Светослав Славчев, Йордан Костов
Инспектор Стрезов решава (71)

Изстрелът

Когато инспектор Стрезов пристигна в кооперацията на улица „Борова“ №4, пред вратата се беше събрала тълпа от разтревожени съкооператори. Нямаше нужда от много думи — двама от мъжете веднага поведоха инспектора нагоре по стълбите.

— В мансардата е! — каза кратко единият от тях. — Кой можеше да очаква! Такъв тих човек…

Инспекторът не отговори — той по навик оглеждаше стълбището. А и опитът го беше научил, че точно от най-тихите хора можеш да очакваш изненади.

— От години живеем с него и изведнъж такова нещастие! — продължаваше мъжът. — Ето, тук е!

Пред вратата на мансардата стоеше милиционер. Той изкозирува и докладва — бил в обход из квартала, когато един от съседите изтичал и го помолил да дойде, защото е станало нещастие. Когато дошъл тук, пред вратата на таванското жилище имало пет-шест души — мъже и жени от последния етаж на кооперацията. Било точно 22 часът и 35 минути.

— Кой е чул изстрела? — запита инспектор Стрезов.

— Двамата с жена ми — обади се вторият от мъжете, които бяха довели Стрезов в мансардата. — Да, ето, тя сама ще ви каже!

Наистина от един от апартаментите на последния етаж излезе жена, която от уплаха едва успяваше да каже свързано по някое изречение.

— Аз… ние… вече се готвехме да си лягаме, програмата по телевизията… когато ми се стори…

— Какво чухте? — намръщи се инспектор Стрезов. — Успокойте се, кажете по-ясно! Какво чухте?

— Чух, че някой гръмна в мансардата, над нас! Тогава… тогава казах на Васил… сигур някой е гръмнал! И той отиде да види, а пък аз не исках да отида!

— Вие по-добре се приберете и най-напред се успокойте. Ще ви разпитам по-късно! — каза Стрезов и се обърна към мъжа: — А вие елате с мен! Нали вие сте Васил?

— Да, Васил Милков.

— И вие сте видели най-напред станалото нещастие?

— Да. Аз видях най-напред.

— Е, разкажете! — добави Стрезов, когато двамата влязоха в мансардата.

— Ами то, какво има да се разказва! — започна мъжът. — Както ви каза Боянка, жена ми де, чухме, като се гръмна над нас… То стените са такива — лесно се чува. Пък и аз мога да различа кога се гърми с пистолет! Качих се, почуках, никой не отговори…

— Продължавайте, продължавайте! — каза Стрезов. — Аз слушам!

Той наистина слушаше и едновременно оглеждаше мъжа, който безжизнен лежеше на една кушетка. Отпуснатата му дясна ръка беше вече изтървала пистолета, с който беше станало нещастието. По лявото му слепоочие бавно се стичаше тънка струйка кръв. Такива изстрели от близко разстояние са винаги смъртоносни. И този не беше направил изключение.

— … Натиснах бравата, вратата беше отключена. Влязох и веднага го видях! — продължаваше Милков. — Нищо не съм пипал! Изтичах надолу и се развиках, много се уплаших… После дойде другарят милиционер, а другите телефонираха в управлението! Как е могъл!

— Какво „как е могъл“?

— Ами да се самоубие… той не беше такъв човек! — каза Милков.

— Не зная още какъв човек е бил — замислено изрече Стрезов, — но зная, че не се е самоубил!

— Защо мислите така? — запита удивен Милков.

Помислете, защо?

Отговор: 67. Изстрелът