Светослав Славчев, Йордан Костов
Инспектор Стрезов решава (15)

Алиби

Когато съобщиха на инспектор Стрезов за кражбата, беше осем часът. Без да се бави, той взе със себе си старшината Варадин и пристигна на местопроизшествието.

Влязоха в една от тези стара, но солидни кооперации с портиерска стаичка до входа. През остъкления отвор на вратата надзърнаха чифт любопитни очи. „Първо да огледам апартамента“ — помисли си Стрезов и продължи по стълбището нагоре. Маждраков се оказа пенсиониран чиновник, чийто смисъл на живота се бе превърнал в стриктно спазване на личния режим.

— Човек трябва винаги да бъде стегнат — завърши той предисловието си. — Както всяка друга сутрин, станах малко преди шест, облякох анцуга и точно в шест отидох на въздух в Парка на свободата. Излязох с чувството, че съм оставил вратата на апартамента отключена, но не се върнах. Времето меко, едър сняг вали — прелест! В седем се прибрах и гледам, че бижутата на покойната ми жена ги няма… Аз съм вдовец вече пет години, дъщеря ми се омъжи и останах съвсем сам в този апартамент.

— Проверихте ли добре навсякъде?

— Как не! Прерових основно всичко поне десетина пъти, но ги няма.

— Жалко — каза Стрезов и си помисли как в суматохата Маждраков е успял да остави толкова много собствени следи, че между тях трудно ще се открият тези на крадеца. — Най-добре е да не пипате повече нищо. А сега ми кажете кой знаеше за тези бижута?

— На първо място доцент Василев. После Савов, който живее на горния етаж и рано сутрин ми трополи над главата, портиерът бай Киро и, предполагам, всички клюкарки от кооперацията.

— И още един, последен въпрос. Нещо да ви е направило впечатление?

— На излизане пред входа се въртеше портиерът Киро с гребло в ръка. Готвеше се да рине снега. На връщане пак го заварих на същото място, сега беше с кофа и метла.

Дойде ред и на човека с любопитните очи.

— Какво да ви разправям — всеки ден все едно и също — каза бай Киро и за всеки случай пусна една въздишка. — Будилникът ме събуди в шест без десет. После реших да почистя снега и току излязох, гледам Маждраков по анцуг. Сняг вали, ще ти се намокрят гуменките — помислих си да го подкача, пък после си викам — „я по-добре си трай, че какъвто е опак старец…“

— Да си спомняте в колко часа изчистихте снега?

— Спомням си, как да не си спомням. Беше точно седем без двадесет, когато си погледнах часовника и си казах: „Я да отида да събудя огняря, че сигурно пак се е успал“. И наистина спеше. Докато го събудя и си кажем по две думи, ето ти го и Маждраков се появи с мокрите гуменки. Той винаги се връща точно в седем.

— Нещо да ви е направило впечатление?

— Караколева излезе с две пазарски чанти към шест и половина.

Стрезов обиколи апартаментите. Поговори с Караколева, но не можа да научи нищо съществено. В кооперацията бяха останали само няколко баби с малки деца и доцент Василев — беше се върнал, както той самият твърдеше, рано сутринта в шест без петнадесет от Загреб, където гостувал близо месец на свой приятел:

— Моля да ме извините за външния вид — и доцент Василев го покани в стаята. — Шофирах цяла нощ и бързах да се прибера, понеже имах важна работа, а взех, че легнах и се успах.

— Нещо да ви направи впечатление? — за трети път зададе инспектор Стрезов стандартния си въпрос.

— Не. Когато се прибрах, видях Савов да излиза. Видях го в гръб. Гръб на човек, който е тръгнал за работа в твърде ранен час. Помислих си, че и моята отпуска вече свърши и ми стана малко тъжно.

— Портиерът Киро трябва да е извършил кражбата — дълбокомислено отсъди старшина Варадин и изложи своите съображения.

— Не позна — каза лаконично Стрезов, а после добави: — Вземи служебната кола и доведи Савов.

След един час, когато Савов беше вече дошъл, Стрезов го попита:

— В колко часа излязохте сутринта?

— Както обикновено. Нямаше още шест.

— Знаете ли, Савов, с вас се налага да проведем един по-дълъг разговор, само че не тук, а в управлението. Трябва да ми разправите всичко, но без лъжи.

Защо инспектор Стрезов се съмнява в Савов?

Отговор: 13. Алиби