Доналд Хоуниг
Хубава работа, стига да я изпипаш

Заплахата от конкуренция, този застрашителен шум, който обикновено се чува зад гърба ти, може да събуди гордостта ти и чувството за собствено достойнство, докато то най-после заблести като око на тигър. Конкуренцията е болест, която рано или късно заразява всеки занаят и професия и те подтиква да направиш голямата крачка. Все пак задължение на всеки почтен човек е да й се противопоставя, доколкото е способен на това.

Фактически аз и моите съдружници Джек и Бък дълго време бяхме най-видните представители на деликатното изкуство.

„Обери ги“, тоест изкуството на присвояването, изпипано така, че да се превърне в наука — не остава нито отпечатък от стъпка, нито от пръст, нито стон, нито вик, нито съжаление. Съвършенство е единствената формула за успех в тази трудна професия. Новаци дълго са изучавали нашата техника и са се опитвали безуспешно да ни подражават.

Затова много се изненадах, като чух един ден, че друга организация е събрала хора, смелост и средства, за да ни конкурира. Срещнах капитана на отбора им един следобед, след поредното посещение, което правех два пъти в годината на стария си баща (крадец, който се вмъкваше през прозорците, но се бе оттеглил от занаята, понеже страдаше от виене на свят) в Дома за бивши викинги, прекрасно старо заведение, поддържано от бранша, в което се грижеха за бандити с болни крака, обзети от угризения на съвестта мошеници, въздържатели — контрабандисти на спиртни напитки, поразени от артрит фалшификатори и крадци на добитък, станали вегетарианци.

На път към автобусната спирка случайно срещнах Барни Блу, стар приятел от баровете, законни и с продажба на алкохол. Барни бе ходил да види баща си, стар касоразбивач, принуден да се оттегли преждевременно от занаята, след като бе заболял от необясним страх от тъмното.

— Буш — каза ми Барни, когато тръгнахме заедно към спирката, — отдавна се възхищавам от вашата организация. Ти и твоите момчета от години сте пионери и първенци в бранша. Вашите подвизи завладяха сърцата на смелчаците навред и станаха истински учебници в това изкуство. Всичко това ми е известно, понеже от години ги изучавам. И сега, след като научих занаята от майстора, съм си образувал малка група и започваме да ви конкурираме.

— Ние сме страна на свободната инициатива, Барни — рекох аз. — Няма нищо лошо в това сам да влезеш в бизнеса, но трябва да те предупредя, че ще сбъркаш много, ако се обявиш за конкурент. Ти нагазваш в много, много запазен периметър. Защо се перчиш със съвършенството си? Защо вие с момчетата не се заловите с нещо, което изисква инициатива, например да ограбвате дилижанси или да предлагате закрила на амбулантните търговци по Орегонския път срещу съответно възнаграждение?

Той се засмя; но смехът му прозвуча нервно.

— Май не ти харесва, че някой навлиза в твоята ливада, а, Буш? — каза той. — Е, може би в нашата професия са нужни повечко решителност и смелост. Говори се, че ти и твоите момчета сте станали напоследък малко самодоволни и старомодни. Гроздето съхне на лозата ти, драги.

Е, засмях се добродушно на думите му. Ала се върнах вкъщи и ето че се позамислих. Може пък да беше вярно, че напоследък донякъде почивахме на лаврите си. Смятах, че сме в апогея си и можем да не си даваме много зор. Но сега при тази заплаха от конкуренция виждах нещата в нова светлина. Не беше изключено Барни Блу и неговите момчета да успеят и с някакъв страхотен удар да ни изтикат на заден план. Реших, че има един-единствен изход: да увенчая кариерата си с нов подвиг. Затова събрах момчетата и им обясних каква е работата.

За да отблъснем тази мрачна заплаха — казах на Бък и Джек, — ще трябва да свършим някоя работа, дето по ловкост и дързост да засенчи всичко, което Барни Блу и момчетата му биха могли да измислят, и в сравнение с нея всичките ни досегашни усилия да изглеждат като пародия. Трябва така да изпипаме някоя работа, че да зарадва всяко сърце в Дома за бивши викинги, да даде подтик на новаците и да вдъхне надежда на неудачниците, а и да дадем незабравим урок на Барни Блу и неговите момчета. — И държах да бъде незабравим.

— Май ще бъде голяма работа — каза Джек.

— Трябва да бъде голяма — рекох. — Нещо не по-дребно от най-голямото отвличане в историята. Искам да бъде работа от такава величина, че конкурентите ни да потънат от срам, толкова блестяща, че историците от цял свят да зачеркнат сто страници в ръкописите си и да започнат да пишат за нас през следващия век.

Джек засия от задоволство; момчетата се палеха и бяха неудържими в такива неща. Биг Бък продължаваше да се чумери, но усещах, че дори и той е навит.

— А кой ще е обектът, Буш? — запита Джек.

— Опитай се да отгатнеш: кой е най-богатият човек на света?

— Баш него ли? — възкликна Джек потресен.

— Да, него — потвърдих аз.

— Ама то е направо невъзможно да се приближиш до него — изтъкна Джек. — Той знае много добре, че има хора като нас. Колата му е същински танк, а телохранителите му — същински неандерталци.

— Има си преимущества човекът — рекох. — Но си има и слаби места. Милионерите и разни други съмнителни знаменитости го впечатляват и обезоръжават.

— За кои става дума? — попита Бък. Неочакван въпрос. Той беше само мускули.

— За Григън, болния от жлъчка милиардер — казах аз.

— Петролният магнат — вметна Джек.

— Да — рекох, — същият. Щом нещо в света спре, засече или заскърца, то е добре дошло за Григън.

— Струва ми се подходящ — каза Бък.

— Можем да поискаме за него пет милиона — рекох. — И ще ги получим. Ще го лишим от заплатата му за една седмица, но какао от това? Той ще подкупи няколко конгресмени, за да ги убеди да прокарат закон за компенсиране на откупа чрез данъците и ще забрави цялата работа.

— Но как ще го отвлечем? — попита Джек.

— Вече съм разработил плана — рекох. — Дръзкото нахълтване на Барни в запазения ни периметър ме подтикна да скроя най-знаменитото покушение в нашата кариера. Григън ще присъствува на Благотворителния бал за децата с големи привилегии, който ще се състои след две седмици. Балът се урежда с цел да се съберат средства за построяване на волейболни игрища, настлани с мозайка за тези деца в летните им лагери в Адирондак. И най-очарователното е, че ще бъде бал с маски. Пише го във вестниците. Момчета — рекох, — изберете костюмите си, освободете вашето второ аз и нека сърцата ви запеят, защото отиваме на бал!

От Ханди Хари, фалшификатора, се сдобихме с покани за бала. Възхваляваха бала като най-голямото светско събитие на сезона и едва ли подозираха колко изпълнен със събития ще бъде той. Балът щеше да се състои в една от ония големи представителни къщи в Лонг Айланд, където в дъждовни дни можеше да играеш поло във всекидневната. Няколко пъти ходихме с колата да разучим мястото, после се връщахме в града да разработим плана, който окачествявахме ту като осъществим, ту като безпогрешен, ту като находчив, ту като демоничен.

Аз избрах костюмите за моя антураж. Бък щеше да се яви като пещерен човек, Homo extinctus, с препаска, тояга и намръщено лице. Джек щеше да бъде лорд Байрон, с къдрици, жабо и пламенни куплети. Аз щях да бъда Милърд Филмор, важен и дискретен. А със себе си водехме един допълнителен, необявен гост, който щеше да играе важна роля по-късно вечерта.

Пристигнахме на бала към девет и половина. Мястото пламтеше от светлини и бижута. Тук имаше всякакви — херцози и херцогини, принцове и принцеси от страни, които се помнят днес само от филателистите и пенсионирани картографи; и всякакви безделници, магнати и титани на бизнеса, хората, които живеят в сянката на Уолстрийт, и жени, които ходят по петите на хората от Уолстрийт. Всички бяха костюмирани. Главната зала за танци гъмжеше от странни знаменитости. Аз се ръкувах с Оливър Кромуел, Талейран, Уилям Маккинли^[1] (имаше трима такива), Юлий Цезар, Бо Бръмъл^[2], Мария Антоанета, мадам Дю Бари и десетки други.

След около един час преднамерено шляене най-после съзрях Григън. Колкото и скромен да беше, той се представяше в ролята на Мойсей; не Мойсей на Микеланджело, а Мойсей на Григън, нисък, шкембест и със зачервени очички. Като виждаш как всеки му прави път и гледа облещено подире му, ще речеш, че е истинският Мойсей.

Аз го спипах до масата за пунш.

— Прощавай, Мойсее — рекох и той се засмя. Това му хареса.

— Значи ме познахте, а? — каза той.

— Лесно беше.

— А вие кой сте? — попита той.

— Президентът Милърд Филмор — отговорих.

— Президент на какво? На „Дженерал Мотърс“ ли?

— На „Юнайтед Стийл“^[3].

— Аха, стомана! — каза той и снизходително ме потупа по гърба. — За мен е удоволствие, винаги е удоволствие. Наистина ли произвеждате стомана, сър?

— В известен смисъл, ако го сметнете за игра на думи.

Заговорихме и докато залъгвах стария човек с анекдоти, постепенно го изтиках на един балкон. Отвън, на балкона, където никой не ни виждаше, срещнахме един пещерен човек. С тояга.

— Аха — възкликна Григън, като се смееше, — представител на Организираните трудещи се! — Той понечи да се ръкува. Но този пещерен човек не разбираше от светски етикет. Един удар с тоягата и Григън се просна на балкона.

Тогава пристъпихме към работа. Бък извади скрития там пакет с необявения гост — меча кожа, купена от един магазин, където се продават мечи кожи, алебарди, каски, изсушени глави и гюллета от бойното поле при Гетисбърг. Аз вдигнах стария Григън, а Бък го напъха в мечата кожа и я затвори с цип. После Бък вдигна мечката на ръце и аз ги поведох обратно към танцувалната зала.

— Томас Джефърсън — обявих на всички усмихнати костюмирани гости, — който води след мен символичната мускулеста, животинска сила на Америка. — Няколко мъже, по-специално Луис и Кларк, изръкопляскаха, а една жена се възхити колко сме били находчиви.

Изведох символите през главния вход по пътеката към паркинга. Там заварих лорд Байрон на кормилото на колата ни, моторът работеше, а задната вратичка беше отворена. Бък изтърси мечката на задната седалка и се намърда до нея. След това поехме по алеята за коли и минахме през входната врата, където специалната полиция, сложена там на пост за вечерта, учтиво ни отдаде чест; в края на краищата не виждаха всяка вечер Милърд Филмор, лорд Байрон, пещерен човек и най-богатата мечка на света.

Забързахме по тъмните горски пътища на Лонг Айланд към подготвената от мен колибка, напълно уединена край един черен път. Макар и да не беше от големите къщи, с които Григън бе свикнал, през следващите няколко дена тя щеше да бъде негов дом.

Когато спряхме на това място в тъмната, топла, огласена от цвъртенето на щурци нощ, Григън взе да се размърдва. Предполагам, че нямаше представа с какво е облечен (мисля, че едва ли има някъде човек, който да допусне, че ще се събуди в меча кожа), но ни закрещя да махнем това ужасно нещо с оня властен глас, с който караше подчинените си да бързат, тормозеше келнерите, плашеше портиерите и пробиваше петролни кладенци. Но тази грубост не минаваше пред нас. Бък, който беше богат само на мускули и приятели, му каза да си затвори плювалника. Григън едва не се задави.

Вкарахме го в колибата и тогава свалихме мечата кожа. Григън гледаше смаяно това облекло, после се взря в костюмите ни и сигурно от удара по главата все още не можеше да се ориентира, защото каза:

— Къде съм попаднал — в машина на времето или в лудница?

— Нито в едното, нито в другото, мистър Григън — рекох аз. — Всички ние сме бегълци от благотворителния бал, а вие сте наш гост. В духа на вечерта бих могъл да кажа, че ние сме предрешени като ваши похитители, а вие — като наша жертва, но не вярвайте на това — балът свърши и всичко е вече действителност.

— Това е насилие! — изрева той.

— Съгласен съм — рекох. — Но не ви доведохме тук само защото ни трябва четвърти човек за бридж. Предупреждавам ви, ние не си поплюваме и няма да се спрем пред нищо, за да постигнем целите си. Затова ви моля да седнете и да се успокоите. Цялата тази насилническа работа няма да трае повече от ден-два, зависи от вашето съдействие.

— Да ви съдействувам ли? За какво става дума? — запита той, изобразявайки много възмутена фигура в своята тога.

— Ще ви разменим срещу пет милиона долара и същевременно ще ви направим прочут не само във висшия свят на финансистите и тъмните сделки, но и в книгите по история. Сега вие сте ключова фигура в най-голямото отвличане на всички времена. Добре дошли в книгите по история, мистър Григън! Тази вечер вие се издигнахте от бележките под линия до заглавието на първа глава.

Това обаче не направи ни най-малко впечатление на тази тъпа кратуна.

— Вие няма да постигнете нищо, мистър… мистър…

— Филмор.

— Да пукнете, Филмор. Този номер няма да мине. Това е скандално, пък и аз не желая гласност.

— Вече свършихме половината работа, мистър Григън. В хладилника имаме бира и салам. Не е много хранително, но го бива. Няма ли да ни правите компания?

По-късно се преоблякохме и Мойсей, Байрон, Филмор и безименният пещерен човек изчезнаха. Както може да се очаква от личност с такова икономическо положение, Григън се оказа много досаден. Той непрекъснато искаше телефон, за да се обади на адвокатите си. Едва когато го заплашихме, че ще го напъхаме отново в мечата кожа и ще го дресираме да кара велосипед, най-после миряса и заспа. Бък седна да бди над него, а ние с Джек седнахме в кухнята, пиехме бира и се поздравявахме.

— Нека сега Блу и момчетата му да ни надминат — казах със заслужена гордост. — Щом чуят, ще приберат мрежите си, ще спуснат ролетките и ще оставят терена на професионалистите.

— Трябва да призная превъзходството ти, Буш — рече Джек. — Ти си гений. Но наистина ли мислиш, че ще получим пет милиона за него?

— Не може да има никакво съмнение в това — отвърнах. — Виж, за краля на Англия или за внука на някой милиардер няма да получиш пет милиона, но за човек като Григън — непременно, защото той е в състояние да плати още сто пъти: затова с когото и да се свържем, ще бърза да брои парите и да го измъкне. Така Григън ще може да се върне веднага на бюрото си, да запретне ръкави и да започне отново да печели пари. Разбираш ли?

— Каква логика! — възкликна Джек с възхищение. — Истински гений. — В най-добрия случай това беше скромна оценка, но все пак се изчервих.

На другата сутрин измъкнахме Григън от леглото, дадохме му безплатна закуска и после пристъпихме към голите факти, както се изразяваше старият ми дядо.

— С кого да се свържем за плащането? — попитах аз.

— Няма да кажа нито дума — заяви Григън.

— Мистър Григън — рекох, стрелвайки го с най-мрачния си и най-убийствен поглед, — в избата на тази колиба имаме средновековна камера за изтезания, пълна с уреди за изтезания, бичове, менгемета и дългосвирещи плочи с телевизионни реклами. Ако не се окажете сговорчив клиент, ще опознаете варварската страна на човешката природа. И тъй, отговорете на въпроса.

Той въздъхна. Беше победен и като умен бизнесмен разбираше това. Но не падна духом.

— Свържете се с жена ми, мисис Хилдегард Григън. — Каза ни телефонния номер. — Тя единствена може да направи нещо. Има ключа от сейфа ми.

— Истерична жена ли е?

— Студена е като лед.

— Ще изпълни ли нарежданията ми?

— Непременно, ако знае, че благополучието ми зависи от това.

— Отлично.

Този следобед отидох с колата в града, влязох в една телефонна кабина, готов да превърна една нищожна десетцентова монета в пет милиона долара. Набрах номера, даден ми от Григън, и зачаках. Телефонът звънеше ли, звънеше, звънеше ли, звънеше. След пет минути реших, че няма да получа отговор. Върнах се в колибата.

— Какво си ми дал тук, момче — попитах Григън, — да не би да е номерът на Къстър при Литъл Биг Хорн^[4]?

— Какво искате? — попита той. — Та това е частният телефон на мисис Григън.

— Толкова е частен, че никой не отговаря.

— Нищо чудно. Мисис Григън е много дейна личност.

— Не се ли е разтревожила, че ви няма?

— Все още не. Аз често нощувам вън от дома си. Интересите ми са широки, мистър Филмор; те налагат постоянно, денонощно внимание; както скоро ще се убедите.

По-късно същия следобед позвъних пак, после отново вечерта. Никой не отговаряше. Положението започна да ме изнервя. Човек като Григън не може да изчезне за дълго, без поне хиляда души да усетят отсъствието му. Разбере ли някой какво става, ще стане така напечено, че всички яйца в Ню Джърси ще се изпържат наведнъж.

— Жена ви не беше ли с вас на бала? — попитах това пребогато създание.

— Не — отвърна Григън. — Тя не обича такива неща. Дано да я намерите и да приключите тази сделка. Това място ми е страшно противно.

Мина още една нощ, после отново настъпи утро.

— Време е да завършим работата — казах на Джек. — Днес трябва или да се свържем със старата дама, или да го пуснем. До довечера отсъствието му ще стане толкова явно, че няма да се учудя, ако рухне и Уолстрийт, и Китайската стена. Армията, флотът, морската пехота, военновъздушните сили, бреговата охрана и мобилизираният за случая Граждански корпус ще започнат да ни търсят.

Ето защо отново отидох с колата в града, мислейки си пак за нищожната десетцентова монета, която стоеше между мен и петте милиона долара. Щях да кажа на мисис Григън да не се паникьосва, да не казва никому, просто да влезе в сейфа с лопата и варел и след това ще получи съпруга си обратно.

Но не й казах нищо, защото я нямаше. Срещу десетцентовата си монета получих само тих, непрекъснат телефонен звън. Тогава, волю-неволю, окачих слушалката и се върнах в колибата.

— Мистър Григън — рекох му аз, — вие сте свободен. Върнете се при петролните си кладенци.

— Получавате ли петте милиона? — запита той с известен интерес.

— Вървете си вкъщи, мистър Григън — казах. Исках час по-скоро да ми се махне от очите. Призляваше ми, като го гледах.

Наблюдавахме как мина през вратата, тръгна по пътеката и излезе на пътя.

— Отиват си пет милиона долара, необложени с данък — казах на опечалените си съдружници. — Загубени поради липса на един женски глас. Достатъчно беше да се прибере вкъщи от козметичния салон или след чая у мисис Ванърфелър, или откъдето и да е и да каже „ало“ — и щяхме да имаме пет милиона.

— Отсега нататък за мен това ще бъде ден на траур — обади се Джек.

Бък изръмжа.

Тъй като бе особняк, който не обичаше гласността, Григън не каза на полицията нищо за случилото се. И аз, разбира се, не възнамерявах да го споменавам пред хора. Преди всичко не исках нашите отявлени съперници, момчетата на Барни Блу да научат как съм изпуснал пет милиона долара. Това щеше да лепне върху репутацията ми такова петно, че и най-новият перилен препарат не би могъл да го изчисти.

При това положение след няколко седмици срещнах Барни Блу в една кръчма в центъра на града, където обикновено се събират джентълмени от определена порода.

— Как е моят конкурент? — попитах го аз.

Вместо слънчева усмивка и шеговита реплика, той ме дари само с мрачен поглед.

— Ние вече не се занимаваме с тая работа, Буш — заяви той. — Теренът е отново ваш. И повярвай ми, след като си изпатих в този занаят и разбрах колко сложен е той, приеми моето дълбоко уважение и възхищение.

— Е, благодаря ти, Барни, много ти благодаря. Значи се отказваш?

— Опитахме нещо голямо, но не стана. Предполагам, че просто нямаме твоя талант. Знаеш ли кого отвлякохме, Буш?

— Кажи де.

— Жената на най-богатия човек в света — мисис Григън. Вървеше отлично, само че не можахме да се свържем по телефона със стария, за да му поискаме откуп.

— Това е било преди около три седмици, нали? — попитах аз, мъчейки се да запазя самообладание, докато цялото ми тяло отмаля.

— Точно тогава. Отде знаеш?

— В този занаят, Барни, тайни няма. Абсолютно никакви — казах аз.

И за пръв път се видях седнал на люлеещ се стол на верандата в Дома за бивши викинги, където говоря за сигнални инсталации против крадци, за бдителни полицаи, свидетели и всички други клопки, свързани със занаята.

Бележки

[1] Президент на САЩ от 1897 до 1901 г. — Б.пр. ↑

[2] Богат англичанин (1770–1840), известен като конте. — Б.пр. ↑

[3] Тук има игра на думи: под „Дж. М.“ милионерът разбира компанията „Дженерал Мотърс“, а под „Ю. С.“ — „Юнайтед Стийл“ (стоманодобивна компания), докато всъщност Милърд Филмор е бил президент на Съединените щати, инициалът на които е също US. — Б.пр. ↑

[4] Иронична забележка, отнасяща се за американския генерал Къстър, който заедно с отряда си бил унищожен от индианците при Литъл Биг Хорн на 25 юли 1876 г. — Б.пр. ↑