Стенли Елин
Най-хубавото от всичко

В очите на Артър всички те изглеждаха като скроени по един модел. Бяха еднакво високи и добре сложени. Имаха правилни черти на добре загорелите лица, увенчани с ниско подстригана коса. Облеклото им беше скъпо, но строго; обноските — безупречни. Те идваха от реномирани Семейства и реномирани Училища и гледаха на това с пренебрежение. Сред мравуняка в градския център, сред готическите колони на ценните книжа, от които лъхаше приятен мирис, сред стъклените куполи, подобни на футуристични аквариуми, те не биеха много на очи и все пак не оставаха незабелязани.

На работните си места идваха с предимствата на Семейството и Училището, с умението да си придават учтиво заинтересован вид, когато им говори началник. Всъщност те се отнасяха към работата си със същата небрежност, както към всичко друго, защото бяха „тъпкани“ с пари. И заради всичко това Артър ги мразеше и беше готов да продаде душата си, за да е един от тях.

Физически той би могъл да издържи проверката. Беше висок, изключително красив млад мъж — когато минаваше по улицата, малко жени устояваха на изкушението да му хвърлят набързо кос поглед, който означава, че той ги е заинтригувал, макар и да е недостъпен — и имаше сериозно държане, плод преди всичко на изключителна наблюдателност и добро самообладание. Но не произхождаше от реномирано Семейство, нито пък бе завършил реномирано Училище — а и нямаше излишни пари, само скромна заплата. Родителите му бяха умрели (завещанието им едва бе стигнало да се платят разноските за погребението), бе напуснал училище, за да постъпи на работа, и колкото и да му беше неудобно, често сменяше работата си, а наскоро се бе настанил в „Хортън и син“ и ако го запитаха, с точност до цент можеше да каже с колко пари разполага: сбора от банковата му сметка, портфейла и джобните пари. Явно не можеше да си позволи да се държи небрежно, както се очаква от един изискан млад човек.

В този израз — „изискан млад човек“ — бе кристализирана омразата му към въпросния тип хора. Една сутрин той стоеше пред вратата на мистър Хортън, когато бяха въведени двамата синове на някакъв клиент. За част от секундата очите им се спряха върху Артър, мигновено забелязаха, че той не е един от тях, и се извърнаха с пълно безразличие. Нищо не бе казано, нищо не бе направено, ала в този момент Артър бе сложен най-безцеремонно на мястото си и оставен да стои там, а душата му кипеше от омраза и гняв. И най-лошото беше, че не можеше да си го върне; нямаше начин да ги засегне. Домовете им, клубовете им, животът им бяха недосегаеми.

Чак когато вратата на асансьора се затвори зад тях, мистър Хортън, изглежда, за пръв път забеляза Артър. „Изискани млади хора“ — изрече той почти завистливо, като махна с ръка към асансьора, и този израз пусна корени в душата на Артър. Не само пусна корени, но и бе наторен веднага от тона на мистър Хортън, който във възбуденото въображение на Артър като че искаше да добави: „Те спадат към моя свят, а ти не.“

И на всичко отгоре, разбира се, съществуваше Ан. Ан Хортън.

Традиционно право на всеки предприемчив млад мъж е да се старае усърдно както в бизнеса, така и в любовта и да достигне най-висша степен на успех, като съчетае и двете, и се ожени за дъщерята на шефа. И ако се случи тази дъщеря да е красива и желана и — да си послужим с възторжения израз на ония, които я познаваха — непокварена като Ан Хортън, още по-добре.

Но Артър усещаше инстинктивно, че има различни степени на непоквареност. Например ако едно момиче страшно много мечтае за дванайсетметрова моторна яхта и накрая се примири с шестметрова бързоходна моторна лодка, то е непокварено. Значи Ан Хортън беше непокварена. За да се сближиш с такава, не е достатъчно да се опитваш само да показваш пламенната си страст и готовността си да убиваш змейове. Необходимо е да се явиш със златни доспехи и яхнал расов кон, да носиш билети на първия ред за най-хубавата музикална комедия в града. И ухажорът да изразява чувствата си открито, и то не в редки случаи, а колкото може по-често.

Върху това и още някои други неща размишляваше Артър, докато лежеше нощ след нощ на леглото си в къщата с мебелирани стаи под наем на мисис Марш и гледаше тавана. Мислите го подлудяваха, гърчеха се като змии, които захапват опашката си и после се самоизяждат. Неведнъж Ан Хортън го бе поглеждала така, както го поглеждаха другите жени. Да можеше поне да се срещне с нея, да й се представи в мечтания образ, дали после бракът щеше да бъде невъзможен? Но за да се срещне с нея така, както тя искаше, трябваше да има пари, а по ирония на съдбата единствената възможност да се сдобие с пари беше да се ожени за нея! Боже мой, мислеше си той, да можеше да се ожени за нея, щеше да има достатъчно пари, за да ги хвърли в лицето на всеки изискан млад мъж, когото мразеше.

Така мислите бавно се оформяха в главата му и без сам да съзнава това, Ан Хортън стана средството, а не целта. Целта щеше да бъде славата, която постигат ония, които, без да броят парите си, могат да си позволят най-хубавото. Най-хубавото от всичко, казваше си Артър замечтано и пред очите му се редяха красиви скъпи картини, плуващи като облаци по тавана.

Чарли Принс беше млад мъж, който явно бе вкусил най-хубавото от всичко. Той влезе в живота на Артър по обед, когато Артър седеше и допиваше кафето си, на масата пред него бе отворен проспект на „Хортън и син“, а мислите му се носеха в шестметровата бързоходна моторна лодка с Ан Хортън.

— Нали нямате нищо против да ви запитам дали не работите при стария Хортън? — заговори Чарли.

Това беше глас на човек със Семейство и Училище; дори думичката „стария“ бе естествена част от всичко това, тъй като сега тази дума беше на мода сред тях и можеше да се каже за всичко, независимо от възрастта му. Артър вдигна очи от обувките към костюма, ризата, вратовръзката, шапката, като в съзнанието си машинално им слагаше етикети — „Оливър Мур“, „Брукс“, „Сълка“, „Бронзини“, „Кавано“, а после изведнъж погледът му спря на лицето. Наистина то беше загоряло, с правилни черти и увенчано с неизбежната ниско подстригана коса, ала в него имаше и нещо друго. Някакви ситни бръчици около очите. Особена извивка на устните…

— Вярно е — отговори Артър уморено, — аз работя при Хортън.

— Ще ми позволите ли да седна тук? Казвам се Чарли Принс.

Оказа се, че Чарли Принс бе видял проспекта на масата, някога самият той бе работил при Хортън и не можеше да се сдържи да не запита как върви някогашната му служба.

— Според мен добре — каза Артър, а после забеляза: — Не си спомням да съм ви виждал.

— О, предполагам, че е било преди да постъпите вие, и съм сигурен, че фирмата едва ли има желание да говори за мен. Знаете ли, аз съм нещо като петно върху нейния герб. Като напуснах, бях малко дискредитиран, ако разбирате какво искам да кажа.

— О! — възкликна Артър и почувствува остра, горчива завист към всеки, който можеше да си позволи да бъде некадърен, дори недисциплиниран и да напусне така нехайно фирма като тази на Хортън.

Изглежда, че Чарли Принс четеше мислите му много точно.

— Не — каза той, — не че бях неспособен да се справям с работата, ако мислите така. Всъщност се касаеше за една малка измама. Фалшифицирах няколко чека… нещо от тоя род.

Артър зяпна.

— Разбирам — забеляза Чарли Принс весело. — Вие си мислите, че като пипнат някого за такава работа, той трябва да лее сълзи и да се разкъсва от угризения, дълбока скръб, разкаяние и тем подобни. Ала с мен не е така. Е, вярно, изпитвах угризение, че ме хвана оня идиот счетоводителят, дето се бърка навсякъде, но едва ли можете да ме упрекнете за това.

— Но защо го направихте?

Чарли Принс се намръщи.

— Нали не приличам на ония глупави психопати, които крадат само заради вълнението, което преживяват? Беше за пари, разбира се. Винаги е за пари.

— Винаги ли?

— Е, работил съм и на други места, не само при Хортън, и винаги съм напускал малко дискредитиран. Фактически едва когато постъпих у Хортън, аз научих най-важния урок в живота си. — Той се наклони напред и многозначително почука с показалец по масата. — Тая работа — да се мъчиш да подправиш подписа на някого — е глупост. Абсолютна глупост. Ако ще подправяш едно име, трябва просто да се упражняваш да го изписваш и да не преставаш да се упражняваш, докато не се научиш да го правиш бързо, ей така. Друг начин няма.

— Но все пак са ви хванали.

— Това се дължеше на небрежност. Аз осребрявах чековете, но не си правех труд да ги вписвам в счетоводните книги. А знаете на какво е способен един счетоводител, ако книгите му не са в ред.

Артър бе възхитен и същевременно неспособен да формулира въпроса, който искаше да зададе, без да прекрачва границите на учтивостта.

— Какво стана след това? Какво направиха те… вие…?

— Питате дали ме арестуваха, дали ме пратиха в затвора, или нещо от тоя род? — Чарли Принс погледна Артър със съжаление. — Не, разбира се. Знаете как се отнасят към подобен род гласност и щом баща ми възстанови сумата, въпросът бе приключен.

— И абсолютно нищо ли не ви се случи? — попита Артър смаяно.

— Е — призна Чарли Принс, — разбира се, все нещо трябваше да се случи, особено след последния ми подвиг, когато баща ми кипна като стар парен котел. Но всъщност не беше чак толкова лошо. Само станах нещо като местен лентяй.

— Какъв? — попита Артър озадачен.

— Нещо като местен лентяй. Нали знаете, как ония стари родове в Англия изпращали своите „черни овце“ в Австралия или някъде другаде, само и само да са по-далеч, а после им осигурявали издръжка, като уведомявали синчето, че ще си я получава редовно, докато не се мярка пред очите им? Е, същото стана и с мен. Отначало старият искаше просто да ме изгони на улицата без цент в джоба, ама жените в нашия род са с добри сърца и го убедиха да не постъпва така. Съгласи се да ми дава месечна издръжка — около половината от това, което ми беше нужно, за да преживявам, — но до края на живота си не биваше да имам никаква връзка със семейството си и цялото му обкръжение. А мога да ви кажа, че това обкръжение е доста голямо.

— Значи не би трябвало да сте в Ню Йорк?

— Казах, че бях местен лентяй. Тоест мога да бъда където си поискам, но никой от семейството ми или неговите три милиона познати не бива нито да ме чува, нито да ме вижда. Затова просто пускам едно писъмце до семейния адвокат, с което съобщавам адреса си, и всеки месец на първо число получавам издръжката си.

— Е — рече Артър, — след всичко това бих казал, че баща ви е постъпил много благородно.

Чарли Принс въздъхна.

— Да си призная, той съвсем не е лош старец. Но изпитва патологично влечение към определен тип благочестив млад педант, какъвто аз не съм. Нали разбирате какво имам предвид? От ония млади парвенюта, които са много лъскави отвън, лъскави отвътре, но иначе са безчувствени. Ако бях станал такъв, всичко щеше да бъде тип-топ. Но не станах. Затова съм тук, нещо като прокудения син, две седмици преди да дойде издръжката, изгонен от хотелската си стая…

Артър почувствува необяснимо вълнение.

— Изгонен ли сте?

— Така става, като не можеш да си платиш наема. Това е закон или правилник, или кой знае какво. Във всеки случай, каквото и да е, то е крайно неучтиво и ако искате да разберете накъде бия, срещу историята на живота ми, намерете начин да ми дадете заем. Не много малък; някакъв заем със средни размери. Обещавам да ви се издължа на първо число и с прилична лихва. — Сега в гласа на Чарли Принс ясно се долавяше умолителна нотка. — Признавам, че съм и малко нечестен, но през целия си живот не съм пропускал да върна дълг. Всъщност — обясни той — единствената причина да съм в това бедствено положение е, че винаги съм бързал да изплатя дълговете си.

Артър гледаше изрядното облекло на Чарли Принс; забелязваше небрежното държане на Чарли Принс; чуваше благозвучния глас на Чарли Принс, който отекваше приятно в ушите му, и изведнъж разбра какво го вълнува толкова.

— Слушайте — каза той, — къде живеете сега?

— Никъде, разбира се, поне докато съм изгонен. Но ще се срещнем с вас тук на първо число с точност до минута. Мога да ви се закълна, че няма защо да се безпокоите за парите си. Начинът, по който ви говоря, би трябвало да ви убеди, че съм честен с вас.

— Не е това — рече Артър. — Думата ми е дали желаете да живеете в моята стая? Ако ви заема достатъчно пари, за да платите сметката си в хотела и да изнесете багажа си оттам, бихте ли се преместили при мен? Аз имам хубава стая; тя е в стара къща, но я поддържат много добре. Мисис Марш, хазайката, е бъбрива и е много придирчива за някои неща, но ще видите, че умее да поддържа приятна обстановка. И е много евтино; ще си спестите сума пари.

Внезапно той се спря, тъй като усети, че разговорът се превръща в разгорещен пазарлък и че Чарли Принс го гледа насмешливо.

— Какво има? — запита Чарли Принс. — Да не би и вие да сте закъсали?

— Не, не е свързано с пари. Аз имам пари, за да ви дам назаем.

— Тогава защо се натискате толкова да имате съквартирант? И то непременно искате да бъда аз.

Артър най-после събра кураж.

— Е, добре, ще ви кажа. Вие имате нещо, което ми е нужно.

Чарли Принс замига.

— Аз ли?

— Изслушайте ме — заговори Артър. — Аз никога не съм притежавал нещата, които сте притежавали вие, и това си личи. Някак си личи. Знам, че личи, защото вие никога не бихте разговаряли с някого от ония младежи, които допадат на баща ви, така както разговаряте с мен. Но това не е важно. Важното е да разбера точно какво ви прави да изглеждате такъв, както и другите като вас. Това е нещо като лустро, което доброто семейство и парите могат да втрият така в кожата ви, че никога да не се изтрие. А на мен тъкмо то ми трябва.

Чарли го гледаше учудено.

— И мислите, че ако живеем в една стая, част от това тайнствено лустро, това дявол знае какво, ще се втрие във вашата кожа?

— Оставете на мен тая грижа — рече Артър. Той извади чековата си книжка и писалка, сложи ги на масата пред себе си и попита: — Е, какво ще кажете?

Чарли Принс гледаше замислено чековата книжка.

— Да ви призная, нямам представа какво продавам — каза той, но сделката е сключена.

 

 

Те се оказаха отлични съквартиранти. Няма хора, които да си подхождат така, както един добър разказвач и един добър слушател, и тъй като Чарли Принс обичаше най-много на тоя свят да черпи обилно от бездънния кладенец на анекдотите и спомените, а пък Артър беше пламтяща от любопитство публика, животът на втория етаж откъм улицата в пансиона на мисис Марш бе идиличен.

Разбира се, имаше и малки камъчета, които аха да преобърнат колата. Понякога Чарли Принс може би имаше причина да се замисли върху това, че бе намерил в лицето на Артър прекалено добър слушател, като се има предвид ненаситната жажда на Артър за подробности. Разказвач, заел се да разправя за някое свое преживяване на яхта, може доста да се обърка, като разбере, че трябва да опише размерите на яхтата, устройството й, начина на управление, а после да изнесе лекция за сравнителните качества на разни малки плавателни съдове, преди да успее да стигне до същността на самия разказ. Или пък да извлечеш най-ценното от някаква интересна малка случка, свързана с млада жена, срещната в известен ресторант, когато е нужно също да добавяш бележки под линия по такива въпроси, като например какво трябва да кажеш на един оберкелнер, как да си поръчаш, как да дадеш бакшиш, как да се обличаш за всеки случай и тъй нататък, ad infinitum^[1].

На всичко отгоре Чарли Принс, който притежаваше похвални наблюдателни способности, с огорчение забелязваше, че Артър неусетно става негов образ и подобие. Интонацията, подборът на думи и тяхната употреба, начинът на седене, ходене, стоене, жестовете, нюансите на речта, с която Артър си служеше, всичко това даваше смущаващата възможност на Чарли Принс да вижда своето живо огледално отражение.

Що се отнася до Артър, единственото нещо в отношенията им, което го стресна, беше, че откри нещо детинско у Чарли Принс и в неговия малък свят. От всичко, което можа да схване, Артър заключи мрачно, че Чарли Принс и подобните му от деца ставаха юноши и спираха дотам. Физически успяваха да израснат — да станат още по-едри и по-внушителни, но в умствено и емоционално отношение не отиваха по-далеч. Усвояваха мъдрите думи и маниерите на възрастните, но какво имаше под тях? Разбира се, Артър не би се осмелил да спомене това гласно.

Мнението му по този въпрос бе потвърдено от проблема с издръжката на Чарли Принс. Всеки месец на първо число мисис Марш с усмивка влизаше в стаята, носейки плик, адресиран до Чарли Принс. Луксозен на вид плик, а ако го държиш замислено срещу светлината, както правеше Чарли Принс винаги, преди да го отвори, можеха да се различат очертанията на лист луксозна хартия. Чек за петстотин долара, подписан от Джеймс Луелин. „Личният адвокат на семейството — бе обяснил веднъж Чарли Принс, добавяйки с известно огорчение: — Не стига, че имам баща, с когото не може да се излезе наглава, ами и старият Луелин играеше ролята на мой втори баща още когато бях дете.“

За Чарли Принс тази сума беше жалко подаяние. За Артър беше Ключът. Ключът за вълшебната градина, до която Артър не можеше да се приближи: Ключът за стаята на Синята брада, който ти е забранено да използуваш; ключът за Ан Хортън. С него няма да постигнеш каквото желаеш, но поне ще отвориш вратата.

Още по-мъчително за Артър беше обстоятелството, че за няколко часа всеки месец този ключ беше негов. Чарли Принс подписваше чека, а после Артър, за да му услужи, се отбиваше в банката, където имаше своя малка сметка, и там го осребряваше. Когато се върнеше, старателно удържаше частта на Чарли Принс от наема, сумата, която Чарли Принс бе взел на заем от него през последните една-две седмици на предишния месец, и след това предаваше остатъка на съквартиранта си. Той вършеше това по настояване на самия Чарли Принс. „Ако искаш да си сигурен, че ще плащам честно и почтено наема си и всичко, което ти дължа — обясняваше Чарли, — това е най-добрият начин. Пък и ти можеш лесно да го осребриш, а аз все срещам разни затруднения.“

Така всеки месец в течение на няколко часа Артър ставаше друг човек, Чарли Принс му услужваше щедро с дрехи от своя гардероб и в деня, когато осребряваше чека, Артър непременно носеше от тези чудесно скроени костюми от луксозен плат, които изглеждаха като ушити тъкмо за него. А в горното джобче на костюма имаше портфейл с петстотин долара в нови-новенички банкноти. Нищо чудно, че в такива дни правеше впечатлението, за което мечтаеше.

Когато влезе в кабинета на работодателя си, Ан Хортън седеше на ръба на бюрото и разговаряше с баща си. Тя хвърли поглед към Артър, а после се спря насред думата, за да го огледа отгоре додолу с явно възхищение.

— Знаеш ли — каза тя на баща си, — аз съм виждала този младеж из твоята кантора няколко пъти. Не мислиш ли, че е крайно време да благоволиш да ни запознаеш?

Държането й смая Артър, който някак си винаги си бе представял мистър Хортън като недостъпна фигура, изправила се на планински връх с мълния в ръка. Но още повече се смая, когато мистър Хортън — както му се стори, той се поколеба дали го познава — ги представи един на друг с думи, които прозвучаха като музика в ушите на Артър. Артър, каза той топло, е изискан млад човек. Приятно ми е да ви запозная.

Това беше блестяща възможност за Артър — но той я пропусна. Пропусна я като последния левак. Каза нещо безсмислено; и го каза така, че прозвуча дори по-банално и нескопосано, отколкото можеше да се очаква. И докато гледаше как лицето на Ан Хортън посърна, разбра каква е бедата и прокълна за това и себе си, и целия свят.

Парите не бяха негови, там беше цялата беда. Ако бяха негови, можеше да се срещне с нея тази вечер, и следващата, и по-следващата. Но не бяха. Те представляваха само безполезна издутина в портфейла му, с която можеше да стигне дотук, но не и по-далеч. И като осъзна това, всичко останало стана безсмислено: облеклото, маниерите, онова, в което той се бе превърнал. Без пари то беше глупост. С тях…

С тях! По-рано той се бе чувствувал просто неловко; а сега бе съкрушен до дъното на душата си при мисълта, която му дойде наум. В прекрасните очи на Ан Хортън се мярна мимолетно безпокойство. Очевидно това момиче имаше силен майчински инстинкт.

— Вие не сте добре — рече тя.

Хрумването, бляскавото просветление сега беше пламък, който гореше буйно в душата му. Той се издигна като феникс.

— Вярно е, че не се чувствувам много добре — отвърна Артър и докато говореше, едва можеше да познае собствения си глас, — но не е нещо сериозно. Наистина не е.

— О, трябва веднага да се приберете вкъщи — каза тя твърдо. — Колата ми е долу, няма да ми бъде никак трудно…

Артър мислено се плесна по челото. Той бе пропуснал една възможност; трябваше ли да пропусне и тази? Ала пансионът на мисис Марш никога не му бе изглеждал толкова мизерен, както сега; невъзможно беше да я помоли да го закара там.

Вдъхновението вложи думи в устата му, точно такива думи, които щяха да направят впечатление на бащата и дъщерята.

— Толкова много работа имам да върша — каза Артър, у когото копнежът бе пробудил смелостта, — че няма как да я изоставя. — И после добави така непринудено, като че с часове бе репетирал тази реплика: — Но искрено желая да се срещна отново с вас. Мислите ли, че ако се обадя утре вечер…?

След това вече нямаше избор, както си казваше той тъжно винаги когато имаше опасност вътрешният огън да припламне. А Чарли Принс, разбира се, дори нямаше право на избор. Точно седем минути преди полунощ, след задавени викове и мятане, Чарли Принс легна мъртъв в леглото си. Съвсем мъртъв, макар че пръстите на Артър останаха вкопчени в гърлото му още една дълга минута, просто за да е сигурен.

Казват, че най-голяма вероятност да се отърве има оня убиец, който се изправя пред жертвата си в навалицата, изстрелва куршум в нея и после си отива — тоест именно сложният и прекалено хитър начин на извършване на престъплението ще доведе убиеца до бесилката. С оглед на това Артър бе извършил убийството благоразумно, при все че не притежаваше здрав разум.

Истината е, че от момента, в който се раздели с Ан Хортън, до момента, в който най-после отдръпна пръстите си от шията на Чарли Принс, той бе живял в нещо като транс — знаеше какво трябва да направи, без да помисли как ще го направи. И когато най-сетне стоеше и гледаше трупа пред себе си, в съзнанието му нахлу целият ужас на случилото се, той беше напълно объркан. Душата бе излетяла от тялото, в това нямаше никакво съмнение. Но тялото бе останало и какво, за бога, да прави с него?

Можеше да го напъха в гардероба, поне никой да не го вижда. Но каква щеше да бъде ползата от това? Мисис Марш идваше всяка сутрин да разтреби стаята и да изпразни кошчетата за книжни отпадъци. Тъй като вратата на гардероба нямаше ключалка, невъзможно беше тя да не надникне там.

Или да вземе големия куфар на Чарли Принс, който стоеше в ъгъла? Можеше да сложи трупа в него и да го прати някъде. Но къде да го прати? Артър напрегна отчаяно мозъка си да измисли нещо, но накрая, волю-неволю, стигна до заключението, че няма място на света, където да можеш да пратиш куфар с труп в него и да си сигурен, че убийството ще остана неразкрито.

Но що се отнася до този голям куфар, Артър беше на прав път и когато най-сетне измисли решението, моментално и с готовност го оцени. Мазето на мисис Марш представляваше усойна пещера в дълбините на къщата, затворена с дебела врата, която, макар и никога да не се заключваше, го превръщаше в мрачно и студено място по всяко време на годината. Тъй като никой не влизаше в това помещение, един труп можеше да гние там с години, без да бъде забелязан. В края на краищата лесно щеше да се отърве от него; главното сега беше да го напъха в куфара и да го смъкне в избата.

Артър се притесни, макар че бе голям, куфарът се оказа тесен и беше грозна работа да натика трупа вътре. Но най-после го затвори плътно и го изнесе в коридора. Нещастието се случи точно когато бе слязъл до средата на стълбището. Усети, че куфарът се свлича от гърба му, повдигна го енергично, за да го намести, и в следния миг той се плъзна над главата му и шумно тупна на пода, като разтърси къщата. Артър мигом се втурна към него, видя, че е останал здраво затворен, и тогава разбра, че стои пред мисис Марш.

Тя бе застанала там като уплашено видение, облечена в бяла бархетена нощница, която се спускаше до глезените й, пръстът й бе на устните, очите — облещени.

— Боже мой — възкликна тя, — боже мой, трябва да внимавате!

— Извинявам се — запъна се той, — много се извинявам. Не исках да вдигам шум, но някак си се изхлузи…

Тя поклати глава с добродушна строгост.

— Можеше да издраскате стените. Или да се ударите.

— Не — побърза да я увери той, — нищо не е повредено. Нищо.

Тя се взря покрай него в куфара.

— Ах, но това е хубавият куфар на мистър Принс, нали? Къде го мъкнете по това време?

Артър усети как на челото му изби пот.

— Никъде — отвърна той прегракнало, а после, когато тя сбърчи учудено вежди, добави бързо: — По-точно в мазето. Знаете ли, Чарли… мистър Принс… трябваше да ми помогне да го пренеса, но още го няма и реших да опитам сам.

— Но сигурно е много тежък.

Топлият й съчувствен тон подействува успокоително на нервите му. Сега мислите му започнаха да се движат с равномерната точност на голямата стрелка на хубав часовник.

— Така е — каза той и се засмя нехайно, — но реших, че е по-добре да го сваля сам, вместо да чакам мистър Принс. Нали знаете, на него не може да се разчита. Изпарява се, когато си иска, и никога не знаеш колко време ще отсъствува.

— Срамота! — заяви твърдо мисис Марш.

— Не, не, той е само малко особняк и нищо повече. А всъщност е много симпатичен, когато го опознаеш. — Артър сграби куфара. — Лесно ще го смъкна додолу — каза той.

— О, боже мой — изчурулика тя, — май имате късмет. Добре че вдигнахте шум и ме накарахте да изляза и тъй нататък. Знаете ли, сега мазето се заключва с катинар и нямаше да можете да влезете. Ей сега ще си навлека една рокля и ще се погрижа за това.

Тя го изпревари по скърцащите стъпала и изчака в мазето, докато той замъкна куфара вътре. Там светеше мъждива лампа и както си спомняше, върху всичко наоколо лежеше дебел слой прах. Това накара мисис Марш да поклати глава.

— Ужасно е — рече тя, — но пък няма смисъл да се мъча да оправям. Не вярвам някои да използува това помещение дори веднъж в годината! Аз сложих катинар на вратата само защото застрахователната компания настоя.

Артър пристъпяше от крак на крак. След като бе изпълнил задачата си, искаше само — по-точно нямаше търпение — да се махне оттук, но мисис Марш, изглежда, не забелязваше това.

— Аз не обичам приходящи — заяви тя. — Предпочитам някой изискан наемател за постоянно, който да не ми създава грижи и ядове. А сега сложете тоя куфар там — тя посочи с костелив показалец нещо, което приличаше на купчина пепел, но при по-внимателно вглеждане се оказа куфар, потънал под многогодишен прах. — Когато се нанесе оня джентълмен…

Артър усети, че се олюлява, а нежното чуруликане продължаваше ли, продължаваше. По този начин той научи за джентълмена от задната стая на първия етаж, за джентълмена от задната стая на втория етаж и за джентълмена на третия етаж. Сякаш говорният й апарат е бил задръстен толкова дълго, че сега, след като се отприщи, нямаше спиране. И през всичкото това време го крепеше една-единствена мисъл. Той бе успял да извърши безнаказано едно убийство — действително и буквално бе успял да извърши безнаказано едно убийство. Когато вратата на избата се затвореше подире му, Чарли Принс можеше да изгние, без никой на тоя свят да разбере за това. Чековете щяха да пристигат всеки месец, по петстотин долара всеки месец, пред Артър бяха Ан Хортън и светът на благополучието. Най-хубавото от всичко. Така си мислеше Артър, докато слушаше неуморния глас на мисис Марш, и в този момент разбра какво е да си император инкогнито.

След известно време монологът свърши, плътната врата бе заключена и си остана заключена, и Артър встъпи в новото си положение с увереността, присъща на добродетелните, но която спохожда и ония, които безнаказано са извършили убийство и съзнават напълно това. И най-малката следа от безпокойство изчезна, след като една вечер, няколко седмици по-късно, Артър срещна мисис Марш в коридора.

— Вие бяхте прав — каза тя, свивайки съчувствено устни. — Мистър Принс наистина е особняк.

— Така ли? — изрече Артър неуверено.

— О, да. Например все се упражнява да пише името си на всяка хартийка, която му попадне подръка. Просто лист след лист, и нищо друго освен името му!

Артър изведнъж се сети за кошчето си с книжни отпадъци, а после изпита незаслужено самодоволство, като си помисли как всичко, дори непростимата небрежност, работи в негова полза.

— Сигурна съм — забеляза мисис Марш, — че един зрял човек може да си намери по-подходящи занимания за прекарване на времето. Това просто показва що за човек си.

— Да — съгласи се Артър, — наистина е така.

Така в пансиона на мисис Марш се възцари безметежно спокойствие. То цареше навсякъде, откакто Артър започна без всякакво затруднение да осребрява тези ценни чекове и още по-лесно да харчи парите. Използувайки гардероба на Чарли Принс като начало, той напълни своя с изискано великолепие. Ръководеше се от разказите на Чарли Принс и ходеше на местата, където трябваше да го виждат, и се държеше така, както трябваше да се държи. Работодателят му го гледаше със сияещи, ласкави очи, които станаха почти нежни, когато Артър спомена за дохода, осигурен му от една щедра леля; а запознанството му с Ан Хортън, която явно бе почувствувала влечение към него още от първата прекарана заедно вечер, скоро разцъфна в любов.

Той намери у Ан Хортън всичко, за което бе мечтал някога — страст, чар, преданост. Разбира се, тя си имаше своите малки тайни, тъмни петънца в миналото си, до които предпочиташе да не се докосва, но кой беше той, че да й придиря? Затова се държа безупречно до момента, когато трябваше да поговорят за сватбата, и тогава избухна първата им свада.

Не ставаше въпрос за самата сватба. Тя щеше да се състои през юни, месеца на младоженките; щеше да бъде последвана от блажен меден месец; след това Артър щеше да заеме важен пост в „Хортън и син“, разбира се, със съответна за този пост заплата. Не, не ставаше въпрос за сватбата — за това свидетелствуваше завистта в очите на всеки изискан млад мъж, който бе ухажвал някога Ан Хортън, — ала имаше един сериозен въпрос, свързан с церемонията.

— Но защо държиш на голяма сватбена церемония? — попита тя. — Според мен това са скучни неща. С всички тия хора и всичкото това суетене. Също като в римски цирк.

Той не можа да й обясни и това усложни положението. В края на краищата не беше лесно да се обясни на което и да е момиче, че сватбата му ще бъде не само брачна церемония, но и в известен смисъл сладко отмъщение. Вестниците ще разтръбят за нея; цялото общество на изисканите млади мъже ще присъствува на нея. Те трябваше да бъдат там, иначе нямаше да изпита наслада.

— А ти защо настояваш да претупаме всичко набързо като някаква частна дреболия? — запита той на свой ред. — Според мен сватбата на едно момиче трябва да бъде за него най-важното нещо на света. Трябва да бъде грандиозна. Каква ти церемония, ако се изправиш във всекидневната с баща си и леля си!

— Но нали и ти ще бъдеш там — каза тя. — Именно това й с важното на церемонията.

Артър обаче нямаше да отстъпи пред такива женски философии и й даде да разбере това. Накрая Ан се разплака и избяга, оставяйки го все така непоклатим в решението си. Дори и това да му струва главата, си каза ядно той, няма да му натрапят една претупана набързо работа вместо истинската церемония. Той ще има на разположение най-голямата катедрала в града, най-важните личности — най-хубавото от всичко.

Когато се срещнаха отново, Ан се държеше прилично и смирено, затова и той се държеше прилично и великодушно.

— Мили — каза тя, — мислиш ли, че миналия път се държах много глупаво?

— Разбира се, че не, Ан. А ти мислиш ли, че не разбирам колко си притеснена и колко на сериозно вземаш всичко това?

— Ти си толкова мил, Артър — рече тя, — наистина си мил. И може би настояването ти за голяма сватбена церемония е по-полезно за нас, отколкото можеш да си представиш.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Не мога да ти кажа това. Но мога да ти кажа, че от години не съм била толкова щастлива, както ще бъда сега, ако нещата се развият както трябва.

— Какви неща? — попита той, тъй като нищо не разбираше от тези женски недомлъвки.

— Преди да мога дори да ти говоря за това, има един въпрос, на който трябва да отговориш, Артър. И те моля да обещаеш, че ще отговориш честно и откровено.

— Разбира се, че обещавам.

— Можеш ли да намериш в душата си сили да простиш някому, който е сторил голямо зло? Някому, който е сторил зло, но е страдал за него?

Мислено той направи гримаса.

— Разбира се, че мога. Не ме интересува какво зло е сторил някой. В характера ми е да му простя.

Той едва не й каза, но млъкна навреме. В края на краищата, щом Ан искаше да направи по този начин моминската си изповед, защо да й пречи? Но, изглежда, не предстоеше изповед. Тя не каза нищо повече на тази тема. Вместо това прекара останалата част от вечерта в обсъждане на такива главозамайващи планове и приготовления, че когато Артър се раздели с нея, въпросът бе напълно забравен.

Късно следобед на другия ден бе повикан в кабинета на мистър Хортън и когато влезе, видя там Ан. По нейното изражение и по изражението на баща й отгатна какво са обсъждали и го обзе ликуване.

— Артър — каза мистър Хортън, — седни, моля.

Артър седна, кръстоса крака и се усмихна на Ан.

— Артър — рече мистър Хортън, — искам да поговоря с теб за нещо сериозно.

— Да, сър — отвърна Артър и зачака търпеливо мистър Хортън да довърши подреждането на три молива, една писалка, нож за хартия, бележник и телефона пред себе си на бюрото.

— Артър — подзе мистър Хортън най-после, — ще ти кажа нещо, което малцина знаят, и се надявам, че ще последваш примера им и никога няма да говориш за това с когото и да било.

— Добре, сър — заяви Артър.

— Ан ми каза, че ти настояваш за голяма сватбена церемония с всички приготовления и ето къде е проблемът. Една церемония в строго интимен кръг ще остави нещата такива, каквито са, и нищо лошо няма да се случи. Ясно ли ти е?

— Да, сър — отвърна Артър, като лъжеше смело. Той погледна крадешком Ан, но и тя не му подсказа нищо. — Разбира се, сър — рече той.

— Е, тогава, тъй като съм човек, който обича да говори прямо, ще ти кажа, че аз имам син. Ти много приличаш на него — всъщност преди известно време ние с Ан бяхме поразени от тази прилика, — но за нещастие моят син се оказа непоправим негодник. И след като извърши куп щуротии, просто се запиля някъде, за да живее само от издръжката, която му отпуснах. Оттогава нямам никаква вест от него — адвокатът ми се грижи за подробностите, — но ако ще има голяма сватбена церемония, на която всички присъствуващи ще вземат да задават въпроси, той трябва непременно да присъствува.

Стаята сякаш се стесни около Артър и лицето на мистър Хортън изведнъж се превърна в дяволска маска, която се рееше до стената.

— Да, сър — прошепна Артър.

— Това значи, че сега трябва да направя нещо, за което Ан ми натяква от години. Аз имам адреса на момчето; всички ще отидем веднага да се срещнем с него, да му поговорим и да видим дали може да започне нов живот, като следва твоя пример.

— Принц Чарли — произнесе Ан нежно. — Така го наричахме всички, толкова очарователен беше.

Сега стените изглеждаха още по-близо, стените на една тъмна стая, и лицето на Ан се рееше до лицето на баща й. И колкото и да е странно, тук беше и лицето на мисис Марш. Добродушното лице на бъбривата мис Марш, което се разрастваше и ставаше по-голямо от другите две. И един куфар, който го чакаше.

Бележки

[1] До безкрайност (лат.). — Б.пр. ↑