? За всичко онова, което тук той можеше да върши инстинктивно и което човек никога не можеше да направи, понеже неговият организъм не притежаваше необходимите сетива.

„Ще го напиша, каза си той. Ще седна и ще го напиша.“

Но той знаеше, че и написаната дума съвсем не е съвършено оръдие.

От кристалната кварцова обвивка се проточи телевизионен илюминатор и Фаулър се затътра към него. По илюминатора пробягваха струйки от сгъстена мъгла, затова той се изправи в цял ръст, за да погледне в него.

Не че би могъл да види нещо, но затова пък хората вътре щяха да го видят. Хората, които водят непрекъснати наблюдения и следят бушуващата стихия на Юпитер, ревящите урагани, амонячния дъжд и пълзящите край тях облаци от смъртоносен метан. Така изглеждаше Юпитер за хората.

Той вдигна предната си лапа и бързо написа на мокрия илюминатор името си, написа го отзад напред.

Те трябваше да знаят кой е дошъл, за да няма грешки. Те трябваше да знаят какви координати да използват. В противен случай можеха да го преобразят в нечие друго тяло, да използват погрешна матрица и той да излезе като някой друг — като младия Алън например или Смит, или Пелетие. А това можеше да бъде и фатално.

Амонячният дъжд потече и размаза написаното, а после изцяло го заличи. Фаулър написа името отново.

Този път щяха да го разберат. Щяха да разберат, че един от превърнатите в лопери хора се връща, за да докладва.

Отпусна се на земята и се обърна към вратата, водеща към преобразователя. Тя бавно се отвори и се залюля навън.

— Довиждане, Таусър — промълви тихо Фаулър.

В съзнанието му се надигна предупредителен вик: „Още не е късно! Още не си влязъл. Все още можеш да промениш решението си. Все още можеш да се обърнеш и да побегнеш.“

Мислено скърцайки със зъби, той решително се отправи напред. Усети металическия под под нозете си, усети как вратата се затвори след него. Улови една последна частица от мисълта на Таусър и после настъпи мрак.

Камерата на преобразователя се намираше пред него и той се отправи нагоре към нея.

Един човек и едно куче бяха излезли заедно, помисли си той, а сега човекът се връщаше сам.

 

 

Пресконференцията беше преминала успешно. Текущата информация съдържаше приятни новости.

Да, да, съобщи на репортерите Тайлър Уебстър, недоразумението на Венера е изцяло изгладено. Достатъчно беше представителите на партиите да се срещнат и да поговорят. Експериментите за жизнеспособността в хладните лаборатории на Плутон протичат задоволително. Експедицията към Алфа Центавър ще излети по разписание, въпреки слуховете, че ще се провали. Търговската комисия скоро ще пусне нов ценоразпис за различните предмети на междупланетната търговия, като отстрани някои несъответствия.

Нищо сензационно. Никакви ярки заглавия. Нищо значително за начало на информационния бюлетин.

— Джон Калвър ме помоли — произнесе Уебстър — да ви напомня, господа, че днес е сто двадесет и петата годишнина от деня на последното убийство, извършено в Слънчевата система. Сто двадесет и пет години без нито един случай на предумишлено насилие.

Той се отпусна в креслото си и им се усмихна, като се стараеше да прикрие онова, което го ужасяваше, въпроса, който знаеше, че ще последва.

Но те още не бяха готови да го зададат. Съществуваше обичай, който трябваше да се съблюдава — твърде приятен обичай.

Бърли Стивън Ендрюс, заведущ отдел „Междупланетни новини“, се изкашля, като че ли се готвеше да направи важно съобщение, и попита с престорена тържественост:

— А как е синът?

На лицето на Уебстър засия усмивка.

— Връщам се в къщи за уикенда — каза той. — Купих на сина си играчка.

Той протегна ръка и вдигна малка тръба от бюрото си.

— Старинна играчка — поясни той. — Твърдят, че е старинна. Една компания днес ги пусна на пазара. Слагаш я до окото си, завърташ я и виждаш прекрасни картини. Цветни стъкълца, които се подреждат сами. Има и име…

— Калейдоскоп — обади се бързо един от репортерите. — Чел съм за тях. В една стара история за обичаите и нравите в началото на двадесети век.

— Пробвали ли сте го вече, господин председател? — попита Ендрюс.

— Не — отвърна Уебстър. — Да си призная, не. Получих го днес следобед и бях прекалено зает.

— Откъде го получихте, господин председател? — попита един глас. — Трябва да взема и аз един за моето хлапе.

— От магазина точно зад ъгъла. Магазинът за играчки, нали знаете? Днес са ги получили.

Сега Уебстър знаеше, че им беше време вече да си тръгват. Още няколко приятни дружески закачки и те ще станат и ще си отидат.

Но те не си тръгваха. Той разбираше, че така просто няма да си тръгнат. Разбра го от настъпилата тишина и от хартиите, които шумоляха бързо, за да смекчат напрегнатостта й.

И тогава Стивън Ендрюс зададе въпроса, от който Уебстър така се ужасяваше. За миг Уебстър изпита благодарност, че именно Ендрюс го зададе. Ендрюс винаги се държеше приятелски, говореше общо, а „Междупланетната преса“ се занимаваше с обективна информация, без онези лукави намеци, употребявани от писателите, които обичат да интерпретират.

— Господин председател — започна Ендрюс, — говорят, че на Земята се е върнал човек, който е бил преобразуван на Юпитер. Бихме желали да чуем от вас дали това съобщение е вярно.

— Вярно е — отвърна сухо Уебстър.

Те изчакваха, Уебстър също изчакваше, като седеше неподвижно в креслото си.

— Бихте ли желали да коментирате? — попита на края Ендрюс.

— Не — отвърна Уебстър.

Той огледа стаята, като спираше погледа си на всяко отделно лице. Напрегнати лица, отгатващи частица от истината зад неговия решителен отказ да коментира случая. Доволни лица, прикриващи мисълта за това как биха могли да преиначат няколкото произнесени от него думи. Гневни лица — те възмутено ще се изкажат за правото на народа да знае истината.

— Съжалявам, господа — каза Уебстър.

Ендрюс тежко се повдигна от креслото.

— Благодарим ви, господин председател — промълви той.

 

 

Уебстър седеше в креслото си и ги гледаше как си отиват, а когато си отидоха, усети студенината и празнотата на стаята.

„Те ще ме разпънат на кръст, помисли си той. Ще ме изложат на поругание, а аз дори не бих могъл да възразя.“

Той се надигна от креслото, прекоси стаята и постоя, загледан през прозореца в озарената от следобедното слънце градина.

Не, той просто не би могъл да им каже.

Рай! Царство небесно за тези, които го желаят. И край на човечеството! Край на всички идеали и всички мечти на човечеството, край на самото човечество.

На бюрото му припламна и изцвърча зелена светлина и той се върна обратно на мястото си.

— Какво има?

Малкият екран просветна и се появи образ.

— Кучетата току-що съобщиха, сър, че мутантът Джо е отишъл във вашето имение и Дженкинс го е приел.

— Джо! Сигурен ли сте?

— Така казват кучетата. А те никога не грешат.

— Да — произнесе бавно Уебстър. — Никога не грешат.

Лицето на екрана изчезна и Уебстър тежко се отпусна в креслото си.

Той протегна вдървените си пръсти към пулта върху бюрото си и набра комбинацията, без да поглежда.

На екрана се появи къщата — свита върху изложения на вятъра хълм в Северна Америка. Постройка, стояла там почти хиляда години. Място, където бяха живели, мечтали и умирали много поколения от рода Уебстър.

Високо в небето над къщата летеше врана и Уебстър чу или по-скоро си представи, че е чул довеяното от вятъра грачене на реещата се птица.

Всичко беше наред — поне така изглеждаше. Къщата дремеше в лъчите на утринното слънце, а статуята все така стоеше на ливадата — изображение на онзи отдавна умрял предшественик, изчезнал по пътя към звездите. Алън Уебстър, който пръв беше напуснал Слънчевата система на път към Алфа Центавър, накъдето ще се отправи след ден-два експедицията от Марс.

Край къщата нищо не помръдваше, не се мяркаше никой.

Уебстър протегна ръка и щракна копчето. Екранът изгасна.

„Дженкинс ще се оправи, помисли си той. Може би по-добре от всеки друг. В края на краищата той е натрупал почти хиляда годишна мъдрост в тази своя метална обвивка. Скоро сам ще се обади, за да ме уведоми за какво е всичко това.“

Той протегна ръка и набра друга комбинация.

Чака дълго, преди на екрана да се появи образ.

— Какво има, Тайлър? — попита лицето.

— Току-що ми съобщиха, че Джо…

Джон Калвър кимна.

— Аз също току-що получих съобщението. Сега проверявам.

— Какво мислиш за това?

Началникът на Световната служба за безопасност замислено намръщи чело.

— Може да е решил да отстъпи. Ние не оставяхме Джо и другите мутанти на мира. Кучетата свършиха чудесна работа.

— Но досега нямаше подобни изгледи — възрази Уебстър. — Нищо, което да подскаже за тяхната готовност да отстъпят.

— Виж какво — каза Калвър, — в продължение на сто години те не са направили и крачка, без ние да знаем. Имаме дословно написано на нашите ленти всичко, направено от тях. Блокираме всяка крачка, която замислят. В началото те си помислиха, че е просто лош късмет, но сега знаят, че не е така. Може би са решили, че сме ги притиснали в ъгъла.

— Не вярвам да е така — произнесе строго Уебстър. — Когато тези момчета разберат, че са ги притиснали, по-добре е сам да се погрижиш да не те притиснат в ъгъла.

— Ще се опитам да се окажа отгоре. Ще те държа в течение.

Екранът изгасна, но остана правоъгълното стъкло, в което Уебстър мрачно се взираше.

Мутантите не бяха притиснати, не напълно. Той знаеше това, знаеше го и Калвър. И все пак…

Защо Джо беше отишъл при Дженкинс? Защо не беше се свързал с правителството тук, в Женева? Може би самолюбието не му позволява. Преговаря чрез робота. В крайна сметка Джо познаваше Дженкинс от много, много отдавна.

Уебстър неволно усети прилив на гордост. Гордост, че Джо беше отишъл при Дженкинс (ако вярно са отгатнали причината). Та нали Дженкинс, независимо от металическата си броня, беше също един от Уебстърови.

„Гордост, помисли си Уебстър. Постижения и грешки. Но всякога от значение. Когото и да вземеш от тях, Джеръм, заради когото светът изгуби учението на Джуейн. Томас, който беше дал на света сега вече усъвършенствувания принцип на космическия двигател. И синът на Томас — Алън, който се беше опитал да стигне до звездите, но не успял. И Брус, който пръв достигнал до мисълта за двойната цивилизация на човека и кучето. И на края самият той — Тайлър Уебстър, председател на Световния комитет…“

Както седеше зад бюрото, той постави лакти върху него, преплете пръсти и се загледа в струящата през прозореца светлина на следобедното слънце.

Докато чакаше, се отдаде на изповед. Чакаше сигнала, който щеше да покаже, че Дженкинс се обажда, за да докладва за Джо.

Само ако…

Само да можеше да се постигне споразумение… Само да можеше човекът и мутантите да работят заедно. Ако можеха да забравят тази полуприкрита вражда, достигнала до задънена улица, биха могли да отидат далеч, тримата заедно — човекът, кучето и мутантът.

Уебстър поклати глава. Беше твърде много, за да може да го очаква. Разликата беше твърде голяма, разривът — всеобхватен. Подозрителността от страна на човека и снизходителните усмивки от страна на мутантите щяха да продължават да ги отдалечават един от друг. Защото мутантите бяха особено племе, издънка, отскочила далече напред. Хора, които са станали завършени индивидуалности, които нямат нужда от обществото, нямат нужда от одобрението на хората, напълно са лишени от сплотяващия рода стаден инстинкт, на тях не им действуват социалните фактори.

И заради мутантите малката група от мутирали кучета досега не донесе почти никаква полза на своя по-стар брат, човека. Защото кучетата повече от сто години бяха следили, изпълнявали ролята на полицейски отряди, които държат под наблюдение мутантите.

Уебстър отблъсна назад креслото, отвори чекмеджето на бюрото и извади куп книжа.

Като не изпускаше от очи телевизора, той натисна копчето, за да повика секретаря си.

— Да, мистър Уебстър.

— Ще се отбия при мистър Фаулър — произнесе Уебстър. — Ако през това време ме потърсят…

— Ако се обадят, сър, ще ви свържа веднага. — Гласът на секретаря му едва доловимо трепереше.

— Благодаря — каза му Уебстър и натисна копчето.

„Вече са научили, помисли си той. Всички до един са си наострили ушите и чакат новината.“

 

 

Кент Фаулър се беше излегнал в един шезлонг под прозореца на стаята си и наблюдаваше малкия черен териер, който риеше бясно след въображаема къртица.

— Не можеш да ме заблудиш, Ровър.

Кучето спря да рие, погледна през рамото си, оголи зъби в усмивка и излая радостно. После се зае отново с риенето.

— Ще се изтървеш в някой от близките дни — продължи Фаулър, — ще кажеш дума-две и аз ще те изоблича.

Кучето продължи да рие.

„Лукаво малко дяволче, помисли си Фаулър. Умът му реже като бръснач. Уебстър ми го пробута и то си изпълнява ролята твърде добре. Рие след къртици, чеше се заради бълхите — отлична картина на истинско куче. Но аз ще го пипна. Не могат да ме подведат.“

В тревата изхрущя камъче и Фаулър вдигна очи.

— Добър вечер — поздрави Тайлър Уебстър.

— Чудех се кога ще дойдете — каза кратко Фаулър. — Седнете и кажете направо. Не ми вярвате, нали?

Уебстър се отпусна във втория шезлонг и постави купа хартии на коленете си.

— Мога да разбера как се чувствувате — произнесе той.

— Съмнявам се — отвърна рязко Фаулър. — Дойдох и донесох новини, които мислех за важни. Съобщение, което ми костваше повече, отколкото можете да си представите.

Той се наведе напред в шезлонга.

— Чудя се дали можете да разберете как всеки час, прекаран в човешки облик, е за мен душевно терзание.

— Съжалявам — промълви Уебстър, — но трябваше да се уверим. Трябваше да проверим доклада ви.

— И да проведете някои тестове?

Уебстър кимна.

— Като с Ровър например?

— Името му не е Ровър — поправи го внимателно Уебстър. — Ако сте го наричали така, вие сте накърнили чувствата му. Всички кучета имат човешки имена. Това се казва Елмър.

Елмър беше спрял да рие и препускаше към тях. Той клекна край шезлонга на Уебстър и почеса с мръсната си лапа изцапаните си с глина мустаци.

— Какво има, Елмър? — попита Уебстър.

— Той е човек — каза кучето, — но не напълно. Не е мутант, разбирате ли. Нещо друго. Нещо чуждо.

— Нищо чудно — потвърди Фаулър. — Пет години бях лопер.

Уебстър кимна.

— Вие сте запазили част от личността си. Това е обяснимо. И кучето не може да не го забележи. Кучетата са чувствителни към такива неща. Медиуми са. Ето защо ги пращаме след мутантите. Те могат да подушат всеки, без значение къде е.

— Искате да кажете, че ми вярвате?

Уебстър прелисти книжата и внимателно ги поглади с ръка.

— Боя се, че да.

— А защо се боите?

— Защото — отвърна Уебстър — вие сте най-голямата опасност, пред която някога се е изправяло човечеството.

— Опасност! Човече, не разбирате ли… Аз ви предлагам… предлагам ви…

— Да, знам — подчерта Уебстър. — Думата е „рай“.

— И вие се боите от това?

— Ужасявам се — отвърна Уебстър. — Просто се опитайте да си представите какво ще се случи, ако кажем на хората и хората ни повярват. Всеки би поискал да замине за Юпитер и да стане лопер. Самият факт, че животът на лоперите очевидно продължава поне няколко хиляди години, би бил достатъчна причина, въпреки че има и други. Всички жители на Слънчевата система ще поискат веднага да бъдат изпратени на Юпитер. Никой не би пожелал да остане човек. На края няма да има хора — всички хора ще бъдат лопери. За това мислили ли сте?

Фаулър нервно облиза пресъхналите си устни.

— Естествено. Точно това очаквах.

— Човечеството ще изчезне — продължаваше Уебстър с равен глас. — Ще бъде заличено. Ще зареже успехите, които е пожънало за повече от хиляда години. Ще изчезне точно когато е на прага на велики открития.

— Но вие не знаете — възрази Фаулър. — Вие не можете да знаете. Никога не сте били лопер. А аз бях — той се потупа по гърдите. — Аз знам какво е това.

Уебстър поклати глава.

— Не споря за това. Готов съм да приема, че е по-добре да си лопер, отколкото човек. Това, с което не мога да се съглася, е, че имаме право да изличим човечеството, че бихме могли да заменим всичко, което човечеството е постигнало и ще постигне, с това, което са способни да извършат лоперите. Човечеството върви напред. Може би не така приятно, не така мъдро, нито така бляскаво, както вашите лопери, но в крайна сметка ми се струва, че ще отиде много по-надалеч. Ние имаме свое наследство и предначертания, които не можем да отхвърлим.

Фаулър отново се наклони напред в шезлонга.

— Вижте какво — каза той. — Всичко направих честно. Дойдох право при вас и Световния комитет. Можех да се обърна към пресата и радиото и да ви поставя натясно, но не го направих.

— Това, което искате да кажете — предположи Уебстър, — е, че Световният комитет няма право да решава това сам. Вие имате пред вид, че хората трябва да кажат своето мнение.

Фаулър мълчаливо кимна.

— Честно казано — подчерта Уебстър, — аз нямам доверие в хората. Съществуват и такива понятия като „реакция на плебеите“, „егоизъм“. Нито един от тях не би помислил за човечеството, а единствено за себе си.

— Искате да ми кажете, че съм прав, но не можете да направите нищо ли? — попита Фаулър.

— Не точно. Трябва да измислим нещо. Може би ще можем да превърнем Юпитер в нещо като дом за стари хора. След като човек е живял пълноценен живот…

От гърдите на Фаулър се изтръгна вик на отвращение.

— Награда — презрително подхвърли той. — Да закараш стария кон на паша. Рай за специални заслуги.

— По този начин — подчерта Уебстър — бихме спасили човечеството и пак бихме имали Юпитер.

Фаулър поривисто скочи на крака.

— Омръзна ми — изкрещя той. — Донесох отговор на нещо, което искахте да знаете. Нещо, за което сте похарчили милиони долари и стотици човешки живота, за да го узнаете. Поставихте преобразователни станции по целия Юпитер и изпратихте десетки мъже, а те никога не се върнаха. Вие мислехте, че са умрели, и изпращахте други. И никой от тях не се върна — защото не искаха да се върнат, защото не можеха да се върнат, защото им беше противна мисълта, че ще бъдат отново хора. Ето, аз се върнах — и каква полза? Бомбастични фрази… уклончиви отговори… разпити и съмнения в мен. И на края ми казвате, че всичко ми е наред, но съм направил грешка, че съм се върнал.

Той отпусна ръце и целият клюмна.

— Предполагам, че съм свободен — промълви той. — Няма нужда да стоя тук.

Уебстър бавно кимна.

— Естествено, свободен сте. От самото начало бяхте свободен. Само ви помолих да останете, докато проверя.

— Бих ли могъл да се върна на Юпитер?

— Като се има пред вид ситуацията, това би била добра идея.

— Учуден съм, че не я предложихте вие — каза с горчивина Фаулър. — Това би било изход за вас. Бихте могли да сложите доклада настрана, да забравите за него — и да продължите да се разпореждате със Слънчевата система като с пешки от детска игра. Вашият род е обърквал нещата неведнъж, а и хората са ви предоставяли нови възможности. Един от вашите прадеди лишил човечеството от учението на Джуейн, друг осуетил усилието на хората да сътрудничат с мутантите…

— Оставете мен и моя род на мира, Фаулър — обади се рязко Уебстър. — Това е нещо по-сериозно, отколкото…

Но Фаулър вече крещеше и заглушаваше думите му.

— Но аз няма да ви позволя да оплескате и това. Светът е загубил достатъчно заради вас, Уебстърови. Но сега светът ще си отдъхне. Аз ще кажа на хората за Юпитер. Ще съобщя в пресата, по радиото. Ще крещя от всички върхове. Аз ще…

Гласът му секна и раменете му се затресоха.

— Аз ще се боря с вас, Фаулър. — Гласът на Уебстър беше станал леден от обхваналия го гняв. — Няма да бъде по вашата. Не мога да ви оставя да извършите такова нещо.

Фаулър вече се беше обърнал и крачеше към портата на градината.

Докато седеше в шезлонга си като скован, Уебстър почувствува как кучето го дърпа с лапата си за панталона.

— Да го настигна ли, стопанино? — попита Елмър. — Да отида ли да го върна?

Уебстър поклати глава.

— Остави го — каза той. — Той има точно толкова право, колкото и аз, да прави каквото желае.

Хладен вятър долетя през градината и развя плаща върху раменете на Уебстър.

В мозъка му отекваха думи… Думи, произнесени в тази градина преди няколко секунди, но думи, които идваха от векове назад. „Един от вашите предци лишил човечеството от учението на Джуейн. Един от вашите предци…“

Уебстър стисна юмруци така, че ноктите му се впиха в дланите. „Само нещастия носим, помисли Уебстър. Ето какво сме ние. Нещастие за човечеството. Учението на Джуейн… И мутантите… Но мутантите имаха учението на Джуейн от векове и никога не бяха го използували. Джо го отнел от Грант, а Грант изгубил целия си живот в опити да го върне, но така и не успял.

Може би в действителност то не струва нищо, опита се да се утеши Уебстър. Иначе мутантите щяха да го използват. Или пък може би — кой знае? — мутантите само ни мътят главите. Може би и те не знаят повече от хората за учението.“

Тиха металическа кашлица го накара да вдигне очи. Вън, пред портата, стоеше малък сив робот.

— Повикването, сър — каза роботът. — Повикването, което очаквахте.

На екрана се появи лицето на Дженкинс — старо, архаично и грозно лице. Не онова гладко и жизнено лице, с което се гордеят последните модели роботи.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — произнесе той, — но се случи нещо твърде необикновено. Дойде Джо и помоли да използва видеофона, за да ви се обади. Не желае да ми каже какво иска. Казва, че е обаждане по съседски.

— Включи го — прекъсна го Уебстър.

— Той започна много странно, сър — продължаваше Дженкинс. — Дойде, седя, предъвква около час, преди да ме помоли да го използва. С ваше позволение, пак бих казал, много е странно.

— Знам — успокои го Уебстър. — Джо е странен в много отношения.

Лицето на Дженкинс изчезна и на екрана се появи друго — лицето на мутанта Джо. Волеви черти, загрубяла от вятъра кожа, сивосини, живи очи и прошарена около слепоочията коса.

— Дженкинс не ми се доверява, Тайлър — каза Джо и Уебстър видя как жилите на врата му се издуват от смеха, прозиращ зад думите му.

— Що се отнася до това — отсече Уебстър, — аз също не ви се доверявам.

Джо цъкна с език.

— Защо, Тайлър, не съм ви създал никакви грижи. Нито един от нас не го е правил. Вие ни наблюдавате, нервничите и се тормозите заради нас, но ние никога не сме ви причинили зло. Толкова много кучета пуснахте да ни шпионират, че на всяка крачка се натъкваме на тях, завели сте ни досиета и ни изучавате, обсъждате, а би трябвало да ви е омръзнало вече.

— Ние ви познаваме — произнесе сурово Уебстър. — Знаем за вас повече, отколкото вие самите знаете. Знаем колко сте и познаваме всеки от вас лично. Искате ли да знаете какво всеки един от вас е правил по минути през последните сто години? Попитайте и ние ще ви кажем.

— И през всичкото време — вметна Джо с мазен глас — ние мислехме с хубаво за вас. Представяхме си как някога бихме пожелали да ви помогнем.

— Защо тогава не го направихте? — попита рязко Уебстър. — В началото ние бяхме готови да сътрудничим с вас. Даже след като отмъкнахте от Грант учението на Джуейн…

— Отмъкнахме! — възкликна Джо. — Тайлър, сигурно са ви осведомили погрешно. Ние само го взехме, за да можем да го доразработим. То цялото беше объркано, разбирате ли?

— Вие сигурно го проумяхте още на другия ден, след като сложихте ръцете си върху него — каза му направо Уебстър. — Какво чакахте тогава? Когато и да ни го предложехте, щяхме да разберем, че сте с нас, и щяхме да си сътрудничим. Щяхме да отзовем кучетата, щяхме да ви приемем.

— Смешно нещо — каза Джо. — Като че ли някога ни е интересувало дали ще ни приемете.

И Уебстър дочу предишния смях отново — смеха на човека, който беше достатъчен на самия себе си, за когото всички усилия на човешкото общество изглеждаха уморителен анекдот. Човек, който върви сам и това напълно му допада; който гледа на човешкия род като на нещо смешно и може би малко опасно, но още по-смешно именно поради това. Човек, който не усеща никаква потребност от братството на хората, който отхвърля това братство като нещо изключително сантиментално и провинциално, подобно на клубовете на запалянковците от двадесети век.

— Добре — каза рязко Уебстър. — Щом така повече ви харесва. Надявах се, че искате да ми предложите някаква сделка, надявах се на някакъв шанс за помирение. Нещата такива, каквито са, не ни харесват, бихме желали да бъдат различни. Но това зависи от вас.

— Почакайте, Тайлър — спря го Джо. — Няма смисъл да излизате извън себе си. Мислех си, че може би трябва да узнаете за учението на Джуейн. Вие като че ли сте забравили за него сега, но беше време, когато цялата Слънчева система се беше разбунтувала около него.

— Добре, разказвайте — насърчи го Уебстър, а в гласа му се долавяше недоверие.

— В същност — започна Джо — вие хората сте твърде самотни същества. Вие никога не сте познавали истински събратята си. Не можете да ги познавате, тъй като не притежавате необходимата основа за разбирателство, което прави възможно познаването на събратята ти. При вас съществуват приятелства, но те се основават изцяло на емоции, никога на пълно разбирателство. Вие, естествено, се погаждате, но по-скоро с търпимост, отколкото с разбирателство. Вие съгласувано решавате проблемите си, но съгласието ви се свежда просто до това, че най-силният по дух сломява съпротивата на по-слабите.

— Какво общо има това?

— Ами много — отвърна му Джо. — С учението на Джуейн вие действително ще се разбирате един друг.

— Телепатия? — предположи Уебстър.

— Не напълно — отвърна Джо. — Ние мутантите владеем телепатията. Но това е нещо различно. Учението на Джуейн осигурява способността да усещаш становището на другия. То не би ви накарало непременно да се съгласите с това становище, но ви кара да го забележите. Вие не само знаете за какво говори другият човек, но и как чувствува нещата. С учението на Джуейн трябва да приемете валидността на идеите и знанието на другите хора. Не само произнесените думи, но и смисъла, вложен в тях.

— Семантика — вметна Уебстър.

— Щом държите на термина, моля. Това, което наистина означава, е, че вие разбирате не само формулировката, а и скрития смисъл на казаното от другия. Почти телепатия, но не напълно. В известен смисъл по-добро от телепатията.

— Но, Джо, как го постигате? Как…

Отново язвителен смях.

— Помислете малко за това, Тайлър… помислете до каква степен се нуждаете от него. След това ще можем да поговорим.

— Сделка? — попита Уебстър.

Джо кимна.

— Но и клопка също, предполагам — каза Уебстър.

— Даже две — отвърна Джо. — Вие ги открийте и ще поговорим и за тях.

— Какво ще искате в замяна?

— Много — отвърна Джо, — но може би ще си заслужава.

Екранът изгасна, а Уебстър продължаваше да седи с невиждащи очи.

Клопка? Разбира се, че беше клопка. Ясно като бял ден.

 

 

Уебстър стисна очи и усети как пулсира кръвта в главата му.

Какво ли е било онова, което се е говорело за философията на Джуейн в онзи далечен ден, когато тя е била загубена? Че за няколко десетилетия ще тласне човечеството със стотици хиляди години напред. Нещо подобно…

Вероятно са преувеличавали малко, но само малко. Така да се каже, оправдано преувеличение, това беше всичко.

Хора, които се разбират един друг, приемат неизказаните си мисли, всеки от тях прозира зад думите и вижда нещата както другият ги вижда, приема схващането му като че ли е негово собствено. Прави го в същност част от своето собствено мнение, прилага го в известни граници към един или друг въпрос. Никакви недоразумения, никакви предразсъдъци, никакви предубеждения и препирни, а ясно, пълно осъзнаване на всички спорни страни на който и да е проблем. Философия, приложима във всяка област на човешката дейност. В социологията, психологията, в техниката, във всички области на цивилизацията. Край на бъркотиите, край на раздорите. Честна и разумна преценка на наличните факти и идеи.

Стотици хиляди години за няколко десетилетия? Какво пък, може би не е така невероятно.

А клопката?… Или нямаше клопка? Наистина ли мутантите възнамеряваха да се разделят с учението? На каквато и да е цена? Или е само още една стръв пред очите на човечеството, а зад ъгъла мутантите се превиват от смях?

Самите мутанти не бяха използвали учението. Естествено, понеже нямаха никаква нужда от него. Те си имаха телепатия и тя ги устройваше напълно. Индивидуалистите едва ли имат нужда от способ, за да разбират другите, тъй като не ги е грижа дали ще се разбират един друг. Очевидно мутантите се задоволяваха с контактите, необходими за обезпечаване на интересите им. И това беше всичко. Те си бяха сътрудничили за спасение на кожата, но не бяха намерили удоволствие в това.

Честно предложение?… Клопка, съблазън, която да отвлече вниманието на човека в една посока, когато в същото време в противоположната се извършва някакво мръсно дело?… Просто шега?… Или пък коварно предложение?…

Уебстър поклати глава. Върви, че разбери. Няма как да се проверят мотивите и подбудите на мутанта.

С угасването на деня по стените и тавана на кабинета пропълзя меко сияние; скритото автоматично осветление ставаше все по-ярко с падането на мрака. Уебстър погледна прозореца — черен правоъгълник, осян от няколкото рекламни светлини, които пламваха и озаряваха очертанията на сградите.

Протегна ръка, натисна едно копче и се обади на секретаря си:

— Съжалявам, че ви задържах толкова до късно. Съвсем забравих за времето.

— Няма нищо, сър — отвърна секретарят. — Дошъл е да ви посети един човек — мистър Фаулър.

— Фаулър?

— Да, господинът от Юпитер.

— Да-да — произнесе отпаднало Уебстър. — Поканете го да влезе.

Той почти беше забравил за Фаулър и за отправената от него заплаха.

Взираше се разсеяно в бюрото си и видя калейдоскопа да лежи там, където го беше оставил.

„Забавна играчка, помисли си той. Странна идея. Простичко нещо, за обикновените умове от онова време. Но за момчето ще бъде цяло събитие.“

Той протегна ръка, взе го и го вдигна към очите си. Пречупената светлина изтъка буйна комбинация от цветове, геометрическа фантасмагория. Той леко завъртя тръбата и картината се промени. И отново…

Съзнанието му се замъгли от внезапна болка и цветовете обгориха ума му с един единствен пламък на несравнимо душевно страдание.

Тръбата падна и тракна на бюрото. Уебстър сграбчи с две ръце ръба на бюрото.

И през ума му пробяга страшната мисъл: „Каква играчка за едно дете!“

Неразположението му премина и той застина с отново прояснен ум, а дишането му се нормализираше.

„Странно… — помисли си той. — Странно, че ми подействува така.“ Или пък изобщо не беше калейдоскопът, а нещо друго? Пристъп?… Да се е обадило сърцето?… Беше твърде млад за това, а и неотдавна беше на преглед.

 

 

Вратата щракна и Уебстър вдигна очи.

Фаулър бавно и с отмерена стъпка прекоси стаята и се приближи до бюрото му.

— Слушам ви, Фаулър.

— Напуснах ви вбесен — започна Фаулър, — а не исках да стане така. Може да сте ме разбрали, а може и да не сте. Просто бях ядосан, разбирате ли? Аз дойдох от Юпитер с усещането, че най на края всичките години, прекарани там, в куполите, са оправдани, че всички страдания, които бях изтърпял, когато гледах как хората излизат и не се връщат, са възнаградени. Аз носех новина, вие разбирате това, новина, която светът очакваше. За мен това беше най-прекрасното нещо, което можеше да се случи, и аз мислех, че вие също ще го приемете така. Мислех, че хората ще разберат. Имах такова чувство, като че ли им бях донесъл новината, че раят е ей там, зад ъгъла. Защото това наистина е рай, Уебстър… точно това е.

Той опря ръце на бюрото, наведе се и прошепна:

— Вие разбирате, нали, Уебстър? Вие разбирате поне малко.

Ръцете на Уебстър трепереха и той ги скри в скута си, стискаше ги така силно, че го заболяха ставите.

— Да — прошепна в отговор той. — Да, мисля, че разбирам.

Сега той действително разбра.

Разбираше повече, отколкото му казваха думите. Усещаше скритото зад думите страдание, молба и горчиво разочарование. Прие ги, като че ли той ги беше казал, като че ли за миг стана Фаулър.

— Какво се е случило, Уебстър? — възкликна изплашено Фаулър. — Какво ви е?

Уебстър се опита да заговори, но думи не излязоха. Гърлото му се сви, като че ли там заседна камък. Опита отново и гласът му излезе тих и измъчен:

— Кажете ми, Фаулър. Вие научихте много неща там. Неща, които хората или не знаят, или пък си представят смътно. Нещо като мощна телепатия може би… или… или…

— Да — потвърди Фаулър, — много неща. Но не ги донесох с мен. Когато станах човек, аз бях изцяло и само човек. Само човек и нищо повече. Нищо от онова не остана. Повечето са мъгляви спомени и… е, може да го наречете копнеж.

— Имате пред вид, че нямате нито една от способностите, които имахте, когато бяхте лопер?

— Нито една.

— Не сте ли случайно в състояние да ми внушите нещо, което бихте искали да зная? Да ме накарате да чувствувам като вас?

— Уви — отвърна Фаулър.

Уебстър протегна ръка и побутна леко с пръста си калейдоскопа. Той се изтърколи напред, после отново застана неподвижен.

— Защо се върнахте сега? — попита Уебстър.

— За да намеря общ език с вас — отвърна Фаулър. — Да ви кажа, че в действителност не съм обиден. Да ви накарам да разберете, че и аз имам право. Просто различие в становищата, това е всичко. Мислех, че ще можем да се помирим.

— Разбирам. И вие както преди възнамерявате да отидете и да кажете на хората?

Фаулър кимна.

— Длъжен съм, Уебстър. Вие сигурно разбирате. То е… то е… е, добре, нещо като религия за мен. То е нещо, в което вярвам. Длъжен съм да кажа на останалите, че съществува по-добър свят и по-добър живот. Аз трябва да ги заведа там.

— Месия — промълви Уебстър.

Фаулър се изправи.

— Ето от това се страхувах. Насмешката не е…

— Не беше насмешка — увери го внимателно Уебстър.

Той вдигна калейдоскопа и го избърса замислено с дланта си. „Не още, мислеше си той. Не още… Трябва да реша. Искам ли и той да ме разбере така добре, както аз го разбирам?…“

— Вижте какво, Фаулър — произнесе той, — отложете за ден-два. Изчакайте малко. Само ден-два. Нека после да поговорим отново.

— Чаках достатъчно дълго.

— Но аз искам да премислите ето това. Човекът се е появил преди милиони години, бил е обикновено животно. Оттогава той се е изкачвал постепенно нагоре по стълбата на културата. Бавно и мъчително, стъпка по стъпка, той е изграждал свой образ на живота, своя философия, свой начин да оправи нещата. Прогресът му е бил геометричен. Днес той прави много повече, отколкото е правил вчера. Утре той ще прави дори повече от днес. За пръв път в човешката история човекът наистина започва да усвоява, така да се каже, техниката на играта. Той току-що е стартирал, и то добре, направил е, бихме могли да я наречем, първата крачка. Той ще стигне доста далеч в сравнително по-кратък от досегашния срок.

Може би няма да е така приятно, както на Юпитер. Може би изобщо няма да е същото. Може би човечеството е безцветна паплач в сравнение с формите на живот на Юпитер. Но това е наш, човешки живот. Това е, за което се е борил човекът. Това е, което е изградил сам. Това е съдбата, която сам е оформил.

Противно ми е да мисля, Фаулър, че точно когато сме започнали да се справяме успешно, ще разменим съдбата си за някаква, която не познаваме, за една съдба, в която не можем да бъдем сигурни.

— Ще почакам — съгласи се Фаулър. — Но само ден-два. Предупреждавам ви: не можете да ме разубедите. Не можете да ме накарате да променя решението си.

— Това е всичко, за което ви моля — произнесе Уебстър.

Той се изправи и му протегна ръката си.

— Ще се помирим ли?

 

 

Но дори когато се ръкуваше с Фаулър, Уебстър знаеше, че всичко е напразно. С учението или без учението на Джуейн, човечеството се беше изправило пред крайно изпитание. Изпитание по-тежко именно поради учението на Джуейн. Защото мутантите не пропускаха нищо. Ако това беше тяхната шега, ако това беше техният способ да се избавят от човечеството, то всичко беше предварително обмислено. До утре сутринта всеки мъж, всяка жена и дете по един или друг начин щяха да са успели да погледнат през калейдоскопа. А и защо непременно калейдоскопа? Бог само знаеше какви други начини имат…

Той проследи с поглед Фаулър, докато затвори зад себе си вратата, после отиде до прозореца и се загледа навън. Очертанията на сградите се озаряваха от някакъв нов рекламен надпис, който преди не беше там. Някакъв чудноват надпис, изписващ буйни цветни рисунки в нощта. Светва и угасва, като че ли някой обръща огромен калейдоскоп.

Уебстър стисна зъби и се вторачи в него.

Това трябваше да се очаква.

Мисълта за Джо изпълни душата му с люта ненавист. Ето защо го беше потърсил по видеофона — за пореден път да се посмее тайничко над хората, жест на някакъв всезнайко, измислен, за да даде на хората да разберат в какво се състои хитростта, когато всичко е свършило и вече не биха могли да предприемат нищо.

„Трябваше всичките да ги избием — помисли си Уебстър и се учуди как трезво и безстрастно мисълта му достигна до това. — Трябваше да ги изкореним, както се изкоренява опасна болест.“

Но човекът е отхвърлил насилието като средство за решаване на обществени и лични конфликти. От сто двадесет и пет години нито една социална група не се е изправила с насилие срещу друга.

„Когато се обади Джо, учението на Джуейн е лежало на бюрото. Трябваше само да протегна ръка и да го докосна… — помисли си Уебстър. И тогава го проумя и се вцепени. — Аз трябваше само да протегна ръка и да го докосна. И аз направих именно това!“

Нещо повече от телепатия, нещо повече от прозрение. Джо е знаел, че той ще вдигне калейдоскопа, трябва да го е знаел. Предвидливост, способност да погледне в бъдещето. Може да е за час-два напред, но повече не е било необходимо.

И не само Джо, всички мутанти, естествено, са знаели за Фаулър. Техните проницателни, телепатични умове можеха да им издадат всичко, което биха искали да знаят. Но това беше нещо друго, нещо различно.

Той стоеше до прозореца и се взираше в надписа. Знаеше, че сега го виждат хиляди хора. Виждаха го и усещаха същия внезапен болезнен удар да поразява съзнанието им.

Уебстър се намръщи и се зачуди на сменящите се светлинни рисунки. Възможно е да имат някакво физиологическо въздействие върху определен център от човешкия мозък. Център, който не е бил използван преди, център, който на този етап на човешкото развитие може напълно естествено да е започнал да изпълнява своята функция.

Учението на Джуейн, най на края! Онова, което хората бяха търсили векове наред, го получаваха сега, в момент, когато биха били по-добре без него.

В своя доклад Фаулър беше написал: „Не мога да приложа факти, защото за това, което искам да разкажа, нямам необходимите определения.“ Той и сега не разполагаше с тях, но имаше нещо друго, по-добро дори — публика, разбираща искреността и значимостта, скрити в думите, които знаеше. Публика, надарена с ново свойство на разума, позволяващо й да схване част от величието на онова, което Фаулър беше казал.

Джо го беше планирал така. Беше изчаквал този момент. Беше употребил учението на Джуейн като оръжие срещу човечеството.

Защото с учението на Джуейн човечеството щеше да замине за Юпитер. За добро или зло, то щеше да замине.

Ако изобщо е съществувала надежда да успее срещу Фаулър, то тя е била в неспособността на последния да опише какво е видял, да каже какво е почувствувал, за да може да достигне до хората с ясно изложение посланието, което беше донесъл. С простите човешки думи неговата мисъл щеше да изглежда неясна и неубедителна. В началото хората щяха да му повярват, но вярата им щеше да е нетрайна, щяха да се вслушат и в друго мнение.

Но сега тази надежда рухна, защото думите нямаше да бъдат вече неясни и неубедителни. Хората щяха да знаят какво представлява Юпитер така ясно и живо, както го чувствуваше самият Фаулър.

Хората щяха да заминат за Юпитер, щяха да приемат живот, различен от този на хората.

А Слънчевата система, цялата Слънчева система, с изключение на Юпитер, щеше да остане на разположение на мутантите, които ще развият култура по свой вкус, култура, която едва ли би следвала пътя на предците.

 

 

Уебстър се дръпна от прозореца и се върна отново към бюрото си. Наведе се, отвори едно чекмедже, пъхна ръка вътре и извади нещо, което никога не си бе представял, че ще използва — реликва, музеен експонат, изоставен там преди години.

Той лъсна с носната си кърпа металическата повърхност на пистолета и провери механизма му с треперещи пръсти.

Фаулър беше ключът. Ако Фаулър умреше…

Ако Фаулър умреше и станциите на Юпитер се демонтират и изоставят, мутантите ще бъдат победени. Човекът ще има философията на Джуейн и предначертания нему път. Експедицията за Алфа Центавър ще потегли към звездите. Експериментите за усвояване на Плутон, ще продължат. Човекът ще шествува по предначертания от собствената му цивилизация курс.

По-бързо от когато и да било. По-бързо, отколкото някой е мечтал.

Две велики завоевания… Отказ от насилието като политика на човека и дарената им от учението на Джуейн проницателност. Два могъщи фактора, които щяха да ускорят хода на човека по пътя, по който вървеше.

Отказ от насилието и…

Уебстър се вторачи в стиснатия в ръката му пистолет, а в мозъка му като че ли бушуваше ураган.

Две велики завоевания — и той беше на път да отхвърли първото от тях.

В продължение на сто двадесет и пет години не е имало убийство на човек от човека, за повече от хиляда години убийството е било отхвърлено като способ за разрешаване на обществените конфликти.

Хиляда години и един смъртен случай можеше да провали всичко. Един изстрел в нощта щеше да е достатъчен, за да рухне зданието, за да върне човека отново към предишните зверски разсъждения.

„Уебстър уби — защо да не мога и аз? В крайна сметка има някои, които трябва да бъдат избити. Уебстър постъпи правилно, но не трябваше да спира само дотук. Не разбирам защо ще го бесят, той трябва да получи медал за това. Трябва най-напред да започнем от мутантите. Ако не бяха те…“

Именно така щяха да разсъждават.

Ето защо вие ураганът в мозъка ми.

Избухването на ярките светлини раждаше призрачно отражение по стените и пода.

„Фаулър вижда това, помисли Уебстър. Гледа го, а дори и да не го гледа, аз все още имам калейдоскопа.“

Той хвърли пистолета отново в чекмеджето и се запъти към вратата.

Край
Читателите на „Рай“ са прочели и: