Реймънд Чандлър
Моливът

Той беше възпълен мъж с нечестна усмивка, която леко разтегляше ъгълчетата на устата му, обаче дебелите му устни оставаха стиснати, а очите — студени. За възпълен човек походката му беше бавна. Повечето дебели хора са пъргави и подвижни в краката. Носеше сив габардинен костюм и вратовръзка с ръчно изрисувано гмуркащо се момиче. Ризата му беше чиста, което ме успокои, а кафявите му мокасини, неподходящи за костюма, както и за вратовръзката му, блестяха, явно току-що лъснати.

Мина боязливо покрай мен, докато държах вратата между чакалнята и „стаята за размишления“. Щом се озова вътре, хвърли бърз поглед наоколо. Ако ме бяха запитали, щях да го нарека бандит второ качество. Този път се оказах прав. Ако носеше пистолет, той не се намираше в джоба на панталоните му. Сакото беше твърде тясно, за да скрие издутината, образувана от кобура под мишницата му.

Седна предпазливо, аз се настаних отсреща му и се загледахме. На лицето му бе изписана някаква лисича алчност. Леко се потеше. Аз се стараех да изобразя на лицето си заинтересованост, но не и дружелюбие. Посегнах за лулата си и кожената кесийка за тютюна. Подадох му цигари.

— Не пуша. — Гласът му беше хриплив. Този човек не ми харесваше, не ми харесваха нито дрехите, нито лицето му. Докато пълнех лулата, той бръкна под сакото си, потършува в някакъв джоб, измъкна една банкнота, погледна я и я подхвърли през бюрото към мен. Беше хубава банкнота, чистичка, и новичка. Хилядадоларова.

— Спасявал ли си някога човешки живот?

— От време на време може би.

— Спаси моя.

— Какво става?

— Чух, че се погаждаш с клиентите си, Марлоу.

— Затова съм беден.

— Все още ми се намират двама приятели. С теб ще станат трима, а ти ще си оправиш положението. Ще получиш пет бона, ако ме отървеш.

— От какво?

— Много дрънкаш тази сутрин. Не загряваш ли какъв съм?

— Не.

— Никога ли не си бил в източните щати?

— Разбира се…, но не и в твоето обкръжение.

— Какво е според теб моето обкръжение?

Започваше да ми писва.

— Ако не престанеш да го увърташ, вземай си хилядарката и изчезвай.

— Аз съм Ики Розенщайн. И ще изчезна завинаги, ако не измислиш някакъв изход. Сети се сам.

— Вече се сетих. Разправяй по-бързо. Няма да те гледам цял ден и да ти тегля думите с ченгел от устата.

— Чупих се от тайфата. А това не се харесва на големите шефове. За тях то значи, че си станал доносник, че си започнал да мислиш самостоятелно или те е хванало шубе. Е, мен ме гони шубето. Дойде ми ей дотук. — Той допря с показалец адамовата си ябълка. — Вършех лоши неща. Плашех разни хора и ги измъчвах. Но до убийство никога не съм стигал. За тайфата това е все едно нищо. Не вървя в крак. Затова взеха молива и ми теглиха чертата. Получих предупреждение. Изпълнителите са на път. Направих голяма грешка. Опитах се да се скрия в Лас Вегас. Не се надявах да им мине през ум, че се спотайвам в тяхното свърталище. Но ме надушиха. И други са правили като мен, ами не го знаех. Когато взех самолета за Лос Анджелес, в него сигурно е имало някои от тях. Защото знаят къде живея.

— Премести се.

— Вече няма смисъл. По петите ми са.

Разбрах, че е прав.

— Защо досега не са ти видели сметката?

— Имат си начини. Винаги наемат специалисти. Не знаеш ли как стават тия работи?

— Горе-долу. Собственик на солиден железарски магазин в Бъфало. Или на млекарничка в Канзас Сити. Все с подходящ параван. Съобщават в Ню Йорк или някъде другаде. Когато се качат на самолета за западните щати или за където и да е другаде, в чантите си носят пистолети. Те са кротки, добре облечени и не сядат заедно. Може да бъдат двойка адвокати или данъчни мошеници — не бият на очи, имат добри маниери. А кой ли не носи чанта. Дори жените.

— Много вярно. А когато слязат, ще ги насочат към мен, ама не от летището. Имат си похвати. Ако отида при ченгетата, някой ще узнае. Доколкото разбирам, май имат двама мафиоти в градската управа. Случвало се е. Ченгетата ще ми дадат двайсет и четири часа да напусна града. Тъй че няма отърване. Да избягам в Мексико? Там е по-лошо оттук? Канада? По-добре ще бъде, но все пак няма смисъл. И там имат връзки.

— Ами Австралия?

— Няма начин да се сдобия с паспорт. Тук съм от двайсет и пет години… незаконно. Не могат да ме депортират, докато не успеят да ми лепнат някое престъпление. Тайфата ще се погрижи да не ми лепнат нищо. Да речем, че ме натикат в дранголника. След двайсет и четири часа съм навън със съдебно решение. И „добрите“ ми приятели ще ме чакат с кола, за да ме закарат вкъщи — само че не в моя дом.

Бях запалил лулата си и тя гореше добре. Погледнах намръщено хилядарката. Хубава работа можеше да ми свърши. Спестяванията ми бяха равни на нула.

— Стига си го усуквал — рекох. — Да предположим, само да предположим, че намеря начин да се измъкнеш. Какво ще правиш после?

— Знам едно място… ако мога да се добера дотам, без да тръгнат по петите ми. Ще оставя автомобила си и ще взема кола под наем. Ще я продам малко преди да мина границата на окръга и ще си купя някоя на старо. На половината път до мястото, където отивам, ще я заменя за най-нов модел, от излишъка. Сега е най-подходящото време на годината. С добра отстъпка, защото новите модели ще излязат скоро. Не за да спестя пари, а за да не бия на очи. Мястото, където отивам, е доста голямо, но все още никой не го знае.

— Ъ-хъ — казах. — Доколкото разбирам, Уичита. Но може нещо да се е променило там.

Той ме погледна навъсено.

— Много си умен, Марлоу, но не прекалявай.

— Ще бъда толкова умен, колкото е нужно. Не се опитвай да ми диктуваш какво да правя. Ако се заема с тази работа, сам ще решавам. Съгласен съм заради тази хилядарка, а остатъка ще получа, ако всичко свърши благополучно. Не ми възразявай. Може да те издам. Ако ме пречукат, сложи само една червена роза на гроба ми. Аз мразя брани цветя. Обичам да ги гледам как растат. Но розата ще приема, защото си симпатяга. Кога пристига самолетът?

— По някое време днес. Пътят от Ню Йорк дотук е девет часа. Сигурно ще кацне към пет и трийсет следобед.

— Може да минат през Сан Диего, с прехвърляне, или през Сан Франциско, пак с прехвърляне. Има сума самолети от Сан Диего и Фриско. Само че ми трябва помощник.

— По дяволите, Марлоу…

— Чакай. Познавам едно момиче. Дъщеря на полицейски началник, който се провали със своята честност. Дори да я изтезават, няма да издаде нищо.

— Нямаш право да я излагаш на опасност — рече троснато Ики.

Толкова се смях, че чак зяпнах. Затворих бавно уста и преглътнах.

— Велики боже, значи този човек имал сърце!

— Жените не са за такава груба работа — каза той без желание.

Взех хилядарката и я подхвърлих във въздуха.

— Съжалявам. Не мога да ти дам разписка — рекох. — Не искам да намерят името ми в джоба ти. А и няма да има груба работа, ако ми работи късметът. Те са далеч по-силни от мен. Виждам само един начин да успеем. А сега ми дай адреса си и всички сведения, които ти дойдат наум — имена, описания на агентите им, които си виждал в плът и кръв.

Даде ми всичко. Излезе много наблюдателен. Бедата беше там, че тайфата знаеше какво е видял. „Изпълнителите“ щяха да бъдат непознати за него.

Той стана и мълчаливо протегна ръка. Нямаше как, стиснах, я, ала това, което ми бе казал за жените, ме предразположи към него. Ръката му беше влажна и моята щеше да бъде такава в неговото положение. Кимна и излезе, без да обели дума.

 

 

Беше тиха улица в Бей Сити, ако изобщо има тихи улици при това поколение на битници, когато не можеш да се храниш, без някой певец или певица да бълва някоя любовна песен, старомодна като турнюр, или някое пиано да разтърсва с джазовата си музика супата на клиента.

Малката двуетажна къщурка беше спретната като нова детска престилчица. Моравата отпред бе много зелена и окосена старателно. По гладката алея за автомобили нямаше мазни петна от бензин, а живият плет край нея изглеждаше така, като че всеки ден го минаваха с бръснач.

На бялата врата имаше чукче с тигрова глава, решетесто прозорче и някакво приспособление, през което можеш да си разговаряш с някого, без да отваря прозорчето.

Бих ипотекирал левия си крак, за да живея в такава къща. Но мисля, че никога няма да ми се случи.

Звънецът запя вътре и след малко тя отвори вратата. Носеше бледосиня спортна риза и бели къси панталонки, достатъчно къси, за да се държиш приятелски с нея. Имаше сивосинкави очи, тъмнорижа коса и фини черти на лицето. Обикновено в сиво-синкавите очи се долавяше мъка. Тя не можеше да забрави, че животът на баща й бе съсипан от един безчестен собственик на игрален дом; че майка й също бе умряла. Успяваше да потисне мъката, като пишеше глупости на тема младежката любов за разни лъскави списания, но това не бе живот. Всъщност за нея нямаше живот. Само съществуване без особени затруднения и с достатъчно пари, за да се чувствува осигурена.

Поставеха ли я натясно обаче, тя проявяваше хладнокръвието и находчивостта на добър полицай. Казваше се Ан Райърдан.

Тя се дръпна от вратата и минах съвсем близо до нея. Но и аз си имам правила. Тя затвори вратата, настани се на една кушетка и пристъпи към обичайната си процедура с цигара. Ето ви кукла, която може сама да запали цигарата си.

Аз стоях прав и се оглеждах. Забелязах известни промени, но не много.

— Нуждая се от твоята помощ — казах.

— Само в такива случаи те виждам.

— Имам един клиент, бивш гангстер, вършел мръсната работа на тайфата, синдиката, голямата банда или както щеш я наречи. Знаеш много добре, че тайфата съществува и е богата като Рокфелер. Не можеш да им излезеш насреща, защото малцина биха се заловили с тая работа, особено адвокатите, които се трудят за тях и изкарват по един милион годишно, нито адвокатските сдружения, дето пък се стараят май повече да защитават други адвокати, отколкото собствената си родина.

— Боже мой, да не би да искаш да се докопаш до някоя служба? Досега не съм чувала от теб такива засукани речи.

Тя пораздвижи краката си, не го направи предизвикателно — не беше от тия, — но все пак това затрудни правилното ми мислене.

— Стига си си показвала краката — рекох. — Или си сложи дълги панталони.

— Върви по дяволите, Марлоу! Не можа ли да измислиш нещо друго?

— Ще се опитам. Приятна ми е мисълта, че познавам поне една хубава и очарователна жена, която няма обли пети. — Преглътнах и продължих: — Човекът се казва Ики Розенщайн. Не е красавец и не ми харесва — с едно изключение. Побесня, когато подхвърлих, че ми трябва помощничка. Каза, че жените не били за такава груба работа. Затова именно се залових с нея. За истинския гангстер жената е чувал брашно. Използуват жените по обичайния си начин, но ако се наложи да се отърват от тях, правят го, без да им мигне окото.

— Досега ми каза нищо и половина. Може би имаш нужда от чаша кафе или нещо по-силно.

— Много си мила, но сутрин не пия… само понякога, но сега случаят не е такъв. Кафе по-късно. Та… Ики бил зачеркнат.

— Какво значи пък това?

— Имаш списък. Теглиш с молив черта на някое име. Човека го пиши умрял. Тайфата си има причини. Вече не го вършат само за удоволствие. Не им прави кеф. За тях това е счетоводство.

— Какво мога да сторя аз… какво можеш да сториш ти?

— Бих могъл да опитам. А можеш да ми помогнеш да засека самолета им и да разбера къде отиват агентите, натоварени с тази работа.

— Да, но какво изобщо би могъл да направиш ти?

— Казах, че бих могъл да опитам. Ако са взели нощен самолет, трябва да са вече тук. Ако пък са тръгнали със сутрешен, ще бъдат тук не по-рано от пет часа. Разполагаме с много време за действие. Знаеш как изглеждат.

— О, разбира се. Всеки ден се срещам с убийци. Каня ги на лимонов коктейл с уиски и препечен хляб с хайвер.

Тя се усмихна. Докато се усмихваше, аз направих четири едри крачки по килима със светлокафяви фигури, повдигнах я и я целунах по устата. Тя не се възпротиви, но и не се разтрепери от вълнение. Върнах се на мястото си и седнах.

— Изглеждат като обикновени хора, които работят в прилично, добре ръководено предприятие, имат прилична професия. Носят скромни дрехи и са учтиви — такива са, когато искат. В чантите им има огнестрелно оръжие, което толкова често е минавало от ръка на ръка, че не можеш да установиш чие е. Когато и ако свършат работата си, ще захвърлят оръжието. Сигурно си служат с револвери, но може и с пистолети. Няма да използуват заглушители, защото заглушителите може да предизвикат засечка, тежки са и пречат да стреляш точно. В самолета няма да седнат един до друг, а щом слязат от него, сигурно ще се престорят, че не са се познавали по време на полета. Възможно е да си стиснат ръцете с подходящи усмивки, да тръгнат заедно и да се качат на едно и също такси. Предполагам, че първо ще отидат в хотел. Но много скоро ще се преместят другаде, откъдето ще могат да следят Ики и да се запознаят с „разписанието“ му. Няма да бързат, докато Ики не предприеме нещо. Така ще разберат, че Ики ги е надушил. Той все още има двама приятели… поне така казва.

— Оттам ли ще го застрелят, от апартамента на отсрещната страна на улицата — при положение че има такъв?

— Не. Ще го застрелят от три крачки. Ще се приближат изотзад и ще кажат: „Здрасти, Ики!“ Той или ще се закове на място, или ще се обърне. Ще го натъпчат с олово, ще хвърлят пистолетите и ще скочат в колата, която ги чака. После друга кола ще ги прикрива, за да изчезнат от сцената.

— Кой ще шофира другата кола?

— Някой благонадежден и материално обезпечен гражданин, който не е имал разправии със закона. Той ще шофира собствената си кола. Ще им разчисти пътя, дори ако се наложи — уж случайно — ще блъсне някого, дори полицейска кола. И толкова ще се разкайва, че сълзите ще се стичат по ризата му. А убийците ще офейкат.

— Боже господи! — възкликна Ан. — Как ще опазиш живота си? Ако им пречиш, ще пратят убийци и след теб.

— Нищо подобно. Те не убиват пазители на закона. Вината ще падне върху изпълнителите. Виж какво, тези гангстерски главатари са бизнесмени. Имат нужда от много, много пари. Стават груби само когато трябва да се отърват от някого, но и това не е по вкуса им. Винаги има възможност да стане някоя грешка. Не много голяма възможност. Нито едно такова убийство не е било разкрито тук или където и да било другаде, има само две-три изключения. Лепке Бухалтер например отиде на електрическия стол. Помниш ли Анастазия? Той беше страшно голяма клечка и страшно брутален. Прекалено голяма клечка, прекалено брутален. Зачеркнаха го от списъка.

Тя потръпна.

— Май и аз имам нужда от нещо подкрепително.

Усмихнах й се.

— Улучи, мила. Вече не съм въздържател.

Тя донесе две чаши уиски със сода. Докато пиехме, аз рекох:

— Ако ги откриеш или мислиш, че си ги открила, проследи ги, но без да се излагаш на опасност. Иначе недей. Ако са в хотел — а залагам десет срещу едно, че ще бъдат в хотел, — настани се там и върти телефоните, докато ме намериш.

Ан знаеше номера на кантората ми, аз бях все още на Юка Авеню. Това също й беше известно.

— Ти си голям дявол — каза тя. — Жените правят всичко, каквото пожелаеш. Как така съм могла да остана девственица на двайсет и осем години?

— Де да имахме няколко като теб! Защо не се омъжиш?

— Че защо? За някой циничен сваляч ли, дето не знае нищо друго освен техниката на свалянето? Не познавам други наистина изискани мъже… освен теб. Аз не се подлъгвам по бели зъби и евтини усмивки.

Приближих се и я изправих на крака. Целунах я силно и продължително.

— Аз съм честен — почти прошепнах. — А това все пак е нещо. Но съм доста плесенясал за момиче като теб. Мислел за теб, желаех те, но този нежен, чист поглед в очите ти ми подсказва да не посягам.

— Вземи ме — каза тя тихо. — И аз имам мечти.

— Не мога. Това не ми се случва за пръв път. Имал съм прекалено много жени, за да заслужавам такава като теб. Ние трябва да спасим живота на един човек. Тръгвам си.

Тя стана и ме проследи с мрачен поглед, докато излизах.

Жените, които притежаваш, и жените, които не притежаваш, живеят в различни светове. Не пренебрегвам нито единия, нито другия свят. Самият аз живея и в двата.

 

 

На лосанджелеското летище няма как да припариш до самолетите, ако не пътуваш с някой от тях. Виждаш ги как се приземяват, ако се случи да бъдеш където е нужно, но трябва да чакаш пред бариерата, за да можеш да огледаш пътниците. Сградите на летището не те улесняват. Те са пръснати оттук до не знам къде си и има опасност да ти излязат мазоли, докато стигнеш от „Трансуърлд Еър Лайне“ до „Американ“.

Преписах разписанието за пристигащите самолети и взех да шаря насам-натам като куче, което е забравило къде е оставило кокала си. Самолети пристигат, самолети заминават, хамали носят багаж, пътници се потят и подтичват, деца реват, високоговорителят заглушава всички други шумове.

Няколко пъти се разминах с Ан. Тя не ми обръщаше внимание.

Трябва да са пристигнали в 5 часа и 45 минути. Защото Ан изчезна. Дадох й половин час, просто за в случай, че е имала някаква друга причина да се изпари. Но не. Никъде я нямаше. Излязох, качих се на колата си, изминах няколко предълги мили по задръстения път до Холивуд и кантората ми. В 6 часа и 45 минути телефонът иззвъня.

— Така и предполагах — каза тя. — Хотел „Бевърли-Уестърн“. Стая 410. Не можах да науча имената им. Знаеш, че сега не оставят картите за регистрация да се търкалят къде да е. Не исках да задавам въпроси. Но се качихме заедно с асансьора и открих в коя стая са. Минавах покрай тях, докато пиколото пъхаше ключа в бравата, и слязох на мецанина, а после на по-долния етаж заедно с група жени от кафенето. Не стана нужда да наемам стая.

— Как изглеждаха?

— Вървяха заедно, не ги чух да разговарят. И двамата имаха чанти, и двамата носеха обикновени костюми, нищо крещящо. Бели колосани ризи, единият със синя вратовръзка, другият — с черна на сиви райета. Черни обувки. Двама бизнесмени от източното крайбрежие. Биха могли да бъдат издатели, адвокати, лекари, банкови директори — не, зачеркни последното, защото не бяха толкова крещящо облечени. Не, ще ги подминеш, без да ги погледнеш повторно.

— Но ти непременно ги огледай повторно. В лицата.

— И двамата имат средно дълги кестеняви коси, на единия малко е по-тъмна. Гладки лица, доста безизразни. Единият е със сиви очи; другият, с по-светлата коса — със сини. Очите им са интересни. Много подвижни, много проницателни, нищо не пропускат. Но може и да греша. Възможно е вниманието им да е заето с това, за което са дошли, или пък Калифорния им се вижда интересна. Но се заглеждаха в лицата на хората. Добре че ги открих аз, а не ти. Ти нямаш вид на ченге, но не приличаш и на човек, който не е ченге. Като белязан си.

— Пфу. Та аз съм страшно красив покорител на женските сърца.

— В лицата все едно че бяха излезли от конвейер. Но никой от двамата не приличаше на италианец. И двамата носеха дипломатически куфарчета. Едното куфарче беше сиво, с две хоризонтални ивици — червена и бяла, другото — в сиво и бяло — шотландско каре. Не знаех, че има такъв плат.

— Има, но не съм сигурен дали така се казва.

— Аз пък мислех, че знаеш всичко.

— Почти всичко. А сега бързо се прибирай.

— Ще получа ли вечеря или поне целувка?

— По-късно, и ако внимаваш, може да получиш повече, отколкото искаш.

— Изнасилване, а? Само че аз ще нося пистолет. Ще поемеш ли щафетата да ги следиш по-нататък?

— Ако са хората, които ми трябват, те самите ще ме следят. Аз вече наех апартамент срещу дома на Ики. Блокът на Пойнтър Стрийт, пък и всички останали там имат по шест евтини апартамента. Предполагам, че процентът на проститутките е много висок.

— Напоследък навсякъде е висок.

— И тъй, довиждане, Ан. Ще се видим пак.

— Когато имаш нужда от помощ.

Тя затвори телефона. И аз също. Това момиче ме озадачаваше. Прекалено, за да бъде толкова хубаво. Май всички хубави жени са умни. Позвъних на Ики. Той бе излязъл. Пих уиски от служебната бутилка, пуших половин час и пак позвъних. Този път го хванах.

Съобщих му за досегашните резултати и добавих, че вярвам Ан да е попаднала на хората, които ни трябват. Казах му за апартамента който бях наел.

— Ще ми покриеш ли разходите? — попитах.

— С пет бона ще се покрие всичко.

— Ако ги заслужа и ги получа. Чух, че си имал четвърт милион — подхвърлих наслуки.

— Възможно е, приятелче; но как да си ги взема? Босовете знаят къде са. Парите ми ще стоят дълго време замразени.

Казах, че това не е беда. Аз самият от дълго време бях замразен. Разбира се, не очаквах да си получа четирите бона дори и да завършех успешно работата. Хора като Ики Розенщайн са способни да откраднат дори златните зъби на майка си. Все пак като че ли в него имаше нещичко добро — „нещичко“ е точната дума.

Следващия половин час прекарах в усилия да намисля някакъв план за действие. Нищо обещаващо не ми идеше наум. Беше почти осем часът, та трябваше да хапна. Смятах, че тази вечер ония момчета няма да помръднат. На другата сутрин щяха да минат с кола покрай квартирата на Ики, да огледат квартала.

Точно когато се канех да изляза от кантората, на вратата на чакалнята ми се позвъни. Отворих междинната врата. Насред стаята стоеше някакъв дребен, спретнат на вид човек, който се поклащаше на пети, с ръце зад гърба. Усмихваше ми се, но някак насила. Тръгна към мен.

— Ти ли си Марлоу?

— Че кой друг? С какво мога да ви бъда полезен?

Сега беше съвсем близо до мен. Измъкна бързо иззад гърба си дясната си ръка, с която държеше пистолет. Ръгна ме с пистолета в стомаха.

— Зарежи Ики Розенщайн — каза той с глас, който много подхождаше на лицето му, — докато не съм ти натъпкал търбуха с олово.

Беше аматьор. Ако стоеше поне на четири крачки от мен, можеше да успее. Аз посегнах, извадих цигарата от устата си и я задържах небрежно в ръка.

— Какво те кара да мислиш, че познавам някой си Ики Розенщайн?

Той се изсмя пискливо и натисна стомаха ми с дулото на пистолета.

— Искаш ли да знаеш?

Глупава усмивка, суетно чувство на превъзходство и сила, когато държиш голям пистолет в малка ръка.

— Редно би било да ми кажеш.

Щом отвори устата да изтърси някое ново остроумие, аз пуснах цигарата и замахнах с ръка. Има и по-бързи момчета от мен, но те не опират пистолети в стомаха ти. Сложих ръка върху неговата, палец — зад спусъка. Ударих го с коляно в слабините. Той се преви на две и заскимтя. Извих ръката му надясно и му взех пистолета. Спънах го и той се озова на пода. Лежеше там, мигаше от изненада и болка, свил колене до стомаха си. Търкаляше се ту на една, ту на друга страна и охкаше. Посегнах, сграбчих лявата му ръка и го изправих рязко на крака. Бях със седемнайсет сантиметра по-висок и с осемнайсет кила по-тежък от него. Трябвало е да пратят някой по-едър, по-добре трениран посланик.

— Да влезем в моята „стая за размишления“ — предложих аз. — Можем да си побъбрим, а и ти ще пийнеш нещо ободрително. Следващия път не се приближавай до жертвата си толкова, че да може да улови ръката ти с пистолета. Трябва да проверя дали не носиш и друго оръжие.

Не носеше. Избутах го през вратата и го тръшнах на един стол. Дишането му вече не беше толкова тежко. Извади носна кърпа и обърса лицето си.

— Следващия път — процеди през зъби той. — Следващия път.

— Не бъди оптимист. Не ти подхожда ролята.

Налях му уиски в хартиена чаша, сложих я пред него. Извадих пълнителя на 38-калибровия му пистолет и изсипах патроните в чекмеджето на бюрото си. Върнах пълнителя и доставих пистолета на бюрото.

— Можеш да го вземеш, когато си отиваш… ако изобщо си идеш.

— Това е нечестна борба — каза той, все още задъхан.

— Не ще и дума. Да застреляш човек е къде-къде по-чиста работа. И тъй, как се добра дотук?

— Върви по дяволите!

— Не се перчи. Аз имам приятели. Не са много, но все пак ги имам. Мога да те натопя за нападение с оръжие и знаеш какво ще стане тогава. Ще те пуснат със съдебно разрешение или срещу гаранция и повече никой няма да чуе за теб. Шефовете ти не обичат провалите. И тъй, кой те прати и как разбра къде да ме намериш?

— Следят Ики — отговори онзи мрачно. — Той е глупав. Проследих го дотук без никакво затруднение. Защо отива да се среща с частен детектив? Някои искат да знаят това.

— Друго?

— Върви по дяволите!

— В последна сметка не е нужно да те натопявам за въоръжено нападение. Мога да измъкна от теб каквото ми трябва тук, и то веднага.

Станах от стола, а той вдигна ръце да се запази.

— Ако ме пречукаш, ще те навестят двама здравеняци, които не си поплюват. Ако не се върна да докладвам, пак същото те чака. Козовете не са в твоите ръце. Само така изглежда — каза той.

— Ти пък няма какво да кажеш. Дори този Ики да е идвал при мен, не знаеш за какво и дали съм приел да работя за него. Ако е гангстер, значи не е клиент по вкуса ми.

— Дошъл е да те накара да се опиташ да спасиш кожата му.

— От кого?

— Това е вече друг въпрос.

— Кажи го веднага. Устата ти май работи отлично. И предай на момчетата, че реша ли да закрилям бандит, връщане няма.

От време на време в занаята ми се налага да поизлъжа. И в случая поизлъгах.

— Какво е направил Ики, та сте го намразили толкова? Или и това е друг въпрос?

— Придаваш си важности — рече насмешливо той, разтривайки мястото, където го бях ръгнал с коляно. — В моя отбор няма да те вземат дори да прибираш топките.

Изсмях се в лицето му. После сграбчих дясната му китка и я извих зад гърба му. Той завряка. Бръкнах с лявата си ръка в горния джоб на сакото му и извадих портфейл. Пуснах нашия човек. Той посегна за пистолета си на бюрото, но аз го фраснах през ръката. Строполи се на стола за клиенти и заохка.

— Можеш да си вземеш пистолета — казах. — Но само когато аз ти го дам. А сега мирувай, иначе ще трябва да те смлатя просто за кеф.

В портфейла намерих шофьорска книжка, издадена на името на Чарлс Хикън. Това с нищо не ми помагаше. Такива негодници винаги имат вулгарни псевдоними. Навярно са го наричали Малкия или Тънкия, или Топчето, или дори просто „ей ти“. Подхвърлих му обратно портфейла, който падна на пода. Онзи дори не можа да го улови.

— Дявол да го вземе — рекох. — Трябва да има някаква кампания за правене на икономии, щом са те пратили да вършиш и нещо друго, освен да събираш угарки по улиците.

— Млъкни де.

— Добре, храбрецо. А сега тичай в пералнята. Ето ти пистолета.

Той го взе, пъхна го с усилие в колана си, изправи се, хвърли ми най-смъртоносния поглед, на който беше способен, и закрачи към вратата бавно и небрежно като крадец, който току-що е задигнал нова-новеничка кожа от норка. На вратата се обърна и ме изгледа с мънистените си очички.

— Остани си чист, фукльо. Но и ти ще се огънеш.

С тази съкрушителна реплика отвори вратата и се измъкна навън.

След малко заключих другата врата, изключих звънеца, затъмних прозорците и излязох. Не се виждаше никой, който да прилича на убиец. Стигнах с кола до къщи, приготвих си куфара, подкарах към сервиза, където почти ме обичаха, оставих там автомобила си и взех един „Шевролет“. Стигнах с него до Пойнтър Стрийт, стоварих куфара си в мърлявия апартамент, който бях наел рано следобед, и влязох в заведението „При Виктор“. Беше девет часът, твърде късно, за да отида до Бей Сити и да доведа Ан на вечеря. Тя сигурно отдавна вече си бе сготвила.

Поръчах си двоен джин с лимон я го изпих, а бях гладен като вълк.

 

 

По пътя обратно към Пойнтър Стрийт дълго обикалях и спирах, а на седалката до мен имаше пистолет. Доколкото виждах, никой не се опитваше да ме следи.

Спрях в един автосервиз на Сънсет Булевард и проведох два разговора от телефонната кабина. Хванах Бърни Олс точно когато си тръгваше за вкъщи.

— Бърни, обажда се Марлоу. От години не сме се карали. Чувствам се самотен.

— Е, ожени се тогава. Сега аз съм главен следовател при шерифа. Още съм капитан, докато мине изпитът. Почти не разговарям с частни детективи.

— Разговаряй поне с мен. Може да ми потрябва помощ. Заел съм се с една завързана работа и току-виж, че ме претрепали.

— И искаш да се намеся в естествения развой на събитията?

— Недей така, Бърни. Аз не съм лошо момче. Опитвам се да спася един бивш гангстер от двама палачи.

— Колкото повече се изтребват помежду си, толкова по-добре.

— Така е. Ако ти се обадя, притичай сам или прати две добри момчета. Ще имаш време да ги обучиш.

Разменихме си още няколко невинни шегички и затворихме телефона. Набрах номера на Ики Розенщайн. Твърде неприятният му глас произнесе:

— Хайде, казвай.

— Обажда се Марлоу. Бъди готов да се изнесеш оттам около полунощ. Открихме приятелите ти. Окопали са се в „Бевърлиуестърн“. Тази вечер няма да припарят до твоята улица. Запомни: не знаят, че си надушил работата.

— Май върви на добре.

— Велики боже, да не мислиш, че си на неделен ученически пикник! Ти си непредпазлив, Ики. Проследили са те до моята кантора. Това съкращава времето, с което разполагаме.

Той помълча. Чувах дишането му.

— Кой ме е проследил? — запита.

— Някакъв дребосък, който набута пистолет в корема ми и ме принуди да му го отнема. Мога само да гадая защо са пратили този негодник: не искат да науча твърде много, в случай че още не зная нищо.

— Загазил си, приятелче.

— Че кога не съм загазвал? Ще прескоча до апартамента ти около полунощ. Бъди готов. Къде е твоята кола?

— Пред блока.

— Закарай я в някоя странична улица и се погрижи да я заключиш добре. Къде е задният вход на бърлогата ти?

— Отзад. Че къде искаш да бъде? Откъм малката уличка.

— Остави там куфара си. Ще излезем заедно и ще се качим в колата ти. Ще минем по уличката и ще приберем куфара или куфарите ти.

— А я си представи, че някое леке ги задигне?

— Ами да. Но я си представи, че умреш? Кое е за предпочитане?

— Добре де — изръмжа той. — Ще чакам. Но поемаме големи рискове.

— Така е и със състезателите. И нима това ги спира? Нямаме друг начин да се измъкнем бързо. Към десет угаси лампите и разбъркай добре леглото си. Хубаво ще бъде, ако можеш да оставиш малко багаж. Така няма да изглежда толкова нагласено.

Той изръмжа пак „добре де“ и аз затворих телефона. Кабината беше добре осветена отвън. Обикновено така е в автосервиза. Не забелязах нищо обезпокоително. Взех карта на Сан Диего и се качих на колата, която бях наел.

На Пойнтър Стрийт паркирах зад ъгъла, влязох в мърлявия си апартамент на втория етаж, седнах в тъмното и се загледах през прозореца. Не забелязах нищо обезпокоително. От сградата, където се намираше апартаментът на Ики, излязоха два типа — средна хубост, взе ги една кола последен модел. Някакъв човек почти с ръста и телосложението на Ики влезе в жилищния блок. Разни хора идваха и си отиваха. Улицата беше сравнително спокойна. Откакто построиха холивудската магистрала, никой не използува много страничните улици, ако не живее в квартала.

Беше хубава есенна нощ — доколкото хубава може да бъде при отвратителния климат на Лос Анджелес, — почти ясна, но не хладна. Не зная какво е станало с времето в нашия пренаселен град, ала не е вече същото, каквото беше, когато дойдох тук.

Минутите до полунощ като че течаха безкрайно бавно. Не забелязвах никой да следи някого, нямаше двойка мъже в обикновени костюми, които да търсят нещо в някой от шестте жилищни блока. Бях почти сигурен, че когато дойдат, първо ще опитат в моя блок — ако Ан ги бе познала, ако изобщо бяха пристигнали и ако имах някаква полза или вреда от онова, което оня дребосък е казал на шефовете си. Макар че имаше сто възможности Ан да е сбъркала, усещах, че е права. Убийците нямаха причина да бъдат предпазливи, щом не знаеха, че Ики е бил предупреден. Никаква причина освен една. Той бе идвал в кантората ми и го бяха проследили. Но на Тайфата с цялата й арогантна мощ май и се виждаше смешно, че той е надушил работата или че е дошъл при мен за помощ. Аз бях такава дребна риба, че едва ли щяха да ме забележат.

В полунощ излязох от апартамента си, изминах две преки, като се озърнах да не би да имам „опашка“, прекосих улицата и се вмъкнах в бърлогата на Ики. Вратата не беше заключена, но нямаше и асансьор. Изкачих стъпалата до третия етаж и потърсих апартамента му. Почуках леко. Той отвори вратата с пистолет в ръка. Изглеждаше някак уплашен.

До вратата имаше два куфара, а до отсрещната стена още един. Приближих се до третия и го вдигнах. Тежеше доста. Отворих го. Не беше заключен.

— Няма защо да се безпокоиш — каза той. — Вътре има всичко, от което ще се нуждае човек за три-четири дни, и някои дрехи, дето не могат да се намерят в магазин за конфекция.

Вдигнах другия куфар.

— Да измъкнем тоя през задния вход.

— Можем да излезем през уличката.

— Не, през главния вход. В случай че ни следят — в което не вярвам — ние просто сме двама души, които излизат заедно. И още нещо. Дръж си и двете ръце в джобовете на сакото, пистолета — в дясната. Ако някой зад теб извика името ти, обърни се бързо и стреляй. Само убиец би направил така. И аз ще стрелям.

— Страх ме е — каза той с хрипливия си глас.

— И мен, ако това те утешава. Но нямаме друг изход. Бъди нащрек, те ще държат пистолети в ръцете си. Не си прави труда да им задаваш въпроси. Няма да отговорят с думи. Ако е моят малък приятел, ще го усмирим и ще го набутаме във входа. Разбра ли?

Той кимна, облизвайки устни. Свалихме куфарите долу и ги сложихме пред задния вход. Огледах уличката. Нямаше никого, а страничната уличка не беше далеч. Влязохме обратно и по коридора стигнахме до главния вход. Излязохме на Пойнтър Стрийт с небрежността на съпруга, която, купува вратовръзка за рождения ден на съпруга си.

Нищо не помръдваше. Улицата беше пуста. Заобиколихме и се добрахме до наетата кола на Ики. Той я отключи. Върнах се с него за куфарите. Никакво движение. Настанихме куфарите в колата, потеглихме и стигнахме до съседната улица.

Светофар, който не работеше, едно-две спирания на булевард, началото на магистралата. Дори в полунощ по нея има голямо движение. Калифорния гъмжи от хора, които отиват някъде, и то все с голяма скорост. Не се ли движиш с осемдесет мили в час, всички те изпреварват. Ако пък караш с такава скорост, трябва да следиш в огледалото за обратно виждане за полицейски патрули. Тук е най-бясната надпревара.

Ики караше с безопасната скорост от седемдесет мили. Стигнахме до разклонението на шосе 66 и свърнахме по него. Дотук нищо. Останах с него до Помона.

— Тук ще сляза — рекох. — Ще взема автобус, ако има такъв, или кола под наем. Да отидем до някой автосервиз да попитаме къде е автобусната спирка. Трябва да е близо до магистралата. Карай към търговския квартал.

Той подкара и спряхме по средата между две преки. Ики ми подаде четири банкноти от по хиляда долара.

— Струва ми се, че не съм заслужил толкова. Беше прекалено лесно.

Той се позасмя, топчестото му лице се разкриви от малко кисела гримаса.

— Не бъди глупав. Аз успях. Ти не знаеш каква беля щеше да си навлечеш. Пък и неприятностите сега започват. Тайфата има очи и уши навсякъде. Ако внимавам, може нищо да не ми се случи. Но може и да не съм в безопасност, както си мисля. Така или иначе ти направи каквото исках. Вземи парите. Аз имам много.

Взех ги и ги прибрах в джоба си. Той ме закара до един автосервиз, който работеше цяла нощ, и там ни казаха къде ще намерим автобусната спирка.

— В 2 часа и 25 минути има маршрутен автобус — каза служителят, гледайки някакво разписание. — Ще ви вземат, ако има място.

Ики ме закара до автобусната спирка. Стиснахме си ръцете и той запраши към магистралата. Погледнах часовника си, открих един все още отворен магазин за спиртни напитки и купих половинлитрова бутилка уиски. После намерих бар и си поръчах двойно уиски с вода.

Неприятностите ми сега започваха, както бе казал Ики. И излезе напълно прав…

Слязох на холивудската автогара, взех такси и стигнах до кантората си. Помолих шофьора да почака няколко минути. Той прие това с удоволствие, защото беше на нощна тарифа. Цветнокожият нощен пазач ме пусна в сградата.

— Работите до късно, мистър Марлоу. Но винаги е така, нали?

— Такава ми е работата — отвърнах. — Благодаря, Джаспър.

Когато се качих в кабинета си, огледах пода за пощата, но не намерих нищо освен една продълговата тясна кутийка, специална пратка, с пощенско клеймо от Глендейл.

В нея имаше само нов, току-що подострен молив — гангстерският знак на смъртта.

Това не ме разтревожи особено. Ако наистина възнамеряват да го направят, не ти пращат такова нещо. Сметнах го за строго предупреждение да зарежа тази работа. Може би щяха да ми дръпнат един бой. От тяхна гледна точка това беше добро наказание. „Като зачеркнем някого, всеки, който се опита да му помогне, може да очаква един хубав пердах.“ Вероятно това искаха да ми кажат.

Мислех да отида в къщата си на Юка Авеню. Но тя беше много усамотена. Мислех да прескоча до квартирата на Ан в Бей Сити. Още по-лошо. Ако я усетят, истинските гангстери не биха се поколебали да я изнасилят и после да я пребият.

Най-добре щеше да бъде да се завра в бърлогата на Пойнтър Стрийт. Несъмнено това беше най-безопасното място в момента. Слязох долу и помолих шофьора на чакащото такси да ме закара през три пресечки до така наречения жилищен блок. Качих се по стълбата, съблякох се и си легнах гол. Нищо не ме смущаваше освен една счупена пружина на леглото. Убиваше ми. Лежах до 3 часа и 30 минути, обмисляйки положението със съвършения си мозък. Заспах с пистолет под възглавницата — неподходящо място за държане на пистолет, когато възглавницата ти е тънка и мека като подложка за пишеща машина. Пречеше ми, затова го преместих в дясната си ръка. Практиката ме е научила да го държа така дори когато спя.

Като се събудих, слънцето светеше. Чувствувах се като парче развалено месо. Влязох с мъка в банята, облях се със студена вода и се обърсах с толкова изтъняла хавлиена кърпа, че няма да я забележиш, ако не я държиш здраво. Апартамента наистина си го биваше. Липсваха само мебели в стил Шипъндейл^[1], за да го причислим към копторите.

Нямаше нищо за ядене, но ако излезех, Всевиждащият Марлоу този път можеше да пропусне нещо. Имах половин литър уиски. Погледнах го, помирисах го, но не вървеше да го пия вместо закуска на празен стомах, дори и да успеех да достигна стомаха си, който се рееше към тавана. Надзърнах в долапите да не би някой предишен наемател при спешното си заминаване да е оставил коричка хляб. Нямаше. Но дори натопена в уиски, нямаше да ми е по вкуса. Затова седнах до прозореца. След като прекарах един час така, бях готов да отхапя дори мръвка от някое пиколо.

Облякох се, качих се в наетата кола, която бях оставил зад ъгъла, и стигнах до нещо като закусвалня. Сервитьорката също беше кисела. Прокара набързо един парцал по бара пред мен и изтърси в скута ми трохите, оставени от предишния клиент.

— Слушай, сладур — рекох, — не бъди толкова щедра. Спести си трохите за черни дни. Аз искам само две яйца, варени три минути — не повече, филийка от вашия прословут циментов препечен хляб, висока чаша доматен сок с капчица „Лий и Перинс“^[2], широка, щастлива усмивка и не давай кафе другиму. Може да имам нужда от всичкото.

— Настинала съм — каза тя. — Не ме разигравай. Може да те цапна по физиономията.

— Хайде да бъдем приятели. Не ми се сърди, аз също изкарах тежка нощ.

Тя ме дари с полуусмивка я мина през двукрилата врата. Така показа заоблените си форми, доста заоблени, дори прекалено. Но получих яйцата каквито ги обичах. Препеченият хляб беше оцветен с топено масло, преминало първа младост.

— Няма „Лий и Перинс“ — каза тя, слагайки на масата доматения сок. — Искаш ли малко „Табаско“? Арсеникът ни също се свърши.

Сложих си две капки „Табаско“, излапах яйцата, изпих две чаши кафе и се канех да й оставя препечения хляб за бакшиш, но се трогнах и оставих двайсет и пет цента. От това тя буквално светна. Заведението беше такова, че или оставяш десет цента, или нищо. В повечето случаи нищо.

Когато се върнах на Пойнтър Стрийт, всичко си беше на мястото. Приближих се пак до прозореца си и седнах. Към 8 часа и 30 минути човекът, когото бях видял да влиза в отсрещния жилищен блок — с ръста и телосложението на Ики, излезе с малка чанта и тръгна в източна посока. От една тъмносиня лимузина изскочиха двама души. Те бяха еднакви на ръст, много скромно облечени и с меки шапки, ниско прихлупени. Всеки измъкна револвер.

— Хей, Ики! — подвикна единият от тях.

Човекът се обърна. „Сбогом, Ики“ — каза другият. Сред сградите отекнаха револверни изстрели. Човекът се строполи и замря неподвижно. Двамата хукнаха към колата си и се понесоха в западна посока. От пресечката излезе кадилак, който потегли и ги изпревари.

Още миг и изчезнаха.

Бяха свършили работата си добре, бързо и чисто. Единствената им грешка се състоеше в това, че не бяха предвидили достатъчно време за подготовка.

Бяха застреляли друг човек.

 

 

Излязох бързо, почти толкова бързо, колкото двамата убийци. Около трупа се бе струпала малка тълпа. Не беше нужно да го погледна, за да разбера, че е мъртъв — момчетата бяха професионалисти. Не можех да го виждам, както лежеше на тротоара, от другата страна на улицата, защото хората ми пречеха. Но знаех точно как изглежда и вече чувах сирените в далечината. Значи някой бе телефонирал. Беше рано за обяда на полицаите.

Свърнах с куфарчето си зад ъгъла, напъхах се в наетата кола и подкарах, за да се махна по-скоро оттук. Кварталът вече не беше удобен за мен. Можех да си представя как щяха да ме разпитват:

— Какво те привлече тук, Марлоу? Квартира ли имаш?

— Нае ме един бивш гангстер, който си имал неприятности с Тайфата. Пратили убийци по петите му.

— Не ни ги разправяй тия. Да не е искал да стане честен?

— Не знам. Но парите му ми дойдоха тъкмо на място.

— Но не си направил кой знае какво, за да ги заслужиш, нали?

— Миналата нощ го измъкнах. Не знам къде е сега. И не искам да зная.

— Измъкна ли го?

— Точно това казах.

— Аха… само че е в моргата с много рани от куршуми. Опитай нещо по-сполучливо.

— Но в моргата може да е някой друг.

И тъй нататък, и тъй нататък. Полицейски диалог. Излиза като от стара кутия за обувки. Думите им нямат смисъл, въпросите им — също. Просто дълбаят, докато толкова се измориш, че объркаш някоя подробност. Тогава се ухилват доволно, потриват ръце и викат: „Май се препъна, а? Хайде да започнем всичко отначало.“

Колкото по-малко от това, толкова по-добре. Паркирах на обичайното място и влязох в кантората. Тя беше пълна само със застоял въздух. Всеки път, когато отивах в бърлогата си, се чувствувах все по-отегчен. Защо, по дяволите, не си намерих някаква държавна служба преди десет години? Е, нека са петнайсет. Имах достатъчно ум да следвам задочно и да стана адвокат. Страната гъмжи от адвокати, които не могат да напишат дори една жалба, без да надникнат в учебника.

И тъй, седнах на креслото в кабинета си, разочарован от себе си. След малко си спомних за молива. Приготвих един 45-калибров пистолет, необичайно за мен оръжие — прекалено е тежко. Набрах по телефона шерифското управление и поисках Бърни Олс. Веднага ми го дадоха. Гласът му беше кисел.

— Тук е Марлоу. В беда съм… истинска беда.

— Защо го казваш на мен? — изръмжа той. — Би трябвало вече да си свикнал с това.

— С такива беди не се свиква. Искам да се отбия при теб и да ти разкажа.

— В същата кантора ли си?

— В същата.

— Тъкмо имам път натам. Ще намина.

Той затвори телефона, а аз отворих два прозореца. Лекият ветрец довя откъм близката закусвалня „При Джо“ мирис на кафе и гранясала мазнина. Мразех това, мразех себе си, мразех всичко.

Олс не си направи труда да мине през моята елегантна чакалня. Почука направо на вратата ми и го пуснах. Седна намръщен на стола за клиенти.

— Окей. Разказвай.

— Чувал ли си за някакъв субект на име Ики Розенщайн?

— Защо трябва да съм чувал? Какво му е досието?

— Бивш гангстер, който станал несимпатичен на бандата. Теглили черта на името му и пратили със самолет обичайните двама убийци. Той подушил каква е работата и ме нае да му помогна да се измъкне.

— Хубава, чиста работа.

— Стига, Бърни! — Запалих цигара и издухах дима в лицето му. За отмъщение той пък задъвка тютюн. Никога не палеше, просто обезобразяваше цигарите.

— Виж какво — продължих аз. — Да предположим, че човекът иска да стане честен, или пък да предположим, че не иска. Той има право да живее, поне докато не е убил някого. А ми каза, че никога не е убивал.

— И ти повярва на тоя бандит, а? Кога ще поумнееш?

— Нито му повярвах, нито се усъмних. Просто се съгласих с него. Нямаше причина да не се съглася. Двамата с едно познато момиче следихме самолетите вчера. Тя разпозна убийците и ги проследи до един хотел. Беше уверена, че са именно те. Изглеждали такива от главата до петите. Слезли от самолета поотделно, а после се престорили, че едва сега се виждат. Това момиче…

— Има ли си име?

— Само за теб.

— Ще я понеса, ако не е нарушила законите.

— Името й е Ан Райърдан. Живее в Бей Сити. Баща й е бил едно време полицейски началник там. И не казвай, че поради това е бил мошеник, защото не е така.

— Ъ-хъ. Да чуем останалото. И по-накратко.

— Аз наех апартамент срещу този на Ики. Убийците още бяха в хотела. В полунощ измъкнах Ики и стигнахме с автомобил чак до Помона. Той продължи с наета кола, а аз се върнах с автобус. Настаних се в апартамента си на Пойнтър Стрийт точно срещу неговата бърлога.

— Защо… щом вече го няма?

Отворих средното чекмедже на бюрото си и извадих красивия подострен молив. Написах името си на едно листче и го зачеркнах с молива.

— Защото някой ми е изпратил това. Не мислех, че ще стигнат до убийство, но смятах, че ще ме пребият от бой, та да не смея да върша повече лудории.

— Знаеха ли, че си се заел с тази работа?

— Ики е бил проследен дотук от един нахален дребосък, който после се отби при мен и ме смушка с пистолет в стомаха. Поотупах го, но се наложи да го пусна. Разсъдих, че след това на Пойнтър Стрийт ще бъде по-спокойно. Аз живея усамотено.

— Аз пък обикалям — каза Бърни. — Получавам доклади. Значи са застреляли друг човек.

— Със същия ръст, същото телосложение, подобен на вид. Видях като го гръмнаха. Не мога да кажа дали бяха ония типове от „Бевърли-Уестърн“. Аз изобщо не съм ги виждал. Бяха просто двама души с тъмни костюми, с ниско прихлупени шапки. Скочиха в един син понтиак и офейкаха, а един голям кадилак ги прикриваше.

Бърни стана и дълго, ме гледа вторачено.

— Мисля, че засега няма да те закачат — каза той. — Улучили са когото не трябва. Известно време бандата ще кротува. Знаеш ли какво? Този град става мръсен, кажи-речи, като Ню Йорк, Бруклин и Чикаго. Накрая може съвсем да се скапем.

— Имаме добър старт.

— Ти не ми каза нищо, което да ме накара да действувам, Фил. Ще поговоря с момчетата от отдел „Убийства“. Май не си в беда. Но ти си видял убийството. А това им стига.

— Аз не мога да позная никого, Бърни. Не познавам човека, който бе застрелян. А ти отде разбра, че са сбъркали и са убили друг?

— Нали ти ми каза, глупчо.

— Мислех, че момчетата вече са го зарегистрирали.

— Дори да беше така, нямаше да ми кажат. Освен това едва ли са имали време дори да излязат да закусят. За тях той е само един труп в моргата, докато не е идентифициран. Но сигурно ще искат да си поговорят с теб, Фил. Просто обичат магнетофоните.

Той излезе и вратата се затвори със скърцане подире му. А аз седях и се чудех дали не сбърках, че разговарях с него. Или че се бях заел да спасявам Ики. Петте хилядарки обаче казваха „не“. Но може и да грешаха.

Някой похлопа на вратата ми. Държеше телеграма. Взех я, разписах се и я отворих. Тя гласеше:

НА ПЪТ СЪМ ЗА ФЛАГСТАФ. МОТЕЛ „МИРАДОР“. МИСЛЯ, ЧЕ СА МЕ ОТКРИЛИ. ЕЛА БЪРЗО.

Накъсах телеграмата на парченца и ги изгорих в големия си пепелник.

Обадих се на Ан Райърдан.

— Случи се нещо странно — казах и й разправих всичко.

— Моливът не ми харесва — рече тя. — Не ми харесва и това, че е убит друг човек, сигурно е някой беден счетоводител в бедно предприятие, иначе нямаше да живее в този квартал. Не биваше да се захващам с тази работа, Фил.

— Ики има право на живот. Там, където отива, може да стане честен. Би могъл да смени името си. Трябва да е червив с пари, иначе нямаше да ми плати толкова много.

— Казах, че тоя молив не ми харесва. Я по-добре ела тук за известно време. Може да прехвърлиш пощата си на моя адрес — ако изобщо получаваш поща. Във всеки случай сега нямаш кой знае каква работа. Пък и Лос Анджелес гъмжи от частни детективи.

— Не ме разбираш. Аз не съм приключил работата. Градските ченгета трябва да знаят къде съм, а в такъв случай и всички репортери от криминалната хроника ще узнаят. Ченгетата може дори да решат да прехвърлят подозренията си върху мен. Никой очевидец на убийство няма да даде смислено описание. Американците не обичат да стават свидетели на гангстерски убийства.

— Добре, умнико. Но предложението ми остава в сила.

На входната врата се позвъни. Казах на Ан, че се налага да прекъсна разговора. Отворих вратата към чакалнята. Там стоеше някакъв добре облечен — бих казал елегантно облечен — човек на средна възраст. На лицето му бе изписана приятно нечестна усмивка. Носеше бяла широкопола шапка и една от ония много тесни вратовръзки. Кремавият му спортен костюм имаше хубава кройка.

Запали цигара със златна запалка и ме погледна над първото облаче дим.

— Мистър Марлоу?

Кимнах.

— Аз съм Фостър Граймс от Лас Вегас. Собственик съм на ранчо „Есперанса“. Чувам, че сте се позабъркали с един човек на име Ики Розенщайн.

— Няма ли да влезете?

Той мина край мен и се вмъкна в кабинета ми. Външността му не ми говореше нищо. Заможен човек, който обича или смята, че е хубаво да има малко вид на западняк. В Палм Спрингс през зимния сезон можете да ги видите с дузини. Акцентът му показваше, че е от източните щати, но не от Нова Англия. Вероятно от Ню Йорк или Балтимор. Не от Лонг Айланд или Бъркширс — много е далеч от големия град.

Посочих му със замах стола за клиенти и седнах на старомодния си скърцащ въртящ се стол. Зачаках.

— Да знаете къде е Ики?

— Не зная, мистър Граймс.

— Как така се забъркахте с него?

— Ами за пари.

— Страшно основателна причина — усмихна се той. — Докъде е стигнала работата?

— Помогнах му да напусне града. Казвам ви това, макар че не зная кой, по дяволите, сте вие, защото вече съобщих на един мой стар приятел и враг, който е шериф.

— Какво е това приятел и враг?

— Блюстителите на закона не се надпреварват да ме целуват, но него познавам от години и сме приятели дотолкова, доколкото една частна детективска звезда може да бъде приятел с човек на закона.

— Аз ви казах кой съм. Ние имаме голяма организация в Лас Вегас. Градът е в наши ръце с изключение на един опърничав издател на вестник, който все се катери по гърбовете ни и по гърбовете на нашите приятели. Оставяме го да живее, понеже така имаме по-добра репутация, отколкото ако го пречукаме. Убийствата вече не са изгодни.

— Като Ики Розенщайн.

— Това не е убийство, а екзекуция. Ики излезе от строя.

— И затова вашите стрелци трябваше да очистят друг човек. Можеха да се повъртят наоколо, за да са сигурни.

— Така и щяха да направят, ако не си бяхте напъхали носа, където не ви е работа. Избързаха. Няма да ги похвалим за това. Ние искаме да действуват трезво и хладнокръвно.

— Кои са тия големи, велики, мастити „ние“, за които говорите непрекъснато?

— Я не се правете на хлапак, Марлоу.

— Добре. Да речем, че зная.

— Ето какво искаме. — Той бръкна в джоба си и извади едра банкнота. Сложи я до себе си на бюрото. — Намерете Ики Розенщайн, кажете му да се върне в строя и всичко ще се оправи. Не искаме неприятности и излишна гласност, след като е застрелян един невинен минувач. Работата е проста. Ще получите това веднага — кимна към банкнотата. Беше хилядарка. Вероятно най-дребната банкнота, която имаха. — И още една, когато намерите Ики и му съобщите каквото ви казах. Ако се опъне — завесата пада.

— Ами ако ви кажа да си вземете мърлявата хилядарка и да се изсекнете с нея?

— Ще бъде неблагоразумно. — Той извади „Колт Удсман“ с къс заглушител. С такъв пистолет ще те пречукат без засечка. При това този човек беше и бърз, бърз и сръчен. Добродушното изражение на лицето му не се променяше.

— Аз не съм напускал Лас Вегас — каза той спокойно. — Мога да докажа това. Вие ще умрете на този стол и никой нищо няма да разбере. Просто още един частен детектив, който е объркал конците. Сложете ръцете си на бюрото и помислете малко. Впрочем аз съм отличен стрелец дори с този проклет заглушител.

— Няма да сложа ръце на никакво бюро, нито ще сляза малко по-ниско в обществената стълбица, мистър Граймс. Но я ми кажете нещо за това.

Извадих изящно подострения молив и го подхвърлих към него. Той го грабна, след като премести пистолета в лявата си ръка бързо, много бързо. Държеше молива така, че да може да го разгледа, без да ме изпуска от очи.

— Получих го със специална поща — казах аз. — Без съобщение, без обратен адрес. Само молива. Мислите ли, мистър Граймс, че никога не съм чувал за такъв молив?

Той се намръщи и захвърли молива. Преди да успее да премести пистолета обратно в дясната си ръка, аз пъхнах моята под бюрото, сграбчих дръжката на 45-калибровия и сложих пръст на спусъка.

— Погледнете под бюрото, мистър Граймс. Ще видите 45-калибров пистолет в отворен кобур. Закрепен е там и сочи към корема ви. Дори да успеете да ме простреляте в сърцето, 45-калибровият пак ще гръмне само от конвулсивното движение на ръката ми. И коремът ви ще се изсипе на пода, а вие ще изхвръкнете от тоя стол. Куршум от 45-калибров пистолет може да ви отхвърли на шест стъпки. Дори в киното най-после се научиха на това.

— Май така действуват мексиканците — каза той спокойно. Прибра пистолета си в кобура. Ухили се. — Браво, добре изпипано, Марлоу. Ти можеш да ни бъдеш полезен. И имаш много време, а ние нямаме. Издири Ики и не бъди глупав. Той ще се вслуша в здравия разум. Сигурно не иска да се крие до края на живота си. Накрая все ще го намерим.

— Я ми кажете, мистър Граймс, защо се хващате за мен? Като изключим Ики, какво съм направил, че не ви се харесвам?

Без да помръдне, той помисли малко или се престори, че мисли.

— Заради случая Ларсен. Ти помогна да изпратят един от нашите хора в газовата камера. А ние не забравяме такова нещо. Бяхме те набелязали като изкупителна жертва на мястото на Ики. Ти винаги ще бъдеш изкупителна жертва, докато не си на наша страна. Нещо ще те улучи, когато най-малко очакваш.

— Човек с моя занаят винаги е изкупителна жертва, мистър Граймс. Вземете си хилядарката и се измитайте тихомълком. Може и да реша да бъда с вас, но трябва да помисля. Що се отнася до случая Ларсен, ченгетата свършиха цялата работа. Аз просто случайно узнах къде е той. Мисля, че Ларсен не ви липсва чак толкова.

— Ние не обичаме да ни се месят. — Той стана. Пъхна небрежно едрата банкнота обратно в джоба си. Докато вършеше това, аз пуснах 45-калибровия пистолет и извадих моя 38-калибров „Смит и Уесън“.

Граймс го изгледа презрително.

— Ще бъда в Лас Вегас, Марлоу. Всъщност аз изобщо не съм напускал Лас Вегас. Можеш да ме намериш в „Есперанса“. Вярно е, че не ни пука за Ларсен. Просто още един от охраната. Такива с лопата да ги ринеш. Но ни пука за това, че някакъв си некадърен частен детектив го спипа.

Той кимна и излезе от кабинета ми.

Замислих се. Знаех, че Ики няма да се върне в Тайфата. Дори и да имаше такава възможност, не можеше да им вярва вече. Но сега се явяваше и друга причина. Обадих се пак на Ан Райърдан.

— Тръгвам да търся Ики. Налага се. Ако не ти се обадя до три дни, свържи се с Бърни Олс. Заминавам за Флагстаф, Аризона. Ики ми съобщи, че ще бъде там.

— Ти си глупак — каза жално тя. — Това е някаква клопка.

— Някой си мистър Граймс от Лас Вегас ме посети с пистолет със заглушител. Оправих се с него, ама няма да имам винаги такъв късмет. Ако намеря Ики и съобщя на Граймс, бандата ще ме остави на мира.

— Нима ще осъдиш този човек на смърт? — Гласът й прозвуча рязко, сякаш тя не вярваше на ушите си.

— Не. Него няма да го има, когато им съобщя. Ще се качи на самолет за Монреал, ще си купи фалшиви документи — Монреал е корумпиран, кажи-речи, колкото нас тук — и ще отлети за Европа. Там може да бъде горе-долу в безопасност. Но Тайфата има дълги ръце и Ики ще трябва да живее страшно скучно, за да остане жив. Няма избор. Или трябва да се крие, или и той ще получи молив.

— Много си умен, мили. А какво става с твоя молив?

— Ако имаха намерение да ме убият, нямаше да ми го пращат. Просто малък опит за сплашване.

— А ти не се плашиш, прекрасно животно такова.

— Плаша се. Но не съм се парализирал от страх. Довиждане. Не си хващай любовник, докато не се върна.

— По дяволите, Марлоу!

Затвори телефона. И аз направих същото.

Едно от специалните ми достойнства е, че все говоря каквото не трябва.

Измъкнах се от града, преди момчетата от отдел „Убийства“ да са ме надушили. Щеше да мине доста време, докато ми хванат дирите. А Бърни Олс не би дал за частен детектив дори пробита книжна кесия. Хората на шерифа и градската полиция се погаждат като два котарака на плет.

 

 

Пристигнах във Финикс вечерта и спрях пред един мотел в предградията. Във Финикс беше адски горещо. Мотелът имаше ресторант, та вечерях. Взех от касиерката няколко дребни монети, затворих се в една телефонна кабина и се помъчих да се свържа с „Мирадор“ във Флагстаф. Ама че глупост! Ики можеше да се е зарегистрирал под всякакво име — от Коен до Кордилеоне, от Уотсън до Войчеховски. Все пак се обадих и в отговор получих само усмивка, доколкото е възможно да ти се усмихнат по телефон. Поисках стая за следващата нощ. Нямало места, освен ако някой не напуснел, но все пак щели да ме запишат, в случай че някой отмени резервацията си или стане нещо друго. Флагстаф е твърде близо до Големия каньон. Ики навярно си беше запазил място предварително. Върху това човек би трябвало да се замисли.

Купих един евтин роман и го зачетох. Нагласих будилника си за 6 часа и 30 минути. Тоя роман така ме уплаши, че пъхнах два пистолета под възглавницата си. Разказваше се за някакъв субект, който се опънал на гангстерския главатар в Милуоки, и го пердашели на всеки петнайсет минути. Мислех си: от главата му трябва да е останало само парче кост, от което виси ивица кожа. Но в следващата глава беше весел като полска чучулига. Тогава се запитах защо чета тоя боклук, когато бих могъл да науча наизуст „Братя Карамазови“. Тъй като не намерих сполучлив отговор на въпроса, угасих лампата и заспах. В 6 часа и 30 минути се обръснах, взех душ, закусих и тръгнах за Флагстаф. Пристигнах там за обяд и заварих Ики в ресторанта да яде планинска пъстърва. Седнах срещу него. Той, изглежда, се изненада, че ме вижда.

Поръчах си същото. Започнах да ям планинската пъстърва според правилата. Предварителното вадене на костите малко разваля удоволствието.

— Какво става? — попита ме той с пълна уста. Изискан човек.

— Чете ли вестниците?

— Само спортната рубрика.

— Хайде да идем да поговорим в стаята ти. Има и още нещо.

Платихме обяда си и минахме в една хубава стая с две легла. Мотелите вече са толкова комфортни, че в сравнение с тях много хотели изглеждат долнопробни. Седнахме и запалихме цигари.

— Двамата убийци станаха много рано и отидоха на Пойнтър Стрийт. Паркираха пред твоя жилищен блок. Не са били осведомени добре. Застреляха един тип, който малко приличаше на теб.

— Оплескали са я — ухили се той. — Но ченгетата ще разберат, Тайфата също ще разбере. Така че аз пак съм белязан.

— Май ме мислиш за глупак — рекох. — Такъв съм си.

— Според мен ти свърши екстра работа, Марлоу. Какво глупаво има тук?

— За късмет, не. Но е хубаво човек да си има помощник.

— Искаш да кажеш балама.

Лицето му се изопна. Той изръмжа:

— Не те разбирам. И ми върни част от ония пет хилядарки, чуваш ли? Аз съм по-закъсал, отколкото си мислех.

— Ще ти ги върна, когато си видиш ушите.

— Не бъди такъв — леко въздъхна той и измъкна пистолет. Аз нямах нужда да измъквам пистолет. Държах го в страничния си джоб.

— Не трябваше да върша глупости — казах. — Махни тоя патлак. От него ще имаш толкова полза, колкото от игрален автомат в Лас Вегас.

— Грешиш. От тия автомати често излиза печалба. Иначе няма да има клиенти.

— Рядко, искаш да кажеш. А сега слушай добре.

Той се ухили. На зъболекаря сигурно му е омръзнало да го чака да дойде.

— Тази работа ме озадачи — продължих аз весело; бях поумнял малко. — Първо, можеше ли да стане това? Второ, ако можеше да стане, къде щеше да е моето място? Но постепенно забелязах малките петънца, които развалиха картинката. Защо въобще трябваше да идваш при мен? Та ония от Тайфата не са толкова наивни. Защо ще пращат дървеняк като тоя Чарлс Хикън или каквото е там поредното му име. И защо изпечен мъж като тебе ще се остави някои да проследят и да открият една опасна връзка?

— Ти ме закла, Марлоу. Толкова си блестящ, че мога да те видя дори на тъмно. Но толкова си тъп, че не можеш да разпознаеш една жирафа на червени, бели и сини райета. Обзалагам се, твоят безмозъчен център си е играл с тия пет бона като котка с торбичка валерианови корени. Обзалагам се, че си целувал банкнотите.

— Не, след като си ги пипал ти. Защо ми изпратиха молива, а? Страхотно опасна заплаха. Тя допълваше останалото. Но както казах на вашия левак от Лас Вегас, не пращат моливи, когато имат сериозно намерение да те очистят. Той също носеше пистолет. „Удсман“, 22-калибров, със заглушител. Наложи се да го накарам да си го прибере. Беше много любезен. Размаха под носа ми хилядарка, за да узная къде си и да му кажа. Добре облечен, симпатичен параван на тайфа мръсници. Женското въздържателно дружество и някои политици-подлизурковци са им дали пари да се издигнат, а те са се научили как да ги харчат и да ги умножават. И сега, кажи-речи, никой не може да ги спре. Но пак са си тайфа мръсници. И никога няма да сбъркат. Това не са хора. Всеки човек има право да направи някоя и друга грешка. Но не и мръсниците. Те винаги са съвършени. Иначе ще загазят с такива като теб.

— Какви ги плямпаш, дявол да го вземе? Разбирам само, че много дълго дърдориш.

— Е, позволи ми тогава да ти го кажа просто и ясно. Някакъв жалък шушумига от източните щати влиза в една банда, сред низшите чинове. Знаеш ли какво е чин, Ики?

— Нали съм служил в армията — озъби се той.

— Та израства той в бандата, но не е съвсем покварен. По-точно не е достатъчно покварен. Затова се опитва да се измъкне. Идва тук, намира си някаква нископлатена работа, променя името си или имената си и заживява тихомълком в евтин жилищен блок. Но бандата вече си има агенти къде ли не. Някой му улавя дирята и го разпознава. Може би пласьор на наркотици, шеф на комарджийски вертеп, проститутка, дори полицай, който си получава пая. Тогава бандата, или наречи я Тайфата, си казва през дима на пурите: „Ики не може да ни направи този номер. Той е дребна риба, затова не е толкова важен. Но ни досажда. Лошо се отразява на дисциплината. Повикайте две момчета и да му зачеркнем името.“ Но какви момчета повикват? Двама, които са им омръзнали. Прекалено много са се навъртали около големите. Може да сбъркат нещо или да ги хване шубе. Може да им хареса да убиват. А това вече е лошо. Прави ги неблагоразумни. Може да се разчита само на ония, които си правят пас. Тъй че повиканите момчета са вече отписани, без да знаят това. Но ще бъде много хитро да натопят и един човек, който не им е симпатичен, тъй като е натопил един гангстер на име Ларсен. От ония малки шегички, за които Тайфата мре. „Слушайте, момчета, имаме време дори да погодим номер на един частен детектив.“ И за целта пращат един негодник.

— Братята Тори не са негодници. Те пипат здраво. И го доказаха… макар че направиха грешка.

— Грешка, друг път. Те светиха маслото на Ики Розенщайн. А ти си просто една пееща търговска реклама в това шоу. И сега си арестуван за убийство. Но има и нещо по-лошо. Тайфата ще те измъкне от дранголника и после ще те изрита. Ти изпълни задачата си, но не успя да ме баламосаш.

Пръстът му стисна спусъка. Избих пистолета от ръката му. Моят в джоба на сакото ми беше малък, но на такова разстояние е точен. А това бе един от дните ми, когато съм точен.

Той простена и взе да смуче ръката си. Приближих се и го блъснах силно в гърдите. Любезниченето с убийци не влиза в репертоара ми. Той залитна назад и настрана и направи четири-пет крачки, като се олюляваше. Взех пистолета му и като го държах насочен срещу него, опипах всички места, където човек може да скрие втори пистолет. Не намерих нищо.

— Какво искаш от мен? — захленчи той. — Нали ти платих. Сметките ни са чисти. Платих ти много добре.

— И двамата имаме проблеми. Твоят е да останеш жив.

Извадих от джоба си чифт белезници, извих ръцете му отзад и щракнах белезниците. От едната му ръка течеше кръв. Отидох до телефона.

Флагстаф беше достатъчно голям, за да има своя полиция. Дори окръжният прокурор можеше да се е настанил тук. Това е Аризона, сравнително беден щат. Възможно бе дори полицаите да са честни.

Трябваше да кисна тук няколко дена, но това нямаше значение, стига да имах на разположение пъстърва, уловена на 2000–2500 метра височина. Обадих се на Ан и на Бърни Олс. Аризонският окръжен прокурор се оказа енергичен млад човек, а началникът на полицията — един от най-отзивчивите хора, които съм срещал.

Върнах се в Лос Анджелес навреме, за да заведа Ан в „Романов“ на вечеря с шампанско.

— Не мога да разбера — каза тя на третата чаша — защо те забъркаха в тази каша, защо ти пробутаха мнимия Ики Розенщайн? Защо просто не оставиха двамата убийци да си свършат работата?

— Откровено казано, и аз не знам. Сигурно големите клечки се смятат за толкова недосегаеми, че развиват чувство за хумор. А може би тоя тип Ларсен, който отиде в газовата камера, е бил по-важен, отколкото изглеждаше. Само трима-четирима високопоставени гангстери са стигнали до електрическия стол, въжето или газовата камера. И доколкото знам, няма такъв случай в нито един от щатите като Мичиган, където най-тежкото наказание е доживотен затвор. Ако Ларсен е бил по-голяма клечка, отколкото може да се предположи, възможно е да са нанесли името ми в дългия списък, докато ми дойде редът.

— Но защо трябва да чакат?

— Те имат време да чакат. Кой ще им попречи? По нареждане на Капоне са убити стотици души, само няколко от тях са убити лично от него. Но се наложи да се намесят хората от данъчната служба, да го пипнат. Тайфата рядко прави такива грешки.

— Ще ти кажа какво ми харесва у теб освен огромния ти чар: Когато не знаеш какво да отговориш, сам си съчиняваш отговора.

— Парите ме безпокоят — рекох. — Цели пет хилядарки от техните мръсни пари. Какво да ги правя?

— Не бъди балама цял живот. Ти заслужи тези пари, рискува живота си заради тях. Можеш да си купиш държавни облигации. Така парите ти ще станат „чисти“. А за мен това ще бъде само част от шегата.

— Я ми кажи защо се лепнаха точно за мен.

— Ти имаш по-голямо реноме, отколкото си представяш. И какво щеше да стане, ако мнимият Ики бе успял да те очисти? Той не е от ония, дето се церемонят много.

— Тайфата щеше да му иска сметка, задето е действувал на своя глава… в случай че си права.

— Стига окръжният прокурор да не му поиска сметка. А аз пет пари не давам какво ще стане с него. Още шампанско, моля.

Екстрадираха „Ики“, той се огъна под натиска и посочи имената на двамата убийци — след като аз вече ги бях назовал, — братята Тори. Но никой не успя да ги намери. Те повече не се появиха. А не можеш да обвиниш един-единствен човек в заговор. По закон дори не може да бъде съучастник. Нямаше начин да се докаже, че е знаел за убийството на истинския Ики.

Можеха да го пратят в затвора за някоя дреболия, но им хрумна нещо по-добро. Оставиха го на приятелите му. Пуснаха го.

Къде е сега? Шестото ми чувство казва: никъде.

Ан Райърдан се радваше, че всичко свърши и аз съм в безопасност — израз, който не върви за хора с моята професия.

Бележки

[1] Мебели от XVIII век; рококо с изящна резба. — Б.пр. ↑

[2] Фирма за производство на сосове. — Б.пр. ↑